През 2019 г. отговарях за видеообработката в църквата, като същевременно бях църковен водач. Тогава се заклех да изпълнявам добре дълга си. След това наистина вложих сърце в дълга си и се научих как да върша църковната работа от сестрата, която ми беше партньор. Направих всичко възможно да присъствам на всяка среща, голяма и малобройна, и ежедневно редактирах клипове. Всеки ден беше много натоварен. След известно време се изморих и постепенно загубих решителността, която имах в началото. Изпитвах все по-голяма съпротива срещу воденето на такъв забързан живот. Особено когато редактирах видеоклипове, трябваше много да разсъждавам и да мисля, за да дам рационални предложения за решаване на проблемите, които откривах. Струваше ми се, че това изисква твърде много умствени усилия, и не исках да го правя. Станах небрежна в редактирането на клиповете и отзивите за някои от тях дадох след съвсем бегъл преглед. Понякога просто си затварях очите за очевидни проблеми, защото иначе трябваше да намеря решение, така че просто си държах устата затворена. Ставах все по-небрежна в дълга си, което означаваше, че клиповете непрекъснато се изпращаха за преработка. Така усилията на много хора бяха пропилени. Това доведе до сериозни последици, но аз не размишлявах върху себе си. Дори ми се струваше, че това не е пряко свързано с мен, а причината е в твърде многото проблеми в клиповете на другите.

Веднъж се сблъсках със сериозен проблем с един клип, който се нуждаеше от свежи идеи. Всички предлагаха всякакви идеи, от което просто ми се зави свят. Мисленето за това беше твърде изтощително, затова реших да ги оставя да направят план. Разпределих задачите под предлог, че отговарям за цялостната работа, за да оправдая това, че не контролирах и проследявах работата. Но тъй като никой не се бе сблъсквал с подобни проблеми преди, те не разбираха много добре някои принципи и не знаеха как да се справят с такава сложна работа. Затова нямаше никакъв напредък и в крайна сметка клипът беше отложен. Моят партньор, сестра Лия, видя, че работим неефективно и нещата се движат бавно, затова ни предупреди и настоя да работим по-бързо. Оплаках се, че тя е твърде строга към нас, и другите братя и сестри ме подкрепиха и отхвърлиха нарежданията ѝ. Лия се почувства много потисната и проявяваше предпазливост всеки път, когато обсъждаше работната организация с нас. Това доведе до множество забавяния, които спънаха напредъка ни. Обикновено не се интересувах особено от придобиването на професионални умения и ми се струваше, че подготовката на учебни материали е трудоемка, затова винаги я прехвърлях на Лия. Понякога не участвах в обучението под предлог, че съм твърде заета с дълга си. По този начин станах небрежна и мудна в изпълнението на дълга си. Веднъж дори не се подготвих предварително за една работна дискусия и така изгубих времето на всички.

Тогава един ден паднах и си изкълчих глезена, докато слизах по стълбите. Не се замислих защо това ми се бе случило, а просто реших, че мога да си почина добре, защото глезенът ми бе наранен. Лия няколко пъти ме изобличи и се разправи с мен, като ми казваше, че не нося бреме в дълга си, че това забавя работата на църквата и има отрицателно въздействие върху останалите. След като разговарях с нея, станах по-активна за няколко дни, след което отново започнах да се отпускам. Не осъзнавах колко сериозен е проблемът и просто продължих по същия начин, като си мислех, че съм само малко мързелива, но не съм високомерна, не ограничавам или потискам другите с деспотично поведение, така че това не е голям проблем. Във всеки случай имах качество и някои професионални умения, така че нямаше да ме отстранят. И така, предупрежденията на Лия влизаха в едното ухо и излизаха през другото и аз изобщо не ги приемах насериозно. Продължих да се отнасям небрежно към дълга си и дори възприемах някои задачи като бреме, като товар. Тази моя небрежност доведе до факта, че много клипове трябваше да бъдат изпратени за преработка и мина цяла вечност, преди да бъдат пуснати.

Една сутрин един старши водач неочаквано се отби при нас и каза, че дългът ни не дава никакви резултати и че споменатите вече проблеми продължават да възникват. Тя ни попита какво точно ни спъва. Освен това попита дали сме способни да изпълняваме този дълг и добави, че ако това продължи, всички ще бъдем отстранени. Като чух това, се уплаших. Бях църковен водач, а освен това ръководех и нашата работа, така че бях пряко отговорна за цялата тази бъркотия. Всичко това се случи поради моята небрежност. Като се замислих, осъзнах, че съм направила голяма грешка. Старшият водач скоро разбра как бях изпълнявала дълга си и ме отстрани. Освен това се разправи много строго с мен и ме скастри, като каза, че църквата ми е поверила важна работа, но на мен не ми е пукало, когато съм виждала толкова много проблеми и трудности. Интересувала съм се само от плътските си удобства, което забавило напредъка по клиповете ни с няколко месеца. Това наистина възпрепятствало работата. Била съм напълно лишена от съвест! Църквата ме е обучила, но на мен изобщо не ми пукало за Божията воля и това било безкрайно разочароващо. Била съм водач, но не съм изпълнявала добре дълга си. Нищо не съм научавала, не съм можела да се развивам и не си струвало да ме обучават. Каза, че съм щяла да бъда пропъдена, ако не се покая и не се променя. Думите ѝ бяха много силен удар за мен. Умът ми блокира и аз не спирах да се чудя какво бях правила през всичките тези месеци. Как се бе стигнало дотук? Думите ѝ, че не си струвало да бъда обучавана, ме накараха да се почувствам така, сякаш нямам бъдеще. Бях много разстроена и имах чувството, че всичките ми сили са изцедени. Мразех се за това, че изобщо не съм ценила дълга си, но вече беше твърде късно.

След отстраняването ми изпаднах в негативно състояние на отчаяние. Чувствах се така, сякаш всички със сигурност са ме прозрели и ще да ме отхвърлят като лош пример, и Бог също ще ме намрази. Мисълта за онова, което каза водачът, докато се разправяше с мен, дълбоко ме засегна. Чувствах се така, сякаш бях разобличена и пропъдена. Бяха наистина болезнени дни. Тогава един ден прочетох откъс от Божиите слова, който наистина ме порази. Божиите слова гласят: „Ако си предан към Бог и искрено изпълняваш дълга си, може ли да продължаваш да си негативен и слаб, когато се разправят с теб и те кастрят? И така, какво трябва да правиш, ако наистина си негативен и слаб? (Трябва да се молим на Бог и да се осланяме на Него, да се опитаме да мислим така, както Той иска, да размишляваме над това, което не ни достига, и над грешките, които сме допуснали, а там, където сме паднали, трябва да се изправим отново.) Точно така. Негативността и слабостта не са големи проблеми. Бог не ги заклеймява. Достатъчно е човек да може да се изправи отново там, където е паднал, да си вземе поука и да изпълнява дълга си нормално. Никой няма да те съди, затова недей да си вечно негативен. Ако изоставиш дълга си и избягаш от него, съвсем ще се погубиш. Всеки понякога е негативен и слаб. Просто потърси истината и лесно ще преодолееш негативността и слабостта. Състоянието на някои хора се променя напълно само ако прочетат една глава от Божиите слова или изпеят няколко химна. Те могат да отворят сърцето си в молитва към Бог и да Го възхваляват. Проблемът им не е ли решен тогава? Всъщност е много добре да се разправят с теб и да те кастрят. Дори и думите, с които го правят, да са малко груби и хапливи, то е защото си действал съвсем безразсъдно и си нарушил принципи, без дори да го осъзнаваш. Как да не се разправят с теб при подобни обстоятелства? Това, че се разправят така с теб, всъщност е, за да ти помогнат, и е от любов към теб. Трябва да го разбереш и да не се оплакваш. Ето защо е глупост, невежество и поведение на човек без разум, ако разправянето и кастренето пораждат негативизъм и оплаквания“ („Словото“, Т.3, „Беседите на Христос от последните дни“, „Трета част“). Докато четях Божиите слова, по лицето ми се стичаха сълзи. Водачът беше прав за всичко, което каза, докато се разправяше с мен, и бях критикувана толкова остро, защото всичко, което бях направила, беше наистина вбесяващо. Но не можех просто да се откажа. Трябваше наистина да се замисля защо се бях провалила, да се променя и да се покая. Това беше правилният подход. Затова казах молитва, помолих се на Бог да ме напътства в размишленията ми за този провал.

Един ден чух няколко Божии слова за разобличаването и разнищването на лъжеводачите, които ми помогнаха да разбера себе си донякъде. Божиите слова гласят: „Фалшивият водач не върши истинска работа, но знае как да бъде чиновник. Какво е първото нещо, което прави, щом стане водач? Започва да се опитва да привлече хората. Възприема подхода, че „новият ръководител трябва да направи добро впечатление“. Първо прави няколко неща, за да спечели благоразположението на хората, въвежда някои неща, за да улесни живота им, опитва се да им направи добро впечатление и да покаже на всички, че разбира обикновените хора, така че всички да го хвалят и да казват: „Той ни е като родител!“. После официално поема управлението. Смята, че е правилно и уместно да се наслаждава на атрибутите на статуса, щом има подкрепата на хората и щом позицията му е подсигурена. Девизите му са: „Яденето и дрехите са най-важни в живота“, „Наслаждавай се на момента, животът е кратък“ и „Пий днешното вино днес, а утре ще му мислиш за утрешния ден“. Кара ден за ден, както дойде, забавлява се, колкото му душа иска, и не мисли за бъдещето, камо ли за това, какви са отговорностите на един водач и какъв дълг трябва да изпълнява. Той проповядва някоя друга дума и доктрина и изпълнява няколко задачи, за да замаже очи, но не върши никаква истинска работа. Не се опитва да открие истинските проблеми в църквата, за да ги разреши напълно. Какъв е смисълът да се занимава с такава елементарна работа? Това не е ли измамно? Може ли да се поверят сериозни отговорности на такъв фалшив водач? Отговаря ли на принципите и условията на Божия дом за избор на водачи и работници? (Не.) Тези хора нямат нито съвест, нито разум. Нямат никакво чувство за отговорност, но все пак искат официално да служат като църковни водачи. Защо са толкова безсрамни? Някои хора с чувство за отговорност не могат да бъдат водачи, ако са с лоши качества. Да не говорим за човешкия отпадък, който няма никакво чувство за отговорност. Той още по-малко става за водач. До каква точно степен са мързеливи тези лениви фалшиви водачи? Те откриват проблем и са наясно, че това е проблем, но не го приемат сериозно и не му обръщат внимание. Толкова са безотговорни! Макар да са добри оратори и да изглежда, че притежават известни качества, те не могат да разрешават различните проблеми, които възникват в работата на църквата, а това води до застой в работата и до натрупване на все повече проблеми. Но въпреки това такива водачи не се занимават с тези проблеми и настояват да изпълняват няколко несериозни задачи, както обикновено. И какъв е крайният резултат? Не объркват ли църковното дело? Не го ли провалят? Не предизвикват ли хаос и разединение в църквата? Това е неизбежният резултат“ („Словото“, Т.5, „Отговорностите на водачите и работниците“, „Отговорностите на водачите и работниците (8)“). „Фалшивите водачи до един никога не вършат практическа работа, а се държат така, сякаш ролята им на водачи е някаква официална длъжност и се отдават напълно на предимствата на статуса си. Те приемат като тежест и досада дълга, който трябва да изпълняват, и работата, която водачът трябва да върши. В сърцата си се противопоставят на делото на църквата. Изпълнени са с нежелание, ако трябва да следят работата или да търсят какви проблеми възникват при изпълнението ѝ, които трябва да проследят и разрешат. Това са задачите, които водачите и работниците трябва да изпълняват. Това им е работата. Защо продължаваш да искаш да си водач или работник, ако не го правиш и не искаш да го правиш? Дали изпълняваш дълга си, за да си внимателен към Божията воля, или за да бъдеш чиновник и да се радваш на атрибутите на статуса? Не е ли безсрамно да си водач, ако единственото ти желание е да заемаш някаква официална позиция? Никой не е с по-лош характер. Тези хора нямат нито самоуважение, нито срам“ („Словото“, Т.5, „Отговорностите на водачите и работниците“, „Отговорностите на водачите и работниците (8)“). Докато четях тези Божии слова, изпитах дълбок срам. Бях точно този тип мързелив водач. От самото начало вярвах, че ръководителят не само говори с авторитет, но и печели уважението на другите, затова работех усилено и страдах, за да придобия този статус. Създадох у всички погрешно впечатление, като ги накарах да мислят, че мога да поема голяма отговорност. След като получих този пост и останалите ми се довериха, показах истинското си лице. Започнах да се наслаждавам на чувството за превъзходство, което ми носеше моето положение, а когато видях количеството работа и всички тези трудности, нямах желание да се напрягам. Струваше ми се обременяващо, затова се замислих как да облекча товара и да имам по-малко грижи. Не ми харесваше колко умствено уморително беше редактирането на клиповете, така че просто произволно давах неуместни предложения и карах други да правят повторни редакции, като разхищавах работна ръка. Когато имаше проблеми с някой клип, за който отговарях, не си напрягах мозъка в търсене на решение, а използвах статуса си, за да правя номера, да карам други да се справят с тях и ги оставях безнадзорни. Така проблемите оставаха нерешени и работата ни не даваше никакви резултати. Намирах си всякакви извинения, за да избягвам груповото обучение, и при всяка възможност го оставях на някой друг. Освен това бавех планирането на спешните задачи и непрекъснато се оплаквах, като ограничавах партньора си. Успехът ни беше възпрепятстван, защото не се справях бързо с голям обем работа… Като си мислех за всичко, което бях направила, наистина ми се искаше да си ударя шамар. Когато постигнах известно положение, просто жадувах за удобства и непрекъснато бях коварна и непостоянна. Възприемах работата си като детска игра и нямах капчица чувство за отговорност. Не решавах веднага проблемите и оставах безразлична, когато виждах, че църковното дело страда. С какво моите действия се различаваха от тези на служителите на Комунистическата партия? Те използват всякакви тактики, за да се сдобият с положение, и не решават проблемите на обикновените хора. Искат само да ядат и пият и да използват властта си за лична изгода. Това е зло и безсрамно. Аз бях същата. Църквата ми даде такава важна работа, а аз се интересувах само от плътски удобства и спокойствие. Липсваше ми човешка природа, не вършех никаква реална работа. Пренебрегнах дълга си, като сериозно забавих църковното дело. Бях егоистична, подла и напълно лишена от човешка природа. Тогава ясно видях какво мързеливо, егоистично и презряно същество съм била. Докопах се до пост, но не свърших никаква практическа работа. Имах лош характер и не заслужавах доверие. Наистина ми липсваше чувство за морал. Мисълта за всичко това караше сърцето ми непрекъснато да се свива от болка. Помолих се: „О, Боже, толкова ми липсва човешка природа. Поех този дълг, но не си свърших работата както трябва, което възпрепятства църковното дело. Боже, отстраняването ми беше твоята праведност. Искам да се покая и да се променя — моля Те, насочи ме да опозная себе си“.

Докато размишлявах, си спомних как другите много пъти ми бяха споделяли за това и дори ме бяха предупреждавали и се бяха разправяли с мен, но не го взимах присърце. Струваше ми се, че да съм мързелива и загрижена за плътските удобства не е толкова голям проблем, че не наранявам и не ограничавам никого. Тъй като имах качества и разбирах работата, смятах, че църквата няма да ме отстрани заради мързела ми. Не осъзнавах, че това са само мои представи и фантазии, докато не прочетох Божиите слова. Божиите слова гласят: „Кои хора имат по-сериозен проблем: мързеливите или хората с лоши качества? (Мързеливите хора.) Защо мързеливите хора имат сериозен проблем? (Хората с лоши качества не могат да бъдат водачи или работници, но в известна степен могат да са ефективни, когато изпълняват дълг, който съответства на способностите им. Мързеливите хора нищо не могат да свършат. Дори и да имат качества, за нищо не ги използват.) Мързеливите хора нищо не могат да свършат. С една дума, те са отпадък, осакатен от безделието. Колкото и добри да са качествата на мързеливите хора, те са само за показ и нищо повече. Добрите им качества са съвсем безполезни. Това е така, защото са твърде мързеливи. Знаят какво трябва да правят, но не го правят. Дори да знаят, че нещо представлява проблем, те не търсят истината, за да го разрешат. Знаят какви страдания трябва да понесат, за да има смисъл от работата им, но не искат да понесат такива полезни страдания. В резултат на това те не придобиват никакви истини и не вършат никаква истинска работа. Не желаят да понасят страданията, които хората трябва да понасят. Те познават само ненаситността за удобства, насладата от радостните и безгрижни времена и от свободния и спокоен живот. Не са ли безполезни? Хората, които не могат да понасят страдания, не заслужават да живеят. Който все иска да живее като паразит, е човек без съвест или разум. Те са зверове, които не са годни дори труд да полагат. Тъй като не могат да понасят страдания, трудът, който полагат, е некачествен, а ако искат да придобият истината, надеждата за това е още по-слаба. Човек, който не може да страда и не обича истината, е развейпрах и не е годен дори труд да полага. Такива хора са зверове и нямат никаква човешка природа. Нищо друго не съответства на Божията воля освен пропъждането им“ („Словото“, Т.5, „Отговорностите на водачите и работниците“, „Отговорностите на водачите и работниците (8)“). „Начинът, по който се отнасяте към Божиите поръчения, е изключително важен и това е много сериозен въпрос. Ако не можеш да изпълниш това, което Бог е поверил на хората, тогава не си годен да живееш в Негово присъствие и трябва да бъдеш наказан. Напълно естествено и оправдано е, че хората трябва да изпълняват всички поръчения, които Бог им поверява. Това е най-висшето задължение на човека и е точно толкова важно, колкото и самият му живот. Ако не приемаш Божиите поръчения сериозно, тогава Го предаваш по най-ужасен начин. В това отношение ти си по-окаян от Юда и трябва да бъдеш прокълнат“ („Словото“, Т.3, „Беседите на Христос от последните дни“, „Как да опознаем човешката природа“). След като прочетох Божиите слова, разбрах, че макар привидно да не наранявах никого, аз се отнасях лекомислено към дълга си и забавях църковното дело. Това беше сериозно предателство на Бог, по-отвратително дори от това на Юда. Потръпвах, като си спомнях всичко, което бях направила в дълга си. Толкова пъти бях пренебрегвала общението на другите, мислейки, че няма нищо лошо в това да претупвам нещата, дори погрешно смятах, че след като разбирам работата и имам качества, църквата няма да ме отстрани заради мързела ми. Бях толкова безразлична и неотстъпчива, че беше едновременно жалко и смешно, а не бях в състояние да видя колко опасно е това. Бог ясно е казал, че мрази хората, които имат качества, но са мързеливи и лукави, че те са презрени, имат лоша човешка природа и са недостойни за Божието доверие. Хората, които имат по-ниско качество, но са готови да страдат, са по-добри от тях. Те искрено изпълняват своя дълг. Влагат сърцето си в него и са отговорни. Но що се отнася до мен, аз чувствах, че наистина не съм зле, защото изглеждаше, че имам някакви качества, а всъщност не можех да свърша и най-елементарните неща, които едно сътворено същество трябва да изпълни в дълга си. Що за човешка природа и качество е това? В този момент наистина видях истината за себе си и разбрах защо водачът каза, че не си струвало да ме обучават и че ще бъда пропъдена, ако не се покая и променя. С такава човешка природа, едновременно мързелива и лъжовна, без никаква отговорност към дълга си, аз не бях достойна за доверие и трябваше да бъда отстранена и пропъдена. Като си помислих колко време съм пропиляла, се почувствах силно задължена на Бог. От този момент нататък просто исках да се стремя към истината и да изпълня дълга си, за да удовлетворя Бог и да се отплатя за любовта Му.

По-късно ми възложиха да се занимавам с текстова работа. Имаше много работа и всеки ден беше натоварен, така че непрекъснато се предупреждавах да изпълнявам добре дълга си и да не се поддавам отново на плътта. Успях да поема на плещите си бремето на дълга си. След известно време почувствах, че донякъде съм се променила. Но когато обемът на работата се увеличи и възникнаха някои трудности, природата ми отново започна да се проявява. Мислех си, че това е умствено уморително, затова оставях други хора да решават по-сложните въпроси. Една сестра често казваше, че я карам през пръсти, и ме предупреждаваше да се отнасям по-сериозно към дълга си. Казвах, че ще го направя, и няколко дни показвах по-добри резултати, но след това, когато възникваха някакви трудности, започвах да се тревожа и да мисля, че е твърде трудно и уморително да се занимавам с тях, затова ги оставях така. Така минаваше ден след ден. Две сестри от нашия екип бяха преместени, защото не постигаха добри резултати, и изведнъж ме обзе зловещо предчувствие. Справях се с отговорностите си не много по-добре от тях и забелязах, че всички останали постигат по-голям напредък от мен. Бях станала най-лошият член на екипа. Въпреки че все още изпълнявах дълга си, се чувствах наистина неспокойна и се притеснявах, че следващия път ще преместят мен. Разговарях с една сестра за състоянието ми и тя каза, че не е да нямам качества, но съм твърде небрежна. Изпълнявах този дълг от известно време, но все още допусках елементарни грешки, което означаваше, че проблемът е в отношението ми към него. Думите ѝ наистина събудиха някои чувства в мен. Нали бях решила да изпълнявам дълга си добре — защо все още подхождах към него по този начин? Явих се пред Бог в молитва и търсене.

Веднъж прочетох откъс от Божието слово, който ми даде повече яснота по проблема ми. Божиите слова гласят: „Някои хора не са способни да се справят, каквато и работа да вършат и какъвто и дълг да изпълняват. Идва им в повече и те не са способни да изпълняват което и да е от задълженията или да поемат която и да е от отговорностите, които трябва. Не са ли отпадък? Още ли са достойни да се наричат хора? Има ли жив човек, който не трябва да изпълнява дълга и отговорностите си, освен глупаците, умствено недоразвитите и хората, които страдат от физически увреждания? Но такъв човек все си затваря очите, постъпва подло и не иска да изпълнява задълженията си. Това означава, че не иска да се държи като истински човек. Бог му е дал качества и дарби, дал му е възможност да бъде човешко същество, но той не може да ги използва, за да изпълнява дълга си. Не прави нищо, но иска да се наслаждава на всичко. Може ли такъв човек да се нарече човешко същество? Каквато и работа да му е възложена, била тя важна или обикновена, трудна или лесна, той все е небрежен и повърхностен, все е мързелив и все се измъква. Когато възникнат проблеми, той се опитва да прехвърли отговорността за тях върху други хора. Не поема никаква отговорност, а иска да продължи да живее като паразит. Не е ли безполезен отпадък? Има ли човек в обществото, на когото не му се налага да разчита на себе си, за да оцелее? Човек трябва да се издържа сам, щом достигне зрялост. Родителите му са изпълнили своята отговорност. Дори родителите му да искаха да го издържат, той би се чувствал неловко от това и би трябвало да е способен да признае: „Родителите ми си свършиха работата по отглеждането на децата си. Аз съм възрастен и работоспособен. Трябва да съм в състояние да живея самостоятелно“. Не е ли това минималният разум, който един възрастен човек трябва да притежава? Човек, който наистина има разум, не би могъл да продължи да безделничи на гърба на родителите си и би се опасявал от подигравките на хората и от това, че ще бъде посрамен. И така, имат ли разум безделниците? (Нямат.) Все искат да получат нещо даром, никога не искат да поемат отговорност, все търсят безплатен обяд, искат три пълни хранения на ден и някой да ги обслужва, а храната да е вкусна, и то без да полагат никакъв труд. Това не е ли нагласата на един паразит? А имат ли съвест и разум паразитиращите хора? Притежават ли достойнство и почтеност? Категорично не. Всички те са паразитиращи негодници, всички са зверове без съвест и разум. Никой от тях не заслужава да остане в Божия дом“ („Словото“, Т.5, „Отговорностите на водачите и работниците“, „Отговорностите на водачите и работниците (8)“). От Божиите слова научих, че хората със съвест и разум дават всичко от себе си, за да изпълнят дълга си, и правят всичко по силите си, за да го изпълнят и да бъдат отговорни. Докато онези, които не стават за нищо и на които им липсва нормална човешка природа, не искат да страдат и да търпят неудобства, а просто прибягват до трикове и се скатават, без да се замислят за своите отговорности и задължения. Дори Бог да им дава качества, дарби и възможност да изпълнят дълга си, тъй като не се научават, винаги искат да се наслаждават на плътски удобства и не чувстват никаква отговорност, в крайна сметка няма да могат да направят нищо и ще станат безполезни. Чувствах, че съм точно такъв безполезен човек, като описаните от Бог. След отстраняването ми църквата ми позволи да се занимавам с текстове, което ми даваше възможност да се покая, но аз, вместо да оценя това, запазих към дълга си същото нехайно отношение. Добре осъзнавах, че съм небрежна в начина, по който се справях с проблемите, но не исках да се подобря или да отделям повече умствена енергия или време, за да обмисля нещата. В резултат на това не постигах никакъв напредък в дълга си. Аз също бях много притеснена от това. Защо отстъпвах пред всяка трудност и се криех от всяко изпитание?

Веднъж, по време на духовната ми практика, прочетох Божии слова, които ми дадоха известно разбиране за корена на този проблем. Божиите слова гласят: „Днес ти не вярваш на думите, които казвам, и не им обръщаш внимание. Когато настъпи денят, в който това дело ще се разпространи и ти видиш цялата му същност, ще съжаляваш и тогава ще бъдеш смаян. Има благословии, но ти не умееш да им се насладиш, и има истина, но ти не се стремиш към нея. Не си ли навличаш презрение? Днес, въпреки че следващият етап от Божието дело все още не е започнал, няма нищо изключително в изискванията, които се поставят пред теб, и в това, което се иска от теб да изживееш. Има толкова много работа и толкова много истини; нима те не заслужават да бъдат опознати от теб? Нима Божието порицание и съд не успяват да пробудят духа ти? Нима Божието порицание и съд не успяват да те накарат да намразиш себе си? Доволен ли си да живееш под влиянието на Сатана, с мир и радост и малко плътски комфорт? Не си ли ти най-низшият от всички хора? Никой не е по-глупав от онези, които са видели спасението, но не се стремят да го получат; това са хора, които преяждат с плът и се наслаждават на Сатана. Ти се надяваш, че вярата ти в Бог няма да доведе до никакви предизвикателства или изпитания, нито до най-малките трудности. Винаги се стремиш към неща, които не струват нищо, и не придаваш никаква стойност на живота, а поставяш собствените си екстравагантни мисли пред истината. Ти си толкова безполезен! Живееш като прасе — каква е разликата между теб и прасетата и кучетата? Нима не са зверове всички тези, които не се стремят към истината, а обичат плътта? Нима не са ходещи трупове всички тези мъртъвци, в които няма дух? Колко думи са били изречени между вас? Малко ли работа е свършена сред вас? Колко съм раздавал сред вас? Тогава защо не си го спечелил? От какво се оплакваш? Не е ли вярно, че ти не си спечелил нищо, защото си прекалено влюбен в плътта? И дали не е защото твоите мисли са твърде екстравагантни? Дали не е защото си твърде глупав? Ако не успяваш да получиш тези благословии, можеш ли да виниш Бог, че не те е спасил? […] Страхливец като теб, който винаги се стреми към плътта — имаш ли сърце, имаш ли дух? Не си ли звяр? Аз ти давам истинския път, без да искам нищо в замяна, но ти не се стремиш към него. Дали ли си един от тези, които вярват в Бог? Аз ти давам истински човешки живот, но ти не се стремиш към него. По нищо ли не се различаваш от прасе или куче? Прасетата не се стремят към живота на човека, не се стремят да се пречистят и не разбират какво е животът. Всеки ден, след като се нахранят, те просто спят. Аз ти дадох истинския път, но ти не го спечели: ти си с празни ръце. Желаеш ли да продължиш да живееш този живот, живота на прасе? Какъв е смисълът такива хора да са живи? Твоят живот е презрян и позорен, живееш сред мръсотия и разврат и не се стремиш към никакви цели; не е ли твоят живот най-позорният от всички? Имаш ли дързостта да погледнеш към Бог? Ако продължаваш да изживяваш по този начин, нима ще придобиеш нещо? Истинският път ти е даден, но дали накрая ще успееш да го спечелиш зависи от твоя личен стремеж“ („Словото“, Т.1, „Явяването и делото на Бог“, „Изживяванията на Петър: знанията му за порицанието и съда“). Препрочитах този откъс отново и отново. Всеки път, когато четях думите „зверове“, „свиня или куче“ и по-специално „безчестен“, сякаш получавах плесница по бузата. Запитах се: „Защо всъщност вярвам в Бог? Дали само за да се наслаждавам на удобствата? Защо имам толкова низки стремежи в живота, макар да съм прочела толкова много от Божието слово?“. Чувствах се така, сякаш наистина бях дълбоко покварена от Сатана. Живеех според сатанински философии като „животът е само за ядене и обличане“, „улови всеки миг за удоволствия, защото животът е кратък“ и „изпий днешното вино днес, а за утрешния ден се тревожи утре“. Физическите удобства и удоволствия бяха основните ми стремежи в живота. Спомних си как всички мои съученици учеха като луди за приемните изпити в гимназията, но аз смятах, че това е твърде напрягащо, затова просто ходех на детската площадка, за да се отпусна. Вярвах, че трябва да се грижа добре за себе си в живота и да се наслаждавам на всеки настоящ момент, независимо какво ще донесе утрешният ден. Съучениците ми казваха, че съм много безгрижна, а аз смятах, че това е добър начин на живот. Бях щастлива всеки ден, без да изпитвам стрес или притеснения. Точно такъв живот исках. Не промених гледната си точка и след като придобих вяра и поех дълг. Когато се появеше нещо сложно или трудно, аз го считах за досада и исках да го избегна, не желаех да изпитвам дори малко физическо неудобство или напрежение. Харесваше ми да не правя нищо и да се шляя, свободна и спокойна. Но какво всъщност спечелих от този начин на живот? Не постигнах никакъв напредък в дълга си и прахосах характера и достойнството си, защото бях безотговорна и забавях църковните дела. Бог беше отвратен, а братята и сестрите бяха раздразнени. Тези сатанински възгледи за оцеляването нанасят такава вреда. Като живеех по този начин, аз се лиших от всякаква почтеност и достойнство, напълно бездейна и без никакви цели в живота, като някой звяр. Беше отвратително! В действителност, когато се сблъсквах с трудности, Божията воля беше да използвам тази ситуация, за да търся истината, да я разбера и да я придобия. Но аз не ценях това и пропуснах толкова много възможности да добия истината. В Библията се казва: „Безумните ще бъдат погубени от своето си безгрижие“ (Притчи 1:32). Това е абсолютно вярно. В Божието слово още се казва: „Плътта на човека е като змията: нейната същност е да навреди на живота и когато постигне своето напълно, животът ти става загубен“ („Словото“, Т.1, „Явяването и делото на Бог“, „Само ако обичаш Бог, вярваш предано в Бог“). Мисълта за това как всеки път се отнасях небрежно към дълга си и пропилях толкова ценни моменти наистина ме разстрои и аз започнах да плача непрекъснато. Чувствах, че дължа на Бог толкова много. Бях изпълнена с разкаяние и съжалявах, че съм сторила толкова много зло. Всичко това са петна върху историята на вярата ми в Бог, които никога не могат да бъдат измити и винаги ще ме карат да съжалявам! Презирах се от все сърце. През сълзи се помолих: „Боже, разочаровах Те. Вярвах дълги години, но не се стремях към истината, а само към преходните удобства на плътта. Толкова съм покварена! Боже, най-накрая видях същността на плътта и макар че може би никога няма да мога да изкупя прегрешенията си, искам да се покая, да се стремя към истината и да започна отначало“.

По-късно една сестра ми изпрати откъс от Божието слово, в който намерих път за практикуване и навлизане. Божиите слова гласят: „Хората имат избор, когато мислят. Ако нещо се им се случи и направят грешен избор, трябва да се променят и да направят правилния избор. В никакъв случай не бива да упорстват в грешките си. Така правят умните хора. Ако знаят обаче, че изборът им е грешен, и не се променят, значи не обичат истината. Такива хора не искат Бог искрено. Да речем например, че искаш да изпълняваш дълга си небрежно и немарливо. Опитваш се да намалиш темпото и да избегнеш Божията проверка. В такива моменти бързо заставаш пред Бог, молиш се и разсъждаваш дали си постъпил правилно. След това си мислиш следното: „Защо вярвам в Бог? Подобна небрежност може и да мине пред хората, но дали ще мине пред Бог? Освен това вярвам в Бог не за да се отпускам, а за да ме спаси. Това мое поведение не е израз на нормална човешка природа и Бог не го одобрява. Не! Навън можех да се отпускам и да правя каквото си поискам, но сега съм в Божия дом, под Божието върховенство и Бог ме гледа изпитателно. Аз съм човек и трябва да постъпвам според съвестта си. Не мога да правя каквото си поискам. Трябва да действам според Божиите слова, не трябва да съм небрежен и повърхностен. Не мога да се отпускам. И така, как трябва да постъпя, за да не се отпускам, да не съм небрежен и повърхностен? Трябва да положа някакви усилия. Досега ми се струваше твърде трудно да постъпвам така, исках да избегна страданието. Сега обаче разбирам, че е ефективно, макар и да е по-трудно да постъпвам така, и затова именно така трябва да правя“. В моменти, в които работиш, но все още се опасяваш от страданието, трябва да се молиш на Бог по следния начин: „О, Боже! Аз съм мързелив и мамя. Умолявам Те да ме дисциплинираш, да ме укориш, така че съвестта ми да се разчувства и да се засрамя. Не искам да съм небрежен и повърхностен. Моля Те да ме напътстваш и да ме просветлиш, да ми покажеш моето непокорство и моята грозота“. Когато се молиш така, размишляваш и се опитваш да опознаеш себе си, това ще породи чувство на съжаление и ще си способен да намразиш своята грозота, а грешното ти състояние ще започне да се променя и ще си способен да размишляваш и да си кажеш: „Защо съм небрежен и повърхностен? Защо все се опитвам да се отпускам? Нямам нито съвест, нито разум, щом постъпвам така. Все още ли съм човек, който вярва в Бог? Защо не се отнасям сериозно към нещата? Дали не трябва само да отделя малко повече време и усилия? Това не е голямо бреме. Това трябва да правя. Достоен ли съм да се нарека човешко същество, ако дори това не мога да направя?“. В резултат на това ще вземеш решение и ще дадеш обет: „О, Боже! Разочаровах Те. Наистина съм твърде дълбоко покварен. Нямам съвест и разум, нямам човешка природа. Искам да се покая. Моля Те да ми простиш. Определено ще се променя. Ако не се покая, искам да ме накажеш“. След това нагласата ти ще се промени и ти самият ще започнеш да се променяш. Ще постъпваш и ще изпълняваш дълга си съвестно, по-рядко ще си небрежен и повърхностен и ще можеш да страдаш и да платиш цена. Ще почувстваш, че е прекрасно да изпълняваш дълга си така, а сърцето ти ще е спокойно и радостно“ („Словото“, Т.3, „Беседите на Христос от последните дни“, „Да цениш Божиите слова е основата на вярата в Бог“). От Божиите думи разбрах, че най-основната ни отговорност като хора е да се впуснем в изпълнението на дълга си. Независимо колко е трудно, просто или сложно, трябва да изпълняваме задълженията си и да го правим сериозно и от все сърце. Трябва да направим всичко, което е по силите ни. Това е правилното отношение към дълга. Божиите думи показват пътя за практикуване. Когато усетим, че ни се иска да бъдем коварни и непостоянни, трябва да приемем Божия надзор, да се молим и да се отречем от плътта. Като размишлявах върху Божиите слова, почувствах Неговото разбиране и състрадание към хората. Той говори толкова ясно за тези пътища за практикуване и навлизане, за да можем да изживеем човешко подобие. След като разбрах Божията воля и изискване, казах една молитва и съзнателно се отрекох от плътта си.

Веднъж, когато отново се сблъсках с труден проблем и исках да го избутам някак си и да направя всичко през пръсти, казах една молитва: „Боже, пак ме е налегнало непостоянството в изпълнението на дълга ми, но не искам да бъда такава. Моля Те, напътствай ме да се отрека от плътта, да практикувам истината и да изпълнявам добре дълга си“. След молитвата ми хрумна, че макар другите да не виждат, че съм коварен и непостоянен човек, Бог ще го види. Ще види дали практикувам истината, или все още се съобразявам с плътта. При тази мисъл смирих сърцето си, за да го обмисля, и без дори да го осъзная, някои принципи ми станаха ясни. Проблемът беше решен много бързо. След като практикувах по този начин няколко пъти, сърцето ми наистина се успокои и почувствах, че това е чудесен начин да изпълнявам дълга си. Освен това изчезнаха паническите атаки от миналото, свързани с евентуалното ми отстраняване.

Слава Богу! Това, че успях да се променя малко, беше Божието спасение за мен и чрез съда и подкрепата на Божиите думи постепенно се пробудих.