Сестра Гуан Син беше преместена, за да продължи нашето църковно дело през 2019 г. Познавах я от две години и като общувах с нея този път, установих, че въобще не се е променила. По време на събранията тя винаги споделяше учения вместо опит или разбиране за Божието слово. Когато виждаше как други изпитваха затруднения в работата си, тя не разговаряше за истината, за да намери решения, а само ги укоряваше и мъмреше. Това не само не даде на братята и сестрите практически насоки, но и ги задушаваше. Когато някой не успяваше незабавно да промени негативното си състояние, Гуан Син го изолираше и смъмряше, като така братята и сестрите се чувстваха ограничени, а някои изгубиха увереността в изпълнението на дълга си. Често драматично изтъкваше как е изоставила работата и семейството си, страдала е и е платила цена, и много от по-новите членове на църквата, на които им липсваше проницателност, много ѝ се възхищаваха. По това време работата на църквата не вървеше добре и братята и сестрите не бяха в добро състояние. По-късно разбрах, че евангелисткият дякон Ли Сяо не поемаше бреме в дълга си и изобщо не вършеше практическа работа. Не се промени след много разговори и критики и дори стана негативно настроена и оказваше съпротива. Това възпираше евангелската ни работа и се налагаше тя да бъде заменена. Разговарях с Гуан Син по тези въпроси. Тя обаче смяташе, че е трудно да се намери добър кандидат за позицията и настоя да я остави. Дори ме попита на висок тон: „Откакто разбра за проблемите на Ли Сяао, колко пъти си се опитала да ѝ помогнеш добронамерено? А ти изпълни ли задълженията си? Не бъди толкова арогантна, а гледай потенциала на хората!“. Любящата помощ е за хора, които могат да приемат истината. Човек, който не приема каквито и да е разговори и промяна, трябва веднага да бъде заменен. Отначало се придържах към своята гледна точка, но Гуан Син отказа да се съгласи, което ме разтревожи, и двете започнахме да спорим. Някои братя и сестри ме посъветваха да не се опитвам да спечеля спора, което ме накара да се почувствам ограничена. Никой не успяваше да прозре какво казва тя, така че, ако продължавах да настоявам за уволнението на Ли Сяо, можеше да кажат, че съм арогантна и твърдоглава, че нарушавам църковното дело. При тази мисъл не обелих и дума повече.

След това трябваше да изберем висшестоящ водач и бяхме помолени да предложим подходящи кандидати. Някои от братята и сестрите искаха да препоръчат Гуан Син. Смятах, че е склонна да прави нещата по собствен начин, без да търси принципите, и просто говореше за учения, без да може да разреши практическите проблеми на останалите. Не беше добър кандидат. Трябваше да разговарям с останалите, за да им отворя очите. Гуан Син и аз обаче имахме конфликт относно смяната на евангелския дякон и другите мислеха, че искам да спечеля спора. Ако сега кажех, че Гуан Син не е добър кандидат, щяха ли да си кажат, че използвам възможността да ѝ отвърна и да я възпра? Помислих си: „Добре, колкото по-малко проблеми, толкова по-добре. Могат да изберат Гуан Син, ако искат — достатъчно е да не гласувам за нея“. Когато обаче настъпи моментът да пиша оценките, се притесних. Всички останали се изказаха доста положително за Гуан Син, така че, ако напишех честното си мнение, водачът щеше да разбере, че съм съвършено наясно, че тя не е добър кандидат, но не съм разговаряла за истината с останалите и не съм предложила кандидати, които отговарят на принципите. Щеше ли да си каже водачът, че не подкрепям църковното дело? Щеше ли да спре да ме обучава? Чувствах се между чука и наковалнята. Реших да се пусна по течението. Така че в оценката си просто изброих положителните черти на Гуан Син и неискрено казах, че преследва истината, че има добра човешка природа, че се отнася с любов към останалите, а когато забелязва поквара у нас, намира подходящото Божие слово, за да ни помогне. След като написах тази оценка, усетих как духът ми е потиснат, а съвестта ми е натежала. Когато четях Божието слово след това, не получавах просветление, а дългът ми ме изтощаваше, но не разсъждавах върху себе си. Освен това вярвах, че шансът не е на нейна страна. При толкова много кандидати едва ли щеше да бъде избрана. Ако не беше избрана, моята невярна оценка не би трябвало да излезе наяве. По-късно научих, че Гуан Син наистина е била избрана за висшестоящ водач. Бях шокирана и почувствах силна тревога. Дали хората се бяха подвели от всички положителни отзиви за нея? Въпреки това нямах смелостта да кажа на водача истината, така че просто се утеших, че ако Гуан Син наистина не беше подходяща за водач, Бог щеше да я разобличи. Това си мислех, но продължавах да бъда неспокойна.

Около месец по-късно един водач написа писмо, с което ни помоли да напишем отново оценки за Гуан Син. Осъзнах, че е много вероятно да са се появили проблеми в нейния дълг като висшестоящ водач. Страхувах се и също видях, че водачът цитира в писмото си откъси от Божието слово. Бог казва: „Когато казвам „да следваш Божия път“, какво означава „Божият път“? Това означава да се боиш от Бог и да отбягваш злото. А какво значи да се боиш от Бог и да отбягваш злото? Например, когато даваш своята оценка за някого, то е свързано с това да се боиш от Бог и да отбягваш злото. По какъв начин го оценяваш? (Трябва да бъдем честни, справедливи и почтени, а думите ни не трябва да се основават на емоции.) Когато говориш точно това, което мислиш, и точно това, което си видял, ти си честен. На първо място, практиката да бъдеш честен е в съответствие със следването на Божия път. Това е, на което Бог учи хората. Това е пътят на Бог. Какъв е пътят на Бог? Да се боиш от Бог и да отбягваш злото. Да си честен не е ли част от това да се боиш от Бог и да отбягваш злото? Нима това не е следване на Божия път? (Да, така е.) Ако не си честен, тогава това, което си видял, и това, което мислиш, не е същото като това, което излиза от устата ти. Някой те пита: „Какво е мнението ти за този човек? Той отговорен ли е в църковната работа?“. Ти отговаряш: „Той е страхотен. Той е по-отговорен от мен, неговите качества са по-добри от моите и неговата човешка природа също е добра. Той е зрял и стабилен“. Това ли обаче мислиш в сърцето си? Това, което всъщност виждаш, е, че въпреки че този човек има качества, той е ненадежден, доста лукав и много пресметлив. Това е, което наистина си мислиш, но когато дойде времето да говориш, започваш да мислиш: „Не мога да кажа истината. Не трябва да обиждам никого“, така че бързо казваш нещо друго и избираш хубави неща, които да кажеш за него, но нищо от това, което казваш, не е това, което наистина мислиш. Всичко е лъжа и измама. Това показва ли, че следваш Божия път? Не. Ти си поел пътя на Сатана, пътя на демоните. Какъв е пътят на Бог? Той е истината, той е отправната точка за поведението на хората и той е начинът да се боят от Бог и да отбягват злото. Въпреки че говориш на друг човек, Бог също слуша. Той гледа сърцето ти и го проучва. Хората слушат това, което казваш, но Бог проучва сърцето ти. Способни ли са хората да проучват човешкото сърце? В най-добрия случай хората могат да видят, че не казваш истината. Те могат да видят това, което е на повърхността, но само Бог може да прозре в дълбините на сърцето ти. Само Бог може да види какво мислиш, какво планираш и какви хитри схеми, коварни методи и активни мисли имаш в сърцето си. Когато Бог види, че не говориш истината, какво е Неговото мнение и оценка за теб? Че не си следвал Божия път по този въпрос, защото не си казал истината. Ако практикуваше според Божиите изисквания, трябваше да кажеш истината: „Той е човек с качества, но е ненадежден“. Независимо дали твоята оценка е точна, тя би била честна и би дошла от сърцето ти и това е гледната точка и позицията, която трябваше да изразиш. Но ти не го направи. В такъв случай следваше ли Божия път? (Не.) Ако не говориш истината, какъв е смисълът да подчертаваш, че следваш Божия път и че удовлетворяваш Бог? Дали Бог чува лозунгите, които скандираш? Дали гледа как викаш, колко силно викаш и колко е голямо желанието ти? Дали гледа колко пъти си извикал? Не това са нещата, които Той гледа. Бог гледа дали практикуваш истината, какви избори правиш и как практикуваш истината, когато ти се случи нещо. Ако избереш да поддържаш взаимоотношения, да поддържаш своя собствен интерес и имидж, то единствената ти цел е самосъхранението и Бог вижда, че това е гледната точка и отношението, които възприемаш, когато ти се случи нещо. Тогава Той ще направи следната оценка за теб: Той ще каже, че не си човек, който следва Неговия път“ („Словото“, Т.3, „Беседите на Христос от последните дни“, „Трета част“). Четенето на Божието слово събуди някои чувства у мен. Никога не съм гледала на писането на оценка като на нещо много важно, нито съм търсила истини, които трябва да практикувам по този въпрос. Наистина не се замислих дали мотивите ми бяха погрешни и дали не проявявах поквара, когато написах тази оценка, дали почитах Бог в сърцето си, дали я оценявах обективно. В този момент осъзнах, че писането на оценки е свързано с това дали някой се бои от Бог, дали поддържа църковното дело. Избирахме висшестоящ водач, което касаеше работата на няколко църкви и навлизането в живота на братята и сестрите. Писането на несправедлива оценка с неверни думи може да подведе хората, а избирането на неподходящ човек може да наруши църковното дело, което да накърни навлизането в живота на братята и сестрите. Знаех, че Гуан Син не е добър кандидат за висшето ръководство, но за да не се изложа и за да запазя статуса си, а и от страх другите да не си кажат, че ѝ отмъщавам, че я потискам, не казах нищо. Можех да напиша честна оценка и да докладвам фактите за Гуан Син, но се страхувах, че водачът ще каже, че съм била наясно, но не съм споделила мнението си с останалите, че не подкрепям църковното дело, а това би повлияло на представата ѝ за мен. Затова прибягнах до хитрини, като написах неща в оценката ми, които противоречат на фактите. Описах Гуан Син като човек, който преследва истината и върши реална работа. Това, което написах, изобщо не беше вярно. Бях толкова подмолна и лукава. Бог изисква от нас да бъдем честни, да говорим според фактите и да се изказваме правилно. Аз обаче излъгах за нещо толкова важно като избора на водач. Не почитах Бог изобщо. Живеех със сатанинска, демонична природа. Дяволът е започнал така — с лъжа. Противоречах на фактите, лъжех и това всъщност беше демонична природа! Не вземах предвид църковното дело, а написах оценка, противоречаща на фактите, което заблуди братята и сестрите, така че те избраха грешния човек. Така мамех Бог и оскърбявах Неговия нрав. Уплаших се, като осъзнах това.

По-късно прочетох този откъс от Божието слово: „След като истината стане живот в теб, когато наблюдаваш някого, който проявява богохулство към Бог, не се бои от Бог и е небрежен и повърхностен в изпълнението на дълга си, или прекъсва и пречи на църковното дело, ти ще реагираш според истините принципи и ще бъдеш в състояние да идентифицираш и изобличиш такива хора, когато е необходимо. Ако истината не се е превърнала в твой живот и все още живееш в сатанинския си нрав, тогава, когато откриеш нечестиви хора и дяволи, които причиняват прекъсвания и смущения в работата на църквата, ти ще се направиш на ни чул, ни видял и ще ги подминеш, без да те гризе съвестта. Дори ще си мислиш, че тези, които причиняват прекъсвания и смущения в работата на църквата, не са твоя работа. Колкото и да страдат работата на църквата и интересите на Божия дом, ти не се интересуваш, не се намесваш, нито се чувстваш виновен, което те прави човек без съвест и разум, невярващ, полагащ труд. Ти ядеш това, което е от Бог, пиеш това, което е от Бог, и се наслаждаваш на всичко, което идва от Бог, но въпреки това чувстваш, че никоя вреда на интересите на Божия дом не е свързана с теб, което те прави предател, хапещ ръката, която го храни. Ако не защитаваш интересите на Божия дом, ти човек ли си изобщо? Това е демон, който се е промъкнал в църквата. Ти вярваш в Бог престорено, претендираш, че си избран, и искаш да живееш наготово в Божия дом. Не живееш живота на човешко същество, по-скоро си като демон, отколкото като човек, и очевидно си от невярващите“ („Словото“, Т.3, „Беседите на Христос от последните дни“, „Трета част“). Откровенията на Божието слово наистина ме разтърсиха. Аз бях предателят, който хапе ръката, която го храни, за когото Бог говори. Ядях и пиех Божието слово, наслаждавах се на цялото Му препитание, но не подкрепях църковното дело. Вместо това защитавах само собствените си интереси, като не практикувах истини, които добре знаех, което в крайна сметка подведе другите да изберат фалшив водач. Нима това не вредеше на църковното дело и на другите братя и сестри? Колкото повече мислех за това, толкова повече се намразвах, че бях толкова хитра и подла. Исках да защитя само себе си, а не църковното дело. Не бях нищо подобно на истински вярваща. Бях мрачна и духът ми бе унил. Божието слово не ме просветляваше и не постигах нищо в дълга си. Бог криеше лицето Си от мен. Ако продължавах да бъда непокаял се предател, определено щях да бъда пропъдена от Бог. Наистина почувствах Божия праведен нрав, който не търпеше оскърбление от хората, и се намразих, че не практикувам истината. Молех се на Бог, готова да се покая и да практикувам истината, за да изкупя прегрешението си!

Прочетох този откъс от Божието слово: „Най-лесният начин за практикуване на навлизането в истината реалност за всички, които изпълняват дълг, независимо колко дълбоко или плитко е разбирането им за истината, е да мислят за интересите на Божия дом във всичко и да загърбят егоистичните си желания, личните си намерения, мотиви, гордост и статус. Най-малкото, което човек трябва да направи, е да постави интересите на Божия дом на първо място. Ако някой, който изпълнява дълг, не може дори и само това да направи, как може да се каже за него, че изпълнява дълга си? Това не е изпълнение на дълг. Преди всичко трябва да мислиш за интересите на Божия дом, да зачиташ Божията воля и да вземаш предвид работата на църквата. Постави тези неща на първо място; едва след това можеш да мислиш за стабилността на статуса си или за това как те възприемат другите. Не смятате ли, че това става по-лесно, като го разделите на две стъпки и направите някои компромиси? Ако практикуваш така известно време, ще започнеш да усещаш, че не е чак толкова трудно да удовлетвориш Бог. Освен това трябва да можеш да изпълняваш отговорностите си, задълженията си и дълга си и да загърбиш егоистичните си желания, намерения и мотиви; трябва да зачиташ Божията воля и да поставяш на първо място интересите на Божия дом, делото на църквата и дълга, който ти е възложен. След като живееш така известно време, ще усетиш, че това е добро поведение. То е да живееш честно и почтено и да не бъдеш подъл и зъл човек; то е да живееш справедливо и достойно, а не да бъдеш презрян, подъл и негоден за нищо. Ще усетиш, че това е начинът, по който човек трябва да действа, и това е образът, който трябва да изживее. Постепенно желанието ти да удовлетворяваш собствените си интереси ще отслабне“ („Словото“, Т.3, „Беседите на Христос от последните дни“, „Свободата и освобождението могат да се постигнат само чрез отхвърляне на покварения нрав“). Божието слово ми показа път за практикуване. Винаги трябва да поставяме църковното дело на първо място, а когато личните ни интереси са в конфликт с църковното дело, трябва да не мислим за себе си, да загърбим собствените си интереси и да дадем приоритет на отговорностите и дълга си. Този път бях помолена да пренапиша оценката и щях да се покая пред Бог. Не можех все така да се съобразявам с това какво ще си помислят другите за мен и да се защитавам. Трябваше да напиша истината и да бъда честна.

След това поговорих откровено с братята и сестрите. Разказах им за покварата, която бях проявила, и за размислите върху самата мен и какво бях научила. Разговарях и за принципите за избиране на водачи, че трябва да избираме хора, които преследват истината, имат добра човешка природа и могат да вършат практическа работа. Като направих това сравнение с Гуан Син, всички добиха прозрение и се почувстваха готови да напишат нови оценки. И аз написах точна оценка въз основа на системното поведение на Гуан Син. Прилагането на това на практика ми даде усещане за мир.

Същия ден получих писмо от водача, в което се казваше, че Гуан Син е била уволнена. Тя каза също, че докато Гуан Син е била на тази позиция, е била арогантна, авторитарна и неотзивчива, което е възпрепятствало много от проектите на църквата. Също е използвала позицията си, за да потиска другите, което ги енастроило негативно. Всяко нещо, което се казваше в писмото, беше като шамар за мен. Лицето ми пламтеше, а умът ми блокира. Просто знаех, че наистина съм оскърбила Бог и че съм участвала в злодеянията на един фалшив водач. Беше се държала така и преди и аз знаех това, но не само не я докладвах, но и позволих на другите братя и сестри да я препоръчат като висшестоящ водач. Разбрах, че не съм усещала отговорност към църковното дело. Подмолно помагах на фалшив водач да върши злодеяния и да влошава нещата. Дори потърсих извинения за себе си за това, че не практикувах истината. Мислех, че дори и да не докладвам това, което знаех, Бог щеше да го разкрие. Бог изважда всичко на показ, но ние трябва да изпълняваме собствения си дълге, като разкриваме фалшивите водачи и поддържаме църковното дело. Аз обаче просто пасивно очаквах и се надявах Бог да я разкрие. Не изпълних дълга и отговорността си. Това сериозно навреди на църковното дело и на навлизането в живота на братята и сестрите. Колкото повече мислех за това, толкова по-зле се чувствах. Знаех, че моето прегрешение бе станало непоправимо. В болката си отново се обърнах към Бог с молитва и покаяние. Исках и да разбера защо защитих собствените си интереси веднага щом се натъкнах на проблем. Къде се коренеше проблемът?

Прочетох този откъс по време на духовната си практика: „Докато хората не изпитат Божието дело и не разберат истината, природата на Сатана е това, което ги управлява отвътре. Какво конкретно включва тази природа? Например, защо си себичен? Защо защитаваш собствената си позиция? Защо изпитваш толкова силни емоции? Защо се наслаждаваш на онези неправедни неща? Защо харесваш онези злини? Каква е основата за твоето влечение към такива неща? Откъде идват тези неща? Защо си толкова щастлив да ги приемеш? Досега всички вие сте разбрали, че основната причина за всички тези неща е, че отровата на Сатана е вътре в човека. Но каква е отровата на Сатана? Как може да бъде изразена? Например, ако питаш: „Как трябва да живеят хората? За какво трябва да живеят хората?“, те ще отговорят: „Всеки човек за самия себе си, а за дявола остават последните“. Тази една фраза изразява самия корен на проблема. Философията и логиката на Сатана са се превърнали в живота на хората. Без значение към какво се стремят хората, те го правят за себе си — и така те живеят само за себе си. „Всеки човек за самия себе си, а за дявола остават последните“ — това е житейската философия на човека, а също така представлява и човешката природа. Тези думи вече са станали природата на поквареното човечество и те са истинският портрет на покварената сатанинска природа на човечеството. Тази сатанинска природа вече е станала основа за съществуването на поквареното човечество. В продължение на няколко хиляди години поквареното човечество живее според тази отрова на Сатана, чак до наши дни“ („Словото“, Т.3, „Беседите на Христос от последните дни“, „Как да вървим по пътя на Петър“). Божието слово ми показа, че въпреки че бях вярваща, не приемах истината на Божието слово като стандарт за живот. Продължавах да живея според концепциите на Сатана, като „Всеки да си гледа интереса, а дяволът да вземе тези най-отзад“, „Печалбата е най-важна“ и „Защити себе си, гледай само да избягаш от отговорност“. Живеех въз основа на тези сатанински отрови. Смятах, че в живота си хората трябва да мислят за себе си и да се научат да защитават собствените си интереси, за да не пострадат. Това е единственият начин да проявиш разум, да не пострадаш. Чрез този урок обаче видях, че живеенето според тези сатанински отрови може и да е било в мой интерес за известно време, но ме беше накарало да се откажа от основните си принципи като човешко същество. Бях станала егоистка, хитра и зла, и дори действах противно на съвестта си, като бях нечестна. Станах човек без характер и достойнство, който не заслужаваше доверие, и в крайна сметка навредих на живота на братята и сестрите и сериозно наруших църковното дело, като извърших прегрешение, за което никога не можех да се реванширам. Ненавиждах факта, че Сатана ме бе покварил толкова дълбоко, че нямах съвест и не бях достойна за живот пред Бог. А този опит ми показа, че изобщо не разбирах Бог, че не вярвах, че Той наблюдава всичко. Притеснявах се, че ако споделя с другите мнението си за Гуан Син, щяха да си помислят, че се опитвам да си отмъстя, като умишлено я възпирам да се издигне. В Божия дом обаче истината е най-важна и Бог вижда всичко. Стига сърцето ми да беше на мястото си и да действах съобразно принципите, останалите щяха да ме подкрепят, когато разберат истината. Дори някои от тях да ме бяха разбрали погрешно в началото, щях да изпълнявам дълга си пред Бог и съвестта ми щеше да е чиста. Като разбрах това, станах по-спокойна и реших, че в бъдеще определено ще живея според принципите.

След всичко това се сетих за Ли Сяо — евангелския дякон, който така и не прие истината и не изпълняваше дълга си безотговорно. Тя трябваше да бъде уволнена въз основа на принципите. Споделих мислите си с някои други дякони. Дяконите казаха: „Ако я уволним сега, няма да има подходящ заместник в църквата. Нека засега да ѝ помогнем и да я подкрепим“. Смятах, че вече съм ѝ помагала и съм я подкрепяла няколко пъти, но тя не възприемаше. Ако продължаваше да служи като евангелски дякон, просто щеше да възпира работата по-дълго. В църквата обаче наистина нямаше други добри кандидати за евангелски дякон. Ако всички останали не бяха съгласни, а аз настоявах за това, нямаше ли да си кажат, че съм твърде арогантна и неотстъпчива? Известно време не знаех как да постъпя, така че отново се обърнах към Бог в молитва и покаяние. След молитвата си осъзнах, че отново бях започнала да защитавам собствените си интереси. Трябваше да отстоявам принципите на истината в дълга си — не можех да размивам границите между правилното и грешното. От гледна точка на принципите Ли Сяо бе фалшив работник. Ако я оставехме на тази позиция, евангелското дело щеше бъде засегнато. Не можех да откажа да вземам мерки за това от страх другите да не кажат, че съм арогантна — трябваше да отстоявам принципите. Така че разговарях с партньорите си за съответните истини и те се съгласиха да уволним евангелския дякон. След това висшестоящият водач възложи на сестра от друга църква нашето евангелско дело. Тя бе отговорна в дълга си и разбираше принципите. Евангелското ни дело постепенно потръгна. Освен това почувствах пълно спокойствие и вътрешен мир, усетих как това е прекрасен начин на живот и най-накрая успях да приложа истината на практика.