Моята отговорност е да поя новите членове на църквата. Наскоро се присъединиха неколцина и забелязах, че част от тях не се говореха много по време на събранията и не идваха редовно. Включваха се само когато си пожелаят. Когато се свързах с всеки един поотделно, на тях им се говореше за пари, как да забогатее човек, но станеше ли дума за вярата, млъкваха и гледаха да приключат разговора. Усещах, че истината не ги интересува, не ми приличаха на истински вярващи. Все пак не бях сигурна — бяха приели вярата наскоро — и затова продължих да ги подкрепям. Но и по-нататък не настъпи промяна и постепенно съвсем спряха да се включват в събранията. Чак тогава казах на водача ни какво се случва с тях. Тя ме попита: „Как ги поиш? Преди, когато други отговаряха за поенето, те идваха на събранията редовно. Защо проблемът възникна сега, когато ти се зае с тях? Дали изпълняваш задълженията си добре, разбираемо ли говориш с тях? Ако не изпълняваме дълга си правилно поради нехайство и затова новите не посещават редовно събранията, вината е изцяло наша“. Знаех, че тя казва това, защото гледа отговорно на работата, но си мислех, че хората се променят и това, че преди са идвали редовно, не гарантира, че ще продължават все така. При това, когато ги видях за първи път, те вече не бяха редовни, тоест, промяната не беше внезапна. Просто исках да ги поя известно време, да изчакам. Затова не ѝ казах веднага за проблема. Ако винеше мен за това, щях да си понеса последствията. Можеше да ме скастри, да се разправя с мен, дори да ме отстрани. Ако знаех предварително, по-рано щях да ѝ съобщя за проблема, за да не стоварва цялата отговорност върху мен. В по-нататъшните си контакти с новоприели вярата постоянно бях нащрек. Видех ли, че някой има проблем или не посещава събранията, незабавно съобщавах на водача. Понякога тя ме питаше какво имам предвид, дали не смятам да спра да ги поя. А аз отговарях: „Не. Ти си водачът и исках да знаеш какво се случва с тях“. При тези мои думи тя замълчаваше. Понякога в тези случаи ме съветваше да продължа да ги поя още известно време, а ако наистина не желаеха да участват, трябваше да се откажем, насила хубост не става. Бях съгласна с нея и си мислех, че щом съм я известила за ситуацията с новите ми, остава само да им предлагам подкрепата си. Най-добре беше да ги привлека обратно, като ги подкрепя, а ако не се получеше, ако някой от новите не желаеше да участва повече, водачът ни нямаше да сметне това за внезапна промяна и да ме обвини в безотговорност. С тази мисъл започнах да изпълнявам дълга си по-нехайно. Всеки ден работех с новоприетите през пръсти. Като им звъннех, ако отговореха, беседвах с тях надве-натри. Ако ли не, отказвах се да ги търся повече. Бях решила, че няма какво да направя, ако не желаят да говорим, и не мислех как да постъпя, за да разрешат проблема си. Впоследствие, по време на едно събрание водачът каза, че вече няма да слуша мнението на всеки, който е определен да пои новоприелите вярата, а ще се интересува кои аспекти на истината е споделял с тях отговарящият за това и, по-конкретно, каква подкрепа им е оказал и така ще определя дали върши работата си добре. Ако не влага сърце в общението с новоприелите вярата и затова те не посещават редовно събранията или напълно се оттеглят, отговорността е изцяло негова. При тези нейни думи осъзнах, че в беседите си с новите не си записвах кои от Божиите слова съм им прочела и кои истини съм споделила с тях. Ако новоприел вярата спреше да се включва в събранията, нямах никакви оневиняващи ме доказателства. Чудех се дали водачът щеше да реши, че не си върша работата и ще ме скастри и накаже, че се отнасям нехайно към поенето на новите братя и сестри. Затова започнах да си отбелязвам какви съобщения и Божии слова изпращам на новоприелите вярата и си записвах за какво сме беседвали. Понякога не отговаряха на някое мое съобщение, но това не ме тревожеше особено. Мислех си, че щом съм им изпратила всички Божии думи, които е трябвало, и съм беседвала по зададените теми, ако някой от новите спре да се включва в събранията, водачът ще види записките ми за свършената работа и няма да ме нарече безотговорна.

След известно време тя забеляза, че неколцина от новите все така не се включваха в събранията и ме попита как ги поя. Бързо извадих всички записки, като си мислех колко е добре, че си ги бях подготвила предварително. Иначе нямаше да разполагам с конкретни доказателства и кой знае как щеше да ми се накара. Както си тънех в самодоволство, тя каза: „Според записките ти няма никакви проблеми, но няколко души отпаднаха един след друг, следователно има проблем с работата ти. В момента не мога да го определя, но напоследък все споделяш с мен някакви проблеми с новите. Това не е съвсем нормално. Трябва добре да помислиш къде е спънката. Ако си била нехайна и не си ги поила добре и затова са се отказали от вярата, значи си проявила безотговорност, не си изпълнявала дълга си както трябва“. Сякаш ме зашлеви с думите си, вцепених се. Въобразявах си, че няма да ме укори, но тя отбеляза, че има проблем в работата ми и ме посъветва да премисля поведението си. Бях шокирана. Чудех се дали проблемът наистина е в мен. Тази мисъл ме разстрои и се притесних, че ако вината за отпадането на някои от новите е моя, върша зло. Затова се помолих на Бог: „Боже, това, което водачът ми каза днес, е с Твое позволение, значи съдържа поука, която ми е нужна. Не искам да навредя на новите с недостатъците в работата си, обаче съм блокирала и не зная къде е проблемът ми. Моля Те за просветление, за да опозная себе си и да се променя“.

През следващите няколко дни усилено се молих на Бог за това. И тогава, един ден прочетох писмено свидетелство. То съдържаше пасаж от Божието слово, който ме разтърси. „Трябва внимателно да проучиш самия себе си, за да видиш дали си правилният човек. Мислеше ли за Мен, когато определяше целите и намеренията си? Беше ли всичко, изречено и направено от теб, в Мое присъствие? Преглеждам внимателно всичките ти мисли и идеи. Не се ли чувстваш виновен? Слагаш си маска в присъствието на другите и спокойно придобиваш самоуверен вид; правиш го, за да се защитиш. Постъпваш така, за да скриеш своята нечестивост и дори търсиш начини да я прехвърлиш върху някой друг. Какво предателство живее в сърцето ти!“ („Словото“, Т.1, „Явяването и делото на Бог“, „Слова на Христос в Началото“, „Глава 13“). Божието слово изобличава склонността на хората да пазят интересите си и да прикриват лошите си постъпки с лъжи и преструвки, за да прехвърлят отговорността на някой друг и да предпазят себе си. Това е израз на лукавостта ни. Чувствах, че това описва собственото ми състояние и се налагаше да се подложа на самоанализ. Защо тичах да докладвам на водача за всеки проблем с новоприелите вярата? Щом видех, че някой изпитва затруднения или отсъства от събранията, веднага бързах да ѝ кажа. Макар и да изглеждаше, че просто споделям с нея какво се е случило, подбудите ми бяха други. Боях се, че ако някой спре да посещава събранията, тя ще обвини мен или дори ще ме освободи от тази длъжност и затова действах изпреварващо — бързах аз да споделя проблема, за да създам у водача фалшивото впечатление, че не аз съм виновна, а новият брат или сестра просто не е годен. Ако те престанеха да идват на събранията, защото не им оказвах нужната подкрепа, проблемът си беше техен. По този начин си измивах ръцете. Ако после размислеха и отново започнеха да се включват в събранията ни, всички щяха да решат, че заслугата е моя. Това прозрение за скритите ми подбуди ме шокира. Не бях допускала, че действията ми са продиктувани от такива долни, отвратителни мотиви. Бях толкова коварна!

Питах се как съм била способна на измама и безчестие, без дори да го осъзнавам. Докато размишлявах над това, прочетох Божии слова, разобличаващи покварения човешки нрав и най-сетне започнах да разбирам себе си малко по-добре. Божиите слова гласят: „Злото на антихристите има една очевидна характеристика и Аз ще споделя с вас тайната как да я разпознавате: както в речта, така и в постъпките им, ти не можеш да разбереш дълбините им или да прозреш в сърцата им. Когато ти говорят, очите им непрестанно шарят и не можеш да разбереш каква интрига кроят. Понякога те карат да мислиш, че са предани или доста искрени, но това не е така — никога не можеш да ги прозреш. Имаш особено чувство в сърцето си, чувство, че в мислите им има прикрито лукавство, бездънна дълбочина, че са коварни“ („Словото“, Т.4, „Разобличаване на антихристите“, „Седма точка: те са зли, коварни и измамни (Втора част)“). „Антихристите се държат коварно. Как се изразява коварността им? Те винаги се държат по начин, който разчита на измамата, а думите им не издават нищо, затова на хората им е трудно да разберат намеренията и целите им. Това е коварност. Антихристът не стига лесно до изводи за нищо от това, което казва или прави; той прави така, че подчинените му и неговите слушатели да могат да почувстват намерението му и тези хора, след като са разбрали антихриста, да действат според плановете и мотивите му и да изпълняват заповедите му. Ако задачата е изпълнена, антихристът е щастлив. Ако не е, никой не може да намери нищо против него, нито да проумее мотивацията, намеренията или целите, които стоят зад това, което върши. Коварността на това, което вършат антихристите, се спотайва в скритите заговори и подмолните цели, които са предназначени да заблудят, да разиграват и да контролират всички останали. Това е същината на коварното поведение. Коварството не е просто лъжа или лоша постъпка, а по-скоро включва по-големи намерения и цели, които са неразгадаеми за обикновените хора. Ако сте направили нещо, за което не искате никой да узнае, и излъжете, това счита ли се за коварство? (Не.) Това е просто измама, която не достига нивото на коварството. Какво прави коварството по-сериозно от измамата? (Хората не могат да го прозрат.) Трудно е за хората да го прозрат. Това е от една страна. Какво друго? (Хората нямат нищо против коварния човек.) Точно така. Въпросът е, че за хората е трудно да намерят повод за предубеждения срещу него. Дори някои хора да знаят, че този човек е извършил злодеяния, те не могат да определят дали той е добър или лош човек, дали е нечестивец или е антихрист. Хората не могат да го прозрат, а го смятат за добър и могат да бъдат измамени от него. Това е коварност. Хората по принцип са склонни да лъжат и да замислят дребни интриги. Това е просто измама. Но антихристите са по-зловещи от обикновените измамни хора. Те са като царе на дяволите и никой не може да проумее какво правят. Те могат да вършат много злини в името на справедливостта, да устройват капани на хората и да им вредят, но хората ги възхваляват. Това се нарича коварност“ („Словото“, Т.4, „Разобличаване на антихристите“, „Шеста точкa: поведението им е коварно, те действат своеволно и властно, никога не споделят с другите и ги принуждават да им се подчиняват“). От Божиите слова разбрах, че антихристите са със зъл нрав и действията им са подмолни. Лукавството и покварата се проявяват по друг начин. Ако си лукав, лъжите и измамите ти са съшити с бели конци и не успяваш да подведеш никого. А когато си подмолен, подбудите, намеренията и целите ти са скрити така добре, че създаваш у другите фалшиво впечатление и те не се усъмняват в думите и в действията ти. Дори и да усещат, че има проблем, не могат да те обвинят в нищо конкретно. Така заблуждаваш околните и постигаш задните си помисли. Сравних се с описаното в Божиите слова. Наглед реагирах бързо и говорех активно с водача за новите братя и сестри и така създавах у нея фалшивото впечатление, че съм отговорна и ценя напътствията ѝ. В действителност ѝ внушавах, че новоприелите вярата сами са си виновни, че не идват редовно, за да насоча недоволството ѝ към тях и да се застраховам. Ако съвсем се откажеха, тя нямаше да припише отговорността на мен. При това, когато водачът поиска да научи подробности за работата ми, наглед нямаше проблеми с начина, по който водех беседите — активно определях часове за провеждането им, изпращах пасажи от Божието слово. Така създавах у нея впечатление, че съм усърдна и любяща към тях. В действителност изобщо не бях искрена в общуването си с новите. Тъй като водачът проверяваше записките от работата ни и се боях, че ако ме попита каква подкрепа съм оказала на новите братя и сестри, няма да знам какво да отговоря, и не можех да направя нищо друго освен да отбивам номера, когато се отчитах за свършеното. Сега си давам сметка, че за да затвърдя доброто ѝ мнение за мен, да се освободя от отговорност и да опазя положението си и перспективите си в църквата, бях прибягвала до всякакви хитрини. Прикривах намеренията си с думи и с грижливо премерени действия. Ясно беше, че не влагах сърце в дълга си и затова някои от новите не се включваха редовно в събранията. И водачът усети, че нещо куца в дейността ми, но не успяваше да определи точно какво, а и нямаше никакви доказателства за вината ми. Ама че измамница съм била. Преди и през ум не ми минаваше да определя собственото си поведение като вероломно. Бях убедена, че само по-възрастните хора с богат житейски опит умеят да са хитри, пресметливи и коварни. Докато аз съм млада, неопитна и простодушна. Идеята, че поведението ми е подмолно, ми се струваше нелепа. Но фактите ми показаха, че нравът ми е зъл и небогоугоден и че вероломството не е въпрос на възраст, а е плод на сатанинската природа. Тогава изведнъж се сетих, че една от новите ни сестри задаваше много въпроси и беше прям човек. Ако не разбираше нещо, когато им говорех на събранията, тя изстрелваше въпроси и ми възразяваше, а това силно ме смущаваше. За да опазя репутацията си, вече не ми се правеха събрания с нейно участие, но не смеех да си призная, за да не ме нахока водачът. Чудех се как да я прехвърля на друг напояващ. Веднъж тази нова сестра сподели някак между другото, че сегашната ѝ група била много по-малка от предишната. Възползвах се от възможността да кажа на водача, че на тази сестра не ѝ се нрави малката ни група, че предпочита по-голяма и я помолих да я преразпредели. Водачът незабавно я прехвърли в друга група. Ето как успешно прикрих позорните си, долни подбуди и пропъдих тази нова вярваща от моята група. Водачът дори повярва, че проявявам съвестност и ме е грижа за новата сестра. Колко зла и коварна съм била!

По-късно ядох и пих още от Божиитеслова, свързани със състоянието ми. „Нека ви кажа, че Бог най-много презира такива непреклонни хора и иска да се откаже от тях. Те напълно осъзнават, че грешат, но не се разкайват, никога не признават грешките си и все си намират извинения и изтъкват доводи, за да се оправдаят и да отклонят вината, и се опитват да намерят шлифовани и уклончиви начини да заобиколят проблема, да скрият действията си от очите на останалите и непрекъснато допускат грешки, без изобщо да се разкайват или изповядват от сърце. Такъв човек проблемен и не е лесно да постигне спасение. Именно те са хората, които Бог иска да изостави“ („Словото“, Т.3, „Беседите на Христос от последните дни“, „Във вярата в Бог най-важното е да се практикуват и да се изживяват Неговите слова“). Като премислих, осъзнах, че каквото и да се случи, най-важното е да приема истината. Ако някой направи грешка при изпълнението на дълга си и не си я признае, не желае да бъде мъмрен или скастрен и затова търси оправдания и доводи, за да се защити и дори прибягва до коварство, за да прикрие гафа си, той изобщо не приема истината. Тези хора се опълчват срещу Бог и ако не се разкаят, ще бъдат изоставени и пропъдени. Беше ми възложена важна задача — да поя новите вярващи и бях длъжна да ги подкрепям, да се отнасям с тях търпеливо, с обич, да им предам ясно и разбираемо истините за виденията и да им помогна бързо да се ориентират и да поемат по истинския път. Много добре знаех, че част от новоприелите вярата не посещаваха събранията редовно и носех отговорност, която не можех да отрека. Но когато водачът ме поразпита и взе да ме кори, аз не само не приех критиките ѝ, не осъзнах Божията намеса и не мислех как своевременно да помогна на новите, но и започнах да играя игрички и да прибягвам до още по-хлъзгави и подмолни тактики, за да прикрия факта, че не изпълнявам дълга си както трябва. Не казвах истината на водача, за да не ѝ давам козове срещу мен. Изпитвах самодоволство, когато номерата ми минаваха и тайно ликувах, че съм такава хитруша. Не си давах сметка, че Бог ясно вижда безчестието и шикалкавенето ми — от Него не можех да ги скрия. Проблемите в работата ми със сигурност щяха да излязат наяве. Ако водачът не ме беше предупредила, нямаше да се сетя да се самоанализирам, камо ли да се покая. Бях напълно претръпнала. Не приемах истината, не отчитах грешките си и не ги отстранявах. Вместо това ме интересуваше само как по-успешно да заблудя водача, за да опазя репутацията, положението и бъдещето си. За да прикрия факта, че не изпълнявам дълга си добре, прибягвах до увъртане и коварство. Не взимах присърце поенето на новите, не ми се занимаваше с трудностите им. Затова проблемите на някои нови братя и сестри дълго време не намериха решение. И до днес някои от тях не се включват редовно в събранията. Стресна ме това, че новата сестра, която напъдих в друга група, вече не желаеше да присъства на събранията заради внезапното преместване. Наложи се да я увещават дълго и търпеливо, за да се съгласи пак да се включва в събранията. Много се разстройвах при мисълта какво съм сторила. Другите полагаха изключителни усилия да привлекат хора към вярата, а аз бях толкова нехайна. Вършех зло. Ако откровението в Божиите слова не беше пробудило скованото ми сърце, така и нямаше да осъзная, че съм на ръба на пропастта. Не исках да живея в подчинение на порочния си, небогоугоден нрав, исках да се махна от този порочен път и да се покая пред Бог.

Тъкмо бях осъзнала тези истини, когато водачът ме попита как се справям напоследък. Споделих с нея какво бях осъзнала за себе си, като се анализирах. Тя ми изпрати някои Божии думи. Божиите слова гласят: „Практикуването на честността обхваща много аспекти. Тоест стандартът за честност не се постига само в едно отношение; преди да можете да сте честни, трябва да отговаряте на критериите в много отношения. Някои хора винаги смятат, че за да са честни, трябва само да не лъжат. Правилно ли е това мнение? Дали под честен се подразбира единствено да не лъжеш? Не, отнася се и до още няколко аспекта. Първо, пред каквото и да си изправен, независимо дали става дума за нещо, което си видял с очите си, или за нещо, което някой друг ти е казал, дали става дума за общуване с хора, или за решаване на проблем, дали касае дълг, който трябва да изпълниш, или нещо, което Бог ти е поверил, винаги трябва да подхождаш към него с честно сърце. Как трябва човек да практикува подхождане към нещата с честно сърце? Казвайте това, което мислите, и говорете честно; не говорете празни или надути приказки, не използвайте приятно звучащи думи, не казвайте ласкателни или лицемерни лъжи, а изричайте думите, които са в сърцата ви. Това означава честен човек. Да изразявате истинските мисли и възгледи, които са в сърцата ви — това трябва да правят честните хора. Ако никога не казвате какво мислите, а думите измъчват сърцата ви и това, което казвате, винаги е в противоречие с мислите ви, това не е начинът, по който постъпва честният човек. Да предположим например, че не изпълняваш добре дълга си и когато хората те питат какво става, ти отговаряш: „Искам да изпълнявам дълга си добре, но по различни причини не успявам“. Всъщност в сърцето си знаеш, че не си се постарал, но не казваш истината. Вместо това намираш всякакви причини, оправдания и извинения, за да прикриеш истината и да избегнеш отговорността. Така ли постъпва честният човек? (Не.) Заблуждаваш хората и ти се разминава, като казваш това. Но същината на това, което е вътре в теб, на намеренията в теб, е покварен нрав. Ако не можеш да извадиш наяве нещата и намеренията вътре в теб и да ги анализираш, те не могат да бъдат пречистени — а това не е никак маловажно! Трябва да говориш честно: „Отлагах изпълнението на дълга си известно време. Бях небрежен, повърхностен и невнимателен. Когато съм в добро настроение, мога да положа известни усилия. Когато съм в лошо настроение, се отпускам и не искам да полагам усилия, а жадувам за удобствата на плътта. Затова опитите ми да изпълня дълга си са безрезултатни. През последните няколко дни ситуацията се променя и аз се опитвам да дам всичко от себе си, да подобря работоспособността си и да изпълня добре дълга си“. Това е да говориш от сърце. Другият начин на говорене не беше от сърце. Заради страха си от разправяне с теб, от това, че хората ще разберат за твоите проблеми и ще те държат отговорен, намираш всякакви причини, оправдания и извинения, за да прикриеш истината, като първо накараш останалите да спрат да говорят за ситуацията, а след това прехвърлиш отговорността, за да избегнеш разправата. Това е източникът на лъжите ти. Колкото и да говорят лъжците, част от казаното от тях определено е истина и е вярно. Но някои ключови неща, които изрекат, ще съдържат известна доза лъжа и част от техните мотиви. Затова е много важно да различаваме истината от лъжата. Това обаче не е лесно да се постигне. Част от казаното ще бъде подправено и разкрасено, част ще съответства на действителността, а друга част ще ѝ противоречи; трудно е да се разграничи истината от лъжата, когато фактите и измислиците се смесят така. Такива хора са най-измамни и най-трудно се разпознават. Ако не могат да приемат истината или да практикуват честност, те със сигурност ще бъдат пропъдени. Тогава кой път трябва да изберат хората? Кой е начинът за практикуване на честност? Трябва да се научите да казвате истината и да сте способни да общувате открито за истинските си състояния и за действителните си проблеми. Така практикуват честните хора и това е правилният начин да се практикува“ („Словото“, Т.3, „Беседите на Христос от последните дни“, „Само ако е честен, човек може да живее като истинско човешко същество“). Този пасаж дълбоко ме развълнува. Бог ни познава толкова добре. Знае, че всички имаме проблеми и допускаме грешки в работата си. Това е неизбежно. Важно е отношението ни към възникналите проблеми — дали сме здраво стъпили на земята, дали си признаваме грешките и ги поправяме, или браним егото си, прикриваме проблема и увъртаме. Преди се бях предала на сатанинския си нрав, бях подла и двулична. Бях тръгнала по лош път и не биваше да продължавам така. Исках да съм почтена, да приема Божията проверка. Каквито и грешки и проблеми да възникнеха в работата ми, или ако водачът решеше да провери как изпълнявам своя дълг, трябваше да се държа почтено и чистосърдечно, да извлека истината от фактите и честно да споделя каквото ми е на сърцето. Не биваше да си кривя душата. Ако имах пропуски, трябваше да си призная, а не да лъжа или да се защитавам. Освен изискването, което си поставих, да съм честна, исках да се науча да правя разбор на подбудите зад думите и действията ми и незабавно да ги променям, ако не са чисти, а не да браня интересите си и да заблуждавам околните. Зарекох се от този момент нататък да следвам този път.

Веднъж забелязах, че един от новите вярващи пропуска вече няколко поредни събрания. Звъннах му няколко пъти, но не прие разговора, не реагираше и на съобщенията ми. Не знаех какво се случва. Притеснявах се, че съвсем ще спре да идва на събранията и се чудех дали да не кажа на водача ни, така че ако той наистина се оттегли, да не изляза аз виновната. Когато ми хрумна тази мисъл, разбрах, че се обажда старата ми склонност да увъртам. Припомних си следните Божии думи: „Не е необходимо да използваш каквито и да е методи, за да защитаваш репутацията, имиджа и статуса си, нито да прикриваш или замазваш грешките си. Не е необходимо да полагаш тези безполезни усилия. Ако можеш да се освободиш от тези неща, ще бъдеш много спокоен, ще живееш без окови или болка и ще живееш изцяло в светлината“ („Словото“, Т.3, „Беседите на Христос от последните дни“, „Трета част“). Вярно е. Бог вниква в сърцата ни. Дори и да заблудя хората с измамните си тактики, Бог вижда всичко като на длан и накрая ни изобличава. Аз изпълнявах дълга си пред Бог, не работех за някой човек. Беше безсмислено да играя игрички и да се прикривам. Когато отново се случи новоприели вярата да се оттеглят от събранията и да не проявяват интерес към вярата и истината въпреки усилията ми, казах на водача какво е положението и тя не прехвърли вината върху мен, защото прецени, че не са истински вярващи. Виждах, че църквата е принципна в отношението си към хората, че е справедлива към всички. Беше излишно да играя игри, за да прехвърля отговорността си другиму и да си плета кошницата. Преди се бях поддала на сатанинския си нрав и не изпълнявах дълга си добре. Вече не можех да си позволя небрежност. Трябваше да взема отговорностите си присърце и да ги изпълнявам добре. Тихо се помолих на Бог, бях готова да се променя и да правя всичко необходимо, за да подкрепям новите братя и сестри. Ако правех всичко по силите си, ако им предавах всички истини, но въпреки това някой от новите не желаеше да се включва, можех да приема фактите и честно да съобщя на водача. След като промених отношението си, попаднах на такъв новоприел вярата и когато му звъннах, за моя изненада той бързо отговори на обаждането и обясни, че е претрупан с работа и много уморен, затова не се включвал напоследък. Използвах Божиите думи в общението си с него и така той разбра Божията воля, намери път за практикуване и отново започна да идва редовно на събранията ни. Оттогава всеки път, щом се случеше някой вярващ да пропуска събрания, аз с все сили го подкрепях, помагах и беседвах за Божието слово. Помагах им чистосърдечно. Тогава мнозина от новите вярващи се връщаха на събранията. Това помогна и на мен да изпитвам спокойствие и увереност. Слава на Бога!