Когато отговарях за евангелската работа в църквата, екипът ни не се справяше добре и аз много се тревожех. Тогава в нашата църква беше прехвърлена Ани. Чух, че е вярваща от повече от двадесет години и е правила много саможертви за Бог, че е проповядвала къде ли не и е преминала през множество опасности, но не се е предала. Възхищавах ѝ се. Скоро след това водачът ми назначи Ани за мой партньор в евангелската работа и аз се развълнувах. Първата ѝ среща с нас е оставила ярък спомен у мен. Говореше как се е сблъсквала със съпротивата на религиозни водачи, докато е разпространявала евангелието, как е разговаряла и спорила с тях и ги е оставяла безмълвни и как е беседвала с тези, които имали много религиозни представи и познания за Библията и е разсеяла колебанията им. Говореше и за многото трудности, които са имали в евангелското дело, за цената, която тя и други братя и сестри са платили, за да разпространяват евангелието на различни места, как висшестоящите водачи са я оценявали и обучавали и са ѝ възлагали важни задачи. Най-много ме впечатли това, че, когато говореше за Божията любов към човека, очите ѝ се наливаха със сълзи и казваше, че трябва да отчитаме Божията воля и че с колкото и препятствия да се сблъскваме, трябва да разпространяваме евангелието от последните дни, че това е нашата мисия. Тогава ми се струваше, че тя е изпълнена с любов към Бог, и аз веднага развих уважение към нея. Мислех, че тя е вярваща отдавна, разбира повече истини от нас и има по-висок духовен ръст, затова трябва да се уча от нея. След това започнахме да изпълняваме задълженията си заедно и в съвместната ни работа забелязах, че Ани наистина устояваше на трудностите и често не спеше нощем, за да следи работата и да решава проблеми. Посочваше грешки и недоглеждания в работата ми и споделяше пътища на практикуване. Когато споделяше евангелието с другите, даваше примери и използваше метафори, думите ѝ бяха много проницателни и умееше да разсейва колебанията на хората. Когато на събранията говореше за недостатъците в работата си, се разплакваше и казваше колко много дължи на Бог. Понякога, когато напояващите служители имаха въпроси към нея, веднага намираше време да им помогне. Беше и много грижовна, когато виждаше, че не се чувствам добре. Тогава я харесвах все повече. По-късно беше избрана за църковен водач и аз все повече се убеждавах, че тя наистина притежава реалността на истината, възхищавах ѝ се и имах все по-високо мнение за нея. Гледах как постоянно обикаля из цялата църква да помага на братята и сестрите да решават проблемите си и смятах, че има много важна роля в църквата и че със сигурност не можем без нея. Когато имах проблеми, се обръщах към нея за общение и ревностно си записвах възгледите и думите ѝ, а след това прилагах предложенията ѝ на практика. Дори имитирах поведението ѝ — като гледах, че често стои до късно, си мислех, че това е да страдаш за дълга си и да си отдаден, затова и аз стоях до късно. Понякога нямаше нищо спешно и можех да си легна по-рано, но като видех, че Ани е будна, и аз стоях будна. Забелязах, че не се огъва, когато се разправят с нея, и продължава да изпълнява дълга си. Мислех, че това е то да притежаваш духовен ръст и реалност. Аз много се разстройвах, когато се разправяха с мен, и исках да направя духовна практика и да разсъждавам, но като се сетех за поведението на Ани, се втурвах обратно към изпълнението на дълга си, без да се постарая да науча повече за себе си. Живеех в състояние на боготворене, обожавах Ани, без ни най-малко да си давам сметка за това. След това преминах през някои ситуации, които постепенно ми помогнаха да разбера донякъде що за човек е Ани.

Докато беше църковен водач, тя беше много умела и работеше неуморно, но проблемите в работата ни се въдеха като мухи и ефективността на църковното дело постепенно намаля. Един ден сестра Лейла, напояващият дякон, ми каза, че е открила някои проблеми в работата на Ани, че тя се заемала с всичко и не позволявала на братята и сестрите да практикуват и че не обучавала талантливите. Вършела работата на дяконите и водачите на екипи и така никой нямал възможност да практикува. С времето всички започнаха да се чувстват напълно безполезни и много ѝ се възхищаваха. Тази среда не беше здравословна. Лейла каза, че искала да подхвърли на Ани да дава на братята и сестрите повече шансове да практикуват, за да могат всички да открият недостатъците си и да напредват по-бързо, така че и техните таланти да бъдат използвани и резултатите от дълга им да се подобрят. Идеята на Лейла ми се стори отлична и аз отидох с нея да говорим с Ани. За моя изненада обаче на Ани ѝ стана много неприятно. Нацупи се и не се съгласи с нас. Каза, че и другите имали много проблеми, затова било голяма разправия да ги учи, а и това щяло да забави процесите. Било по-добре и по-ефективно да си върши работата сама. Обясни ни нещата красноречиво, а аз не знаех какво да отвърна в онзи момент, но после, като се замислих, ми се стори, че не се е отнесла правилно към проблема. Така нямаше да можем да обучим хората. Братята и сестрите нямаше да знаят какво да правят, а ние щяхме да зависим от нея. Така работата нямаше да бъде свършена добре. После обаче реших, че ние не разбираме истината, затова би било безполезно да ѝ ходим по петите, за да решаваме проблемите — само щяхме да забавим работата. Тя разбираше истината по-добре от нас, затова трябваше да я оставим да се грижи за всичко. И така, Ани работеше от сутрин до вечер, но продължавахме да имаме много проблеми. Братята и сестрите бяха много пасивни в дълга си и чакаха тя да реши проблемите. Повечето хора бяха постоянно унили и потиснати. След това един висшестоящ водач откри, че в църквата ни има много проблеми, и събра оценки за Ани, които разкриха, че тя е много арогантна и авторитарна и не приема никакви предложения. Освен това се величаеше, все се перчеше и искаше всички да я хвалят. Отстраниха я веднага. Водачът каза също, че ни липсва проницателност и сляпо сме възвеличавали Ани, и ни поръча да търсим принципите на истината в дълга си, а не просто да обожествяваме всеки човек. Тогава осъзнах, че съм живяла в състояние на обожание на човешко същество и че не съм имала нормални отношения с Бог. Сетих се за осмия управленски закон: „Хората, които вярват в Бог, трябва да Му се подчиняват и да Му се покланят. Не възхвалявай и не се възхищавай на никой човек; не поставяй на първо място Бог, на второ — хората, на които се възхищаваш, и на трето — себе си. Нито един човек не трябва да заема място в сърцето ти и не трябва да смяташ хората — особено тези, които почиташ — за равнопоставени на Бог или за равни на Него. Това е недопустимо за Бог“ („Словото“, Т.1, „Явяването и делото на Бог“, „Десетте управленски закона, които трябва да бъдат спазвани от Божиите избраници в Епохата на царството“). Леко се уплаших, сякаш бях оскърбила Божия нрав. Помислих си как се възхищавах на Ани, откакто се запознах с нея, и как не търсех принципите на истината в дълга си, а само разчитах на нея. Обръщах се към нея при всеки проблем и правех, каквото ми кажеше. Наистина ѝ се възхищавах и в сърцето ми нямаше място за Бог. Струваше ми се, че работата ни в църквата не може да бъде свършена без нея, сякаш нямаше нищо нередно в това да се справяме без Божиите напътствия и принципите на истината, а да слушаме нея. Бях ли аз изобщо вярваща? Нима не почитах и следвах човек? Това наистина отвращава Бог. Нищо чудно, че не успявах да добия делото на Светия дух в дълга си и след толкова време не виждах никакъв напредък. Помолих се на Бог да промени състоянието ми и да спра да обожавам хора.

След това се случиха някои неща, които наистина ми разкриха истинската същност на Ани. След като беше отстранена, понеже знаеше много добре, че мнозина я обожаваха, тя не се анализираше и не изследваше себе си на събранията, а се държеше така, сякаш е тежко онеправдана, и казваше, че се възхищава на партньорката си, сестра Вера, и я слуша за всичко. Бях шокирана от това, че прехвърля вината върху Вера. Мислех, че водачът ясно е разкрил и анализирал проблемите ѝ. Тогава защо тя нямаше никакво разбиране за себе си и не поемаше отговорност? Това беше проява на неприемане на истината. По-късно водачът я назначи да върши евангелска работа с мен и аз, макар че не ѝ се възхищавах, както преди, много се зарадвах. Все още ми се струваше, че Ани ме превъзхожда. Но в съвместната ни работа след това тя беше много напрегната, а не така спокойна и открита, както преди. Когато обсъждахме работата, не се вслушваше в предложенията ми и често директно ги отхвърляше. Няколко пъти се случи да ме избегне и да отиде да обсъжда нещата със сестрата, с която работеше преди. Почувствах се много потисната и отхвърлена. Известно време не постигахме нищо в дълга си, затова отидох при нея да обсъдим тези проблеми в съгласуването помежду ни. Бях потресена, че тя не прие нищо от това, което ѝ казах, и мислеше, че няма вина. Само ми каза: „Ще ти го кажа директно, не се разстройвай. Не съм свикнала да работя с теб. Не ми харесва как работиш и това ме напряга“. Като чух това, ми стана доста неприятно. Помислих си, че аз също ѝ преча.

След като водачът чу за тези проблеми, се разправи с Ани за това, че е арогантна и не приема истината. След това на едно събрание Ани каза пред всички, че да се разправят с теб е проява на Божията любов, разплака се и заяви, че се чувства задължена на Бог за това, че не изпълнява добре дълга си. Изглеждаше така, сякаш се познава много добре. Но в личните ни разговори си го изкарваше на мен и все казваше, че не може повече и няма сили да изпълнява дълга си. Не слушаше общението ми. Особено когато водачът казваше, че някой брат или сестра напредва и се справя добре с дълга си, тя униваше още повече и мислеше, че водачът цени другите, а нея — не. Винаги на четири очи ме питаше дали другите ѝ се присмиват. Много се дразнех от тези разговори. Виждах, че е потисната, че не е добре физически и психически, но на събранията се правеше на толкова важна и силна и се преструваше, че приема истината и отчита Божията воля. Това ми изглеждаше много изтощително. Понякога се питах дали това беше същият човек, когото така обожавах. Тя не изглеждаше като човек, който притежава реалността на истината. Беше толкова посветена на името и статуса и не приемаше истината въобще. Когато възникваха проблеми, вместо да се изследва, тя се преструваше. Не изглеждаше наред. След това състоянието ѝ само се влошаваше. Водачът разговаря с нея няколко пъти и тя наглед приемаше, но не се променяше въобще. Дори намрази другите и ги гледаше злобно. Водачът се разправи с нея и разкри проблемите ѝ, но в сърцето си тя винеше и мразеше Бог. Не можеше да не стовари цялата вина върху Бог. Видях, че природата ѝ е зла, че мрази Бог и истината. Тя беше демон, антихрист. След това ѝ забраниха да води църковен живот и да изпълнява дълг.

Не можах да се успокоя доста време след напускането ѝ. Чудех се защо съм я почитала толкова — дори до степен, че исках да съм като нея. Щом срещнех човек, който умее да говори, който е готов да страда и да се откаже от всичко и дава всичко за Бог, който е бил арестуван и измъчван, но не е предал Бог, аз наистина го обожавах. Защо почитах тези хора толкова много? На каква идея се подчинявах? После попаднах на два откъса от Божиите слова. „Някои хора могат да понасят трудностите, могат да плащат цената и външно се държат много добре. Те са доста уважавани и се радват на възхищението на другите. Бихте ли казали, че подобно външно държание може да се разглежда като прилагане на истината на практика? Може ли да отсъдим, че тези хора изпълняват Божията воля? Защо много пъти хората виждат такива личности и си мислят, че те удовлетворяват Бог, че вървят в посоката на прилагането на истината и че се придържат към Божия път? Защо някои хора разсъждават по този начин? Има само едно обяснение за това. Какво е то? Причината е, че за много хора някои въпроси — като например какво означава да приложиш истината на практика, какво означава да удовлетвориш Бог и какво означава действително да притежаваш истината реалност — не са много ясни. Затова някои хора често биват заблуждавани от онези, които външно изглеждат духовни, благородни, възвишени и велики. Що се отнася до хората, които могат да говорят красноречиво за думи и доктрини и чиято реч и действия изглеждат достойни за възхищение, онези, които са заблудени от тях, никога не са се вглеждали в същността на действията им, в принципите, които стоят зад делата им, и в техните цели. Освен това те никога не са обръщали внимание на това дали тези хора наистина се подчиняват на Бог, нито пък са установявали дали тези хора наистина се боят от Бог и отбягват злото. Те никога не са успели да разпознаят човечеството същност на тези хора. Напротив — още от началото на запознанството си с тях те малко по малко са започнали да им се възхищават и да ги почитат и накрая тези хора са се превърнали в техни идоли. Освен това в съзнанието на някои хора идолите, на които се покланят — и за които вярват, че могат да изоставят семействата и работата си, и които външно изглеждат способни да платят цената — са тези, които наистина удовлетворяват Бог и които наистина могат да постигнат добри резултати и добри крайни цели. В тяхното съзнание тези идоли са хората, които Бог хвали“ („Словото“, Т.2, „За познаването на Бог“, „Как да опознаем Божия нрав и резултатите, които Неговото дело ще постигне“). „Има само една основна причина, поради която хората са толкова невежи по отношение на своите действия и възгледи или пък едностранчиви в мненията и практиките си — и днес ще ви разкажа за нея: причината е, че макар хората да следват Бог, да Му се молят и да четат Неговите слова всеки ден, те всъщност не разбират Неговата воля. Тук се корени проблемът. Ако един човек разбира Божието сърце и знае какво Той харесва, какво ненавижда, какво иска, какво отхвърля, какви хора обича, какви не харесва, какъв стандарт използва, когато поставя изисквания към хората, и какъв подход възприема, за да ги усъвършенства, тогава възможно ли е този човек все още да има лично мнение? Възможно ли е такива хора просто да отидат и да се поклонят на някого другиго? Възможно ли е един обикновен човек да се превърне в техен идол? Хората, които разбират Божията воля, имат малко по-рационални възгледи от тези. Те не идолизират произволно една покварена личност, нито пък, докато вървят по пътя на прилагането на истината на практика, вярват, че сляпото придържане към няколко прости правила или принципи е равносилно на прилагането на истината на практика“ („Словото“, Т.2, „За познаването на Бог“, „Как да опознаем Божия нрав и резултатите, които Неговото дело ще постигне“). Божиите слова ме пронизаха право в сърцето. Разбрах, че гледната ми точка към вярата е била погрешна през всичките тези години. Мислех, че да вярваш отдавна, да плащаш цена с ентусиазъм и да вършиш много работа означава да практикуваш истината и да притежаваш нейната реалност. Мислех, че такива хора носят радост на Бог и намират отдушник в Божия дом. Затова в общуването си с Ани, като виждах, че тя вярва в Бог от години и е правила много саможертви, че е страдала много, за да разпространява евангелието и беше много красноречива в общението си, бях подведена от величавия ѝ образ и впечатляващото ѝ поведение и я издигнах на пиедестал. Накрая видях колко глупава и невежа съм била и колко нелепа е била гледната ми точка. Това, че някой може да се жертва и да страда в дълга си, само повърхностно е добро поведение. То не означава, че този човек има добра човешка природа, обича истината или притежава реалността ѝ. Ани вярваше от повече от 20 години. Беше се жертвала много и имаше дар слово, но използваше тези неща за свои цели, все се перчеше и искаше другите да ѝ се възхищават. Никак не можеше да приеме или практикува истината. Колкото и да я критикуваха и колкото и неуспехи да претърпяваше, никога не се замисляше върху себе си и не се покайваше. Когато беше оценявана и имаше статус, имаше енергия да изпълнява дълга си, можеше да стои по цели нощи и да дава всичко от себе си. Но когато беше отстранена, загуби мотивация да изпълнява дълга си. Започна да се дърпа и оплаква постоянно и тайно изливаше отрицателните си чувства. Външно обаче казваше, че е длъжница на Бог и наглед се покайваше, за да си мислят другите, че я е грижа за Божията воля и че има духовен ръст и реалност, и да ѝ се възхищават. След като я скастриха и се разправиха с нея, тя казваше на всички, че това е Божията любов, но тайно обвиняваше и мразеше Бог. Нима не беше антихрист, който мрази истината и Бог? Вече знам, че да си вярвал дълго време, да можеш да се жертваш и да имаш дар слово, да имаш опит и да те ценят не значи, че притежаваш реалността на истината, а още по-малко, че носиш радост на Бог. Колкото и дълго да е вярвал някой и колкото и усърдно да е работил, ако не практикува истината и не е променил сатанинския си нрав, той продължава да се противи на Бог и в крайна сметка ще бъде унищожен. Това изпълнява думите на Господ Исус: „В онзи ден мнозина ще Ми кажат: Господи! Господи! Не пророкувахме ли в Твое име, не в Твоето ли име бесове изгонвахме, и не правехме ли много чудеса в Твое име? Но тогава ще им заявя: Аз никога не съм ви познавал; махнете се от Мене, вие, които вършите беззаконие“ (Матей 7:22-23). После се сетих за Божиите слова: „Не ме интересува колко похвална е твоята усилена работа, колко впечатляващи са качествата ти, колко старателно Ме следваш, колко си известен или колко си подобрил отношението си. Ако не си изпълнил изискванията Ми, никога няма да можеш да спечелиш Моята похвала. Откажете се от всички тези ваши идеи и пресмятания колкото е възможно по-скоро и започнете да се отнасяте сериозно към Моите изисквания. В противен случай ще превърна всички в пепел, за да сложа край на делото Си и в най-лошия случай ще обезсмисля годините Си на работа и страдание, защото не мога да въведа враговете Си и онези хора, които са пропити със зло и имат вида на Сатана, нито в Моето царство, нито в следващата епоха“ („Словото“, Т.1, „Явяването и делото на Бог“, „Прегрешенията ще отведат човека в ада“). „Аз решавам назначението на всеки човек не според възрастта му или общественото му положение, нито според изтърпените от него страдания, а най-малко според това доколко предизвиква жалост. Съдя хората по това дали притежават истината. Не съществува никаква алтернатива. Трябва да осъзнаете, че всички онези, които не следват Божията воля, също ще бъдат наказани. Това е безспорен факт“ („Словото“, Т.1, „Явяването и делото на Бог“, „Подгответе си достатъчно много добри дела за вашето назначение“). Божиите слова много ме трогнаха. Бог не определя нечие назначение според усилията, поведението или работата му, а според това дали притежава истината. Бог не съди хората по външните им прояви, а според същината им. Той гледа дали обичат истината и дали могат да я прилагат на практика, дали се подчиняват на Бог и изпълняват волята Му. Видях, че Божият нрав наистина е праведен и свят. Той има стандарти и принципи, според които съди хората, без да намесва никакви чувства. Бог няма да реши, че някой е праведен или добър само защото е изпълнен с ентусиазъм или допринася с нещо и страда. От друга страна, колкото и дълго да е вярвал някой, колкото и работа да е свършил и колкото и известен да е, ако не практикува истината и не промени нрава си, със сигурност ще бъде унищожен от Бог. Щом разбрах това, видях колко невежа и жалка съм била. За толкова години вяра не съм се стремила към истината и не съм разбирала Божията воля. Вярата ми се е основавала само върху собствените ми представи и все съм почитала други хора. Разбрах колко сляпа и глупава съм била. По-късно прочетох този откъс от Божиите слова. „Сред всички човешки същества няма никой, който може да служи като пример за останалите, защото всички хора по същество са еднакви, неразличими, и се отличават един от друг съвсем незначително. Поради тази причина и до днес хората не могат да разберат напълно Моите дела. Едва когато наказанието Ми се стовари върху цялото човечество, те ще разберат делата Ми дори без да осъзнават това; без да правя каквото и да е или да принуждавам когото и да е, хората ще Ме опознаят и така ще станат свидетели на Моите дела. Това е Моят план, такава е насоката на Моите дела, която е изявена, и това е, което хората трябва да знаят“ („Словото“, Т.1, „Явяването и делото на Бог“, „Думите на Бог към цялата вселена“, „Глава 26“). Божиите слова са пределно ясни. Хората са покварени от Сатана и нашата същина е сатанинска. Проявяваме само сатанински нрав. Нито един от нас не е достоен за почит. Ако бях разбрала това по-рано, нямаше да почитам и издигам на пиедестал никого.

Скоро след това отстраниха и мен, защото не постигах резултати в дълга си. В този период много размишлявах и разсъждавах защо се бях провалила. Мислех си как бях блокирала в почитта си към Ани, смятайки, че тъй като е вярваща отдавна, проповядвала е евангелието с години, страдала е много и има голям опит, би трябвало да разбира истината и да притежава реалност. Затова все се опитвах да имитирам поведението ѝ и се обръщах към нея с всичките си въпроси. Каквото и да кажеше, аз го приемах, без да мисля, и правех, каквото ми кажеше. Бог изобщо нямаше място в сърцето ми. Не се стремях към истината, когато се сблъсквах с проблеми, и не бях принципна. Слушах просто един човек — Ани. Не следвах Бог, а човек. Точно както казва Бог: „Възхищаваш се не на смирението на Христос, а на онези лъжепастири с признат авторитет. Боготвориш не обичливостта или мъдростта на Христос, а онези развратници, които се въргалят в мръсотията на света. Присмиваш се на болката на Христос, който няма къде да подслони главата Си, но се възхищаваш на онези трупове, които ловуват пожертвования и живеят в разврат. Не желаеш да страдаш заедно с Христос, но с удоволствие се хвърляш в обятията на онези безразсъдни антихристи, въпреки че от тях получаваш само плът, думи и контрол. Дори и сега сърцето ти продължава да бъде привлечено от тях, от репутацията им, от положението им, от влиянието им. И все още си на мнение, че е трудно да повярваш в делото на Христос и не желаеш да го приемеш. Ето защо казвам, че ти липсва вяра да признаеш Христос. Причината, поради която Го следваш и до днес, е, че нямаш друг избор. Образите на редица възвишени личности отдавна се извисяват в сърцето ти, не можеш да забравиш нито една тяхна дума и дело, нито пък влиятелните им слова и ръцете им. В сърцата ви те винаги са най-важните и винаги са героите. Но не такова е отношението към днешния Христос. В сърцето ти Той винаги е омаловажен и никога не заслужава почит. Защото Той е твърде обикновен, има много малко влияние и въобще не е възвишен“ („Словото“, Т.1, „Явяването и делото на Бог“, „Истински вярващ в Бог ли си?“). Божиите слова разкриха истинското ми състояние. Като се замислих за изминалите години от вярата ми, аз само величаех хората около мен, които имаха качества и дарби, които бяха подкрепяни и ценени. Гледах на всяка тяхна дума и дело като на пример за подражание, без изобщо да търся Божията воля, сякаш Бог искаше точно това и то беше в съответствие с принципите на истината. Просто сляпо почитах и следвах други хора и дори исках да съм точно като тях. През цялото време съм била в кривия път и съм се стремила да страдам и да работя, колкото мога повече. Разчитах на качества и опит в дълга си и никога не се съсредоточавах върху търсенето на принципите на истината или върху цялостното ми навлизане в живота, затова не бях научила много истина през годините ми във вярата и животът ми страдаше. Наистина разбрах колко невежа и жалка съм била. Бог ни е дал толкова много думи, но аз не запомнях нито една от тях. Но каквото кажеше Ани, каквото и мнение да имаше, аз го запомнях точно и го изпълнявах на мига. Винаги разчитах на нея в дълга си, а Бог нямаше място в сърцето ми. Бях изцяло разобличена от цялата история с Ани. Особено след като я отстраниха, проблемите ѝ бяха извадени наяве и аз научих за тях, но след като заработихме отново заедно, аз все още имах тази величава и възвишена представа за нея. Продължавах да разчитам на нея в дълга си и смятах, че е по-добра от мен, макар че имаше някои проблеми. Така гледах на нещата. Почитах един човек твърде много. Не търсех принципите на истината в общуването си и нямах проницателност. Гледах на нещата въз основа на сатанински лъжи. После на бял свят излязоха още много проблеми с Ани. Аз обаче не я прозрях, продължих да я следвам и тя още ме потискаше. И така, бях в състояние на постоянна негативност и нещастие. Така ми се падаше. Възхищавах се на Ани и разчитах на нея в дълга си, но до какво щеше да доведе това? До заблуда, потиснатост и отхвърляне. Бях нещастна, чувствах се потисната и се отдалечавах от Бог. Имах вяра, но всъщност не разчитах на Бог и не Му се възхищавах, и въобще не се стремях към истината. Просто почитах и следвах човек. Бях непроницателен идиот. Това духовно просветление ме накара да се вгледам внимателно в кривия път, по който вървях, да изследвам собствените си погрешни представи и да се науча да търся истината, за да решавам тези проблеми. От този опит научих и колко е важен стремежът към истината. Казаното от Бог: „Тези, които не се стремят към истината, не могат да следват до самия край“, е толкова истинско. Тези, които не се стремят към истината, неминуемо ще бъдат разобличени и унищожени от Бог. Собственият ми провал и провалът на човек, на когото се възхищавах, бяха най-добрите доказателства за това.

Няколко месеца по-късно моя партньорка в евангелската работа стана Сара. Бях чувала, че, след като е приела вярата, се е отказала от много добра работа, за да изпълнява дълга си, никак не се щадяла и имала страхотни качества. Беше вършила доста евангелска работа и имаше много опит. Познавах я от известно време и виждах, че за нея църковното дело е много важно. Беше доста активна в споделянето на събрания и явно не се притесняваше нито от обстоятелствата, нито от броя на хората. Говореше с увереност и без страх. Активно разговаряше с всеки, който има проблем, за да му помогне, и всички много я харесваха. Мислех, че тя наистина се стреми към истината, и ѝ се възхищавах. Радвах се, че имам шанса да работя с нея, но се сетих за предишния си провал — как бях ценила качествата и дарбите на Ани и я бях почитала и следвала. Бях поела по кривия път и това вредеше на живота ми. Знаех, че в общуването си със Сара не може да разчитам на погрешни представи, за да видя нещата отново, а трябва да подходя към нея според принципите на истината. Сара имаше добри качества и опит в споделянето на евангелието и аз можех да науча много от нея и да наваксам това, което ми липсваше. Но и тя беше покварен човек с покварен нрав и недостатъци. Не можех да я почитам и да разчитам на нея. Ако имаше проблеми или грешки в дълга си, не можех просто сляпо да я следвам. Трябваше да съм проницателна и да се отнасям с нея според принципите на истината. После в работните ни дискусии забелязах, че повечето от предложенията на Сара не бяха много практични. Аз и още няколко сестри мислехме, че няма да сработят, но тя много настояваше. Тропаше с крак за всичко, с което не бяхме съгласни, а почнеше ли да тропа с крак, стояхме в задънена улица дълго време, което забави много напредъка на работата ни. Постепенно видях, че Сара е наистина арогантна и инатлива и става заядлива, когато предложенията ѝ биват отхвърлени. Цупеше се, а това притесняваше другите. Подриваше работата на евангелския екип и пречеше на напредъка ѝ. Казах на водача за поведението на Сара. След като научи, водачът разобличи и анализира проблемите ѝ, но тя пак отказа да го приеме и дългът ѝ беше сменен след това. Почувствах се много спокойна, след като се случи това. Усетих, че най-накрая съм променила погрешните си представи и не почитам и следвам хората, както преди. Бях и много благодарна на Бог, че уреди тези ситуации за мен, така че да добия проницателност и да науча тези уроци. Слава Богу!