Преди няколко месеца преживях нещо подобно. Получих писмо от църквата в родния ми град, в което ме молеха за оценка на една от сестрите, Жанг Хуа. В писмото се казваше, че тя прекъсва църковния живот, като настройва хората едни срещу други и събира свои собствени привърженици. Водачите се опитали да разговарят с нея няколко пъти безуспешно и тя им отвръщала, като изтъквала техните собствени грешки. Църквата подготвяше информацията, необходима за отлъчването на Жанг Хуа, и ме помоли да ѝ напиша оценка. Когато видях писмото, осъзнах, че вероятно този път Жанг Хуа ще бъде отлъчена, защото през цялото време беше упорствала в това поведение и все още не се беше променила. Положението беше много сериозно. Когато си представих отстраняването на Жанг Хуа, не се почувствах много добре. Тя ме беше повишавала преди и винаги се опитваше да се грижи за мен. Ако разбереше, че аз съм онзи, който е изобличил злодеянията ѝ, какво щеше да си помисли за мен? Щеше ли да каже, че съм неблагодарен и безсърдечен? Като мислех за това, ми идеше просто да избегна този въпрос. Случи се така, че имах да върша и друга работа и го отлагах няколко дни.

Въпросът продължаваше да тегне над мен… Припомних си нещо отпреди десет години. Тогава Жанг Хуа беше църковен водач и ме беше повишила да работя с текст, така че да имам възможност да практикувам повече. Бях повишаван нееднократно и заминах да изпълнявам дълга си извън града. Мислех, че възможността да продължавам да работя с текст има нещо общо с това, че тя ме е повишавала през всички тези години преди. Помислих си за общението, за помощта и подкрепата, които тя ми даваше през годините си като водач — разбирахме се много лесно и тя се грижеше за нас и ежедневния ни живот ни много добре. Не само че уреждаше по-хубави къщи, в които да ни приемат, но ако ни липсваха дрехи или ежедневни потребности, тя ни ги доставяше незабавно. Помня един път, когато организира сбирка за нас. Беше чула, че имам заболяване на черния дроб и се беше свързала с един брат, който беше лекар, за да ми донесе дузина безплатни бутилки с лекарство за дроба. Това много ме трогна. С изключение на семейството ми никой не беше показвал толкова загриженост за болестта ми. Винаги чувствах, че тя ме уважава и оценява, и бях вечно благодарен заради това. Ето защо беше почти непоносимо неловко да бъда помолен да напиша оценка за Жанг Хуа, тъй като знаех, че тя е вършила доста лоши дела — и ако бъдеха изобличени, тя щеше да бъде прогонена. В дълга си като водач тя беше немарлива и безразсъдна, което навреди тежко на църковното дело. След като я освободиха като водач, тя отиде да проповядва евангелието, но започна да следва антихристи, осъждаше водачите като лъжеводачи в своята борба за водачество. В резултат на това водачите и работниците не можеха да изпълняват дълга си и църковното дело беше прекъснато до голяма степен. Сестра ѝ беше зъл човек. След като я отлъчиха, Жанг Хуа не беше доволна и я защити, като разпространяваше идеи и прекъсваше църковното дело. Чудех се защо Жанг Хуа винаги подкрепя грешните хора. После си помислих за Божието слово: „Мнозина в църквата са лишени от способността да преценяват. Случи ли се нещо подвеждащо, неочаквано застават на страната на Сатана и дори се обиждат, когато ги наричат негови слуги. Макар и да се казва, че нямат добра преценка, те неизменно застават на лишената от истина страна и в критични моменти никога не се застъпват за истината и не я бранят. Действително ли са лишени от способността да преценяват правилно? Защо ненадейно стават поддръжници на Сатана? Защо не изричат нито една справедлива и разумна дума в подкрепа на истината? Дали това действително се дължи на моментно объркване? Колкото по-малко проницателни са хората, толкова по-неспособни са да заемат страната на истината. Какво показва това, ако не, че хората без проницателност обичат греха? Нима не доказва, че са предани изчадия на Сатана? На какво се дължи способността им все да застават откъм Сатана и да говорят неговия език? Всяка тяхна дума, всяка постъпка, израженията на лицата им красноречиво доказват, че те съвсем не обичат истината, а по-скоро я ненавиждат. Фактът, че могат да застанат на страната на злото, доказва достатъчно красноречиво, че Сатана обича тези дребни дяволи, които прекарват живота си, борейки се за неговата кауза. Не са ли пределно ясни тези факти?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Предупреждение към онези, които не практикуват истината). Чрез откровението на Божиите слова и при сравнение с миналите зли дела на Жанг Хуа и настоящото ѝ поведение, видях, че тя винаги взимаше страната на Сатана и прекъсваше църковната работа. Разбрах, че тя е всъщност лакей на Сатана — злодей, който прекъсва църковната работа. Ако трябваше да изоблича всички зли дела на Жанг Хуа, тогава, според принципите на църквата, тя със сигурност щеше да бъде премахната. След това тя нямаше да играе никаква роля в Божия дом и нямаше да има никакви шансове за спасение. Вече беше на средна възраст и нямаше семейство. Ако я отлъчехме, щеше ли да има къде да отиде? Щом си помислех за грижите и повишенията, които тя ми беше осигурила, бях в дилема. Ако напишех оценката, тя вероятно щеше да бъде отлъчена за лошо поведение. Ако не я напишех, нямаше да защитавам църковната работа или да съм верен на Бог. Докато мислех за това, стигнах до компромис. Бяха минали години и паметта ми не беше много добра. Вече бях забравил много подробности, така че нямаше смисъл да полагам много усилия да си ги припомням. Просто щях да опиша няколко очевидни неща и да приключа с това. При тази мисъл в сърцето ми се надигна укор. Не беше ли това предателство и измама? Сега е последният етап на откровението в Божието дело, когато хората се сортират според вида им. Само когато се премахнат злодеите, антихристите, невярващите и злите духове, църквата ще бъде пречистена и ще може да продължи да върши работата си гладко. Знаех много добре, че Жанг Хуа е зла, но не исках да я изоблича — исках да я предпазя, да я прикрия. Това щеше да е като да взема страната на Сатана и да се противопоставя на Бог. Уплаших се, като осъзнах това. Опитах се усилено да си спомня всичките ѝ действия и да ги опиша на водача.

След като изпратих описанието, се почувствах малко по-спокоен, но чувството за тъга остана. Ако един ден се върнех в родния си град и Жанг Хуа знаеше, че аз съм този, който е разкрил злите ѝ дела, щеше ли да ми каже, че нямам обич и че съм неблагодарен? Дни наред, когато си помислех за това, чувствах, че сякаш съм направил нещо грешно. Продължавах да мисля. Знаех, че да се изобличават и докладват злодеите, е според Божията воля и е дълг на всички Божи избраници, тогава защо бях толкова тъжен и неохотен да я изоблича? Защо имах чувството, че ѝ дължа нещо? Докато разсъждавах за това, си припомних, че когато Бог анализираше морала на човечеството, Той засегна темата за отплащането за добротата, затова започнах да чета Божието слово. Божиите слова гласят: „Идеята, че на стореното добро трябва да отвръщаш с благодарност, е един от класическите критерии в традиционната китайска култура, според които се оценява дали поведението на даден човек е морално или неморално. Когато се преценява дали природата на даден човек е добра или лоша и колко морално е поведението му, един от показателите е дали се отплаща за услугите или помощта, които получава — дали отвръща с благодарност на получената добрина. В традиционната китайска култура и в традиционната култура на човечеството това се приема за важен показател за моралното поведение. Ако някой не разбира, че на стореното добро трябва да отвръщаш с благодарност, и е неблагодарен, тогава се счита, че е безсъвестен и недостоен да се общува с него и че всички трябва да го презират, отбягват или отхвърлят. От друга страна, ако някой разбира, че на стореното добро трябва да отвръщаш с благодарност, ако е благодарен и се отплаща за услугите и помощта, които получава, с всички средства, с които разполага, той се приема за съвестен и човечен. Ако някой получи облаги или помощ от друг човек, но не се отплати или просто изрази малко благодарност с обикновено „благодаря“ и нищо повече, какво ще си помисли другият? Може ли да се почувства неловко? Може ли да си помисли: „Този човек не заслужава да му се помага, той не е добър. Ако реагира така, след като толкова много му помогнах, значи е безсъвестен или нечовечен и не е достоен да общувам с него“? Ако пак срещне такъв човек, дали отново ще му помогне? Най-малкото няма да има желание за това. При подобни обстоятелства, не бихте ли се замислили дали наистина трябва да помагате или не? Урокът, който бихте научили от предишното си преживяване, би бил: „Просто не мога да помагам на кой да е — той трябва да разбира, че на стореното добро трябва да се отвръща с благодарност. Ако човекът е от типа неблагодарници, които няма да ми се отблагодарят за помощта, която съм им оказал, тогава по-добре да не му помагам“. Няма ли да е такова мнението ви по въпроса? (Така е.)“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Какво означава човек да се стреми към истината (7)). След като прочетох Божието слово, открих причината да се чувствам толкова тъжен и така сякаш ѝ дължа нещо. Бил съм подведен и отровен от моралния принцип да се отплащаме за добротата. През детството ми, когато родителите ми, по-възрастните или селяните говореха, фразата „отплащане за добротата“ се появяваше често в разговорите им. Когато чуваха как някой, който е получил помощ, по-късно се е отплатил за услугата, те го хвалеха и казваха, че е добър, че има съвест и че е достоен за приятелство. Възхищаваха се и уважаваха такива хора и щастливо ги поздравяваха, щом ги срещнеха. Но когато някой не връщаше услуга, не искаха да бъдат свързвани с него. Дискретно заклеймяваха такива хора като неблагодарни, без съвест и човешка природа, и изобщо не ги поздравяваха. Потопен в този вид ценности от дете, винаги се бях опитвал да практикувам идеята за отплащане за добрината. Трябваше да помня всеки, който е помогнал на мен или на семейството ми, и да му се отплатя веднага щом е възможно. Ако не беше възможно в този момент, трябваше да изчакам и да му се отплатя по-късно, когато мога. Това изглеждаше подходящо действие за един благороден, съвестен и почтен човек и ми спечели благосклонността на хората около мен. Но по отношение на Жанг Хуа чувствах, че не съм ѝ се отплатил за повишението, загрижеността и помощта и дори съм разкрил злите ѝ дела. Съвестта ми беше гузна, чувствах се неблагодарен. Тези идеи все още имаха толкова власт над мен, че макар да знаех, че злите хора и невярващите могат само да прекъснат църковната работа и дълга на братята и сестрите, все още не бях склонен да изоблича злите ѝ дела. Бях силно подведен и ограничен от концепцията за отплащането за добрината.

Точно тогава прочетох още от Божието слово. „Твърденията за морално поведение, като „На стореното добро трябва да отвръщаш с благодарност“, не казват на хората какви точно са отговорностите им в обществото и сред човешките същества. Вместо това те са начин да се обвържат или принудят хората да постъпват и да мислят по определен начин, независимо от желанието им и без значение при какви обстоятелства или в какъв контекст им се случват тези прояви на доброта. Има много примери за отплата за доброта от древен Китай. Един прегладнял малък просяк например беше приет от семейство, което го нахрани и облече, обучи го на бойни изкуства и му даде всякакви знания. Изчакаха, докато порасне, и след това започнаха да го използват като източник на приходи, като го изпращаха да върши злини, да убива хора, да прави неща против волята си. Ако разгледате историята му в контекста на всички ползи, които той получи, тогава спасяването му беше нещо добро. Ако помислите обаче какво беше принуден да върши по-късно, дали наистина беше добро или беше лошо? (Беше лошо.) Но под влиянието на традиционната култура, че „на стореното добро трябва да отвръщаш с благодарност“, хората не могат да направят тази разлика. На пръв поглед изглежда, че момчето няма друг избор, освен да върши злини и да наранява хората, да стане убиец — неща, които повечето хора не биха искали да правят. Но дали фактът, че вършеше тези лоши неща и убиваше по заповед на господаря си, не беше продиктуван от искреното му желание да се отплати за добрината му? Особено под въздействието на традиционната китайска култура, че „на стореното добро трябва да отвръщаш с благодарност“, тези идеи няма как да не влияят на хората и да не ги контролират. Те със сигурност възпират начина, по който хората действат, както и намеренията и мотивите зад действията им. Каква би била първата мисъл на момчето, когато беше поставено в тази ситуация? „Това семейство ме спаси и беше добро към мен. Не мога да бъда неблагодарен, трябва да им се отплатя за добрината. Дължа им живота си, затова трябва да им го посветя. Трябва да направя всичко, което поискат от мен, дори и да означава да върша злини и да убивам хора. Не мога да обмислям дали е правилно или не е, просто трябва да се отплатя за добрината им. В противен случай, пак ли щях да съм достоен да се наричам човек?“. В резултат на това винаги, когато семейството искаше от него да убие някого или да извърши нещо лошо, той го правеше без изобщо да се колебае или да го подлага на съмнения. Нима тогава поведението, действията и безпрекословното му подчинение не бяха продиктувани от идеята и възгледа, че „на стореното добро трябва да отвръщаш с благодарност“? Не изпълняваше ли този критерий за морално поведение? (Така е.) Какво разбирате от този пример? Поговорката „На стореното добро трябва да отвръщаш с благодарност“ нещо добро ли е, или не е? (Не е, в нея няма никакъв принцип.) Всъщност човек, който се отплаща за добрина, има принцип. А именно, че на стореното добро трябва да отвръщаш с благодарност. Ако някой ти стори добро, трябва да му отвърнеш със същото, в противен случай, не си човек и нямаш оправдание, ако те упрекват за това. Поговорката гласи: „За капката вода трябва да се отплатиш с цял извор“, но в този случай момчето получи не капка, а животоспасяваща добрина, така че имаше още по-голямо основание на свой ред да се отплати с живот. Той не знаеше какви са границите или принципите на отплатата за добрина. Вярваше, че животът му е бил даден от това семейство, затова трябваше да им го посвети в замяна на това и да направи всичко, което поискат от него, включително и да убива или да върши други злодеяния. В отплащането за доброта по този начин няма принципи или граници. Той служеше като съучастник на злодеи и се погуби, докато го правеше. Правилно ли беше да се отплаща за добрината по този начин? Разбира се, че не. Постъпи глупаво“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Какво означава човек да се стреми към истината (7)). Чрез Божия пример за просяка, който се отплаща за добрината, видях, че отплащането за добрината е сатанинска заблуда, която цели да ни отрови. Идеята за отплащането за добрината не само ограничава душата ни, но също изкривява мислите ни, като превръща нормалната помощ между хората в задължение за благодарност, която трябва да се помни и да се връща, за да не бъде заклеймен някой, че няма съвест и човешка природа. Колко хора са загубили досег с правилното поведение заради този подвеждащ и отровен морал? Без значение кой прави услугата, дори ако е злодей или човек със задни мотиви, онзи, който е облагодетелстван, трябва да се отплати с цялото си същество дори ако се налага да извърши убийство или друго зло. И така осъзнах, че моралът на отплащането за добрината наистина отравя хората. Когато помислих как Жанг Хуа нападаше водачите и прекъсваше църковната работа, разбрах, че водачът моли за оценка, за да разбере ясно как Жанг Хуа се държи обикновено, за да прецени дали да я отлъчи или не. Но заради подвеждането и влиянието на „отплащането за добрината“ само мисълта за Жанг Хуа, която ме повиши и се грижи за мен — и за всичките ѝ услуги — ме караше да искам да прикривам злите ѝ дела. Бях твърде объркан, за да направя разлика между добро и зло, между черно и бяло! В този момент бях в състояние да забележа някои неща в идеята за отплащането за добрината. Виждах, че не е нещо положително, а е заблуда, която Сатана използва, за да подвежда и покварява хората. Знаех, че не трябва да живея според нея, не трябва да я приемам за принцип на поведение.

По-късно, прочетох още от Божието слово. „Необходимо е да се разбере концепцията на традиционната култура, че „на стореното добро трябва да отвръщаш с благодарност“. Най-важната част е думата „добро“. Как трябва да се разглежда това добро? За какъв аспект и за какво естество на доброто се отнася? Какво означава „на стореното добро трябва да отвръщаш с благодарност“? Хората трябва да разберат отговорите на тези въпроси и при никакви обстоятелства не бива да бъдат ограничавани от тази идея за отвръщане на доброто. Това е изключително важно за всеки, който се стреми към истината. Какво е „доброто“ според човешките представи? На по-ниско ниво добро е някой да ти помогне, когато си в беда. Например, някой да ти даде купа ориз, когато гладуваш, или бутилка вода, когато умираш от жажда, или да ти помогне да се изправиш, когато паднеш и не можеш да станеш. Всичко това са добри дела. Много добро дело е някой да те спаси, когато си в отчайваща беда — това е животоспасяваща добрина. Когато си в смъртна опасност и някой ти помогне да избегнеш смъртта, по същество спасява живота ти. Това са някои от нещата, които хората възприемат като „добрина“. Този вид добрина далеч надхвърля всякакви дребни, материални услуги — това е голяма добрина, която не може да се измери в пари или материални неща. Хората, които я получават, изпитват такава признателност, която не може да се изрази само с няколко думи на благодарност. Правилно ли е обаче хората да мерят добрината така? (Не е правилно.) Защо казвате, че не е правилно? (Защото се основава на нормите на традиционната култура.) Този отговор се основава на теорията и учението, и макар да изглежда правилен, не стига до същността на въпроса. И така, как може да се обясни това на практика? Обмислете го внимателно. Преди известно време чух за един клип в интернет, в който един мъж изпуска портфейла си, без да разбере. Едно малко куче вдига портфейла и хуква да го догони, и когато мъжът вижда това, той бие кучето за това, че е откраднало портфейла му. Нелепо, нали? Човекът е по-неетичен от кучето! Действията на кучето бяха в пълно съответствие с човешките етични норми. Един човек би извикал: „Изпусна си портфейла!“. Но тъй като кучето не можеше да говори, то просто мълчаливо вдигна портфейла и се затича след човека. Следователно, щом едно куче е способно на някои от добрите постъпки, насърчавани от традиционната култура, какво говори това за хората? Хората се раждат със съвест и разум, следователно са още по-способни да вършат това. Стига човек да има чувство за съвест, той може да изпълнява такива отговорности и задължения. Не е необходимо да се полага упорит труд или да се плаща цена, не изисква големи усилия и е просто въпрос на вършене на нещо полезно, нещо, което да помогне на другите. Дали обаче природата на това действие наистина може да се определи като „доброта“? Издига ли се до нивото на постъпка от доброта? (Не.) Щом не се издига, нужно ли е хората да говорят за това, че трябва да се отплатят? Би било излишно“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Какво означава човек да се стреми към истината (7)). Докато размишлявах върху думите Му, сърцето ми се просветли. Бог казва: „Най-важната част е думата „добро“. Как трябва да се разглежда това добро?“. Щях да видя истината веднага щом успея да разбера как да възприемам идеята за „добротата“ и повече нямаше да бъда подвеждан или контролиран от нея. Разсъждавах върху това. Смятах, че Жанг Хуа беше проявявала доброта към мен по два основни начина. Първо, тя ме повишаваше. Второ, един брат ми даваше лекарства, докато тя беше водач. Но бяха ли това наистина добрини? Всъщност, когато някой е болен или се сблъсква с трудности, да му подадеш ръка, за да го облекчиш, е нормално поведение — така е благоразумно. Но това едва ли представлява някаква специална доброта, за която трябва да се отплащаме. Фактът, че когато Жанг Хуа научи за моето заболяване на черния дроб, тя помоли брата да ми даде лекарството, всъщност може да се възприеме като нейна отговорност, каквато съществува сред всички разумни хора със съвест. Но аз приех помощта ѝ присърце и я сметнах за специална добрина, за която трябва да се отплатя, като дори се опитвах да я задържа в църквата, прикривайки злите ѝ дела. Като се отплащах за добротата ѝ по този начин, не жертвах ли църковните интереси за своите? Бях напълно объркан.

Също така се чудех дали повишението от Жанг Хуа се брои за специална добрина. Мислех за този откъс от Божиите слова: „Трябва да разберете, че независимо от времето или етапа, в който Бог върши Своето дело, Той винаги се нуждае от част от хората, които да работят с Него. Това, че тези хора сътрудничат на Божието дело или за разпространяването на евангелието, е предопределено от Него. […] Кой от вас точно в този момент изпълнява дълга си в Божия дом по случайност? От какъвто и произход да сте дошли, за да изпълнявате дълга си, нищо от това не е случайно. Този дълг не може да се изпълнява само като се намерят няколко вярващи на случаен принцип. Това беше предопределено от Бог преди епохите. Какво означава, че нещо е предопределено? Какво конкретно? Означава, че в целия Си план за управление Бог отдавна е планирал колко пъти ще бъдеш на земята, в кой род и в кое семейство ще се родиш в последните дни, какви ще бъдат условията в това семейство, дали ще си мъж или жена, какви ще бъдат силните ти страни, какво ниво на образование ще имаш, колко красноречив ще бъдеш, какви ще са заложбите ти и как ще изглеждаш. Той е планирал възрастта, на която ще дойдеш в Божия дом и ще започнеш да изпълняваш дълга си, както и кога какъв дълг ще изпълняваш. Бог отдавна е предопределил всяка стъпка за теб. Още преди да се родиш и когато дойде на земята в последните си няколко живота, Бог вече е бил подредил какъв дълг ще изпълняваш в този последен етап от делото“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). Колкото повече обмислях Божиите слова, толкова по-ясни ставаха нещата. Моята работа с текстове привидно можеше да се дължи на повишението от Жанг Хуа, но Бог е Онзи, Който подрежда всичко. Той ме водеше постепенно към тази роля. Ако домът Божи не разполагаше с тази работа, не бих могъл да изпълня този дълг. Така че не беше ли станало всичко в резултат на Божието дело? Трябваше да съм благодарен и признателен на Бог и все пак смятах Жанг Хуа за източника на тази услуга, и исках да ѝ се отплатя за нея. Не можех да видя Божията благодат, а само тази на човека. Бях наистина сляп, невеж, безразсъден и глупав. Дългът на Жанг Хуа като църковен водач беше да обучава и повишава хората според изискванията на работата в Божия дом — аз трябваше да съм благодарен на Бог, вместо да приписвам тази доброта на друг човек. Щом разбрах това, изпитах облекчение. Признателността, която чувствах към нея повече от десет години, благодарността, която изпитвах заради това, че ме оценява, и желанието ми да ѝ се отплатя изчезнаха. Вече не се чувствах задължен към нея, не съжалявах, че съм разкрил злите ѝ дела. Вината, че съм неблагодарен също изчезна и вече не ставаше въпрос за някаква добрина между нас. Точно както казва Бог: „За Мен този вид „доброта“ просто не съществува и се надявам същото да важи и за вас. Как тогава трябва да се отнасяш към това? Просто го считай за задължение и отговорност и за нещо, което някой с човешки инстинкти трябва да направи. Трябва да се отнасяш към това като към своя отговорност и задължение на човешко същество и да го правиш възможно най-добре. Това е всичко“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Какво означава човек да се стреми към истината (7)). Божието слово ме освободи от ограниченията на нуждата да се отплащам за добротата и поправи отношението ми към тези неща. Много съм Му благодарен.

И така, мислех, че въпросът е приключен. Но после, преди няколко дни, от църквата в родния ми град отново ми писаха и ме помолиха да опиша ясно поведението на Жанг Хуа, както и моментите и местата, за които се отнася то, когато е поддържала антихристи и зли хора и е следвала антихристите към злото. Без такова доказателство щеше да е невъзможно да я отлъчат. След като получих писмото, все още се чувствах малко неспокоен. Ако напишех това, Жанг Хуа щеше със сигурност да бъде отлъчена. Тя беше толкова добра с мен. Ако го направех, нямаше ли… Но бързо осъзнах, че това е проявление на сатанинския принцип на отплащане за добрината. Трябваше да отхвърля тази идея и да практикувам според Божието слово. Припомних си, че Божието слово казва: „Какъв принцип трябва да спазват хората в отношението си към другите според Божиите слова? Обичайте това, което Бог обича, и мразете това, което Той мрази. Това е принципът, който трябва да се спазва. Бог обича хората, които се стремят към истината и които са способни да се подчинят на волята Му. Това са хората, които и ние трябва да обичаме. Бог презира хората, които не са способни да се подчинят на Божията воля, които Го ненавиждат и се бунтуват срещу Него, и ние също трябва да ги презираме. Това иска Бог от хората. […] По време на Епохата на благодатта Господ Исус каза: „Коя е майка Ми и кои са братята Ми?“ „Защото който върши волята на Моя Отец, Който е на небесата, той Ми е брат и сестра, и майка“. Тези слова са изречени още през Епохата на благодатта, а сега Божиите слова са още по-ясни: „Обичайте това, което Бог обича, и мразете това, което Той мрази“. Тези слова са недвусмислени и по същество […]“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само ако признае собствените си погрешни възгледи, човек може да се промени истински). Божието слово прави всичко много ясно: трябва да се отнасяме към хората принципно, да обичаме това, което Бог обича, и да мразим това, което Бог мрази. Онези, които търсят и практикуват истината, са наши братя и сестри и към тях трябва да се отнасяме с любов. Онези, които не търсят истината или изобщо не я практикуват, или дори извършват злини, които прекъсват църковната работа, не са братя и сестри, а лакеи на Сатана, зли хора. Те трябва да бъдат изобличавани, разпознавани и премахвани от църквата. Само това е в съгласие с Божията воля. След като разбрах това, не се колебах. С документа, който бях дал по-рано, и с внимателно припомняне създадох свидетелство за злите ѝ дела. След като пратих отговора си, се почувствах омиротворен и спокоен. Най-накрая бях избягал от ограниченията на концепцията за отплащане за добротата и сърцето ми почувства облекчение.