Заедно с други хора в църквата работехме по графичния дизайн. Един ден водачът ми каза, че две сестри са споменали за проблеми с брат Оливър. Казали са, че той обича нещата да стават по неговия начин и забавя работата. Водачът ме попита дали съм забелязала тези проблеми, когато работя с него. Помня, че когато работех с Оливър, виждах, че той настоява на своето мнение. Когато всички бяла обсъдили и взели решение за дадена идея според принципите, той все имаше различно мнение, но никога не обясняваше идеята си ясно. Всички трябваше да мислят като него и това губеше много време. Със снимките имаше някои относително дребни проблеми, които можеха да се оправят по-късно и нямаше нужда да отнемаме от времето на всички в обсъждания, но той настояваше да ги разрешим, преди да продължим нататък. Той забавяше нещата, докато не постигнем съгласие, което правеше напредъка относително бавен. И така, казах на водача за проблемите, които бях видяла. Водачът ме порица, когато видя, че през цялото време съм знаела за проблемите: „Знаела си, че Оливър е правил нещата по неговия начин и е забавял работата, защо не си го ограничила, вместо да го успокояваш и да се съгласяваш с него? Това не забавя ли работата?“. От тези думи се почувствах зле.

Сетих се как обсъждахме концепцията за снимките с Оливър. Видях, че той се придържа към своето мнение и това ме разтревожи. Исках да му посоча проблема, но после си спомних, че аз самата съм арогантен човек. Водачът ме беше кастрил преди, като ми казваше да се отрека от себе си и да си сътруднича с другите, защото съм арогантна и самоправедна, настоявам на мнението си и споря с партньорите си, с което забавям работата. Ако посочех проблемите на Оливър пред всички или се възпротивях на мнението му, хората можеше да си помислят, че все още съм твърде арогантна и ми липсва благоразумие, че не съм способна да приема спокойно предложенията на другите или да си сътруднича с тях. Затова, независимо колко се забавяха нещата, търпеливо изслушвах думите на Оливър. Понякога, когато обмисляхме предложенията му според принципите, чувствахме, че не могат да се направят. Посочвахме му къде е проблемът, но той не го приемаше добре и настояваше на своето. Ако не направехме както предлага, той щеше да се разстрои и да млъкне, което беше много неловко и щеше да спре работата. Първоначално исках да кажа на водача. Но се тревожех, че понеже той тъкмо ме беше скастрил заради арогантността ми, ако докладвах за проблема на друг, водачът можеше да си помисли, че се съсредоточавам върху проблемите на хората, че съм дребнава и че нищо не се е променило, след като ме е скастрил. В този случай колко още щях да мога да изпълнявам дълга си? При тази мисъл не докладвах и не изтъкнах проблема на Оливър. В резултат на това, понеже не можехме да постигнем съгласие и винаги преговаряхме и обсъждахме, отделяхме цял ден за нещо, което можеше да се свърши за половин ден, и работата вървеше бавно. Като мислех за тези неща, изпитвах вина и се обвинявах. Не че не бях забелязала проблема на Оливър, но се сдържах и така и не му го посочих. В този момент се сетих за един откъс от Божиите слова: „След като истината стане живот в теб, когато наблюдаваш някого, който проявява богохулство към Бог, не се бои от Бог и е повърхностен в изпълнението на дълга си, или прекъсва и смущава църковното дело, ти ще реагираш според истините принципи и ще бъдеш в състояние да идентифицираш и изобличиш такива хора, когато е необходимо. Ако истината не се е превърнала в твой живот и все още живееш в сатанинския си нрав, тогава, когато откриеш зли хора и дяволи, които причиняват прекъсвания и смущения в работата на църквата, ти ще се направиш на ни чул, ни видял и ще ги подминеш, без да те гризе съвестта. Дори ще си мислиш, че тези, които причиняват смущения в работата на църквата, не са твоя работа. Колкото и да страдат работата на църквата и интересите на Божия дом, ти не се интересуваш, не се намесваш, нито се чувстваш виновен, което те прави човек без съвест и разум, невярващ, полагащ труд. Ти ядеш това, което идва от Бог, пиеш това, което идва от Бог, и се наслаждаваш на всичко, което идва от Бог, но въпреки това чувстваш, че никоя вреда на интересите на Божия дом не е свързана с теб, което те прави предател, хапещ ръката, която го храни. Ако не защитаваш интересите на Божия дом, ти човек ли си изобщо? Това е демон, който се е промъкнал в църквата. Ти вярваш в Бог престорено, правиш се на избран и искаш да живееш наготово в Божия дом. Не живееш живота на човешко същество, по-скоро си като демон, отколкото като човек, и очевидно си от невярващите. Ако си човек, който наистина вярва в Бог, тогава дори все още да не си придобил истината и живота, най-малкото ще говориш и ще действаш от страната на Бог, и най-малкото няма да стоиш безучастно, когато виждаш, че интересите на Божия дом са накърнени. Когато почувстваш желание да си затвориш очите, ще изпиташ вина и ще се почувстваш зле, и ще си кажеш: „Не мога да стоя безучастно и да не правя нищо, трябва да се изправя и да кажа нещо, трябва да поема отговорност, трябва да разоблича това зло поведение, трябва да го спра, за да не бъдат накърнени интересите на Божия дом и да не бъде смутен църковният живот“. Ако истината се е превърнала в твой живот, тогава ти не само ще имаш тази смелост и решителност и ще си способен да разбереш напълно проблема, но и ще изпълниш отговорността, която трябва да носиш за Божието дело и за интересите на Неговия дом, и така твоят дълг ще бъде изпълнен“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). От Божиите слова осъзнах, че хората със съвест, които вярват истински в Бог, са в единомислие с Бог и са на Негова страна, когато има проблем. Ако видят, че някой смущава или прекъсва работата на църквата, те се изправят, изобличават го и го спират. Те защитават делото на църквата. А аз? Аз ясно виждах, че Оливър се придържа към своето мнение и не приема чуждото. Непрекъснато забавяше работата, но за да не казват хората, че съм арогантна и агресивна, не само не спрях проблема, не го разреших и не предложих указания и помощ, но просто стоях бездейно и си затварях очите, като мислех само как да защитя своите интереси вместо ефективността на нашата работа. В резултат на това работата се бавеше. Привидно всеки ден бях заета да изпълнявам дълга си. Но на практика не носех истински бреме в дълга си и никак не бях лоялна към Бог. Случват се все повече бедствия и мнозина започват да търсят и да проучват истинския път. Ако можем да ускорим темпото си и да правим повече евангелски снимки, тогава можем да дадем своя малък принос към евангелската работа. Но аз не съблюдавах Божието намерение. Дълго наблюдавах как темпото на работата намаляваше и не го спирах, нито решавах проблема навреме. Толкова ми липсваше съвест и човешка природа, като „предател, хапещ ръката, която го храни“, изобличен от Божиите слова. Използвах църквата като средство за препитание и бях безполезна в критични моменти. Когато осъзнах това, се изпълних със съжаление и се помолих на Бог: „Боже, пренебрегвах църковната работа, за да защитя себе си. Искам да се покая пред Теб, моля Те, води ме да стана истински съзнателна“.

По-късно започнах да разсъждавам върху това защо беше толкова трудно за мен да практикувам истината и какво ме спираше. Изядох и изпих два откъса от Божиите слова, които бяха приложими за състоянието ми: „В действията си някои хора следват собствената си воля. Те нарушават принципите и след като ги скастрят, само на думи признават, че са надменни и че са допуснали грешка, просто защото не притежават истината. В сърцата си обаче се оплакват: „Никой освен мен не стъпва бос в огъня и накрая, когато нещо се обърка, прехвърлят цялата отговорност върху мен. Не е ли глупаво от моя страна? Следващия път не мога пак така да рискувам. Смелите падат първи!“. Какво мислите за такова отношение? Това отношение на покаяние ли е? (Не.) Що за отношение е това? Не са ли станали хитри и измамни тези хора? Наум си казват: „Извадих късмет, че този път нямаше толкова тежки последици. Парен каша духа, така да се каже. В бъдеще трябва да внимавам повече“. Те не търсят истината, а използват дребнавите си хитрости и лукави кроежи, за да се погрижат за проблема и да се справят с него. Могат ли да придобият истината по този начин? Не могат, защото не са се покаяли“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само чрез търсене на истината човек може да се справи със своите представи и погрешно разбиране за Бог). „Що за нрав имат хората, когато не поемат отговорност за дълга си, изпълняват го нехайно, държат се като подмазвачи и не защитават интересите на Божия дом? Това е лукавство, това е нравът на Сатана. Лукавството е най-отличителната черта на човешките философии за светските отношения. Хората мислят, че ако не хитруват, има риск да обидят някого и да не могат да се защитят. Смятат, че трябва да са достатъчно хитри, за да не нараняват или оскърбяват когото и да е, и така да се предпазят, да запазят препитанието си и да затвърдят положението си сред другите. Всички неверници живеят според философиите на Сатана. Всички те са подмазвачи и не обиждат никого. Дошъл си в Божия дом, чел си Божието слово и си слушал проповедите в Божия дом. Защо тогава не си способен да практикуваш истината, да говориш от сърце и да бъдеш честен човек? Защо винаги се подмазваш? Подмазвачите защитават само собствените си интереси, а не интересите на църквата. Когато видят, че някой върши зло и накърнява интересите на църквата, те го пренебрегват. Харесва им да са подмазвачи и не обиждат никого. Това е безотговорно и такъв тип хора са твърде лукави и не заслужават доверие“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). Божиите слова натежаха в сърцето ми и най-накрая видях, че неспособността ми да практикувам истината или да отстоявам принципите ѝ се коренеше в това, че природата ми е твърде измамна. След като водачът ме скастри заради моята арогантност, не се бях самоанализирала истински и не бях потърсила как да поправя арогантния си нрав. Вместо това кроях планове и проявявах престорена търпимост и отстъпчивост, за да защитя себе си, като карах другите да мислят погрешно, че съм скромна и че арогантният ми нрав се е променил. Така водачът нямаше да ме кастри отново или дори да ме освободи. Видях, че животът според сатанински идеи и възгледи, като „Пиронът, който стърчи, го заковават“, „Мълчанието е злато, думата е сребро, а този, който говори много, греши много“ и „Избягвай грешките, не търси големите заслуги“, ме беше направил изключително себична, низка, лукава и измамна. Ясно виждах, че проблемът на Оливър вече е повлиял на работата ни. Трябваше да се изправя, да го изоблича и да го спра. Но вместо това аз действах угоднически, за да предотвратя конфликтите. Когато се изправях пред проблеми или разногласие, казвах възможно най-малко. Никога не спорех с хората и изобщо не отстоявах принципите. Защитавах добре своите интереси, но позволих делото на църквата да пострада. Бях толкова лъжлива и измамна. Наистина си навлякох Божието отвращение и омраза. Особено когато чета, че Бог казва: „Те не търсят истината, а използват дребнавите си хитрости и лукави кроежи, за да се погрижат за проблема и да се справят с него. Могат ли да придобият истината по този начин? Не могат, защото не са се покаяли“ изпитвам още повече угризения. Преди изпълнявах дълга си с арогантен нрав. Винаги отстоявах своето мнение и не се вслушвах в предложенията на другите. Това не само че възпираше тях, но и се отразяваше на църковната работа. Водачът ме скастри, за да мога да се самоанализирам и да стана самоосъзната, за да променя поведението си своевременно и да изпълнявам дълга си добре. Но аз не се покаях. Вместо това се предпазвах от Бог и другите. Не само не изпълнявах дълга си добре, но и дори не ме интересуваше кога работата на църквата се смущава. Виждах, че никак не бях човек, който приема истината. Ако това продължеше, поквареният ми нрав щеше да се затвърди и в крайна сметка щях да бъда разкрита и пропъдена! При тази мисъл се уплаших и бързо се помолих на Бог: „Боже, повече не искам да защитавам собствените си интереси чрез тези философии за светските отношения. Желая да търся истината и да поправя покварения си нрав. Моля Те да ми помогнеш да открия път, който да практикувам“.

След това прочетох откъс от Божите слова: „Компромисът ли е единственият начин, ако искате да избегнете споровете? В кои ситуации можете да направите компромис? Ако става въпрос за дреболии, като например личния ви интерес или гордостта ви, тогава няма нужда да спорите за това. Можете да предпочетете да бъдете толерантни или да направите компромис. Ала по въпроси, които могат да засегнат делото на църквата и да накърнят интересите на Божия дом, трябва да се придържате към принципите. Ако не спазвате това правило, значи не сте предани на Бог. Не е ли егоистично и долно от ваша страна, ако предпочетете да направите компромис и да изоставите истините принципи, за да запазите репутацията си или да съхраните отношенията си с другите? Не е ли признак, че се отнасяте безотговорно към вашия дълг и не сте предани на Бог? (Така е.) В такъв случай, как трябва да практикувате, ако, докато изпълнявате дълга си, настъпи момент на всеобщо разногласие? Ожесточеният спор по този въпрос ще реши ли проблема? (Не.) Как тогава трябва да го разрешите? В тази ситуация някой, който разбира истината, трябва да пристъпи към разрешаването му, като първо повдигне въпроса и позволи на двете страни да споделят мнението си. Тогава всички заедно трябва да потърсят истината и след като се помолят на Бог, съответната истина в Божиите слова трябва да се изведе за общение върху нея. След общение за истините принципи и след изясняване, и двете страни ще успеят да се подчинят. […] Смятате ли, че е проблем, ако човек е донякъде неотстъпчив и влиза в противоречия и спорове с другите, за да защити интересите на Божия дом и ефективността на делото на църквата? (Не.) Тъй като намерението му да защити интересите на Божия дом е правилно. Това е човек, който заема страната на Бог и се придържа към истините принципи. Той е богоугоден човек. Да имаш силна и решителна нагласа, когато защитаваш интересите на Божия дом, е признак за непоколебима позиция и спазване на принципите и Бог го одобрява. Хората може да чувстват, че има проблем в тази нагласа, но той не е голям и не е свързан с разкриване на покварен нрав. Не забравяйте, че е най-важно да се придържате към истините принципи“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. В живота може да се навлезе само с практикуване на истината). След като прочетох Божиите слова, разбрах. Във всеки един момент способността да се отречем от личната изгода, да отстояваме истините принципи и да защитаваме църковната работа, е най-важното нещо. Дори ако заради това понякога влизаш в конфликт с хората или говориш малко рязко, това не е голям проблем. Това, което интересува Бог, е нашето отношение към истината. Той гледа дали можем да отстояваме истините принципи и дали практикуваме истината. Преди винаги мислех, че ако отстояването на принципите създава конфликти, сигурно проявявам арогантен нрав и не си сътруднича хармонично с другите. И така, за да не кажат другите, че съм арогантна, аз излагах всичко на риск и не правех нищо, за да отстоявам принципите. Сега най-сетне разбрах, че най-добрият път за практикуване, за да избягваме спорове и конфликти, е да практикуваме според принципите, да позволим на всеки да изкаже мнението си и после да търсим истината заедно. Ако след това си сигурен, че действията ти са в съгласие с истините принципи, трябва да ги отстояваш. Това е правилно. Ако възгледът ти е очевидно погрешен, но настояваш да се придържаш към него и караш хората да те слушат и да го приемат, това е проява на арогантност и самоправедност. Тогава трябва да се научиш да се отричаш от себе си и да си партнираш хармонично с другите. След това, когато си партнирах с Оливър, се опитвах да практикувам Божиите слова.

Един ден избирах снимки и обсъждах идеи с Елиана и Оливър. Оливър изрази една идея. Усетихме, че посланието, което неговият цялостен дизайн носеше, не отговаря точно на темата, но не бяхме напълно сигурни. Първоначално исках да се съглася с него и да направя компромис. Помислих си: „Тогава нека първо да опитаме твоята идея и да видим, да не си кажат всички, че съм арогантна, самоправедна и се придържам към собственото си мнение“. Но после си спомних някои от принципите и изискванията за дизайна и почувствах, че в концепцията на Оливър наистина има проблеми. Ако съобразяхме дизайна с неговата концепция и после трябваше да го преправяме, нямаше ли това да е загуба на време и да забави работата ни? В този момент осъзнах, че трябва да отстоявам принципите. Затова обясних на Оливър проблемите с концепцията му и му припомних да следва първоначалната концепция, вместо да се придържа към своето виждане. Елиана се съгласи и Оливър не каза нищо повече. Но подобни ситуации се случваха много пъти през деня. Когато мненията ни се различаваха, Оливър винаги взимаше своята страна и проточваше работата. Също така, понеже не променяхме нещата, както той предлагаше, отново се разстройваше и почти не говореше. Осъзнах, че ако това продължава, със сигурност ще забави работата ни, затова казах на водача какво се случва. Водачът реши да намери Оливър заедно с нас и да разобличи проблема му, като разговаря за истината и му помогне. Знаех, че това е моята възможност да практикувам истината, затова прочетох два откъса от Божиите слова, преди да отида да говоря с Оливър: „Цялото дело на църквата е пряко свързано с разпространяването на евангелието на Божието царство. По-конкретно, делото за разпространяване на евангелието и всички длъжности, които са свързани с професии, имат важна и неразривна връзка с това дело. Следователно всичко, което е свързано с делото за разпространяване на евангелието, касае интересите на Бог и на Божия дом. Ако хората могат правилно да разберат делото за разпространяване на евангелието, те трябва да се отнасят правилно към дълга, който изпълняват, както и към дълга, изпълняван от другите. Как да се отнасяме правилно към дълга? Полагайте максимални усилия и го изпълнявайте в съответствие с Божиите изисквания. Като минимум не се ангажирайте с поведение и практики, които преднамерено причиняват вреда или смущение, и не правете умишлено нещо, за което знаете, че е грешно. Ако някой упорства да върши нещо, макар да знае, че то прекъсва и смущава делото на църквата, и никой не може да го разубеди, тогава той върши зло, играе си със смъртта и показва истинското си лице на дявол. Бързо убедете братята и сестрите да прозрат що за човек е той и след това премахнете злия човек от църквата. Ако злодеят е временно объркан и не върши зло умишлено, как трябва да се реши този въпрос? Трябва ли този човек да бъде възпитаван и да му се помага? А ако въпреки възпитанието не слуша? Братята и сестрите се събират, за да го критикуват“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (Първа част)). „Трябва да се съсредоточите върху истината — едва тогава можете да навлезете в живота и едва когато имате навлизане в живота, можете да предоставяте ресурс и да водите други хора. Ако се установи, че действията на някого противоречат на истината, трябва грижовно да му помогнем да се стреми към истината. Ако някой е способен да практикува истината и има принципи в начина, по който върши всичко, трябва да се опитваме да се учим от него и да му подражаваме. Ето какво представлява взаимната любов“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само този, който изпълнява добре дълга си с цялото си сърце, ум и душа, е човек, който обича Бог). Божиите слова са ясни. Когато забележим проблеми у другите хора, трябва да разговаряме бързо с тях и да ги изобличим и порицаем, ако е нужно. Правим го, за да защитим работата на църквата и за да помогнем на хората да видят проблемите си, да ги решат бързо и да изпълняват добре дълга си. Оливър имаше известен талант да рисува, но поквареният му нрав го подтикваше да прави неволно неща, които смущаваха и прекъсваха нашата работа. Ако той можеше да стане самоосъзнат, да търси истината и да промени покварения си нрав, да си сътрудничи хармонично с всички и да проявява силните си страни, това щеше да е полезно за църковната работа и за собственото му навлизане в живота. И така, намерих няколко откъса от Божиите слова, които се отнасяха за проблемите на Оливър, свързах ги със своя опит и разговарях за това с него. След като ме изслуша, Оливър осъзна до известна степен своя покварен нрав, дори каза, че понякога осъзнава, че греши, но не може да се опълчи на себе си. Сега, след като го бях посочила това, той най-сетне се почувства зле заради него и беше склонен да потърси истината и да се уповава на Бог, за да промени покварения си нрав. Когато чух това, се зарадвах за Оливър. Но в същото време съжалих, че съм живяла според философията за светските отношения и не съм му го казала по-рано. Бях наранила истински него и църковната работа.

След тази случка, по време на изпълнение на моя дълг, ако видех някой да прави нещо, което не беше в съгласие с истините принципи и забавяше работата, аз практикувах съзнателно истината и му посочвах проблемите, които виждам, за да изпълня отговорността си. Като практикувах по този начин, се чувствах в мир и изпитвах облекчение. Слава Богу!