Помня, че когато бях в първи клас, класната ни ръководителка беше дружелюбна и отзивчива и изражението на лицето ѝ винаги беше мило. Никога не си изпускаше нервите и не ни критикуваше строго. Понякога си приказваше с нас, сякаш не ни беше учителка. Всички обичахме да сме край нея и родителите ни я хвалеха, че е добър учител. Много я уважавах и ѝ се възхищавах, и исках да бъда като нея. Когато пораснах, почти никога не спорех с хората, независимо с кого общувам. Дори и някой да ме наранеше и аз да се раздразнех или да го намразех, предпочитах да стисна зъби и да го поздравя с усмивка, за да се погаждам в мир с него. Поради това съучениците ми обичаха да са край мен, а всичките ми роднини казваха, че съм възпитана и разумна. След като повярвах в Бог, продължих да се разбирам с братята и сестрите си по този начин, като говорех кротко и правех всичко възможно да не нараня нечия гордост. Дори когато виждах, че другите имат проблеми, винаги омаловажавах нещата, поради което те ме виждаха в положителна светлина и така укрепваха убеждението ми, че е хубаво да си такъв. Едва по-късно, след като преминах през някои неща и чрез разобличаването на Божието слово, разбрах, че да си дружелюбен не е принцип, според който да се държим, и започнах да разбирам как да се държа с подобие на истински човек.

През януари 2022 г. надзиравах част от църковната работа по пречистването. Ли Юан и Лин Си тъкмо бяха започнали тази работа и не бяха схванали принципите, затова проследявах работата им малко по-стриктно. Тогава установих, че са доста нехайни в дълга си, и започнаха да се появяват някои очевидни проблеми. Веднъж забелязах, че в материалите за пречистването, които бяха изготвили, поведението на някои хора беше само обобщено, без подробности, а в някои случаи липсваха доказателства и бяха необходими допълнителни примери, за да се потвърди, че тези хора трябва да бъдат премахнати. Ако няма ясно разследване и проверка, човек може лесно да бъде премахнат и отлъчен несправедливо. Това беше много сериозен проблем. Видях колко невнимателни бяха те двете в изготвянето на материалите за премахването. Колкото повече мислех за това, толкова повече се ядосвах, затова казах на партньорката си, сестра Лиу Дзин: „Ли Юан и Лин Си тъкмо са започнали да работят това и не търсят съвет за много от нещата, които не разбират. Толкова са нехайни са в дълга си. Този път трябва да посоча проблематичното им отношение към дълга им“. Лиу Дзин се съгласи с мен. Но докато им пишех, се поколебах: „Когато бях с тях преди няколко дни, състоянията им изглеждаха малко негативни. Ако ги скастря и анализирам природата на нехайството в дълга им, дали ще станат толкова негативни, че да напуснат? Дали ще кажат, че не разбирам трудностите им и че съм твърде взискателна и строга? Може би ще загубят доброто си впечатление от мен“. За да опазя собствения си имидж, само посочих отклоненията, които бяха причинили, и не казах нищо, с което да разоблича покварения им нрав. Дори го завоалирах с куп успокоителни и увещаващи думи. Например, окуражих ги да гледат правилно на недостатъците и слабостите си и да не живеят в негативност и погрешно разбиране. Когато Лиу Дзин прочете писмото ми, каза: „Нямаше ли да говориш за природата на нехайството в дълга им? Защо не им го казваш направо? Мислиш ли, че ще разпознаят проблема си, ако им говориш така?“. Като чух Лиу Дзин да казва това, осъзнах, че увъртането по този начин няма да доведе до никакви резултати, но се страхувах да не им направя лошо впечатление, затова си намерих оправдание да заобиколя въпроса.

През февруари отидох в тяхната група да обсъдим работата. За да не се дистанцирам от тях, си казах, че трябва да съм мила с тях и да внимавам как формулирам нещата, да не говоря твърде авторитарно или строго. Като ги видях как си разменят шеги, се включих, за да ме помислят за добродушна, отзивчива, непретенциозна и способна на разбирателство с всички. Като ги чух да казват, че не са постигнали никакъв напредък и се чувстват малко унили, им казах, че преди и на мен не ми достигаха много неща и че ми е отнело доста време постепенно да започна да схващам някои принципи. Казах го, за да ги успокоя и окуража. След известно време вече се разбирахме много добре и една сестра ми каза, че е много приятно да се общува по този начин, без никакво напрежение. Като я чух да казва това, още повече се убедих, че е правилно да се държа така. Веднъж Чън Син от нашия екип ми каза, че макар и да се занимава с тази работа от доста време, все още постоянно прави грешки, че смята, че не е постигнала никакъв напредък, и че се чувства доста негативна. Знаех, че липсата на напредък на Чън Син се дължеше на това, че нямаше търпение да постигне резултати и се сравняваше с другите, както и на това, че не се съсредоточаваше върху принципите, но се боях, че ако ѝ посоча проблема директно, може да не го приеме добре и да си създаде някакво предубеждение или негативно мнение за мен. Затова просто я окуражих и ѝ казах: „Ти тъкмо си започнала, нормално е да има проблеми и отклонения в работата ти. Това е просто въпрос на практика. Трябва да гледаш правилно на себе си, да обобщаваш проблемите и отклоненията, които възникват, и после да научиш целенасочено съответните принципи. Ето така ще напреднеш“. Тъй като не посочих проблема на Чън Син, тя не разпозна покварения си нрав и продължи да се сравнява с другите и да се чувства негативна, когато не можеше да постигне нивото им. Лин Си също проявяваше нехайство в дълга си и множество проблеми оставаха нерешени, което се отразяваше на напредъка на работата. Знаех, че Лин Си е доста немарлива в дълга си и че трябваше да я скастря и разоблича, но се страхувах, че ще си създаде лошо впечатление за мен и вече няма да ме подкрепя или одобрява. Затова просто повърхностно засегнах проблемите ѝ, като предположих, че липсата на напредък при нея може да се дължи на неправилни намерения в дълга ѝ. Тъй като подцених нещата, Лин Си не прие присърце нищо от това, което казах, не поправи проблема с нехайното си отношение и работата ѝ често трябваше да се преправя. Понеже мислех само как да опазя отношенията си, само бегло засягах проблемите, които виждах, което не водеше до никакви резултати и бавеше работата. Аз обаче не се самоанализирах и не се опознавах.

На едно събрание разговаряхме за Божиите слова, разобличаващи начина, по който антихристите печелят сърцата на хората. Случи се така, че прочетох един откъс, който се отнасяше пряко към състоянието ми. Най-сетне придобих известно познание за поведението си. Всемогъщият Бог казва: „Когато някой църковен водач види, че братя или сестри изпълняват дълга си нехайно, той може да не ги упрекне, макар да е редно. Когато ясно вижда, че интересите на Божия дом са засегнати, той нито се занимава с това, нито разследва и не причинява ни най-малко оскърбление на никого. Всъщност той реално не проявява внимание към слабостите на хората, а намерението и целта му е да спечели сърцата на хората. Напълно осъзнава следното: „Стига да продължавам така и да не оскърбявам никого, ще ме смятат за добър водач. Ще имат добро и високо мнение за мен. Ще ме одобряват и ще ме харесват“. Не се интересува колко се ощетяват интересите на Божия дом и колко големи загуби се причиняват на навлизането в живота на Божиите избраници, нито колко се смущава църковният живот, той просто упорито продължава да следва сатанинската си философия и да не оскърбява никого. Никога не се самоукорява в сърцето си. Когато види, че някой прекъсва и смущава, най-много да си проговори с него за това, като омаловажи въпроса, и с това се приключва. Няма да разговаря за истината, нито ще посочи на този човек каква е същността на проблема, камо ли да разнищи състоянието му, и никога няма да разговаря за това какви са Божиите намерения. Един лъжеводач никога не разобличава и не анализира грешките, които хората често допускат, нито покварения нрав, който често разкриват. Не решава никакви реални проблеми, а винаги проявява снизходителност към неправилното практикуване на хората и разкриването на поквара у тях и независимо колко негативни или слаби са те, не го приема на сериозно. Той просто проповядва някои думи и доктрини, изрича няколко поучителни думи, за да се справи нехайно със ситуацията, като се опитва да поддържа хармонията. В резултат на това Божиите избраници не умеят да се самоанализират и да опознават себе си, няма разрешаване на покварения нрав, който са разкрили, и те живеят сред думи и доктрини, представи и фантазии, без изобщо да навлизат в живота. В сърцата си дори вярват: „Нашият водач разбира слабостите ни дори по-добре от Бог. Духовният ни ръст е твърде малък, за да отговори на Божиите изисквания. Просто трябва да изпълним изискванията на нашия водач. Като се покоряваме на водача си, ние се покоряваме на Бог. Ако дойде ден, в който Горното освободи водача ни, ще си кажем думата. За да запазим водача си и да попречим на освобождаването му, ще преговаряме и ще принудим Горното да приеме нашите изисквания. Така ще постъпим правилно спрямо водача си“. Когато хората таят такива мисли в сърцата си и са установили такава връзка със своя водач, и в сърцата им се е появила такава зависимост от него, такава завист и почит към него, те започват да имат още по-силна вяра в този водач и винаги искат да слушат неговите думи, вместо да търсят истината в Божиите слова. Такъв водач почти е заел Божието място в сърцата на хората. Ако един водач е готов да поддържа такива отношения с Божиите избраници, ако в сърцето си изпитва удоволствие от това и вярва, че Божиите избраници трябва да се отнасят към него така, тогава няма разлика между този водач и Павел, той вече е поел по пътя на антихриста, а Божите избраници вече са били подведени от антихриста и са напълно лишени от проницателност“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Първа точка: опитват се да спечелят сърцата на хората). Бог разкрива, че антихристите винаги взимат под внимание плътта на хората. Те забелязват, когато братята и сестрите са нехайни в дълга си и бавят църковното дело, но нито посочват това, нито ги кастрят, а само угаждат на хората и ги карат да се чувстват комфортно, за да си създадат добър имидж в сърцата на хората, с което в общи линии ги печелят. Чувствах се така, сякаш Бог разобличаваше собственото ми поведение. В дълга си винаги се опитвах да опазя имиджа и статуса си в сърцата на хората. За да ме харесват другите от екипа, обикновено се държах дружелюбно и дори обръщах специално внимание на тона и отношението си, когато говорех. Страхувах се, че всяка погрешна стъпка може да остави у хората лошо впечатление за мен. Видях, че Чън Син не постига напредък и е в лошо състояние, и знаех, че това се дължи на вечния ѝ стремеж към репутация и статус и на това, че се сравняваше с другите, вместо да се съсредоточи върху професионалните си умения, и ми беше ясно, че ако продължаваше така, това не само щеше да се отрази на собственото ѝ навлизане в живота, но и щеше да забави работата. Трябваше да разговарям с нея и да ѝ посоча тези неща, но се страхувах да не я обидя, затова само я успокоявах, окуражавах и увещавах. Чън Син не можеше да разпознае собствените си проблеми и живееше в негативно състояние, навлизането ѝ в живота беше възпрепятствано и почти не постигаше професионален напредък. Също така добре знаех, че Лин Си беше нехайна в дълга си и че несъмнено трябваше да посоча проблемите ѝ и да разговарям за същността им, за да ѝ помогна да размишлява върху нещата и да ги разбере, но се страхувах, че ако ѝ посоча проблемите директно, това може да я настрои негативно към мен, затова просто ги засягах бегло, което с нищо не допринасяше за решаването им. Като осъзнах това, най-после разбрах, че поведението ми е било като на антихрист, който се опитва да спечели сърцата на хората. За да придобия одобрението и подкрепата на членовете на групата, винаги се съобразявах с тях и избягвах да им посочвам проблемите или да разговарям, за да ги реша. Бях забавила не само навлизането в живота на братята и сестрите си, но църковното дело. Бях толкова егоистична и достойна за презрение!

По-късно говорих откровено с членовете на екипа за това как съм се опитвала да спечеля хората. Един от тях каза: „Последния път, когато в работата ни имаше известни отклонения, ти, вместо да ни скастриш, просто ни изпрати окуражително и увещаващо писмо. Една сестра дори каза: „Виж, тя пак се опитва да ни успокоява“. Като го чух, се почувствах още по-виновна. Когато църквата премахва някого, той трябва да бъде оценен сериозно според истините принципи. Няма никакво място за небрежност или нехайство. Ако не го приемем сериозно и не оценим нещата според принципите, това лесно може да доведе до фалшиви обвинения и да навреди на братята и сестрите. Беше ми ясно, че те бяха нехайни в дълга си и за малко да смутят църковното дело, но от страх да не ги обидя не предоставих напътствия или помощ и напълно пренебрегнах това дали църковното дело страда. Поведението ми беше на съпротива срещу Бог! Осъзнаването на това ме уплаши и исках да се реванширам при първа възможност.

После прочетох един откъс от Божието слово: „Когато си взаимодействаш с другите, първо трябва да ги накараш да възприемат твоето вярно сърце и откровеност. Ако по време на общата ви работа и разговори и контактите с други хора нечии думи са нехайни, високопарни, представляват любезности, ласкателство, ако са безотговорни и въображаеми или ако той просто говори, за да спечели благоразположението на другия, тогава думите му не внушават доверие и изобщо не са искрени. Това е неговият начин на взаимодействие с другите, независимо кои са те. Такъв човек няма честно сърце. Това не е честен човек. Да кажем, че някой е в негативно състояние и ти каже откровено: „Кажи ми точно защо съм толкова негативен. Просто не мога да разбера!“. И да предположим, че ти действително разбираш проблема му в сърцето си, но не му казваш, а вместо това изричаш: „Няма нищо. Ти не си негативен, и аз се чувствам така“. Тези думи са голяма утеха за човека, но твоето отношение не е искрено. Ти си нехаен с него. За да го накараш да се чувства по-удобно и да го утешиш, ти си се въздържал да говориш честно с него. Не му помагаш сериозно и не излагаш откровено и ясно проблема, така че да може да изостави негативността си. Не си направил това, което трябва да направи един честен човек. Само и само за да се опиташ да го утешиш и да си гарантираш, че между вас няма да възникне отчуждение или конфликт, ти си бил нехаен с него — а да си честен човек не е това. Тогава, за да бъдеш честен човек, какво трябва да направиш, когато се сблъскаш с такава ситуация? Трябва да му кажеш какво си видял и разпознал: „Ще ти кажа какво съм видял и какво съм преживял. Ти решаваш дали това, което казвам, е правилно или грешно. Ако е грешно, няма нужда да го приемаш. Ако е правилно, се надявам, че ще го приемеш. Ако кажа нещо, което ти е трудно да чуеш и те наранява, се надявам, че можеш да го приемеш от Бог. Намерението и целта ми е да ти помогна. Виждам въпроса ясно: тъй като усещаш, че си бил унизен, и никой не храни егото ти, и мислиш, че всеки друг те гледа отвисоко, че те нападат и че никога не си бил толкова онеправдан, не можеш да го приемеш и ставаш негативен. Какво мислиш, това ли се случва наистина?“. И като чуе тези думи, той усеща, че случаят наистина е точно такъв. В твоето сърце в действителност има точно това, но ако не си честен човек, няма да го кажеш. Ще кажеш: „Аз също често съм негативен“ и когато другият човек чуе, че на всеки се случва да е негативен, ще помисли, че за него е нормално да е негативен и в крайна сметка няма да изостави негативността си. Ако си честен човек и му помогнеш с честно отношение и честно сърце, можеш да му помогнеш да разбере истината и да изостави негативността“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само честен човек може да изживее истинско човешко подобие). Четенето на Божието слово ми даде път за практикуване. Когато общуваме помежду си, трябва да сме откровени и честни. Трябва да сме способни да говорим честно, когато виждаме проблемите на другите, за да може те да ги разпознаят. Това отношение към хората е от полза за навлизането им в живота. Видях, че Лин Си беше нехайна в дълга си, но продължавах неискрено да ѝ говоря успокоителни и увещаващи думи, за да спечеля благоволението ѝ. Това ѝ вредеше и беше измамна постъпка. Ако ѝ бях посочила проблема директно, тя можеше да се почувства неудобно за момент, но това щеше да ѝ помогне да размишлява, а и щеше да защити делото на църквата. Като осъзнах това, отидох при Лин Си и разговарях с нея, като използвах някои от Божиите слова, които разобличават същността на хорското нехайство и последиците от него. Лин Си призна колко немарлива е била, че е била невнимателна и безсъвестна в дълга си. После видях, че Лин Си съзнателно се опитва да преобърне нещата. Беше по-съвестна и отговорна в дълга си от преди и постигаше явен напредък. Като видях този резултат, много се засрамих. Винаги бях поддържала имидж на човек с добри обноски в очите на хората, говорех им само баналности с половин уста и не правех нищо, което да им донесе полза. Ако бях посочила проблемите на Лин Си по-рано, тя щеше да може да промени нещата по-бързо, а това щеше да е от полза за напредъка на работата. По-късно узнах, че Чън Син е в лошо състояние, че смята, че не ѝ достигат заложби и работни умения и че е по-низша от другите в групата. Освен това бе останала с впечатлението, че я подценявам, затова живееше в негативност и искаше да напусне. Отидох при нея и разговарях открито. Казах ѝ, че придава твърде голямо значение на репутацията и статуса, и използвах Божието слово да разговарям с нея за същността на стремежа към репутация и статус и изоставянето на дълга, както и за последиците от тях. След общението ни Чън Син придоби известно разбиране за себе си и състоянието ѝ донякъде се подобри. Почувствах се толкова щастлива и разбрах, че ако човек постъпва и се държи според Божието слово, сърцето му ще е в мир и той ще може да има нормални отношения с другите.

После прочетох още от Божието слово и започнах да разбирам истинската същност на културните практики на любезността и отзивчивостта. Всемогъщият Бог казва: „Същността на доброто поведение, като например да бъдеш отзивчив и дружелюбен, може да се опише с една дума — преструвка. Такова добро поведение не е породено от Божиите слова, нито е резултат от практикуване на истината или постъпване според принципите. Откъде идва то? От съображенията на хората, от техните интриги, от това, че се преструват, лицемерничат и мамят“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината. Какво означава човек да се стреми към истината (3)). „Като цяло всички твърдения за добро поведение са просто начин да се разкраси видимото поведение и образа на човека. „Да се разкраси“ е меко казано, а по-точно — това всъщност е форма на преструване, начин да се правиш на такъв, какъвто не си, за да заблудиш останалите така, че да изпитват добри чувства към теб, да ги подмамиш да те оценят положително и да те уважават, докато тъмната страна на сърцето ти, поквареният ти нрав и истинският ти лик са добре прикрити и опаковани. Тоест истинският покварен лик на всеки член на поквареното човечество се крие под ореола на това добро поведение. Това, което е скрито, е всеки член на злото човечество с надменен, измамен и порочен нрав, нрав на неприязън към истината. Няма значение дали външното поведение на даден човек показва, че е добре образован и здравомислещ, любезен и изискан, дружелюбен и отзивчив, уважаващ старите и грижовен към младите, или нещо подобно. Каквото и от тези неща да проявява, то е само външно поведение, което другите могат да видят. Хората не могат да достигнат до познание за природата си същност чрез добро поведение. Макар човек да е с видимо добро поведение, като това да е добре образован и здравомислещ, любезен и изискан, отзивчив и дружелюбен, така че целият човешки свят да е добре настроен към него, не може да се отрече, че под прикритието на това добро поведение в действителност се спотайва поквареният му нрав. Това, че хората изпитват неприязън към истината, това, че се противопоставят на Бог и не Му се покоряват, това, че природата им същност изпитва неприязън към словата, изречени от Създателя, и че се съпротивлява срещу Него, всичко това наистина съществува и в него няма нищо невярно. Безспорно всеки покварен човек е изпълнен със сатанински нрав, колкото и добре да се преструва, колкото и представително и подобаващо да е поведението му, колкото и добре и красиво да се опакова, и колкото и да е заблуждаващ. Под маската на това видимо поведение той продължава да се съпротивлява и бунтува срещу Бог, срещу Създателя. Разбира се, под наметалото и прикритието на доброто си поведение, хората живеят с покварен нрав и в грях и разкриват покварения си нрав във всичко, което правят, ежедневно, всеки час и миг, всяка минута и секунда. Това е безспорен факт. Въпреки приличното държание, приятните думи и фалшивата външност на хората, поквареният им нрав изобщо не е намалял, нито се е променил заради това тяхно видимо поведение. Напротив, именно заради прикритието на това видимо добро поведение, те постоянно проявяват покварения си нрав и никога не забавят темпото, с което вършат зло и се противопоставят на Бог. Разбира се, водени от порочния им и нечестив нрав, амбициите, желанията и екстравагантните им изисквания постоянно се разрастват и развиват“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината. Какво означава човек да се стреми към истината (3)). Преди все мислех, че да си дружелюбен и отзивчив е съгласно нормалния човешки морал, че повечето хора харесват и одобряват това поведение и че тези неща са положителни. Като дете бях видяла как хвалят учителката ми за дружелюбността ѝ и все се стараех да бъда такъв човек. Когато придобих одобрението и подкрепата на околните за това, че съм такава, това само затвърди у мен идеята, че трябва да се държа дружелюбно. Това действаше като мой собствен принцип на поведение, който беше не само одобряван от Бог, но и харесван от другите хора. От разобличението на Божието слово вече разбрах, че дружелюбието и отзивчивостта всъщност са вид маска и че печеленето на възхищението и одобрението на хората действително е уловка. Измамно е. Като се сетя как като дете мислех, че хората трябва да са дружелюбни и отзивчиви един към друг, и под влиянието на тази идея никога не се карах с другите. Дори и да ме нараняваха и да бях ядосана, и да ги мразех вътрешно, никога не допусках това да ми проличи и винаги поздравявах хората с усмивка. Всъщност правех тези компромиси само за да спечеля одобрението на хората. Бях лицемерна и живеех в лъжа. След като повярвах в Бог, продължих да общувам с хората по този начин. Във всичко, което казвах и правех, все мислех за чувствата на другите и се боях да не ги обидя. Страхувах се, че ако говоря честно, те няма да имат добро впечатление за мен, затова дори и да виждах нечий проблем, не смеех да кажа истината или да го посоча. Църквата ми възложи да надзиравам работата на тази група, но аз нямах никаква реална роля. Все исках да опазя имиджа и статуса си в очите на другите и не отчитах църковното дело. Как можех да бъда смятана за добър човек? В този момент видях, че макар и да изглеждам дружелюбна, любяща и внимателна, вътре в себе си всъщност бях интригантка. Исках да използвам този трик, за да спечеля възхищението на другите. Бях толкова хитър и измамен човек. Преди вярвах, че дружелюбните хора са добри, че те са в добри отношения с другите, че са харесвани и Бог ги одобрява. Вече разбрах, че дружелюбните хора просто са добри в преструвките и че дружелюбието не е принцип за поведение. Живеенето според тази традиционна културна идея само прави хората по-егоистични, достойни за презрение, хитри и измамни, а такова поведение е противно на истината, представлява зла постъпка и е в съпротива срещу Бог!

После прочетох още два откъса от Божието слово и разбрах какво е добра човешка природа, и научих принципите за поведение. Всемогъщият Бог казва: „Трябва да има критерий за притежаване на добра човешка природа. Това не означава да поемете по пътя на умереността, да не се придържате към принципите, да се стараете да не засягате никого, да угодничите, където и да отидете, да любезничите и да се разбирате с всеки, когото срещнете, и да накарате всички да говорят добре за вас. Не това е критерият. А какъв е тогава? Да можете да се подчинявате на Бог и на истината. Да подхождате към дълга си и към всякакви хора, събития и неща принципно и с чувство за отговорност. Това се вижда ясно от всички и в сърцето си всеки го знае“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Като отдаде сърцето си на Бог, човек може да придобие истината). „Това, към което хората трябва да се стремят най-много, е да превърнат Божиите слова в своя основа, а истината — в свой критерий. Едва тогава те могат да живеят в светлината и да изживеят подобие на нормален човек. Ако искаш да живееш в светлината, трябва да постъпваш според истината. Трябва да бъдеш честен човек, който изрича честни думи и постъпва честно. Основното е в поведението на човека да присъстват истините принципи. Щом хората изгубят истините принципи и се съсредоточат само върху доброто поведение, това неизбежно води до фалш и преструвки. Ако в държанието на хората няма принцип, колкото и добро да е поведението им, те са лицемери. Известно време може и да успяват да подвеждат останалите, но никога няма да заслужават доверие. Хората имат истинска основа само когато постъпват и се държат според Божиите слова. Могат ли да станат добри хора в резултат на това, че се съсредоточават единствено върху преструвката, че се държат добре, но не постъпват според Божиите слова? Категорично не. Добрите доктрини и доброто поведение не могат да променят покварения нрав на човека и не могат да променят неговата същина. Само истината и Божиите слова могат да променят покварения нрав, мислите и мненията на хората и да се превърнат в техен живот. […] И така, какви са Божиите изисквания и норми по отношение на начина, по който говорят и постъпват хората? (Да бъдат градивни за останалите.) Точно така. Най-важното е да казваш истината, да говориш честно и да бъдеш полезен на другите. Най-малкото, речта ти трябва да поучава хората, а не да ги мами, заблуждава, да им се подиграва, да ги иронизира, осмива, да им се присмива, да ги ограничава, да излага слабостите им или да ги наранява. Това е израз на нормалната човешка природа. Това е добродетел на човечеството. Бог определял ли ти е колко високо да говориш? Изисквал ли е от теб да използваш стандартен език? Изисквал ли е Той от теб да използваш цветиста реторика или възвишен, изискан езиков стил? (Не.) Няма нищо от тези повърхностни, лицемерни, фалшиви, непрактични неща. Всички Божии изисквания са неща, които нормалната човешка природа трябва да притежава — стандарти и принципи за езика и поведението на човека. Няма значение къде е роден човек или какъв език говори. Във всеки случай думите, които изричаш — фразеологията и съдържанието — трябва да бъдат поучителни за другите. Какво означава да бъдат поучителни? Това означава, че щом другите ги чуят, да ги почувстват като истина, да се обогатят и да получат помощ от тях, да могат да разбират истината и вече да не са объркани, нито податливи на подвеждането от другите. Така че Бог изисква от хората да казват истината, да казват това, което мислят, а не да мамят, да заблуждават, да се подиграват, да иронизират, да осмиват, да се присмиват, да ограничават другите, да излагат слабостите им или да ги нараняват. Не са ли това принципите на речта? Какво означава твърдението, че не трябва да излагат слабостите на хората? Това означава да не вадите кирливите ризи на други хора. Не се придържайте към техните предишни грешки или недостатъци, за да ги съдите или упреквате. Това е най-малкото, което трябва да правите. Как се изразява конструктивната реч в положителен план? Тя е предимно окуражаваща, насочваща, напътстваща, увещаваща, разбираща и утешителна. Също така в някои специални случаи се налага директно да разкрием грешките на другите хора и да ги кастрим, така че те да придобият познание за истината и да пожелаят да се покаят. Едва тогава се постига подобаващ резултат. Този начин на практикуване е от голяма полза за хората. Това истински им помага и е градивно за тях, нали?“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината. Какво означава човек да се стреми към истината (3)). От Божието слово разбрах какви са стандартите за преценяване на това дали нечия човешка природа е добра, или лоша. Истински добрата човешка природа не е да не стигаш до крайности, като избягваш да обиждаш хората, поддържаш хармонични отношения или се погаждаш с всички, нито е въпрос на това да си дружелюбен или отзивчив с хората. Това е само външно поведение и колкото и добре да се изпълнява, Бог не го одобрява. Само общуването с хората въз основа на Божието слово е придържане към принципите. Само когато човек подхожда към другите и към дълга си с искреност и отговорност и когато практикува истината и е честен, може да се смята, че той има истински добра човешка природа. Преди все си мислех, че ако посоча и разоблича проблемите на хората, ще ги обидя, и братята и сестрите ми ще си създадат негативно мнение за мен, затова, когато говорех, все мислех как да направя казаното по-лесно за приемане и как да не нараня чувствата на другите. Изобщо не мислех дали това ми поведение ще даде резултати. Всъщност общуването по този деликатен начин не обижда хората и запазва добрия ти имидж, но не носи никаква полза на другите хора или на църковното дело. Като помагаш на някого, трябва поне да направиш нещо полезно за него и да можеш ясно да посочиш проблемите му, когато ги установиш. Дори и това понякога да предполага критичен тон, който другият в началото може трудно да понесе, то може да го накара да се самоанализира и да се поправи. Помислих си как Божието дело на спасението не се състои от само един метод. Бог дава на хората не само успокоение и увещания, Той също така съди, наказва и кастри хората. Това е по-добър метод за спасение на хората. Ако видя, че някой живее с покварен нрав, и постоянно само го успокоявам и увещавам, това не е полезно за него и ще му е трудно да разпознае покварения си нрав. Осъзнах, че да помагаш на другите също изисква принципи и трябва да се основава на духовния ръст и уникалната история и ситуация на този човек. Ако брат или сестра тъкмо започва да практикува и няма професионални умения, има нужда от повече помощ, но ако разчита на покварен нрав, за да изпълнява дълга си, и вече е нанесъл щети на църковното дело, той трябва да бъде поправен, разобличен и скастрен. Това е изпълнение на отговорност и е полезно за тях. След като разбрах тези неща, си казах, че не мога повече да общувам с другите според традиционната култура и че трябва да практикувам според Божието слово и изисквания.

Един ден проверявах материалите за премахване, изготвени от другите две сестри, и забелязах, че примерите не са подробни и трябва да бъдат допълнени и подобрени. Тези две сестри вършеха тази работа от доста време и ако бяха проявявали повече съвестност при проверката, тези отклонения нямаше да настъпят. Беше ясно, че в отношението към дълга им има проблем. Помислих си как преди ме беше страх да не обидя хората и исках да си запазя отношенията с тях, затова не смеех да им посоча проблемите. Това не само не носеше на хората никаква полза, но и вредеше на църковното дело. Този път трябваше да си науча урока, да практикувам истината и да постъпя според принципите, затова разобличих отношението им към дълга им и същността на това да изпълняват дълга си така, както и последиците от това. После една от сестрите ми каза, че макар първоначално да не е можела да приеме да я скастрят и ѝ се е сторило, че съм била твърде строга, като се е самоанализирала според Божието слово, е придобила известно разбиране за проблемите си и е разбрала колко е важно да изпълнява дълга си в съответствие с принципите. Каза, че е придобила нещо от преживяването на кастренето. Тези факти ми показаха, че за тези, които се стремят към истината, кастренето може да е от полза, за да разпознаят проблемите си, да изпълняват дълга си по-внимателно и да намалят отклоненията в работата си. Започнах да осъзнавам, че само като постъпва и се държи според Божието слово и истината, човек може да изживее нормална човешка природа, и че това е от полза за другите, за самия него и за църковното дело. Само Божиите слова са принципите, според които човек трябва да постъпва и да се държи!