Напоявах новодошлите в църквата повече от година. Докато изпълнявах дълга си, постепенно усвоих някои принципи, а начинът, по който напоявах новодошлите, също се подобри. Смятах, че имам известен опит в изпълнението на този дълг и че дори без чужда помощ можех добре да напоявам новодошлите. Когато изпитваха проблеми и затруднения, можех да помогна за разрешаването им, като потърся истината, така че си мислех, че вече знам как да изпълнявам дълга си добре. Мислех, че няма нужда някой да ме напътства и други хора да контролират и проследяват работата ми. Така че не приех надзора и напътствията на моите братя и сестри и не коментирах детайлно конкретната ситуация на новодошлите, които напоявах. Просто си вършех работата както преценя за добре.

Един ден ръководителят Фиоли ме разпитваше за някои от новодошлите и ми зададе няколко въпроса. Например как уведомявах новодошлите за събирания? Защо една или друга сестра или брат не присъстваха на събиранията? Често ли разговарях с новодошлите, за да разбера състоянието и трудностите им? Когато чух тези въпроси, оказах много съпротива. Помислих си: „Да не би тя да смята, че си изпълнявам задълженията безотговорно? Не ми ли вярва?“. Заех много отбранителна позиция, което изкара на показ покварения ми нрав, и исках да я игнорирам. Попита ме дали новодошлите проявяват интерес от идването на събирания, а аз отговорих небрежно „да“ и не дадох никакви подробности. Попита ме как уведомявам новодошлите за събирания, а аз ѝ отвърнах, че им пращам текстови съобщения, но не представих детайли как ги уведомявам, пред какви трудности се изправят и т.н. След това ме попита за какви аспекти на истината разговарям с новодошлите, а аз отвърнах нетърпеливо, че съм наясно как да общувам с тях, но не дадох подробности за това, което казвах, как те отговаряха или какви въпроси задаваха. Не остана доволна от отговора ми и искаше да разбере повече за това дали подкрепям и помагам на въпросните новодошли. Мислех, че ме подценява, като че ли не знаех как да изпълнявам дълга си, и това ме накара да се почувствам много неприятно. Веднъж, щом разбра, че не вземам под внимание чувствата на новодошлите, когато говоря, тя ми каза: „Трябва да мислиш от гледната точка на новодошлите. Ако беше на тяхно място, би ли останал доволен от тези думи? Би ли искал да им отговориш?“. Думите ѝ ме ядосаха. Отвърнах, че разбирам, но всъщност не приех казаното. Не мислех, че има проблем с начина, по който говоря с новодошлите. Вътрешно си казах: „Знам как да накарам тези новодошли да присъстват на събирания, така че ще действам както аз преценя“. Друг път тя ме попита как обикновено разговарям с новодошлите, на което ѝ отвърнах, че изпращам съобщения. Тя ме помоли да им се обаждам, тъй като разговорите са по-директни, улесняват разбирането на реалните проблеми и помагат за изграждането на връзки. Тогава обаче не приех съвета и си мислех, че моят метод е по-добър. Харесваше ми да изпращам съобщения на новодошлите и не исках да я слушам. Не изпитвах желание да говоря с нея, затова или мълчах, или отговарях накратко. Дадох си сметка, че ако някой искаше да обсъжда с мен начина, по който напоявах новодошлите, ставах много негативно настроен и тревожен. Чувствах, че ми се присмиват, че ме омаловажават и ме смятат за безполезен, за някой, който не знае как да изпълнява дълга си или не заслужава доверие. Смятах, че изпълнявам дълга си добре, че знаех как да напоявам новодошлите, че имах собствени методи за проследяване и че бях по-талантлив от ръководителя, затова не можех да приема съветите ѝ. Въпреки че се съгласявах устно, рядко прилагах на практика обещаното от мен и продължавах да напоявам и общувам с новодошлите според собствените си възгледи.

По време на едно събиране четях Божието слово и най-накрая успях да разбера нещо за себе си. Бог казва: „Има хора, които често нарушават принципите в постъпките си. Те не приемат да бъдат окастряни или да се разправят с тях, знаят в сърцата си, че нещата, които казват другите, са в съответствие с истината, но не ги приемат. Такива хора са толкова арогантни и самоправедни! Защо казвам, че са арогантни? Ако не приемат окастряне или разправяне, тогава те не са покорни, а непокорството не е ли арогантност? Те мислят, че се справят добре, не мислят, че правят грешки, което означава, че не познават себе си, което е арогантност“ („Словото“, Т.3, „Беседите на Христос от последните дни“, „Арогантната природа е в основата на съпротивата на човека спрямо Бог“). „Никой не бива да се смята за съвършен, изтънчен, благороден или отличаващ се от другите; всичко това произтича от арогантния нрав и невежеството на човека. Ако човек винаги си мисли, че се отличава от другите, това се дължи на арогантен нрав; ако никога не приема недостатъците си и не може да се изправи лице в лице с грешките и провалите си, това се дължи на арогантен нрав; ако не допуска другите да са по-извисени или по-добри от него, това се дължи на арогантен нрав; ако не позволява на другите да бъдат по-висши или по-добри от него, това се дължи на арогантен нрав; ако никога не допуска другите да имат по-добри мисли, предложения и възгледи от него, а като установи, че някой е по-добър от него, човек става негативен, не иска да говориш, чувства се обезпокоен и унил и се разстройва, всичко това се дължи на арогантен нрав. Арогантният нрав може да те накара да браниш репутацията си, да не можеш да приемеш поправките на другите, да не можеш да се изправиш лице в лице с недостатъците си и да не приемаш собствените си провали и грешки. Още повече, че когато някой те превъзхожда, в сърцето ти може да се породят омраза и завист и да се почувстваш потиснат дотолкова, че да загубиш желание да изпълняваш дълга си и да станеш небрежен в него. Арогантният нрав може да предизвика появата на такова поведение и практики у теб. Ако можете да се задълбочавате в тези подробности малко по малко, да постигате пробиви и да добивате разбиране за тях, а след това съумеете постепенно да се откажете от тези мисли и от тези погрешни представи, възгледи и дори модели на поведение, и да не сте ограничавани от тях, и ако в изпълнението на дълга си успеете да се настроите по правилния начин, да действате според принципите и да изпълнявате дълга, който можете и трябва да изпълнявате, то с времето вие ще станете способни да изпълнявате дълга си по-добре. Това представлява навлизането в истината реалност. Ако можеш да навлезеш в истината реалност, ще изглежда, че имаш човешко подобие и хората ще казват: „Този човек се простира според чергата си и изпълнява дълга си по подобаващ начин. Той не разчита на естественост, гневливост или на покварения си сатанински нрав, за да изпълнява дълга си. Действията му са сдържани, сърцето му почита Бог, обича истината и поведението и речта му разкриват, че се е отрекъл от собствената си плът и от собствените си предпочитания“. Колко прекрасно е да се държиш така! Когато другите посочат твоите недостатъци, ти не само си способен да ги приемеш, но и си оптимист и се изправяш лице в лице с недостатъците и грешките си уравновесено. Състоянието на ума ти е нормално, не изпадаш в крайности, не се гневиш. Не е ли то това да имаш човешко подобие? Само такива хора имат разум“ („Словото“, Т.3, „Беседите на Христос от последните дни“, „Принципите, които трябва да ръководят човешкото поведение“). Преди не смятах, че съм арогантен, но чрез откровенията на Божието слово осъзнах, че съм много арогантен. Когато ръководителят ми сподели някои добри техники за напояване на новодошлите, не ги приех въобще. Когато ме питаше как напоявам новодошлите, мълчах или отговарях накратко, защото не исках да се изложа или околните да видят недостатъците в начина, по който напоявах новодошлите. Исках останалите да видят, че всичко е наред с мен и с изпълнението на дълга ми и че можех да го изпълнявам без надзора или помощта на други хора. Бях наистина твърде арогантен. Освен това чувствах, че съм по-талантлив от сестрата, която ръководеше работата ми, че знаех как да напоявам новодошлите, че имах свои собствени методи и че те бяха добри, така че не бях склонен да приема нейните предложения. Дълбоко в сърцето си вярвах, че ако приемех съветите ѝ, това щеше да означава, че съм по-неспособен от нея. Това щеше да е унизително. Какво щяха да си помислят околните за мен? И така привидно се съгласявах с предложенията ѝ, но рядко ги прилагах на практика. Надменният ми нрав не ми позволяваше да прозря истината, пречеше ми да приемам чужди съвети и ме караше да се вкопчвам в собствените си възгледи. Това беше бунт срещу Бог. След това се успокоих и се замислих върху предложението на сестрата ми. Помислих, че има резон в казаното от нея и си струва да опитам. Затова се обадих на новодошлите по телефона. Почувствах, че е по-лесно да общувам с тях и да разбирам проблемите им по телефона, а и своевременно да им помагам. Когато приложих съвета ѝ на практика и видях, че работата ми по напояването на новодошлите стана по-ефективна, се почувствах много засрамен. Относно това осъзнах, че макар да бях изпълнявал дълга си дълго време, все още имах много недостатъци. Без помощта и напътствията на сестрата резултатите от работата ми нямаше да се подобрят. Разбрах също, че не съм по-добър от останалите и че не мога да изпълнявам дълга си добре сам.

Един ден ръководителят ме попита за ситуацията на един новодошъл и защо не е идвал на събирания от няколко дни. След като ѝ обясних, тя ми зададе още няколко въпроса, защото искаше да разбере повече подробности за това как изпълнявах дълга си. Почувствах се унижен и оказах много съпротива. Не исках да отговарям на нито един от въпросите ѝ, защото не исках да приема, че ме контролира и поставя работата ми под въпрос. Осъзнах, че това отново се дължи на покварения ми нрав, затова се помолих на Бог в сърцето си за Неговото просветление и напътствия, за да мога да се науча да се подчинявам в такива ситуации, да разпознавам собствената си поквара и да приемам контрола и напътствията на останалите. След това прочетох откъс от Божието слово. „Антихристите възпрепятстват намесата, въпросите или надзора на когото и да е, и това възпрепятстване се проявява по няколко начина. Единият е чисто и просто да откажат. „Престани да се месиш, да задаваш въпроси и да ме надзираваш, докато работя. Моята работа си е моя отговорност, знам как да я свърша и нямам нужда някой да ме напътства!“. Това е директен отказ. Друго проявление е уж да приема с думите: „Добре, нека да разговаряме малко и да видим как трябва да се свърши работата“, но когато другите наистина започнат да задават въпроси и да се опитват да разберат повече за работата му, или посочат някой проблем и направят някои предложения, какво е отношението му? (Не приема.) Точно така — просто отказва да приеме, намира си оправдания и извинения да отхвърли предложенията на другите, казва на черното бяло и на бялото черно, но всъщност в сърцето си знае, че логиката му е крива, че е въздух под налягане, че твърденията му са неоснователни, че думите му не притежават реалността на това, което казват другите. За да защити статуса си обаче (като знае много добре, че той греши, а другите са прави), продължава да изкарва верните възгледи на другите погрешни, а собствените си погрешни възгледи — верни, и продължава да действа според погрешните си възгледи, като не позволява в работата му да се приложат или въведат правилните неща, които съответстват на истината. (…) Каква е целта му? Да попречи на другите да се намесват, да задават въпроси или да упражняват надзор, и да накара братята и сестрите да мислят, че действията му са оправдани, правилни, в съответствие с правилата на Божия дом и в унисон с принципите на действие, че като водач той спазва принципите. Всъщност малко хора в църквата разбират истината; повечето без съмнение са неспособни да я прозрат, те не виждат същността на тези антихристи и, естествено, се подлъгват“ („Словото“, Т.4, „Разобличаване на антихристите“, „Осма точка: искат да накарат другите да се подчиняват само на тях, а не на истината или на Бог (Втора част)“). „Когато Сатана прави нещо, той не допуска никой да му се меси, иска да има последната дума във всичко, което прави, и да контролира всичко, и никой няма право да надзирава или изследва действията му. Още по-недопустимо е някой да пречи или да се меси. Така действа антихристът; каквото и да прави, никой няма право да задава никакви въпроси, и както и да действа зад кулисите, никой няма право да се меси. Такова е поведението на антихриста. Той се държи така, от една страна, защото има изключително арогантен нрав, а от друга — защото е напълно лишен от разум. У него няма капка покорство и той не позволява на никого да го надзирава или да проучва работата му. Това наистина са действия на демон, които напълно се различават от тези на нормалния човек. Всеки, който върши някаква работа, се нуждае от сътрудничеството на други хора, от тяхната помощ, предложения и съдействие, и дори и някой да наблюдава и следи работата, това не е лошо, напротив — необходимо е. Ако случайно се появят грешки в някаква част от работата и наблюдаващите ги установят и поправят навреме, с което избегнат загуби за работата, не е ли това голяма помощ? И така, когато умните хора вършат нещо, те обичат другите да ги надзирават, наблюдават и разпитват. Ако все пак случайно се получи грешка и тези хора са в състояние да я посочат, а грешката може да се поправи бързо, не е ли това желаният резултат? Всеки на този свят се нуждае от помощта на другите. Само хората с аутизъм или депресия обичат да са сами и да не контактуват и общуват с други хора. Когато някой страда от аутизъм или депресия, той вече не е нормален. Той вече не може да се контролира. Ако умът и разумът на хората е нормален, но те просто не желаят да общуват с другите и не искат те да знаят какво правят, ако искат да правят нещата тайно, насаме, и да действат зад кулисите, и не слушат никого за нищо, то тези хора са антихристи — не е ли така? Те са антихристи“ („Словото“, Т.4, „Разобличаване на антихристите“, „Осма точка: искат да накарат другите да се подчиняват само на тях, а не на истината или на Бог (Втора част)“). Почувствах, че тези думи са Божият съд за мен. Разбрах, че се държах по начина, който Бог разкриваше. Беше ми много трудно да приема съветите и надзора на околните в дълга си. Дори когато изпитвах затруднения, никога не съм ги разкривал, нито съм уведомявал околните, защото чувствах, че тъй като тази работа бе поверена на мен, тя бе моя отговорност, имах последната дума и можех да я върша както преценях. Мислех си, че знам как да изпълнявам дълга си и нямам нужда от ръководител, нито някой да ме следи или да ме съветва. Гледах на съветите на околните като на осъждане на моите недостатъци или като на съмнение в способностите ми, така че не желаех да ги слушам. Сега прозрях, че това е арогантност и глупост. Не бе разумът, който нормалната човешка природа трябваше да притежава. Арогантната ми природа ме караше да не се подчинявам на никого и никога да не приемам надзора и съветите на околните. Винаги исках последната дума да е моя и да напоявам новодошлите според собствената си воля. В миналото просто проследявах новодошлите по свой собствен начин, който се изразяваше просто в изпращане на съобщения и редки разговори с тях. Когато някои новодошли не ми отговореха няколко дни, спирах да се занимавам с тях и се събирах с новодошлите, които искаха да общуват с мен, но в резултат на това някои от новодошлите не бяха напоени навреме. Новодошлите са много крехки и могат да се оттеглят и да спрат да вярват по всяко време, а някои дори напускаха групата за събирания. Не бяха ли действията ми същите като на антихрист? Антихристите не обичат чуждия надзор и никога не приемат съвети от останалите. Искат всичко да контролират сами, правят нещата по свой начин или според собствените си възгледи, не се подчиняват на никого и не си сътрудничат с околните, за да си вършат добре работата. Осъзнах, че вървя по пътя на антихриста, и ме обзе страх. Ако продължавах така, щях да бъда намразен от Бог. Животът на мразените от Бог няма стойност и Бог гледа на тях като на врагове. Също така научих от Божието слово, че всеки има своите недостатъци и слабости, затова имаме нужда от съвети и помощ от околните. За да изпълняваме дълга си добре, трябва да умеем да си сътрудничим. Ръководителят ми помагаше, като проследяваше работата ми и ми даваше предложения. Освен това осъзнах, че те са полезни в практиката ми, но не исках да ги приема, като по този начин навредих на църковното дело. Това беше много сериозен въпрос.

След това прочетох откъс от Божието слово. „Когато някой отдели малко от времето си да те наблюдава или изследва, или ти задава задълбочени въпроси, като се опитва да проведе сърдечен разговор с теб и да установи в какво състояние си през този период, и дори когато отношението му понякога е малко по-строго и той се разправи с теб и те скастри малко, и те дисциплинира, и те упреква, всичко това е, защото този човек има съвестно и отговорно отношение към делото на Божия дом. Не бива да храниш отрицателни мисли и чувства към това. Ако можеш да приемеш надзора, наблюдението и въпросите на другите, какво означава това? Означава, че в сърцето си можеш да приемеш Божия критичен поглед. Ако не приемаш надзора, наблюдението и въпросите на другите, ако се съпротивляваш срещу това, можеш ли да приемеш критичния поглед на Бог? Божият критичен поглед е по-подробен, задълбочен и точен от въпросите на хората; това, което Бог иска, е по-конкретно, по-изискващо и по-задълбочено от тях. И така, ако не можеш да приемеш да бъдеш наблюдаван от Божиите избраници, не са ли празни приказки твърденията ти, че можеш да приемеш Божия критичен поглед? За да можеш да приемеш Божия критичен поглед и проверка, трябва първо да можеш да приемеш наблюдението на Божия дом, на водачите и работниците и на братята и сестрите“ („Словото“, Т.5, „Отговорностите на водачите и работниците“, „Отговорностите на водачите и работниците (7)“). „Ако сърцето ти се бои от Бог, ти ще можеш по естествен начин да приемеш Божия критичен поглед, но трябва и да се научиш да приемаш и надзора на Божиите избраници, което изисква от теб да бъдеш търпелив и толерантен. Ако видиш, че някой те надзирава, проучва работата ти или те проверява, без да знаеш, и се вбесиш, отнесеш се към този човек като към враг и го презреш, а после дори го нападнеш и го обявиш за предател с надеждата, че той ще изчезне, то това е проблем. Не е ли това изключително злонамерено? Каква е разликата между него и царя на дяволите? Това справедливо отношение към хората ли е? Ако вървиш по правия път и действаш правилно, защо ще те е страх от проверки? Ако те е страх, значи нещо се е прокраднало в сърцето ти. Ако знаеш в сърцето си, че имаш проблем, трябва да приемеш Божия съд и порицание. Това е разумно. Ако знаеш, че имаш проблем, но не позволяваш на никого да те контролира, да проучва работата ти или да изследва проблема ти, то ти се проявяваш като много неразумен, съпротивляваш се срещу Бог и Му се опълчваш, а в такъв случай проблемът ти става още по-сериозен. Ако Божиите избраници преценят, че ти си злосторник или невярващ, последиците ще са още по-неприятни. Затова тези, които са способни да приемат надзора, проучването и проверката на други, са най-разумни от всички — те имат търпимост и нормална човешка природа. Когато установиш, че правиш нещо погрешно или имаш изблик на покварен нрав, ако си способен да проявиш откровеност и да разговаряш с хората, това ще помогне на околните да те наглеждат. Без съмнение е необходимо да приемаш надзор, но най-важното е да се молиш на Бог и да се осланяш на Него, като постоянно се подлагаш на самоанализ. Особено когато си тръгнал по кривия път или си направил нещо лошо, или когато възнамеряваш да направиш или решиш нещо на своя глава и някой наоколо ти го спомене и те предупреди, трябва да го приемеш и веднага да размислиш върху себе си, да признаеш грешката си и да я поправиш. Така можеш да се предпазиш от това да тръгнеш по пътя на антихристите. Ако някой ти помага и те предупреждава по този начин, не получаваш ли закрила, без да осъзнаваш? Да, получаваш — това е твоята закрила“ („Словото“, Т.3, „Беседите на Христос от последните дни“, „Правилното изпълнение на дълга изисква хармонично сътрудничество“). Божието слово посочва ясно важността и ползите от това да бъдеш наблюдаван от околните. Преди не успявах наистина да разбера ползите от това работата ми да бъде следена, което ме накара да изпитвам съпротива към хората, които го правеха. Мислех си, че се опитват да ми контролират работата или показват презрение към мен. Смятах, че ако някой започнеше да ме разпитва за работата ми, това означаваше, че ме смята за безотговорен и неспособен и че не можех да изпълнявам дълга си добре или толкова добре, колкото останалите. Така че надзорът на другите над мен не ми харесваше. От Божието слово обаче разбрах, че схващането ми е погрешно и че не отговаря на истината. В работата ми имаше недостатъци и имах нужда от помощта на моите братя и сестри, за да стана по-добър, но отказах да приема надзора. Можех ли така въобще да поправя грешките в работата си и да я подобря? За моите братя и сестри бе много важно да ме разпитват за работата ми, тъй като това бе част от задълженията им и изпълняваха дълга си. Не трябваше да мълча и да ги отхвърлям. Трябваше да бъда откровен и да им споделя трудностите си и реалната ситуация в моята работа. Щеше да е по-добре за църковното дело. Като приемам надзора, мога да прозра собствените си недостатъци и да обмисля дали изпълнявам дълга си според принципите. Вече успях да схвана Божията воля. Това, че другите често следяха и проверяваха работата ми, можеше да ме възпре да действам по собствена преценка, за да не смущавам и прекъсвам църковното дело. Това наистина бе Божията защита за мен.

Прочетох друг пасаж от Божието слово, „Мислите ли, че някой е съвършен? Колкото и силни, способни и талантливи да са хората, все пак не са съвършени. Те трябва да признаят това — то е факт, и именно в това отношение се крие правилният подход към собствените им заслуги, силни страни или недостатъци; това е начинът на мислене, който хората трябва да притежават. Ако разсъждаваш така, можеш правилно да се справиш със собствените си силни и слаби страни, а и с тези на другите хора, и ще имаш възможност да работиш с тях в хармония. Ако си разбрал този аспект на истината и можеш да навлезеш в този аспект на истината реалност, ще можеш да поддържаш хармонични отношения с братята и сестрите си, като използваш техните силни страни, за да компенсираш собствените си слабости. Така, какъвто и дълг да изпълняваш и каквото и да правиш, ще ставаш все по-добър в него и ще имаш Божията благословия“ („Словото“, Т.3, „Беседите на Христос от последните дни“, „Трета част“). От Божието слово разбрах, че всеки си има своите силни и слаби страни и няма идеални хора на този свят. Колкото и силни да са хората, те пак ще имат недостатъци и ще се нуждаят от помощ от околните. Без значение какъв е дългът ни в църквата, не можем без помощта и сътрудничеството на другите. Толкова дълбоко сме покварени от Сатана, че винаги действаме според покварения си нрав, затова се нуждаем от напомнянията и надзора на нашите братя и сестри, за да избегнем отклонението от принципите и да намалим грешките си. Когато други идваха при мен, за да разберат проблемите ми на работа, трябваше да се възползвам от тази възможност да се подобря и да се поуча от техните силни страни, за да компенсирам своите слабости. Това щеше да помогне и на мен, и на работата на църквата. Ясно осъзнах, че не съм по-добър от всеки друг, включително сестрата, която следеше работата ми. Трябваше да приемам напътствията и съветите на околните, да поправя отклоненията и грешките си и да се осмеля да разкрия собствените си слабости и да потърся помощ от околните. Това е човек с нормално възприятие и човешка природа. След като осъзнах това, започнах да се отказвам от погрешните си възгледи. Вече не чувствах, че мога да напоявам новодошлите без чужд надзор. Вместо това усетих, че имам много недостатъци и че не съм перфектен. След това започнах да приемам съветите на сестрата, а когато задаваше въпроси или искаше да разбере някакъв аспект от състоянието на новодошлите, провеждах открит и подробен разговор с нея. Така станах по-ефективен в дълга си.

Един ден сестрата ме попита за ситуацията с новодошлите. Отговорих на въпросите ѝ безрезервно и ѝ споделих подробности за причините за нередовното присъствие на някои от новодошлите. Тя ми напомни някои ключови моменти и аз ги записах и изпълних. Видях, че е много добре да приемаш съвети от околните. Въпреки че понякога, когато тя изтъкваше недостатъците ми, не успявах веднага да го приема, разбирах, че тя бе насреща, за да ми помогне, така че не трябваше да съм негативно настроен и да се съпротивлявам. Трябваше да се изправя пред Бог, за да се моля и да търся, което беше от полза както за мен, така и за църковното дело. Моята отговорност е да напоявам добре новодошлите, за да положат основи в истинския път, и съм готов да приема надзора на околните и да изпълнявам добре дълга си.