Здравей

Хуейдзюен,

получих писмото ти. В него казваш, че децата ни са били премахнати от църквата. Първоначално просто не можех да приема това. Спомням си как преди няколко години, когато се прибрах у дома, Сяотао и Сяомин все още ходеха на сбирки и изпълняваха дълг, как се стигна до това да ги премахнат? Въпреки че не се стремяха към истината, и двамата бяха истински вярващи. Да не би водачът да е искал твърде много от тях? Дали премахването им е било грешка? Дори негодувах срещу теб. Децата ни следваха светски пътища, интересуваха се единствено от преследването на пари и не желаеха да изпълняват дълг или да ядат и пият от Божието слово. Чудех се защо не си разговаряла с тях. Чувствах, че само ако си бях вкъщи, щях да им помагам и да ги подкрепям повече и нямаше да им позволя да стигнат дотам, че да бъдат премахнати. Такива бяха мислите, които изпълваха главата ми, а нощем лежах в леглото и не можех да заспя, преследван от щастливи спомени за времето, когато всички бяхме заедно, пеехме хвалебствия към Бог и ядяхме и пиехме от Неговото слово. Спомням си, че ти казах, че се надявам цялото ни семейство да се стремим към истината, да бъдем спасени от Бог, да живеем в Неговото царство, и колко прекрасно ще бъде това. Никога не съм очаквал, че тъкмо когато Божието дело беше на път да приключи, децата ни ще бъдат разобличени като неверници и премахнати от църквата. Не означаваше ли това, че те са загубили шанса си за спасение? Колкото повече мислех за това, толкова повече се разстройвах. Когато виждах как бедствията се увеличават и пандемията се влошава, това ме накара да се тревожа особено много за бъдещето на децата ни. Дори исках да напиша писмо до църковния водач, да попитам дали децата ни могат да останат да полагат труд за църквата, за да има някаква надежда за спасението им. Тъй като години наред изпълнявах дълга си далеч от дома заради арестите на Компартията, чувствах, че не съм се грижил за тях и че не съм изпълнил задълженията си като техен баща. Чувствах, че съм им длъжен. Хуейдзюен, знаеш ли, че докато живеех в това състояние, сърцето ми беше изпълнено с мрак и депресия и не можех да се съсредоточа върху изпълнението на дълга си? Осъзнах, че състоянието ми е погрешно, затова се помолих на Бог: „Боже! Боли ме, че децата ми са премахнати от църквата. Макар и да знам, че Ти позволяваш това, и че трябва да се покорявам, просто не мога да се откажа от децата си и чувствам, че им дължа толкова много. Боже! Моля те, просветли ме, за да разбера истината по този въпрос и да не бъда възпиран от обичта си“.

След като се помолих, почетох Божието слово. „Имаше ли конкретни подробности в практиките на Йов? Първо, нека поговорим за това как се отнасяше той към децата си. Целта му беше във всичко да се покорява на това, което Бог е подредил и устроил. Не се опитваше да налага нещата, които Бог не е направил, нито имаше сметки и планове, основани на човешката воля. За всичко изчакваше и се вслушваше в Божиите подредби и в устроеното от Бог. Това беше общ принцип. […] Как се отнасяше Йов към децата си? Той просто изпълняваше отговорността си на баща, като споделяше с тях за евангелието и общуваше за истината. Но независимо от това дали те го слушаха, дали се подчиняваха, или не, Йов не ги принуждаваше да вярват в Бог — не ги влачеше с ритници и викове, нито се намесваше в живота им. Техните идеи и мнения бяха различни от неговите, но той не се намесваше в това, което правеха, нито в пътя, по който поемаха. Рядко ли говореше Йов на децата си за вярата в Бог? Със сигурност е разговарял достатъчно с тях по този въпрос, но те отказваха да го слушат и да го приемат. Какво беше отношението на Йов към този въпрос? „Изпълних отговорността си. Що се отнася до въпроса за пътя, по който ще поемат, това зависи от техния избор, а той зависи от устроеното от Бог и от Неговите подредби. Ако Бог не работи върху тях или не ги води, няма да се опитвам да ги насилвам“. Затова Йов не се моли за тях пред Бог, не плаче със сълзи на мъка за тях, не пости за тях и не страда по никакъв начин. Той не прави тези неща. Защо Йов не направи нито едно от тези неща? Защото нито едно от тях не беше начин да се покори на Божието върховенство и на Божиите подредби. Всички те произлизат от човешки идеи и са начини за силово налагане на нещата. […] Неговият метод на практикуване беше правилен. Във всеки начин, по който практикуваше, в гледната точка, отношението и състоянието, с които се отнасяше към всичко, той винаги беше в позиция и в състояние на покорство, като очакваше, търсеше и след това постигаше знание. Това отношение е много важно. Ако хората никога нямат такова отношение в това, което правят, и имат особено силни лични идеи и поставят личните си намерения и ползи пред всичко останало, тогава те наистина ли се покоряват? (Не.) При такива хора не може да се наблюдава истинско покорство. Те не са способни да постигнат истинско покорство“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни). Докато четях този откъс от Божието слово, се почувствах унизен и засрамен. Видях, че Йов не е разчитал на обичта в отношенията с децата си и е бил способен на разумност. Макар и да се надявал, че децата му ще повярват в Бог и ще се държат настрани от злото, така че да не грешат прекалено много и да не тръгнат по пътя към унищожението, когато видял, че те не почитат Бог и живеят в разврат, той не ги карал да променят начина си на живот и не ги принуждавал да поемат по определен път. Той просто се покорил на Божиите подредби и се въздържал от съгрешаване срещу Бог. По-късно, когато децата му били премазани до смърт, Йов не обвинил Бог. Виждах, че в отношенията с децата си, Йов се страхувал от Бог и Му се покорявал. И все пак, когато разбрах, че синът ми е напуснал църквата заради светски стремежи, а дъщеря ми е била премахната, аз се съсредоточих върху плътската си обич към семейството. Мислех си как ще могат да запазят някаква надежда да бъдат благословени. Независимо дали вярата им е била искрена, или не, и дали са се стремили към истината, исках просто да могат да останат в църквата. Дори исках водачът да им даде още един шанс, да им позволи да останат да полагат труд за църквата по какъвто и да е начин. Когато ставаше въпрос за моите деца, просто исках да използвам човешки методи, за да спася нещата. Не се подчинявах на Божието върховенство или на Божиите подредби. Особено когато разбрах, че са лепнали на децата ми етикет „неверници“, аз не само, че не потърсих истината, за да разбера същността им, но и живях в неразбиране, като се съмнявах дали водачът е подходил безпристрастно към нещата, и изгубих желанието си да изпълнявам дълга си. В сърцето ми имаше място само за моите деца; Бог нямаше място в него. Спомних си ясните изисквания на Божиите управленски закони: „Близките, които не са във вярата (твоите деца, съпруг или съпруга, сестрите или родителите ти и т.н.), не трябва да бъдат принуждавани да се присъединяват към църквата. Божието семейство не страда от недостиг на членове и няма нужда да попълва броя си с хора, от които няма никаква полза. Всички онези, които не вярват с радост, не трябва да бъдат водени в църквата. Тази заповед е за всички хора. Вие трябва да проверявате, да наблюдавате и да си напомняте един на друг за този въпрос; никой не може да го нарушава“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Десетте управленски закона, които трябва да бъдат спазвани от Божиите избраници в Епохата на царството). Спомням си, че в писмото си каза, че другите са ги подкрепяли много, и че самите те са избрали да не се покаят, да занемарят четенето на Божието слово и да спрат да се събират. Това вече показваше, че те са неверници, но аз пренебрегнах Божието слово и исках да се уповавам на обичта си, за да ги задържа в църквата. Бях толкова непокорен. Не мога да продължавам да се уповавам на обичта си. В отношенията си с нашите деца трябва да бъда като Йов, да търся истината и да се покорявам на Божието устройство и подредби. Това е чувството, което трябва да имам.

След това се замислих за всички хора, които са били разобличени и отстранени през последните години. Когато виждах тези съобщения за премахване, издавани от Божия дом, нямах никакви представи. Знаех, че Бог е праведен и че в Неговия дом цари истината и никой не е онеправдан. Но когато видях, че децата ни са премахнати, защо не се покорих на Бог и не възхвалих Неговата праведност, а вместо това се уповавах на обичта си и се съмнявах дали църквата е постъпила справедливо? Продължих да чета Божието слово. „Какво характеризира чувствата? Определено не е нищо положително. Това е съсредоточаване върху физическите взаимоотношения и задоволяване на плътските пристрастия. Фаворизирането, защитата на чуждите недостатъци, прекомерната любов, разглезването и угаждането — всичко това спада към чувствата. Някои хора много се доверяват на чувствата и реагират на всичко, което им се случва, въз основа на чувствата си. В сърцето си прекрасно знаят, че това е погрешно, и въпреки това пак не са способни да бъдат обективни, а още по-малко да постъпват принципно. Способни ли са хората да практикуват истината, когато чувствата постоянно ги ограничават? Това е изключително трудно! Неспособността на много хора да практикуват истината се дължи на чувствата. Те смятат, че чувствата са особено важни и ги поставят на първо място. Дали това са хора, които обичат истината? Определено не са. Какво представляват чувствата по същество? Те са вид покварен нрав. Проявленията на чувствата могат да се опишат с няколко думи: фаворизиране, безпринципна защита на други хора, поддържане на физически отношения и пристрастност. Ето какво са чувствата. Какви са вероятните последици от това, че хората имат чувства и живеят според тях? Защо Бог най-много мрази чувствата на хората? Някои хора винаги са възпирани от чувствата си, не могат да практикуват истината и въпреки че искат да се покорят на Бог, не могат, затова се чувстват измъчвани от чувствата си. Има много хора, които разбират истината, но не могат да я практикуват. Това също се дължи на факта, че са възпирани от чувствата си. Например някои хора излизат от домовете си, за да изпълняват дълга си, но винаги мислят за семейството си, денем и нощем, и не могат да изпълнят добре дълга си. Не е ли това проблем? Някои хора са тайно влюбени и в сърцата им има място само за този човек, което се отразява на изпълнението на дълга им. Това не е ли проблем? Някои хора се възхищават и боготворят друг човек, до такава степен не искат да слушат никого, освен този човек, че дори не слушат какво казва Бог. Дори ако някой друг общува с тях за истината, те няма да я приемат. Слушат само думите на този човек, на своя идол. Някои хора имат идол в сърцата си и не позволяват на други хора да говорят за техния идол или да го докосват. Ако някой заговори за проблемите на техния идол, те се ядосват и се впускат да защитят своя идол и да извъртят думите на този човек. Не допускат техният идол да понесе несправедливост, без да бъде защитен, и правят всичко по силите си, за да защитят репутацията му. Чрез техните думи грешките на идола им стават правилни и те не позволяват на хората да изричат верни думи или да ги разобличават. Това не е справедливост. Това се наричат чувства“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Какво е истината реалност). От Божието слово разбрах, че обичта е част от сатанинския покварен нрав, и че когато разчиташ на нея, не само не можеш да гледаш безпристрастно на хората, но развиваш пристрастия и фаворизиране и ще противоречиш на принципите, за да защитиш плътските си взаимоотношения. Точно както когато научих, че Сяотао и Сяомин са били премахнати — не потърсих Божието намерение, уроците, които трябва да науча, или аспекта на истината, в който трябва да навляза. Вместо това си внуших идеята, че водачът действа безпринципно. Тревожех се, че децата ни са били онеправдани и исках да продължа с писмо до на водача с молба да им се размине и да им бъде позволено да продължат да изпълняват дълга си в църквата. Видях, че да действам емоционално по отношение на децата си е форма на пристрастие и фаворизиране и е безпринципно. След всичките тези години във вярата, знаех, че църквата има принципи за премахване на хора и че това се прави заради цялостното поведение на човека, а не заради моментна грешка. Само ако човек не се покае след всестранна помощ и общение, и в крайна сметка му се лепне етикет на злодей или неверник, към него ще се отнесат според принципите, и само с одобрението на поне 80% от църквата някой може да бъде премахнат. Това е справедливо и в съответствие с истината. Сетих се за сина ни и как го бях попитал защо е дошъл да изпълнява дълг. Той ми каза: „Дойдох да изпълнявам дълг, защото ми липсваш“. Видях, че в сърцето му няма място за Бог, че изобщо не обича истината и че не изпълнява дълга си, за да се стреми към истината. Когато видя, че Божият дом непрекъснато разговаря за истината и това не може да удовлетвори желанията му, той искаше да се откаже от дълга си. Водачите бяха разговаряли с него толкова много, но той никога не ги слушаше. Когато се прибираше вкъщи, играеше на игри, вместо да чете Божието слово. Той беше неверник. Дъщеря ни беше същата — тя вярваше повече от десетилетие, но рядко ядеше или пиеше от Божието слово и възгледите ѝ бяха като тези на невярващите. Въпреки че от време на време изпълняваше дълга си, винаги, когато той не се съобразяваше с нейните представи или засягаше интересите ѝ, тя не го изпълняваше. Нямаше истинска вяра в Бог и по същество също беше неверник. Спомням си, че Бог е казал: „Когато някой наистина е определен в Божиите очи като оттеглил се, това всъщност не означава, че е напуснал Неговия дом, че вече няма да бъде видян или че е заличен от църковните списъци. Истината е, че ако човек не чете Божиите слова, то независимо от големината на вярата му и от това дали се признава за вярващ в Бог, се оказва, че той не признава в сърцето си съществуването на Бог, нито че Неговите слова са истина. За Бог този човек вече се е оттеглил и повече не се счита за член на Неговия дом. Тези, които не четат Божиите слова, са категория хора, които са се оттеглили. […] Има и друга категория: тези, които отказват да изпълняват дълга си. Каквато и молба да отправи към тях Божият дом, каквато и работа да им възложи да свършат, какъвто и дълг да иска да изпълнят, както по съществени, така и по маловажни въпроси, дори нещо толкова просто като да предават от време на време послание — те не искат да го изпълнят. Те, самопровъзгласилите се за вярващи в Бог, не могат да изпълнят дори задачи, за които може да се потърси помощ от невярващ. Това е отказ да се приеме истината и да се изпълни дълг. Както и да ги увещават братята и сестрите, те отказват и не приемат. Когато църквата им уреди някакъв дълг, който да изпълнят, те го пренебрегват и представят хиляди извинения, за да откажат. Това са хора, които отказват да изпълняват дълга си. За Бог такива хора вече са се оттеглили. Тяхното оттегляне не се дължи на това, че Божият дом ги е премахнал или зачеркнал от списъците си, а на това, че те самите нямат истинска вяра — те не признават себе си за вярващи в Бог“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Дванадесета точка: те искат да се оттеглят, когато нямат статус и надежда да получат благословии). „Кой е Сатана, кои са демоните и кои са Божиите врагове, ако не противници, които не вярват в Бог? Не са ли те онези хора, които се бунтуват срещу Бог? Не твърдят ли те, че са вярващи, но всъщност са лишени от истината? Нима единственият им стремеж не е да добият благословение, макар да са неспособни да свидетелстват за Бог? Ти и до днес продължаваш да общуваш с тези демони и да се отнасяш с тях със съвест и любов, но нима с това не отправяш положителни сигнали към Сатана? Не се ли съюзяваш с демоните? Ако хората са стигнали дотам и пак не успяват да разграничат доброто от злото, и продължават да раздават напосоки обичта и милосърдието си без всякакво желание да потърсят Божиите намерения и без да могат да вземат Неговите намерения за свои собствени, краят им ще бъде още по-окаян“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Бог и човекът ще встъпят в покой заедно).

Хуейдзюен, след като прочетох тези Божии слова, осъзнах колко идиотски глупав съм бил. Исках да използвам човешки средства, за да задържа децата ни в църквата, като си мислех, че, може би, в крайна сметка ще оцелеят, ако полагат труд за църквата. Но в светлината на Божието слово виждам колко абсурдно е било моето мислене. Всъщност всички онези, които вярват в Бог, но не четат словото Му или не изпълняват дълг, изобщо не са признати за вярващи от Бог, дори и да не са премахнати все още, тъй като в Божиите очи те вече са се отдръпнали. Сравних това с поведението на нашите деца. След всичките си години на вяра Сяотао все още следваше светските тенденции и не четеше Божието слово, нито пък изпълняваше дълг. Видях, че той изобщо не обичаше истината и по същество беше неверник и не обичаше истината. Сяомин беше във вярата от години, но никога не се съсредоточаваше върху четенето на Божието слово и дори само заради това можеше да бъде премахната като неверник. Божият дом не се нуждае от такива хора, за да попълва бройката, още по-малко от полагането на труд на такива неверници. Дори ако църквата не ги беше премахнала, Бог нямаше да ги признае за вярващи. Трябва да имам проницателност за тях, да застана до Бог в разглеждането на нещата в съответствие с истините принципи и да се покорявам на Божието върховенство и подредби. Но в отношенията с децата ни аз се уповавах на обичта си и, без да знам фактите, подозирах, че водачът погрешно ги е премахнал и исках тези неверници да останат и да попълват бройката в църквата. Винаги защитавах плътските си отношения. Не се ли сближавах с демони, като прехвърлях добри намерения и любов към Сатана, точно както Бог разкри? Не можех да различа правилното от грешното, свързвах се с демони и по същество се съпротивлявах на Бог. Като осъзнах тези неща, разбрах напълно, че премахването на Сяотао и Сяомин е изцяло в съответствие с Божието слово и истините принципи.

Също така се чудех защо се чувствах толкова дълбоко виновен и обвиняван, когато децата ни бяха премахнати, и защо чувствах, че не съм изпълнил отговорностите си като баща, като подозирах, че само ако бях намирал време да се връщам у дома, да общувам с тях и да им помагам повече, те никога нямаше да стигнат дотук. Хуейдзюен, твоето състояние същото ли е като моето? По-късно прочетох Божието слово, в което се прави анализ и се разобличава традиционното мислене на хората и видях, че бях повлиян от традиционното схващане „Ако синът остане необразован, баща му е виновен“. В Божието слово се казва: „Какво означава изразът „да храниш, без да възпитаваш, е грешка на бащата“? Защо е погрешен? Този израз означава, че ако децата са непослушни или незрели, за това е отговорен бащата, което ще рече, че родителите не са ги възпитали добре. Но дали това действително е така? (Не.) Някои родители се държат прилично, но въпреки това синовете им са хулигани, а дъщерите им — проститутки. Мъжът, който е в ролята на бащата, се ядосва и казва: „Да храниш, без да възпитаваш, е грешка на бащата. Разглезил съм ги!“. Правилно ли е да се каже това, или не? (Не, неправилно е.) Защо е неправилно? Ако можеш да разбереш какво не е наред с този израз, това доказва, че разбираш истината и разбираш какво не е наред с проблема, който се крие в този израз. Ако не разбираш истината по този въпрос, тогава не можеш да го обясниш ясно“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (Първа част)). „Първото нещо, което трябва да изясним, е, че е погрешно да се казва: „Неуспехът на децата да следват правилния път се дължи на техните родители“. Който и да е от тях, ако е определен тип човек, той ще върви по определен път. Нима това не е сигурно? (Да, така е.) Пътят, по който човек поема, определя какъв е той. Пътят, по който поема, и типът човек, в който се превръща, зависят от самия него. Това са неща, които са предопределени, вродени и са свързани с природата на човека. Тогава каква е ползата от родителското възпитание? Може ли то да управлява природата на човека? (Не.) Родителското възпитание не може да управлява човешката природа и не може да реши проблема за това по кой път да поеме човек. Какво е единственото възпитание, което родителите могат да осигурят? Някои прости постъпки в ежедневието на децата им, някои доста повърхностни мисли и правила за поведение — това са нещата, с които родителите имат нещо общо. Преди децата им да навършат пълнолетие, родителите трябва да изпълнят вменената им отговорност, която се състои в това да възпитат децата си да следват правилния път, да учат усърдно и да се стремят да са способни да се издигнат над останалите, след като пораснат, а не да вършат лоши неща или да станат лоши хора. Родителите трябва също така да насочват поведението на децата си, да ги учат да бъдат учтиви и да поздравяват по-възрастните, когато ги видят, да ги учат на други неща, свързани с поведението — това е отговорността, която родителите трябва да изпълняват. Да се грижат за живота на детето си и да го възпитават в някои основни правила на държане — ето до какво се свежда родителското влияние. Що се отнася до личността на детето, родителите не могат да влияят на това. Някои родители са спокойни и вършат всичко в спокойно темпо, докато децата им са много нетърпеливи и не могат да останат на едно място дори за кратко. Когато са на 14 или 15 години, те тръгват сами да изкарват прехраната си, вземат самостоятелни решения за всичко, не се нуждаят от родителите си и са много независими. На това ли ги учат родителите им? Не. Следователно личността, нравът и дори същността на човека, както и пътят, който ще избере в бъдеще, нямат никакво отношение към родителите му. […] Някои родители вярват в Бог и възпитават децата си да вярват в Него, но каквото и да говорят, децата им не вярват и родителите не могат да направят нищо по въпроса. Други родители не вярват в Бог, докато децата им вярват в Него. Щом децата им започнат да вярват в Бог, те Го следват, отдават Му всичко, способни са да приемат истината и да придобият Божието одобрение, и така съдбата им се променя. Това резултат от родителското възпитание ли е? Съвсем не, то е свързано с Божието предопределение и избор. Съществува проблем с израза „Да храниш, без да възпитаваш, е грешка на бащата“. Въпреки че родителите са отговорни за възпитанието на децата си, съдбата на детето не се определя от родителите, а от неговата природа. Може ли възпитанието да разреши проблема с природата на детето? Изобщо не може да го разреши. Пътят, по който човек поема в живота, не се определя от родителите му, а е предопределен от Бог. Казано е, че „Съдбата на човека се определя от Небето“, и тази поговорка е обобщена от човешкото преживяване. Преди човек да достигне зряла възраст, не можеш да кажеш по какъв път ще поеме. След като стане възрастен, започне да мисли и може да размишлява над проблемите, той ще избере какво да прави в тази общност от хора, сред която живее. Някои хора казват, че искат да бъдат висши служители, други — адвокати, трети — писатели. Всеки има свой собствен избор и свои собствени идеи. Никой не казва: „Просто ще чакам родителите ми да ме възпитат. Ще стана такъв, какъвто ме възпитат родителите ми“. Никой не е толкова глупав, че да мисли така. След достигане на зряла възраст идеите на хората започват да се раздвижват и постепенно узряват, като по този начин пътят и целите пред тях стават все по-ясни. По това време малко по малко става ясно какъв тип човек е той и от коя група е част. От този момент нататък характерът на всеки човек постепенно става ясно очертан, както и неговият нрав, а също и пътят, по който върви, посоката му на живот и групата, към която принадлежи. На какво се основава всичко това? В крайна сметка това е нещо, което Бог е предопределил — то няма нищо общо с родителите на човека. Сега виждате ли ясно това?“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (Първа част)). Божието слово ясно разнищи традиционното схващане, че „Ако синът остане необразован, баща му е виновен“. Бъдещето на децата ни и пътищата, по които вървят се определят изцяло от тяхната природа. Те нямат нищо общо с възпитанието, което им даваме. Възпитанието може да повлияе върху ежедневието на детето или върху някои страни от външното му поведение, но ни най-малко върху неговата природа. След като децата узреят в мисленето си, те избират различни пътища в съответствие с вродената си природа и се вписват в категориите, към които принадлежат. Това е предопределено от Бог и не може да бъде променено от никого. Но аз не можех да възприема природата същност на нашите деца, когато ставаше въпрос за пътя, по който те поемат в своята вяра. Дори исках да им помогна по моя си начин, така че те да останат във вярата и в църквата. Напразно се надявах да разчитам на собствените си методи, за да спася съдбите им. Упорито се съпротивлявах на Бог. Аз съм просто едно незначително сътворено същество, и дори нямам контрол над собствената си съдба, така че как бих могъл да се надявам да контролирам бъдещето на децата си или да променя съдбите им? Бях толкова надменен и невеж и надценявах собствените си способности. Тогава се зачудих: „Защо мисля така?“. Спомних си как, когато бяха малки, заедно вярвахме в Господ и когато приехме Божието дело от последните дни, ги водехме на църква и ги насърчавахме да поемат някакъв дълг. Мислех си, че способността им да вярват в Бог е пряко свързана с възпитанието, което им даваме. Затова, когато научих, че са били премахнати, си помислих, че не съм изпълнил задълженията си като баща и че ако бях повече с тях, за да им помагам и да разговарям с тях, може би те нямаше да изоставят вярата си и да излязат в светския живот. От Божието слово сега виждам, че моите възгледи са били напълно абсурдни и че те изобщо не са съответствали на истината. Те бяха вярвали в Бог повече от десетилетие, бяха чели Неговото слово, бяха слушали проповеди и знаеха, че истинският живот трябва да се живее, като се стремиш към истината и изпълняваш дълга на сътвореното същество. Но те не се интересуваха от истината и, когато видяха, че не са благословени след години на вяра, започнаха да се отдават на плътта. Предадоха Бог и последваха светските тенденции, въпреки че познаваха истинския път. И дори след честите общения и помощта на другите, те бяха упорити и непокаяни. Това показва, че те наистина не обичат истината и че поддържат злото. Те не са сред онези, които ще бъдат спасени от Бог, а сред дяволите в този свят. Когато бъдат унищожени в предстоящите бедствия, това ще бъде, защото са предали Бог, и вината ще бъде само тяхна. Помислих си и за многото хора в църквата, които не са били обърнати във вярата от родителите си, а по-скоро по случайност — от колеги, приятели или дори непознати, които са споделили с тях евангелието — и преследването на родителите им не е могло да им попречи да вярват или да изпълняват дълг. Някои родители разчитат на обич, за да продължат да проповядват на децата си, но децата не вярват, дори негодуват срещу родителите си и им се противопоставят. Някои родители биват отлъчени заради упорития им стремеж към статус и множество злини, но децата им остават незасегнати, и дори могат да видят същността на родителите си в съответствие с Божието слово и да ги отхвърлят. По същия начин, много деца биват премахнати и отлъчени, а родителите им са в състояние да прозрат същността им в светлината на Божието слово. От това можем да разберем, че, това дали някой върви по правилния или по грешния път, дали е добър или зъл човек, дали обича или мрази истината, и дори какъв е неговия изход, се определя изцяло от неговата природа същност, а не е резултат от възпитанието. Отговорността, която родителите могат да изпълнят, е да отгледат децата си до зряла възраст и да ги доведат пред Бог. Но пътят, по който те поемат, и съдбата им са изцяло извън контрола на родителите. Нашите деца сами са избрали да поемат по грешен път и ако аз бях изпълнил отговорностите си като баща, това не би ги върнало обратно. Това дали съм изпълнил тези отговорности, няма нищо общо. Природата им не обича истината. Дори да бях останал с тях и да прекарвах всеки ден в общение с тях, това щеше да е напразно. Нашите отговорности като родители бяха да ги отгледаме и да ги доведем пред Бог. Що се отнася до това към какво се стремят и пътя, по който поемат, това няма нищо общо с нас като родители. Когато се отнасях към децата ни в съответствие с Божието слово, се чувствах много по-освободен и вече не бях смущаван в изпълнението на дълга си.

Това е, което аз спечелих от ситуацията, Хуейдзюен. Знам, че привързаността ти към нашите деца е силна и че всичко това трябва да е било много трудно за теб. Не знам как си се справила. Макар че премахването на децата ни може да не е било в съответствие с нашите представи, сигурно има уроци, които да научим от ситуацията, която Бог е създал. Надявам се, че ще успееш да потърсиш истината в това и да се отнесеш правилно към въпроса. Можеш да ми пишеш, ако и ти си извлякла нещо от тази ситуация. Очаквам с нетърпение отговора ти.

Джоу Мин

20 август 2022 г.