От Су Син, Китай

Родителите ми не бяха много образовани и можеха да вършат само тежък физически труд, затова отдаваха голямо значение на образованието на брат ми и моето и пестяха всяка стотинка, за да ни изпратят на училище. Майка ми често казваше, че баща ѝ не ѝ е позволил да учи и затова през целия си живот е трябвало да бъде домакиня, и ни казваше да не ставаме като нея. Тя беше готова да жертва всичко, за да ни изпрати в университет, само и само да можем да имаме добра работа в бъдеще. След като брат ми влезе в елитна гимназия, макар че бяхме малко финансово затруднени у дома, родителите ми все пак молеха останалите да купуват всякакви учебни и помощни материали и за брат ми. Що се отнася до мен, не ми достигнаха само няколко точки, за да вляза в гимназия, затова родителите ми похарчиха над 7 000 юана, за да ме изпратят в платена гимназия. След като завърших, изучих търговски занаят и отворих малък магазин. Като гледах всички други подобни магазини около мен, чувствах голям натиск. Мислех, че наистина не е лесно да се утвърдя на пазара. Донякъде започнах да разбирам защо родителите ми бяха готови да работят усилено, за да подкрепят образованието ни — Правеха го, за да можем по-добре да се утвърдим в обществото. Мислех си, че ако имам деца, ще бъда отговорна майка, ще работя усилено, за да печеля пари, и ще възпитам децата си да се учат добре.

След като се омъжих, родих дъщеря и си помислих: „Не мога да позволя дъщеря ми да изостане още на старта! Щом съм я родила, трябва да изпълня отговорността си като майка, да я възпитам правилно и да направя всичко възможно, за да ѝ проправя пътя и да планирам бъдещето ѝ. По този начин тя ще може да си намери добра работа и да живее, без да мисли за най-необходимото. Ако не се подготвя за бъдещето ѝ сега, това би било безотговорно от моя страна като майка“. Затова, когато детето ми тъкмо проговаряше, аз ѝ разказвах приказки, четях ѝ класически стихотворения и я учех да разпознава героите, и дори ѝ пусках детски програми за изучаване на английски. Дъщеря ми проговори рано и от малка вече можеше сама да чете книжки с приказки. Като виждах колко е умна, се чувствах все по-уверена да я възпитам добре, тъй като смятах, че ако постигне успех, ще ме накара да се гордея като майка.

Когато дъщеря ми тръгна на детска градина, мислех, че ранното образование е много важно за развитието на интелигентността на детето, затова внимателно избрах за нея детска градина, в която се занимаваха специално с ментална аритметика. И за да съм сигурна, че детето ми ще има правилна стойка и физическа красота, я записах на уроци по танци на пет години. Когато дойде време за началното училище, помолих един човек да ѝ намери най-доброто училище и се погрижих да има класен ръководител с добри квалификации, който да преподава качествено материала в часовете си. Работех усилено, за да печеля пари да изпратя дъщеря си на училище. Работех от сутрин до вечер и често се хранех нередовно. Понякога ядях само веднъж на ден. Всеки път, когато дъщеря ми се прибираше от училище, я карах бързо да си напише домашните, след това ги проверявах и ако намерех дори една грешка, я карах да реши още десет задачи за наказание. Понякога, когато се разхождах с дъщеря си по улицата, виждахме хора да събират боклуци и тихичко казвах на дъщеря си: „Ако не се учиш добре, ще свършиш така. Това ли искаш?“. А тя просто клатеше глава. По-късно открих, че дъщеря ми много харесва музика и можеше да изпее всяка една песен само след две слушания. Помислих си: „Тя все още има детски глас, така че може би е твърде рано да учи пеене. Нека първо да научи инструмент, за да може да чете ноти. По този начин, ако по-късно иска да продължи с музиката, ще ѝ бъде по-лесно“. И така, когато беше във втори клас, я записах на уроци по цитра. Отначало дъщеря ми се съгласи да учи цитра от любопитство, но тъй като всеки ден седеше пред цитрата и упражняваше различни пръстови техники, и свиреше монотонни ноти, загуби желание. Често се нацупвашеи ме гледаше с насълзени очи с думите: „Мамо, не искам повече да се упражнявам. Искам да си поиграя малко“. Но аз я увещавах да продължи да се упражнява и дъщеря ми нямаше друг избор, освен да продължи да се упражнява през сълзи. Като я гледах, че се чувства толкова онеправдана, и на мен ми ставаше тъжно. Особено когато видях, че всичките деликатни пръстчета на дъщеря ми бяха покрити с кожички, сърцето ми се късаше и се чувствах раздвоена. Аз също исках да оставя дъщеря си да играе свободно, но обществото е толкова съсредоточено върху практическия успех и толкова сурово — как щеше да се справи в обществото без добро образование или умения? Всички деца работеха усилено и не можех да позволя на дъщеря си да се отпуска. Ако не иска по-късно да е последна дупка на кавала, трябваше да работи усилено сега, а аз трябваше да я контролирам стриктно и да поема отговорност. Просто се надявах дъщеря ми да разбере щателните ми разсъждения като майка. По-късно често казвах на дъщеря си: „Сега конкуренцията в обществото е напрегната и ако образованието ти не е добро и нямаш специални умения, тогава просто ще те гледат отвисоко като последната дупка на кавала. Мама иска да учиш цитра, за да имаш повече възможности за работа в бъдеще. Може би сега не ме разбираш, но ще разбереш, когато пораснеш“. С примирение дъщеря ми каза: „Мамо, може ли да спреш да ми натякваш? Просто не мога да направя нито един собствен избор. Трябва само да правя всичко, което ти кажеш“. Когато виждах дъщеря си в това състояние, понякога се питах: „Това наистина ли е правилното нещо?“. По това време вече бях намерила Бог и една сестра също разговаря с мен, като ми каза, че не трябва да сме твърде взискателни към децата си, а просто да изпълним своята роля като родители, а това дали децата ни ще успеят и ще имат добра кариера не зависи от родителите, а е част от Божиите предопределения и трябва да поверим всичко на Бог. Но аз чувствах, че при такава сериозна конкуренция в обществото, ако човек няма добро образование или специални таланти, наистина ще му е трудно да се утвърди! Дъщеря ми беше доста талантлива и ако не я възпитавах правилно, нямаше ли да ме обвини, че съм безотговорна майка, когато порасне? Не приех сериозно съвета на моята сестра и продължих да възпитавам дъщеря си според собствения си план.

Докато дъщеря ми учеше цитра, я записах и на други уроци като английски и писане. Уикендите и ваканциите бяха най-натоварените периоди за дъщеря ми и като че ли всеки ден тичаше от едно място на друго — завършваше един урок и след това бързаше за следващия. Всеки път, когато дъщеря ми виждаше деца да играят долу, ги гледаше с копнеж и завист и казваше: „Мамо, искам да изляза да играя навън като другите деца. Нали в неделя трябва да почиваме? Но сега аз съм по-заета, отколкото в учебните дни. Кога ще мога да спра да се изморявам толкова и просто да правя каквото си искам?“. С примирение казах: „Знам, че си уморена и че искаш да се отпуснеш и да се забавляваш, но докато ти играеш, другите деца ще работят усилено и може да изостанеш. Ако искаш добро бъдеще, трябва да работиш усилено сега. Все още си малка и затова не разбираш колко сериозна е конкуренцията в обществото. Ще разбереш, когато пораснеш“. Използвах всякакви методи, за да я насърчавам да учи. Дъщеря ми работеше усилено, за да оправдае очакванията ми, и нейни съчинения бяха публикувани в местния вестник. Тя изучи добре цитрата и често свиреше и участваше в конкурси, а също така често играеше в танцови спектакли. Чувствах се удовлетворена от успехите на дъщеря си и вярвах, че усилията ми са оправдани. Чувствах, че ако дъщеря ми има добро бъдеще, ще съм изпълнила отговорностите си като майка.

По-късно дъщеря ми влезе в прогимназия и ѝ намерих класен ръководител с висок процент на успеваемост при кандидатстване. За да съм сигурна, че няма да изостане с ученето, проверявах всички съученици, с които дъщеря ми общуваше в училище, от страх, че общуването с по-малко ученолюбиви връстници ще повлияе на ученето ѝ. Дъщеря ми често ми се оплакваше: „Аз съм като птица в клетка. Нямам никаква свобода. Всеки ден е едно и също — от училище вкъщи и само зубрене. Не правя нищо друго, освен да уча. Мамо, знаеш ли как се чувствам? Искам да бъда свободна. Дори рибите в нашия аквариум имат повече свобода от мен. Поне те могат да плуват в големия аквариум, който имат. Аз дори и толкова място нямам“. Всеки път, когато дъщеря ми се оплакваше така, се чувствах раздвоена. Знаех, че е нещастна, но при такава ожесточена конкуренция в обществото какво друго можех да направя? Можех само да се опитам да я убедя търпеливо: „Не че не искам да ти дам свобода; просто ако не работиш усилено сега, как ще напреднеш в живота? Все още не си влязла в обществото, така че не разбираш колко сурова е конкуренцията. Аз съм го преживяла и правя това за твое добро“. Всеки път, когато дъщеря ми чуеше това, просто мълчеше. Постепенно забелязах, че тя говори все по-малко и когато се прибираше от училище, просто се заключваше в стаята си. Мислех, че може би преминава през бунтарски период в юношеството и че това ще отмине с времето.

Не очаквах, че един ден, когато беше в седми клас, след само няколко думи нямаше какво повече да си кажем. Понякога виждах дъщеря си на телефона ѝ, затова ѝ казвах: „Часовете ти са толкова интензивни в момента, а приемните изпити за гимназия наближават. Не трябва да прекарваш толкова време на телефона!“. Дъщеря ми каза: „Просто го гледам за малко, докато си почивам“. Аз продължих: „Каква полза ще ти донесе гледането на телефона! Само пречи на ученето ти!“. Тя мълча известно време, след което изведнъж ми изкрещя през сълзи: „Защо трябва да слушам всичко, което казваш? Мислила ли си някога за това? Давала ли си ми някога свобода — от малка досега? Ти контролираш и манипулираш всичко в целия ми живот. Ти избра училището ми, ти избра класните ми ръководители в началното училище и в прогимназията, ти ме накара да уча танци, цитра, писане, английски и всякакви други извънкласни занимания, и аз трябва да те слушам за всичко! Помислила ли си изобщо някога за чувствата ми? Обичаш ли ме изобщо? Не искам да те виждам“. Същата вечер дъщеря ми избяга от вкъщи. В този миг почти се сринах. Просто не можех да разбера — нима всичко, което бях направила за нея, не беше за нейно добро? Защо дъщеря ми не разбираше какво има в сърцето ми? Бях обезумяла от притеснение, че нещо може да ѝ се случи, затова бързо се обадих на близките ѝ съученици, за да попитам къде е. Всички казаха, че не знаят. Сърцето ми слезе в петите. Къде можеше да е отишла? Дали не е направила нещо необмислено? Ако нещо ѝ се случеше, как щях да го преживея? Плаках безпомощно и се молех на Бог: „Боже! Детето ми е ядосано и избяга, и се страхувам, че нещо ще ѝ се случи. Боже, моля Те, помогни на сърцето ми да се успокои. Знам, че тази ситуация е позволена от Теб, но не разбирам какъв урок трябва да науча от това. Моля Те, води ме, за да разбера Твоето намерение“.

Три-четири дни по-късно дъщеря ми изпрати съобщение, че не иска да се прибира и че последният човек, когото иска да види, съм аз. Като чух това, сякаш ме прободоха в сърцето и от очите ми бликнаха сълзи. Винаги съм се смятала за отговорна и съвестна майка и откакто дъщеря ми се роди, планирах всичко за нея, тъй като исках тя да израсне безпроблемно и да има добра работа в бъдеще. Но след всичко, което бях направила за нея, в замяна получих само това да ме отбягва и да ме мрази. Чувствах, че напълно съм се провалила като майка. Често плачех тайно сама и в най-безпомощните си моменти изливах вътрешната си болка и неразбиране пред Бог. В този момент прочетох най-новите Божии слова, в които Той разговаря за шестте ключови момента в човешкия живот, и те мигновено облекчиха тегобата в сърцето ми. Прочетох Божиите слова: „Освен раждането и възпитанието отговорността на родителите в живота на техните деца е само външно да им предоставят среда, в която те да пораснат, и това е всичко, защото само предопределеното от Създателя влияе върху съдбата на човека. Никой не може да контролира бъдещето, което очаква даден човек; то е предопределено много преди това и дори родителите му не могат да променят съдбата му. Що се отнася до съдбата, всеки човек е независим и всеки има своя собствена съдба. Така че ничии родители не могат да попречат на съдбата му в живота и ничии родители ни най-малко не могат да го тласнат напред, що се отнася до ролята, която играе в живота. Може да се каже, че независимо какво е семейството, в което е предопределено да се роди човек, и независимо каква е средата, в която той расте, това са само предпоставки за изпълнението на неговата мисия в живота. Те по никакъв начин не определят съдбата на човек в живота или вида съдба, в рамките на която той изпълнява своята мисия. Следователно ничии родители не са в състояние да му помогнат да изпълни своята житейска мисия, както и ничии роднини не могат да му помогнат да изпълни добре ролята си в живота. Как човек изпълнява мисията си и в каква жизнена среда играе ролята си, се определя изцяло от съдбата му в живота. С други думи, никакви обективни условия не могат да повлияят на мисията на човека, която е предопределена от Създателя. Всички хора съзряват в конкретната среда, в която порастват; след това постепенно, стъпка по стъпка, те започват да вървят по своя собствен житейски път и да осъществяват онази съдба, която е планирана за тях от Създателя. Те се вливат напълно естествено и неволно в необятното море на човечеството, заемат своето място в живота, където започват да изпълняват задълженията си като създадени същества в името на предопределеното от Създателя, в името на Неговото върховенство“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият III). „След като напусне родителите си и стане независим, социалните условия, в които човек се озовава, както и работата или кариерата, които може да получи, се определят от съдбата и нямат нищо общо с родителите му. Някои хора избират добра специалност в колежа и в крайна сметка, след като се дипломират, си намират добра работа, като правят първата триумфална стъпка по пътя си в живота. Някои учат и овладяват много различни умения, но така и не намират подходяща работа или длъжност, за кариера да не говорим; в началото на житейския си път те се сблъскват с пречки на всяка крачка, затрупани са от проблеми, перспективите им са мрачни, а животът — несигурен. Някои хора учат усилено, но в същото време пропускат на косъм всички шансове да получат висше образование; те, както изглежда, са обречени никога да не постигнат успех — първият им стремеж по пътя на живота се разтваря във въздуха. Без да знаят дали по-нататъшният им път ще бъде гладък, или трънлив, те за първи път усещат колко променлива е човешката съдба и затова гледат на живота с очакване и страх. Някои хора въпреки липсата на добро образование пишат книги и стават сравнително известни; някои, които са почти напълно неграмотни, печелят пари от бизнеса си и по този начин успяват да се издържат. […] Въпреки разликата в способностите, интелигентността и силата на волята всички хора са равни пред съдбата, която не прави разлика между голямо и малко, високо и ниско, възвишено и посредствено. Това към каква професия се стреми човек, с какво си изкарва прехраната и колко богатство е натрупал не се определя от родителите, талантите, усилията или амбициите на човека, а е предопределено от Създателя“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият III). След като прочетох Божиите слова, разбрах, че отговорностите на родителите включват раждането и отглеждането на децата им. Но съдбата на децата им, кариерата им или това дали ще бъдат бедни, или богати не са неща, които родителите могат да променят. Съдбата, която Бог е предопределил за човека, е такава, каквато е, и никой не може да я промени. Аз не разбирах Божието върховенство и си мислех, че тъй като конкуренцията в обществото е толкова интензивна, за да се утвърди човек в обществото, трябва да има образование или умение, иначе ще бъде принуден да живее тежък живот, и че ако не възпитам правилно дъщеря си, няма да съм изпълнила отговорността си като майка. Тъй като се придържах към този погрешен възглед, започнах да планирам бъдещето ѝ, когато беше много малка. Избрах най-добрата детска градина за нея и я записах на курсове за различни умения, и докато другите деца играеха навън, дъщеря ми тичаше между курсовете. В ранна възраст тя вече беше окована и изживяваше дните си като робот. Беше тласкана напред стъпка по стъпка от плана, който бях определила за нея, и това я накара да изгуби детското щастие, което ѝ се полагаше. Тъй като работех от сутрин до вечер, за да печеля пари, дълго време се хранех нередовно и това доведе до стомашни проблеми. Аз не само страдах мълчаливо, но дори подтикнах дъщеря си да избяга от вкъщи. Всичко това беше причинено от моето неразбиране на Божието върховенство. Въпреки че вярвах в Бог, вярвах в Неговото върховенство само на думи, а в действителност изобщо не вярвах в Божиите слова и не гледах на хората или нещата според Божиите изисквания, нито действах и постъпвах според тях, като причинявах и на себе си, и детето си както телесно, така и душевно изтощение и страдание. Никога не съм размишлявала дали начинът, по който възпитавах дъщеря си, всъщност е правилен. Можеше ли това наистина да промени бъдещето на детето ми? Като се замисля, моите оценки в училище не бяха най-лошите и смятах, че мога да отида в педагогически университет и да си осигуря сигурна работа в бъдеще, но неочаквано се провалих на приемния изпит за колеж и не влязох никъде. След като завърших, научих занаят и първоначално планирах да отворя шивашка фабрика, но шивашката индустрия не вървеше добре, така че трябваше да сменя професията си и отворих фризьорски салон. Мислех да го развия, но по различни причини се отказах. Стъпка по стъпка бях стигнала дотук и нищо от това не се беше случило според плановете ми. След като дори собствената си съдба не можех да променя, как бих могла да променя съдбата на дъщеря си? Съдбата на дъщеря ми вече беше предопределена от Бог, когато се роди, и това каква работа ще има в бъдеще и дали ще живее добър живот беше изцяло предопределено от Бог. Колкото и добре да планирах или колкото и всеобхватно да я възпитавах и образовах, не можех да променя съдбата ѝ. Аз не признавах Божието върховенство или предопределения и си мислех, че мога да променя съдбата ѝ чрез собствените си усилия да я възпитам и образовам. Бях наистина жалка и невежа. Всичко, което правех за дъщеря си, отвън изглеждаше правилно, и правех планове за бъдещето ѝ, но всъщност това, което правех, надхвърляше отговорностите на родител. Действах в разрез на Божието върховенство и уредби!

Тогава прочетох Божиите слова: „Къде ще ходи човек всеки ден, с какво ще се занимава, с кого или с какво ще се сблъска, какво ще каже и какво ще му се случи през този ден — могат ли хората да предскажат което и да е от тези неща? Може да се каже, че хората не само не могат да предвидят всички тези събития, но дори нещо повече: те не могат да контролират развитието на тези неща. В ежедневието на хората постоянно се случват такива непредвидими събития, това са чести явления. Възникването на тези „незначителни случки от ежедневието“, както и начините и моделите, по които се развиват, непрекъснато напомнят на човечеството, че нищо не става случайно и че процесът на развитие на всяко събитие и неговата неизбежност не могат да бъдат повлияни от човешката воля. Възникването на всяко събитие предава предупреждение от Създателя за човечеството, а също така изпраща послание, че човешките същества не могат да контролират собствените си съдби. В същото време това е и опровержение на амбицията и желанието на човечеството да се надява напразно да поеме съдбата си в свои ръце. Това опровержение е като силна плесница, която удря човечеството отново и отново, като принуждава хората да размишляват кой точно господства и има контрол над съдбите им. И тъй като техните амбиции и желания непрекъснато са разбивани и попарвани, хората също няма как несъзнателно да не се приспособят към подредбите на съдбата и да приемат реалността, волята на Небето и върховенството на Създателя“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият III). „Трагедията на човека не се състои в това, че се стреми към щастлив живот, нито че се стреми към слава и придобивки или се бори в мъглата срещу собствената си съдба, а в това, че, след като е видял съществуването на Създателя, след като е узнал факта, че Създателят има върховенство над човешката съдба, той все така не може да се върне назад от погрешния път, не може да извади краката си от тресавището, а втвърдява сърцето си и упорства в своите грешки. Той предпочита да продължава да се бори в калта, упорито да съперничи на върховенството на Създателя, да му се съпротивлява до последно без никакво угризение на съвестта. Едва когато лежи потрошен и окървавен, той най-накрая решава да се откаже и да се върне назад. Това е истинска човешка трагедия. Затова казвам, че тези, които избират да се покорят, са мъдри, докато онези, които избират борбата и бягството, са глупави и инатливи“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият III). След като прочетох Божиите слова, започнах да се самоанализирам. Като поглеждах назад към това как бях възпитавала дъщеря си, все вярвах, че стига да планирам бъдещето на дъщеря си и да изпълнявам този план, тя със сигурност ще успее в кариерата си. След като намерих Бог, братя и сестри разговаряха с мен, че бъдещето на детето е предопределено от Бог, че родителите не могат да го контролират и че трябва да се покоряваме на Божиите устройвания и подредби. Но аз продължавах да се придържам към собствените си възгледи, тъй като вярвах, че това дали дъщеря ми ще успее в кариерата си зависи от нейния усилен труд. Светските хора не вярват в Божието върховенство и мислят, че съдбата на човек е в собствените му ръце. Те вярват, че можеш да се издигнеш над другите само като изтърпиш трудности, и сляпо се противят на предопределенията и върховенството на Създателя. Въпреки че вярвах в Бог, аз не вярвах в Неговото върховенство над човешката съдба и имах същата гледна точка като невярващите, като исках да променя съдбата на дъщеря си чрез човешки усилия. По какъв начин бях вярваща? Моите възгледи бяха точно като тези на неверниците. Наистина бях недостойна да живея пред Бог! Добре осъзнавах, че Бог е Господарят на цялото сътворение, господства над всичко и контролира всичко, но в името на собствените си егоистични желания упорито исках да се освободя от Божието върховенство и да променя бъдещето на дъщеря си. Това донесе много болка и вреда както на дъщеря ми, така и на мен, и, нещо повече, то беше съпротива срещу Божиите предопределения. Като осъзнах това, вече не исках да се противя на Божието върховенство и станах готова да оставя дъщеря си в Божиите ръце; независимо дали се справя добре, или зле в учението си, щях да съм готова да се покоря. След молитвата се почувствах по-спокойна в сърцето си.

Не след дълго дъщеря ми се върна. Каза, че работи в ресторант. Като видях, че дъщеря ми е отслабнала, попитах тъжно: „Пак ли ще си тръгваш?“. Тя ми кимна, като преглъщаше сълзите си. Съзнателно възпрях сълзите си и казах: „Толкова е трудно навън. Защо не се прибереш вкъщи?“ Дъщеря ми плачеше и каза: „Тук нямам никаква свобода“. Отговорът на дъщеря ми беше като нож, който се забива в плътта ми, и почувствах, че сърцето ми се къса. Нима всичко това не беше, защото аз я притисках? Лиших детето си от свобода и щастие до такава степен, че тя предпочиташе да е извън дома и да страда, отколкото да сеприбере. По какъв начин бях добра майка? Вече не можех да сдържам сълзите си и прегърнах дъщеря си, като плачех неудържимо. Дъщеря ми също плачеше горчиво и аз казах: „Сгреших. Не бях добра майка; не трябваше да те притискам толкова много. Лиших те от всякаква свобода у дома и ти причиних толкова много болка… Моля те, прибери се. Повече няма да те карам да учиш всички тези неща“. След като дъщеря ми се върна, вече не я притисках да учи както преди. Оставих я да се развива естествено и се съсредоточих повече върху грижата за битовите ѝ нужди и ежедневието ѝ, и разговарях с нея за вярата. Постепенно дъщеря ми започна да говори повече и стана много по-жизнерадостна, а къщата се изпълни със смях. Един ден дъщеря ми каза: „Мамо, променила си се, вече не ме караш да уча както преди“. Аз казах: „Тази малка промяна в мен се дължи на напътствието на Божието слово. От Божието слово разбрах, че моята отговорност е да те отгледам здрава и да ти осигуря правилно мисловно възпитание. Това дали ще успееш в учението или ще се утвърдиш в обществото в бъдеще е изцяло уредено и предопределено от Бог. Сгреших, че те притисках преди. Това причини на двете ни толкова много болка, но не се притеснявай, повече няма да те притискам“. И двете с дъщеря ми се разплакахме. По-късно дъщеря ми се записа в професионално училище и винаги беше сред най-добрите ученици на изпитите си. Обаждаше ми се почти всяка вечер и ми разказваше за всичко, което се беше случило в училище през деня, и отношенията ни станаха като на приятелки. Наистина почувствах в сърцето си колко е хубаво да се практикува според Божиите слова.

По-късно прочетох още от Божието слово и придобих известна проницателност за това дали очакванията ми към дъщеря ми са били разумни. Всемогъщият Бог казва: „Всички родители възлагат определени очаквания на децата си. Независимо дали те са големи или малки, дали са наблизо или далеч, тези очаквания са отношение, което родителите имат към постъпките, действията и живота на децата си или към начина, по който децата им подхождат към тях. Те са и един вид конкретно изискване. От гледна точка на децата тези конкретни изисквания са неща, които те трябва да правят, защото според традиционните представи децата не могат да се противопоставят на повелите на родителите си — ако го правят, то те не изпълняват синовната си отговорност. Следователно много хора носят голямо и тежко бреме по отношение на този въпрос. И така, не трябва ли хората да разберат дали са разумни конкретните очаквания на родителите към потомците им или не са, и дали техните родители трябва да имат тези очаквания или не, както и кои от тези очаквания са разумни, кои са неразумни, кои са основателни и кои са насилствени и неоснователни? Освен това има истини принципи, които хората трябва да разбират и да спазват, що се отнася до това как трябва да подхождат към очакванията на родителите, как трябва да ги приемат или отхвърлят, както и до нагласата и гледната точка, от която трябва да възприемат тези очаквания и да подхождат към тях. Когато тези въпроси не са решени, родителите често поемат върху себе си подобно бреме и смятат за своя отговорност и задължение да имат очаквания към децата и потомците си и, естествено, смятат, че това още повече са неща, които трябва да притежават. Те смятат, че ако нямат очаквания към потомството си, то би било все едно да не изпълнят отговорностите или задълженията си към своето потомство и би било равносилно на това да не правят това, което родителите трябва да правят. Те смятат, че това би ги превърнало в лоши родители, родители, които не изпълняват задълженията си. Следователно, когато става въпрос за очакванията, които имат към потомството си, хората неволно създават различни изисквания към децата си. Те имат различни изисквания към различните деца в различни моменти и при различни обстоятелства. Тъй като имат такива възгледи и такова бреме по отношение на децата си, родителите вземат, че правят това, което трябва да правят според тези неписани правила, без значение дали са правилни или не. Родителите поставят изисквания към децата си, като разглеждат тези подходи като вид задължение и като вид отговорност, и същевременно ги налагат на децата си и заставят децата си да ги постигат“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (18)). „Независимо колко големи са очакванията на родителите за децата им и независимо за колко естествени и обосновани може да ги смятат, щом тези очаквания са в разрез с Божиите намерения, в разрез с Божието върховенство и подредби и не са искрено покорство пред Бог, тогава те са нещо, от което хората трябва да се избавят. Може да се каже, че тези очаквания са негативни неща; те не са правилни, а още по-малко са положителни. По-скоро те са в разрез с родителските отговорности и надхвърлят обхвата на тези отговорности. Това са очаквания и изисквания към децата, които са нереалистични и противоречат на човешката природа. […] някои анормални действия и проявления, както и някакво крайно поведение, проявявано от родителите към децата им, които все още не са пълнолетни, водят до всякакви негативни влияния и натиск върху децата им, като причинява известна вреда на духовното, физическото и психическото благополучие на малките им деца. От тези факти можем да видим, че това е неуместно и противоречи на изискваните от Бог принципи за хората. Всеки, който е разумен, трябва да се избави от тези мисли и начини на действие. Това е така, защото от гледна точка на човешката природа, те са жесток и нехуманен начин да се съсипе физическото и психическото благополучие на хора, които все още не са навършили пълнолетие“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (19)). Бог разкрива, че когато родителите гледат на своите неоснователни очаквания и изисквания към децата си като на отговорности и задължения, които трябва да изпълнят за тях, а след това принуждават децата да ги изпълнят, това наранява и съсипва децата. Самоанализирах се. От дете бях гледах колко много се жертваха родителите ми, за да осигурят добри работни места за нас в бъдеще, и наистина им се възхищавах и мислех, че са добросъвестни и че когато имам деца, ще правя същото като родителите си, и че ще бъда отговорна и добра майка. След като дъщеря ми се роди, мислех, че понеже е много малка, тя не знае за суровата реалност и бруталността на социалната конкуренция, както и че, тъй като аз съм минала през това, трябва да планирам бъдещето ѝ и да ѝ проправя път напред, и дори това да пораждаше известно страдание или изтощение, трябваше да пестя всяка стотинка и да направя всичко възможно, за да я образовам и възпитам, за да бъде многостранно развита и да има светло бъдеще. Мислех, че това е моята отговорност и задължение като майка. Следвах плана си да образовам и възпитам дъщеря си, като я записвах на различни извънкласни занимания, и дори контролирах общуването ѝ със съученици, за да не изостава в обучението си. Често ѝ давах съвети от собствения си опит и дори когато дъщеря ми се оплакваше, че е уморена и няма свобода, аз я увещавах и убеждавах да преодолее тази временна трудност. Никога не съм мислила, че има нещо нередно в това. Вярвах, че правя това за нейно добро и проявявам отговорност към нея. Дори когато моите братя и сестри разговаряха с мен, аз не размислях и изобщо не отчитах чувствата на дъщеря си. Не мислех за това, че тя е дете, нито за това от какво се нуждае на нейната възраст, а просто ѝ налагах собствените си очаквания, като оказвах огромен натиск, ограничения и болка върху младото ѝ сърце и ум. По този начин не изпълнявах отговорностите или задълженията си като майка, а действията ми бяха изцяло основани на неразумни човешки очаквания. Отнасях се към всичките си очаквания като към майчина отговорност и насилвах дъщеря си дотам, че да избяга от вкъщи. Моята така наречена „отговорност“ донесе болка както на мен, така и на дъщеря ми.

Един ден една сестра, с която си партнирахме, ме попита: „Винаги си мислила, че възпитанието на дъщеря ти е изпълнение на майчината отговорност, но никога не си ѝ позволявала да прави това, което харесва, а вместо това си изисквала от нея да отговаря на твоите очаквания. Няма ли някакъв покварен нрав зад това?“. Отнесох този въпрос към Бог в молитва и прочетох Неговите слова: „На какво се основават тези очаквания на родителите? Откъде идват те? Те идват от обществото и света. Смисълът на всички тези очаквания на родителите е да се даде възможност на децата да се адаптират към този свят и това общество, да не бъдат отстранени от света или от обществото и да се установят в обществото, да получат сигурна работа, стабилно семейство и стабилно бъдеще, затова родителите имат различни субективни очаквания за своите потомци. Сега например е доста модерно човек да е компютърен инженер. Някои хора казват: „В бъдеще синът ми ще бъде компютърен инженер. Може да печели много пари в тази област, а това ще представи и родителите в добра светлина“. При тези обстоятелства, когато децата нямат никаква представа за каквото и да е, родителите им определят тяхното бъдеще. Това не е ли погрешно? (Така е.) Родителите залагат надежди на децата си изцяло въз основа на начина, по който възрастните гледат на нещата, както и на възгледите, гледните точки и предпочитанията на възрастните относно светските дела. Това не е ли субективно? (Така е.) Ако трябва да се изразите любезно, бихте могли да кажете, че е субективно, но всъщност какво е то? Какво е другото тълкувание на тази субективност? Не е ли егоизъм? Не е ли принуда? (Така е.) Харесваш определена професия, би искал да бъдеш длъжностно лице, да забогатееш, да бъдеш бляскав и успял в обществото, затова караш децата си също да се стремят да бъдат такива хора и да вървят по такъв път. Но ще харесват ли децата ти да живеят в такава среда и да вършат такава работа в бъдеще? Подходящи ли са за това? Каква е съдбата им? Какво е Божието върховенство и подредба за тях? Ти знаеш ли тези неща? Някои хора казват: „Не ме интересуват тези неща, важни са нещата, които аз, като техен родител, харесвам. Ще залагам надежди на тях въз основа на собствените си предпочитания“. Не е ли прекалено егоистично? (Така е.) Това е толкова егоистично! Казано любезно, това е много субективно, то е да вземат всички решения сами. Какво обаче е това в действителност? Много е егоистично! Тези родители не се съобразяват със заложбите или талантите на децата си, не се интересуват от подредбите на Бог за съдбата и живота на всеки човек. Те не се съобразяват с тези неща, а просто налагат на децата си собствените си предпочитания и планове, чрез пожелателно мислене. Някои хора казват: „Трябва да наложа тези неща на детето си. То е твърде малко, за да ги разбере, а когато ги разбере, ще е твърде късно“. Така ли е? (Не.) Ако наистина е твърде късно, тогава това е неговата съдба, не е отговорност на родителите му. Ако налагаш на децата си нещата, които разбираш, дали те ще ги разберат по-бързо само защото ти ги разбираш? (Не.) Няма никаква връзка между това как родителите възпитават децата си и кога тези деца започват да разбират въпроси като това какъв житейски път да изберат, каква кариера да изберат и какъв ще бъде животът им. Те имат свои собствени пътища, свое собствено темпо и свои собствени закони. […] Принуждаваш децата си от рано да поемат на плещите си този натиск, за да могат да страдат по-малко в бъдеще, и те трябва да понасят този натиск, като започнат от възраст, на която все още не разбират нищо. Така не вредиш ли на децата си? Наистина ли го правиш за тяхно добро? По-добре е да не разбират тези неща, тогава ще могат да живеят няколко години по един удобен, щастлив, чист и семпъл начин. Благословия или нещастие ще бъде, ако разберат тези неща рано? (Ще бъде нещастие.) Да, ще бъде нещастие“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (18)). От Божиите слова видях, че неразумните очаквания, които родителите имат към децата си, са повлияни от зли тенденции и от обществото и че всички тези неща са от Сатана. Точно както в моя случай — бях почти необразована и нямах никакви специални умения, и можех само едва да си изкарвам прехраната чрез собствените си усилия в обществото, докато тези с високо образование или специални умения страдат по-малко и могат да живеят живот без грижи за най-необходимото, като използват ума си и говорят. Бях повлияна от подвеждащите и измамни сатанински философии: „Всички занимания са незначителни в сравнение с четенето“, „Знанието може да промени съдбата ти“ и „Тези, които използват ума си, ще властват върху тези, които не го използват“. Мислех, че само знанието и специалните умения могат да променят съдбата на човека и да доведат до добър живот, така че предвид опита си се заех с това да правя планове за малката си дъщеря, като я принуждавах да усвоява знания и умения, без изобщо да отчитам дали дъщеря ми харесва тези неща. Бях съсредоточена единствено върху това да възпитам дъщеря си да стане талантлив и изключителен човек. Сатана използва тези философии, за да заблуждава хората, като ме кара погрешно да вярвам, че само знанието може да промени съдбата на човека, и можех да мисля само за това как да възпитам дъщеря си, за да променя съдбата ѝ. Като погледнах назад, осъзнах, че това, което съм направила, не е имало истински смисъл, че Бог вече е предопределил каква ще стане дъщеря ми и че никой не може да промени това. Нямах никаква проницателност за покварените методи на Сатана или злобните му намерения и своеволно принуждавах дъщеря си да действа според моите желания. В резултат на това дъщеря ми на толкова млада възраст понесе толкова много натиск и болка, а нейното някога невинно и безгрижно детство беше съсипано от моя егоизъм. Не вредях ли на детето си? Отвън изглеждаше, че мисля за бъдещето на дъщеря си, но в действителност ѝ налагах собствените си предпочитания и желания само заради собствените ми егоистични желания и за да си спечеля слава. Бях наистина егоистична! Не смея да си помисля… Ако не бяха Божиите слова, които ме напътстваха, какво щеше да се случи с дъщеря ми, ако продължавах да я обвързвам и потискам? Като осъзнах това, искрено благодарих на Бог за това, че ме просветли и напътства, което ми позволи да разбера малко по-добре покварената си природа.

Прочетох още от Божиите слова: „Чрез разнищване на същността на родителските очаквания към децата им виждаме, че тези очаквания са егоистични, че противоречат на човешката природа и че нямат нищо общо с отговорностите на родителите. Когато родителите налагат всякакви очаквания и изисквания на децата си, те им оказват голям допълнителен натиск — това не означава, че изпълняват отговорностите си. И така, какви са отговорностите, които родителите следва да изпълняват? Най-малкото, те трябва да учат децата си да бъдат честни хора, които говорят истината и вършат нещата по честен начин, и да ги учат да бъдат добросърдечни и да не вършат лоши неща, като ги напътстват в положителна посока. Това са техните най-основни отговорности. Освен това те трябва да напътстват децата си в изучаването на практически знания и умения и така нататък, въз основа на техните заложби и условия. Ако родителите вярват в Бог и разбират истината, те трябва да накарат децата си да четат Божиите слова и да приемат истината, така че да опознаят Създателя и да разберат, че хората са сътворени от Бог и че Бог съществува в тази вселена. Те трябва да водят децата си в молитвите към Бог и в яденето и пиенето на Божиите слова, така че да могат да разберат някои истини, за да могат, след като пораснат, да вярват в Бог, да следват Бог и да изпълняват дълга на сътворено същество, вместо да преследват светските тенденции, да попадат в капана на различни сложни междуличностни взаимоотношения и да бъдат съблазнявани, покварявани и съсипвани от различните зли тенденции на този свят. Това са всъщност отговорностите, които родителите трябва да изпълняват. Отговорностите, които трябва да изпълняват в ролята си на родители, са да предоставят на децата си положителни напътствия и подходяща помощ, преди те да достигнат пълнолетие, както и своевременно да се грижат за тях във физическия им живот по отношение на ежедневните им потребности. Ако децата им се разболеят, родителите трябва да им осигурят лечение, когато е необходимо. Не бива да ги карат да продължат да ходят на училище и да се откажат от лечението, от страх да не изостанат в учебната работа. Когато децата им трябва да се възстановяват, трябва да им се позволи да се възстановяват, а когато трябва да почиват, трябва да им се позволи да почиват. Осигуряването на здравето на децата е задължително. Ако децата изостанат в училищните си занимания, родителите могат да намерят начин да наваксат след това. Това са отговорностите, които родителите трябва да изпълняват“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (18)). Божиите слова ми посочиха път за практикуване и вече знаех как да се отнасям правилно към децата си. Родителите трябва да осигурят подходящо отглеждане и възпитание според нуждите на детето на различните възрасти. Когато децата са малки, те се нуждаят родителите им да ги учат как да се държат, как да имат нормални човешки мисли, как да бъдат добри хора и родителите им да се грижат добре за здравето им, за да могат да израснат здрави до зряла възраст. Родителите не трябва да налагат погрешни мисли, натиск и тежест върху тях, и, когато е възможно, могат да им разказват как Бог е сътворил небесата, земята и всички неща, как Той работи, за да води и спасява хората, и могат да ги насочват да вярват в Бог и да им предоставят положителна насока и помощ. Това също е отговорност и задължение на родителя. Сега дъщеря ми не работи в област, свързана с нейната специалност, и по-голямата ми сестра ме помоли да убедя дъщеря си да си намери работа по специалността си, но знам, че каквато и работа да върши дъщеря ми, Бог вече я е предопределил. Мога да дам съвет на дъщеря си, но тя е свободна да избира както желае. Тогава споделих мислите си с нея. Дъщеря ми каза: „Харесвам настоящата си работа“. Аз казах: „Щом казваш така, уважавам избора ти“. Разговорът с нея беше лесен и нямаше никаква принуда или натиск. Преживях това, че практикуването според Божиите слова е наистина освобождаващо. Благодаря на Бог за Неговото напътствие!