От Марта, Италия

През януари 2021 г. проектът, за който отговарях, беше към своя край. Братята и сестрите постепенно бяха прехвърлени на други видове дълг, докато само няколко партньорки и аз останахме да довършим нещата. Тогава си мислех, че макар да няма много работа, трябва да я свърша съвестно. Един ден изненадващо научих, че една от партньорките ми е повишена да отговаря за евангелската работа. Това ме обезпокои и се вкиснах. „Защо мен не ме повишиха? Не мога ли и аз да бъда надзорник?“. Но после си помислих: „Може би водачите смятат, че тя е по-способен работник, и затова са повишили първо нея. Както и да е, моята работа тук все още не е приключила — щом работата свърши, вероятно ще ни уредят нов дълг“. Но не след дълго няколко други партньорки също бяха постепенно повишени до надзорници, а някои от тях дори бяха избрани за водачи. Като чух тази новина, ми стана още по-неприятно: „Всички те станаха водачи, работници или надзорници, а аз изобщо не съм помръднала. Дори трябва да поема всичко, по което те работеха, и изглежда, че аз ще отговарям за всичко до самия край. Всички вършехме една и съща работа, така че защо повишават всички тях вместо мен? Наистина ли съм толкова зле? Сега аз съм най-зле от всички. Дали водачите ми смятат, че не си струва да ме развиват? Дали имат някакви предразсъдъци към мен? Наистина не искам да поемам тяхната работа — колкото повече поемам, толкова по-малко ще мога да върша други видове работа. Когато свърша тази работа, партньорките ми вече ще са запознати с работата си и ще са усвоили някои принципи. Ако по-късно ме изпратят да проповядвам евангелието или да поя новодошли, и бившият ми партньор стане мой надзорник, една толкова голяма разлика ще бъде много конфузна!“. Колкото повече мислех за това, толкова по-огорчена се чувствах. Когато братята и сестрите ме помолиха да поема задачите им, аз бях много против. Имах натрупан гняв в себе си и не исках да го правя. Повече от два дни не се опитах да науча как да върша задачите, които ми предадоха. Не се интересувах много и от собствената си работа — протаках с проследяването на работата и не мислех кои проблеми трябва да бъдат решени или как да върша нещата добре. Затова работата напредваше много бавно. Въпреки че знаех, че трябва да се покоря на църковните уредби, се чувствах отпаднала, мрачна и унила. Постоянно бях немотивирана да изпълнявам дълга си. Осъзнах, че състоянието ми е погрешно, затова дойдох пред Бог да се моля за Неговото просветление и озарение, за да мога да опозная себе си.

След като се помолих, прочетох един откъс от Божиите слова, който ми даде известно познание за моето състояние. Божиите слова гласят: „В момента всички вие изпълнявате задълженията си целодневно. Не сте ограничени или обвързани от семейство, брак или богатство. Вие вече сте излезли от тези неща. Въпреки това идеите, представите, знанията, личните намерения и желания, които изпълват главите ви, остават напълно непокътнати. Затова, когато става дума за нещо, което е свързано със слава, статут или възможност да блеснете — например, когато чуете, че Божият дом планира да развива различни таланти — всяко от вашите сърца тупти силно в очакване, всеки от вас все иска да се прочуе и да застане под светлините на прожекторите. Всички вие искате да се борите за статут и слава. Вие се срамувате от това, но ще се чувствате зле, ако не го направите. Изпитвате завист и омраза и се оплаквате, когато видите, че някой се отличава, и смятате, че е несправедливо: „Защо аз не мога да се отличавам? Защо все други хора са в центъра на вниманието? Защо все не идва моят ред?“. И след като почувствате негодувание, се опитвате да го потиснете, но не успявате. Молите се на Бог и за известно време се чувствате по-добре, но когато отново се окажете в подобна ситуация, отново не можете да я преодолеете. Нима това не е проява на незрял духовен ръст? Когато хората изпадат в такива състояния, нима не попадат в капана на Сатана? Това са оковите на покварената природа на Сатана, които оковават хората. […] колкото повече се бориш, толкова по-мрачно ще става сърцето ти и толкова повече завист и злоба ще чувстваш, а желанието ти да добиеш тези неща само ще нараства. Колкото по-силно е желанието ти да ги добиеш, толкова по-малко ще ти се удава, а при това положение омразата ти ще расте все повече. Колкото по-силно мразиш, толкова по-мрачен ще ставаш отвътре. Колкото по-мрачен си отвътре, толкова по-зле ще изпълняваш дълга си, а колкото по-зле изпълняваш дълга си, толкова по-малко можеш да бъдеш оползотворяван от Божия дом. Това е порочен кръг от взаимни зависимости. Ако никога не изпълняваш дълга си добре, постепенно ще бъдеш отстранен“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Свободата и освобождението могат да се постигнат само чрез отхвърляне на покварения нрав). Божието слово разобличи моето състояние. През онези дни изпитвах такова съпротивление и неохота, защото желанието ми за статус не беше удовлетворено. Когато видях, че партньорките ми са повишени, сърцето ми трепна. Надявах се и аз да бъда повишена, за да мога да придобия статус и уважението на хората. Когато разбрах, че водачите ми не възнамеряват да ме повишат, и ме накараха да поема работата на партньорките си, почувствах завист и заподозрях, че водачите имат предразсъдъци към мен или дори че ме презират. Когато си мислех как съм най-лошата в очите на водачите си и че няколко от партньорките ми са повишени до водачи или надзорници, докато аз не заемах никаква длъжност, бях нещастна и непокорна. Дори си изливах гнева върху моя дълг. Не проявих никакъв интерес към задачите, които ми бяха поставени, и не влагах сърце в собствената си работа. Бог беше наистина отвратен да ме види да живея в това непокорно състояние! Спомних си как преди се бях заклела да изпълнявам добре дълга си; сега, щом видях да повишават другите и желанието ми за статус не беше удовлетворено, станах негативна и загубих интерес към дълга си. Желанието ми за статус беше твърде силно! Трябваше бързо да потърся истината, за да разреша състоянието си.

След това прочетох някои от Божиите слова за това как да гледам на повишението и развиването и те ми дадоха възможност да променя състоянието си. Божиите слова гласят: „Ако считаш, че си подходящ за водач, че притежаваш талант, заложби и човешка природа за водачество, но Божият дом не те е повишил и братята и сестрите не са те избрали, как трябва да се отнасяш към този въпрос? В този случай има път на практикуване, който можеш да следваш. Трябва напълно да опознаеш себе си. Погледни и виж дали всичко не се свежда до това, че имаш проблем с човешката си природа или че разкриването на някакъв аспект от покварения ти нрав отблъсква хората. Виж дали не става въпрос за това, че не притежаваш истината реалност и не си убедителен за другите, или че изпълнението на дълга ти не е съгласно критериите. Трябва да размишляваш над всички тези неща и да видиш къде точно не се справяш. След като си размишлявал известно време и си открил къде е проблемът ти, трябва незабавно да потърсиш истината, за да го разрешиш, да навлезеш в истината реалност и да се стремиш да постигнеш промяна и да израснеш, така че когато околните видят това, ще кажат: „Тези дни той е много по-добър от преди. Работи стабилно, отнася се сериозно към професията си и е особено съсредоточен върху истините принципи. Не върши нещата прибързано или нехайно и е по-съвестен и отговорен към работата си. Преди обичаше да говори високопарно от време на време и постоянно се изтъкваше, но сега е много по-сдържан и вече не е високомерен. Дори когато е способен да направи няколко неща, не се хвали с това, а когато свърши нещо, многократно разсъждава над него, защото се опасява да не направи нещо погрешно. Действа много по-предпазливо от преди и е с богобоязливо сърце — и най-вече може да разговаря за истината, за да разреши няколко проблема. Наистина, той е израснал“. Хората около теб, с които си взаимодействал известно време, намират, че си претърпял очевидна промяна и израстване — в човешкия си живот, в постъпката си и в подхода си към нещата, в отношението си към работата, а също така и в отношението си към истините принципи, полагаш повече усилия от преди и си стриктен в речта си и в действията си. Братята и сестрите виждат всичко това и го приемат присърце. Може би тогава ти ще си способен да се кандидатираш на следващите избори и ще имаш надежда да бъдеш избран за водач. Ако наистина успееш да изпълниш някой важен дълг, ще придобиеш Божията благословия. Ако наистина имаш бреме и такова чувство за отговорност и ако желаеш да носиш товар, тогава побързай да се обучиш. Съсредоточи се върху практикуването на истината и действай принципно. Щом придобиеш житейски опит и можеш да пишеш статии за свидетелства, наистина ще си израснал. И ако можеш да свидетелстваш за Бог, тогава със сигурност можеш да придобиеш делото на Светия Дух. Ако Светият Дух върши делото Си върху теб, това означава, че Бог гледа на теб с благосклонност, и щом Светият Дух те напътства, скоро ще ти се предостави възможност. Сега може да имаш бреме, но духовният ти ръст е недостатъчен, а житейският ти опит е твърде повърхностен, така че дори да станеш водач, има опасност да се провалиш. Трябва да се стремиш към навлизане в живота, първо да се справиш с прекомерните си желания, да си готов да бъдеш последовател и да се покориш истински на Бог, без да се оплакваш от всичко, което Той устройва или подрежда. Когато придобиеш този духовен ръст, ще дойде и твоята възможност. Това, че желаеш да поемеш тежък товар, че имаш това бреме, е нещо добро. То показва, че имаш проактивно сърце, което се стреми да постигне напредък, и че искаш да проявяваш внимание към Божиите намерения и да следваш Божията воля. Това не е амбиция, а истинско бреме. Това е отговорността на онези, които се стремят към истината, и обектът на техния стремеж. Ти нямаш егоистични подбуди и не си се впуснал в това заради самия себе си, а за да свидетелстваш за Бог и да Го удовлетвориш — това е най-благословеното от Бог и Той ще направи подходящи подредби за теб. […] Божието намерение е да придобие повече хора, които могат да свидетелстват за Него. То е да усъвършенства всички, които Го обичат, и да направи пълноценна група от хора, които са в единомислие с Него, възможно най-рано. Затова в Божия дом всички, които се стремят към истината, имат големи перспективи, а перспективите на онези, които искрено обичат Бог, са неограничени. Всеки трябва да разбере Божието намерение. Да имаш това бреме наистина е нещо положително и е нещо, което онези, които имат съвест и разум, трябва да притежават, но не всеки непременно ще бъде способен да поеме тежко бреме. Откъде идва това разминаване? Каквито и да са силните ти страни или способностите ти и колкото и висок да е коефициентът ти на интелигентност, от решаващо значение са твоят стремеж и пътят, по който вървиш“ (Словото, Т.5 – Отговорностите на водачите и работниците. Отговорностите на водачите и работниците (6)). От Божието слово видях, че това дали ни повишават и развиват зависи от нашия стремеж и път. Ако се стремим към истината и искрено носим бреме, и имаме някакви заложби и талант, църквата ще ни даде възможности за повишение и развитие и ще ни позволи да надзираваме някаква работа. Но ако не се стремим към истината, а вместо това винаги се стремим към слава и статус, като поемаме по грешен път, тогава дори да станем водачи, няма да се задържим дълго. Приложих Божието слово към себе си и се засрамих. Видях, че бях напълно неразумна и че изобщо не познавах себе си. Мислех си, че съм особено способна и добра и че ако моите партньорки са повишени, това означава, че и аз заслужавам да бъда повишена. Не се самоанализирах и не стигнах до разбирането дали всъщност съм човек, който се стреми към истината, дали моята човешка природа отговаря на изискванията и дали наистина мога да нося бремето на делото. Вместо това сляпо се сравнявах с другите и се стремях към повишение. Винаги исках да докажа, че съм толкова добра, колкото и другите, и да получа висок статус, за да се похваля пред повече хора и да ги накарам да ме гледат с уважение. Винаги изпълнявах дълга си със собствените си амбиции и желания, така че дори да станех водач или работник, пак щях да работя за слава и статус и щеше да е невъзможно да изпълнявам добре дълга си. Това, че не бях водач, ме защитаваше. Мислех си как човек с истински разум би могъл да се покори, да се самоанализира и да опознае себе си, и да се задоволи с доброто изпълнение на собствения си дълг в тази ситуация. Той също така би размишлявал върху своите недостатъци и несъвършенства, би търсил истината, за да разреши проблемите си и би се стремил да напредне и да се промени. Докато се самоанализирах въз основа на Божието слово, видях, че всъщност имам средни заложби и не съм човек, който се стреми към истината. Просто се задоволявах с това да свърша ежедневните си задачи и не се фокусирах върху разбирането и разрешаването на покварения си нрав. След години на вяра в Бог, все още имах силен състезателен дух. По отношение на репутацията и статуса си, винаги се притеснявах дали ще ги спечеля или загубя — когато не получавах статус, дори си изливах гнева върху моя дълга и пренебрегвах работата. Що за истина реалност притежавах въобще? Въпреки това, все още исках да бъда повишена. Наистина нямах и капка самопознание! Знаех, че повече не трябва да преследвам сляпо репутация и статус. Трябва да бъда покорна и да изпълнявам настоящия си дълг по един практичен начин. Това са човешката природа и разумът, които трябва да притежавам. Когато осъзнах това, вече не чувствах смущението и ограниченията на тази ситуация и започнах да напредвам нормално с работата си. Също така започнах да мисля как да свърша довършителната работа по-подробно и по-старателно, за да мога да приключа без съжаление. Докато практикувах по този начин, се чувствах много сигурна.

След известно време църквата ме уреди да надзиравам работата по поенето в една църква. Когато чух за тази уредба, имах смесени чувства. Чувствах се смутена и засрамена — бях разбрала погрешно и бях правила догадки за водачите си, че имат предразсъдъци към мен и че умишлено не са ме повишили или развивали. Това беше изцяло последица от силното ми желание за статус. В следващите дни, когато се сблъсквах с неща, които не разбирах, търсех отговори с партньорките си и прекарвах почти цялото си време в работа по поенето. Но след известно време се оказа, че работата не е много ефективна. Едва тогава видях, че имам много недостатъци. Също така осъзнах, че дори със статус е невъзможно да се работи добре, ако ми липсва истината. Затова се засрамих още повече от моята високомерна амбиция да бъда водач. През това време спрях да мисля как да накарам другите да ми се възхищават; мислех само как да изпълнявам добре работата по поенето. Имах по-практично отношение към дълга си. Затова повярвах, че съм се променила малко и че мога да изпълнявам дълга си спокойно и да се заема с правилната си задача. Но когато се озовах в друга среда, желанието ми за статус отново беше разобличено.

През юни 2021 г. църквата ми уреди да поема друг проект с по-голямо натоварване и кратък срок. Въпреки че се сблъскахме с много трудности, чрез съвместните ни усилия след няколко месеца работата ни започна да става по-ефективна и в крайна сметка свършихме два пъти повече работа отколкото предходната година. Бях много горда и чувствах, че съм допринесла за постигането на тези резултати — ако водачите искаха да повишат някого, вероятно щяха да се сетят за мен. В следващите няколко дни чух много пъти, че водачите обсъждат повишаването и развиването на хора, и от време на време чувах имената на братя и сестри, които познавах. Умът ми отново се развълнува: „Преди съм била водач и работник, а напоследък съм ефективна в дълга си, така че защо водачите не са обмислили да ме повишат? Дали водачите са ме разгадали и са решили, че не съм човек, който се стреми към истината? Дали мислят, че съм човек, който може да се справя само с външни неща? Ако те мислят това, ще имам ли някога шанс да бъда повишена и развивана?“. На фона на тази мисъл бъдещето ми изглеждаше безперспективно. Чувствах, че колкото и да се стремя, винаги ще бъде така — никога няма да имам надежда да бъда повишена. Дори развих предразсъдъци към водачите. Понякога, когато водачите говореха с мен, аз просто ги игнорирах. Казвах възможно най-малко и дори не обичах да виждам сестрите си около мен. Винаги изглеждах намръщена, не исках да говоря много и желаех да прекарвам цялото си време сама. Несъзнателно спрях да нося бреме в дълга си. Чувствах, че колкото и добре да се справям, водачите не могат да видят усилията и разходите ми, така че защо да работя толкова усилено? Щях просто да правя достатъчно, за да мина метър.

Един ден прочетох този откъс от Божието слово: „Грижата на антихристите за репутацията и статуса им надхвърля тази на нормалните хора и е част от нрава им същност. Тя не е нито временен интерес, нито преходно въздействие на заобикалящата ги среда, а е част от живота им, тя е в кръвта им и следователно представлява тяхната същност. Тоест каквото и да правят антихристите, първо се съобразяват с репутацията и статуса си и с нищо друго. Репутацията и статусът са животът за антихристите и целта на целия им живот. […] Може да се каже, че в сърцата на антихристите стремежът към истината в тяхната вяра в Бог е стремеж към репутация и статус, а стремежът към репутация и статус е и стремеж към истината; да придобият статус и репутация означава да придобият истината и живота. Ако почувстват, че не притежават слава, придобивки или статус, че никой не благоговее пред тях, не ги цени и не ги следва, те много се разочароват и смятат, че вярата в Бог няма нито смисъл, нито стойност, и си казват: „Такава вяра в бог провал ли е? Не съм ли без надежда?“. В сърцата си те често пресмятат такива неща. Пресмятат как да си извоюват място в Божия дом, как да придобият висока репутация в църквата, как да накарат хората да ги слушат, когато говорят, и да ги подкрепят, когато действат, как да накарат хората да ги следват, където и да се намират, как да имат влиятелен глас в църквата, да имат слава, придобивки и статус. В сърцата си те действително се съсредоточават върху подобни неща. Към това се стремят такива хора. Защо винаги мислят за такива неща? След като са чели Божиите слова, след като са слушали проповеди, наистина ли не разбират всичко това, наистина ли не са способни да го различат? Наистина ли Божиите слова и истината не са способни да променят представите, идеите и мненията им? Съвсем не е така. Проблемът се крие в тях, той е свързан изцяло с това, че те не обичат истината, защото в сърцата си изпитват неприязън към нея, в резултат на което са напълно невъзприемчиви към нея — което се предопределя от тяхната природа същност“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (Трета част)). От Божието слово видях, че антихристите особено ценят славата и статуса и ги смятат за по-важни от всичко друго. Когато не получат статус, те намират вярата в Бог за досадна. Те нямат искреност във вярата си в Бог или в дълга си, а още по-малко правят тези неща, за да разберат истината. Вместо това те ги правят, за да придобият слава и статус и да накарат повече хора да им се възхищават и да ги уважават. Нравът на антихристите е особено зъл. Помислих за себе си — винаги се стремях да бъда повишавана и развивана, а когато амбициите и желанията ми не бяха удовлетворени, ставах негативна и немотивирана; стремежът ми към слава и статус вече беше извън моя контрол. Бях разкрила същия нрав като на антихрист. Спомних си как в училище приемах сатанинските отрови: „Човек се стреми нагоре, а водата тече надолу“ и „Войник, който не иска да стане генерал, не е добър войник“ като закони за оцеляване, затова се стремях да получа най-добрите оценки. Ако не бях на първо място, трябваше поне да съм отличничка и да спечеля похвалата и уважението на съучениците и учителите си. След като повярвах в Бог, преследвах статуса като своя цел с мисълта, че ако имам висок статус, мога да имам място в църквата, мога да стана разпознаваема, мога да накарам повече хора да ме уважават и да ме слушат. Затова, когато църковната работа спешно се нуждаеше от хора и водачите не ме повишиха, станах негативна и нещастна, нямах желание да изпълнявам дълга си и дори чувствах, че няма посока или цел, която да преследвам във вярата си в Бог. Едва тогава видях ясно, че стремежът към слава и статус се е превърнал в моя природа. Независимо в коя група хора бях, винаги исках другите да ме хвалят и да ми се възхищават и мразех да ме изоставят. Когато водачите ме оцениха и ме повишиха да върша важна работа, бях много доволна и енергична в дълга си; без тяхната оценка и повишение, ставах негативна и антагонистична, претупвах дълга си, носех се по течението и дори исках да се откажа от всичко. Изведнъж осъзнах, че ако продължа така, съм в сериозна опасност!

След това прочетох в Божието слово: „Бог обича хората, които се стремят към истината, и най-много се отвращава от хората, които преследват слава, придобивки и статус. Някои хора наистина ценят високо статуса и репутацията, дълбоко са привързани към тях и не могат да се откажат от тях. Те винаги чувстват, че без статус и репутация няма радост или надежда в живота, че надежда в този живот има само когато живеят за статус и репутация, и дори ако имат малко известност, ще продължат да се борят, без никога да се отказват. Ако това е мисълта и възгледът, които имаш, ако сърцето ти е изпълнено с такива неща, тогава не си способен да обичаш истината и да се стремиш към нея, липсват ти правилната посока и цели във вярата ти в Бог и не си способен да се стремиш към себепознание, да се отървеш от покварата и да изживееш образа на човека; отнасяш се нехайно, когато изпълняваш дълга си, лишен си от всякакво чувство за отговорност и си удовлетворен само от това да не вършиш зло, да не причиняваш смущение и да не бъдеш премахнат. Могат ли такива хора да изпълняват дълга си съгласно критериите? И могат ли да бъдат спасени от Бог? Невъзможно е. Когато действаш в интерес на репутацията и статуса, ти дори си мислиш: „Докато това, което правя, не е злодеяние и не представлява смущение, тогава дори мотивът ми да е грешен, никой не може да го види или да ме заклейми“. Ти не знаеш, че Бог проучва внимателно всичко. Ако не приемаш или не практикуваш истината и си отритнат от Бог, с теб е свършено. Всички, които нямат богобоязливи сърца, се мислят за умни; всъщност те дори не знаят кога са Го оскърбили. Някои хора не виждат тези неща ясно; те си мислят: „Аз преследвам репутация и статус само за да върша повече, да поемам повече отговорност. Това не представлява прекъсване или смущение за делото на църквата и със сигурност не вреди на интересите на Божия дом. Не е голям проблем. Аз просто обичам статуса и защитавам статуса си, но това не е злодеяние“. На повърхността такъв стремеж може да не изглежда като злодеяние, но до какво води в крайна сметка? Ще придобият ли такива хора истината? Ще постигнат ли спасение? Категорично не. Следователно преследването на репутация и статус не е правилният път — то е в напълно противоположна посока на стремежа към истината. В обобщение, каквато и да е посоката или целта на стремежа ти, ако не анализираш стремежа към статус и репутация и ако ти е много трудно да загърбиш това, то ще се отрази върху твоето навлизане в живота. Докато статусът заема място в сърцето ти, той напълно ще бъде в състояние да контролира посоката на живота ти и целта на твоя стремеж и да им влияе, и в такъв случай ще ти е много трудно да навлезеш в истината реалност, камо ли да постигнеш промени в нрава си. Разбира се, излишно е да се споменава дали в крайна сметка си способен да получиш Божието одобрение. Нещо повече, ако никога не си в способен да се откажеш от стремежа си към статус, това ще се отрази на способността ти да изпълняваш дълга си така, че да е съгласно критериите, което много ще затрудни превръщането ти в сътворено същество, което е съгласно критериите. Защо казвам това? Бог не мрази нищо повече от това хората да се стремят към статус, защото стремежът към статус е сатанински нрав. Това е грешен път, който е породен от покварата на Сатана, и Бог го заклейми; той е именно това, което Бог съди и пречиства. Бог не мрази нищо повече от стремежа на хората към статус, но въпреки това ти упорито продължаваш да се съревноваваш за статус, неизменно го цениш и защитаваш и винаги се опитваш да го вземеш за себе си. Дали във всичко това няма нещо като враждебност към Бог? Статусът не е постановен за хората от Бог. Бог им предоставя истината, пътя и живота, за да станат накрая сътворени същества, които отговарят на критериите, дребни и незначителни сътворени същества, а не хора със статус и престиж, почитани от хиляди други. И така, независимо от гледната точка, стремежът към статус е път без изход. Колкото и разумно да е оправданието ти да се стремиш към статус, този път си остава грешен и Бог не го одобрява. Колкото и усилия да полагаш или колкото и висока цена да платиш, ако искаш статус, Бог няма да ти го даде, а ако не е даден от Бог, ще се провалиш в борбата си да го придобиеш и ако продължиш да се бориш, изходът ще е само един: ще бъдеш разкрит и отстранен и ще се окажеш без изход“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (Трета част)). След като прочетох Божиите слова, бях ужасена и почувствах, че това е Божието предупреждение към мен. Ако все още ценях статуса и мислех, че животът няма удоволствие или надежда без статус и важни роли, подобен стремеж беше състезание за статус и противопоставяне на Бог, а не мое поведение и изпълнение на моя дълг от позицията на сътворено същество. Ако продължавах по този начин без разкаяние, щях да бъда изпратена в ада и наказана! Със страх и трепет прочетох този откъс от Божието слово няколко пъти подред и почувствах от сърце, че Божият праведен нрав не търпи оскърбление. Преди си мислех, че хората имат покварен нрав, затова е съвсем нормално да се стремят към слава и статус — кой не иска да подобри положението си? Затова не приемах сериозно разкриването на покварата си в тази област; въпреки че понякога се чувствах негативна, си мислех, че ще се почувствам по-добре след няколко дни. Това нямаше да забави работата ми твърде много и не правех нищо нередно, затова мислех, че не е голям проблем. Едва сега чрез съзерцаване на Божиите слова разбрах нещо. Стремежът към слава и статус е сатанински нрав, той е в конфликт с Бог и е пътят на съпротива срещу Него. Това е задънена улица! Спомних си за архангела, чийто статус в началото бил достатъчно висок, но той все още не бил доволен. Искал да бъде наравно с Бог и накрая Бог го свалил в поднебесието. Не се ли държах и аз така? Вече отговарях за част от работата в църквата и все още не бях доволна. Не се стремях да постигна най-добрите резултати в собствения си дълг. Вместо това с цялото си сърце се стремях да достигна по-висок статус, да върша по-важна работа, за да се похваля и да накарам хората да ме уважават. Ако това желание не беше удовлетворено, ставах негативна, забавях работата си и започвах да я претупвам. Понякога дори исках да се оттегля напълно. Изобщо не ме интересуваше дали църковното дело ще претърпи загуби. Амбициите и желанията ми бяха наистина непреодолими — къде беше моето богобоязливо сърце? Имах ли изобщо някакво покорство към Бог? Винаги преследвах слава и статус, пренебрегвах дълга си, не само забавих собственото си навлизане в живота, но и навредих на църковната работа. Вървях по пътя на съпротива срещу Бог, така че как можеше Бог да не ме мрази? При мисълта за това почувствах страх и съжаление. Бързо се помолих на Бог да се покая, защото повече не исках да преследвам слава и статус.

След това намерих пътя за бягство от славата и статуса в Божиите слова. Божиите слова гласят: „Като член на сътвореното човечество, човек трябва да стои на мястото си и да постъпва добре. Пази съвестно онова, което ти е поверено от Създателя. Не се дръж по неуместен начин и не прави неща, които са извън способностите ти или са ненавистни на Бог. Не се опитвай да бъдеш велик човек, свръхчовек или велика личност и недей да се стремиш да станеш Бог. Това са неща, които хората не трябва да жадуват. Стремежът да станеш велик или свръхчовек е абсурден. Стремежът да станеш Бог е още по-позорен — той е отвратителен и достоен за презрение. Онова, което е ценно и към което сътворените същества трябва най-силно да се придържат, е да станат истински сътворени същества. Това е единствената цел, към която трябва да се стремят всички хора“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият I). Божието слово ясно казва, че стремежът към статус, стремежът да бъдеш велик човек или супермен, е нещо, което Бог мрази. Действителният стремеж, който хората трябва да имат, е да бъдат истински сътворени същества. След като прочетох Божието слово, знаех към какво трябва да се стремя: аз съм сътворено същество и Бог знае най-добре какъв дълг мога да изпълня и каква работа мога да поема. Независимо на каква позиция съм, Бог иска да види, че мога правилно да се стремя към истината и да изпълнявам дълга на сътворено същество по един практичен начин. Трябва да се откажа от амбициите и желанията си и независимо какъв дълг изпълнявам, трябва да се покоря на Божиите устройвания и подредби, искрено да изпълнявам собствените си задължения и чрез това да бъда ефективна в дълга си. Това е нещото, което трябва да правя като сътворено същество. След това вече не мислех дали ще бъда повишена. Вместо това съзнателно съзерцавах как да бъда по-ефективна, за да постигна най-добрите резултати в дълга си, молех се на Бог и когато възникнеха трудности, търсех с братята и сестрите си да разреша нещата. След известно време работех с братята и сестрите си, за да преодолеем някои трудности, и ефективността на работата ни също се подобри.

В следващите дни все още чувах от време на време, че бившите ми партньорки са били повишени до надзорници. Въпреки че все още бях малко разочарована, защото чувствах, че другите могат да бъдат забелязани, като бъдат повишени, докато аз все още тъпчех на едно и също място, бързо осъзнах, че това отново е желанието ми за статус. Затова бързо се помолих на Бог и се опълчих на себе си. Спомних си Божието слово: „Статусът не е постановен за хората от Бог. Бог им предоставя истината, пътя и живота, за да станат накрая сътворени същества, които отговарят на критериите, дребни и незначителни сътворени същества, а не хора със статус и престиж, почитани от хиляди други“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (Трета част)). Докато обмислях Божиите слова, целите в сърцето ми се изясниха. Видях, че статусът не е предопределен за хората от Бог. Независимо какъв е нашият дълг, ние изпълняваме своята отговорност. Въпросът също е в това да използваме нашите собствени силни страни и функции на правилните позиции. В крайна сметка няма по-високи или по-ниски позиции и това, че си водач или надзорник, не означава, че имаш статус или си по-добър от другите. Това, което Бог иска от нас, е да станем пригодни сътворени същества и да се покоряваме на Неговите устройвания и подредби. Само това са правилни стремежи. Ако не мога да се покоря на Бог, ако не мога да спазвам дълга си и се стремя единствено да се изкачвам по стълбицата и да придобивам статус, това е срамно и Бог ще ме намрази и прокълне. Чрез молитва и четене на Божиите слова вече не бях негативна и можех да подходя правилно към този въпрос и да изпълнявам правилно дълга си.

След като преминах през тези неща, осъзнах добрите намерения на Бог. Като не ме повишаваше, Той ме защитаваше. Ако с моята любов към статуса наистина станех водач или работник, щях неволно да тръгна по пътя на антихриста и накрая щях да се проваля. Сега мога да бъда покорна и практична в дълга си. Това е ефектът от Божиите слова!