От Силви, Италия

Баща ми беше известен в нашия район като много почтителен син. Докато растях, често го чувах да казва на масата: „Синовното уважение е добродетел, която трябва да се цени повече от всичко останало. В поведението си човек първо трябва да е почтителен към родителите си; това е основното. Вижте, дори новороденото агне знае да коленичи, за да суче, така че всеки, който не е почтителен към родителите си, е по-лош от животно! Когато баба ви беше болна, бдях над нея нощ след нощ. Всъщност, за да се грижа за баба ви и дядо ви, изобщо не мислех за женитба, преди и двамата да починат“. Това пося семето на синовната почит в младото ми сърце и аз реших, че когато порасна, трябва да бъда добра към родителите си, иначе ще съм без съвест. Когато бях на седемнадесет години, баща ми беше арестуван от ККП и осъден на две години превъзпитание чрез труд заради вярата си във Всемогъщия Бог. Тогава работех далеч от дома. От време на време посещавах баща си в трудовия лагер и му носех храна, а остатъка от заплатата си изпращах вкъщи, за да помагам. След като се омъжих, всяка китайска Нова година купувах на родителите си дрехи, специални лакомства и други неща. По-късно повярвах в Бог и изпълнявах дълга си далеч от дома. Родителите ми много ме подкрепяха и дори ми даваха пари. Чувствах се много зле от това и си мислех: „Родителите ми ме отгледаха, така че сега аз трябва да се грижа за тях. Вместо това те все още се грижат за мен…“. Тогава винаги се надявах ККП да рухне, за да мога да се прибера у дома и да се грижа добре за родителите си в старините им. Но преследването на християни от страна на ККП ставаше все по-жестоко. Семейството ни беше добре познато в района заради вярата ни в Бог, а баща ми имаше полицейско досие, така че семейството ни стана основен обект на внимание за ККП. През 2016 г. избягах в демократична държава в чужбина, за да вярвам в Бог и да изпълнявам дълга си. Във всеки спокоен момент си представях как родителите ми ме изпращат, докато напускам страната. Този спомен винаги свиваше сърцето ми. Чувствах се толкова виновна, че не можех да бъда до тях, за да се грижа добре за тях, особено с напредването на възрастта им.

През лятото на 2019 г. писах на един църковен водач в родината, за да попитам за семейството си. След известно време получих отговор, в който се казваше, че баща ми е починал от болест няколко години по-рано. Просто не можех да повярвам. Сълзите потекоха неудържимо по лицето ми. Ръководителката на екипа ми прочете няколко откъса от Божиите слова за Неговото върховенство, но умът ми беше изпълнен със спомени за любящата грижа на баща ми у дома и не можех да възприема нищо от нейното общение. Когато излязох от стаята, небето беше свъсено и сякаш всички цветове бяха изчезнали от света. Върнах се вкъщи, но се чувствах така, сякаш душата ми ме бе напуснала. В съзнанието ми изникваше любящото лице на баща ми, който ме питаше: „Какво ти се яде? Как се справяш там?“. Но никога повече нямаше да чуя гласа му. Колкото повече мислех за това, толкова по-мъчно ми ставаше и не издържах, рухнах и се разплаках. В онези дни спомените за добрината на баща ми към мен непрекъснато нахлуваха в съзнанието ми. Когато бях в началното училище, баща ми често ми даваше джобни пари за лакомства и никога не ми позволяваше да върша домакинска работа. След като се омъжих, той ми проповядва евангелието на Всемогъщия Бог. Пеехме химни и общувахме заедно за нашето разбиране за преживяване. След като напуснах дома, за да изпълнявам дълга си, родителите ми много ме подкрепяха и често ми помагаха финансово. Винаги, когато се връщах, те приготвяха всякакви нови и вкусни ястия за мен и ми угаждаха. Баща ми беше толкова добър с мен, а си отиде, преди да имам възможност да му се отплатя. Изпитвах толкова много вина и угризение. Дори съжалявах, че съм се омъжила толкова рано и че съм била толкова заета с дълга си, че не бях до него, за да изпълня синовния си дълг. Сега той си беше отишъл и аз бях загубила всякакъв шанс да се реванширам. Сърцето ми беше изпълнено със съжаление, вина и угризение и изобщо не ми беше до дълга ми. По това време репетирахме скеч. Трябваше да отворя една врата и да извикам: „Чичо, тук съм!“. Но по време на репетицията отворих вратата и извиках: „Татко, прибрах се!“. Сълзите моментално се стекоха по лицето ми и не можахме да продължим да репетираме. През този период, въпреки че изпълнявах дълга си всеки ден, чувствах сърцето си напълно празно. Бях разсеяна във всичко, което правех, и просто не можех да намеря никаква енергия за репетициите. Осъзнах, че състоянието ми е неправилно, затова се помолих на Бог: „Боже, баща ми почина и се чувствам така, сякаш съм изгубила корените си. Сърцето ми е изпълнено с голяма тъга. Не знам как да преживея това. Моля Те, напътствай ме, за да разбера Твоето намерение“.

Докато търсех, прочетох един откъс от Божиите слова, който ми помогна да видя ясно смъртта на баща си. Всемогъщият Бог казва: „Ако раждането на човек е предопределено от предишния му живот, то смъртта му е краят на този предопределен път. Ако раждането е началото на мисията на човека в този живот, то смъртта му бележи края на тази мисия. Тъй като Създателят е определил предначертан набор от обстоятелства за раждането на всеки човек, със сигурност Той е уредил и определен набор от обстоятелства за неговата смърт. С други думи, никой не се ражда случайно и ничия смърт не е внезапна и както раждането, така и смъртта на човека са неизбежно свързани с неговия предишен и настоящ живот. Какви са обстоятелствата на раждането и какви са обстоятелствата на смъртта на човека — това е свързано с предопределението на Създателя. Това е предопределението на човека, неговата съдба. Тъй като за раждането на човека има много обяснения, задължително трябва да има и различни специални обстоятелства за смъртта на даден човек. По този начин сред човечеството са се появили различната продължителност на живота на хората и различните начини и моменти на тяхната смърт. Някои хора са силни и здрави, а умират млади; други са слаби и болнави, но доживяват до старост и напускат този свят спокойно. Някои умират от неестествени причини, други си отиват от естествена смърт. Някои умират далеч от дома, докато други затварят очите си за последен път, заобиколени от близките си. Някои умират във въздуха, други — под земята. Някои се давят във вода, други умират при бедствия. Някои умират сутрин, други през нощта… Всеки иска да се роди в знатно семейство, да има бляскав живот и славна смърт, но никой не може да надмогне собственото си предопределение, никой не може да избяга от върховенството на Създателя. Такава е човешката съдба“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият III). От Божиите слова разбрах, че животът и смъртта на всеки са предопределени от Бог отдавна; всеки има своя собствена съдба. Смъртта на баща ми не беше внезапна. Времето му просто беше дошло. Когато дойде неговият ред, той си тръгна. Това е закон, предопределен от Бог, който никой не може да промени, и аз нямаше как да променя този факт, дори да бях неотлъчно до него. Всъщност не става дума само за баща ми. От момента, в който се родим, на всички ни е съдено един ден да напуснем този свят. Просто времето и начинът, по който всеки човек си отива, са различни. Някои умират от старост, други се удавят, а трети умират от внезапна болест. Това са неща, които никой не може да предвиди или предотврати. Всички те са Божии предопределения. Трябва да се покорим на Божието върховенство и да се отнасяме правилно към живота и смъртта. Осъзнаването на това внесе известно спокойствие в сърцето ми и постепенно успях да го успокоя и да изпълнявам дълга си.

През октомври 2022 г. научих от една сестра в родината, че майка ми също е починала няколко години по-рано. Сърцето ми беше разбито. Спомних си какво ме попита майка ми, когато напусках страната: „Скъпа моя дъще, нима никога повече няма да те видя, преди да умра?“. Никога не съм си представяла, че тези думи ще станат реалност. Въпреки че бях чела някои от Божиите слова за това как да се отнасям към смъртта, когато баща ми почина, и можех да приема тяхната кончина, онова чувство, че „детето иска да се грижи за родителите си, но тях вече ги няма“, ставаше все по-силно и по-силно. Вината, която изпитвах към родителите си, беше като възел в сърцето ми, който просто не можех да развържа. Особено когато си помислех, че не бях до тях, за да се грижа за тях, когато бяха болни, се чувствах толкова виновна, въпреки че не бих могла да направя много. Може би дори самото ми присъствие до тях и четенето на Божиите слова би могло малко да облекчи самотата и болката им. Но те си отидоха, преди да имам възможност да се погрижа истински за тях, и не ме видяха за последен път, преди да умрат. Не бях до родителите си, когато умряха, така че роднините ми със сигурност ще ме нарекат неблагодарница и ще кажат, че родителите ми са пропилели любовта си по мен. Колкото повече мислех за това, толкова по-тежко ми ставаше. Спомените се въртяха в съзнанието ми един след друг, като на филм. По това време снимахме филм. Имаше два прости кадъра, за които просто не можех да вляза в роля, и накрая трябваше да спрем снимките. Братята и сестрите видяха, че състоянието ми е неправилно, и ми напомниха: „Сцена като тази не би трябвало да те затруднява. Отдели малко време да коригираш състоянието си и ще опитаме отново по-късно“. През този период смъртта на родителите ми се превърна в най-голямата болка в сърцето ми. Понякога, като виждах братя и сестри на възрастта на родителите ми, се сещах за тях. Сърцето ме болеше и без да се усетя, започвах да плача. Дори ги сънувах и се събуждах с плач посред нощ. След това лежах будна с часове, а лицата и гласовете им изплуваха в съзнанието ми и чувствах, че им дължа толкова много. Това съжаление тежеше на сърцето ми като воденичен камък, докато един ден Бог не проведе общение за истината относно синовната почит към родителите и сърцето ми най-накрая се проясни.

Всемогъщият Бог казва: „Някои родители имат благословията и съдбата да могат да се радват на домашно блаженство и на дом, пълен с деца и внуци. Това е Божието върховенство и благословение, което Той им дава. Други родители нямат тази съдба. Бог не е подредил това за тях. Те не са благословени да се радват на щастливо семейство или това да са заобиколени от децата си. Това е устроено от Бог и хората не могат да го наложат. Независимо от всичко, в крайна сметка, когато става въпрос за синовна почит, хората поне трябва да имат нагласа за покорство. Ако средата го позволява и ако имаш средствата да го направиш, тогава можеш да покажеш синовна почит на родителите си. Ако средата не го позволява и ти липсват средствата, тогава не се опитвай да го постигнеш насила. Това е покорство. Как се стига до това покорство? Каква е основата за покорството? То се основава на всички тези неща, които са подредени от Бог и са под Божието върховенство“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Какво е истината реалност?). „Ако наистина вярваш, че всичко е в Божиите ръце, тогава трябва да вярваш, че въпросът за това колко трудности понасят и на колко щастие се наслаждават през целия си живот също е в Божиите ръце. Това дали имаш или нямаш синовно отношение, няма да промени нищо — родителите ти няма да страдат по-малко, понеже проявяваш синовна отговорност, и няма да страдат повече, понеже не проявяваш синовна отговорност. Бог отдавна е предопределил съдбата им и нищо от това няма да се промени заради отношението ти към тях или дълбочината на чувствата помежду ви. Те имат собствена съдба. Независимо дали през целия си живот са бедни или богати, дали нещата вървят гладко за тях, или не, или на какво качество на живот, материални облаги, социален статус и условия на живот се радват, нищо от това няма особена връзка с теб. […] Повечето хора избират да напуснат дома си, за да изпълняват своя дълг отчасти поради всеобхватни обективни обстоятелства, които налагат да напуснат родителите си. Не могат да останат до тях, за да се грижат за тях и да ги придружават. Не че доброволно избират да ги напуснат, а имат обективна причина за това. От друга страна, субективно погледнато, отиваш да изпълняваш дълга си не за да избягаш от отговорността си към родителите си, а заради Божия призив. За да сътрудничиш на Божието дело, да приемеш Неговия призив и да изпълняваш дълга си на сътворено същество, ти си нямал друг избор, освен да напуснеш родителите си. Не си можел да останеш до тях, за да ги придружаваш и да се грижиш за тях. Не си ги оставил, за да избегнеш отговорността, нали? Това да ги оставиш, за да избегнеш отговорностите си, и това да се налага да ги оставиш, за да откликнеш на Божия призив и да изпълняваш своя дълг, не са ли две различни природи? (Така е.) В сърцето си имаш емоционална привързаност към родителите си и мислиш за тях. Чувствата ти не са кухи. Ако обективните обстоятелства го позволяват и си способен да останеш до тях, като същевременно изпълняваш дълга си, тогава щеше да искаш да останеш до тях, редовно да се грижиш за тях и да изпълняваш отговорностите си. Но трябва да ги напуснеш поради обективни обстоятелства. Не можеш да останеш до тях. Не че не искаш да изпълняваш отговорностите си като тяхно дете, а не можеш. Това не е ли различно по природа? (Така е.) Ако си напуснал дома си, за да избегнеш синовните си задължения и изпълнението на отговорностите си, това е липса на синовни чувства и човешка природа. Родителите ти са те отгледали, но нямаш търпение да разпериш криле и бързо да отлетиш сам. Не искаш да виждаш родителите си и не обръщаш никакво внимание, когато чуеш, че изпитват някакво затруднение. Дори и да имаш средствата да им помогнеш, не го правиш. Просто се преструваш, че не чуваш и оставяш другите да говорят за теб каквото искат. Просто не искаш да изпълниш отговорностите си. Това е липса на синовна отговорност. Но така ли стоят нещата сега? (Не.) Много хора са напуснали своите райони, градове, области или дори държави, за да изпълняват дълга си. Те вече са далеч от родните си места. Освен това по различни причини за тях не е удобно да са в контакт със семействата си. Понякога разпитват хора, които идват от същия роден град, за сегашното положение на родителите си и изпитват облекчение да чуят, че родителите им са здрави и се справят добре. Всъщност, това не е липса на синовна отговорност. Това не означава, че си стигнал до етап, в който ти липсва човешка природа, етап, при който дори не искаш да се грижиш за родителите си или да изпълняваш отговорностите си към тях. А поради различни обективни причини не си способен да изпълниш отговорността си, така че не проявяваш липса на синовна отговорност“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (16)). Божиите слова ми помогнаха да разбера, че това дали родителите могат да се радват на синовната грижа на децата си, е Божие предопределение. Всеки се надява децата му да са до него и да се радва на старините си, заобиколен от деца и внуци. Но някои родители се радват на компанията и грижите на децата си и те са до тях, когато починат, докато в други случаи децата им не могат да бъдат до тях, за да се грижат за тях по различни причини, като работа или брак, и родителите прекарват старините си сами. Това е съдбата, която Бог е отредил за всеки. Никой не може да я насили и никой не може да я промени. Съдбата на родителите ми е била аз да не мога да бъда до тях, за да се грижа за тях, преди да умрат, и аз трябва да се покоря на Божиите устройвания и подредби. Но тъй като не разбирах истината в това отношение, бях постоянно изпълнена със съжаление и тъга, задето не съм била до тях. Дори си мислех, че ако можех да върна времето назад, щях да остана до тях и никога да не си тръгна. Вярвах, че ако бях там, за да се грижа за тях, когато са били тежко болни и докато са си отивали, може би щях да облекча болката им. Колко невежа бях! Аз съм просто едно сътворено същество; нямам абсолютно никаква сила да променя съдбата на родителите си. Някои родители се радват на грижите на децата си, но въпреки това страдат от постоянни болести, всеки ден взимат лекарства и живеят в страдание. Други родители са здрави, могат да се грижат за себе си и живеят доста добре, въпреки че децата им не са наоколо. Спомних си за баба ми. Баща ми се грижеше толкова старателно за нея, но това не облекчи ни най-малко болката от болестта ѝ и в крайна сметка тя все пак почина от нея. После се замислих за болестите, от които се разболяха родителите ми, и за начина, по който умряха — всичко това е било предопределено от Бог отдавна. Дори да бях там, те нямаше да понесат по-малко страдание и грижите ми не биха удължили живота им дори с една секунда. В същото време разбрах и разликата между това да си почтителен и непочтителен: ако обстоятелствата позволяват, но децата бягат от отговорностите си и пренебрегват родителите си, когато са болни или в беда, това е непочтителност. Но ако не можеш да се грижиш за родителите си поради обективни обстоятелства извън твоя контрол, това не е липса на човешка природа или на синовна почит. Когато бях у дома, правех каквото можех, за да облекча тежестта на родителите си. Не че не исках да бъда почтителна, но трябваше да избягам в чужбина заради преследването от страна на ККП. Това беше породено от обективни обстоятелства, които ме принудиха, а не беше, защото бях непочтителна. Това разбиране силно проясни сърцето ми и аз спрях да се самообвинявам и да изпитвам тъга, задето не съм се грижила за родителите си.

По-късно се замислих: „Защо винаги съм се чувствала толкова задължена на родителите си?“. Докато търсех истината, прочетох Божиите слова: „Външно изглежда, че родителите ти са дали начало на плътския ти живот и че именно те са ти дали живот. Но от гледна точка на Бог и от основата на този въпрос плътският ти живот не ти е даден от твоите родители, защото хората не могат да създават живот. Казано по-просто, никой човек не може да създаде човешкото дихание. Причината, поради която всяка човешка плът е способна да стане човек, е, че тя има това дихание. В него се крие животът на човека и то е признакът на живия човек. Хората имат това дихание и този живот, а източникът и произходът на тези неща не са техните родители. Просто хората са били създадени посредством родителите си, които са ги родили, но в основата на това е Бог и Той дава тези неща на хората. Следователно родителите ти не са господари на живота ти, Господарят на живота ти е Бог. Бог създаде човечеството, Той създаде живота на хората и им даде диханието на живота, което е произходът на човешкия живот. Не е ли тогава репликата „родителите ти не са господари на живота ти“ лесна за разбиране? Твоето дихание не ти е дадено от родителите ти, а продължаването му още по-малко ти е дадена от родителите ти. Бог се грижи за всеки ден от живота ти и господства над него. Родителите ти не могат да решават как да протече всеки ден от твоя живот, дали всеки ден е щастлив и протича гладко, с кого се срещаш всеки ден или в каква среда живееш всеки ден. Просто Бог се грижи за теб чрез твоите родители — те са просто хората, които Бог е изпратил да се грижат за теб. Когато се роди, твоите родители не бяха тези, които ти дадоха живот. В такъв случай те ли ти дадоха живота, който ти позволи да доживееш до този момент? Пак не бяха те. Източникът на твоя живот пак е Бог, а не родителите ти“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (17)). „Бог избира за теб семейство; Бог предварително определя семейния ти произход, родителите ти, предците ти. С други думи, тези Негови решения не са внезапни хрумвания; по скоро Той е започнал отдавна делото Си. Веднъж избрал за теб семейство, Той избира и датата, на която да се родиш. После наблюдава момента, в който с плач се появяваш на света. Наблюдава раждането ти, наглежда те, докато произнасяш първите си думи и прохождаш с неуверени стъпки. Правиш една крачка, после втора и след това вече умееш да тичаш, да скачаш, да говориш и да изразяваш чувствата си… Сатана втренчено наблюдава израстването на всеки човек като тигър, дебнещ плячката си. Но в осъществяването на делото Си Бог никога не търпи ограниченията, произтичащи от хора и събития, неща, пространство или време; Той действа според волята Си и според необходимостта. В процеса на израстването си е вероятно да се сблъскаш с много неща, които не ти допадат, както и болести и спънки. Но докато вървиш по този път, животът и бъдещето ти са стриктно под Божията грижа. Бог ти дава истинска гаранция, траеща цял живот, защото е точно до теб, пази те и се грижи за теб“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият VI). „Всичко, което Бог прави за всеки отделен човек, е извън съмнение; Той води всекиго за ръка, бди над теб във всеки един момент и нито за миг не те е оставил. И тъй като хората отрастват в тази среда и с тази предистория, можем ли да кажем, че хората всъщност израстват в Божията длан? (Да.)“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият VI). Основната причина да се чувствам задължена на родителите си беше вярата ми, че те са ми дали живот, отгледали са ме и са се грижили за мен, затова трябваше да съм почтителна към тях. Мислех си, че ако не го направя, ще предам добрината, с която са ме отгледали, и ще бъда неблагодарница. От Божиите слова разбрах, че животът ми идва от Бог. Бог осигурява на всеки слънчева светлина, дъжд, въздух и самия дъх на живота. Ако Бог ми отнемеше което и да е от тях, нямаше да мога да оцелея. И дори преди да дойда на този свят, Бог вече беше избрал родителите и семейството ми и беше предопределил средата, в която щях да израсна. От детството до зрелостта, през брака и раждането на деца, Бог е бил до мен, бдял е над мен на всяка стъпка от пътя. Родителите ми просто са ме родили и са изпълнили отговорността си да се грижат за мен, но не са имали контрол над живота ми. Например, когато бях на осемнадесет години, получих отравяне с въглероден оксид, защото не знаех как да паля печка с въглища, и припаднах. Родителите ми не бяха вкъщи и един съсед ме изнесе навън, а докато дойде линейката, вече бях започнала да се свестявам. Ако не бяха Божията грижа и закрила, отдавна щях да съм умряла. Осъзнаването на това донесе светлина в сърцето ми. Всичко, което имам, идва от Бог, и преди всичко трябва да се отплатя за Божията любов. Също така осъзнах, че коренът на болката ми е в това, че не съм прозряла същността на плътските семейни чувства. Всъщност в духовния свят родителите и децата са отделни индивиди, които нямат връзка помежду си. Просто Бог не иска хората да живеят самотно на този свят, затова ни устройва семейства, родители и деца. Когато човек почине, тази плътска връзка изчезва. И аз не съм само дъщеря на родителите си; аз съм сътворено същество. Изпълнението на дълга на едно сътворено същество е моя отговорност и моя мисия. Разбирането на тази истина донесе голямо освобождение в сърцето ми.

По-късно прочетох още от Божиите слова и придобих известна проницателност относно идеята на традиционната култура: „Синовното уважение е добродетел, която трябва да се цени повече от всичко останало“. Бог казва: „Повлияни от традиционната китайска култура, в традиционните си представи китайците вярват, че човек трябва да показва синовна почит към родителите си и че който не я показва, е бунтовно дете. Тези идеи се внушават на хората още от детството и на практика почти във всяко семейство учат на това, така е и във всички училища и в обществото като цяло. Когато в съзнанието на хората са били втълпени такива неща, те си мислят: „Синовната почит е по-важна от всичко. Ако нямам синовна почит, няма да съм добър човек; ще бъда бунтовно дете и общественото мнение ще ме заклейми. Ще бъда човек без съвест“. Правилно ли е това мнение? Хората са виждали толкова много истини, изразени от Бог. Той изисквал ли е хората да проявяват синовна почит към родителите си? Дали това е една от истините, които вярващите в Бог трябва да разберат? Не, не е. Бог е разговарял само за някои принципи. […] Сатана използва тези традиционни култури и тези морални представи, за да обвърже сърцето и ума ти, като прави възгледите ти за нещата абсурдни и те кара да отричаш Бог в сърцето си и да Му се съпротивляваш, като по този начин те оставя неспособен да приемеш Божиите слова; ти си обсебен от тези принадлежащи на Сатана неща и си направен неспособен да приемаш Божиите слова. Ако искаш да практикуваш Божиите слова, тези неща ще се проявят и ще предизвикат смущения в теб, и ще те накарат да се съпротивляваш на истината и на Божиите изисквания. Дори и да искаш да се освободиш от хомота на традиционната култура, ще бъдеш безсилен да го направиш. След като се бориш известно време, ще направиш компромис. Ще повярваш, че традиционните морални представи са правилни и съгласно истината, и така ще отхвърлиш Божиите слова или ще се усъмниш в тях, няма да приемеш Божиите слова за истината и няма да те е грижа дали можеш да постигнеш спасение, като чувстваш, че все пак още живееш в този свят и можеш да имаш път напред в живота само като разчиташ на тези неща. Неспособен да понесеш заклеймяването на общественото мнение, би избрал да се откажеш от истината и Божиите слова и вместо това да се вкопчиш в моралните представи на традиционната култура, като преминеш на страната на Сатана и застанеш до Сатана, като предпочетеш да оскърбиш Бог, отколкото да приемеш истината. Кажи Ми, не е ли окаян човекът? Не се ли нуждае той от Божието спасение? Някои хора са вярвали в Бог в продължение на много години, но все още не могат да прозрат въпроса за синовната почит. Колкото и да се общува за истината, те не могат да я разберат. Никога не могат да преодолеят тази светска връзка; нямат нито смелостта, нито вярата, камо ли решимостта, така че не могат да обичат Бог и да Му се покорят“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само ако опознае собствените си погрешни възгледи, човек може да се промени истински). Чрез разобличенията на Божиите слова осъзнах, че друга причина, поради която винаги съм се чувствала задължена на родителите си, е, че бях приела идеи като „Синовното уважение е добродетел, която трябва да се цени повече от всичко останало“ и „Човек без синовна отговорност е по-нисш от звяра“ за свои принципи на поведение. Мислех си, че само онези, които са почтителни към родителите си, имат съвест и човешка природа, но този възглед изобщо не е съобразен с истината. Спомних си за светците през цялата история, които са изоставяли родителите и семействата си, за да следват Бог и да разгласяват Неговото евангелие. Сторените от тях дела са най-праведните дела на човечеството и са одобрени и запомнени от Бог. Но аз бях покварена и обусловена от традиционната култура и бях приела синовната почит към родителите си за най-важното нещо на света. Да дойда в чужбина, за да изпълнявам дълга си като сътворено същество и да допринеса за разпространението на евангелието на царството, очевидно е положително нещо, но понеже не се грижех за родителите си, се смятах за неблагодарница и непочтително дете. Често имах угризения на съвесттта и дори съжалявах, че съм напуснала дома си толкова рано, за да изпълнявам дълга си. Видях как тези предсави на традиционната култура напълно бяха изкривили чувството ми за правилно и погрешно. Аз съм сътворено същество и е напълно естествено и обосновано да изпълнявам добре дълга си. Но след като чух, че родителите ми са починали, бях в плен на чувството за вина. Бях разсеяна в дълга си, не можех да вляза в роля, докато играех, и не чувствах угризение, задето забавям напредъка на филма. Ето това беше истинска липса на съвест! Всъщност кончината на родителите ми беше нещо съвсем нормално. Всеки преживява раждане, остаряване, болест и смърт. Но аз бях заседнала в унило състояние и не можех да се освободя, което беше мълчаливо оплакване от Бог. Едва тогава видях ясно, че традиционната култура е враг на Бог. Тя е отрова. Ако живеех според нея, това само щеше да ме направи по-непокорна и щеше да ме кара да се съпротивлявам на Бог. Като осъзнах това, видях колко скъпоценни са тези истини, изразени от Бог. Само истината може да ме освободи от робството и вредата на Сатана. След това се помолих на Бог: „О, Боже, бях толкова дълбоко покварена от Сатана. Бях окована и възпирана от погрешната идея, че „Синовното уважение е добродетел, която трябва да се цени повече от всичко останало“. Бях в плен на чувството за вина към родителите си и не можех да изпълнявам усърдно дълга си. Сега разбирам, че това е една от хитростите на Сатана да покварява хората. Отсега нататък искам да гледам на хората и на нещата според Твоите слова, да търся истината по всички въпроси и да следвам неотклонно дълга си“.

Сега кончината на родителите ми вече не ми влияе. Влагам цялото си време и енергия в своя дълг. Обмислям внимателно всяка роля, която играя, и вече не позволявам на личното ми състояние или на чувствата ми да пречат на дълга ми. Въпреки че преживяването на кончината на родителите ми беше много болезнено, разбрах някои истини. За мен това беше Божията благодат и Божието спасение. Благодаря на Бог!