Със сестра Барбара се познавахме от две години. Бяхме си изградили доста добри отношения и всеки път, когато си приказвахме, имахме чувството, че може да продължим вечно. Често обсъждахме всяко наше преживяване и какво сме спечелили от него. Винаги, когато нещо ѝ се случваше, идваше да ме търси, и винаги, когато аз имах проблем, исках да споделя с нея. Като общувахме, винаги беше търпелива с мен, и аз ценях близката връзка, която имахме. Чувствах, че е страхотно да имам до себе си една сестра, която може да ми помогне и да ме подкрепи.

Миналата година без да искам чух Барбара да разговаря с няколко сестри за страхотните резултати, които е постигнала напоследък в проповядването на Евангелието. Колко много от тези, на които е проповядвала, са били изпълнени с религиозни представи и как, чрез молитва и упование в Бога, чрез търпеливо общуване и четене на Божието слово, те бързо са приели Божието дело от последните дни. Видях сестрите как я гледаха с възхищение докато я слушаха, засипваха я с всякакви въпроси в търсене на добри пътища в практиката. Почувствах се малко притеснена и си помислих, „Хубаво е, че проповядването ѝ върви толкова добре, но тя говори само за страхотните си резултати, а не за конкретния път, по който е поела, нито пък свидетелства как Бог я е насочвал. Не се ли самоизтъква, като говори по този начин?“. Няколко дни по-късно сестра Фей ми каза, „Барбара е толкова талантлива и вече е постигнала толкова големи резултати в проповядването на Евангелието. Каза, че един водач дори я е призовал да сподели опита си на събиране“. Като чух това, сърцето ми се сви. Как може Барбара да говори такива неща? Сега Фей толкова много ѝ се възхищава, но това не ѝ е от полза. Разбрах, че Барбара винаги изтъква добрите резултати, които е постигнала в изпълнението на задълженията си, и се почувствах някак притеснена. Бог споделя, че самоизтъкването и самовъзвеличаването разкриват сатанински характер и затова би било опасно да продължаваме така. Не можех да позволя това да продължава. Трябваше да намеря възможност да посоча това на Барбара. Но винаги, когато мислех да ѝ посоча този проблем, се разколебавах. Спомних си няколко случая от преди няколко години. Партньорката ми, Джейни, често цитираше разни догми и порицаваше другите от високо, но никога не анализираше себе си, нито искаше да се види. Посочих ѝ този проблем, а тя не само, че не го прие, но дори ми отвърна, като изтъкна моите минали провали и прегрешения. След това не искаше дори да ме поглежда. Това ме накара да се чувствам ужасно неудобно и ме изпълни с болка. При друг случай, по време на едно събиране, сестра Роксана се отклони от темата в своето общение и аз ѝ го посочих . По-късно тя ми каза откровено, че се е почувствала ужасно неловко, когато съм посочила проблема, и се възпротивила, защото имала чувството, че нарочно съм искала да направя живота ѝ труден. Дори се стигнало до там, че не искала да споделя нищо на следващите събирания. Въпреки че тя продължи да търси, разпознава и разсъждава върху проблемите си, от думите ѝ ме заболя. След това бях много предпазлива в посочването на проблемите на другите. Помислих си, че с Барбара винаги сме имали страхотни отношения, и се зачудих дали, ако ѝ посоча нейния проблем, тя няма да изпадне в неудобно положение. Какво ще правя, ако тя не се съгласи и се изпълни с предубеждение към мен, ако реши, че разкривам нейните недостатъци и се опитвам да направя живота ѝ труден, и после да не иска да ме поглежда. Срещахме се често всеки ден, така че щеше да е много неудобно. А и тя не винаги се е изтъквала така. Може би, четейки Божието слово, тя щеше да се замисли и сама да го осъзнае. Няма значение тогава, просто ще премълча.

Един ден Барбара ми каза, че едни братя и сестри са ѝ направили няколко забележки. Казали, че е склонна да се самоизтъква и да кара другите да ѝ се възхищават при тяхното общуване. Това я накарало да се почувства доста неудобно. Като я чух да казва това цялата се напрегнах вътрешно. Истината е, че напоследък също я бях виждала да се самоизтъква, но тъй като се страхувах да не разваля отношенията ни, си затварях очите и нищо не ѝ казвах. Не беше ли това идеалната възможност? Не трябваше ли аз също да ѝ кажа за проблемите, които виждах? Но тогава си помислих, че и без това вече и е доста трудно. Може би ако и аз ѝ го кажех, нямаше да го понесе и щеше да се изпълни с неприязън. И аз разбрах, че трябва да ѝ посоча проблемите, които бях видяла, но се притеснявах, че ще помисли, че съм прекалено груба и ще се дистанцира от мен. Затова прецених внимателно с какъв тон да говоря и как да се изразя, за да бъда по-тактична и да не се притесни. Така че само дадох примери за това как съм се превъзнасяла и самоизтъквала в миналото, и как по-късно съм се замислила за това и съм го осъзнала. Накрая, между другото ѝ споменах за нейния проблем. Опасявах се да не я смутя, затова я утеших с няколко думи: „Всеки има покварена нагласа и е напълно нормално да го показва. И аз съм го правила. Била съм винаги много високомерна и самонадеяна и често съм се изтъквала. Това да не те спира, трябва да имаш правилно отношение към себе си“. Тя не ми отговори нищо. Но тогава се случи нещо, което отново ме обезпокои.

На едно събиране Барбара споделяше своето разбиране на Божието слово и продължи да говори за скорошен случай, който бе имала при разпространението на Евангелието. Тя разказа как е проповядвала на пастор, който вярвал в Господ от десетилетия. Човекът бил изпълнен с религиозни възгледи и се бил наслушал на много слухове. Не искал да приеме Евангелието дори след многократните проповеди. Но след това преминала към общуване и дискутиране с него и чрез намирането на съответните пасажи от Божието слово, тя опровергала един по един неговите възгледи. В крайна сметка той постепенно се отказал от възгледите си и приел Божието дело от последните дни. След като свърши, вниманието на всички беше привлечено към нейният случай с Евангелието, а не към Божието слово. Тогава не бях много наясно: Това не е ли отклоняване от темата? Въпреки че споделяше за опита си в разпространението на Евангелието, когато свърши, всички започнаха да ѝ се възхищават и да я гледат с уважение. Това не е ли самоизтъкване? Исках да ѝ го посоча и да я накарам да спре да говори на тази тема, но просто не можах да го изрека: Ако я прекъсна пред толкова много хора, няма ли наистина да се смути? Истина е, че Барбара беше постигнала някои резултати в своето проповядване, така че ако ѝ го кажа, дали няма всички да си помислят, че го правя от завист и умишлено я затруднявам? Може би намеренията ѝ са добри и не се е опитвала да се изтъква? Така че не казах нищо, но не можех да се успокоя, за да мога да помисля върху Божието слово. Моето споделяне беше нескопосано и казах само няколко невдъхновени думи, и събирането приключи.

Цяла нощ се въртях и се мятах в леглото, без да мога да заспя. Просто не можех да спра да мисля за нещата, които Барбара беше казала, за да се хвали на събирането, и за възхищението по лицата на всички. Това, което сподели, не беше дало на другите по-добро разбиране на Божието слово, по-скоро, тя беше привлякла вниманието на всички към своята работа в проповядването, така че на сбирката бе постигнато нищо добро. От страх да не я притесня, не казах нищо и не успях да защитя църковния живот. Дали просто не угодих на хората без никакво чувство за справедливост? Спомних си един пасаж от Божието слово: „Трябва внимателно да проучиш самия себе си, за да видиш дали си правилният човек. Мислеше ли за Мен, когато определяше целите и намеренията си? Беше ли всичко, изречено и направено от теб, в Мое присъствие? Преглеждам внимателно всичките ти мисли и идеи. Не се ли чувстваш виновен? (…) Мислиш ли, че следващия път ще можеш да компенсираш яденето и пиенето, които Сатана открадна този път? Така вече го виждаш ясно; дали това е нещо, което можеш да компенсираш? Можеш ли да компенсираш загубеното време? Трябва старателно да се вгледате в себе си, за да разберете защо на последните няколко събирания нямаше ядене и пиене и кой е виновен за това. Трябва да го споделяте един по един помежду си, докато този въпрос не бъде напълно изяснен. Ако такъв човек не бъде строго ограничен, тогава вашите братя и сестри няма да разберат и това просто ще се случи отново. Духовните ви очи не са отворени; твърде много от вас са слепи! Нещо повече: тези, които виждат, се отнасят към това с лекомислие. Те не стават да го заявят — те също са слепи. Онези, които виждат, но не говорят за това, са неми. Мнозина тук са с недъзи“ („Словото“, Т.1, „Явяването и делото на Бог“, „Слова на Христос в Началото“, „Глава 13“). Божието слово ме натъжи дълбоко. Мислих си как Барбара се бе отклонила от темата в своето общуване, как бе загубила времето на всички и бе повлияла на продуктивността на събирането, докато аз просто гледах безмълвно. Продължих да си мисля, „Ясно знаех, че Барбара се отклонява от темата, защо тогава не защитих църковния живот? Защо избрах да мълча, за да угодя на хората?“. Първо, не бях сигурна дали действията на Барбара бяха превъзнасяне и самоизтъкване. Вярно беше, че тя имаше известен опит в разпространението на Евангелието и споделянето на този опит можеше да е от полза за другите. Но споделянето по тази начин можеше ли да се приеме за самоизтъкване? Второ, притеснявах се, че може да греша и ако се обадя, ще ѝ попреча да изложи мислите си и другите ще си помислят, че съм го казала от завист.

На събирането на следващия ден разказах за тревогите си и потърсих помощ от няколко сестри. Заедно прочетохме пасаж от Божието слово: „Да се възвеличават и да свидетелстват за себе си, да се изтъкват, да се опитват да накарат хората да им се възхищават — поквареното човечество е способно на тези неща. Това е инстинктивната реакция на хората, които са подвластни на сатанинската си природа, и тя е характерна за цялото покварено човечество. Как обикновено се възвеличават и свидетелстват за себе си хората? Как постигат тази цел? Те свидетелстват за това колко много работа са свършили, колко много са изстрадали, как са дали всичко от себе си и каква цена са платили. Те използват тези неща като капитал, чрез който се издигат, който им дава по-високо, по-стабилно и по-сигурно място в съзнанието на хората, така че повече хора да ги ценят, да им се възхищават, да ги уважават и дори да ги почитат, да ги обожават и да ги следват. За да постигнат тази цел, хората вършат много неща, които на пръв поглед свидетелстват за Бог, но по същество се възвеличават и свидетелстват за себе си. Разумно ли е това поведение? Те излизат извън рамките на разумността. Тези хора нямат срам: те безсрамно свидетелстват за това какво са направили за Бог и колко са страдали за Него. Те дори се хвалят със своите дарби, таланти, опит, специални умения, с умелите си техники на поведение, със средствата, които използват, за да си играят с хората, и т.н. Методът им за самовъзвеличаване и свидетелство за себе си е да се хвалят и да принизяват другите. Те също така се преструват и прикриват, като крият от хората своите слабости, недостатъци и пропуски, така че те да виждат само техния блясък. Те дори не смеят да кажат на другите хора, когато се чувстват негативно; нямат смелостта да се открият и да споделят с тях, а когато направят нещо нередно, правят всичко възможно да го скрият и прикрият. Никога не споменават за вредата, която са нанесли на работата в църквата, докато са изпълнявали дълга си. Когато обаче имат някакъв незначителен принос или са постигнали малък успех, те бързат да се похвалят с него. Нямат търпение да съобщят на целия свят колко са способни, колко високо е качеството им, колко са изключителни и колко са по-добри от обикновените хора. Не е ли това начин да се възвеличават и да свидетелстват за себе си?“ („Словото“, Т.4, „Разобличаване на антихристите“, „Четвърта точка: те се превъзнасят и свидетелстват за себе си“). Чрез откровението на Божието слово разбрах, че един от признаците за антихристи, които възвеличават себе си, е да се перчат с дарби, сили, приноси и постижения пред останалите. Да накарат хората да ги мислят за талантливи и способни и да спечелят тяхното уважение и възхищение. Разпространяването на Евангелието и свидетелството пред Бога са по същество положителни неща. Тъй като Барбара беше много добра в проповядването на Евангелието, ако беше споделила за трудностите, които бе срещнала, и как се бе уповавала на Бог и бе преживяла Неговото дело, какво бе спечелила и научила от това и беше обобщила добрите начини за практикуване, тогава изказването ѝ щеше да е поучително. Но Барбара говореше само за това колко хора е покръстила, колко много е страдала, каква цена е платила, но никой от онези, които я слушаха, не придоби по-добро разбиране за Бога или някаква яснота относно това как да практикува или да подхожда към различни проблеми. Вместо това те само научиха повече за нея и разбраха, че има дарби и качества за разпространение на Евангелието и че е по-ревностна от останалите. Всички я хвалеха и ѝ завиждаха и се чувстваха много неспособни. Видях, че резултатите от изтъкването, самовъзвеличаването и свидетелството пред Бог не бяха еднакви. Чрез общението моите предишни възгледи бяха потвърдени и реших, че повечето от казаното от Барбара не е свидетелство за Бог, а e по-скоро самоизтъкване и хвалби. Тя разкриваше нрав на антихрист, което щеше да предизвика Божието отвращение и омраза. Сестрите също ме подсетиха, че Барбара може все пак да не е наясно, че по този начин показва покварен нрав, и след като го виждаме, трябва с любов да ѝ го посочим. Не трябва да угаждаме на хората само за да запазим отношенията си. Думите на сестрите ме изпълниха със срам и реших да споделя с Барбара възможно най-скоро.

След края на събирането просто не можах да се успокоя. Виждах проблемите на Барбара, но не смеех да ѝ ги посоча. Дори когато казвах нещо, засягах бегло проблема, с което нищо не постигах. Това означаваше, че Барбара така и не се замисли, нито осъзнава проблема си. Тези мисли ме изпълваха с безпокойство и вина и не можех да не се запитам, „Обикновено съм толкова весела и жизнерадостна около Барбара и ѝ казвам всичко, защо тогава ми е толкова трудно да ѝ посоча проблемите? Защо не мога да изрека думите?“. В търсенето ми и в мислите си прочитам Божието слово. „Всички вие сте добре образовани. Всички вие обръщате внимание на изтънчеността и сдържаността в речта си, както и на начина, по който говорите: тактични сте и сте се научили да не накърнявате достойнството и гордостта на другите. С думите и действията си давате пространство на хората. Правите всичко възможно, за да накарате хората да се чувстват комфортно. Не излагате на показ техните белези или недостатъци и се стараете да не ги наранявате или смущавате. Такъв е принципът на взаимоотношения между хората, според който действат повечето хора. И какъв е този принцип? (Той е да угодничиш на хората; той е измамен и изменчив.) Той е коварен, изменчив, предателски и интригантски. Зад усмихнатите лица на хората се крият много злонамерени, коварни и презряни неща“ („Словото“, Т.3, „Беседите на Христос от последните дни“, „Шест показателя за израстване в живота“). „Онези, които следват златната среда, са най-коварни от всички хора. Те не обиждат никого, те са любезни и изкусни, умеят да действат във всякакви ситуации и никой не може да види недостатъците им. Те са като жив Сатана!“ („Словото“, Т.3, „Беседите на Христос от последните дни“, „Само чрез практикуване на истината човек може да се отърве от оковите на покварения нрав“). „Има една житейска максима, която гласи: „Ако си мълчиш за грешките на добрите приятели, ще имаш дълго и добро приятелство“. Това означава, че за да запазиш приятелските си връзки, трябва да си мълчиш за проблемите на приятеля си, дори и да ги виждаш ясно; че трябва да спазваш принципа да не удряш хората в лицето и да не посочваш недостатъците им. Хората трябва да се заблуждават взаимно, да се крият един от друг, да плетат интриги помежду си; и макар да им е съвършено ясно какъв човек е другият, те не го казват директно, а използват хитри методи да запазят приятелските си отношения. За какво му е на човек да пази такива отношения? Защото не иска да си създава врагове в това общество, в групата, към която принадлежи, което означава често да се излага на опасности. Като знаеш, че някой ще се превърне в твой враг и ще ти навреди, след като си посочил недостатъците му или си го наранил, и като не искаш да попадаш в такава ситуация, прилагаш философската житейска максима, която гласи: „Ако удряш другите, не ги удряй в лицето; ако сочиш някого с пръст, не посочвай недостатъците му“. В този контекст, ако двама души имат такава връзка, броят ли се за истински приятели? (Не.) Те не са истински приятели, а още по-малко са си довереници. И така, какви точно са тези отношения? Не са ли те в основата си социални отношения? (Такива са.) В такива социални отношения хората не могат да разкриват чувствата си или да водят задълбочени разговори, а не могат и да говорят, каквото искат. Не могат да изрекат на глас това, което им е на сърцето, не могат да посочат проблемите, които виждат у другия, нито да кажат нещо, което би било от полза за другия. Вместо това те подбират хубави думи, за да запазят благоволението на другия. Не смеят да говорят истината или да отстояват принципите, да не би случайно да си навлекат враждебността на другите. Когато човек не е заплашен от никого, не живее ли в относително спокойствие и мир? Не целят ли хората именно това, като поддържат сентенцията „Ако удряш другите, не ги удряй в лицето; ако сочиш някого с пръст, не посочвай недостатъците му“? (Така е.) Очевидно е, че това е хитър и лъжлив начин на съществуване с елемент на защитна реакция, чиято цел е самосъхранението. Хората, които живеят по този начин, нямат довереници, нямат близки приятели, на които могат да кажат каквото искат. Те са резервирани един към друг, използват се взаимно и прилагат стратегии, като всеки взима от връзката това, което му трябва. Не е ли така? В основата си целта на „Ако удряш другите, не ги удряй в лицето; ако сочиш някого с пръст, не посочвай недостатъците му“ е човек да избягва да обижда другите и да си създава врагове, да се защити, като не наранява никого. Това е техника и метод, който човек възприема, за да се предпази от нараняване. Като разгледаме тези няколко характеристики на същината му, благородно ли е изискването към моралното поведение на хората „Ако удряш другите, не ги удряй в лицето; ако сочиш някого с пръст, не посочвай недостатъците му“? Положително ли е? (Не.) Тогава на какво учи то хората? Че не бива да обиждаш и нараняваш никого, иначе в крайна сметка ти ще се окажеш нараненият; също така, че не бива да се доверяваш на никого. Ако нараниш някой от добрите си приятели, приятелството ви неусетно ще започне да се променя — от твой добър и близък приятел този човек ще се превърне в непознат или враг. (…) Е, в крайна сметка на какво се оказва, че учи хората тази поговорка? По-честни ли ги прави, или по-измамни? Тя води дотам, че хората стават по-измамни; сърцата им се отдалечават още повече, разстоянието между хората се увеличава, а отношенията им стават сложни; тази поговорка представлява усложнение на социалните отношения между хората. Сърдечното общуване между тях се загубва и се появява манталитет на взаимна резервираност. Могат ли човешките отношения да останат нормални по този начин? Ще се подобри ли така социалният климат? (Не.) Затова поговорката „Ако удряш другите, не ги удряй в лицето; ако сочиш някого с пръст, не посочвай недостатъците му“ е очевидно погрешна. Ако учим хората да правят това, няма да им помогнем да изживеят нормална човешка природа; освен това тя не може да направи хората открити, почтени или искрени. С нея със сигурност не може да се постигне нищо положително“ („Словото“, Т.6, „За търсенето на истината I“, „Какво означава да се стремиш към истината (8)“). Прочитайки Божието слово, видях, че в общуването си с Барбара разчитам на сатанинските философии за живота. Например „Премълчаването на грешките на добрите приятели създава дълго и добро приятелство“, „Никога не удряй под пояса“ и „Още един приятел означава още една пътека“. До този момент гледах на тези философии като на принципи, чрез които да взаимодействам с хората. Мислех, че това поведение е единственият начин да поддържам междуличностни отношения, да не обиждам другите и да не създавам проблеми за себе си. Чрез откровението на Божието слово най-накрая видях, че тези философии са хитри, измамни и коварни начини на живот, че карат хората да странят един от друг и не позволяват искрено взаимодействие, още по-малко любов един към друг. Въпреки че като общуващ по този начин, избягваш обидите или създаването на проблеми, това ти пречи да намериш истински приятели и прави хората все по-фалшиви и измамни. Разбрах също, че човек трябва да бъде откровен, когато общува с другите, и че когато видите, че някой има проблем, трябва да разчитате на състрадание, за да му помогнете възможно най-добре. Дори в момента да не могат да го приемат или ви разберат погрешно, пак трябва да се придържате към тези принципи и да се обръщате към тях с правилни намерения. Тези, които искрено приемат истината, след взетите мерки за момент могат да се почувстват смутени и да не го приемат, но по-късно ще да могат да търсят истината и да размишляват върху себе си. Те не само няма да завиждат на другите, напротив, ще бъдат благодарни на човека, който ги е коригирал. Спомних си за общуването си с Барбара. На няколко пъти я виждах ясно да се изтъква пред другите, и как те имаха много високо мнение за нея, но се страхувах, че ще нараня егото ѝ, като изтъкна проблема ѝ, и че ще ме пренебрегва в бъдеще. Затова, за да поддържам добри отношения с нея, просто премълчавах, когато виждах покварата ѝ, не ѝ помагах. Това означаваше, че тя не мислеше за това и не знаеше за проблема си, и пак се връщаше към старите си навици. Видях, че живеейки според тези сатанински философии, съм искала само да защитя отношенията ни, за да каже Барбара, че я разбирам и съм съпричастна с нея. Не се бях замисляла за влизането ѝ в живота. Само да можех да ѝ посоча проблемите, които виждах, може би щеше да разбере донякъде покварената си нагласа и нямаше да говори такива неразумни неща по време на събиранията. Бях започнала да угаждам на хората, за да защитя връзката ни! Това беше наистина вредно поведение! Тогава се сетих за една друга сестра, с която общувах. Видях, че тя често е изпълнява повърхностно задълженията си, и че когато другите изтъкваха проблемите ѝ, тя спореше и не можеше да го приеме. Искаше ми се да пообщуваме, за да ѝ помогна да разсъждава върху себе си, но реших, че е доста възрастна и ако посоча проблема ѝ, ще нараня егото ѝ и ще я накарам да ме мисли за прекалено груба. Така че просто си затворих очите за нейния проблем, останах външно весела, бъбрива и приятелски настроена с нея. Едва след като я освободиха поради повърхностно изпълнение на задълженията си съжалих, че не ѝ помогнах по-рано. Едва след като напусна, започнах да споделям за проблемите, които бях видяла при нея. Въпреки че беше осъзнала проблема си, тя ме упрекна, че не съм ѝ го посочила по-рано и каза, че ако е била успяла да се справи по-рано, може би нямаше да бъде освободена. При тази мисъл най-накрая прозрях, че да живееш според тези философии и да угаждаш на хората не значи, че си истински добър човек. Това изобщо не показва искреност или състрадание към другите, а е всъщност егоистично и измамно. Живеех със сатанинска нагласа, отвращаваща Бога. Барбара винаги е била толкова искрена с мен, но когато общувах с нея, аз разчитах на тези философии без да практикувам истината. Само мислех как да не я обидя и как да запазя доброто впечатление, която имаше за мен, и когато видях в нея тази поквара, просто я пренебрегнах. Мога ли да се нарека добра приятелка с такова държание? Видях, че „премълчаването на грешките на добрите приятели води до дълго и добро приятелство“ е една измама на Сатаната, и вече не исках да живея с това.

Докато размишлявах, разбрах, че има още една причина, поради която не смеех да посоча проблема на Барбара: имах погрешна гледна точка. Винаги съм смятала, че посочването на проблема на другите е разкриване на техните недостатъци, че това ще нарани егото им, вероятно ще ги обиди, и че е неблагодарна постъпка. Така че с Барбара, винаги се страхувах, че ще я обидя, ако ѝ посоча проблема и че това ще съсипе нашите отношения, и ще направи много трудно практикуването на истината. Затова потърсих Бог, молейки Го да ме напъти в разрешаването на този мой проблем.

В търсенето си прочетох тези Божии думи. „Че Бог изисква от хората да казват истината, да казват това, което мислят, а не да мамят, да заблуждават, да се подиграват, да иронизират, да осмиват, да се присмиват, да ограничават другите, да излагат слабостите им или да ги нараняват. Не са ли това принципите на речта? Какво означава твърдението, че не трябва да излагат слабостите на хората? Това означава да не вадите кирливите ризи на други хора. Не се придържайте към техните предишни грешки или недостатъци, за да ги съдите или упреквате. Това е най-малкото, което трябва да правите. Как се изразява конструктивната реч в положителен план? Тя е предимно окуражаваща, насочваща, напътстваща, увещаваща, разбираща и утешителна. Също така в някои специални случаи се налага директно да разкрием грешките на другите хора, да се разправим с тях и да ги кастрим, така че те да придобият познание за истината и да пожелаят да се покаят. Едва тогава се постига подобаващ резултат. Този начин на практикуване е от голяма полза за хората. Това истински им помага и е градивно за тях, нали? (…) И какъв, накратко, е принципът на говоренето? Той е следният: кажете това, което е в сърцето ви, и разкажете за истинските си изживявания и за това, което наистина мислите. Тези думи са най-полезни за хората, те ги подхранват, помагат им, те са положителни. Категорично се въздържайте от изричането на онези фалшиви думи, онези думи, които не носят полза и не поучават хората; така ще избегнете опасността да им навредите или да ги препънете, да ги потопите в негативност и да им окажете отрицателно въздействие. Трябва да казваш положителни неща. Трябва да се стремиш да помагаш на хората, доколкото можеш, да си им от полза, да ги подхранваш, да създаваш в тях истинска вяра в Бог; трябва да дадеш възможност на хората да получат помощ и да спечелят много от твоето изживяване на Божиите слова и от начина, по който решаваш проблемите, и да могат да разберат пътя към изживяването на Божието дело и навлизане в истината реалност, като им позволиш да навлязат в живота, а животът им да се развива — всичко това е резултат от това, че думите ти са принципни и са поучителни за хората“ („Словото“, Т.6, „За търсенето на истината I“, „Какво означава да се стремиш към истината (3)“). „Как трябва да постъпиш, ако някой от братята или сестрите, с които се разбираш добре, поиска да му кажеш какво не му е наред? Въпросът се отнася до подхода ти към проблема. (…) Как тогава трябва да подходиш към този въпрос според истината принцип? Как да постъпиш в съответствие с истината? Колко са приложимите принципи? На първо място, поне не го обърквай. Първо трябва да обмислиш слабостите на другия и как да говориш с него така, че да не го объркаш. Това е най-малкото, което трябва да се вземе предвид. Второ, ако знаеш, че той наистина вярва в Бог и може да приеме истината, когато забележиш, че има проблем, трябва да поемеш инициативата да му помогнеш. Ако не направиш нищо, а само му се присмиваш, ти го нараняваш и му вредиш. Човек, който постъпва така, няма нито съвест, нито разум, и не обича другите. Онези, които имат малко съвест и разум, не бива да приемат братята и сестрите си като шега. Трябва да потърсят различни начини, за да им помогнат да разрешат проблема си. Трябва да им помогнат да разберат какво е станало и къде са сгрешили. Така ние ще сме изпълнили задълженията си, а от тях зависи дали могат да се покаят. Дори и да не се покаят сега, няма да те упрекват или обвиняват един ден, когато рано или късно се вразумят. Най-малкото, начинът, по който се отнасяш към братята и сестрите си, не може да пада под нивото на стандартите на съвестта и разума. Не оставайте длъжни на другите, а им помагайте, доколкото можете. Така трябва да постъпват хората. Най-добрия вид хора са онези, които могат да се отнасят към братята и сестрите си с любов и в съответствие с истините принципи. Те са и най-милосърдните. Разбира се, истински братя и сестри са онези, които могат да приемат и да практикуват истината. Ако някой вярва в Бог само за да яде до насита или да получи благословии, но не приема истината, той не е брат или сестра. Трябва да се отнасяте към истинските братя и сестри според истините принципи. Както и да вярват в Бог и по какъвто и път да вървят, трябва да им помагате с любов. Какво минимално въздействие трябва постигнете? Първо, да не ги объркате и да не допуснете да станат пасивни; второ, да им помогнете и да ги отклоните от грешния път; и трето, да ги накарате да разберат истината и да изберат правилния път. Можете да постигнете тези три вида въздействие само ако им помагате с любов. Ако не ги обичате истински, няма да успеете да постигнете тези три вида въздействие, най-много да успеете само с един или два от тях. Тези три вида въздействие са и трите принципа за помагане на другите. Познаваш тези три принципа и ги владееш, но как всъщност да ги приложиш? Наистина ли разбираш затрудненията, които изпитва другият? Нима това не е още един проблем? Трябва да помислиш и върху следните въпроси: „Откъде произлизат затрудненията му? Способен ли съм да му помогна? Ако духовният ми ръст е твърде нисък и не мога да реша проблема му, а не внимавам какво казвам, може да го насоча по грешен път. Освен това, до каква степен е способен този човек да разбере истината и какво е неговото качество? Мнителен ли е? Разбира ли духовните въпроси? Може ли да приеме истината и дали се стреми към нея? Ако разговаряме и той види, че съм по-способен от него, дали ще почувства ревност или негативизъм?“. Трябва да разгледаш всички тези въпроси. След като ги обмислиш и си ги изясниш, разговаряй с този човек, прочети му няколко откъса от Божиите слова, които се отнасят до неговия проблем, и му помогни да разбере истината в Божиите слова и да намери пътя към практикуването ѝ. Тогава проблемът ще се реши и той ще излезе от затрудненото си положение. Проста работа ли е това? Никак не е проста. Колкото и да говориш, ще е безполезно, ако не разбираш истината. Ако разбираш истината, само с няколко изречения можеш да го просветиш и да му помогнеш“ („Словото“, Т.3, „Беседите на Христос от последните дни“, „Само чрез търсене на истината човек може да се справи със своите представи и погрешно разбиране за Бог“). От Божието слово разбрах, че ако разкривате недостатъците на даден човек, възползвайки се от неговите слабости, за да го съдите и осъждате, и ако намеренията ви са да ги осмивате, да им се подигравате и изобличавате, това отвращава Бог. Но ако посочите проблемите и недостатъците на човек, с намерението да му помогнете, това е възвишено и е израз на състрадание към другите и на чувство за отговорност за живота им. Ако хората търсят истината, тогава с помощта на другите ще могат да размишляват върху себе си и да търсят истината, за да разрешат проблемите си, и така ще постигнат напредък при навлизането в живота. Въпреки това, някои хора се съпротивляват и не желаят да се занимават с тях и да им да бъдат посочвани проблемите. Това показва, че те не приемат истината и че до гуша им е дошло от нея. Видях как преди съм вярвала, че посочването на чужди проблеми е същото като изобличаването на техните недостатъци и че това е неблагодарна задача. Тази гледна точка беше напълно погрешна. Освен това разбрах, че има принципи при посочването на проблемите на другите. Не става въпрос само за добри намерения и ентусиазъм Или за посочване на проблемите на хората директно, без значение кои са те. Понякога ще трябва да използвате мъдрост и да следвате принципите на истината. Най-важното е да обмислите подходящите истини, да помагате на другите да разберат истината и Божията воля, като им посочвате нещата, и да им покажете пътя за практикуване. Само така наистина ще помагате на хората. В този момент най-накрая осъзнах, че при посочването проблемите на другите не съм постигала добри резултати, защото не съм търсила принципите на истината. Точно както с Роксана, която беше суетна, загрижена за репутацията си и за която не бяха взели мерки преди. Когато открих, че тя се отклонява от темата в изказванията си, не само че трябваше да ѝ посоча проблема ѝ, а още тогава трябваше да споделя с нея принципите за споделяне на Божието слово, да ѝ помогна да открие пътя на практикуването. Така нямаше да я огранича в общението и на следващите събирания тя щеше да прилага тези принципи. Когато разбрах този принцип, вече не се страхувах да посоча проблемите на Барбара, и знаех, че трябва да ѝ помогна според принципите и със състрадание, за да не поеме по грешен път. В сърцето си търсих и се молех на Бог, „Как мога да общувам с Барбара ефективно, без да я задуша, и да ѝ позволя да разбере този аспект на истината, за да разпознае проблема си?“.

Винаги, когато имах време, обмислях този проблем, търсех и разглеждах Божиите думи, които разобличават онези, които се самоизтъкват и превъзнасят. В общуванията ни търсех време да разговарям искрено с Барбара за нейните проблеми, които забелязах през този период, както и да общувам с нея за естеството и последствията от изтъкването. За отношението, с което Бог се отнася към този вид поведение. След като споделих с нея, Барбара най-накрая осъзна сериозността на проблема си, осъзна, че е обсебена от положението си, че ѝ харесва да заема място в сърцата на хората и хората да ѝ се възхищават и че тези желания отвращават Бог. След това тя продължи да си прави анализи и разкри това свое поведение на едно събиране, което помогна на всички да го разпознаят. След като видях, че Барбара е в състояние да обмисли и да разпознае проблема си и да се мрази, се почувствах щастлива. Но в същото време се чувствах и виновна. Съжалявах, че ми отне толкова време да споделя и да ѝ посоча това. След като ѝ посочих и изложих проблема, не показа предубеждение към мен, отношенията ни не се развалиха и станахме по-близки от преди. Разбрах, че само като се живее според Божието слово и общува с хората според принципите, човек ще може да изпита чувство на спокойствие.