Когато бях ученичка, забелязах, че част от съучениците ми бяха доста откровени. Когато видеха, че някой греши, просто го казваха, което често обиждаше хората и водеше до изолиране на критикуващите. Мислех си: „Тези хора да не би да са малко глупави? Както се казва, „Замълчете си за недостатъците на добрите приятели и ще имате дълго и добро приятелство“ и „Никога не удряй хората под пояса“. Забелязвайте всичко, но не обсъждайте всичко — така човек може да се впише в тълпата. Ако сте твърде директни, дори и да нямате лоши намерения, хората ще реагират зле и ще ви отхвърлят. Как можеш да се сприятеляваш по този начин?“. И така, когато общувах с другите, никога не си позволявах да изтъквам директно проблемите им. Всички съученици ме харесваха и ми бяха приятели, като казваха, че съм мила и че се общува лесно с мен. Мислех си, че имам добра човешка природа. След като възприех вярата в Бог, общувах и с братята и сестрите по този начин. Не изтъквах проблемите на другите, когато ги забелязвах. Винаги имах усещането, че ако съм твърде пряма, хората ще се почувстват неудобно, ще решат, че се заяждам, че се опитвам да разоблича недостатъците им и че това ще унищожи отношенията ни. Чак след като преживях откровение и прочетох Божието слово, видях, че начинът, по който общувам с околните, е в разрез с истината и Бог.

Годината бе 2015 и работех съвместно с Лесли по видеообработката. Тя бе приела вярата преди мен, а също така беше и по-възрастна от мен. Отнасяхме се учтиво една с друга, разбирахме се добре и почти не сме имали конфликти. В един момент ме избраха за ръководител. Веднъж другите сигнализираха, че Лесли е небрежна, коварна и лукава и че бави работата. Сметнах, че проблемът ѝ е доста сериозен, и затова разговарях с партньорите си за необходимостта проблемите на Лесли да бъдат изтъкнати и разобличени, за да може тя да се замисли, да опознае себе си, да се разкае и да се промени. Партньорите ми се съгласиха и попитаха кой да разговаря с Лесли. Останах безмълвна, защото не исках да поемам рискове, за да реша проблема. Помислих си: „Ако изтъкна проблемите ѝ, дали ще си помисли, че се зяждам с нея? Как ще се разбираме след това?“. За моя изненада всички предложиха аз да разговарям с Лесли. Исках да избягам, но ако не изтъкнех проблемите ѝ, църковното дело щеше да продължи да страда. Затова накрая трябваше да стисна зъби и да свърша работата. Дадох си известно време да се настроя умствено, като се насърчавах да изтъкна проблемите ѝ. Многократно изрепетирах наум каквото щях да ѝ кажа от начало до край. Но когато я видях, се почувствах напълно объркана. Имах чувството, че се задушавам, и просто не можех да накарам думите да излязат. Затова с внимателен тон я попитах: „Как се чувстваш напоследък? Имала ли си някакви затруднения? Защо видеообработката ти отнема толкова време?“. Лесли отговори, че е имала притеснения за това, че синът ѝ не ходел на училище, и затова е изостанала с работата. Помислих си: „Твърди, че изпитва трудности. Ако я разоблича като небрежна, коварна и лукава, дали ще си помисли, че съм твърде сурова и че се заяждам с нея? Ако отношенията ни се разпаднат, ще бъде много по-неудобно за нас двете“. Като се замислих за това, не изтъкнах проблемите ѝ. Поднесох ѝ няколко утешителни думи и набързо преминах през състоянието на работата ѝ.

Тъй като ѝ липсваше каквото и да било реално себепознание, тя продължи да е небрежна в дълга си и в клиповете ѝ имаше множество проблеми. Осъзнах, че проблемите на Лесли са доста сериозни и че ще трябва да бъде уволнена, ако не направи промени. След това отново отидох при нея да разговаряме. Мислех, че този път определено ще изтъкна проблемите ѝ. Но веднага щом седнах, думите отказаха да излязат от устата ми. Не спирах да мисля как да ѝ кажа по начин, който няма да я накара да се чувства неудобно, като същевременно я информирам за проблемите ѝ, без да я карам да си помисли, че се заяждам, и да се настрои срещу мен. Попитах я тактично: „Защо винаги си небрежна в задълженията си?“. Тогава Лесли ми каза, че понякога се поддава на земната си любов към четенето на романи и пренебрегва дълга си. Толкова се разстрои, че като каза това, избухна в плач. Помислих си: „Толкова ѝ е трудно. Ако ѝ кажа, че е коварна и лукава, ще може ли да го понесе? Най-добре да не казвам нищо. Така или иначе тя призна за проблема си и вече би трябвало да се поправи“. И така изразих разбиране към състоянието ѝ и я насърчих да влага повече усилия в работата си. След това тя не показа разкаяние, несистематичният ѝ подход се влошаваше и накрая я освободиха от длъжност. Аз не размислих над себе си и въпросът остана в миналото.

Известно време след това прочетох откъс от Божието слово, който ми помогна до известна степен да разбера състоянието си. Всемогъщият Бог казва: „Поведението на хората и начините им да се справят със света трябва да се основават на Божиите слова. Това е най-важният принцип на човешкото поведение. Как могат хората да практикуват истината, ако не разбират принципите на човешкото поведение? Да практикуваш истината не означава да говориш празни приказки или да рецитираш лозунги на висок глас, а по-скоро означава, че с каквото и да се сблъскват хората в живота си, щом то касае принципите на човешкото поведение, разбирането им за нещата или въпроса за изпълнението на дълга им, те са изправени пред избор и трябва да потърсят истината, устои и принципи в Божиите слова, а след това да намерят пътя, по който да практикуват. Хората, които могат да практикуват по този начин, се стремят към истината. Колкото и големи да са трудностите, пред които си изправен, ако можеш така да се стремиш към истината, това означава, че следваш пътя на Петър, пътя на стремежа към истината. Към какви принципи например трябва да се придържаш в общуването си с останалите? Първоначално разбирането ти може да е, че хармонията е богатство, а въздържаността — проява на интелигентност, и че трябва винаги да се харесваш на всички, да избягваш да унижаваш и обиждаш останалите и че така ще се разбираш добре с другите. Ограничаван от това разбиране, ти си мълчиш, ако забележиш, че някой върши нещо лошо или нарушава принципите. Предпочиташ делото на църквата да претърпи загуби, отколкото да обидиш някого. Стремиш се да се харесаш на всеки, който и да е той. Когато говориш, мислиш само за човешките чувства и за това да запазиш репутацията си, и винаги изричаш приятни за ухото думи, за да се харесаш на останалите. Дори да откриеш, че някой има проблеми, предпочиташ да го толерираш и да го обсъждаш зад гърба му, но в негово присъствие браниш спокойствието и поддържаш отношенията. Какво мислиш за подобно поведение? Това не е ли поведение на подмазвач? Не е ли доста хитро? Това нарушава принципите на човешкото поведение. Не е ли низко да се държиш така? Хората, които постъпват така, не са добри и това не е благородно поведение. Колкото и да си страдал и каквато и цена да си платил, ако се държиш безпринципно, си се провалил в това отношение, и Бог няма да признае, запомни или приеме поведението ти“ („Словото“, Т.3, „Беседите на Христос от последните дни“, „За да изпълни дълга си, човек трябва поне да има съвест и разум“). С помощта на Божието слово ясно разбрах, че каквото и да се случва в живота ми, ако то опира до принципи на поведение или виждания за дадени неща, винаги трябва да търся принципите на истината. Дотогава не смеех да изтъквам проблеми на братя и сестри и мислех, че няма нищо нередно в това. Смятах, че щом се разбираме и не се караме, всичко е наред. Прочетох, че Бог казва: „Колкото и да си страдал и каквато и цена да си платил, ако се държиш безпринципно, си се провалил в това отношение, и Бог няма да признае, запомни или приеме поведението ти“. Тези думи наистина ме трогнаха. Може и да е изглеждало така, сякаш не съм правила нищо лошо, но винаги се страхувах да не обидя хората и никога не смеех честно да изтъкна проблемите на другите. Дори и да видех проблем и отвътре да бях гневна, продължавах да им се усмихвам, което значеше, че проблеми, които е трябвало да се решат, не са били решавани и църковното дело е претърпявало загуби. Бог твърди, че такъв тип хора са хитри, лъжливи и безпринципни в поведението си. Размишлявах над това как съм подходила към случката с Лесли. Наясно бях, че е коварна и лукава и влияе зле на напредъка, но се страхувах да не я направя нещастна, ако съм прекалено пряма. Можеше да си помисли, че съм прекалено сурова, и да се настрои срещу мен. Опасявах се, че ще пренебрегне забележката и ще направи тъжна физиономия и тогава нещата между нас ще станат неловки. В стремежа си да защитя отношенията ни бях твърде изплашена да кажа каквото и да било, за да я разоблича и да се разправя с нея. Виждах, че проблемът ѝ с небрежността се задълбочава, и ме хващаше яд, но по време на общенията с нея се страхувах да ѝ се противопоставям и така не смеех да спомена или разоблича проблема ѝ. Казвах по няколко безобидни неща, които засягаха темата съвсем бегло и дори я утешаваха въпреки начина, по който се чувствах. В ролята ми на ръководител, да не разобличавам или решавам откритите от мен проблеми означаваше, че съм безотговорна и сериозно нехайна. Най-сетне видях, че през цялото време се преструвах на мила пред всички останали, като си мислех, че да си внимателен и разбиращ означава да си добър човек. Чак след като фактите бяха разкрити, изцяло промених начина, по който гледах на себе си. Забелязах проблема на Лесли, но не го изтъкнах и не ѝ помогнах. В резултат на това тя не видя същината на проблема си или последиците от него, животът ѝ страдаше, а църковното дело се забавяше. Бях постъпила толкова егоистично, подло и измамно. Как можех да кажа, че имам добра човешка природа?

След това на едно събрание прочетох анализ от Божието слово на „Никога не удряй хората под пояса“ и на „Замълчете си за недостатъците на добрите приятели и ще имате дълго и добро приятелство“. След това разбрах, че не съм искала да изтъквам проблемите на другите, защото съм била повлияна от тези представи. Всемогъщият Бог казва: „В житейските философии има една максима, която гласи: „Ако си мълчиш за грешките на добрите приятели, ще имаш дълго и добро приятелство“. Това означава, че за да запазиш приятелските си връзки, трябва да си мълчиш за проблемите на приятеля си, дори и да ги виждаш ясно; че трябва да спазваш принципа да не удряш хората в лицето и да не посочваш недостатъците им. Хората трябва да се заблуждават взаимно, да се крият един от друг, да плетат интриги помежду си; и макар да им е съвършено ясно какъв човек е другият, те не го казват директно, а използват хитри методи да запазят приятелските си отношения. За какво му е на човек да пази такива отношения? Защото не иска да си създава врагове в това общество, в групата, към която принадлежи, което означава често да се излага на опасности. Като знаеш, че някой ще се превърне в твой враг и ще ти навреди, след като си посочил недостатъците му или си го наранил, и като не искаш да попадаш в такава ситуация, прилагаш философската житейска максима, която гласи: „Ако удряш другите, не ги удряй в лицето; ако сочиш някого с пръст, не посочвай недостатъците му“. В този контекст, ако двама души имат такава връзка, броят ли се за истински приятели? (Не.) Те не са истински приятели, а още по-малко са си довереници. И така, какви точно са тези отношения? Не са ли те в основата си социални отношения? (Такива са.) В такива социални отношения хората не могат да разкриват чувствата си или да водят задълбочени разговори, а не могат и да говорят, каквото искат. Не могат да изрекат на глас това, което им е на сърцето, не могат да посочат проблемите, които виждат у другия, нито да кажат нещо, което би било от полза за другия. Вместо това те подбират хубави думи, за да запазят благоволението на другия. Не смеят да говорят истината или да отстояват принципите, да не би случайно да си навлекат враждебността на другите. Когато човек не е заплашен от никого, не живее ли в относително спокойствие и мир? Не целят ли хората именно това, като поддържат сентенцията „Ако удряш другите, не ги удряй в лицето; ако сочиш някого с пръст, не посочвай недостатъците му“? (Така е.) Очевидно е, че това е хитър и лъжлив начин на съществуване с елемент на защитна реакция, чиято цел е самосъхранението. Хората, които живеят по този начин, нямат довереници, нямат близки приятели, на които могат да кажат каквото искат. Те са резервирани един към друг, използват се взаимно и прилагат стратегии, като всеки взима от връзката това, което му трябва. Не е ли така? В основата си целта на „Ако удряш другите, не ги удряй в лицето; ако сочиш някого с пръст, не посочвай недостатъците му“ е човек да избягва да обижда другите и да си създава врагове, да се защити, като не наранява никого. Това е техника и метод, който човек възприема, за да се предпази от нараняване. Като разгледаме тези няколко характеристики на същината му, благородно ли е изискването към моралното поведение на хората „Ако удряш другите, не ги удряй в лицето; ако сочиш някого с пръст, не посочвай недостатъците му“? Положително ли е? (Не.) Тогава на какво учи то хората? Че не бива да обиждаш и нараняваш никого, иначе в крайна сметка ти ще се окажеш нараненият; също така, че не бива да се доверяваш на никого. Ако нараниш някой от добрите си приятели, приятелството ви неусетно ще започне да се променя — от твой добър и близък приятел този човек ще се превърне в непознат или враг. Кои проблеми могат да бъдат разрешени, като се учат хората да се държат така? Дори и чрез такова поведение да не си създадеш врагове и даже да загубиш няколко, то ще накара ли хората да ти се възхищават, да те одобряват и да искат да запазят приятелството си с теб завинаги? Това отговаря ли напълно на стандарта за морално поведение? В най-добрия случай то не е нищо повече от житейска философия“ („Словото“, Т.6, „За стремежа към истината I“, „Какво означава да се стремиш към истината (8)“). Когато Бог направи анализ на „Никога не удряй хората под пояса“ и на „Замълчете си за недостатъците на добрите приятели и ще имате дълго и добро приятелство“, имах усещането, че е застанал точно пред мен и ме разобличава. Като живеех според тези философии за поведение, думите и действията ми служеха само да ме защитават. Независимо с кого се намирах, винаги се придържах към принципа никога да не се противопоставям на никого или да го обиждам. Точно като в училище, когато виждах как откровени хора биваха отлъчени. Чувствах, че за да се разбираш с околните, никога не трябва да казваш какво мислиш в действителност и никога не бива да посочваш проблемите на даден човек и да го обиждаш. Така хората ще те харесват и лесно ще се впишеш. Дори и след като започнах да вярвам в Бог, продължавах да спазвам този метод на поведение спрямо братята и сестрите. За да избегна това да не ме харесват или да нараня нечии чувства, когато трябваше да разоблича дадени хора и евентуално да ги обидя, правех крачка назад или го споменавах на партньор, за да може той да се заеме. Понякога, когато трябваше да проведа общение, просто казвах някакви маловажни неща, подходящи за ситуацията, което значеше, че много проблеми не се решаваха навреме. Изповядвах светски философии като „Още един приятел значи още един път“ и „Замълчете си за недостатъците на добрите приятели и ще имате дълго и добро приятелство“ и ги смятах за критерии за доброто ми поведение. Никога не казвах на никого какво мисля и ставах все по-неискрена и лъжовна. Мислех си, че ако поддържам добри отношения с всички и се разбирам с тях, хората ще ме харесват и тогава лесно ще печеля одобрението им. Ако някой ден кажа или направя нещо безпринципно, хората ще да ми простят и ще ми позволят да си спестя срама. Видях, че съм безпринципна в общуването си. Исках само всички да са щастливи и да се усмихват и никой да не разобличава недостатъците на другите. Така никога нямаше да ме гледат с лошо око и щях да мога да поддържам социалното си положение и репутация. Не се ли опитвах да спечеля хората и да ги използвам? Може и да съм изглеждала приятна, дружелюбна и състрадателна, но зад всичко това преследвах собствените си негласни цели. Бях истински зла! Като се замисля по въпроса с Лесли, за мен бе ясно, че тя е коварна и лукава, но за да не ѝ се противопоставям, не изтъкнах, нито разобличих проблемите ѝ, които се отразяваха на напредъка в работата. Като общувах по този начин, не само че вредях на нея, но и бавех делото на църквата. Бог винаги е споделял, че трябва да гледаме на хората и нещата, да се държим и действаме според Божиите слова, а истината да е наш критерий. Но в ежедневието се ръководех от сатанински философии и винаги бях ограничена в говоренето и действията си. Не можех да разговарям с другите или да им помагам нормално и още по-малко можех да изпълнявам отговорностите си на водач. Не мислех как да говоря по начин, градивен за другите, или как да браня църковното дело. Наблюдавах как делото на църквата търпеше вреди и се преструвах на мила въпреки чувствата си. Жертвах интересите на църквата в името на собствените си интереси. Бях толкова фалшива и безчовечна! Ако продължавах по този начин, щях да си навлека Божията омраза и ненавист и презрението и отхвърлянето на другите. Помолих се на Бог: „Боже, виждам как църковното дело търпи вреди, а аз винаги се преструвам на мила. Не браня интересите на църквата и това сигурно Те отвращава. Боже, искам да се разкая. Моля, напътствай ме, за да разреша този свой проблем и да бъда човек с чувство за справедливост, който брани делото на църквата“.

След това прочетох още от Божиите слова. „Когато те сполети нещо, живееш според философии за справяне със светския живот, а не практикуваш истината. Все се опасяваш да не обидиш останалите, но не се притесняваш да обидиш Бог, и дори ще пожертваш интересите на Божия дом, за да запазиш отношенията си с хората. Какви са последствията от такова поведение? Ще запазиш доста добри отношения с хората, но ще оскърбиш Бог, а Той ще те презре, ще те отхвърли и ще ти се разгневи. Кое е по-добре, като направиш равносметка? Ако не можеш да кажеш, значи си съвсем объркан, а това доказва, че изобщо нямаш представа за истината. Ако продължаваш така и не се събудиш, опасността наистина е голяма, а ако не успееш да постигнеш истината накрая, ти самият ще понесеш загуба. Ще можеш ли да търсиш истината в бъдеще, ако не потърсиш истината по този въпрос и се провалиш? Ако все още не можеш, вече няма да става дума за претърпяване на загуба, а накрая ще бъдеш пропъден. Ако имаш мотивацията и гледната точка на „любезен човек“, тогава никога няма да можеш да практикуваш истината и да спазваш принципите, а винаги ще се проваляш и ще падаш. Ако не се събудиш и не потърсиш истината, ти си невярващ и никога няма да получиш истината и живота. Какво трябва да правиш тогава? Когато се сблъскаш с такива неща, трябва да се молиш на Бог и да Го призоваваш, да Го молиш да те спаси и да ти даде повече вяра и сила и да ти даде способност да се придържаш към принципите, да правиш това, което трябва, да се справяш с нещата според принципите, да останеш непоколебим в позицията, която трябва да имаш, да отстояваш интересите на Божия дом и да предотвратяваш всякаква вреда за делото му. Ако успееш да се отречеш от личните си интереси, гордостта си и гледната си точка на „любезен човек“, и ако вършиш необходимото с честно сърце, което не се колебае, тогава ще победиш Сатана и ще придобиеш този аспект на истината. Ще можеш ли да практикуваш истината по други въпроси, ако вечно упорстваш и живееш според философията на Сатана и все пазиш отношенията си с останалите, ако никога не практикуваш истината и не се осмеляваш да спазваш принципите? Все още няма да имаш никаква вяра или сила. Ако никога не си способен да търсиш или да приемеш истината, дали такава вяра в Бог ще ти позволи да я придобиеш? (Не.) И ако не можеш да придобиеш истината, можеш ли да бъдеш спасен? Не можеш. Никога няма да можеш да бъдеш спасен, ако вечно живееш според философията на Сатана и без никаква истина реалност“ („Словото“, Т.3, „Беседите на Христос от последните дни“, „Трета част“). С помощта на Божието слово ясно разбрах, че принципите ми винаги са били да поддържам отношенията си с хората и никога да не си навличам врагове, вместо да практикувам Божието слово. Когато видех нещо, което не отговаряше на истината, просто се предавах и го позволявах в стремежа си да опазя отношенията си с другите, което ми даваше възможност да живея в състояние на безопасност. Виждах, че поемам по пътеката на умереността и съм напълно безпринципна. Бог иска от нас да говорим и действаме според думите Му, да бъдем хора, които обичат онова, което Той обича, мразят онова, което Той мрази, и могат да разграничават доброто от злото, да можем да различаваме всякакви типове хора и да се отнасяме с околните според дадени принципи. Само тази практика е в унисон с Божията воля. Въпреки това ясно виждах Лесли да забавя работата при изпълнението на дълга си, но не я критикувах или разобличих. Утеших я, когато я видях да плаче, и се престорих на мила въпреки чувствата си. С това защитавах отношенията ни и заемах страната на Сатана, като подхождах снизходително към нея. Бях толкова глупава. Преди това не мислех, че подобно поведение е такъв проблем. Чак след като фактите бяха разкрити, видях, че да живееш според такива философии за поведение наистина не е правилният път. Бях ръководител, но винаги се страхувах да не обидя хората и нямах усещане за справедливост. Не смеех да изтъкна открити от мен проблеми или да разговарям за тяхното разрешаване, което доведе до постоянната поява на проблеми. Не вършех реална работа, а се противопоставях на Бог.

По-късно открих пътека на практика в Божиите слова: „Ако искаш да установиш нормална връзка с Бог, сърцето ти трябва да бъде обърнато към Него; на тази основа ще имаш и нормални взаимоотношения и с другите хора. Ако нямаш нормална връзка с Бог, тогава каквото и да правиш, за да поддържаш отношенията си с другите хора, колкото и упорито да работиш или колкото и енергия да влагаш, всичко ще си остане просто една човешка философия за живота. Ти ще защитаваш положението си сред хората и ще постигаш тяхното одобрение посредством човешки гледни точки и човешки философии, вместо да установиш нормални междуличностни отношения според Божието слово. Ако не се съсредоточаваш във взаимоотношенията си с хората, а вместо това поддържаш нормална връзка с Бог, ако си готов да отдадеш сърцето си на Бог и се научиш да Му се подчиняваш, тогава междуличностните ти отношения ще станат нормални по естествен път. Така тези взаимоотношения няма да бъдат изградени върху плътта, а върху основата на Божията любов. Плътските ти взаимодействия с други хора ще бъдат сведени до минимум, но на духовно ниво между вас ще има общение и взаимна любов, утеха и взаимна увереност. Всичко това се извършва въз основата на желанието да удовлетвориш Бог — тези взаимоотношения не се поддържат чрез човешки философии за живота, те се формират естествено, когато човек понася бремето заради Бог. Те не изискват никакви изкуствени, човешки усилия от теб, трябва само да практикуваш според принципите на Божиите думи“ („Словото“, Т.1, „Явяването и делото на Бог“, „Много е важно да се установи нормална връзка с Бог“). От Божиите слова ясно разбрах, че нормалните междуличностни отношения не се градят със светски философии. Те почиват върху основа от практикуване на словото Му. Когато се случи нещо, трябва да практикуваме истината, да действаме според дадени принципи, да защитаваме църковното дело и да поемем бреме в името на живота на братята и сестрите. Това е единственият начин да имаме нормални междуличностни отношения. Спомних си за свидетелствата на някои братя и сестри относно опита им. Когато забелязваха проблемите на другите, успяваха да ги изтъкнат и да им помогнат съгласно Божието слово. Въпреки че понякога някои хора губеха уважението на околните, ако се стремяха към истината, можеха да използват това общение и критиката, за да открият недостатъците си, да узнаят покварения си нрав, да променят неправилното си състояние, да постигнат напредък в живота си и да имат все по-добри резултати в работата си. Това значи да обичаш и помагаш истински. Но за онези, които не преследват истината, когато някой ги критикува и се разправи с тях, това ги разкрива. Те се гнусят от истината и когато бъдат скастрени или човек се разправи с тях, те се опитват да си намерят извинения и се противят, като не приемат нищо. Такъв човек не е истински брат или сестра и трябва да бъде отхвърлен и отритнат. След като осъзнах това, още по-силно усетих, че единственият критерий за действията и поведението ни е Божието слово, че трябва да се отнасяме с околните според Божието слово. Това е правилното поведение и отговаря на стандартите за нормална човешка природа.

В един момент след това установих, че една от сестрите се държеше арогантно, самоправедно и не приемаше предложения. Все правеше каквото пожелаеше и бавеше работата. Трябваше да разговарям с нея и да изтъкна проблемите ѝ, за да може да помисли и да опознае себе си, но донякъде се тревожех. Ами ако не приемеше? Щеше ли да се настрои срещу мен и да каже, че се заяждам с нея? Спомних си за предишния си провал и за прочетеното неотдавна в Божието слово и това предизвика нещо в мен. Ако в опита си да защитя отношенията ни пренебрегнех делото на църквата, щях да обидя Бог. Този път Бог наблюдаваше отношението ми, за да види дали се бях разкаяла и променила. Не можех да се отнасям с хората като преди. Спомних си, че Божието слово казва следното: „Когато се сблъскаш с такива неща, трябва да се молиш на Бог и да Го призоваваш, да Го молиш да те спаси и да ти даде повече вяра и сила и да ти даде способност да се придържаш към принципите, да правиш това, което трябва, да се справяш с нещата според принципите, да останеш непоколебим в позицията, която трябва да имаш, да отстояваш интересите на Божия дом и да предотвратяваш всякаква вреда за делото му“ („Словото“, Т.3, „Беседите на Христос от последните дни“, „Трета част“). Почувствах, че Бог е до мен и ме насърчава да предприема тази стъпка. Помолих му се, като поисках от Него да ми даде вяра и сила, за да мога да практикувам истината, да поставя църковното дело на първо място и да спра да се страхувам да не обидя хората и да защитавам отношенията си с тях. След като се помолих, потърсих въпросната сестра. Освен че разобличих проблема, изхождайки от постоянното ѝ поведение, посочих също така, че е арогантна и не приема предложенията на другите, че това означава, че се гнуси от истината и че има сатанински нрав. Казах, че ако продължава да възпрепятства църковното дело, без да се покае или промени, ще бъде освободена от длъжност. След като казах всичко това, не се почувствах така, както винаги се чувствах преди това — изплашена да не би да бъда намразена. Вместо това се почувствах по-спокойна и омиротворена. Като се замисля, винаги бях живяла, спазвайки сатанински философии за поведение, тъй като ме беше страх да не обидя хората или да не възникнат спорове и конфликти. В общуването си винаги мислех за достойнството на другите и защитавах отношенията си, като така изпусках много възможности да практикувам истината. Сега, когато се налага да изтъквам проблемите на хората, все още се страхувам донякъде, но със сигурност мога да се помоля на Бог и да коригирам собствените си намерения и виждания, за да практикувам според принципите. Този опит ми позволи да коригирам погрешните си схващания. Истински благодаря на Бог!