През 2017 г. бях избрана за църковен водач. Отначало дългът ми беше увенчан с известни резултати, но впоследствие пожелах благословията на статуса и спрях да върша истинска работа. Също така не проследявах работата в църквата, като използвах извинението, че имам слаби заложби и не мога да разбера професионалните умения. Когато сестра Юлия, по-висш водач, ме попита за работата, не можах да й отговоря изобщо, нито пък разбирах действителните трудности, с които се сблъскваха братята и сестрите при изпълнение на дълга си. След това Юлия посочи проблемите ми, за да ми помогне, но аз не се промених. На няколко пъти пред няколко дякони тя ме разобличи, като каза, че не върша истинска работа, че лентяйствам в дълга си, че съм прекалено измамна и т.н. Помислих си, че Юлия се опитва да ми се скара и да ме злепостави пред другите, така че се противопоставих в сърцето си.

Веднъж по време на една сбирка открих някои грешки в работата на Юлия, затова я осъдих пред братята и сестрите. Това ги накара погрешно да я сметнат за лъжеводач. Това, което направих, смути работата на църквата. След разoбличаването на случая се притесних, че моят водач ще ме скастри и ще промени дълга ми, затова побързах да се извиня на Юлия и се самоанализирах пред братята и сестрите. Мислех, че този проблем ще отмине просто така. Но за моя изненада няколко дни по-късно по-висшестоящите водачи се обърнаха към мен, като заявиха, че моето неизпълнение на истинска работа вече е било сериозна небрежност и освен това не съм приемала да бъда скастрена, и тайно съм подкопавала другите. Това е прекъсвало работата на църквата. След като чух това, ми беше трудно да го приема и продължавах да споря в сърцето си: Не че не исках да върша истинска работа, но заложбите ми бяха прекалено слаби, за да я върша. Що се отнася до това, че тайно подкопавах другите, вече бях признала грешката си. Извиних се на Юлия и анализирах покварата си пред братята и сестрите. Тогава защо все още се бяха вкопчили в този проблем? По онова време, независимо как общуваха с мен, аз не можех да го приема. И така, въз основа на моето състояние, един от водачите ми прочете тези Божии слова: „Онези от братята и сестрите, които постоянно дават израз на негативността си, са слуги на Сатана и смущават църквата. Един ден тези хора трябва да бъдат отлъчени и отстранени. Ако сърцата на хората, които вярват в Бог, не са богобоязливи и покорни на Бог, тогава те не само няма да могат да вършат никаква работа за Него, а тъкмо обратното, ще смущават работата Му и ще Му се противопоставят. Да вярваш в Бог, но да не Му се покоряваш и да не се боиш от Него, а вместо това да Му се противиш — това е най-големият позор за вярващите. Ако те си позволят същото нехайно и несдържано поведение и реч като невярващите, то те са дори по-нечестиви от невярващите; те са първообразът на демоните. Онези, които развързват езици в отровни и зловредни изказвания в църквата, разпространяват слухове, сеят неразбирателство и оформят групички сред братята и сестрите — всички те е трябвало да бъдат отлъчени от църквата. Но тъй като сега е различна епоха от Божието дело, тези хора биват ограничавани, защото безспорно трябва да бъдат отстранени“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Предупреждение към онези, които не практикуват истината). Колкото повече слушах, толкова повече сърцето ми се свиваше от страх, понеже знаех, че осъждането на Юлия наистина е смутило работата на църквата. Но когато чух думи като „слуги на Сатана“, „смущават църквата“, „да бъдат отлъчени“ и „да бъдат отстранени“, не смеех да ги повторя от страх, че ако го направя, аз също ще бъда заклеймена за това. Тогава как бих могла да получа спасение? Не исках да приема този факт, затова се оплаках от водача, като смятах, че тя умишлено използва Божиите слова, за да ме нападне и заклейми. Реагирах емоционално и казах: „Ти не ми казваш каква е истината, за да ми помогнеш да реша проблема! А просто ме нападаш!“. Водачите разбраха, че не познавам себе си, и продължиха да общуват с мен, за да ми помогнат. Също така разговаряха за собствените си преживявания, за да ме напътстват как да разбера себе си. Въпреки това, каквото и да ми говореха, аз все още не разбирах. В крайна сметка, когато видяха, че не върша никаква истинска работа, че не съм приела истината и дори нямах нагласа за покаяние, висшите водачи ме освободиха.

В този момент изведнъж се почувствах слаба. Мислех си, че вярвам в Бог повече от десет години, а не съм новоповярвала само от две-три години. Божието дело е към своя край. Вече е време да разкриваме и категоризираме хората според вида им. В този критичен момент аз се проявих като човек, който не приема истината. Това не означава ли, че съм отстранена? Страхувах се, че от този момент нататък ще бъде безполезно да съм по-усърдна във вярата си и че няма да имам бъдеще. Чувствах се толкова негативно. Състоянието ми се влошаваше всеки ден. Чувствах се като нищожество, което не може да изпълни добре дълга си. Непрекъснато се чувствах изоставена от Бог и всеки ден сърцето ми се изпълваше със страх и безпокойство. Въпреки че братята и сестрите продължаваха да общуват с мен за Божието намерение, като ме караха да се самоанализирам и да се поуча от неуспеха си, аз упорито вярвах, че вече съм разкрита като човек, който не се стреми към истината, така че си помислих, че би било загуба на време да продължавам. Оттогава нататък, независимо от задълженията, които ми възлагаше църквата, подхождах към тях негативно и пасивно, като се отнасях нехайно и не постигах почти никакви резултати. Накрая, заради принципите, моите водачите прекратиха дълга ми и ме изолираха за размисъл. В този момент съзнанието ми се изпразни; чувствах все едно съм получила смъртна присъда. Осъзнах, че съм напълно погубена. Как може да имам някаква надежда да получа спасение, ако нямам дълг? През тези дни живеех като ходещ труп, често имах чувството, че съм отритната от Бог. Чувствах се твърде засрамена, за да се моля, и не се чувствах достойна да чета Божиите слова. По онова време имаше братя и сестри, които ме подкрепяха и ми четяха Божиите слова. Вярвах обаче, че Божиите слова са за онези, които се стремят към истината, а не за мен, така че изобщо не можех да ги приема. Не беше ли казал Господ Исус: „Не давайте свято нещо на кучетата, нито хвърляйте бисерите си пред свинете“? Как може Бог да говори на човек като мен? През това време всеки ден изпитвах страх и безпокойство. Ако Бог наистина ме беше изоставил, какъв беше смисълът на моето съществуване? Един ден може и да умра от някакво наказание. Сърцето ми беше изпълнено със страх, всеки ден се борех в мъки. По-късно се случи нещо, което дълбоко ме развълнува.

Намерих си работа като бавачка, където моят работодател прояви човечност и се погрижи за мен в живота. Окуражена от това, аз споделих Евангелието с моя работодател, който с радост прие Божието евангелие от последните дни. Бях много развълнувана. Благодарение на това преживяване разбрах, че Бог не ме е изоставил, а е продължил да проявява милост и да ме спасява. Обхваната от чувство за вина, аз извиках към Бог през сълзи: „Боже, не искам да остана така негативна; моля те, спаси ме!“. Видях един пасаж от Божиите слова, в който се казва: „Когато четат Божиите слова и виждат, че в словата Си Бог осъжда хората, някои хора си изграждат представи и изпитват противоречиви чувства. В Божиите слова се казва например, че не приемаш истината и затова Бог не те харесва или не те приема, че си злодей и антихрист, че се ядосва само като те погледне и че не те иска. Хората четат тези слова и си мислят: „Тези слова са насочени към мен. Бог е решил, че не ме иска, а щом ме е изоставил, и аз повече няма да вярвам в Него“. Когато четат Божиите слова, някои хора често си изграждат представи и погрешни разбирания, защото Бог разобличава покварените състояния на хората и казва някои неща, с които осъжда хората. Те стават негативни и слаби и си мислят, че Божиите слова са насочени към тях, че Бог се отказва от тях и че няма да ги спаси. Стават толкова негативни, че им се доплаква, и повече не искат да Го следват. Всъщност това е погрешно разбиране на Бог. Когато не разбираш значението на Божиите слова, не бива да се опитваш да определяш Бог. Нито знаеш какви хора изоставя, нито при какви обстоятелства се отказва от тях или ги загърбва. За всичко това има принципи и обстоятелства. Ако не вникваш напълно в тези подробни въпроси, ще сте много склонни към свръхчувствителност и да се определиш въз основа на едно Божие слово. Дали това не е проблемно? Коя е основната черта у хората, която Бог порицава, когато ги съди? Бог съди и разобличава покварения им нрав и покварената им същност, Той осъжда сатанинския им нрав и сатанинската им природа, различните проявления и поведението на бунтарство и противопоставяне срещу Бог. Осъжда хората за неспособността им да Му се покоряват, за това, че постоянно Му се противопоставят и че винаги имат свои собствени мотиви и цели. Подобно осъждане обаче не означава, че Бог е изоставил хората със сатанински нрав. […] И едно-единствено осъдително твърдение на Бог да чуеш, ти си мислиш, че щом са осъдени от Бог, хората са изоставени от Него и вече няма да бъдат спасени, и затова ставаш негативен и се поддаваш на отчаянието. Това е неправилно разбиране на Бог. Всъщност Той не е изоставил хората. Те са Го разбрали неправилно и сами са се изоставили. Нищо не е по-рисковано от това хората да изоставят себе си, както се случва в думите на Стария завет: „Безумните умират от нямане на разум“ (Притчи 10:21). Няма по-глупаво поведение от това да се предадеш на отчаянието. Понякога четеш Божии слова, които сякаш поставят граници на хората, но всъщност не ограничават никого, а са израз на намеренията и мненията на Бог. Това са слова на истината и на принципа и не ограничават никого. Словата, изречени от Бог в моменти на гняв или ярост, също представляват Божия нрав. Тези слова са истината и освен това принадлежат на принципа. Хората трябва да го разберат. Когато Бог казва това, целта му е да позволи на хората да разберат истината и принципите, а в никакъв случай не е да ограничи когото и да е. Това няма нищо общо с крайната цел и наградата на хората, камо ли с последното им наказание. Това са просто слова, изречени, за да съдят и кастрят хората. Те са резултат от гнева Му към хората, които не отговарят на Неговите очаквания. Тези слова идват от Божието сърце и са изречени, за да събудят и подсетят хората. И все пак някои хора падат и се отричат от Бог заради едно-единствено Негово осъдително изказване. Такива хора не знаят кое е добре за тях, не се поддават на разума и изобщо не приемат истината“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Човек може да тръгне по правилния път на вярата в Бог само като преодолее представите си (1)). Продължавах да чета Божиите слова отново и отново, без да мога да спра да проливам сълзи на самообвинение. Чувствах се така, сякаш Бог ме утешаваше очи в очи, особено когато Бог каза: „Това са просто слова, изречени, за да съдят и кастрят хората. Те са резултат от гнева Му към хората, които не отговарят на Неговите очаквания. Тези слова идват от Божието сърце и са изречени, за да събудят и подсетят хората. И все пак някои хора падат и се отричат от Бог заради едно-единствено Негово осъдително изказване. Такива хора не знаят кое е добре за тях, не се поддават на разума и изобщо не приемат истината“. Божиите слова ме събудиха. Докато размишлявах над отношението си към Божиите слова, осъзнах, че когато водачът ми прочете думи на разобличаване и заклеймяване от Бог, аз се почувствах осъдена. Сърцето ми се противопоставяше твърде много, за да приеме правосъдието и разобличаването в Божиите слова. В този момент най-накрая разбрах, че макар Божиите слова да са строги, те имат за цел да ни помогнат да опознаем себе си, да се покаем и да се променим. Водачът ме разобличи, защото сериозността на действията ми го налагаше, но упоритият ми нрав ми пречеше да призная този факт. Дори след като бях освободена, не се опомних, като погрешно вярвах, че Бог ме разкрива и отстранява. Останах в капана на негативното състояние, отказах се от себе си и се поддадох на отчаянието. Колкото повече се самоанализирах, толкова повече се разкайвах, мразех упоритостта и непокорството си. Осъзнах колко малко разбирам Божието дело. Припомних си Божиите слова, които гласят: „С какви средства се постига Божието усъвършенстване на човека? То се постига чрез праведния Му нрав. Божият нрав се състои главно от праведност, гняв, величие, съд и проклятие и Той усъвършенства човека предимно чрез Своя съд. Някои хора не разбират и питат защо Бог може да направи човека съвършен единствено чрез съд и проклятие. Те казват: „Ако Бог прокълне човека, човекът няма ли да умре? Ако Бог съди човека, човекът няма ли да е осъден? Тогава как може той да бъде усъвършенстван?“. Такива са думите на хората, които не познават Божието дело. Това, което Бог проклина, е непокорството на човека, а това, което Той съди, са греховете на човека. Въпреки че Той говори рязко и безмилостно, Той разобличава всичко, което е вътре в човека, разобличавайки чрез тези сурови думи това, което е съществено вътре в човека, но чрез този съд Той дава на човека дълбоко познание за същността на плътта и по този начин човекът се подчинява на Бог. Плътта на човека е греховна и сатанинска, тя е непокорна и е обект на Божието наказание. Следователно, за да може човекът да опознае себе си, трябва да го сполетят думите на Божия съд и да се използва всякакъв вид облагородяване; само тогава Божието дело може да даде резултат“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Само чрез преминаването през болезнени изпитания можеш да опознаеш Божията обичливост). Бях чела този откъс от Божиите слова много пъти преди това, но защо все още не успявах да разбера Божието намерение? В последните дни Божието дело има за цел да пречисти и спаси човечеството чрез думи на съд и наказание. Човечеството е толкова дълбоко покварено от Сатана, че без Божиите слова на съд и разобличение никога не бихме могли да осъзнаем истински същността и реалността на нашата поквара, камо ли да постигнем истинско покаяние и преобразяване. Но аз погрешно вярвах, че когато Бог ни съди и разобличава, това е равносилно на осъждане и отстраняване завинаги, което означава, че никога не можем да стигнем до добър изход и крайна цел. Моето разбиране беше абсурдно и погрешно. Знаех толкова малко за Божието дело и за искрените Му намерения да спаси човечеството. Спомних си какво беше казал Бог преди: „Във всеки един момент Божието намерение да спаси човечеството остава непроменено“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият VI). Едва днес осъзнах колко практични са тези думи. Бог спасява човечеството в най-голяма степен и няма да се откаже лесно от никого, освен ако той сам не реши да изостави стремежа към истината. Не можех да не се запитам честно: „Ако Бог не искаше да ме спаси заради моите действия, нямаше ли вече да съм отстранена от Него? Ако това беше вярно, щеше ли да е необходимо Той да ме съди и разобличава, да подрежда обстоятелствата, за да разкрие моята поквара, да ме напътства и просвещава, за да се самоанализирам и да разбирам себе си? Братята и сестрите ме кастреха и ме предупреждаваха, за да ми помогнат да се обърна назад и да се самоанализирам. Не бяха ли тези действия точно Божието практическо и истинско спасение? Въпреки това не разбирах начините, по които Бог спасява човечеството, нито разпознавах Неговата любов. Вместо това разбирах Бог погрешно и живеех в негативизъм, като Му се противопоставях. Колко неразумна съм била!“. Докато си мислех за това, отдавна безчувственото ми сърце най-накрая започна да усеща нещо и аз дълбоко съжалих за действията си. Помолих се на Бог: „Боже, в бъдеще, каквито и неуспехи или провали да срещна, не искам повече да Те разбирам погрешно. Готова съм сериозно да се самоанализирам, да си взема поуки, да се стремя старателно към истината и да изпълнявам добре дълга си до края на живота си, за да постигна истинско покаяние“.

По-късно написах статия за преживяванията си през този период. Една сестра я прочете и ми изпрати няколко Божии слова, като ми напомни следното: „Трябва да премислиш причините, поради които си била кастрена. Размишлявай над всеки проблем, който водачите са разобличили, и използвай свързаните с него истини, за да го разрешиш. Само тогава ще можеш наистина да се справиш с тези проблеми“. Така че аз се успокоих и се самоанализирах: Защо водачите казаха, че не приемах истината? Какво в поведението ми показваше, че отказвам да приема истината? Спомняйки си времето, когато бях водач, осъзнах, че когато се сблъсквах с трудности, давах предимство на собствената си плът. Избягвах да полагам усилия или да плащам цена, за да търся истината за решенията. Дори прибягвах до измамни тактики, вярвайки, че търсенето на истината за решаване на проблемите ще бъде твърде изтощително и изнервящо. Ако използвах слабите си заложби като извинение, за да прехвърля проблема на по-висшите водачи, можех да избегна неприятностите. Дори и проблемите да не можеха да бъдат решени в крайна сметка, нямаше да ми се налага да нося никаква отговорност. Спомних си как веднъж, когато докладвах на водачите си за проблеми в работата, те ми отговориха: „Когато се сблъскваш с проблеми, не полагаш никакви усилия да ги решиш. Вместо това се отнасяш към трудностите като към бреме и ги прехвърляш на другите. Ако беше потърсила истината за трудностите си, щеше да имаш свои собствени идеи как да ги разрешиш“. Когато чух това, вместо да се самоанализирам, се ядосах: „Какво лошо има в това да съобщаваш за проблеми? Как може да кажете, че не съм търсила истината, когато съм била изправена пред трудности?“. Възразих тихо в сърцето си. Като се замислих за това, изведнъж осъзнах, че точно по този начин не съм търсила или приемала истината. Спомних си също как Юлия многократно беше посочвала моите проблеми и ги беше разобличавала по време на общението. Вместо да се самоанализирам, аз таях неприязън и търсех отмъщение. Занимавах се с грешките ѝ в работата, съдех я и подронвах авторитета ѝ зад гърба ѝ, което смущаваше църковния живот. Когато неправомерното ми поведение беше разобличено, за да избягам от отговорност, неискрено се извиних на Юлия и се разкрих и опознах пред братята и сестрите, като се опитах да омаловажа сериозността на проблема. Когато водачите разобличиха поведението ми според Божиите слова, аз ги приех в сърцето си, но не ги признах устно. И все пак неоснователно обвинявах водачите, че използват Божиите слова, за да ме нападат и заклеймяват. Не бяха ли всички тези действия проявления на отказа ми да приема истината? По-късно, когато прочетох повече от Божиите слова, това ми позволи да придобия по-ясно разбиране за вътрешното си състояние. Божиите слова казват: „Ако искате да се очистите от покварата и да промените житейския си нрав, трябва да обичате истината и да сте способни да я приемете. Какво означава да приемеш истината? Приемането на истината означава, че независимо от това какъв вид покварен нрав имаш или кои от отровите на големия червен змей — отровите на Сатана — има в природата ти, когато Божиите слова разобличат тези неща, трябва да ги признаеш и да се подчиниш — нямаш друг избор — и трябва да познаваш себе си според Божиите слова. Това означава да си способен да приемеш Божиите слова и да приемеш истината. Каквото и да казва Бог, колкото и строги да са Неговите слова и каквито и думи да използва, вие можете да ги приемете, стига това, което казва, да е истината, и можете да ги признаете, стига да отговарят на действителността. Можете да се подчините на Божиите слова, независимо от това колко задълбочено ги разбирате, и да приемете и да се подчините на светлината, която се разкрива от Светия Дух и за която разговарят вашите братя и сестри. Когато такъв човек е търсил истината до известна степен, той може да придобие истината и да постигне промяна в нрава си. Дори хората, които не обичат истината, ако имат малко човешка природа, могат да извършат някои добри дела, могат да се отрекат и да отдадат всичко на Бог, са объркани по отношение на истината и не се отнасят сериозно към нея, затова житейският им нрав никога не се променя“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Как да опознаем човешката природа). От Божиите слова разбрах, че човек, който приема истината, трябва безусловно да допуска, да приема и да се покорява на Божиите слова. Независимо дали Божиите слова са строги, или нежни, дали включват осъждане и разобличаване, или увещаване и утеха, човек винаги трябва да ги приема и да им се покорява. Това е разумът, който човек трябва да има. Понякога може да ни е трудно да разпознаем състоянието, което разобличават Божиите слова, но трябва да запазим нагласа на приемане и покорство. Най-малкото, трябва да вярваме, че Божиите слова са истина, че Неговите разобличавания са факти, разкриващи скритите аспекти на нашия покварен нрав, и трябва да казваме „Амин“ на Божиите слова. Въпреки че ясно осъзнавах, че Божиите слова разобличават точно моето състояние, аз не ги приех и дори неоснователно обвиних водачите, че използват Божиите слова, за да ме заклеймят и да ме направят негативна. Не само че не успях да приема осъждането и разобличаването на Божиите слова, но и прехвърлях отговорността върху другите. Наистина изобщо не приемах истината. Колко неразумна бях! Дори когато ми се случваха положителни неща като предложения, помощ и скастряне от страна на братя и сестри, не можех да ги приема от Бог и да им се покоря. Вместо това обвинявах онези, които ме скастряха и разобличаваха. Колкото повече се самоанализирах, толкова повече осъзнавах липсата си на човечност и изпитвах дълбок срам. Признах от цялото си сърце, че не съм човек, който приема истината.

По-късно се върнах към Божиите слова, които моите водачи бяха споделили с мен, размишлявах върху тях и четях в молитва. Божиите слова гласят: „Хората, които винаги играят номера в думите и действията си, които са винаги хитри и бягат от отговорност в изпълнението на дълга си, са онези, които изобщо не приемат истината. Те нямат делото на Светия дух, което е като да живеят в тресавище, в мрак. Независимо колко опипват, независимо колко усилено се опитват, те нито могат да видят светлината, нито да намерят посока. Те изпълняват дълга си без вдъхновение и без Божието напътствие, попадат в задънена улица в много отношения и неволно са разкривани, когато правят някои неща“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само доброто изпълнение на дълга на сътворено същество дава стойност на живота). „Онези от братята и сестрите, които постоянно дават израз на негативността си, са слуги на Сатана и смущават църквата. Един ден тези хора трябва да бъдат отлъчени и отстранени“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Предупреждение към онези, които не практикуват истината). Благодарение на Божиите слова разбрах, че наистина съм била измамна в дълга си, непостоянна и избягваща отговорности. Липсвала ми е преданост към Бог. Когато се сблъсквах с проблеми и трудности, постоянно давах приоритет на собствения си комфорт. Не желаех да полагам усилия и да плащам цена, за да търся истината и да разрешавам проблемите. Вместо това често прехвърлях проблемите на по-висшите водачи, за да избегна неприятностите за себе си, като използвах слабите си заложби като извинение, за да се освободя от вината, че не върша действителна работа. Колко егоистична и измамна бях! Обикновено изпълнявах дълга си повърхностно и безотговорно, поради което не можех да получавам напътствия и просветление от Светия Дух, нито да откривам някакви проблеми. Когато водачката ме скастряше, вместо да се самоанализирам, аз се чувствах обидена, защото бях смутена. За да излея личната си злоба, я съдех и заклеймявах зад гърба й, което смущаваше църковната работа. Като се имат предвид злите ми дела, нима Бог не разобличаваше точно това поведение като „лакеи на Сатана“ и „смущаване на църквата“? Но защо тогава не познавах себе си? Като се замислих за отношението си към Бог и Неговите слова, както и за всичките си прегрешения, почувствах огромно разкаяние и омраза към себе си. Застанах пред Бог и се помолих: „Боже, бях толкова непокорна. Готова съм да се покая. Не искам повече да Те разбирам погрешно. Вярвам, че всичко, което правиш, е за да ме пречистиш и спасиш!“. След като се помолих, се почувствах дълбоко докосната. В сърцето си казах на Бог: „Боже, от сега нататък никога повече няма да Те оставя. Дните, в които съм далеч от Теб, са твърде болезнени“. От този момент нататък негативното ми състояние се промени напълно. Участвах активно в общението, чувствах се мотивирана да изпълнявам дълга си и започнах да пиша статии със свидетелства за преживявания. Всеки ден усещах истински как състоянието ми се подобрява. Бях като пациент с тежко заболяване, който започва да се възстановява ден след ден. В продължение на почти една година, без да изпълнявам дълга си, бях живяла в състояние на неразбиране и отбранителна позиция спрямо Бог, като изпитвах страх и безпокойство в сърцето си. След като напълно изпитах мъката от загубата на делото на Светия Дух, днес най-накрая излязох от негативното си състояние. Всичко това е благодарение на огромната Божия милост и спасение. Малко след това получих съобщение от водача, който ми каза да се върна в църквата, за да изпълнявам дълга си. След като го прочетох, бях толкова трогната, че не можех да намеря думи, които да изрека, но продължих да благодаря на Бог многократно.

Тъй като знаех, че съм склонна да рационализирам нещата, които ми се случват, се обърнах към Божиите слова и потърсих истината, свързана с моето състояние. Един ден сърцето ми беше дълбоко развълнувано, когато прочетох това в Божиите слова. Божиите слова гласят: „Има причина, поради която Бог е толкова дълбоко разгневен срещу даден човек или даден тип хора. Тази причина не се определя от предпочитанията на Бог, а от отношението на този човек към истината. Когато човек изпитва неприязън към истината, това несъмнено е пагубно за постигането на неговото спасение. Това не е нещо, което може или не може да бъде простено, не е някакво поведение или нещо, което се разкрива в него мимолетно. Това е природата същност на човека и Бог най-много се отвращава от такива хора. Ако от време на време разкриваш покварата на неприязън към истината, въз основа на Божиите слова трябва да изследваш дали това разкриване се дължи на твоята антипатия към истината или на липса на разбиране на истината. Това изисква търсене и изисква Божието просветление и помощ. Ако твоята природа същност е такава, че изпитваш неприязън към истината, и никога не приемаш истината, и си особено отвратен от нея и враждебен към нея, тогава има проблем. Ти със сигурност си зъл човек и Бог няма да те спаси“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. За да изпълняваме добре дълга си, най-важно е да разбираме истината). От Божиите слова разбрах защо Бог е толкова дълбоко гневен към някои хора. Защото те изпитват неприязън към истината и я отхвърлят. Бог е Този, Който изразява истината. Отношението ни към истината представлява отношението ни към Бог. Да изпитваме неприязън към истината и да я мразим, е равносилно на това да застанем срещу Бог и да станем негови врагове. Човек, който по природа изпитва неприязън към истината и мрази Бог, със сигурност няма да приеме истината. Този тип хора никога не се разкайват, независимо от това колко много разкриват покварения си нрав и колко много са кастрени. Колкото и години да вярват в Бог, поквареният им нрав никога не се променя и в крайна сметка те със сигурност ще бъдат отритнати и отстранени от Бог. Подобно на Павел, който по природа е изпитвал неприязън към истината и я e мразил, и никога не се е самоанализирал. В резултат на това, след дълги години работа, той е останал надменен и егоистичен. Поквареният му нрав не се е променил нито за миг, затова накрая бил осъден и наказан от Бог. В Павел видях отражение на себе си. Не се стремях към истината, нито приех да бъда кастрена. Това, което изживях и разкрих, беше сатанинския нрав на неприязън към истината. В резултат на това дълго време живях в тъмнина, страх и болка и Бог ме остави настрана. Всички тези последици бяха причинени от моята неприязън към истината. Божият нрав наистина е праведен, свят и ненакърним. Ако никога не приемам истината или кастренeто от Бог, как бих могла да постигна Божието пречистване и спасение? Ако е така, няма ли в крайна сметка вярата ми в Бог да е напразна? Осъзнах, че е твърде опасно да не се предолее нравът на неприязън към истината! По-късно умишлено се съсредоточих върху търсенето на истината и опълчването срещу собствения си покварен нрав. Когато отново се сблъсках с кастрене, подбудата ми да се противопоставям и да споря отслабна. Без значение колко от това, което ми казваха братята и сестрите, беше вярно, стига да отговаряше на фактите, го приемах. Понякога, когато не можех да разпозная проблема си и исках да споря, се молех първо на Бог и се покорявах. По-късно, като се самоанализирах, придобих известно разбиране и резултати.

Като си спомням колко упорита и непокорна бях някога, напълно нежелаеща да приема истината, и като виждам как днес бих могла да придобия известно разбиране и да постигна подобни резултати, разбирам, че това наистина е Божието спасение. Благодарение на това преживяване най-накрая опознах малко себе си, а също така придобих известно разбиране за начините, по които Бог спасява човечеството, както и за Божието намерение. Действително осъзнах, че Божият укор, дисциплина и кастрене са наистина за пречистване и спасяване на хората, а не за тяхното заклеймяване или отстраняване.