Какво ме спираше да говоря честно

28 април 2024

Здравей,

Джън Син!

В последното си писмо ти спомена, че партньорката ти била безпринципна, самоправедна и своеволна. Искала си да ѝ кажеш това, но си се опасявала, че няма да го приеме, ще си състави лошо мнение за теб и няма да можете да работите заедно. Изпитвала си противоречиви чувства и не си знаела как да се справиш с това състояние. Разбирам как се чувстваш. Този проблем съществува най-вече защото живеем според сатанински философии, опитваме се да поддържаме връзките си и ни е важно как другите гледат на нас. Тези неща ни възпират и ни карат да се страхуваме да практикуваме истината и да се придържаме към принципите. И аз съм била в това състояние, но с разкриването на Божието слово добих известно разбиране за неправилните си възгледи и покварения си нрав. Вече съм се променила до известна степен и нямам такива задръжки да посочвам проблемите на другите. Ще ти разкажа преживяването си. Надявам се да ти помогне поне малко.

Вършех църковното дело с Джоу Фан и Лиу Ин. Джоу Фан често се налагаше в работните дискусии. После, понеже не постигахме добри резултати в дълга си, водачът назначи сестра Джан Лин да наставлява работата ни. Джан Лин установи проблеми в работата ни и ни посочи пътища за практикуване. Като видя, че се вслушваме в идеите на Джан Лин, Джоу Фан започна да ревнува. На работните дискусии, дори когато възгледите на Джан Лин очевидно бяха правилни, Джоу Фан просто намираше начин да ги обори, с което много затрудняваше по-нататъшното обсъждане. Исках да поставя въпроса пред Джоу Фан, но после реших, че е неизбежно да има известни търкания в началото на всяко сътрудничество, затова не обърнах много внимание на проблема. Джан Лин продължи да проследява работата ни щателно и разговаряше навреме за решенията на проблемите, които установяваше, от което ефективността ни значително се подобри. Джоу Фан обаче започна да намеква, че Джан Лин се опитва да си изгради репутация, иска бърза печалба и работи за статус. Намеците ѝ бяха осъдителни, омаловажаващи и целта им беше да сеят раздор. Поради това Лиу Ин също започна да се противопоставя на Джан Лин. Започнах да мисля, че проблемът на Джоу Фан е доста сериозен, когато видях, че защитава статуса си и омаловажава и изолира Джан Лин. Джоу Фан разкриваше нрав на антихрист и вървеше по пътя на антихриста. Исках да отделя време да разговарям с нея за същината на това, но от устата ми не излизаше и дума, сякаш беше залепена. Моето състояние тогава беше същото като твоето сега. Бях изпълнена с опасения. Страхувах се, че ако разоблича Джоу Фан за това, че върви по пътя на антихриста, тя ще си състави лошо мнение за мен, лицето ѝ ще се вкамени или ще ме изолира, както изолира Джан Лин. Не исках да ѝ посочвам проблемите ѝ и си намерих оправдания, за да се успокоявам: „Не е вярно, че тя не познава себе си, след като е наясно, че преди твърде много е държала на славата и статуса си. Промяната в нрава не става за един ден. Най-добре е да я оставя да размишлява за това на спокойствие“.

След това, щом помислех за това, че не помагам на Джоу Фан и не ѝ посочвам проблемите ѝ, се чувствах много виновна. Помолих се на Бог да ме напътства, за да говоря истината и поквареният ми нрав да не ме възпира. През следващите няколко дни попаднах на един клип със свидетелство, в който преживяването на главната героиня беше подобно на моето състояние. Една сестра, с която изпълнявала дълга си, все се стремяла към статус и печалба, което се отразило на църковното дело, затова тя искала да докладва проблема на водача. От страх да не обиди партньорката си обаче забавяла доклада. Едва след като се разправили сериозно с главната героиня, тя започнала да разсъждава. После прочела един откъс от Божието слово, който ми се стори много вълнуващ. В Божието слово пише: „Онези, които следват златната среда, са най-коварни от всички хора. Те не обиждат никого, те са любезни и изкусни, умеят да действат във всякакви ситуации и никой не може да види недостатъците им. Те са като жив Сатана!(Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само чрез практикуване на истината човек може да се отърве от оковите на покварения нрав). Този откъс ми направи дълбоко впечатление. Бог е казал, че тези, които поемат по средния път, са най-зловещи и измамни и са живи дяволи. Нима не бях в такова състояние? Знаех, че проблемът на Джоу Фан е доста сериозен и вече прекъсва църковното дело, и че тя трябваше да бъде предупредена веднага, но се страхувах да не я обидя, затова не казах нищо и не защитих църковното дело. Вървях по средния път, точно както Бог го описваше, и бях човек, когото Бог презираше. Беше ми трудно да понеса това и реших вече да не бъда измамен угодник. Трябваше да поддържам принципите и да защитавам църковното дело и знаех, че трябва да намеря подходящ момент да посоча проблемите на Джоу Фан. На същия ден обаче Джоу Фан ме изпревари, като посочи моите проблеми първа. Каза например, че се стремя към слава и статус в дълга си и че се възползвам от статуса си, за да хокам хората. Видях, че собствените ми проблеми са толкова сериозни, че нямах кураж да ѝ посочвам нейните, а само бегло споменах това, което исках да кажа, но не споменах нищо за това, че се стреми към слава и статус и върви по пътя на антихриста. Спомням си, че тогава тя поиска да ѝ кажа, ако виждам някакви проблеми у нея, за да ги разпознае и да се промени. Аз казах неискрено: „Не, добре си си“. Всъщност исках да ѝ кажа много неща, но не смеех, тъй като се тревожех да не си помисли, че ѝ го връщам, и мислех, че ще е трудно да работим заедно, ако ме види в лоша светлина. Затова, за да запазя достойнството ѝ, не казах нищо. След това бях изпълнена с упреци към себе си и с вина. Чувствах се като истинска страхливка. Та аз дори не можех да кажа няколко честни думи, камо ли да практикувам истината. Известно време не можех да се храня и да спя добре и не можех да се успокоя на събранията. Помолих се на Бог: „Боже! Виждам ясно проблемите на сестрата, но твърде много ме е страх да не я обидя, ако ѝ кажа! Аз съм толкова страхлива и себична. Не искам да продължавам така. Моля Те, води ме към това да се отрека от себе си и да бъда човек с чувство за справедливост“.

След това прочетох малко от Божието слово. „Ако удряш някого, не го удряй в лицето; ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“. Това описва един метод на общуване с другите, който е втълпен на хората от Сатана. Според него, когато общувате с другите, трябва да им дадете известна свобода на действие. Не трябва да сте твърде сурови с тях, не може да говорите за грешките им от миналото, трябва да пазите достойнството им, не може да си разваляте добрите отношения с тях, трябва да им прощавате и т.н. Тази поговорка за морала описва преди всичко една житейска философия, която диктува отношенията между човешките същества. В житейските философии има една максима, която гласи: „Ако си мълчиш за недостатъците на добрите приятели, ще имаш дълго и добро приятелство“. Това означава, че за да запазиш приятелските си връзки, трябва да си мълчиш за проблемите на приятеля си, дори и да ги виждаш ясно; че трябва да спазваш принципа да не удряш хората в лицето и да не посочваш недостатъците им. Хората трябва да се заблуждават взаимно, да се крият един от друг, да плетат интриги помежду си; и макар да им е съвършено ясно какъв човек е другият, те не го казват директно, а използват хитри методи да запазят приятелските си отношения. За какво му е на човек да пази такива отношения? Защото не иска да си създава врагове в това общество, в групата, към която принадлежи, което означава често да се излага на опасности. Като знаеш, че някой ще се превърне в твой враг и ще ти навреди, след като си посочил недостатъците му или си го наранил, и като не искаш да попадаш в такава ситуация, прилагаш философската житейска максима, която гласи: „Ако удряш някого, не го удряй в лицето; ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“. В този контекст, ако двама души имат такава връзка, броят ли се за истински приятели? (Не.) Те не са истински приятели, а още по-малко са си довереници. И така, какви точно са тези отношения? Не са ли те в основата си социални отношения? (Такива са.) В такива социални отношения хората не могат да разкриват чувствата си или да водят задълбочени разговори, а не могат и да говорят, каквото искат. Не могат да изрекат на глас това, което им е на сърцето, не могат да посочат проблемите, които виждат у другия, нито да кажат нещо, което би било от полза за другия. Вместо това те подбират хубави думи, за да запазят благоволението на другия. Не смеят да говорят истината или да отстояват принципите, да не би случайно да си навлекат враждебността на другите. Когато човек не е заплашен от никого, не живее ли в относително спокойствие и мир? Не целят ли хората именно това, като поддържат сентенцията „Ако удряш някого, не го удряй в лицето; ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“? (Така е.) Очевидно е, че това е хитър и лъжлив начин на съществуване с елемент на защитна реакция, чиято цел е самосъхранението. Хората, които живеят по този начин, нямат довереници, нямат близки приятели, на които могат да кажат каквото искат. Те са резервирани един към друг, използват се взаимно и прилагат стратегии, като всеки взима от връзката това, което му трябва. Не е ли така? В основата си целта на „Ако удряш някого, не го удряй в лицето; ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“ е човек да избягва да обижда другите и да си създава врагове, да се защити, като не наранява никого. Това е техника и метод, който човек възприема, за да се предпази от нараняване. Като разгледаме тези няколко характеристики на същината му, благородно ли е изискването към моралното поведение на хората „Ако удряш някого, не го удряй в лицето; ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“? Положително ли е? (Не.) Тогава на какво учи то хората? Че не бива да обиждаш и нараняваш никого, иначе в крайна сметка ти ще се окажеш нараненият; също така, че не бива да се доверяваш на никого. Ако нараниш някой от добрите си приятели, приятелството ви неусетно ще започне да се променя — от твой добър и близък приятел този човек ще се превърне в непознат или враг. Кои проблеми могат да бъдат разрешени, като се учат хората да се държат така? Дори и чрез такова поведение да не си създадеш врагове и даже да загубиш няколко, то ще накара ли хората да ти се възхищават, да те одобряват и да искат да запазят приятелството си с теб завинаги? Това отговаря ли напълно на стандарта за морално поведение? В най-добрия случай то не е нищо повече от житейска философия(Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Какво означава човек да се стреми към истината (8)). Божието слово разкри, че „не удряй хората под кръста“ е лукава светска философия, втълпена на хората от Сатана. Когато живеят според такава философия, хората се използват и заблуждават взаимно и стават резервирани един към друг. Не смеят да се разкрият или да кажат истината на никого, а само стават все по-коварни и измамни. В общуването си аз живеех според тази философия „не удряй хората под кръста“. Знаех, че Джоу Фан завижда на Джан Лин, че я омаловажава и изолира, че в същината си този проблем е сериозен, че това прекъсва работата ни и трябва да бъде посочено на Джоу Фан, но мислех, че ако го направя, ще изоблича недостатъците ѝ и ще я изложа. Тревожех се също, че тя ще ме види в лоша светлина и няма да се сработваме след това. И така, за да запазя отношенията ни, не казах нищо, само засегнах бегло проблема. Не се позовах на Божието слово, за да посоча същината на действията ѝ и последиците от тях. Когато тя ме попита дали съм виждала някаква друга поквара у нея, знаех, че тя има проблеми, които не бях посочила, но излъгах, като казах, че си е добре. Говорех откровени лъжи, заблуждавах я и я мамех! Виждах, че Джоу Фан омаловажава и изолира Джан Лин, но се направих на добра и не казах нищо. Не практикувах истината и не защитавах църковното дело. Бях толкова коварна и измамна. Бог иска да сме честни и да се отнасяме откровено един с друг, а ако виждаме, че другите живеят в покварен нрав и вървят по грешния път, или нарушават принципите, да им предложим помощ и съчувствие. Аз обаче живеех според сатанински философии. Като виждах, че някой върви по грешния път, не помагах и не проявявах съчувствие. Никога не разобличавах проблемите на другите и се страхувах да говоря честно и да си създавам неприятности. Когато виждах проблемите на другите, не казвах нищо, за да защитя собствените си интереси и да не си създавам врагове. Използвах само комплименти и сладки ласкателства. Макар че уж се разбирах с хората, бях резервирана в общуването си с тях и само ги мамех и използвах. Как може такива отношения да са нормални? Как може такова приятелство да е истинско? У мен нямаше и капка искреност. Преди мислех, че „не удряй хората под кръста“ е умна идея, която трябва да следвам, и че така ще се опазя, няма да обидя никого и няма да си създавам врагове. Но разобличаването на Божието слово ми помогна да видя, че ценности като „не удряй хората под кръста“ са сатанински способи за справяне с нещата и че те покваряват хората. Те ни насърчават да защитаваме себе си и ни правят още по-себични и измамни. Правят ни само наблюдатели, които не разговарят и не критикуват, когато другите поемат по грешния път и влияят отрицателно на делото. Бях напълно лишена от съчувствие и човешка природа.

По-късно прочетох още един откъс от Божието слово. „В каквато и ситуация да се намираш, щом си обвързан, контролиран и направляван от покварения сатанински нрав, всичко, което изживяваш, разкриваш и проявяваш, и всичките ти чувства, мисли, възгледи, както и средствата и начините, които прилагаш в действията си, са сатанински. Всички тези неща нарушават истината и са враждебни към нея и Божиите слова. Колкото по-далеч си от Божиите слова и истината, толкова по-подвластен и оплетен си от мрежите на Сатана. […] От една страна, хората са под контрола на сатанинския нрав и живеят в мрежите на Сатана, като възприемат различните методи, мисли и възгледи, които той им предоставя, за да разрешават възникващите около тях проблеми. От друга страна, хората не спират да се надяват да получат мир и щастие от Бог. Тъй като обаче винаги са под контрола на сатанинския покварен нрав, оплетени са в мрежите му и не са способни съзнателно да се откажат и отърват от него, а и защото са се отдалечили от Божието слово и истините принципи, те все не могат да постигнат комфорта, радостта, мира и щастието, които идват от Бог. И в крайна сметка в какво състояние живеят хората? Нямат сили да се стремят към истината, макар и да искат, и не могат да отговорят на Божиите изисквания, макар и да желаят да изпълняват дълга си подобаващо. Не могат да мръднат и на милиметър. Това е мъчителна агония. Хората живеят в покварения нрав на Сатана въпреки себе си. Приличат повече на демони, отколкото на хора, често живеят в мрачни ъгли и търсят срамни и злонамерени методи, чрез които да се справят с множеството трудности, които ги спохождат. Истината е, че дълбоко в душите си искат да са добри и се стремят към светлината. Надяват се да живеят като човешки същества — достойно. Надяват се също така да имат възможността да се стремят към истината и да разчитат на Божието слово в живота си, да превърнат Божието слово в свой живот и реалност, но все не успяват да приложат истината на практика и въпреки че разбират множество доктрини, не могат да разрешат проблемите си. Хората се лутат в тази дилема и хем не могат да продължат напред, хем не искат да се върнат назад. Заседнали са. А чувството да си заседнал е мъчително, изключително мъчително. Хората имат воля да се стремят към светлината и не искат да изоставят Божието слово и правия път. Те обаче не приемат истината, не могат да приложат Божиите слова на практика и все са неспособни да се освободят от оковите и контрола на покварения си сатанински нрав. В крайна сметка им остава единствено да живеят в агония без истинско щастие(Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Какво означава човек да се стреми към истината (8)). От Божиите слова разбрах, че липсата ми на смелост да заявя проблемите на другите се дължеше на това, че гледах на твърденията „не удряй хората под кръста“ и „ако си мълчиш за грешките на добрите приятели, ще имаш дълго и добро приятелство“ като на положителни максими, според които трябва да се живее. Мислех, че това е съчувствие и така ще се опазя и няма да пострадам. Помня, че като малка баба ми ме учеше да не посочвам проблемите на другите, когато искам да имам добри отношения, иначе ще си създам неприятности и няма да мога да добия обществено положение. Смятах, че в думите ѝ има смисъл, затова не бях склонна да посочвам грешките на другите и никога не разобличавах проблемите им. Разбирах се много добре с приятелите си и наистина смятах, че това е тайната на общуването. Мислех, че това е възхитителен начин на живот и че той ме прави мил човек, и че ако не се придържам към тези ценности, няма да съм добър човек. Разчитах на тези сатанински философии в общуването си с другите членове на църквата. Бях виждала как някои нарушават принципите и поемат по грешния път, и много добре знаех, че трябва да ги критикувам и да им помогна, но тези сатанински философии ме възпираха и аз не смеех да критикувам другите. Философиите на Сатана бяха като плътна мрежа около мен, която не ми позволяваше да мърдам и изцяло контролираше сърцето ми. Резултатите от работата ни не бяха много добри, затова църквата уреди Джан Лин да ни напътства. Това беше от полза за църковното дело. Но Джоу Фан не само не сътрудничеше на Джан Лин, но и я обвини в стремеж към слава, статус и бързи печалби, като видя, че тя носи отговорност и е старателна и ефективна в дълга си. Омаловажи я, изолира я и нападна позитивността ѝ. Тя също така съдеше Джан Лин пред мен и Лиу Ин, като се опитваше да ни убеди и ние да я изолираме. Джоу Фан изолираше и нападаше Джан Лин заради собствения си статус. Това не беше нормална поквара. Това беше антихристки нрав. Трябваше да изпълня отговорността си като неин партньор и да ѝ го посоча, но аз никак не се държах като партньор, от което делото ни пострада. Почувствах се много виновна и се намразих за себичността и безотговорността си. Не посочих на Джоу Фан проблемите ѝ, тя не разви предубеждения към мен и отношенията ни се запазиха, но аз знаех, че не бях практикувала истината и че бях обидила и отвратила Бог.

Продължих да търся. Защо не можех да разоблича проблемите на другите, като ги виждах? Прочетох Божието слово. „А думата „упреквам“ в поговорката „ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“ добра ли е, или лоша? Съдържа ли думата „упреквам“ значението „разкривам, разобличавам“ по смисъла на Божиите слова? (Не, не го съдържа.) Според Моето разбиране за думата „упреквам“ в човешкия език тя няма такова значение. В същината си тя се отнася за някак злонамерена форма на разобличение; тя означава да разкриеш проблемите и недостатъците на хората или неща и поведение, за които другите не знаят, или някаква интрига, идеи или възгледи, които не са очевидни. Такова е значението на думата „упреквам“ в поговорката „ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“. Ако двама души се разбират добре и си имат доверие, ако между тях няма прегради и всеки се надява да е от полза и помощ за другия, то тогава би било най-добре да седнат на една маса и всеки да изложи проблемите на другия открито и искрено. Това е правилният начин и не е посочване на недостатъците на другия. Ако откриеш, че някой има проблеми, но виждаш, че все още не може да приеме съветите ти, просто не казвай нищо, за да избегнеш скарване или конфликт. Ако искаш да му помогнеш, можеш да разбереш какво мисли и първо да му кажеш: „Виждам, че имаш някакъв проблем, и се надявам да мога да те посъветвам. Не знам дали ще можеш да го приемеш. Ако си склонен да го приемеш, ще ти кажа. Ако не си, ще си замълча засега и няма да кажа нищо“. Ако той ти отвърне: „Имам ти доверие. Каквото и да имаш да ми казваш, то няма да е непремерено. Ще го приема“, то това означава, че ти дава зелена светлина и можеш да му споделиш всеки един от проблемите му. Не само ще приеме напълно това, което ще му кажеш, но и ще извлече полза от него, а отношенията ви ще останат нормални. Това не са ли искрени отношения? (Такива са.) Това е правилният начин да се общува с другите. Това не значи да упрекваш някого за недостатъците му. Какво означава „да не посочваш недостатъците на другите“, както се казва във въпросната поговорка? Означава да не говориш за слабостите им, да не говориш за тези техни проблеми табу, да не разобличаваш същината на проблемите им и да не я посочваш явно. Това значи да направиш само няколко повърхностни забележки, да говориш общи приказки, да казваш неща, които самият човек вече е склонен да възприеме и да не разкриваш предходни грешки или деликатни проблеми на човека. Каква полза има за другия, ако постъпиш така? Може би ще си спестиш това да го обидиш или да го превърнеш в свой враг, но начинът, по който постъпваш, по никакъв начин не му помага и не му е от полза. Затова фразата „не посочвай недостатъците на другите“ сама по себе си е уклончива и е форма на заблуда, заради която в човешките отношения не може да има искреност. Може да се каже, че този модел на поведение означава, че човекът храни зли намерения. Това не е правилният начин да се общува с другите. Неверниците дори гледат на поговорката „ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“ като на нещо, което хората с благороден характер трябва да правят. Този начин на общуване с другите е очевидно заблуждаващ и хората прибягват до него, за да се защитят. Той никак не е подобаващ. Самият факт, че не посочваш недостатъците на другите, показва неискреност, а в посочването на недостатъците на другите може да има задни мисли(Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Какво означава човек да се стреми към истината (8)). И аз бях като теб преди. Смятах, че посочването на проблемите в дълга на другите е разобличаване на недостатъците им, а това ги наранява. Смятах, че ако постъпваме така, ще си създадем врагове и ще навредим на отношенията си с другите. Сега виждам, че този възглед е погрешен и че не съм възприемала нещата според Божието слово. Бог иска да сме честни, да се отнасяме почтено един с друг и да можем да си помагаме. Като виждаме, че някой нарушава принципите заради покварения си нрав или поема по грешния път, трябва да посочим проблема му в съответствие с истината и да го поведем към себепознание. Макар и разправата и разобличаването да са трудни за понасяне, тяхната цел е да помогнат на човека да се опознае. Това е истинско съчувствие и помощ. Това е защита на църковното дело. Така нареченото „разобличаване на недостатъци“ всъщност не е предоставяне на искрена помощ, а по-скоро е мотивирано от лични съображения и предубеждения. То се основава на покварен нрав, за да разобличава недостатъци и недъзи и води до нападане, съдене и омаловажаване с цел другият да бъде наранен и изложен. Това не посочва на човека никакъв път, а само причинява болка и негативност. Видях, че Джоу Фан се стреми към слава и статус, че върви по пътя на антихриста, че влияе отрицателно върху църковното дело. Общението и критиките ми щяха да я накарат да се самоанализира и да разбере себе си. Така хем щях да защитя църковното дело, хем да ѝ помогна. Като осъзнах това, се почувствах малко по-разведрена и по-спокойна и погрешните възгледи вече не ме възпираха.

След това прочетох още един откъс от Божието слово, в който се разясняват принципите на отношението към братята и сестрите. Всемогъщият Бог казва: „В Божия дом какви са принципите, според които хората да бъдат третирани? Трябва да се държите с всеки съобразно истините принципи и трябва да се отнасяте към своите братя и сестри справедливо. Как да се отнасяте справедливо с тях? Това трябва да се основава на Божието слово, на това кои хора Бог спасява и кои пропъжда, кои харесва и кои мрази — това са истините принципи. На братята и сестрите трябва да им се помага с любов, трябва да бъдат третирани с взаимно приемане и търпение. Злосторниците и невярващите трябва да бъдат разпознати, отделени и държани на разстояние. Само по този начин отношението ви към хората е принципно. Всеки брат и сестра има силни и слаби страни и всички те имат покварен нрав, така че, когато са заедно, трябва да си помагат с любов, трябва да са толерантни и търпеливи, не трябва да са дребнави, нито твърде сурови. […] Трябва да погледнеш как Бог се отнася към невежите и глупави хора, как се отнася към тези с незрял духовен ръст, как се отнася към нормалните прояви на покварения човешки нрав и как се отнася към онези, които са злонамерени. Бог се отнася към различните хора по различен начин и също има множество начини, по които да се справи с различните състояния на различните хора. Трябва да схванеш тези истини. Щом схванеш тези истини, тогава ще разбереш как да преживяваш нещата и да се отнасяш към хората съобразно принципите(Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. За да придобие истината, човек трябва да се учи от хората, събитията и вещите около себе си). От Божието слово разбрах принципите на това как да помагаме на братята и сестрите. Всички ние имаме много покварени нрави заради покварата на Сатана. Що се отнася до покварените нрави, които хората разкриват в изпълнението на дълга си, ако делото не е засегнато или ако духовният ръст на човека е твърде малък, не може просто своеволно да се хващаш за покварата или недостатъците на човека, за да го разобличиш и нараниш. Такава ситуация изисква човек да разчита на съчувствие, за да разговаря положително и да помогне. Що се отнася обаче до тези, които вървят по пътя на антихриста или имат сериозно покварен нрав и прекъсват делото на църквата, ако положителното общение не дава резултати, те трябва да бъдат скастрени и да се разправят с тях, а поведението им трябва да бъде разобличено и анализирано, за да узнаят същината на проблема си и искрено да се покаят. Ако не бъдат разобличени, няма да могат да размишляват и да разберат проблема си и ще продължат да прекъсват църковното дело. На хората трябва да се помага според същината, духовния им ръст и собствения им контекст. Не трябва винаги да разобличаваме и анализираме проблемите на хората веднага, нито пък винаги да решаваме да сме толерантни и търпеливи. Някои неща не засягат делото и изискват толерантност и търпение, но други действително причиняват прекъсване на делото. В тези случаи хората трябва да бъдат разобличени и да се разправят с тях чрез конкретни методи, подходящи за духовния ръст на човека. В резултат на това братята и сестрите ще познаят покварата си и ще могат да се покаят, променят и да действат според принципите. Този вид общение хем помага на хората, хем е от полза за църковното дело. Като осъзнах тези неща, сърцето ми се озари и написах писмо на Джоу Фан, в което разобличих проблемите ѝ. После тя ми отговори така: „Благодаря ти, че ме разобличи и се разправи с мен. Не очаквах, че проблемите ми са толкова сериозни. Все смятах, че проявявам само малко поквара и че няма проблем с това, ако размишлявам и намеря Божии слова, които да чета. Никак не си давах сметка, че съм поела по пътя на антихриста и имам проблеми с човешката си природа. От общението и анализа ти разбирам, че искрено искаш да ми помогнеш. Готова съм да го приема, да се самоанализирам и да се разбера“. Много се трогнах, като прочетох писмото ѝ. Усетих, че практикуването според Божиите слова е донесло полза както на мен, така и на другите, и сърцето ми се укроти и успокои. От това преживяване разбрах, че като съм спазвала максими като „не удряй хората под кръста“, съм била наранявана от Сатана и съм живяла себичен, долен и измамен живот. Сега ясно виждам, че само Божието слово е истината и че само като постъпваме и се справяме с нещата според Божието слово, можем да живеем като човешки същества. Преживяването ми беше доста повърхностно, така че, ако имаш нещо да добавиш, можеш да ми пишеш.

Чънси

10 септември 2022 г.

Имате късмет, че сте влезли в нашия сайт, защото ще имате възможност да спечелите Божията благословия, за да се отървете от нещастен живот. Присъединете се към срещата безплатно, за да разберете повече.

Свързано съдържание

Обичта трябва да е принципна

Като бях дете, родителите и учителите ми ме учеха да бъда добър човек и да практикувам благодарност. Както се казва: „Храни добротата, да...

Leave a Reply

Свържете се с нас в Messenger