От Хуа Шуан, Китай

През декември 2023 г. бях избрана за областен водач. Всеки ден имаше много задачи, които трябваше да бъдат проследени и осъществени. В началото нагласата ми беше доста добра. Знаех, че имам много липси, затова се съсредоточих върху четенето на напътстващи писма от висшестоящите водачи, за да намирам пътища напред. Също така обсъждах въпроси и общувах с партньорките си и постепенно се научих как да проследявам работата. След няколко дни партньорките ми казаха, че в края на месеца трябва да напишем доклад за работата. Веднага стана ясно, че има много неща за докладване: напредъка по всяка задача и дали в тях има проблеми или отклонения, както и недостатъците и трудностите в дълга на братята и сестрите и какви са състоянията им. Трябваше да проучим и да си изясним всички тези и други въпроси. Щеше да се наложи да пишем и работни планове и решения. Изведнъж започнах да се чувствам много раздразнителна и си мислех: „В работния доклад трябва да има толкова много подробности; колко усилия и умствена енергия ще отнеме това?“. Колкото повече четях, толкова по-претоварена се чувствах. Особено когато видях задачи, с които не бях запозната, и свързаните с тях принципи и професионални умения, за които трябваше да отделя време и усилия, за да ги науча и да се запозная с тях, си помислих: „Тъкмо съм започнала този дълг, така че ако не мога да завърша работния доклад този месец, все още мога да разчитам на партньорките си. Но следващия месец няма ли да се наложи да се справям с всичко сама? Това би изисквало толкова много усилия и би било такова главоболие!“. При мисълта за натрупаната работа през последните няколко дни главата ми се замая и наистина ми се искаше да избягам от този дълг. Знаех, че тези мисли не съответстват на Божиите намерения, затова се помолих на Бог, докато се опитвах да разбера как да постъпя. Но понякога, когато чуех сестрите да обсъждат проблеми в работата, нарочно си слагах слушалки, за да слушам химни, и не се включвах в дискусиите им. Така не се налагаше да мисля как да решавам проблемите, нито да се тревожа и изтощавам.

Докато навлизах по-дълбоко в работата, осъзнах, че всяка задача включва много подробности и че всички те изискват внимателно обмисляне, за да се намерят решения и да се постигнат добри резултати. Това работно натоварване беше много по-голямо, отколкото в предишния ми дълг с една задача, затова изпитвах голяма съпротива и си мислех: „Защо, за Бог, трябва да се изтощавам и да се тревожа толкова много? Да изпълнявам дълг с една задача, беше много по-добре. Тогава не трябваше да се справям с толкова голям натиск всеки ден!“. Колкото повече ламтях за плътски комфорт, толкова по-изтощително ми се струваше да бъда водач. Чувствах се много потисната и притеснена и често бях в лошо настроение. Когато партньорките ми обсъждаха работата с мен, просто отговарях кратко и нехайно, а след това заравях глава в собствените си задачи. Осъзнах, че състоянието ми не беше правилно, затова се помолих на Бог: „О, Боже, постоянно се оплаквам колко натоварващ е този дълг. Търся утеха за плътта си и не мога да изпълнявам дълга си с радост. Не искам да оставам в това състояние. Моля Те, напътствай ме да разбера своя покварен нрав“. По-късно прочетох един откъс от Божиите слова и придобих известно разбиране за състоянието си. Всемогъщият Бог казва: „Някои хора заявяват: „Всички казват, че вярващите са свободни и волни, че живеят особено щастливо, спокойно и радостно. Защо не мога да живея толкова щастливо и спокойно като другите? Защо не изпитвам никаква радост? Защо се чувствам толкова угнетен и изтощен? Как така другите хора живеят толкова щастливо? Защо моят живот е толкова нещастен?“. Кажете Ми, каква е причината за това? Какво е довело до тяхната угнетеност? (Физическите им тела не са били задоволени и плътта им е страдала.) Дали се дължи на това, че физическите им тела са страдали и те са чувствали, че е било сторено нещо лошо на телата им? Ако в сърцата си са готови да страдат заради стремежа към истината и доброто изпълнение на дълга си, няма ли да почувстват, че физическите им страдания вече не са толкова големи? Ако намерят утеха, спокойствие и радост в сърцата си, ще продължат ли да се чувстват угнетени? (Не.) Следователно твърдението, че угнетеността е причинена от физическото страдание, е невалидно. Ако угнетеността възниква поради прекомерно физическо страдание, тогава, като се има предвид, че сега всички вие също страдате малко, докато изпълнявате дълга си, чувствате ли се угнетени, защото не можете да правите каквото си искате? Попадате ли в капана на потискащите емоции, защото не можете да правите каквото си искате? (Не.) Заети ли сте в ежедневната си работа? (Донякъде.) Всички вие сте доста заети, работейки от сутрин до мрак. Освен че спите и се храните, прекарвате почти целия си ден пред компютъра, като уморявате очите и мозъка си и изтощавате тялото си, но чувстваш ли се угнетен? Тази умора ще доведе ли до това да си угнетен? (Не.) Какво предизвиква угнетеността у хората? Тя със сигурност не се дължи на физическата умора. Какво я предизвиква тогава? Ако хората постоянно се стремят към физическо щастие и удобство и не желаят да страдат, тогава дори малко физическо страдание и допълнително изтощение, или страдане малко повече от другите, би ги накарало да се чувстват угнетени. Това е една от причините за угнетеността. Ако хората не смятат, че малкото физическо страдание е нещо кой знае какво, ако не се стремят към физическо удобство, а вместо това се стремят към истината и се опитват да изпълняват дълга си, за да удовлетворят Бог, тогава често няма да чувстват физическо страдание. Дори ако понякога се чувстват малко натоварени, уморени или изтощени, след като поспят и се събудят, ще се чувстват ободрени и ще продължат работата си. Вниманието им ще бъде върху дълга и работата им. Няма да смятат, че малката физическа умора е значителен проблем. Когато обаче в мисленето на хората възникне проблем и те постоянно се стремят към физическо удобство, всеки път, когато физическото им тяло е леко ощетено или не може да намери удовлетворение, в тях ще се появят определени негативни емоции. И така, защо този тип хора, които винаги искат да правят каквото им е угодно, да задоволяват плътта си и да се наслаждават на живота, често се оказват в капана на тази негативна емоция на угнетеност, когато са неудовлетворени? (Защото се стремят към удобство и физическо удоволствие.) Това е вярно за някои хора“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (5)). След като прочетох Божиите слова, осъзнах, че съм се стремяла към плътски комфорт и съм се чувствала физически неудовлетворена, затова живеех в негативни емоции на потиснатост и униние и винаги се чувствах огорчена и раздразнителна в дълга си. Преди, когато изпълнявах дълг с една задача, работното натоварване не беше твърде голямо, а и бях опитна в него, така че се чувствах в стихията си. Тялото ми не се уморяваше, нито сърцето ми беше натоварено. Сега, като водач, трябваше да отговарям за много работа и да се тревожа повече, а и имаше повече проблеми, които трябваше да обмисля и разрешавам. Много от задачите бяха непознати и не знаех как да разреша тези проблеми, затова трябваше да се уча от нулата. Това ме караше да се чувствам потисната, раздразнителна и нетърпелива да избягам от тази ситуация. Всъщност, ако давах приоритет на дълга си, вместо да се стремя към физически комфорт и лекота, тогава, дори да се чувствах уморена, щях да мога да се справя. Осъзнах, че мисленето ми е било погрешно.

По-късно потърсих и прочетох Божиите слова, разобличаващи защо хората се чувстват потиснати. Всемогъщият Бог казва: „Някои хора просто не желаят да изпълняват дълга си и да общуват за истината. Те не са се приспособили към църковния живот, не са в състояние да се адаптират към него и винаги се чувстват особено нещастни и безпомощни. Е, на тези хора бих казал: Трябва да побързаш и да напуснеш. Иди в мирския свят, за да потърсиш собствените си цели и посока и да живееш живота, който следва да живееш. Божият дом никога не принуждава никого. […] такива хора винаги се чувстват угнетени. Казано направо, желанието им е да угаждат на плътта си и да задоволяват желанията си. Те са твърде егоистични, искат да правят всичко според собствените си капризи и както им харесва, като пренебрегват правилата и не се справят с нещата според принципите, а ги правят просто въз основа на собствените си чувства, предпочитания и желания, и действат според собствените си интереси. На такива хора им липсва нормална човешка природа и те не се занимават с истинската си работа. Хората, които не се занимават с истинската си работа, се чувстват угнетени във всичко, което правят, навсякъде, където отидат. Дори ако живеят сами, пак биха се чувствали угнетени. Казано по-учтиво, тези хора не са обещаващи личности и не се занимават с истинската си работа. По-точно казано, тяхната човешка природа е ненормална и те са малко простовати. Какви са хората, които се занимават с истинската си работа? Това са хора, които се отнасят простичко към основните си нужди като храна, облекло, подслон и транспорт. Стига тези неща да отговарят на нормалния критерий, това им е достатъчно. Те се интересуват повече от своя път в живота, от мисията си като човешки същества, от житейските си възгледи и ценности. За какво размишляват по цял ден безперспективните хора? Винаги размишляват за това как да безделничат, как да се изхитрят, за да не поемат отговорност, как да се хранят добре и да се забавляват, как да живеят във физическа лекота и удобство, без да се съобразяват с истинските въпроси. Затова се чувстват угнетени в обстановката и средата на изпълнение на дълга си в Божия дом. Той изисква от хората да усвоят определени общи и професионални знания, свързани с дълга им, за да могат да го изпълняват по-добре. Божият дом изисква от хората често да ядат и пият Божиите слова, за да могат да разберат по-добре истината, да навлязат в истината реалност и да знаят какви са принципите за всяко действие. Всички тези неща, за които Божият дом общува и споменава, се отнасят до теми, практически въпроси и др, които попадат в обхвата на живота на хората и в изпълнението на техния дълг, и имат за цел да им помогнат да се занимават с истинската си работа и да вървят по правилния път. Тези хора, които не се занимават с истинската си работа и правят каквото си искат, не желаят да правят тези истински неща. Крайната цел, която искат да постигнат, като правят каквото си искат, е физическо удобство, удоволствие и лекота, както и да не бъдат въздържани или ощетявани по никакъв начин. Тя е да могат да ядат достатъчно от всичко, което искат, и да правят каквото си поискат. Именно поради характера им и вътрешните им стремежи те често се чувстват угнетени. Както и да общувате с тях за истината, те няма да се променят и тяхната угнетеност няма да изчезне. Точно такъв тип хора са те — просто неща, които не се занимават с истинската си работа“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (5)). След като прочетох Божиите слова, най-накрая осъзнах, че тези, които винаги се отдават на комфорт и удовлетворяват плътските си желания, не се занимават със същинската си работа и са безперспективни. Такива хора просто искат да живеят според собствените си желания, но когато стане дума за вършене на същинска работа, те се изплъзват и мързелуват, като се чувстват потиснати и нещастни, щом трябва да се тревожат или да понасят бреме с плътта си. На тези хора им липсват съвест и разум. В тази връзка разгледах скорошното си състояние. Като видях, че всеки ден трябваше да обмислям и решавам проблеми и трудности в различни задачи и че това изискваше значителни умствени усилия, започнах да си мечтая за по-лек и по-прост дълг, за да може тялото ми да се чувства по-комфортно. Когато чуех партньорките си да обсъждат работата, нарочно си слагах слушалки, за да слушам химни, и избягвах да се включвам в дискусията. Когато сестрите се обръщаха към мен, за да обсъждаме работни въпроси, не исках да участвам и ги избягвах, когато можех, а ако наистина не можех да ги избегна, просто отговарях кратко и нехайно, което водеше до грешки в изпълнението на задачите и налагаше преработка. Това бяха последствията от отдаването на плътта ми. Мислех си за хората, които се занимават със същинската си работа. Когато дългът им изисква да се тревожат или да носят бреме, или да учат и да се снабдяват със знания и професионални умения, те с радост влагат времето и енергията си и се стремят да изпълнят дълга си, за да удовлетворят Бог. Аз, от друга страна, непрекъснато се стремях към комфорт и лекота и когато дългът изискваше да се тревожа или да нося бреме, се съпротивлявах и го избягвах. Бог ми беше показал благодат, като ми даде възможност да бъда водач, и това беше от полза за израстването ми в живота, защото за да е водач, човек трябва да се ангажира с различни задачи и да се снабди с всякакви принципи, а когато се сблъска с трудности, е принуден да търси истините принципи, да се моли повече и да разчита повече на Бог. В същото време това включва придобиване на съответните професионални умения и знания и разширяване на разбирането и опита на човека, което му позволява да се обучава в различни аспекти и да расте по-бързо. Ако човек може да расте и да поеме задача в Божия дом, тогава той е полезен човек. Но аз продължавах да се отдавам на плътски удобства, като желаех да ми е физически леко, и не желаех да влагам никакви усилия или мисъл в нищо. Нима не бях напълно безполезна? Нищо чудно, че Бог казва, че такива хора са „безперспективни“, с „ненормална човешка природа“ и „простодушни“. Като осъзнах това, видях колко жалко живеех, затова се помолих на Бог и взех решение: „О, Боже, готова съм да се опълча на плътта си и да се съсредоточа върху същинския си дълг. В дълга си ще търся истините принципи и ще придобия професионални умения и знания, за да компенсирам различните си недостатъци, и се стремя да бъда полезен човек в Твоя дом!“. След това нагласата ми донякъде се промени. Състоянието ми при изпълнение на дълга също значително се подобри и вече не се чувствах толкова потисната или раздразнителна, както преди. Въпреки че всеки ден имах много работа, давах всичко от себе си и когато се сблъсках с нещо, което не знаех как да направя, се снабдявах със съответните истини принципи и професионални умения и знания. Когато виждах проблеми в работата, повдигах въпроса за тях и обсъждах решения с партньорките си.

Мислех, че съм преодоляла потиснатите си емоции. Така беше до един ден, месец по-късно, когато висшестоящите водачи изпратиха писмо. В него се казваше, че една сестра от нашия район е набелязана от полицията. Полицията я беше посочила по име за арест и трябваше бързо да я уведомим да се скрие. След това получихме друго писмо. В него се казваше, че близките църкви са били подложени на координирани арести от страна на Компартията. Това засягаше много от братята и сестрите в района, за който отговарях. Като чух тези две новини, почувствах сякаш тъмни облаци внезапно надвиснаха над главата ми и отново изпаднах в състояние на потиснатост и скръб. Тези арести създадоха значителни пречки за различните дейности на църковното дело и много хора се сблъскаха с рискове за безопасността и не можеха да изпълняват дълга си нормално. Знаех, че за да върша добре църковното дело, ще трябва да вложа още повече мисъл и усилия. Когато се замислих за тези трудности, почувствах огромен натиск и особено когато видях привидно безкрайния поток от проблеми в работата, които никога не можеха да бъдат напълно разрешени, се почувствах парализирана и нямах мотивация да правя каквото и да било, но нямах друг избор, освен безпомощно да продължа с работата си. Веднъж една партньорка ми напомни, че има писмо, на което не съм отговорила, и аз не се сдържах и ѝ се сопнах: „Нямах време да отговоря!“. След като го казах, осъзнах, че изливам разочарованието си върху дълга си и че това беше пълна липса на разум. Неохотно извадих писмото и отговорих. След това имаше още няколко случая, в които се раздразних заради натрупаната работа и говорих грубо на сестрите си. В самоанализа си осъзнах, че отново живеех в негативни емоции на потиснатост заради тревогите и болката в плътта си.

Прочетох два откъса от Божиите слова: „В продължение на много години мислите, на които хората са разчитали за оцеляването си, са разяждали сърцата им до такава степен, че те са станали коварни, страхливи и достойни за презрение. Не само че не притежават воля или решимост, но и са станали алчни, надменни и своенравни. Напълно им липсва решимостта да надхвърлят собственото „аз“, а още повече — и капчица смелост да се отърсят от възпирането на тези тъмни влияния. Мислите и животът на хората са толкова прогнили, че гледните им точки зад вярата в Бог са все още непоносимо отвратителни и дори направо обидни за ухото. Всички хора са страхливи, безсилни, достойни за презрение и крехки. Те не ненавиждат силите на мрака и не изпитват любов към светлината и истината; вместо това те правят всичко възможно да ги пропъдят“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Защо не искаш да служиш като контрастиращ предмет?). „Доволен ли си да живееш под влиянието на Сатана, с мир и радост и малко плътски комфорт? Не си ли ти най-презреният от всички хора? Никой не е по-глупав от онези, които са видели спасението, но не се стремят към придобиването му; това са хора, които се отдават на плътта и се наслаждават на Сатана. Ти се надяваш, че вярата ти в Бог няма да доведе до никакви трудности или мъки, нито до най-малкото страдание. Винаги се стремиш към неща, които не струват нищо, и не придаваш никаква стойност на живота, а поставяш собствените си прекомерни мисли пред истината. Нямаш никаква стойност! Живееш като прасе — каква е разликата между теб и прасетата и кучетата? Нима не са зверове всички тези, които не се стремят към истината, а обичат плътта? Нима не са ходещи трупове всички тези мъртъвци, в които няма дух? […] Аз ти дарявам истински човешки живот, но ти не се стремиш към него. Не си ли от същия вид като прасетата и кучетата? Прасетата не се стремят към живота на човека, не се стремят да се пречистят и не разбират какво е животът. Всеки ден, след като се нахранят, те просто спят. Аз ти дарих истинския път, но ти не го придоби, оставаш с празни ръце. Желаеш ли да продължиш да живееш този живот, живота на прасе? Какъв е смисълът такива хора да са живи? Твоят живот е достоен за презрение и низък, живееш сред скверност и разврат и не се стремиш към никакви цели, а при това положение твоят живот не е ли най-низкият от всички? Имаш ли дързостта да се изправиш пред Бог? Ако продължаваш да преживяваш по този начин, нищо ли няма да придобиеш? Истинският път ти е дарен, но дали накрая ще успееш да го придобиеш, зависи от собствения ти стремеж“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Преживяванията на Петър: познанието му за наказанието и съда). След като прочетох Божиите слова, се замислих защо толкова много се съсредоточавам върху физическото удобство и комфорт и видях, че това е, защото съм била повлияна и отровена от сатанинските закони за оцеляване като „Наслаждавай се на живота, докато си жив“ и „Изпий днешното вино днес, а за утре се тревожи утре“. Отнасях се към тези идеи като към мъдри слова. В съчетание с мързеливата ми природа, от дете се страхувах от трудности и тежък труд. Бях си поставила за цел да живея живот на комфорт и лекота и не желаех да работя или да живея по начин, който да ме уморява твърде много. Избягвах да се натоварвам твърде много, чувствах се доволна, стига да живея безгрижно, и превърнах насищането с храна, пиене и сън в свой ежедневен фокус. Това отношение се пренесе и в моя дълг. Този път, когато различни дейности на църковното дело бяха възпрепятствани поради арести от страна на Компартията и трябваше да вложа повече време и усилия, за да изпълня дълга си, не можех да не се оплаквам и да не роптая поради трудностите. Започнах да копнея за дните, когато се занимавах с дълг, включващ само една задача, и осъзнах, че вярата ми в Бог се основава на желанието да дам малко, но да получа големи благословии. Когато имаше много проблеми и трудности в дълга ми, които изискваха да обмислям как да водя общение и да ги разрешавам, и трябваше да понасям телесни грижи и трудности, се съпротивлявах и се ядосвах, дори стигах дотам, че изливах разочарованието си върху партньорките ми. Наистина ми липсваше човешка природа! Напълно правилно и уместно е аз, сътворено същество, да изпълнявам своя дълг, а това е и начин да подготвя добри дела за себе си. Като изпълнявам дълга си и се стремя към истината, мога да се отърва от покварения си нрав и да постигна спасение. Но аз чувствах, че водачеството пречи на физическия ми комфорт, затова действах ирационално и предизвикателно. Наистина ми липсваше разум! Постоянно се стремях да удовлетворя плътта си, многократно се съпротивлявах на дълга си, отнасях се нехайно към него, прекъсвах и смущавах църковното дело и многократно прегрешавах.

По-късно прочетох още от Божиите слова: „Всеки възрастен човек трябва да поеме отговорностите си на възрастен, независимо колко голям е натискът, с който се сблъсква, като например несгоди, болести и дори различни затруднения. Това са неща, които всеки трябва да преживее и понесе; така изглежда животът на нормалния човек. Ако не можеш да понасяш натиск, да понасяш страдание или да издържаш на удари, това означава, че нямаш постоянство или решителност и си твърде крехък и безхарактерен. Всеки — било то в обществото, или в Божия дом — трябва да понесе това страдание в живота си. Това е отговорността, която всеки възрастен трябва да понесе, бремето, което трябва да поеме, и никой не може да го избегне, така че не бива да се опитваш да го избягваш. […] От една страна, трябва да се научиш да поемаш отговорностите и задълженията, които възрастните би трябвало да имат и да поемат. От друга страна, трябва да се научиш да съжителстваш хармонично с другите в своята жизнена и работна среда в нормална човешка природа. Недей просто да правиш каквото ти харесва. Каква е целта на хармоничното съжителство? Тя е да се изпълнят по-добре работата, задълженията и отговорностите, които ти като възрастен би трябвало да изпълниш. Независимо каква работа или какъв дълг изпълняваш, когато си изправен пред опасност, когато си изправен пред смущения и вреди от силите на Сатана, трябва да си способен да сведеш до минимум загубите, така че резултатите от твоята работа и дълг да са малко по-добри. Ето това би трябвало да постигне някой с решителност. Ако притежаваш нормална човешка природа, би трябвало да постигаш това, когато вършиш работа. Що се отнася до натиска в работата, независимо дали идва от Горното или от Божия дом, или дали е натиск, оказан върху теб от братята и сестрите, това е нещо, което трябва да понесеш. Не можеш да кажеш: „Няма да го направя заради натиска. Аз просто търся свободно време, лекота, щастие и удобство, докато изпълнявам дълга си и работя в Божия дом“. Това няма да стане и не е мисъл, която един нормален възрастен би трябвало да притежава, а Божият дом не е място, където да се отдаваш на удобство. Всеки човек поема определено количество натиск и риск в живота и работата си. Във всяка работа, особено при изпълнението на дълга си в Божия дом, трябва да се стремиш към оптимални резултати. В по-широк план, това е учението и изискването на Бог. В по-тесен план, това е нагласата, гледището, нивото и принципът, които всеки човек би трябвало да притежава в своите постъпки и действия“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (5)). Бог казва, че възрастният човек трябва да поема отговорностите и задълженията на възрастен и независимо дали става дума за трудности и натиск в живота или в дълга, това са неща, с които възрастният човек трябва да се сблъска и да понесе, а не неща, от които да се измъква или да избягва. В Божия дом тези, които искрено изпълняват дълга си, имат богоугодно сърце, когато се сблъскат с работен натиск или трудности, които изискват плътта им да страда. Те могат да се молят на Бог, да търсят истината и да се опълчат на плътта си; те са искрени и прагматични в своя дълг и се стремят да постигнат най-добри резултати. Такива хора имат чувство за отговорност и съответстват на Божиите намерения. Но аз живеех с мързеливи, неамбициозни и упаднали мисли. Не можех да понеса никакви трудности и бях напът да не постигна абсолютно нищо. Казано направо, бях безполезна и дори не заслужавах да се наричам човек. Всъщност плътското страдание и понасянето на известен натиск е нещо добро, тъй-като може да ме подтикне да работя по-усърдно в обмислянето на истината, което е от полза за израстването в живота ми. Въпреки че имам много недостатъци и все още не мога да разреша някои сложни проблеми, не трябва да избягвам тези неща, а да бъда отговорен човек, да се моля повече и да разчитам повече на Бог, да търся истината заедно с партньорките си, за да решавам проблемите, и да правя всичко, което мога. Като разбрах Божиите изисквания и очаквания към възрастните, нагласата ми донякъде се промени и се надявах да стана отговорен възрастен. По-късно, когато висшестоящите водачи изпращаха писма, за да проследят различни задачи, вече не се съпротивлявах и не се дразнех, можех да осъзная, че тези неща са моя отговорност, и бях готова да дам всичко от себе си, за да изпълня основната си работа.

След известно време работата стана по-натоварена и когато висшестоящите водачи я проследяваха отблизо, все още чувствах натиск, но също така осъзнах, че надзорът на водачите има за цел да ми помогне да изпълнявам добре дълга си и че този надзор може да ме предупреждава и да ми напомня да полагам повече усилия в дълга си, като ми пречи да се отдавам на физически комфорт и да мързелувам в дълга си и ме насърчава да подобря ефективността си в него. Участвах и в работата, за която отговаряха партньорките ми, и заедно провеждахме общения и търсехме решения. Понякога, когато виждах натрупани проблеми, които се нуждаеха от подробно общение, за да бъдат решени, все още разкривах емоции на потиснатост и раздразнителност, но можех веднага да се опълча на грешното си състояние, като се укорявах: „Аз съм възрастен човек и трябва да имам чувство за отговорност и постоянството на възрастен, да издържам на натиска и да вървя напред“. Също така се молех на Бог да държи сърцето ми съсредоточено върху моя дълг и върху вършенето на подходяща работа. След това, съгласно принципите, подреждах по приоритет и решавах проблемите един по един. За проблеми, с които не се бях сблъсквала преди, изучавах съответните професионални материали, снабдявах се с истините принципи и се молех, докато обмислях какви точно са коренните причини за проблемите. По този начин проблемите постепенно се решаваха. Когато виждах, че състоянията на братята и сестрите не са добри и това се отразява на дълга им, бързо търсех Божиите слова, за да провеждам общение с тях за решения. Въпреки че това изискваше малко повече усилия и страдание, се чувствах много удовлетворена. Тъй-като често общувах с братята и сестрите за различни проблеми в делото и обмислях свързаните с тях истини и принципи, състоянието ми продължаваше да се подобрява и станах по-духовно проницателна. Също така гледах на проблемите по-точно от преди и постепенно схванах някои принципи и пътища. Преживях от първа ръка истината на това, което казва Бог: „Ако си човек с решимост, ако можеш да се отнасяш към отговорностите и задълженията, които хората трябва да носят, към нещата, които хората с нормална човешка природа трябва да постигнат, и към нещата, които възрастните трябва да осъществят, като към цели и задачи на твоя стремеж, и ако можеш да поемеш отговорностите си, тогава независимо каква цена ще платиш и каква болка ще изтърпиш, няма да се оплакваш и щом признаеш, че това са Божиите изисквания и намерения, ще си способен да понесеш всяко страдание и да изпълниш добре дълга си. Тогава състоянието на ума ти ще бъде различно; в сърцето си ще чувстваш мир и стабилност и ще изпитваш наслада. Виждаш ли, ако хората могат да изпълняват дълга си нормално, да се нагърбят с Божието поръчение и да поемат по правилния път в живота, в сърцата си те чувстват мир и радост и изпитват стабилност и наслада. Ако освен това могат да се стремят към истината и стигнат дотам, че да действат според принципите и да изпълняват добре дълга си, те ще са претърпели някои промени“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (5)). Когато влагах сърцето си в решаването на проблемите в дълга си, като се учех целенасочено там, където имах недостатъци, и правех всичко възможно да изпълня отговорностите си, сърцето ми вече не изпитваше болка, а вместо това се чувстваше по-спокойно. Сега изпитвам емоции на потиснатост все по-рядко и дори когато от време на време се появят, вече не ми влияят. Без дори да осъзная, започнах да се съсредоточавам върху правилните неща и придобих чувство за бреме към своя дълг. Тези промени в мен са резултат от Божиите слова. Благодаря на Бог!