От Парфе, Бенин

Поях новодошлите в църквата повече от година. Докато изпълнявах дълга си, постепенно усвоих някои принципи, а начинът, по който поях новодошлите, също се подобри. Смятах, че имам известен опит в изпълнението на този дълг и че дори без чужда помощ можех добре да поя новодошлите. Когато изпитваха проблеми и затруднения, можех да помогна за разрешаването им, като потърся истината, така че си мислех, че вече знам как да изпълнявам дълга си добре. Смятах, че няма нужда някой да ме напътства и други хора да надзирават и да проследяват работата ми. Така не приех надзора и съвета на моите братя и сестри и не дадох много отзиви за конкретната ситуация на новодошлите, които поях. Просто си вършех работата както преценя за добре.

Един ден надзорникът Фиоли ме разпитваше за някои от новодошлите и ми зададе няколко въпроса. Например как уведомявах новодошлите за събирания? Защо тази сестра или онзи брат не присъстваха на събиранията? Често ли говорех с новодошлите, за да разбера състоянието и трудностите им? Когато чух тези въпроси, оказах много съпротива. Помислих си: „Да не би тя да смята, че си изпълнявам дълга безотговорно? Не ми ли вярва?“. Бях много непокорн и не можех да сдържа покварения си нрав, и исках да я игнорирам. Попита ме дали новодошлите проявяват интерес към идването на събирания, а аз отговорих нехайно „да“ и не дадох никакви подробности. Попита ме как уведомявам новодошлите за събирания, а аз ѝ отвърнах, че им пращам текстови съобщения, но не представих детайли как ги уведомявам, пред какви трудности се изправят и т.н. След това ме попита за какви аспекти на истината разговарям с новодошлите, а аз отвърнах нетърпеливо, че съм наясно как да говоря с тях, но не дадох подробности за това, което казвах, как те отговаряха или какви въпроси задаваха. Не остана доволна от отговора ми и искаше да разбере повече за това дали подкрепям и помагам на въпросните новодошли. Мислех, че ме подценява, като че ли не знаех как да изпълнявам дълга си, и това ме накара да се почувствам много неудобно. Веднъж тя осъзна, че не вземам под внимание чувствата на новодошлите, когато говоря, така че ми каза: „Трябва да мислиш от гледната точка на новодошлите. Ако беше на тяхно място, би ли останал доволен от тези думи? Би ли искал да им отговориш?“. Думите ѝ ме жегнаха. Отвърнах, че разбирам, но всъщност не приех казаното. Не мислех, че има проблем с начина, по който говоря с новодошлите. Вътрешно си казах: „Знам как да разговарям с тези новодошли, така че ще действам както аз преценя“. Друг път тя ме попита как обикновено разговарям с новодошлите, на което ѝ отвърнах, че „изпращам съобщения“. Тя ме помоли да им се обаждам, тъй като разговорите са по-директни, улесняват разбирането на техните проблеми и помощта към тях. Тогава обаче не приех съвета и си мислех, че моят метод е по-добър. Задоволявах се да изпращам съобщения на новодошлите и не исках да я слушам. Не изпитвах желание да говоря с нея, затова или мълчах, или отговарях накратко. Дадох си сметка, че ако някой искаше да обсъжда с мен начина, по който поях новодошлите, ставах много негативен и тревожен. Чувствах, че ми се присмиват, че ме омаловажават и ме смятат за някой, който не знае как да изпълнява дълга си или не заслужава доверие. Смятах, че изпълнявам дълга си добре, че знаех как да поя новодошлите, че имах собствени методи за проследяване и че имах повече дарби от надзорника, затова не можех да приема съветите ѝ. Въпреки че се съгласявах устно, рядко практикувах според нейния съвет и се съсредоточих върху това да продължа да напоявам и да говоря с новодошлите както намеря за добре.

По време на едно събиране четях Божието слово и най-накрая успях да разбера нещо за себе си. Бог казва: „Има хора, които често нарушават принципите в действията си и не приемат кастрене. Те очевидно знаят в сърцата си, че нещата, които казват другите, са в съответствие с истината, но не ги приемат. Такива хора са толкова надменни и самоправедни! Защо казвам, че са надменни? В отказа си да приемат кастрене те са непокорни, а непокорството не е ли надменност? Мислят, че се справят добре, и не смятат, че правят нещо нередно, което означава, че не познават себе си и че са надменни“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Надменната природа на човека е коренът на съпротивата му срещу Бог). „Хората не бива да се смятат за много съвършени, много изтъкнати, много благородни или много отличаващи се от другите; всичко това произтича от надменния нрав и невежеството на човека. Ако човек винаги си мисли, че се отличава от другите, това се дължи на надменен нрав; ако никога не може да приеме недостатъците си и не може да се изправи лице в лице с грешките и провалите си, това се дължи на надменен нрав; ако никога не допуска другите да го превъзхождат или да са по-добри от него, това се дължи на надменен нрав; ако никога не позволява силните страни на другите да надминават или превъзхождат неговите, това се дължи на надменен нрав; ако никога не допуска другите да имат по-добри мисли, предложения и възгледи от него, а като установи, че някой е по-добър от него, човек става негативен, не иска да говори, чувства се натъжен и унил и се разстройва — всичко това се дължи на надменен нрав. Надменният нрав може да те направи неспособен да приемеш поправките на другите, защото браниш гордостта си, да не можеш да се изправиш лице в лице с недостатъците си и да не приемаш собствените си провали и грешки. Още повече, че когато някой те превъзхожда, в сърцето ти може да се породят омраза и завист и да се почувстваш възпиран и дори да загубиш желание да изпълняваш дълга си и да станеш нехаен в изпълнението му. Надменният нрав може да предизвика появата на такова поведение и практики у теб. Ако сте способни малко по малко да вникнете по-дълбоко във всички тези детайли, да постигнете пробив и да придобиете разбиране за тях; и ако след това сте способни постепенно да се опълчите на тези мисли, да се опълчите на тези погрешни представи, възгледи и дори поведение, и да спрете да бъдете възпирани от тях; и ако в процеса на изпълняване на вашия дълг сте способни да намерите правилното си място, да действате според принципите и да изпълнявате дълга, който можете и трябва да изпълнявате; тогава, колкото повече изпълнявате своя дълг, толкова по-добри ще ставате в него. Така ще сте навлезли в истината реалност. Ако можеш да навлезеш в истината реалност, ще изглежда, че имаш човешко подобие и хората ще казват: „Този човек постъпва според позицията си и изпълнява дълга си по практичен начин. Той не разчита на естествеността си, на избухливост или на сатанинския си покварен нрав, за да изпълнява своя дълг. Действа със сдържаност и има богобоязливо сърце. У него има елементи на обичане на истината и показва проявления и разкривания на опълчване на собствената му плът и предпочитания“. Колко прекрасно е да постъпваш така! Когато другите посочат твоите недостатъци, ти не само си способен да ги приемеш, но и си оптимист и се изправяш лице в лице с недостатъците и проблемите си уравновесено. Състоянието на ума ти е съвсем нормално, не изпадаш в крайности, нямаш избухливост. Не е ли то това да имаш човешко подобие? Само такива хора имат разум“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Принципите, които трябва да ръководят човешките постъпки). Преди не смятах, че съм надменен, но чрез разобличаването на Божието слово осъзнах, че съм много надменен. Когато надзорникът ми сподели някои добри методи за поене на новодошлите, изобщо не ги приех. Когато ме питаше как поя новодошлите, мълчах или отговарях накратко, защото не исках да изгубя репутацията си или околните да видят недостатъците в начина, по който поях новодошлите. Исках останалите да видят, че всичко е наред с мен и с изпълнението на дълга ми и че можех да го изпълнявам без надзора или помощта на други хора. Бях наистина твърде надменен. Освен това чувствах, че имам повече дарби от сестрата, която ръководеше работата ми, че знаех как да поя новодошлите, че имах свои собствени методи и че те бяха добри, така че нямах желание да приема нейните предложения. Дълбоко в сърцето си вярвах, че ако приемех съветите ѝ, това щеше да означава, че съм по-неспособен от нея. Това щеше да е унизително. Какво щяха да си помислят околните за мен? И така привидно се съгласявах с предложенията ѝ, но рядко ги прилагах на практика. Надменният ми нрав ме отдалечаваше от истината, пречеше ми да приемам чужди съвети и ме караше да се вкопчвам в собствените си възгледи. Това беше бунтарство срещу Бог. След това се успокоих и се замислих върху предложението на сестрата ми. Помислих, че има резон в казаното от нея и си струва да опитам. Затова се обадих на новодошлите по телефона. Сметнах, че по телефона е по-лесно да общувам с тях, да разбирам проблемите им и бързо да им помагам. Когато приложих съвета ѝ на практика и видях, че работата ми по поенето на новодошлите стана по-ефективна, се почувствах много засрамен. Относно това осъзнах, че макар да бях изпълнявал дълга си дълго време, все още имах много недостатъци. Без помощта и напътствията на сестрата резултатите от работата ми нямаше да се подобрят. Разбрах също, че не съм по-добър от останалите и че не мога да изпълнявам дълга си добре сам.

Един ден надзорникът ме попита за ситуацията на един новодошъл и защо не е идвал на събирания от няколко дни. След като ѝ обясних, тя ми зададе още няколко въпроса, защото искаше да разбере повече подробности за това как изпълнявах дълга си. Почувствах се неловко и оказах много съпротива. Не исках да отговарям на нито един от въпросите ѝ, защото не исках да приема, че ме надзирава и да поставя работата ми под въпрос. Осъзнах, че отново разкривам покварения си нрав, затова се помолих на Бог в сърцето си за Неговото просветление и напътствия, за да мога да се науча да се покорявам в такива ситуации, да разпознавам собствената си поквара и да приемам надзора и напътствията на останалите. След това прочетох откъс от Божието слово: „Антихристите забраняват вмешателството, разпитванията или надзора на другите във всяка работа, която вършат, и това запрещаване се проявява по няколко начина. Единият е чисто и просто да откажат. „Престани да се месиш, да разпитваш и да ме надзираваш, докато работя. Моята работа си е моя отговорност, знам как да я свърша и нямам нужда някой да ме напътства!“. Това е директен отказ. Друго проявление е уж да приема с думите: „Добре, нека да разговаряме и да видим как трябва да се свърши работата“, но когато другите наистина започнат да разпитват и да се опитват да разберат повече за работата му, или когато посочат някой проблем и направят някои предложения, какво е отношението му? (Не приема.) Точно така — просто отказва да приеме, намира си оправдания и извинения да отхвърли предложенията на другите, казва на черното бяло и на бялото черно, но всъщност в сърцето си знае, че логиката му е крива, че изрича високопарни слова, че онова, което казва, е просто теория, че думите му не са толкова практични, колкото тези на другите. За да защити статуса си обаче (като знае много добре, че той греши, а другите са прави), продължава да изкарва верните възгледи на другите погрешни, а собствените си погрешни възгледи — верни, и продължава да действа според погрешните си възгледи, като не позволява нещата, които са правилни и съгласно истината, да бъдат въведени или приложени там, където се намира. […] Каква е целта му? Да не приеме намесата, разпитването или надзора на други хора и да накара братята и сестрите да мислят, че действията му са оправдани, правилни, в съответствие с работните разпоредби на Божия дом и в унисон с принципите на действие, и с това, че като водач той спазва принципите. Всъщност само неколцина в църквата разбират истината; повечето без съмнение са неспособни на проницателност, не могат да видят този антихрист такъв, какъвто е в действителност, и, естествено, биват подведени от него“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Осма точка: Искат да накарат другите да се покоряват само на тях, а не на истината или на Бог (втора част)). „Когато Сатана прави нещо, той не допуска ничие вмешателство, иска да има последната дума във всичко, което прави, и да контролира всичко, и никой няма право да надзирава или да разпитва. Още по-недопустимо е някой да пречи или да се меси. Така действа антихристът; каквото и да прави, никой няма право да разпитва, и както и да действа зад кулисите, никой няма право да се намесва. Такова е поведението на антихриста. Той се държи така, от една страна, защото има изключително надменен нрав, а от друга — защото е напълно лишен от разум. У него няма капка покорство и той не позволява на никого да го надзирава или да проучва работата му. Това наистина са действия на демон, които напълно се различават от тези на нормалния човек. Всеки, който върши някаква работа, се нуждае от сътрудничеството на други хора, от тяхната помощ, предложения и съдействие, и дори и някой да надзирава и следи работата, това не е лошо, напротив — необходимо е. Ако случайно се появят грешки в някаква част от работата и наблюдаващите ги установят и поправят навреме, с което избегнат загуби за работата, не е ли това голяма помощ? И така, когато умните хора вършат нещо, те обичат другите да ги надзирават, наблюдават и разпитват. Ако все пак случайно се получи грешка и тези хора са в състояние да я посочат, а грешката може да се поправи бързо, не е ли това желаният резултат? Всеки на този свят се нуждае от помощта на другите. Само хората с аутизъм или депресия обичат да са сами и да не контактуват и общуват с други хора. Когато някой страда от аутизъм или депресия, той вече не е нормален. Той вече не може да се контролира. Ако умът и разумът на хората са нормални, но те просто не желаят да общуват с другите и не искат те да знаят какво правят, ако искат да правят нещата тайно, насаме, и да действат зад кулисите, и не слушат никого за нищо, то тези хора са антихристи — не е ли така? Те са антихристи“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Осма точка: Искат да накарат другите да се покоряват само на тях, а не на истината или на Бог (втора част)). Почувствах, че тези думи са Божият съд за мен. Разбрах, че се държах по начина, който Бог бе разобличил. Беше ми много трудно да приема съветите и надзора на околните в дълга си. Дори когато изпитвах затруднения, никога не съм ги разобличавал, нито съм уведомявал околните, защото чувствах, че тъй като тази работа бе поверена на мен, тя бе моя отговорност, имах последната дума и можех да я върша както преценях. Мислех си, че знам как да изпълнявам дълга си и нямам нужда от надзорник, нито някой да ме следи или да ме съветва. Гледах на съветите на околните като на разобличаване на моите недостатъци или като на съмнение в способностите ми, така че не желаех да ги слушам. Сега видях, че това е надменност и глупост. Не бе разумът, който някой с нормална човешка природа трябваше да притежава. Надменната ми природа ме караше да не се подчинявам на никого и никога да не приемам надзора и съветите на околните. Винаги исках последната дума да е моя и да поя новодошлите според собствената си воля. В миналото просто проследявах новодошлите по свой собствен начин, който се изразяваше просто в изпращане на съобщения и редки обаждания. Когато някои новодошли не ми отговореха няколко дни, ги оставях настрана и се събирах с новодошлите, които искаха да общуват с мен, но в резултат на това някои от новодошлите не бяха напоени навреме, а някои от тях напуснаха групата за събирания. Не бяха ли действията ми същите като на антихрист? Антихристите не обичат надзора и никога не приемат съвети от останалите. Искат всичко да контролират сами, правят нещата по свой начин или според собствените си възгледи, не се подчиняват на никого и не си сътрудничат с околните, за да си вършат добре работата. Видях, че вървя по пътя на антихрист, и ме обзе страх. Също така научих от Божието слово, че всеки има своите недостатъци и слабости, затова имаме нужда от съвети и помощ от околните. За да изпълняваме дълга си добре, трябва да умеем да си сътрудничим. Надзорникът ми помагаше, като проследяваше работата ми и ми даваше предложения. Освен това осъзнах, че те са полезни в практиката ми, но не исках да ги приема, като по този начин навредих на църковното дело. Това беше много сериозен въпрос.

След това прочетох откъс от Божието слово: „Когато някой малко те надзирава или наблюдава, или се опитва да те разбере на дълбоко ниво, като се опитва да проведе сърдечен разговор с теб и да установи в какво състояние си през този период, и дори когато отношението му понякога е малко по-строго и малко те кастри, дисциплинира и упреква, всичко това е, защото този човек има съвестно и отговорно отношение към делото на Божия дом. Не бива да храниш каквито и да било негативни мисли и не бива да реагираш с негативни емоции. Какво означава да можеш да приемеш това, че другите те надзирават и наблюдават и се опитват да те разберат? Означава, че в сърцето си можеш да приемеш Божията внимателна проверка. Ако не приемаш това, че другите те надзирават и наблюдават и се опитват да те разберат, и дори се съпротивляваш срещу това, можеш ли да приемеш внимателната проверка на Бог? Божията внимателна проверка е по-подробна, по-задълбочена и по-точна, отколкото когато хората се опитват да те разберат. Божиите изисквания са много по-конкретни, по-взискателни и по-задълбочени. Ако не можеш дори да приемеш да бъдеш надзираван от Божиите избраници, не са ли празни приказки твърденията ти, че можеш да приемеш Божията внимателна проверка? За да можеш да приемеш внимателната проверка и изпитването на Бог, трябва първо да приемеш надзора на Божия дом, на водачите и работниците или на братята и сестрите“ (Словото, Т.5 – Отговорностите на водачите и работниците. Отговорностите на водачите и работниците (7)). „Ако имаш богобоязливо сърце, тогава естествено ще бъдеш способен да приемеш Божията внимателна проверка. Но също така трябва да се научиш да приемаш надзора на Божиите избраници, което изисква от теб да бъдеш широкоскроен и великодушен. Ако видиш някого да те надзирава, да инспектира твоята работа или да те проверява без твое знание, и ако станеш избухлив, отнасяш се към този човек като към враг и го презираш, и дори го нападаш и се справяш с него като със змия в тревата, като с предател, с копнеж той да изчезне, тогава това е неприятност. Не е ли това изключително подло? Каква тогава е разликата между теб и дяволския цар? Това справедливо отношение към хората ли е? Ако действаш честно и порядъчно, трябва ли да се страхуваш, че хората те проверяват? Ако те е страх, това означава, че криеш нещо. Ако знаеш в сърцето си, че имаш проблем, тогава трябва да приемеш правосъдието и наказанието от Бог. Това показва, че имаш разум. Ако знаеш, че имаш проблем, но не позволяваш на никого да те надзирава, да инспектира твоята работа или да разследва твоя проблем, тогава си толкова лишен от разум, ти си човек, който се бунтува срещу Бог и Му се съпротивлява, и в този случай твоят проблем е още по-сериозен. Ако Божиите избраници разпознаят, че ти си зъл човек или неверник, тогава последствията ще бъдат още по-сериозни — ще бъдеш изчистен и отстранен. Следователно онези, които са способни да приемат другите да ги надзирават, инспектират и проверяват, имат най-много разум; те са по-широкоскроени и имат нормална човешка природа. Когато откриеш, че подходът ти е погрешен или че разкриваш покварен нрав, ако си способен да бъдеш открит и да общуваш с хората, това ще помогне на онези около теб да те надзирават. Със сигурност е необходимо да се приема надзор, но основното е да се молиш на Бог, да се осланяш на Него и постоянно да изследваш себе си. Особено когато ти си поел по грешен път или си направил нещо нередно, или когато ти си напът да действаш своеволно и авторитарно, и някой около теб посочва това и те предупреждава, ти трябва да го приемеш и да побързаш да се самоанализираш, да признаеш грешката си и да я поправиш. Това може да те предпази от стъпване по пътя на антихристите. Ако има човек, който ти помага и те предупреждава по този начин, не си ли защитен, без да знаеш? За теб това е вид защита“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Правилното изпълнение на дълга изисква хармонично сътрудничество). Божието слово изяснява важността и ползите от приемането на надзора на другите. Преди не успявах наистина да разбера ползите от това работата ми да бъде надзиравана, което ме накара да изпитвам съпротива към хората, които го правеха. Мислех си, че се опитват да ми контролират работата или показват презрение към мен. Смятах, че ако някой започнеше да ме разпитва за работата ми, това означаваше, че ме смята за безотговорен, че ми липсва инициатива и работоспособност и че не мога да изпълнявам дълга си добре или толкова добре, колкото останалите. Така че се съпротивлявах на надзора на другите над мен. От Божието слово обаче разбрах, че схващането ми е погрешно и че не отговаря на истината. В работата ми имаше недостатъци и имах нужда от помощта на моите братя и сестри, за да стана по-добър, но отказах да приема надзора. Можех ли по този начин изобщо да поправя грешките в работата си и да я подобря? За моите братя и сестри бе много важно да ме разпитват за работата ми, тъй като носеха бреме за работата и изпълняваха дълга си. Не трябваше да мълча и да ги отхвърлям. Трябваше да бъда откровен и да им споделя трудностите си и реалната ситуация в моята работа. Щеше да е по-добре за църковното дело. Като приемам надзора, мога да прозра собствените си недостатъци и да обмисля дали изпълнявам дълга си според принципите. Вече разбирам Божието намерение. Това, че другите често надзираваха и проверяваха работата ми, можеше да ме възпре да действам по собствена преценка, за да не смущавам и прекъсвам църковното дело. Това наистина бе Божията защита за мен.

Прочетох друг пасаж от Божието слово: „Кажете Ми, има ли някой, който е съвършен? Дори някой да е много силен, да е способен и талантлив, той пак не е съвършен. Това е факт. Хората трябва да имат това разбиране и това е правилното отношение, което хората трябва да имат към собствените си силни страни и достойнства, както и към собствените си слабости; това е рационалността, която хората трябва да притежават. Ако притежаваш тази рационалност, можеш да се отнасяш правилно към своите силни страни и слабости, както и към тези на другите, и по този начин ще можеш да си сътрудничиш с другите хармонично. Ако разбираш този аспект на истината и можеш да навлезеш в този аспект на истината реалност, тогава можеш да се разбираш приятелски с братята и сестрите и да заемаш от техните силни страни, за да компенсираш слабостите си. По този начин, независимо какъв дълг изпълняваш или какво правиш, ще ставаш все по-добър в това и ще имаш Божията благословия“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). От Божието слово разбрах, че всеки си има своите силни и слаби страни и че няма идеални хора на този свят. Колкото и силни да са хората, те пак ще имат недостатъци и ще се нуждаят от помощ от околните. Без значение какъв е дългът ни в църквата, не можем без помощта и сътрудничеството на другите. Толкова дълбоко сме покварени от Сатана, че винаги действаме според покварения си нрав, затова се нуждаем от напомнянията и надзора на нашите братя и сестри, за да избегнем отклонението от принципите и да намалим грешките си. Когато други идваха при мен, за да разберат проблемите ми на работа, трябваше да се възползвам от тази възможност да се подобря и да се поуча от техните силни страни, за да компенсирам своите слабости. Това щеше да помогне и на мен, и на работата на църквата. Ясно осъзнах, че не съм по-добър от всеки друг, включително сестрата, която надзираваше работата ми. Трябваше да приемам напътствията и съветите на околните, да поправя отклоненията и грешките си и да се осмеля да разкрия собствените си слабости и да потърся помощ от околните. Това е да си човек с нормален разум и човешка природа. След това започнах да приемам съветите на сестрата, а когато задаваше въпроси или искаше да разбере някакъв аспект от ситуациите на новодошлите, открито го обсъждах с нея и ѝ казвах подробно. Като практикувах по този начин, станах по-ефективен в дълга си.

Един ден сестрата ме попита за ситуацията с новодошлите. Отговорих на въпросите ѝ безрезервно и ѝ споделих подробности за причините за нередовното присъствие на някои от новодошлите. Тя ми напомни някои ключови моменти и аз ги записах и изпълних всичките. Видях, че беше много добре да приемаш съвети от околните. Въпреки че понякога, когато тя изтъкваше недостатъците ми, не успявах веднага да го приема, разбирах, че тя бе насреща, за да ми помогне, така че не трябваше да съм негативно настроен и да се съпротивлявам. Трябваше да се изправя пред Бог, за да се моля и да търся, което беше от полза както за мен, така и за църковното дело. Моята отговорност е да поя добре новодошлите и да им помагам да положат основи в истинския път, и съм готов да приема надзора на околните и да изпълнявам добре дълга си.