Един ден през декември 2013 г. една сестра ми се обади и каза, че синът ми е бил отведен от полицията. Когато чух новината, замръзнах и си помислих: „Синът ми вярва в Бог отскоро и му липсва основа. Тъкмо напусна работа и започна да изпълнява дълга си, как така вече са го арестували?“. Припомних си моя арест в миналото. Полицията използва всякакви средства, за да ме измъчва и да ме принуди да предам църковните водачи и парите, до степен, в която предпочитах да съм мъртъв. Всички онези полицаи са жестоки и безмилостни, те са дяволи! Те изпитват дълбока омраза към вярващите в Бог, могат да ни пребиват до смърт безнаказано. Тревожих се и си мислех: „Синът ми е още млад и никога не е преживявал такова страдание! Ако не може да се справи с мъченията и стане Юда, шансът му да бъде спасен ще бъде напълно загубен!“. Като помислех за това, се поболявах от тревога. През следващите няколко дни не можех да се храня и не спях добре. Сякаш нож пронизваше сърцето ми. Щеше ми се само да можех да страдам на мястото на сина си. Постоянно се молех на Бог да защитава сина ми и да се грижи за него. Също така таях оплаквания в сърцето си, като си мислех: „Синът ми напусна дома, за да изпълнява дълга си, след като вярваше в Бог отскоро. Защо Бог не се погрижи за него и не го защити? Ако полицията го нарани тежко, как ще се справя той в бъдеще? А ако го пребият до смърт, никога повече няма да го видя“. Колкото повече мислех за това, толкова повече се разстройвах и сърцето ми потъна в мрак. Не можех да се успокоя, когато ядях и пиех Божиите слова, а вътрешно дори обвинявах водачите и работниците, че не са назначили някого, който да поддържа безопасна среда, и синът ми е арестуван заради тях. По това време бях евангелски дякон в църквата и бях доста зает, но нямах необходимата нагласа, за да съсредоточавам ума си върху работата; можех да мисля само за сина си.

Насред болката и безпомощността се молех непрестанно на Бог да защитава и да се грижи за сина ми, за да не се превърне той в |Юда и да предаде братята и сестрите. След като се помолих, се сетих за Божиите слова: „Всичко, което ти се случва, било то добро, или лошо, трябва да ти носи полза и не бива да те прави негативен. Независимо от това трябва да умееш да обмисляш нещата от страната на Бог, а не да ги анализираш и изучаваш от човешка гледна точка (защото това би било отклонение в твоето преживяване)“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Обещания към тези, които са усъвършенствани). Нещата, които ни се случват всеки ден, било то добри или лоши, са все планирани от Бог и всички съдържат Божиите намерения в себе си. Аз възприемах ареста на сина си от плътска гледна точка, според която не желаех той да страда. Следователно чувствах, че арестът му е лошо нещо и дори обвинявах Бог, че не го защитава. Помислих си за преживяването на Йов: когато Йов изгубил богатството и собствеността си и беда сполетяла децата му, жена му му се подигравала и искала от него да изостави Бог, Йов порицал жена си, като казал: „Ти говориш, както говори някоя от безумните жени. […] Доброто ли ще приемаме от Бог, а да не приемаме и злото?“ (Йов 2:10). Йов имал богобоязливо сърце. Независимо дали получавал добрина или несполука, той винаги приемал това от Бог, без да се оплаква или да съгрешава с устни и да Го накърнява, и бил способен да се покори на Бог и да величае светото Му име. За разлика от него, когато аз чух новините, че синът ми е арестуван, а не че животът му е в опасност, започнах да трупам оплаквания и дори им позволих да повлияят на дълга ми. Дори не можех да се сравнявам с Йов. Бях толкова унизен! Помолих се на Бог: „Боже! Синът ми беше арестуван, когато изпълняваше дълга си, и аз не знам как е в момента. Страхувам се, че ще стане Юда и ще бъде наказан в бъдеще. Боже! Сърцето ме боли, изпълнявам дълга си в състояние на смут. Моля Те, води ме да размишлявам и да разбера проблема си“. След като се помолих, прочетох Божиите слова: „Не давам на хората възможност да изразят чувствата си, защото Аз нямам плътски чувства и съм се отвратил до крайна степен от чувствата на хората. Именно заради чувствата между хората Аз съм отхвърлен настрани и така станах „друг“ в техните очи; именно заради чувствата между хората Аз съм забравен; именно заради чувствата си човекът се възползва от възможността да успокои „съвестта си“; именно заради обичта си човекът винаги изпитва неприязън към Моето наказание; именно заради чувствата си човекът Ме нарича несправедлив и нечестен и казва, че не се съобразявам с човешките чувства, когато се занимавам с нещата. Имам ли и Аз роднини на земята? Кой някога като Мен е работил ден и нощ, без да мисли за храна или сън, в името на целия Ми план за управление? Как може човек да бъде сравним с Бог? Как човек може да бъде съвместим с Бог?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Думите на Бог към цялата вселена, Глава 28). „Цялото човечество живее в състояние на чувства и затова Бог не избягва нито един човек и разкрива тайните, скрити в сърцата на цялото човечество. Защо на хората им е толкова трудно да се разграничат от чувствата си? Дали това надхвърля стандартите на съвестта? Може ли съвестта да изпълни Божията воля? Могат ли чувствата да помогнат на хората да преминат през нещастия? В Божиите очи чувствата са Негов враг — нима това не е ясно заявено в Божиите слова?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Тълкуване на тайните на „Думите на Бог към цялата вселена“, Глава 28). От Божиите слова видях, че Бог ненавижда, когато хората живеят според чувствата си. Когато хората действат според чувствата си, те мислят само за семейните си привързаности и плътските интереси и изобщо не търсят истината или Божиите намерения. Те се противопоставят на Бог във всичко, което правят. Точно такъв бях и аз. Когато открих, че синът ми е бил арестуван, първата ми мисъл беше, че полицията със сигурност ще го бие и ще го принуждава да отрича Бог и да предаде църковните водачи и работници. Помислих си, че ако синът ми не може да понесе мъченията и стане Юда, ще изгуби възможността си да постигне спасение и не само няма да може да придобие благословии в бъдеще, но също ще бъде наказан в ада. Тъй като синът ми беше още млад, се чудех също и как ще оцелее в бъдеще, ако побоят го осакати. А ако го пребиеха до смърт, щях да го изгубя завинаги. Като мислех за тези тежки последствия, в сърцето ми се надигаше оплакване от Бог и аз Го обвинявах, че не е защитил сина ми и не се е грижил за него, дори спорех и протестирах срещу Бог. Къде беше разумът ми? Къде беше човешката ми природа? Като виждах, че хората, които живеят според чувствата си, могат да се противопоставят на Бог навсякъде и по всяко време, разбирах защо Бог разобличава пред нас, че „чувствата са Негов враг“.

По време на търсенето ми прочетох още от Божиите слова: „Пътят, по който ни води Бог, не върви право нагоре, а е криволичещ и пълен с неравности; освен това Бог казва, че колкото по-скалист е пътят, толкова повече той може да разкрие нашите любящи сърца. И все пак никой от нас не може да открие такъв път. В Моя опит съм извървял много каменисти и коварни пътища и съм понесъл големи страдания; понякога дори съм бил толкова покрусен от скръб, че съм искал да крещя, но вървя по този път и до днес. Вярвам, че това е пътят, по който Бог води, затова понасям мъките на всички страдания и продължавам напред. Защото това е, каквото Бог е повелил, така че кой може да го избегне? Не искам да получа никакви благословии, а само да мога да вървя по пътя, по който трябва да вървя според Божиите намерения. Не се стремя да подражавам на другите, като вървя по пътя, по който те вървят; единственото, към което се стремя, е да осъществя предаността Си да вървя по определения Ми път до края. Не искам помощта на другите, а честно казано, Аз също не мога да помогна на никого другиго. Изглежда съм ужасно чувствителен по този въпрос. Не знам какво мислят другите хора. Това е така, защото винаги съм вярвал, че Бог е повелил колко страдания трябва да понесе човек и какво разстояние трябва да измине по пътя си, и че в действителност никой не може да помогне на никого другиго“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Пътят … (6)). От Божиите слова разбрах, че това колко страдание ще понесе някой и какви обстоятелства ще преживее в живота си, са все неща, които отдавна са предопределени от Бог. Трябваше да предам сина си на Бог и да се покоря на върховенството и подредбите Му. Това бяха разумът и практиката, които трябваше да имам. Синът ми вярваше в Бог отскоро и нямаше разбиране за същността на омраза към Бог и истината на големия червен змей. Това, че сега беше арестуван и щеше да претърпи мъчения, беше Божието благоволение и нещо повече — то съдържаше уроци, които синът ми трябваше да научи. Помислих си колко много братя и сестри бяха арестувани и преследвани от големия червен змей и всички бяха страдали много, но тези преживявания им бяха дали истинска вяра в Бог. В болка и несполука те бяха готови да гният завинаги в затвора, вместо да предадат Бог, и постигаха триумф над плътта си и над Сатана, и в крайна сметка даваха красиво и звучно свидетелство за Бог. Помислих си и за своето преживяване, когато ме арестуваха. Макар че плътта ми тогава страда малко и макар че бях плах и слаб, когато преживях мъчения и изтезания, когато се молих на Бог и бях направляван и воден от словата Му, вярата ми в Него също порасна. Чрез това преживяване не само се научих да различавам нечестивата същност на противопоставяне срещу Бог на големия червен змей, но също и придобих известно разбиране за всемогъществото и върховенството на Бог. С това разбиране бях готов да предам сина си на Бог и да позволя на Бог да устрои и подреди всичко.

Един месец по-късно синът ми се върна с прежълтяло лице и паднал духом. Духовният ръст на сина ми беше малък и той не смееше да признае, че вярва във Всемогъщия Бог, затова накрая го бяха пуснали. След като преживя този провал, синът ми научи някои уроци и стана по-прозорлив относно големия червен змей. Той също видя, че духовният му ръст беше малък и че вярата му в Бог не беше изобщо искрена. Шест месеца по-късно той възобнови дълга си.

Един ден през октомври 2023 г. получих писмо от църквата, в което се казваше, че синът ми отново е бил арестуван. Над 30 души от църквата на сина ми били арестувани, сред които водачи и работници. Помислих си, че синът ми вече има криминално досие и че ако полицията открие, че е изпълнявал водачески дълг, определено ще го принуди да предаде църковните пари, водачите и работниците, и да подпише документ, с който да се отрече от вярата си. Сега беше времето, в което Бог разкриваше хората и ги подреждаше според вида им. Ако комунистическата партия промиеше мозъка на сина ми или ако той не успееше да издържи мъченията и се отречеше от вярата си, и предадеше Бог, щеше да отвори вратата към ада и да загуби възможността си за спасение. Като помислех за това, нещо в стомаха ми се свиваше, започвах да се тревожа за бъдещите изгледи на сина си и за съдбата му, и не бях в състояние да изпълнявам дълга си. В сърцето си непрестанно се молех за сина си, исках от Бог да прояви милост и да го защити, така че да премине безопасно през това трудно време. Няколко братя и сестри видяха, че съм унил и проявявам признаци на отчаяние по цял ден, и разговаряха с мен за Божиите намерения, а също и намериха много от Неговите слова, за да ми помогнат. Осъзнах, че отново съм бил възпрян от чувствата си и затова се помолих на Бог: „Боже! Синът ми отново е отведен от полицията. Не мога да спра да мисля за това и се страхувам за живота му. Моля Те, води ме да търся истината и да не бъда възпиран в това“.

По-късно си припомних Божието общение върху избавянето на човек от очаквания за децата му и открих онези слова, и ги прочетох. Всемогъщият Бог казва: „След като разберат какво трябва да е отношението на родителите към пълнолетните им деца, трябва ли родителите да се избавят и от очакванията си към своите пълнолетни деца? Някои невежи родители не могат да проумеят живота или съдбата, не признават Божието върховенство и са склонни да правят невежи неща по отношение на децата си. Например, след като децата им станат самостоятелни, те може да се сблъскат с някои особени ситуации, трудности или сериозни инциденти. Някои ги сполетяват болести, други се замесват в съдебни дела, трети се развеждат, четвърти биват измамени и излъгани, пети биват отвлечени, наранени, жестоко бити или на прага на смъртта. Има дори такива, които започват да злоупотребяват с наркотици и т.н. Какво трябва да правят родителите в тези особени и важни ситуации? Каква е типичната реакция на повечето родители? Правят ли това, което трябва да правят като сътворени същества с идентичността на родители? Много рядко родителите чуват такива новини и реагират така, както биха реагирали, ако това се беше случило с непознат. По-голямата част от родителите не заспиват по цели нощи, докато косата им не побелее, губят от съня си нощ след нощ, нямат апетит през деня, напрягат мозъка си с мисли, а някои дори плачат горчиво, докато очите им се зачервят и сълзите им пресъхнат. Молят се горещо на Бог, така че Той да вземе предвид собствената им вяра и да защити децата им, да им окаже благоволение и да ги благослови, да прояви милост и да пощади живота им. В ролята им на родители в такава ситуация всички техни човешки слабости, уязвимости и чувства към децата им биват разобличени. Какво още се разкрива? Бунтарството им срещу Бог. Те умоляват Бог и отправят молитви към Него, като Го молят настоятелно да опази децата им от нещастие. Дори да се случи бедствие, те се молят децата им да не умрат, да могат да избегнат опасността, да не бъдат наранени от зли хора, да не се задълбочат болестите им, а да се подобрят и т.н. За какво се молят те в действителност? (Боже, с тези молитви те отправят искания към Бог, с прикрит подтекст на оплакване.) От една страна, те са крайно недоволни от тежкото положение на децата си, като се оплакват, че Бог не е трябвало да допуска да им се случват такива неща. Недоволството им е примесено с оплакване и те молят Бог да промени решението Си, да не постъпва така, да избави децата им от опасност, да ги предпазва, да ги изцери от болестите им, да им помогне да избегнат съдебни дела, да предотврати бедствие, когато такова възникне, и т.н. — накратко, да направи така, че всичко да върви безпроблемно. Като се молят по този начин, от една страна те се оплакват на Бог, а от друга — отправят искания към Него. Не е ли това проявление на бунтарство? (Така е.) Неявно казват, че това, което Бог прави, не е правилно или добро, че Той не бива да действа така. Тъй като това са техните деца, които са вярващи, те смятат, че Бог не би трябвало да позволява на децата им да се случват такива неща. Техните деца са различни от другите. Те трябва да получават преференциални благословии от Бог. Заради вярата им в Бог Той би трябвало да благослови децата им, а ако не го направи, те се огорчават, плачат, изпадат в истерия и не искат да следват повече Бог. Ако детето им умре, чувстват, че и те не могат да продължат да живеят. Това ли е чувството, което се върти в главата им? (Да.) Това не е ли форма на протест срещу Бог? (Да.) Това е протестиране срещу Бог. […] Когато Бог устройва или управлява съдбата на друг човек, ти смяташ, че това е добре, стига да няма нищо общо с теб. Но смяташ ли, че Той не би трябвало да е способен да управлява съдбата на твоите деца? В Божиите очи цялото човечество е под Божието върховенство и никой не може да се измъкне от върховенството и подредбите, определени от Божиите ръце. Защо твоите деца да са изключение? Божието върховенство е предначертано и планирано от Него. Правилно ли е да искаш да го промениш? (Не е правилно.) Това не е правилно. Затова хората не трябва да вършат глупави или неразумни неща. Каквото и да прави Бог, то се основава на причините и последствията от предишни животи — какво общо има това с теб? Ако се противопоставяш на Божието върховенство, си търсиш смъртта. Ако не искаш твоите деца да преживеят тези неща, това произтича от привързаност, а не от справедливост, милост или доброта — то се дължи само на последствията от твоята привързаност. […] Отношението, което наистина съществува между хората, не се основава на връзки от плът и кръв, а е отношение между едно живо същество и друго, и двете създадени от Бог. Този вид отношение не съдържа връзка от плът и кръв. То е само отношение между две отделни живи същества. Ако мислите за това от този аспект, тогава като родители, когато децата ви имат нещастието да се разболеят или животът им е в опасност, трябва да се отнасяте правилно към тези въпроси. Не бива да се отказвате от времето, което ви остава, от пътя, по който трябва да поемете, или от отговорностите и задълженията, които трябва да изпълнявате, заради нещастието или кончината на децата си — трябва да се отнесете правилно към този въпрос. Ако имаш правилни мисли и гледни точки и ако можеш да прозреш тези неща, тогава ще си способен бързо да преодолееш отчаянието, скръбта и копнежа“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Как човек да се стреми към истината (19)). Като прочетох Божиите слова, разбрах, че поначало хората са независими живи създания, без връзки помежду си. Едва когато душата се въплъти и навлезе в материалния свят, хората имат семейства, съпрузи и съпруги, бащи и синове, майки и дъщери и други такива взаимоотношения. Но когато говорим за същността на човек, поначало между хората няма връзки. Само че хората не могат да видят тези неща ясно и поставят плътските семейни привързаности и кръвните връзки над всичко. Когато децата им се сблъскат с нещастие и болест или животът им е застрашен, родителите живеят в чувствата си и изпитват такава болка, че дори желаят да умрат. В действителност това по кой път ще поемат хората и какво страдание ще преживеят в живота си, е предопределено от Бог много отдавна и не се определя от родителите. Да вземем съседите ми за пример. Тази двойка съпрузи живееха пестеливо цял живот, харчеха спечелените си с упорит труд пари за дъщеря си, изпратиха я в елитно училище и ѝ дадоха най-доброто образование с надеждата, че ще може да си намери стабилна работа и да има финансова сигурност в бъдеще. Само че дъщеря им не последва правилния път и започна да взема наркотици от малка. Накрая беше арестувана за трафик на наркотици и осъдена на 13 години затвор. Родителите ѝ направо си загубиха ума. Помислих си и за една млада сестра, чиито родители бяха работили далеч от дома си много години и бяха поверили грижата за нея на чичо ѝ. Родителите ѝ никога не обръщаха внимание на учението ѝ, но в крайна сметка тя влезе в университет и последва леля си и чичо си във вярата в Бог. Сега тази сестра изпълнява дълга си и следва правилния път в живота. Пътят, по който хората ще поемат, не е свързан изобщо с това как се грижат родителите им за тях и как ги образоват, и не е нещо, което родителите им могат да променят. Само че аз не можех да видя ясно тези неща, винаги се тревожех за бъдещите изгледи и съдба на сина си и не бях способна да изпълнявам нормално дълга си. Изпитвах смущение дори в пиенето и яденето на Божиите слова. Не исках нищо повече от това да страдам на мястото на сина си, дори изисквах от Бог да го защити от жестокостта на онези дяволи и да направи така, че той да премине през трудното време в безопасност. Имах ли дори късче разум? Като помисля по-внимателно за това, когато синът ми беше арестуван за първи път, духовният му ръст беше малък и той не посмя да признае, че вярва в Бог. Нямаше никакво свидетелство. Десет години по-късно беше арестуван отново и Бог със сигурност беше разрешил това. Той даваше на сина ми възможност да се покае. Той го изпитваше. Ако синът ми можеше да триумфира над възпиранията от мрачното въздействие на големия червен змей, като рискува живота си и остане непоколебим в свидетелството си за Бог, тогава арестуването му този път имаше дълбок смисъл и беше за него начин да бъде усъвършенстван. Само че аз бях действал въз основа на чувствата си и не бях потърсил Божието намерение, като мислех, че едно удобно обкръжение, в което плътта на сина ми не страда, е полезно за него. Моят начин на виждане на нещата изобщо не беше в съответствие с Божието намерение. Беше наистина абсурден! Дали синът ми можеше да остане непоколебим в свидетелството си този път или не, зависеше от същността му, от това, към което се стремеше обикновено, и от пътя, по който вървеше. Не трябваше да съм извънредно тревожен за бъдещите изгледи и съдба на сина си и да стигам дотам, че да обвинявам Бог и да се оплаквам от братята и сестрите. Като разбрах това, сърцето ми се почувства малко освободено.

По време на търсенето си прочетох още от Божиите слова: „Освен раждането и възпитанието отговорността на родителите в живота на техните деца не се простира по-далеч от осигуряването на определена среда, в която те да пораснат, защото само предопределеното от Създателя влияе върху съдбата на човека. Никой не може да контролира бъдещето, което очаква даден човек; то е предопределено много преди това и дори родителите му не могат да променят съдбата му. Що се отнася до съдбата, всеки човек е независим и всеки има своя собствена съдба. Така че родителите не могат да поставят бариера пред житейската съдба на детето си или да окажат дори най-малкото влияние върху ролята, която то ще играе в живота. Може да се каже, че семейството, в което е предопределено да се роди човек, и средата, в която той расте, са само предпоставки за изпълнението на неговата мисия. Те по никакъв начин не определят онова, което му е орисано в живота, или неговата съдба, в рамките на която той изпълнява своята мисия. Следователно никой от родителите не е в състояние да помогне на човек да изпълни своята житейска мисия, както и никой от роднините не може да му помогне да поеме някаква роля в живота. Как човек изпълнява мисията си и в каква жизнена среда играе ролята си се определя изцяло от ориста му. С други думи, никакви други обективни условия не могат да повлияят на мисията на човека, която е предопределена от Създателя. Всички хора съзряват в конкретната среда, в която порастват; след това постепенно, стъпка по стъпка, те започват да вървят по своя собствен житейски път и да осъществяват онази съдба, която е планирана за тях от Създателя. Те се вливат напълно естествено и неволно в необятното море на човечеството, заемат своето място в живота, където започват да изпълняват задълженията си като създадени същества в името на предопределеното от Създателя, в името на Неговото върховенство“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият III). Бог говореше с голяма яснота за отговорностите на родителите към децата им. Като родител моята отговорност е да отгледам сина си до пълнолетие, да се погрижа да расте здрав, да го доведа пред Бог, да му кажа, че животът му идва от Бог, да го подтикна да вярва в Бог и да върви по правилния път. Това са моите отговорности и задължения като родител. Но това дали синът ми ще остане непоколебим в свидетелството си след като го арестуват или не, и дали бъдещият му изход и крайна цел са да придобие благословии или да бъде наказан, не са неща, които мога да променя. Като сътворено същество трябва да приема и да се покоря на Божието върховенство и подредби с разум. Само това е съгласно Божието намерение. Като разбрах това, сърцето ми беше напълно освободено. Независимо дали синът ми щеше да остане непоколебим в свидетелството си или не и дали щеше да получи благословии или нещастия в бъдеще, бях готов да приема и да се покоря на това.

Сега, когато си помисля за сина си, макар че все още се тревожа малко, това не влияе върху състоянието ми и мога да изпълнявам дълга си нормално. Благодаря на Бог от сърце!