От Джан Лян, Китай

През 2016 г. бях избрана за водачка в църквата. Заедно със сестра Джан Дзин отговарях за делото на църквата. По онова време бях вярвала в Бог само от малко повече от две години. Джан Дзин беше водачка от дълго време и имаше богато работно преживяване. Освен това общенията ѝ на събиранията бяха доста ясни. Каквито и трудности да имаха братята и сестрите, тя успяваше бързо да намери подходящи Божии слова, с които да проведе общение и да им помага. Всички наистина ѝ се възхищаваха. Много завиждах на Джан Дзин и се надявах един ден да бъда точно като нея и да спечеля възхищението и одобрението на всички. След като поработих усърдно известно време, ако откриех, че някой е в някакво състояние по време на събиранията, можех също много бързо да намеря някои Божии слова и да проведа общение, като включвах собствените си преживявания или няколко примера. Братята и сестрите ме слушаха и си водеха бележки внимателно. Бях много щастлива да видя тази сцена и чувствах, че братята и сестрите наистина ме одобряват. Това ме караше да провеждам общение с още по-голяма енергия.

Веднъж няколко братя и сестри в една църква заедно подадоха сигнал за лъжеводач. Тогава не знаех как да се справя, затова се помолих искрено на Бог, а след това потърсих общение с братята и сестрите си. Накрая лъжеводачът беше освободен и делото на църквата се нормализира. След този случай започнах да се възхищавам на себе си: „Разреших такъв сложен проблем за няколко дни. Трябва да покажа на братята и сестрите как се прави. Въпреки младата си възраст и краткото време, откакто вярвам в Бог, все пак мога да се справям със сложни проблеми“. На събиранията много оживено обсъждах как съм се справила с писмото-сигнал, но пропусках подробностите за това, че съм живяла сред трудности по онова време, че не съм можела да разпознавам нещата и че съм била негативна. Основно наблягах на това колко сложен е бил случаят, колко лоша е била човешката природа на лъжеводача и как съм търсила истината, като съм останала невъзмутима и безстрашна, за да разреша проблема. Тогава всички слушаха много искрено. Докато гледах завистливия поглед в очите им, изпитвах радост в сърцето си. Почувствах още по-силно, че имам работоспособност. Друг път една сестра беше възпирана в изпълнението на дълга си, защото невярващите ѝ роднини я възпрепятстваха. Обсъдих темата за това, как съпругът ми ме е преследвал заради вярата ми в Бог и как накрая съм загърбила семейството си и съм посветила цялото си време на изпълнението на дълга си. Разказах в големи подробности колко много съм страдала, как съм взела решението си и как съм напуснала семейството си. След като ме изслуша, сестрата наистина ми се възхити. Тя каза: „Успяла си да останеш непоколебима, въпреки че съпругът ти те е преследвал толкова жестоко. Наистина си страдала много. Наистина имаш решителност!“. Други братя и сестри казаха: „Ти наистина знаеш как да преживяваш нещата. Стремиш се към истината повече от нас. Защо ние не можем да практикуваме истината?“. Тогава казах: „Нашата поквара е една и съща. Щом сме готови да практикуваме истината, Бог ще ни води“. Но в сърцето си все още много се възхищавах на себе си. Чувствах, че се стремя към истината и имам по-голям духовен ръст от братята и сестрите си. Иначе как бих могла да загърбя семейството си, за да изпълнявам дълга си? И защо всички биха ме избрали за водачка? Всъщност, когато преживявах преследването от съпруга си, изпитвах много негативност и слабост. Дори за известно време се отказах от дълга си. Аз обаче или подминавах всичко това с лека ръка, или просто го премълчавах. Помислих си: „Ако кажа всичко, всички със сигурност ще си помислят, че ми липсва духовен ръст и че не съм по-добра от тях. В такъв случай кой ще ми се възхищава в бъдеще? Освен това, ако говоря повече за положителна практика, това също ще насърчи братята и сестрите ми. В това няма нищо лошо“. Затова не помислих повече за това. Като цяло, когато провеждах общение на събиранията, съзнателно говорех повече за положително разбиране, но не споменавах собствения си покварен нрав и грозните си мисли и идеи. Или пък просто споменавах с няколко думи общи, повърхностни прояви на поквара, каквито всеки разкрива. Страхувах се, че ако хората разберат, вече няма да ми се възхищават. Също, съзнателно и несъзнателно, говорех колко е натоварена работата ми, колко много неща трябва да правя и как винаги работя до много късно вечер. Тогава братята и сестрите ми повярваха, че мога да понасям страдание и да плащам цена, и че нося бреме в изпълнението на дълга си. Те също така казваха, че мога да провеждам общение за истината, за да разрешавам проблеми, и че съм човек, който се стреми към истината. Всички те ми се възхищаваха и разчитаха на мен. По-късно открих, че всеки път, когато се събирах със съработниците си, всички просто изливаха на един дъх всичките си проблеми от работата и след това замлъкваха. По време на цялото събиране аз бях единствената, която обсъждаше нещата. Усетих, че нещо не е наред — нима събиранията не се бяха превърнали в място, където само аз говорех? Когато имаха трудности, те не търсеха истината, а просто чакаха аз да ги разреша. Нима по този начин не ги довеждах към себе си? Казах им, че трябва повече да се молят на Бог, повече да търсят и да провеждат общение, а не да разчитат само на хората. Но и след това те продължаваха по същия начин.

По-късно бях освободена, защото постоянно бълвах думи и доктрини, за да се изтъквам по време на събиранията и общенията, не можех да разрешавам проблемите и работата ми не даваше резултати. Тогава не се замислих много над това. Помислих си, че щом съм освободена, защото не мога да върша реална работа, значи така е трябвало да стане: така или иначе, бях дала всичко от себе си, не се бях отпуснала, нито бях хитрувала. Но не очаквах, че след като бях освободена, някои братя и сестри не бяха съгласни и започнаха да питат защо водачите са ме освободили. Водачите ме помолиха да размисля обстойно върху собствените си проблеми. Тогава се уплаших. Помислих си: „Освободена съм заради начина, по който съм си вършила работата, а сега братята и сестрите ми се застъпват за мен срещу това, което смятат за несправедливост, и ме защитават. Нима не съм ги привлякла към себе си? Това е вървене по пътя на антихристите!“. Колкото повече мислех, толкова повече се плашех. Не можех да спра сълзите, които се стичаха по лицето ми, и искрено се молех на Бог: „Скъпи Боже, оставих семейството и работата си и исках да изпълнявам дълга си правилно. Никога не съм очаквала, че не само няма да изпълня дълга си добре, но и ще привлека хората към себе си. Аз съм наистина твърде непокорна! Скъпи Боже, моля Те, води ме да разбера проблемите си, за да мога да се покая и да се променя“.

След това започнах да се самоанализирам. В търсенето си прочетох тези Божии слова: „Да се превъзнасят и да свидетелстват за себе си, да се изтъкват, да се опитват да накарат хората да имат високо мнение за тях и да се прекланят пред тях — поквареното човечество е способно на тези неща. Това е инстинктивната реакция на хората, които са подвластни на сатанинската си природа, и тя е обща за цялото покварено човечество. Как обикновено се превъзнасят и свидетелстват за себе си хората? Как постигат тази цел — да накарат другите да имат високо мнение за тях и да се прекланят пред тях? Те свидетелстват за това колко много работа са свършили, колко много са изстрадали, как са дали всичко от себе си и каква голяма цена са платили. Те се превъзнасят, като говорят за капитала си, за да получат по-високо, по-стабилно и по-сигурно място в сърцата на другите и така да накарат повече хора да ги ценят, да имат високо мнение за тях, да им завиждат и дори да се прекланят пред тях, да ги гледат с благоговение и да ги следват. За да постигнат тази цел, хората вършат много неща, с които на пръв поглед свидетелстват за Бог, но по същество се превъзнасят и свидетелстват за себе си. Притежават ли разум, като действат по този начин? Те излизат извън рамките на рационалността и нямат срам. Те безсрамно свидетелстват какво са направили за Бог и колко са страдали за Него. Те дори се хвалят със своите дарби, таланти, опит, специални умения, със своята умелост в светските отношения, със средствата, които използват, за да си играят с хората, и т.н. Един от техните методи за самопревъзнасяне и свидетелстване за себе си е да се хвалят и да принизяват другите. Те също така се преструват и прикриват, като скриват от хората своите слабости, недостатъци и пропуски, и винаги им показват само своя блясък. Те дори не смеят да кажат на другите хора, когато се чувстват негативно, и нямат смелостта да се открият и да общуват с тях. Когато направят нещо нередно, правят всичко възможно да го скрият и прикрият. Никога не споменават за вредата, която са нанесли на работата в църквата, докато са изпълнявали дълга си. Когато обаче имат някакъв незначителен принос или са постигнали малък успех, те бързат да се похвалят с него. Отчаяно желаят да съобщят на целия свят колко са способни, колко високи са заложбите им, колко са изключителни и колко са по-добри от обикновените хора. Не са ли това начини да се превъзнасят и да свидетелстват за себе си? Дали хората, които имат съвест и разум, се превъзнасят и свидетелстват за себе си? Не. В такъв случай що за нрав се разкрива обикновено, когато човек го прави? Надменност. Това е един от основните видове нрав, които се разкриват, следван от измамността, част от която е, че този човек прави всичко възможно, за да накара другите да имат високо мнение за него. Думите му са напълно непроницаеми и е ясно, че зад тях се крият подбуди и кроежи, той се перчи, но иска да го прикрие. В резултат от това, което казва, хората остават с впечатлението, че е по-добър от тях, че никой не може да се мери с него и че всички останали стоят по-долу от него. А дали този резултат не се постига с подмолни средства? Що за нрав се крие зад тях? И дали включва елементи на нечестивост? (Така е.) Това е вид нечестив нрав“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Четвърта точка: Те се превъзнасят и свидетелстват за себе си). След като прочетох Божиите слова, размислих и осъзнах, че след като бях освободена, основната причина братята и сестрите ми да не се съгласят с това беше, че често съм се превъзнасяла и съм се изтъквала, и не съм разкривала собствените си недостатъци и поквари, което е карало всички да виждат само добрата ми страна. Те се бореха срещу това, което смятаха за несправедливост спрямо мен, само защото ги бях подвела. Замислих се за това как съм подходила към писмото-сигнал. В началото и аз бях объркана и не знаех как да подходя. По-късно разреших проблема само чрез искрена молитва към Бог и като търсех, обсъждах и работех заедно с братята и сестрите си. Но пред тях надълго и нашироко говорех как съм търсила, как съм разпознала лъжеводача въз основа на истините принципи и как накрая съм се справила и съм разрешила въпроса. Всичко, на което наблягах, беше свързано с това, което аз съм направила, за да ме погледнат всички с други очи. Също така редовно използвах възможността да говоря за това, че съм преживяла преследване от семейството си, за да се изтъквам. Разказвах в големи подробности как съм била преследвана и колко много съм страдала, но само подминавах с лека ръка собствените си слабости. Дори не споменах и една дума за това как съм изоставила дълга си и съм предала Бог, за да си мислят всички, че имам духовен ръст и знам как да преживявам нещата. Също така често изтъквах как страдам и плащам цена в изпълнението на дълга си и съзнателно говорех повече за положителния начин на практикуване и навлизане. Прикривах собствената си негативност и трудности, за да си мислят хората погрешно, че се стремя към истината повече от тях и че имам истината реалност. Използвах тези илюзии, за да мамя и да заблуждавам братята и сестрите си. Бях наистина напълно нечестива и подла! Братята и сестрите ми ме уважаваха и ми се възхищаваха, защото ги заблуждавах. Те дори се застъпиха, за да ме защитят, когато църквата ме освободи според принципите, защото не можех да върша реална работа. Всичко това беше последствие от моето превъзнасяне и изтъкване. Що за изпълнение на дълг беше това? Аз открито се съпротивлявах на Бог и вредях на братята и сестрите си! Замислих се, че не съм допринесла с нищо добро за братята и сестрите си, когато бях водачка, а вместо това съм ги подвеждала и съм им вредяла, и сърцето ми се изпълни с огромна мъка.

През това време всеки ден се молех искрено на Бог, като молех Бог за помощ, за да разреша проблемите си. Един ден прочетох тези Божии слова: „Някои хора например особено боготворят Павел. Те обичат да излизат и да произнасят речи, и да работят, обичат да провеждат събирания и да проповядват, и им харесва да карат хората да ги слушат, да ги боготворят и да се въртят около тях. Харесва им да заемат място в сърцата на другите и другите да обръщат внимание на образа, с който се представят. Нека анализираме тяхната природа въз основа на тези проявления. Каква е тяхната природа? Ако наистина показват тези проявления, това е достатъчно, за да демонстрира, че са надменни и самонадеяни, че изобщо не се покланят на Бог, а преследват висок статус и искат да имат власт над останалите, да ги овладяват и да заемат място в сърцата им. Това е класическият образ на Сатана. Аспектите на тяхната природа, които особено се открояват, са, че те са надменни и самонадеяни, не се покланят на Бог и се опитват да накарат останалите да се покланят на тях. Подобни проявления могат да ви дадат много ясна представа за тяхната природа“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Как да опознаем човешката природа). „Ако действително разбираш истината в сърцето си, ще знаеш как да я практикуваш и как да се покориш на Бог и естествено ще поемеш по пътя на стремежа към истината. Ако пътят, по който вървиш, е правилен и съответства на Божиите намерения, делото на Светия Дух няма да те напуска, а така вероятността да предадеш Бог ще намалява все повече. Без истината е лесно да вършиш зло и ще го вършиш, дори и без да искаш. Например, ако имаше надменен и самонадеян нрав, нямаше да има никакъв смисъл да ти се казва да не се противопоставяш на Бог, защото нямаше да можеш да се контролираш — това би било нещо, което не зависи от теб. Не би го направил нарочно, а под властта на своята надменна и самонадеяна природа. Надменността и самонадеяността ти биха те карали да презираш и да пренебрегваш Бог; биха те направили склонен към самопревъзнасяне и самоизтъкване на всяка крачка; биха те накарали да гледаш отвисоко на останалите и в сърцето си да не оставяш никого, освен себе си; биха ти отнели мястото на Бог в твоето сърце и накрая биха те накарали да заемеш Божието място и да изискваш от хората да ти се покоряват, и биха те накарали да благоговееш пред собствените си идеи, мисли и представи, като пред истината. Толкова много злодеяния се вършат от хора, които са подвластни на своята надменна и самонадеяна природа!“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само чрез стремеж към истината може да се постигне промяна в нрава). Докато разсъждавах върху Божиите слова, осъзнах, че непрекъснато искам хората да се въртят около мен, защото природата ми беше твърде надменна. Не разбирах своята идентичност или статус и не желаех да бъда обикновен човек, който непоколебимо изпълнява дълга си. Вместо това, където и да отидех, исках да накарам хората да ми се възхищават и да ме боготворят. За да постигна тази цел, непрекъснато бълвах думи и доктрини по време на събиранията, за да се изтъквам, така че хората да си мислят, че притежавам истината реалност. Също така непрекъснато изтъквах това, че мога да разрешавам проблеми, да понасям страдание и да отдавам всичко. Съзнателно прикривах проявленията на поквара, както и своята негативност и слабост. Представях на хората илюзията, че съм много решителна и усърдно се стремя към истината, за да спечеля измамно възхищението на братята и сестрите си. Това ги караше да си мислят, че притежавам истината реалност и съм способна да разрешавам проблеми. Когато им се случваше нещо, те не се молеха на Бог и не търсеха истината, а вместо това разчитаха на мен да го разреша. Те дори се бореха срещу това, което си мислеха, че е несправедливост, когато бях освободена. Като се замисля, аз бях водачка в църквата. Неща като разглеждането на писма-сигнали и разрешаването на проблеми бяха част от основната ми работа. Освен това успявах да се справя добре с даден въпрос, защото имах Божието ръководство, както и общението и помощта на братята и сестрите си. Само така можеха да се постигнат тези резултати. Не бих могла да постигна нищо, като разчитам единствено на себе си. Просто нямах качества, които да си струва да изтъквам. Освен това наистина страдах донякъде, когато преживявах преследване от семейството си, но ако човек вярва в Бог и Го следва в страната, където управлява ККП, трябва да изтърпи тези трудности. Това е и в името на моето спасение. Нещо повече, често бях слаба и негативна и дори веднъж се отказах от дълга си и предадох Бог. Ако не беше ръководството на Божиите слова, сама нямаше да мога да остана непоколебима. Но аз не възхвалявах Бог и не свидетелствах за Бог. Вместо това превъзнасях себе си. Дори се чувствах щастлива и ми беше приятно, когато всички ми се възхищаваха. Наистина нямах капка срам! Видях, че в сърцето ми няма място за Бог, нито пък имах и най-малка следа от богобоязливо сърце. Аз бях един отявлено покварен човек, без никаква истина реалност, но въпреки това се опитвах да намирам скрити начини да се превъзнасям и да се изтъквам, като исках да заема собствено място в сърцата на братята и сестрите си. Бях наистина твърде надменна и лишена от разум! Тогава се сетих за Павел и за това колко изключително надменен и самонадеян е бил той. Непрекъснато е искал хората да му се възхищават и да го боготворят. Щом свършел малко работа, изтъквал колко е страдал и колко е бил предан, но никога не е свидетелствал за словата на Господ Исус. Накрая дори казал: „За мен да живея е христос“. Това е изключително надменно и богохулно. Той е накърнил Божия нрав и е понесъл Божието праведно наказание. Чрез разобличението на Божиите слова най-накрая видях, че поведението ми в начина, по който правех нещата, и нравът, който разкривах, са идентични с тези на Павел. Вървях по пътя на антихристите, като се съпротивлявах на Бог. Това беше заклеймено от Бог. Бях ужасена в сърцето си. Не очаквах, че след като вярвам в Бог от няколко години, ще се окажа човек, който се съпротивлява на Бог. Щеше ли Бог все пак да ме спаси? Щеше ли да използва това освобождаване, за да ме разобличи и отстрани? Колкото повече мислех, толкова по-изтерзана ставах. Затова се помолих на Бог, като Го молех да ме просветли, за да разбера Неговото намерение.

По-късно прочетох два откъса от Божиите слова: „Хората са особено чувствителни към собствения си изход и крайна цел, както и към адаптирането на възложения им дълг и към това да бъдат освободени от дълга им. Някои хора често стигат до погрешно заключение за тези неща, като си мислят, че щом бъдат освободени и вече нямат статус, или ако Бог каже, че вече не ги харесва и не ги иска, значи всичко за тях е приключило. Това отсъждат. Те вярват, че „няма смисъл да вярвам в Бог, Бог не ме иска и изходът ми вече е определен, така че какъв е смисълът да живея повече?“. Други, като чуят такива мисли, ги смятат за разумни и достойни — но какъв начин на мислене е това в действителност? Това е бунтарство срещу Бог, това е оставяне на отчаяние. Защо се оставят на отчаяние? Защото не разбират Божиите намерения, не могат да видят ясно как Бог спасява хората и нямат истинска вяра в Бог“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Човек може да тръгне по правилния път на вярата в Бог само като преобърне представите си (1)). „Ти чуваш едно-единствено изречение на заклеймяване от Бог и след това предполагаш, че Божието заклеймяване на хората означава, че Той се е отказал от тях и няма да ги спаси, и така ставаш негативен, като се отдаваш на отчаяние. Това е погрешно разбиране на Бог. Всъщност Бог не се е отказал от хората — хората са тези, които са разбрали Бог погрешно и са се отказали от себе си. Именно отказването от себе си е наистина пагубно; това изпълнява думите от Стария завет: „Безумните умират от нямане на разум“ (Притчи 10:21). Отдаването на отчаянието е най-глупавото нещо, което човек би могъл да направи. Понякога четеш Божии слова, които изглежда отсъждат за хората; всъщност те не отсъждат за определена личност, а са изразът на Божиите намерения и възгледи. Това са слова на истината и принципа, те не отсъждат за никого. Дори словата, които Бог изрича по време на яд и гняв, също представляват Неговия нрав; тези слова са истината и още повече са слова на принцип. Хората трябва да разберат това. Целта на Бог, когато казва това, е хората да разберат истината и да разберат принципите; тя категорично не е да отсъжда за когото и да било. Това няма нищо общо с крайната цел и награда на хората, още по-малко се отнася до тяхното окончателно наказание. Това са просто слова, изречени, за да съдят и кастрят хората, това са слова, изразяващи разочарование от неспособността на хората да оправдаят очакванията, те са изречени, за да събудят хората, да им напомнят, и са слова от Божието сърце. И все пак някои хора се препъват и се отричат от Бог заради едно-единствено изречение на съд от Него. Такива хора не знаят кое е добро за тях и не се поддават на разума; те са хора, които изобщо не приемат истината“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Човек може да тръгне по правилния път на вярата в Бог само като преобърне представите си (1)). От Божиите слова разбрах Божиите ревностни и грижовни намерения. Когато ни сполети неуспех и бъдем разобличени, това не означава, че ще бъдем отстранени. Ако можем да търсим истината сред неуспеха, да си вземем поука и истински да се покаем, това за нас е спасение. Замислих се как винаги съм се превъзнасяла и съм се изтъквала, когато изпълнявах дълга си. През цялото време съм вървяла по пътя на антихристите, без да го осъзнавам. Когато бях освободена този път, си мислех само, че щом не мога да върша реална работа, тогава дългът ми ще бъде променен и всичко ще е наред. Изобщо не се самоанализирах. Едва когато водачите ми напомниха да се самоанализирам и чрез разобличението на Божиите слова разбрах, че отдавна съм тръгнала по грешния път, че съм вършила зло и съм се съпротивлявала на Бог. Бях наистина твърде вцепенена! За мен това освобождаване беше огромна защита. Вършех зло и това ме спря навреме. В противен случай щях да бъда наказана в крайна сметка, без дори да осъзнавам какво се случва. Видях, че неуспехът и разобличаването не означават отстраняване, а са начин да опозная себе си и да постигна покаяние и промяна. Преживях Божието ревностни и грижовни намерения и бях много трогната. Бях извършила толкова много неща в съпротива срещу Бог, но Той все пак не изостави спасението ми. Това наистина беше Божията любов! Вече не разбирах погрешно Бог и бях готова да се покая пред Него.

По-късно прочетох още от Божиите слова: „Когато свидетелствате за Бог, трябва главно да говорите за това как Бог ви съди и наказва и какви изпитания използва Той, за да ви облагородява и да променя вашия нрав. Трябва също така да говорите за това колко поквара сте разкрили, какви представи сте развили за Бог и какви неща на съпротива срещу Бог сте направили по време на вашите преживявания, както и за това как в крайна сметка сте били завоювани от Бог, какво истинско познание сте придобили за Божието дело и как трябва да свидетелствате за Бог, за да Му се отплатите за Неговата любов. Трябва да вложите съдържание в тези думи, като същевременно говорите на разбираем език. Не говорете за празни теории. Кажете нещо реално, нещо от сърце. Само свидетелстването за Бог по този начин е правилно. Не подготвяйте привидно дълбокомислени празни теории, в опит да се изтъкнете; ако го направите, ще изглеждате доста надменни и лишени от разум. Трябва да говорите повече за реални неща от вашето действително преживяване и да говорите повече от сърце; това е от най-голяма полза за другите и освен това те го смятат за най-подходящо“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само чрез стремеж към истината може да се постигне промяна в нрава). „И така, какъв начин на действие не е да се превъзнасяш и да свидетелстваш за себе си? Ако парадираш и свидетелстваш за себе си по определен въпрос, резултатът, който ще постигнеш, е да накараш някои хора да имат високо мнение за теб и да се прекланят пред теб. Но ако се разкриеш напълно и споделиш себепознанието си по същия въпрос, природата на това е различна. Нима това не е вярно? Да говориш напълно открито за себепознанието си и да го споделяш е нещо, което нормалната човешка природа трябва да притежава. Това е положително нещо. Ако наистина познавате себе си и говорите за състоянието си вярно, честно и точно, ако споделяте знание, което се основава изцяло на Божиите слова, ако онези, които ви слушат, се извисят духовно и извлекат ползи от това, и ако свидетелствате за Божието дело и прославяте Бог, това е свидетелстване за Бог. […] Ключът към различаването дали хората се превъзнасят и свидетелстват за себе си, или не, е да се види намерението на говорещия. Ако намерението ти е да покажеш на всички покварата, която си разкрил, и как си се променил, и да им дадеш възможност да извлекат полза от това, тогава думите ти са искрени и истински, и са съгласно фактите. Такова намерение е правилно и ти не парадираш със себе си и не свидетелстваш за себе си. Ако твоето намерение е да покажеш на всички, че имаш реални преживявания и че си се променил и притежаваш истината реалност, така че хората да имат високо мнение за теб и да се прекланят пред теб, тогава това намерение е неправилно. Това е парадиране със себе си и свидетелстване за себе си. Ако свидетелството за преживяване, за което говориш, е лъжливо, примесено е и има за цел да изиграе хората, да не им позволи да видят истинското ти състояние и да попречи намеренията, покварата, слабостта или негативността ти да бъдат разкрити пред другите, тогава говоренето по този начин мами и подвежда хората. Това е лъжливо свидетелстване, това е опит за измама на Бог, това е позорене на Бог и точно това Бог мрази най-много. Има ясни разлики между тези състояния и всички те могат да бъдат разпознати въз основа на намерения“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Четвърта точка: Те се превъзнасят и свидетелстват за себе си). От Божиите слова намерих път за практикуване. Когато изпълнявам дълга си, трябва да имам правилното намерение, съзнателно да възхвалявам Бог, да свидетелствам за Него и да почитам Бог като велик в сърцето си. Когато говоря за своето преживяване, трябва да имам богобоязливо сърце. Независимо дали става въпрос за собствената ми негативност и слабост, или за разкриването на собствената ми поквара, винаги трябва да говоря открито за това и да го разкривам, за да позволя на братята и сестрите си да придобият проницателност за този вид покварен нрав, да знаят как да го разберат и преодолеят, и да извлекат поука и ползи от моето преживяване. Освен това, като говоря открито и се разкривам, братята и сестрите ми ще могат ясно да видят истинския ми духовен ръст и истината за моята поквара, както и че имам в изобилие от покварата, която другите разкриват, че някои от проявленията на покварения ми нрав може да са дори по-сериозни от тези на другите хора и че съм напълно недостойна да бъда почитана и боготворена от другите. Практикуването по този начин също ме защитава.

Когато разбрах това, се сетих как водачите бяха казали, че на всички им липсва проницателност спрямо мен, и ме помолиха да се самоанализирам. Затова исках да говоря открито за своя самоанализ и себепознание през този период на събиранията и да разнищя покварата, която бях разкрила. По този начин всички ще могат да ме разпознаят. Но когато дойде време действително да говоря, се почувствах малко раздвоен в сърцето си: „Ако братята и сестрите ми знаят за всички тези неща, които съм разкрила, и за поведението ми, какво ще си помислят за мен? Ще кажат ли, че през цялото време съм била лицемерка? Ще ме отхвърлят ли?“. Тогава започнах малко да се колебая дали да говоря открито и да проведа общение. По това време си спомних за Божието общение относно покаянието на народа на Ниневия. Бог казва: „Да се „отвърнат от лошия си път“ означава, че тези хора никога повече няма да постъпват по този начин. Тоест те никога повече няма да се държат по този лош начин; методът, източникът, мотивът, намерението и принципът на действията им са се променили; те никога повече няма да използват тези методи и принципи, за да носят наслада и щастие на сърцата си. Думата „изостави“ в израза „да изостави неправдата, която е в ръцете му“ означава да се откаже или да захвърли, да скъса напълно с миналото и никога повече да не се връща назад. Когато жителите на Ниневия изоставиха неправдата, която е в ръцете им, това потвърди и показа искреното им покаяние. Бог наблюдава както външните прояви на хората, така и техните сърца. Когато Бог забеляза несъмненото и искрено покаяние в сърцата на ниневийците и видя, че те се отвърнаха от лошия си път и от неправдата, която е в ръцете им, сърцето Му се промени“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият II). Народът на Ниневия се покаял пред Бог във вретище и пепел. Хората се отказали от злите си пътища от миналото и вече не вършели злодеяния. В крайна сметка те спечелили Божията милост. За разлика от тях аз само говорех, че съм готова да се покая. Но когато действително ме сполетя дадена среда, просто исках отново да си спася репутацията. Това не беше истинско покаяние! Трябва да се откажа от репутацията си и да говоря открито за истината за моята поквара с братята и сестрите си. Трябва да оставя всички да видят ясно истинския ми духовен ръст, за да не ми се възхищават или да ме боготворят повече, и да разберат Божията праведност от моя неуспех, като си вземат поука от това. Когато осъзнах това, говорих открито и проведох общение за това, което бях разкрила и как се бях държала, откакто станах водачка: как съм се превъзнасяла и изтъквала. След като приключих с общението, сърцето ми се почувства толкова волно.

Няколко дни по-късно водачите от по-горното ниво ми възложиха дълг. Тогава бях толкова развълнувана, че се разплаках. Никога не очаквах, че когато истински се покая пред Бог, ще видя усмихнатото Му лице. Бог не ме изостави, нито се отнесе с мен според моите прегрешения. Бях изключително трогната. Тайно си дадох дума: „В бъдеще трябва да имам богобоязливо сърце, когато изпълнявам дълга си, съзнателно да възхвалявам Бог, да свидетелствам за Него, да направя всичко възможно, за да се стремя към истината, да изпълнявам дълга си по един практичен начин и да спра да се изтъквам“. По-късно когато изпълнявах дълга си, проявявах много повече сдържаност. Всеки път, когато исках да се изтъквам, съзнателно се молех на Бог, приемах Неговата внимателна проверка, опълчвах се на неправилните си намерения и вече не действах, водена от покварения си нрав. Когато практикувах по този начин, се чувствах много спокойна в сърцето си.