Нестихваща болка
През май 2004 г. с У бяхме арестувани на връщане от събиране, защото ни беше издала една юда. В полицейското управление полицаите непрекъснато ме разпитваха, като настояваха да разберат кои са църковните водачи и къде са приношенията. Когато отказах да говоря, четирима-петима полицаи ме наобиколиха, като ме блъскаха и ме биеха. Един полицай ме удряше жестоко по цялото тяло с бамбукова пръчка, дълга над метър и дебела колкото палец, като многократно ме тъпчеше с крак по бедрата. Една полицайка ме зашлеви силно през лицето. Оковаха ръцете ми с белезници зад гърба и рязко ги дръпнаха назад. От изтезанията едва си поемах дъх — сякаш се задушавах. Потта се стичаше по лицето ми, а те не спираха да редуват побоя с разпити. Цялото ми тяло ме болеше непоносимо. Не можех дори сама да сваля панталона си, за да отида до тоалетна; една полицайка трябваше да го дръпне надолу. Видях големи синини по бедрата и отстрани на седалището си с цвят на тъмновиолетов патладжан. Болеше ме толкова много, че дори не можех да клекна. Същата нощ, като видяха, че все още не говоря, ме накараха да седна на леденостудения под и продължиха да ме разпитват на смени. Не ми позволяваха да мърдам или да спя. Кръстът и краката ми изтръпнаха и се подуха от студа. Главата ми се замая и пулсираше от болка. Всеки път, когато затворех очи, някой полицай ми крещеше. Чувствах, че не мога да издържам повече, сякаш щях да умра. Помислих си: „Ако не кажа нещо, няма да ме пуснат. Не знам какво изтезание ще приложат следващия път. Ще мога ли да го понеса? Ако ме изтезават до смърт, няма ли вярата ми да е била напразна? Как мога да бъда спасена, ако умра?“. Затова си измислих нещо с надеждата да ги заблудя, но те изобщо не ми повярваха и продължиха да ме разпитват.
Около пет-шест часа на следващия следобед служители от Общинското бюро за обществена сигурност и Бригадата за национална сигурност отведоха двама ни с У в един хотел, за да продължат разпита. На прозорците висяха плътни тъмни завеси, а въоръжени полицаи стояха на стража. При тази гледка ме побиха тръпки. Бях ужасена, тъй като не знаех как ще ме изтезават по-нататък. В сърцето си непрекъснато се молех на Бог. Полицаите ме разделиха от У и ни разпитваха на смени по 24 часа в денонощието. Накараха ме да седна на един стол и не ми позволяваха да мърдам или да спя. Ако затворех очи, ми крещяха обиди. От мъченията бях замаяна и объркана. Два дни по-късно У ме издаде. Казала им, че аз отговарям за прехвърлянето на приношенията. Беше издала и няколко районни водачи, семейства домакини и семейства, които съхраняват църковни вещи. Като държеше признанията на У, един полицай ми каза заплашително: „Няма смисъл да мълчиш. Тя ни каза всичко. Къде прехвърли приношенията? Ще намерим тези пари, дори ако се наложи да копаем за тях. Така или иначе ще те осъдим, дори да не говориш! Църквата на Всемогъщия Бог е ключова цел за репресии от страна на държавата. Вярата във Всемогъщия Бог смущава обществения ред. Това е незаконно. Дори да те убием, няма да си имаме неприятности! Ние те пребиваме тук, но защо твоят Бог не идва да те спаси? Няма Бог!“. След това се опитаха да ме принудят да изрека неща, с които да охуля Бог. Когато отказах, той ме зашлеви силно през лицето. И злобно изръмжа: „Имаме много начини да се справим с теб! Ако не проговориш, ще нарежем лицето ти с нож и ще те обезобразим, след това ще те натъпчем в чувал и ще те хвърлим в река Хуанпу, за да нахраним рибите!“. Помислих си: „Тези нечестиви полицаи са способни на всичко. Ако наистина ме хвърлят в реката, никой никога няма да разбере, че съм умряла. Не искам да умирам точно сега. Ако умра, няма ли вярата ми да е напразна? Как бих могла да бъда спасена тогава? Може би просто трябва да кажа нещо… Освен това У вече проговори. Няма значение дали ще си призная, или не“. След това полицаите ми казаха адресите на семействата домакини и на тези, които съхраняваха църковни вещи, които У им беше посочила, заедно с описанията и имената на сестрите. Аз мълчаливо ги потвърдих. Но полицаят каза: „Тя си призна всичко и веднага си отива вкъщи. Ти само потвърди това, което тя вече ни каза. Не си предала нито един човек или дом. Ако не го направиш, все пак ще те изпратим в затвора. Това ще е по твоя вина, заради лошото ти отношение и отказа да сътрудничиш!“. Помислих си, че ако кажа само още нещо малко, може би ще ме пуснат или ще ми дадат по-лека присъда. Затова им дадох адреса на друга сестра домакиня. В момента, в който издадох сестра си, се почувствах така, сякаш бях хвърлена в ада. Не мога да опиша това чувство. Силите ми бяха напълно изчерпани. Свлякох се на пода, като ридаех неудържимо. Опитах се да грабна един електрически кабел, за да се самоубия, но един полицай притисна ръката ми към земята с крака си. Бях изпълнена с угризения, задето предадох сестра си, и в сърцето си се проклинах отново и отново, като си казвах, че заслужавам да умра и да бъда унищожена. Спомних си Божиите слова: „Вече няма да съм милостив към онези, които не показаха никаква преданост към Мен във време на мъки, защото милостта Ми има граници. При това не харесвам никого, който някога Ме е предал. Още по-малко Ми харесва да общувам с онези, които продават интересите на приятелите си. Такъв е Моят нрав, независимо от това кой е този човек. Трябва да ви кажа следното: всеки, който напълно разбие сърцето Ми, няма да получи повторно опрощение от Мен […]“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Подготви си достатъчно много добри дела за твоята крайна цел). Божиите слова ме ужасиха. Почувствах, че праведният Божи нрав е ненакърним. Бях предала сестра си и предадох Бог. Бях накърнила Божия нрав и Бог повече нямаше да ме иска. Животът ми на вярваща беше приключил. В този момент смъртта ми се струваше по-добра от живота.
Но полицаите все още не ме пускаха. Продължаваха да ме разпитват за информация за църквата. Принуждаваха ме да седя на стол по 24 часа в денонощието, без да ми позволяват да се движа или да спя. Измъчваха ме с лишаване от сън около седмица. Бях толкова изтерзана, че не можех да се храня. Като видяха, че съм на ръба на припадъка, полицаите ме закараха в болница, за да ми влеят системи. Когато се върнахме, продължиха да ме разпитват на смени и ми показваха снимки на братя и сестри, като ми казваха да ги разпозная. Казах си: „Вече накърних Божия нрав и станах позорна юда. Не мога да предам Бог отново“. Затова колкото и да ме разпитваха, не казах нищо. Месец по-късно ме осъдиха на две години в лагер за превъзпитание чрез труд за „смущаване на обществения ред“. Когато полицаите водеха мен и У в лагера за превъзпитание чрез труд, У ми каза, че сестрата домакин, която бях предала, е била арестувана. Освободили я, след като семейството ѝ използвало връзки, но била под постоянно наблюдение. Като чух това, сякаш игла прободе сърцето ми. Мразех се, че толкова се страхувах от смъртта и че предадох сестра си, като я лиших от възможността да посещава събирания или да изпълнява дълга си. Плаках и се молих на Бог толкова много пъти, умолявах Го да нагласи друга среда, за да ми даде още само един шанс. Заклех се, че дори полицията да ме измъчва до смърт, никога повече няма да предам братята и сестрите си. През двете ми години в лагера, винаги щом си спомнех Божиите слова: „Още по-малко Ми харесва да общувам с онези, които продават интересите на приятелите си“, чувствах, че никога няма да имам друг шанс за спасение и че ще свърша в ада, за да понеса наказание. Тази мисъл ме направи невероятно негативна. Агонията беше по-лоша от смъртта. Дори чувствах, че смъртта би облекчила терзанието в душата ми.
След две години в затвора бях освободена и се върнах у дома, но твърде много се срамувах да се изправя пред братята и сестрите си. Мразех се, че съм позорна юда, която е предала сестра си. Изпитвах ужасна душевна мъка, убедена, че Бог никога няма да ме спаси и че съм обречена да бъда прокълната и наказана. Бях обезсърчена, загубила всякаква надежда, и исках да умра, за да приключи всичко. Един ден се сетих за Божиите слова: „1. Ако наистина си обслужващ, можеш ли да Ми служиш вярно, без никакво нехайство или негативност? […] 10. Способен ли си да бъдеш Мой верен последовател, готов да понася страдания за Мен цял живот, въпреки че не получаваш нищо?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Един много сериозен проблем: предателството (2)). Божиите слова бяха като лъч светлина, който прониза мрака в сърцето ми и ми даде кураж да продължа да живея. Беше вярно. Това, че можех да служа на Бог във вярата си, беше Неговата благодат. Дори Бог да не ме спасеше накрая, аз все пак трябваше да Му служа. Докато разсъждавах над словата Му, си възвърнах малко вяра. Копнеех за деня, в който отново щях да мога да чета Божиите слова, да се събирам с братята и сестрите и да изпълнявам дълга си с тях. Понякога сестри идваха у майка ми за събирания, а аз им завиждах, че могат да четат заедно Божиите слова. Като си помислех колко много дължах на Бог, исках да направя каквото мога за църквата. Когато сестрите идваха да се събират, аз пазех отвън, като следях какво се случва наоколо. Понякога спестявах малко пари, за да ги дам като приношение. Това беше единственият начин сърцето ми да намери известен покой.
През пролетта на 2011 г. една сестра ме намери и ме попита: „Искаш ли да посещаваш събирания?“. В този момент бях толкова трогната, че очите ми се насълзиха. Знаех, че това е Божията милост и че Той ми дава още един шанс. По-късно църквата ме уреди да поя новодошлите. Не пропусках нито ден, независимо дали валеше, или грееше слънце. Просто исках усърдно да служа, за да компенсирам прегрешението си. Винаги когато четях Божиите слова на увещание, утеха или насърчение, чувствах, че Бог е като любяща майка, която разбира нашите слабости и проявява милост към нашата незрялост, като ни спасява във възможно най-голяма степен, и сълзите почваха да се стичат по лицето ми. Но в момента, в който си спомнех, че съм се превърнала в юда и съм предала Бог, чувствах, че тези слова не са за мен. Бог не би спасил някого като мен. Не бях пригодна да получа Неговите обещания или спасението Му. Винаги щом се сетех за това, потъвах в униние и скръб.
През 2016 г. започнах да изпълнявам дълг с текст. Веднъж прочетох свидетелство за преживяване, написано от един брат. Той бил брутално измъчван от полицията, но предпочел по-скоро да умре, отколкото да се превърне в юда. Почувствах се толкова засрамена. И двамата бяхме арестувани, но той беше останал непоколебим в свидетелството си, докато аз бях предала Бог и бях извършила прегрешение. Ако тогава не бях толкова загрижена за плътта си, нямаше ли и аз като него да остана непоколебима в свидетелството си? Нямаше ли да си спестя всичките тези години на вътрешни терзания? По време на събирания, когато чуех сестри да разговарят, че познават своята поквара в определен аспект, си мислех: „Те просто разкриват някакъв покварен нрав. Аз съм различна. Издадох братята и сестрите си. Станах юда. Извърших сериозно прегрешение и то никога не може да бъде заличено. Бог няма да ме спаси“. След това винаги щом видех материали за премахването на юди, се чувствах унила и скръбна и се страхувах, че и аз един ден ще бъда премахната. През зимата на 2022 г. бяха арестувани Лиу Дзин и Чън Хун, двама души, с които някога бях работила. Те издадоха своите братя, сестри и семействата домакини още преди полицията да бе започнала да ги измъчва. Чън Хун дори продаде приношенията. След това не показаха никакво разкаяние и бяха последователно премахнати от църквата. При мисълта, че и аз като тях също бях станала юда и може някой ден да бъда премахната, изпаднах в силно униние.
Въпреки че през всичките тези години бях изпълнявала дълга си, сърцето ми постоянно беше в скръб и униние заради прегрешението ми и не можеше да намери освобождение. Никога не потърсих истината, за да преодолея негативното си състояние, понеже считах, че за някого като мен е достатъчно просто усърдно да служи. Това продължи, докато по време на духовната си практика не прочетох Божиите слова: „Има и друга причина хората да изпадат в униние и тя е, че преди да навършат пълнолетие или след като станат възрастни, им се случват някои конкретни неща, т.е. те извършват някакви прегрешения или правят някои идиотски, глупави и невежи неща. Такъв човек изпада в унило състояние заради тези прегрешения, заради тези идиотски и невежи неща, които е вършил. Този вид униние е самозаклеймяване и също така донякъде е окачествяване на това какъв тип е човекът. […] Хората, коитоса вършили тези неща, неволно често се чувстват неспокойни, когато нещо конкретно се случи или в определена среда и обстановка. Това чувство на безпокойство ги кара несъзнателно да изпадат в дълбоко униние и това униние ги обвързва и ограничава. Всеки път, когато слушат проповед или общение за истината, това униние бавно се промъква в ума им и дълбоко в сърцето им и те се измъчват с въпроси като например: „Мога ли да го направя? Способен ли съм да се стремя към истината? Способен ли съм да постигна спасение? Какъв човек съм? Преди правех това, бях такъв човек. Не мога ли да бъда спасен? Бог ще ме спаси ли все пак?“. Някои хора понякога може да се освободят от своето униние и да го оставят в миналото. Те използват своята искреност и прилагат цялата енергия, която могат да съберат, за да изпълняват дълга, задълженията и отговорностите си, и дори могат да вложат изцяло сърцето и ума си в стремежа към истината и в размисъл и усилена работа върху Божиите слова. В момента, в който възникне някаква специална ситуация или дадено обстоятелство обаче, унинието отново ги обзема и ги кара да се обвиняват дълбоко в сърцето си. Те си мислят: „Ти направи това преди и беше такъв човек. Можеш ли да постигнеш спасение? Има ли смисъл да практикуваш истината? Какво мисли Бог за стореното от теб? Ще ти прости ли за него? Може ли да платиш цената по този начин, за да компенсираш това прегрешение?“. Дълбоко в себе си често се упрекват и чувстват вина и винаги се съмняват, винаги се измъчват с въпроси. Никога не могат да загърбят това униние или да се отърват от него и изпитват постоянно чувство на безпокойство от срамното нещо, което са извършили. Следователно, макар да са вярвали в Бог в продължение на толкова много години, сякаш никога не са слушали, нито са разбрали каквото и да е от казаното от Него. Сякаш не знаят дали постигането на спасение има нещо общо с тях, дали могат да бъдат опростени и изкупени, или дали заслужават да получат Божието правосъдие, наказание и спасение. Изобщо нямат представа за всички тези неща. Тъй като не получават никакви отговори и понеже не получават точно отсъждане, дълбоко в себе си постоянно се чувстват унили. Дълбоко в сърцето си отново и отново си припомнят какво са направили и постоянно си го повтарят наум, като си припомнят как е започнало и как е свършило всичко, от началото до края. Както и да си го спомнят, винаги се чувстват греховни и затова през годините изпитват постоянно униние по този въпрос. Дори когато изпълняват дълга си и отговарят за определена работа, те продължават да чувстват, че нямат надежда за спасение“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (2)). Това, което Божиите слова разобличаваха, беше точно моето състояние. Още откакто бях арестувана и издадох сестра си, като извърших това прегрешение, живеех в състояние на униние. Считах, че бях накърнила Божия нрав, че Той със сигурност ме ненавижда и че колкото и да се стремя, Той никога няма да ме спаси. Когато виждах Божиите слова на насърчение и увещание, считах, че те не са за мен, а за онези братя и сестри, които никога не бяха извършвали прегрешение. Всеки път когато виждах материали за премахването на юди, сърцето ми се свиваше от тревога и безпокойство. Считах, че тъй като бях станала юда точно като тях, може би и аз един ден ще бъда премахната. Въпреки че изпълнявах дълга си в църквата, сърцето ми винаги беше затворено за Бог и не можех да събера сили да се стремя към истината. Бях доволна просто усърдно да служа. Въпреки че бях извършила прегрешението да издам една сестра, Бог все още проявяваше милост към мен и ми даваше шанс да изпълнявам дълга си. В моментите ми на най-дълбока болка и слабост Бог използваше Своите слова, за да ме изведе от негативността ми и да ми помогне да намеря път за практикуване. Бог винаги ми е предоставял истината и живота, но аз не знаех кое е добро за мен. Не се стремях усърдно към истината, за да се отплатя за Божията любов. Вместо това разбирах погрешно Бог и се пазех от Него, като живеех в настроение на униние. Наистина нямах нито съвест, нито разум. Дължах на Бог твърде много и бях недостойна за Неговото спасение! От Божиите слова разбрах, че Бог не иска да живея в настроение на униние заради прегрешението си. Той искаше да се освободя от възпиранията му и усърдно да се стремя към истината, като поема по пътя на спасението. Знаех, че трябва да ям и да пия повече от Божиите слова, и да търся истината, за да преодолея покварения си нрав. Не можех да продължавам да живея сред възпиранията на прегрешението си и да се оттеглям заради негативността си.
По-късно размишлявах: „Защо живеех в униние, когато чувствах, че нямам надежда да бъда спасена? Какъв покварен нрав ме контролира?“. Прочетох Божиите слова: „Онова, към което хората се стремят във вярата си в Бог, е да получат благословии в бъдеще — това е целта във вярването им. Всички хора имат това намерение и тази надежда, но покварата в природата им трябва да бъде преодоляна чрез изпитания и облагородяване. В каквито аспекти хората не са пречистени и все още разкриват поквара, именно в тях трябва да бъдат облагородени. Това е Божията подредба. Бог нагласява среди за теб, като те заставя да преминеш през облагородяване в тях, за да опознаеш собствената си поквара. В крайна сметка достигаш дотам, че да си готов да се откажеш от замислите и желанията си и да се покоряваш на Божието върховенство и подредби, дори това да означава смърт. Поради това, ако хората не бъдат подложени на няколко години облагородяване, ако не изтърпят известно количество страдание, те няма да могат да се освободят от възпирането на покварата на плътта в мислите и сърцата си. Те трябва да понесат страдание именно в тези аспекти, в които все още са подвластни на възпирането на сатанинската си природа, и в онези, в които все още имат свои собствени желания и изисквания. Само чрез страдание хората могат да научат уроци, което означава да са способни да придобият истината и да разберат Божиите намерения. Всъщност много истини се разбират чрез преживяване на страдания и изпитания. Никой не може да разбере Божиите намерения, да опознае Божието всемогъщество и мъдрост и да оцени Божия праведен нрав, докато се намира в удобна и спокойна среда, или когато обстоятелствата са благоприятни. Това е невъзможно!“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). Оказа се, че съм живяла в униние, защото желанието ми за благословии е било сломено. От самото начало вярвах в Бог заради това да получа благословии. Затова бях активна на събиранията и ентусиазирана в дълга си. Не бях възпряна, дори когато невярващият ми съпруг ми пречеше, ругаеше ме и ме биеше. Скоро след като повярвах в Бог, напуснах дома си, за да изпълнявам дълга си. Отрекох се от всичко, за да бъда спасена, да оцелея и да получа красивата крайна цел, която Бог е подготвил за човека. Щом бях арестувана и станах юда, повярвах, че Бог повече няма да ме спаси. Като видях, че надеждата ми за благословии е смазана, живеех в постоянно състояние на негативност и вече не желаех да се стремя към истината. Видях, че намерението ми да вярвам в Бог е било погрешно. То не беше да се стремя към истината, а да получа благословии. Не се различавах от онези в Епохата на благодатта, които са търсели насищане с хляб. Във вярата си в Бог мислех само как да получа благословии и ползи от Него. Никога не съм мислила как да се стремя към истината, за да преодолея прегрешението си, или как да се отплатя на Бог за Неговата любов и за Неговото спасение. Бях толкова лишена от човешка природа! Чрез преживяването на това разкриване най-накрая осъзнах опитите си за сделки и нечистотиите във вярата си. Те са наистина отвратителни и ненавистни за Бог!
По-късно прочетох още два откъса от Божиите слова, разбрах как да се отнасям към прегрешенията и намерих път за тяхното преодоляване. Всемогъщият Бог казва: „Някои хора, след като малко са прегрешили, правят догадки: „Дали Бог ме е разкрил и отстранил? Дали Той ще ме порази?“. Този път Бог е дошъл да работи не за да порази хората, а за да ги спаси във възможно най-голяма степен. Никой не е безгрешен — ако всички бъдат поразени, това ще бъде ли спасение? Някои прегрешения се правят умишлено, а други са неволни. Ако си способен да се промениш след като признаеш нещата, които правиш неволно, Бог ще те порази ли преди това? По този начин ли ще спасява Бог хората? Той не работи така! Независимо дали си с непокорен нрав или действаш неволно, запомни следното: трябва да размислиш и да опознаеш себе си. Промени се веднага към по-добро и се стреми към истината с всичките си сили — и независимо от обстоятелствата, не се предавай на отчаянието. Делото, което Бог върши, е да спасява хората и Той няма да поразява произволно хората, които иска да спаси. Това е сигурно. Дори ако наистина е имало вярващ в Бог, когото Той в крайна сметка е поразил, това, което Бог прави, пак би било със сигурност праведно. След време Той ще ти разкрие причината, поради която е поразил този човек, така че да бъдеш напълно убеден. В момента просто се стреми към истината, съсредоточи се върху навлизането в живота и се старай да изпълняваш добре дълга си. Така няма как да сбъркаш! Без значение как Бог в крайна сметка се отнася с теб, това със сигурност ще бъде праведно. Ти не трябва да се съмняваш в това и не е нужно да се притесняваш. Дори и в момента да не разбираш Божията праведност, ще дойде ден, когато ще бъдеш убеден. Бог работи справедливо и почтено. Той открито разкрива всичко. Ако размислите над това внимателно, ще стигнете до искреното заключение, че Божието дело е да спасява хората и да преобразява покварения им нрав“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). „И как можеш да получиш Божието опрощение и Неговата прошка? Зависи от сърцето ти. Ако се изповядаш искрено, ако наистина осъзнаваш грешката и проблема си, осъзнаваш какво си направил, независимо дали касае прегрешение или грях, ако имаш нагласа за искрена изповед, чувстваш истинска омраза към стореното и действително се промениш и никога повече не вършиш това погрешно нещо, тогава ще дойде ден, в който ще получиш опрощение и прошка от Бог, т.е. Бог повече няма да определя изхода ти въз основа на невежите, глупави и мръсни неща, които си вършил в миналото. Когато достигнеш това ниво, Бог изобщо няма да помни въпроса; ти ще бъдеш точно като останалите нормални хора и няма да има никаква разлика. Предпоставката за това обаче е да си искрен и да имаш истинска нагласа да се покаеш, като Давид. Колко сълзи проля Давид за прегрешението, което беше извършил? Безброй сълзи. Колко пъти плака? Безброй пъти. Сълзите, които той проля, могат да се опишат със следните думи: „Всяка нощ потапям леглото си в сълзи“. Не знам колко сериозно е прегрешението ти. Ако наистина е сериозно, може да се наложи да плачеш, докато леглото ти се понесе по водата от сълзите ти — може да се наложи до такава степен да се изповядваш и да се покайваш, преди да можеш да получиш Божията прошка. В противен случай се опасявам, че в Божиите очи прегрешението ти ще се превърне в грях и няма да бъдеш опростен за него. Тогава ще имаш проблем и ще е безсмислено да се говори каквото и да е повече по този въпрос. […] Ако искаш да получиш Божието опрощение, първо трябва да бъдеш искрен. От една страна трябва да имаш нагласата за сериозна изповед и също така трябва да си искрен и да изпълняваш добре дълга си, в противен случай няма за какво да говорим. Ако можеш да направиш тези две неща, ако можеш да трогнеш Бог със своята искреност и добросъвестност, така че да опрости греховете ти, тогава ще бъдеш точно като останалите. Бог ще гледа на теб по същия начин, по който гледа на другите хора, ще се отнася към теб така, както се отнася към тях, ще те съди и наказва, ще те подлага на изпитания и ще те облагородява точно както и другите хора — няма да се отнася различно към теб. Така не само ще имаш решимостта и желанието да се стремиш към истината, но също така Бог ще те просветли, ще те води и ще ти осигури ресурс в стремежа ти към истината. Разбира се, тъй като сега имаш искрено и истинско желание и сериозна нагласа, Бог няма да се отнася към теб по-различно, отколкото към всеки друг, и точно като другите хора ще имаш шанса да постигнеш спасение. Разбираш това, нали? (Разбирам.)“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (2)). От Божиите слова видях, че Той действа според принципи. Той не заклеймява хората безвъзвратно само заради едно прегрешение, без да им даде шанс да се покаят. Бог гледа дали можем истински да се покаем, след като сме прегрешили, и никога повече да не прегрешим. Спомних си за Давид, който използвал властта си, за да вземе жената на Урия. Когато осъзнал, че е съгрешил и си е навлякъл Божията ненавист, той искрено се покаял пред Бог и никога повече не извършил този грях. На старини дори не докоснал младата жена, която му довели, за да топли леглото му. Неговото покаяние не било само на думи; той го доказал с реални действия и затова получил Божията милост и Божието снизхождение. След това се сетих за Лиу Дзин и Чън Хун, които станали юди, без дори да бъдат измъчвани. Чън Хун дори предала местоположението на над един милион юана в приношения. След това нито една от тях не показала никакво разкаяние. Премахването им от църквата напълно разкри Божията праведност. Църквата ме прие обратно, защото бях предала сестра си в момент на слабост, неспособна да издържа на изтезанията. След това бях изпълнена с угризения и самообвинение и изпълнявах дълга си по най-добрия начин, така че Божият дом ми даде още един шанс. Божият нрав е праведен и добър и Бог се отнася с всекиго според принципите. Прочетох Божиите слова: „Никой не е безгрешен — ако всички бъдат поразени, това ще бъде ли спасение?“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). По-специално тези слова ме накараха да почувствам, че Бог е като любяща майка, която използва Своите слова, за да поучава дете, което е сгрешило, като му напомня и го увещава да не се предава. Между редовете на Божиите слова почувствах Неговите ревностни и грижовни намерения и Неговото снизхождение и милост към човечеството. Знаех, че трябва истински да се покая. Повече не можех да бъда в плен на прегрешението си, да си издавам сама присъда и да се предавам заради това. Трябваше да изпълнявам дълга си от все сърце, да търся повече истината, когато ме сполетят неща, да се съсредоточа върху това да действам според принципите и да използвам реални действия, за да компенсирам за прегрешението си.
По-късно размишлявах и осъзнах, че коренната причина за моя провал беше, че ценях високо живота си и се страхувах от смъртта. И така, как можех да разреша този проблем? Един ден прочетох един откъс от Божиите слова и разбрах как да се изправя пред смъртта. Всемогъщият Бог казва: „Как умряха онези ученици на Господ Исус? Сред учениците имаше такива, които бяха убити с камъни, влачени от кон, разпънати с главата надолу, разчленени от пет коня — сполетяха ги различни форми на смърт. Каква беше причината за смъртта им? Дали се занимаваха с някакви злосторничества и затова бяха екзекутирани от закона? Не. Те разгласяваха евангелието на Господ, но хората по света не го приеха, а вместо това ги заклеймяваха, биеха и ругаеха, и дори ги убиваха — така бяха убити като мъченици. Нека не говорим за крайния изход на онези мъченици или за това как Бог отсъжда за делата им, а да се запитаме следното: когато тези мъченици стигнаха до края, начините, по които приключи животът им, бяха ли в съгласие с човешките представи? (Не, не бяха.) От гледна точка на човешките представи, тези мъченици са платили такава голяма цена, за да разгласяват Божието дело, но в крайна сметка са били жестоко убити от Сатана. Това не е в съгласие с човешките представи. Но ги сполетяха точно тези неща — това е, което Бог допусна. Каква истина може да се търси в това? Дали това, че Бог допусна те да умрат по този начин, беше Негово проклятие и заклеймяване, или беше Негово устройване и благословия? Не беше нито едно от двете. Какво беше? Хората мислят за смъртта на тези мъченици с болка в сърцето, но фактите наистина са такива. Как трябва да се тълкува такава смърт на вярващите в Бог? Когато споменаваме тази тема, вие се поставяте на тяхно място, така че чувствате ли в сърцата си безпокойство и лека скрита болка? Мислите си: „Тези хора са изпълнили дълга си да разгласяват Божието евангелие и би трябвало да бъдат смятани за добри хора. Как тогава е възможно да стигнат до такъв край и такъв изход?“. Всъщност така умряха и си отидоха телата им; това беше техният начин да напуснат човешкия свят, но това не означаваше, че изходът им беше същият. Какъвто и да е бил начинът на тяхната смърт и напускане или както и да се е случило това, Бог не е определил така крайния изход на тези животи, на тези сътворени същества. Това е нещо, което трябва да видиш ясно. Напротив, това беше точно начинът, по който те заклеймиха този свят и свидетелстваха за Божиите дела. Тези сътворени същества използваха най-ценния си живот — използваха последния миг от живота си, за да свидетелстват за Божиите дела, да свидетелстват за великото Божие могъщество и да заявят на Сатана и на света, че Божиите дела са правилни, че Господ Исус е Бог, че Той е Господ и е плътта на въплътения Бог. Дори до последния миг от живота си те никога не отрекоха името на Господ Исус. Нима това не беше форма на съд над този свят? Те използваха живота си, за да провъзгласят пред света, да докажат на човешките същества, че Господ Исус е Господ, че Господ Исус е Христос, че Той е Божието въплъщение, че делото на изкупление на цялото човечество, което Той извърши, позволява на това човечество да продължи да живее — този факт е неизменен завинаги. В каква степен изпълниха своя дълг онези, които бяха убити като мъченици за разгласяване на евангелието на Господ Исус? Дали беше във възможно най-голяма степен? Как се прояви възможно най-голямата степен? (Те отдадоха живота си.) Точно така, те платиха с цената на живота си. […] Както и да умре човек, той не трябва да умира пред Сатана и не трябва да умира в ръцете на Сатана. Ако някой ще умира, трябва да умре в ръцете на Бог. Хората идват от Бог и се връщат при Бог — такъв разум и нагласа трябва да притежава едно сътворено същество“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Проповядването на евангелието е дълг, който вярващите са длъжни да изпълнят добре). Учениците, които следвали Господ Исус, били заклеймявани и преследвани от света заради разгласяването на Неговото евангелие, и дори завършили живота си като мъченици. Въпреки че плътта им умряла, те дали силно и категорично свидетелство пред Сатана. Стореното от тях било одобрено от Бог и душите им се върнали при Него. Аз не можех да видя това ясно. Страхувах се да не бъда изтезавана до смърт, затова, за да се запазя, съзнателно предадох сестра си и предах Бог. Плътта ми беше пощадена от страдание, но угризенията на съвестта ми и терзанието в душата ми бяха като трън в сърцето ми. Чувствах се по-зле, отколкото ако бях умряла! Тази душевна болка е нещо, което нищо материално не може да компенсира. Като осъзнах корена на провала си, бях готова да се въоръжа с повече истина в тази област. Също така тайно реших, че ако някога бъда арестувана отново, няма да предам братята и сестрите си или интересите на Божия дом, дори да ме пребият до смърт. Щях да остана непоколебима в свидетелството си, като се уповавам на Божиите слова!
През всичките тези години бях живяла в състояние на униние, неспособна да намеря освобождение. Божиите слова бяха тези, които разплетоха възела в сърцето ми, като ми позволиха да се откажа от погрешните си разбирания и да се изправя правилно пред прегрешението си, и донесоха на духа ми освобождение и свобода. Помолих се в сърцето си: „Боже, не искам повече да се бунтувам срещу Теб. Независимо дали ще имам добър изход и добра крайна цел в бъдеще, повече не искам да изпълнявам дълга си заради благословии. Готова съм да застана на мястото на сътворено същество и усърдно да изпълнявам дълга си. Независимо как ще се отнесеш с мен в бъдеще, и дори да ме накажеш и прокълнеш, това е Твоята праведност“. След молитвата сърцето ми се почувства невероятно спокойно. Чрез това преживяване наистина започнах да оценявам, че колкото и сурови да са Божиите слова на наказанието и правосъдидието, и независимо дали са проклятия, или заклеймявания, Божието намерение е винаги да спасява хората!