През април 2023 г. неволно видях оценката на водача за мен. В нея пишеше, че угаждам на хората и че ми липсва чувство за справедливост. Споменаваше се, че съм доловила покварения нрав на мои съработници и факта, че той влияе на работата им, но не съм разговаряла за това или не съм го посочила. Заявяваше се, че не защитавам интересите на църквата и че човешката ми природа не е много добра. Като видях оценката на водача, се почувствах някак огорчена. „Винаги съм се разбирала добре със сътрудниците си“, мислех аз. „Не съм направила нищо, с което да тормозя или потисна някого. Понякога провеждах общения и посочвах проблемите, които забелязвах у моите съработници. Макар че човешката ми природа не беше съвършена, със сигурност беше поне на средно ниво. Те живееха в покварен нрав и не успяваха да се опознаят, защото не се стремяха към истината. И как така това е моя отговорност? Как може водачът да каже, че имам лоша човешка природа?“. Трудно е да се опише колко дълбоко наранена се почувствах. Беше като да изсипеш буркан смесени подправки — не можех да кажа какво чувство изпитвам. Въпреки дългогодишната ми вяра в Бог водачът беше оценил последователното ми представяне като на угодник, който не защитава интересите на Божия дом и има лоша човешка природа. В такъв случай можеше ли моят нрав все още да се промени? През онези дни, когато се сетех за думите на водача, сякаш нож пробождаше сърцето ми. Не можех да спра сълзите си, изгубих мотивация да правя каквото и да било. Осъзнах обаче че има още много недостатъци в работата ми. Ако на този етап изпаднех в негативност, това нямаше ли да разкрие още повече липсата ми на човешка природа? И така, заставих се да изпълнявам дълга си и се помолих на Бог. Реших първо да се покоря на ситуации като тази, пред която бях изправена, и да се самоанализирам, за да извлека поуки от тях.

По-късно размишлявах защо другите казваха, че съм угодник, който не защитава интересите на Божия дом. Мислите ми се върнаха към сцените отпреди няколко години, когато общувах с няколко съработници. През 2019 г. бях партньорка на Сяоджън, отговорна за работа с текст. По онова време Сяоджън живееше в отбранително състояние, като чувстваше, че надменният ѝ нрав е сериозен и че ако продължава да прекъсва и да смущава работата заради покварения си нрав, изходът и крайната ѝ цел няма да са добри. В резултат на това тя изпълняваше дълга си много пасивно и рядко вземаше участие в дискусиите ни. Знаех, че Сяоджън е в състояние на отбрана и погрешно разбиране. Всъщност тя притежаваше някои работни умения и можеше да свърши известна работа, ако състоянието ѝ беше нормално. Исках да посоча проблемите ѝ. Но тъй като едва бе започнала да практикува, нямаше ли да изглеждам нетактична и взискателна, ако ги посочех? Ако тя имаше негативни мисли за мен, как щяхме да се разбираме в бъдеще? И така, аз просто я увещавах: „Нека не живеем постоянно в покварения си нрав. Трябва активно и проактивно да усвояваме професионалните си умения и да се стремим към усъвършенстване“. По-късно, като видях, че състоянието ѝ не се е подобрило много, си помислих: „Напомних ти, но ако не навлезеш, нищо не мога да направя“. И така, не разговарях повече по въпроса. В крайна сметка състоянието на Сяоджън не се подобри и тя беше освободена поради неефективност в дълга ѝ. Имаше и друга сестра, Лин Лин, която, като видя, че новият ѝ партньор, брат Ян Джъ, бе по-способен в професията и разбира някои принципи, се почувства по-низша и стана по-малко проактивна в дълга си. По време на общение тя говори открито за състоянието си и дори плака. Като видях, че тя е твърде загрижена за репутацията и статуса, отначало исках да анализирам природата и последиците за нея от стремежа ѝ към тези неща, но помислих, че вече е достатъчно притеснена и че ако посоча проблемите ѝ директно, може да я изложа и да я накарам да помисли, че не съм съпричастна. Как щяхме да се разбираме в бъдеще? Затова небрежно казах: „Не дръж толкова на репутацията и статуса. Опитай да се поучиш от качествата на другите, когато си сътрудничите“. По-късно Лин Лин продължаваше да не придобива много разбиране за природата и последиците на домогването до репутация и статус. Състоянието ѝ понякога бе добро, а понякога — лошо. Изпълняваше дълга си много пасивно и накрая също бе освободена.

Като си спомних всички различни моменти на сътрудничество и общуване с няколко сестри и се самоанализирах според Божиите слова, придобих известно разбиране за собственото си състояние. Прочетох откъс от Божиите слова: „Повечето хора искат да се стремят към истината и да я практикуват. През по-голямата част от времето обаче те само имат решимостта и желанието да го направят, но истината не се е превърнала в техния живот. В резултат на това, когато се натъкнат на зли сили или когато срещнат зли и лоши хора, които вършат злодеяния, или лъжеводачи и антихристи, които вършат нещата по начин, който нарушава принципите, като така смущават работата на църквата и вредят на Божиите избраници, те губят смелостта да се изправят и да говорят. Какво означава това да нямате смелост? Дали означава, че сте плахи или не умеете да говорите, или се дължи на това, че не разбирате нещата в дълбочина и затова нямате увереност да говорите открито? Нито едно от двете — то е преди всичко последица от това, че сте възпирани от покварения си нрав. Един от покварените нрави, които разкриваш, е измамният нрав. Когато нещо ти се случи, първото, за което мислиш, са собствените ти интереси, първото нещо, което вземаш предвид, са последиците и личната ти полза. Това е измамен нрав, нали? Другият е егоистичният и подъл нрав. Ти си мислиш: „Какво общо има с мен накърняването на интересите на Божия дом? Аз не съм водач, така че защо да ме е грижа? Това няма нищо общо с мен. Не е моя отговорност“. Такива мисли и думи не са нещо, което съзнателно мислиш, а са породени от твоето подсъзнание — това е поквареният нрав, който се разкрива, когато хората се сблъскат с проблем. Такива покварени нрави управляват начина, по който мислиш, те връзват ръцете и краката ти и контролират това, което казваш. В сърцето си искаш да се изправиш и да говориш, но имаш опасения; дори когато говориш, ти увърташ и си оставяш вратички или увърташ и не казваш истината. Проницателните хора виждат това. Всъщност ти знаеш в сърцето си, че не си казал всичко, което трябва, че това, което си казал, не е имало ефект, че просто си отбил номера и че проблемът не е решен. Ти не си изпълнил своята отговорност, но въпреки това заявяваш открито, че си я изпълнил, или че не си бил наясно какво се случва. Това вярно ли е? И дали това е, което наистина мислиш? Тогава не си ли изцяло под контрола на сатанинския си нрав?“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). Като размишлявах над Божиите слова, почувствах, че Бог наистина проучва внимателно дълбините на човешките сърца и е разобличил най-съкровените ми намерения. Спомних си, че докато си сътрудничех с няколко съработници, не бях посочила искрено техните проблеми. Понякога, дори когато разговаряхме, само ги бях увещавала простичко или бях омаловажавала проблемите им. Не се бях осмелила да изтъкна, че проблемите им всъщност се дължат на това, че живеят в измамен нрав, защото се страхувах, че ако го направя, може да съсипя взаимоотношенията ни и да затрудня разбирателството ни в бъдеще. Например, докато си партнирах със Сяоджън и Лин Лин, бях забелязала, че Сяоджън непрекъснато се тревожи за собствените си перспективи и съдба и не може да се посвети на дълга си, докато Лин Лин беше много загрижена за репутацията и статуса си и не бе склонна да изпълнява дълга си. Бях забелязала тези техни проблеми, но като се имаше предвид, че прекарвахме всеки ден заедно от сутрин до вечер и се виждахме непрекъснато, нямаше ли посочването на проблемите им да ги накара да помислят, че съм коравосърдечна, прекалено груба и не съм съпричастна към трудностите им, поради което те да станат предубедени по отношение на мен? От страх, че може да е трудно да се разбирам с тях в бъдеще, не бях подчертала природата на техните проблеми и последиците от тях. Всъщност е нормално другите да ти посочват проблемите. Онези, които искрено приемат истината, ще се самоанализират в светлината на подобни забележки, ще разпознаят проблемите си и ще бъдат способни да изпитат разкаяние и да постигнат обрат. За тях това ще бъде истинска помощ. Но аз живеех в измамен нрав и когато забелязах проблеми в техния дълг, които влияеха на работата на църквата, всичко, което направих, бе да го спомена накратко. И когато те накрая бяха освободени, дори с чиста съвест бях помислила, че това бе причинено от собствената им липса им на стремеж към истината, и изобщо не бях размишлявала върху собствените си проблеми. Наистина бях твърде егоистична и измамна!

След това продължих да се самоанализирам. Защо винаги говорех меко за проблемите, които виждах в съработниците си, а не можех да ги разоблича директно? Прочетох друг откъс от Божиите слова: „Във философиите за светските отношения има една максима, която гласи: „Ако си мълчиш за недостатъците на добрите приятели, ще имаш дълго и добро приятелство“. Това означава, че за да запазиш приятелските си връзки, трябва да си мълчиш за проблемите на приятеля си, дори и да ги виждаш ясно; че трябва да спазваш принципа да не удряш хората в лицето и да не посочваш недостатъците им. Хората трябва да се заблуждават взаимно, да се крият един от друг, да плетат интриги помежду си; и макар да им е съвършено ясно какъв човек е другият, те не го казват директно, а използват хитри методи да запазят приятелските си отношения. За какво му е на човек да пази такива отношения? Защото не иска да си създава врагове в това общество, в групата, към която принадлежи, което означава често да се излага на опасности. Като знаеш, че някой ще се превърне в твой враг и ще ти навреди, след като си посочил недостатъците му или си го наранил, и като не искаш да попадаш в такава ситуация, прилагаш максимата на философиите за светските отношения, която гласи: „Ако удряш някого, не го удряй в лицето; ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“. В този контекст, ако двама души имат такава връзка, броят ли се за истински приятели? (Не.) Те не са истински приятели, а още по-малко са си довереници. И така, какви точно са тези отношения? Не са ли те в основата си социални отношения? (Такива са.) В такива социални отношения хората не могат да разкриват чувствата си или да водят задълбочени разговори, а не могат и да говорят, каквото искат. Не могат да изрекат на глас това, което им е на сърцето, не могат да посочат проблемите, които виждат у другия, нито да кажат нещо, което би било от полза за другия. Вместо това те подбират хубави думи, за да запазят благоволението на другия. Не смеят да говорят истината или да отстояват принципите, да не би случайно да си навлекат враждебността на другите. Когато човек не е заплашен от никого, не живее ли в относително спокойствие и мир? Не целят ли хората именно това, като поддържат сентенцията „Ако удряш някого, не го удряй в лицето; ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“? (Така е.) Очевидно е, че това е хитър и лъжлив начин на съществуване с елемент на защитна реакция, чиято цел е самосъхранението. Хората, които живеят по този начин, нямат довереници, нямат близки приятели, на които могат да кажат каквото искат. Те се пазят един от друг, използват се взаимно и прилагат стратегии, като всеки взима от връзката това, което му трябва. Не е ли така? В основата си целта на „Ако удряш някого, не го удряй в лицето; ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“ е човек да избягва да обижда другите и да си създава врагове, да се защити, като не наранява никого. Това е техника и метод, който човек възприема, за да се предпази от нараняване“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Какво означава човек да се стреми към истината (8)). Божиите слова ми помогнаха ясно да видя, че че партньорството и взаимодействията ми с другите са били определяни от философията на Сатана за светските отношения: „Ако си мълчиш за недостатъците на добрите приятели, ще имаш дълго и добро приятелство“ и „Ако удряш някого, не го удряй в лицето; ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“. Вярвах, че в общуването си с другите трябва да се науча да се защитавам. Също така вярвах, че разобличаването на проблемите на другите е обидно за тях и може лесно да ги подтикне да развият предубеденост към мен, да станем врагове и да бъда поставена в неловко положение. Следователно не се осмелявах да разобличавам проблемите на другите. Като се връщах назад в мислите си, осъзнах, че съм живяла, водена от тези философии за светски отношения, още от детството си, че никога не съм посочвала директно проблемите, които съм виждала у другите, от страх да не ги обидя. Отвън изглеждаше, че съм в добри отношения с хората, като поддържах връзки с тях. Погледнато отвън, подобно взаимодействие не обиждаше никого, но пречеше на искреното общуване с другите и създава постоянна бариера между нас. В резултат на това нямах истински верни приятели. И в църквата бях продължила да живея според тези философии. Докато си сътрудничех със Сяоджън и Лин Лин, бях видяла, че живеят в покварен нрав и им липсва усещане за бреме в дълга им. Бях се тревожила, че ако посоча проблемите им, ще нараня чувствата им и ще изглеждам коравосърдечна, затова бях мълчала за прозренията си, с което ги бях оставила да живеят в покварен нрав и да отлагат изпълнението на дълга си. Накрая това доведе до освобождаването им. Бях свикнала да мисля за тези философии за светски отношения като: „Ако си мълчиш за недостатъците на добрите приятели, ще имаш дълго и добро приятелство.“ „Ако удряш някого, не го удряй в лицето; ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“ като за позитивни. Мислех, че ако постъпвам така, ще мога да се предпазя от създаването на врагове и че това е мъдър ход. Едва в онзи момент осъзнах, че като живеех според тези философии за светски отношения, макар да изглеждаше, че не обиждам никого и съм в добри отношения със съработниците си, бях станала изключително егоистична и измамна и сътрудничеството, взаимоотношенията ми с другите бяха станали особено студени и не помагаха за тяхното навлизане в живота. Освен това те вредяха на работата на църквата. Като видях, че като живеех според тези философии за светски отношения не само вредя на другите и на себе си, но преди всичко нанася щети на работата на църквата, осъзнах, че наистина не е добре да се поема по този път.

По-късно продължих да размишлявам и осъзнах, че е имало и друга погрешна гледна точка в мен, когато съм се опитвала да бъда угодник. Мислех, че освобождаването на някои съработниците се дължи на това, че не се стремят към истината и няма нищо общо с мен, затова не се самообвинявах, когато бяха освободени. По-късно прочетох откъс от Божиите слова: „Какво е сътрудничество? Трябва да сте способни да обсъждате нещата един с друг и да изразявате своите възгледи и мнения. Трябва да се допълвате и да се надзиравате един друг, да търсите един от друг, да отправяте запитвания помежду си и да си подсказвате. Именно това означава да си сътрудничите в хармония. Да кажем например, че си се справил с нещо според собствената си воля, а някой каже: „Направил си го погрешно, изцяло против принципите. Защо се справи с това, както ти е угодно, без да потърсиш истината?“. На което ти отговаряш: „Точно така — радвам се, че ми обърна внимание! Ако не беше го направил, щеше да се стигне до катастрофа!“. Ето какво означава да си подсказвате един на друг. Какво означава тогава да се надзиравате взаимно? Всеки има покварен нрав, всеки може да е нехаен в изпълнението на дълга си и да пази само собствения си статус и гордост, а не и интересите на Божия дом. Такива състояния има във всеки човек. Ако научиш, че някой има проблем, трябва да поемеш инициативата да разговаряш с него, като му напомниш да изпълнява дълга си според принципите, но същевременно това трябва да остане като предупреждение за теб самия. Това е взаимен надзор. Каква е функцията на взаимния надзор? Той има за цел да защитава интересите на Божия дом, а също и да предпазва хората от това да не поемат по погрешен път“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Осма точка: искат да накарат другите да се покоряват само на тях, а не на истината или на Бог (Първа част)). Божиите слова ме накараха да разбера, че църквата урежда няколко души да работят заедно, да допълват качествата и недостатъците си, да си напомнят и да се надзирават взаимно. Особено когато видим, че някой живее в погрешно състояние, което се отразява на работата му, ние трябва да напомним, да помогнем или дори да го скастрим, за да го предпазим да не тръгне по грешен път, което може да причини загуби на работата на църквата. Тези действия също така имат за цел да защитим интересите на църквата и са наша отговорност. Когато си партнирах с няколко сестри и видях, че живеят в покварен нрав, който влияе на работата им, трябваше да се намеся и да им предложа общение и помощ, а ако е необходимо, да ги разоблича и скастря. Ако те бяха хора, които приемат истината, чрез общението и разобличаването можеше да разпознаят собствените си проблеми, да се променят навреме и да не претърпят загуба в живота. Щом нравът им се променеше, също така можеше да изпълняват дълга си по-добре. Ако не приемеха истината, съвестта ми щеше да е чиста, защото щях да съм изпълнила отговорността си чрез общението и помощта. По-късно научих, че след като са били освободени, Сяоджън и Лин Лин са се самоанализирали и са разпознали проблемите си и след известно време са възобновили дълга си. Това показваше, че не са били от хора, които не приемат истината, а само са живели в покварено състояние и са вървели по грешния път за известен период от време. Аз обаче само бях стояла отстрани и бях наблюдавала как са подвластни на покварения нрав и вредят на работата на църквата, без да им предложа общение и помощ. Бях наистина безотговорна!

Мислех, че се разбирам добре с другите и не съм направила нищо очевидно, което потиска или измъчва хората, затова вярвах, че човешката ми природа е относително добра. Но след като се съпоставих с Божиите слова, започнах да придобивам известно разбиране за себе си. Прочетох откъс от Божиите слова: „Трябва да има критерий за притежаване на добра човешка природа. Това не означава да поемете по пътя на умереността, да не се придържате към принципите, да се стараете да не засягате никого, да угодничите, където и да отидете, да любезничите и да се разбирате с всеки, когото срещнете, и да накарате всички да говорят добре за вас. Не това е критерият. А какъв е тогава? Да можете да се подчинявате на Бог и на истината. Да подхождате към дълга си и към всякакви хора, събития и неща принципно и с чувство за отговорност. Това се вижда ясно от всички и в сърцето си всеки го знае. Освен това Бог внимателно проучва сърцата на хората, на всеки един, и знае тяхното състояние. Никой, който и да е той, не може да заблуди Бог. Някои хора все се хвалят, че притежават добра човешка природа, че никога не говорят лошо за другите, никога не вредят на интересите на другите, и твърдят, че никога не са копнели за чуждо имущество. Когато възникне спор за интереси, те дори предпочитат да понесат загуба, отколкото да се възползват от другите, и всички останали мислят, че са добри хора. Въпреки това, когато изпълняват дълга си в Божия дом, те са хитри и неуловими и все кроят планове за себе си. Никога не мислят за интересите на Божия дом, никога не приемат за спешни нещата, които Бог смята за неотложни, и не са на едно мнение с Него, и никога не могат да загърбят собствените си интереси, за да изпълнят дълга си. Никога не изоставят собствените си интереси. Дори когато видят зли хора да вършат зло, не го разобличават. Нямат каквито и да било принципи. Каква човешка природа е това? Това не е добра човешка природа“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Като отдаде сърцето си на Бог, човек може да придобие истината). От Божиите слова разбрах, че човек с наистина добра човешка природа приема Бог с откровено сърце и обича братята и сестрите си, сътрудничи си с другите според принципите, заема позиция и когато види, че някой прекъсва или вреди на работата на църквата, може да се изправи, да го разобличи и да защити интересите на Божият дом. Обаче за да поддържам връзките си с хората, когато виждах другите да живеят в покварен нрав и да поемат по грешен път, не разговарях с тях, за да им помогна, което причини известни загуби на работата. Едва сега видях ясно, че човешката ми природа наистина не е добра, и искрено и от сърце, приех оценката на водача за мен.

По-късно прочетох откъс от Божиите слова, който ми показа път за практикуване, за да разреша проблема с угаждането на хората. Бог казва: „Ако имаш мотивацията и гледната точка на угодник, тогава никога няма да можеш да практикуваш истината и да спазваш принципите, а винаги ще се проваляш и ще падаш. Ако не се събудиш и не потърсиш истината, ти си неверник и никога няма да получиш истината и живота. Какво трябва да правиш тогава? Когато се сблъскаш с такива неща, трябва да се молиш на Бог и да Го призоваваш, да Го молиш да те спаси и да ти даде повече вяра и сила и да ти даде способност да се придържаш към принципите, да правиш това, което трябва, да се справяш с нещата според принципите, да останеш непоколебим в позицията, която трябва да имаш, да отстояваш интересите на Божия дом и да предотвратяваш всякаква вреда за делото му. Ако успееш да се опълчиш на личните си интереси, гордостта си и гледната си точка на угодник, и ако вършиш необходимото с честно сърце, което не се колебае, тогава ще победиш Сатана и ще придобиеш този аспект на истината“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). След като прочетох Божиите слова, разбрах, че когато имам нагласата и намерението да угаждам на хората, трябва да се моля повече на Бог, да го моля да ми даде сила, за да се опълча на себе си. Вместо да поддържам връзки с другите, трябва да практикувам истината, да се подчинявам на принципите и да бъда човек, който подкрепя работата на църквата. По този начин мога постепенно да навляза в истината реалност на този аспект.

По-късно ми бе възложено да ръководя работата в друга църква. Няколко дни след като пристигнах, забелязах, че братята и сестрите, с които си сътрудничех, бяха много заети с различни задачи всеки ден и че понякога бяха толкова заети, че нямаха общения. Църковният им живот не бе нормален. Помислих си: „Основната отговорност на водача и на работника е да осигури добър църковен живот, да води братята и сестрите към това да ядат, пият и разбират Божиите слова, за да навлязат в истината реалност. Но ако всички са заети с работа всеки ден и не се концентрират върху навлизането си в живота, как могат да водят братята и сестрите към добър църковен живот?“. Наистина исках да посоча този проблем на всички, но се колебаех: „Току-що пристигнах и ако посоча проблема сега, може да изглежда като желание да покажа колко усърдно се стремя към истината. Още повече, че всеки ден има много работа, която трябва да се свърши, което е истински проблем. Ако повдигна въпроса сега, няма ли да помислят, че съм безчувствена и виждам само грешките, и да останат с лошо впечатление от мен? Това ще направи бъдещото ни сътрудничество и взаимодействие наистина неловко!“. Като мислех по този начин, не можех да си отворя устата, но като мълчах, също се самообвинявах. Чувствах, че макар да сме заети всеки ден, с подходящо планиране все пак можехме да намерим време за събрания. Още повече, като водачи и работници, ако не обръщаме внимание на това да живеем църковния живот и не се стремим към истината, е лесно да се заблудим. Не можех да продължавам да поддържам връзки с другите както преди и да не посочвам проблемите, които откривам. Това щеше да навреди на другите и на мен самата, а щеше и да забави работата на църквата. Тогава се замислих за Божиите слова: „Ако успееш да се опълчиш на личните си интереси, гордостта си и гледната си точка на угодник, и ако вършиш необходимото с честно сърце, което не се колебае, тогава ще победиш Сатана и ще придобиеш този аспект на истината“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). Като мислех за това, посочих пред всички проблемите, които бях забелязала, и разговарях за последиците от това да не се концентрираме върху църковния живот. Няколко съработници също отбелязаха, че напоследък не са обръщали внимание на това да водят църковен живот. Макар че бяха заети всеки ден, те се чувстваха празни отвътре и не можеха да прозрат собственото си състояние или проблемите в работата си. Бяха готови да променят това. След това планирахме времето си разумно, срещахме се редовно за общение, размишлявахме за състоянието си в светлината на Божиите слова и своевременно разговаряхме за всеки проблем или отклонение в работата си и го обобщавахме. Като практикувахме по този начин, всички се облагодетелствахме. Не само придобихме прозрение за собствения си покварен нрав и погрешни възгледи за нещата, но и видяхме по-ясно проблемите и отклоненията в работата си.

След като преминах през този опит, придобих правилно разбиране за значението на човешката природа. Това, което прави човешката природа добра, не е просто външно да не се съпротивляваш, спориш, потискаш или измъчваш другите. Истински добрата човешка природа означава да можеш да посочваш и да разговаряш за проблемите, които виждаш у другите, да им помагаш да изпълняват дълга си и да навлязат в живота, да заемаш позиция срещу неща, които те виждат и които не са в съгласие с истината, да поддържаш принципите, за да ги посочваш, и да защитаваш работата на църквата. Междувременно също така прозрях по-ясно природата и последиците от това да бъдеш угодник и мога съзнателно да се опълча на себе си и да се държа според Божиите слова. Тази малка промяна и разбиране придобих благодарение на Божието спасение. Благодаря ти, Боже!