Защо е толкова трудно да признаем грешките си?

28 април 2024

Аз отговарям за видеообработката в моята църква. Един ден една от сестрите ми се обади забързана. Не беше проверила внимателно един клип и той трябваше да бъде преработен, което доведе до забавяния и ни коства работна ръка и ресурси. Когато чух заглавието на видеоклипа, разбрах, че също съм помагала при проверката му, но също не бях забелязала никакви проблеми. След обаждането побързах да разбера за какво става въпрос и видях, че има правописна грешка в името на видеоклипа. Разбира се, грешките на работа трябва да бъдат докладвани на водача, или подчертани, за да могат всички да избягват подобни проблеми в бъдеще. Но се замислих как съм направила такава елементарна грешка и как ли ръководителят ще гледа на мен след това. Дали ще си помисли, че не изпълнявам дълга си сериозно и надеждно? Ако е така, тогава щях да загубя ръководната си позиция. После си помислих как винаги съм подчертавала на моите братя и сестри колко е важно да внимават при правенето на видеоклипове. Ако всички научеха, че съм направила тази грешка, дали нямаше да си помислят, че не съм подходяща за отговорник? Как щеше да се отрази това на репутацията ми? Но тогава не осъзнавах това. Намирах си оправдания: „Не сме били умишлено небрежни. Проверихме каквото трябваше. Нямаше как да предвидя тези специални обстоятелства. Вредата не може да се поправи, но стига да внимавам повече в бъдеще, всичко ще е наред. А и не само аз бях проверявала този видеоклип. Дори всички да разберат какво се е случило, не съм виновна само аз. Този въпрос може да приключи тук. Всички, които трябва, знаят и това е достатъчно“. Така че не казах на ръководителя или на другите братя и сестри в групата. Въпреки че се чувствах гузна и знаех, че бягам от отговорност, като си помислих как тази грешка може да навреди на репутацията ми и дори на длъжността ми, просто продължих, сякаш нищо не се е случило.

Един ден четях Божиите слова: „Покварените хора умеят да се прикриват добре. Каквото и да правят и каквато и поквара да разкриват, те все трябва да се прикриват. Когато нещо се обърка или ако направят нещо нередно, искат да хвърлят вината върху други. Те искат да си приписват заслугите за хубавите неща, а за лошите — да обвиняват други. Не се ли среща често подобно притворство в реалния живот? Твърде често се среща. Кое е свързано с нрава — да допускаш грешки или да се прикриваш? Прикриването е въпрос на нрав, то включва надменен нрав, злонамереност и измамност, а Бог го ненавижда особено силно. Всъщност, когато се прикриваш, всички разбират какво се случва, но си мислиш, че другите не забелязват и се опитваш всячески да спориш и да се оправдаваш, за да съхраниш достойнството си и да убедиш всички, че не си направил нищо нередно. Това не е ли глупаво? Какво си мислят другите за това? Как се чувстват те? Изпълнени са отвращение и ненавист. Какво ще е мнението на хората за теб, ако, след като допуснеш грешка, можеш да се отнесеш към нея правилно и да позволиш на всички останали да говорят за нея, да я обсъждат и разпознават, докато ти самият можеш да си открит за нея и да я анализираш? Ще кажат, че си честен човек, защото сърцето ти е отворено за Бог. Чрез действията и поведението ти те ще могат да видят твоето сърце. Но ако се опитваш да се прикриеш и да заблудиш всички, хората няма да имат добро мнение за теб и ще кажат, че си глупав и неразумен човек. Ако не се опитваш да се преструваш или да се оправдаваш и ако можеш да признаеш грешките си, всички ще кажат, че си честен и мъдър. А какво те прави мъдър? Всеки допуска грешки. Всеки има пропуски и недостатъци. И всъщност всички имат един и същи покварен нрав. Не си мисли, че си по-благороден, по-съвършен и по-любезен от останалите. Съвсем неразумно е. Щом разбереш покварения нрав на хората, същността и истинската природа на тяхната поквара, повече няма да се опитваш да прикриваш собствените си грешки, нито да обвиняваш другите хора за грешките им, а ще можеш да се отнасяш правилно и към двете. Едва тогава ще станеш прозорлив и няма да вършиш глупости, а така ще помъдрееш. Хората, които не са мъдри, са глупави и все се занимават с дребните си грешки, докато се промъкват зад кулисите. Отвратително е да ги гледаш. Всъщност това, което правиш, е съвсем очевидно за останалите, но продължаваш безочливо да разиграваш театър. На останалите им прилича на клоунада. Това не е ли глупаво? Наистина е така(Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Принципите, които трябва да ръководят човешкото поведение). От Божиите слова разбрах, че преструвките, прикриването и непризнаването на грешката са по-сериозни от самата грешка. Те са измамни и коварни! И обратно, когато човек си признае грешката и поеме отговорност, не само че другите няма да го гледат отвисоко, а ще го уважават за това, че говори истината просто и открито. Всички ние грешим понякога. Бог не осъжда с лекота хората за грешките им — Той вижда дали могат искрено да се покаят след това. Но аз не бях проумяла това. Мислех, че е срамно да се правят грешки, особено като старша — мислех, че ако правя глупави грешки, хората ще ме гледат отвисоко. Можеше да си помислят, че не съм по-добра от моите братя и сестри, и да бъда заменена. Затова когато беше открита грешка във видеоклип, който аз бях проверявала, не посмях да го призная и продължих да го прикривам. Държах се, сякаш нищо не се е случило, за да избегна отговорност, и да замета въпроса под килима. Чувствах се виновна, но въпреки това не исках да кажа на всички истината. Бях такава измамница! Очевидно бях навредила на работата на църквата, но не казах нито дума и се опитах да прикрия грешката си. Оставих ръководителя си и моите братя и сестри да видят само добрата ми страна, а не грешката ми. Така всички щяха да мислят, че съм сериозна и земна в работата си. Можех да поддържам имиджа си и ръководната си позиция. Това беше толкова ужасно от моя страна! Страхувах се да не разберат за грешката ми, затова направих всичко възможно, за да се прикрия. Прикрих грозната си страна, измамих хората и скрих истината от тях. Живеех безхарактерно и недостойно. Не можех да продължа да прикривам грешката си и да мамя другите. Затова писах на моя ръководител и го информирах за ситуацията, и разкрих покварата си пред всички. Казах им истината, за да се поучат от моя пример. След това се почувствах малко по-спокойна.

Но когато отворих списъка със задачите ни, открих, че и друг видеоклип може да е правен два пъти. Не можех да повярвам, че е истина. Следях на кого възлагам всяка задача, така че как можеше да има друга грешка? Но когато проверих, видеоклипът наистина беше правен два пъти. Бях като парализирана. Това беше лошо. Току-що бях признала грешката си пред ръководителя и преди той дори да успее да вникне в ситуацията в детайли, аз отново се бях издънила. Какво щеше да си помисли той за мен? Щеше ли да си помисли, че винаги обърквам нещата и не съм годна да нося отговорност? И ако другите братя и сестри разберяха, щяха ли да ме помислят за твърде ненадеждна? Ако тези елементарни грешки продължаха да се случват, когато следващия път споделях, че трябва да сме сериозни и отговорни към задълженията си, щяха ли пак да го приемат сериозно? Не, трябваше да разбера точно каква е причината за тази грешка и се надявах, че отговорността не е главно моя. Дори и да споделях част от вината, трябваше да е по-малката част. Така нямаше да се изложа и статусът ми щеше да е в безопасност. В крайна сметка, след внимателна проверка, открих, че след възлагането на задачата, я бях записала само в по-стар работен списък, и затова ръководителят на групата я беше възложил отново. Нямаше съмнение — основната отговорност беше моя. Когато осъзнах това, се вцепених. Как можах да извадя толкова лош късмет? Бях причинила всички тези проблеми, до които изобщо не бе трябвало да се стига. Какъв лош късмет! Бях напълно объркана. Трябваше ли да кажа на ръководителя за тази грешка, или не? Ако всички знаеха, че съм направила две такива елементарни грешки подред, какво щяха да си помислят за мен тогава? Сетих се за Божиите думи, които бях прочела. Лъжите и измамата са много по-сериозни от грешките и Бог ги мрази дори повече. Дълбоко в сърцето си се страхувах. Трябваше да се престраша и да кажа на ръководителя си за тази грешка, но не можех да преодолея страховете си. Бях изпълнена с опасения. Сърцето ми тежеше, като затиснато от камък. Бях разсеяна, докато изпълнявах задълженията си, и не можех да спя нощем. Знаех, че това състояние не е редно, затова се помолих на Бог да ме напътства да опозная себе си.

По-късно прочетох пасаж от Божиите слова и успях да разбера моето състояние. Всемогъщият Бог казва: „Колкото и лоши неща да върши един антихрист и каквито и да са те — независимо дали присвоява, разхищава или злоупотребява с Божиите дарове, или прекъсва и смущава делото на църквата, като създава огромна бъркотия в него и предизвиква Божия гняв — той винаги остава спокоен, хладнокръвен и равнодушен. Каквото и зло да върши и каквито и последици да предизвиква, антихристът никога не идва пред Бог, за да изповяда греховете си и да се покае възможно най-скоро, и никога не застава пред братята и сестрите с нагласата да се разкрие и открито да признае грешките си, да опознае прегрешенията си и собствената си поквара и да съжали за злодеянията си. Вместо това си блъска главата да намери различни оправдания, за да се измъкне от отговорност и да прехвърли вината върху другите, за да спаси достойнството и статуса си. Не се интересува от делото на църквата, а от това дали репутацията и статусът му са накърнени или засегнати. Не обмисля и не търси начин да възстанови загубите, които е причинил на Божия дом с прегрешенията си, нито се опитва да изплати дълга си към Бог. Тоест никога не признава, че е способен да направи нещо нередно или че е сгрешил. В сърцето си антихристите смятат, че е глупаво и некомпетентно по своя инициатива да признаят грешките си и честно да представят фактите. Ако злодеянията им бъдат разкрити и разобличени, те ще признаят само за моментна грешка от невнимание, но никога няма да признаят, че са пренебрегнали дълга си и че са проявили безотговорност, и ще се опитат да прехвърлят отговорността върху друг човек, за да изчистят опетненото си име. В такива моменти антихристите не се интересуват как да възстановят загубите, които са причинили на Божия дом, и как открито да признаят грешките си и да дадат обяснение за случилото се пред Божиите избраници. Заети са да търсят начин да омаловажат проблемите така, че големите проблеми да изглеждат малки, а малките — незначителни. Посочват обективни причини, за да събудят разбиране и съчувствие у хората. Правят всичко възможно да възстановят репутацията си в очите на другите, да сведат до минимум ужасното въздействие на прегрешенията си върху самите себе си и да се уверят, че Горното никога няма да останат с лошо впечатление от тях, така че никога да не им търсят отговорност, да ги освободят, разследват или накажат. За да възстановят репутацията и статуса си, така че да не се накърняват собствените им интереси, антихристите са готови да понесат всякакви страдания и ще се опитат да направят всичко възможно, за да преодолеят всяко затруднение. Още от самото начало на своето прегрешение или грешка антихристите никога не възнамеряват да поемат каквато и да е отговорност за погрешните неща, които вършат, никога не възнамеряват да признаят, да споделят, да разобличат или да разнищят мотивите, намеренията и покварения нрав, които стоят зад грешките им, и със сигурност никога нямат намерение да поправят вредите, които нанасят на делото на църквата и на навлизането в живота на Божиите избраници. Ето защо, от какъвто и ъгъл да погледнете въпроса, антихристите никога не признават грешните си постъпки и никога не се разкайват. Както мъртвото прасе не се страхува от вряла вода, така и антихристите не изпитват срам и са същински живи сатани(Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Единадесета точка). Видях от Божиите слова, че антихристите особено ценят собствения си статус и репутация. Без значение колко грешки или пропуски са допуснали в работата си или колко вредят на делото на църквата, те никога не признават грешките си. Страхуват се, че другите ще видят недостатъците им и ще ги погледнат отвисоко. Затова когато осъзнаят, че са извършили грешка, която може да ги изложи, те ще се чувстват неудобно, няма да могат да ядат или да спят добре. Ще умуват как да прикрият следите си и да възстановят собствената си репутация. Така действах и аз. Смятах собствения си статус и репутация за толкова важни, че когато открих проблем на работа не изпитвах никакви угризения за пропуска си. Не размишлявах върху случилото се, така че да избегна бъдещи грешки. Можех да мисля само за това как всички щяха да гледат на мен, когато научеха, че съм допуснала такива елементарни грешки, и дали щяха да ме гледат отвисоко, или да си помислят, че не мога да си върша работата. В опита си да запазя репутацията си, по цял ден се чувствах неспокойна — дотолкова, че не можех да спя. Мислех само как да прикрия грешката си и да не бъда разкрита. Исках да избягам от отговорност, да прикрия грешките си и другите да не разберат. Не исках да проявя смелост и да призная за грешката си. Постъпих като истинска измамничка, безхарактерна и недостойна! Всъщност, като отговорник, познавах добре тези процеси. Нямаше съмнение, че вината беше основно моя. Все пак се надявах да ми се размине или да открия доказателства, с които да припиша вината на други. Накрая, като разбрах, че не мога да избягам от отговорност, продължих да играя ролята на жертва и приписах всичко на лош късмет. Не го получих от Бог. Не разсъждавах над това. Само се оплаквах от лошия си късмет. Прикрих грешките си и използвах измама, за да защитя статуса си — поведение на антихрист. Когато осъзнах това, се уплаших. Знаех колко опасно е да продължа по този начин, без да се разкая, точно като антихрист!

Разбрах също, че част от причината да съм толкова упорита и да не желая да призная за грешката си, беше, защото бях обвързана с позицията си на отговорник и бях контролирана от нея, което доведе до неправилния подход към грешките ми. Намерих някои Божии слова по въпроса. Всемогъщият Бог казва: „Как трябва да практикувате, за да бъдете обикновени и нормални хора? Как може да стане това? […] Първо, не си поставяйте титла и не се обвързвайте с нея, като казвате: „Аз съм водачът, аз съм ръководителят на екипа, аз съм отговорникът, никой не познава тази работа по-добре от мен, никой не е по-умел от мен“. Не се вкопчвай в титлата, която сам си си определил. Щом го направиш, това ще върже ръцете и краката ти и ще се отрази на всичко, което казваш и правиш. Ще засегне и нормалното ти мислене и преценка. Трябва да се освободиш от възпирането на този статус. Първо, слез по-ниско от официалната си титла и позиция и заеми мястото на обикновен човек. Ако го направиш, манталитетът ти ще стане донякъде нормален. Трябва и да признаваш и да казваш: „Не знам как да направя това, не разбирам и онова. Ще трябва да проуча и да изследвам“ или „Никога не съм се сблъсквал с това, затова не знам какво да правя“. Когато си способен да кажеш това, което наистина мислиш, и да говориш честно, ще притежаваш нормален разум. Останалите ще те познават истински и така ще имат нормална представа за теб, няма да се налага да се преструваш, няма да си под голям натиск и така ще можеш да общуваш нормално с хората. Такъв живот е свободен и лесен. Всеки, който смята, че животът е изтощителен, сам си го е причинил(Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Да цениш Божиите слова е основата на вярата в Бог). „Когато църквата насърчава и възпитава даден човек за водач, той просто е насърчаван и възпитаван в прекия смисъл на думата. Това не означава, че той вече е подготвен или компетентен водач, че вече е способен да се заеме с работата на водач и че може да върши истинска работа — това не е така. Повечето хора не го виждат ясно и въз основа на представите си уважават тези, които са насърчавани, но това е грешка. Независимо колко години са вярвали, дали тези, които са насърчавани, действително притежават истината реалност? Не е задължително да е така. Способни ли са да приложат реално организацията на работата в Божия дом? Не непременно. Имат ли чувство за отговорност? Отдадени ли са? Способни ли са да се покоряват на Бог? Способни ли са да търсят истината, когато се сблъскат с проблем? Всичко това е неизвестно. Имат ли тези хора богобоязливи сърца? И доколко точно са богобоязливи сърцата им? Склонни ли са да следват собствената си воля, когато вършат нещо? Способни ли са да търсят Бог? Докато изпълняват работата на водачи, често ли идват пред Бог, за да търсят Неговата воля? Способни ли са да напътстват хората да навлязат в истината реалност? Със сигурност не са способни да постигнат подобни неща веднага. Не са получили обучение и имат твърде малко опит, затова не са способни на това. Ето защо насърчаването и възпитаването на даден човек не означава, че той вече разбира истината, нито че вече е способен да изпълнява дълга си на приемливо ниво(Словото, Т.5 – Отговорностите на водачите и работниците. Отговорностите на водачите и работниците (5)). От Божиите слова разбрах, че да си ръководител или отговорник не означава автоматично, че си по-подготвен, по-високопоставен или по-добър от другите. Това е възможност да се обучаваш и усъвършенстваш чрез работа. Обучението разкрива покварения нрав на хората. Неуспехи и провали ще има винаги. Това е напълно нормално. Но когато се поставих в позицията на отговорник, мислех, че трябва да съм по-добра от другите, да не правя същите грешки като тях или да съм покварена като тях. Така че, когато направих грешка, не исках да си призная. Продължих да се преструвам и да я прикривам. През цялото време бях тревожна, животът ми беше тежък и изтощителен, само защото ценях собствения си статус и репутация. А и осъзнах, че да правиш грешки и да се изложиш не е нещо лошо. Точно както в словото Божие: „Да станеш за смях е нещо хубаво. Помага ти да видиш собствените си недостатъци и любовта си към суетата. Посочва ти къде се крият проблемите ти и ти помага ясно да разбереш, че не си съвършен човек. Няма съвършени хора и да станеш за смях е съвсем нормално. Всички хора преживяват моменти, в които стават за смях или се чувстват неловко. Всички хора се провалят, претърпяват неуспехи и имат слабости. Не е лошо да станеш за смях. Когато се изложиш, но не се смущаваш и дълбоко в себе си не се чувстваш потиснат, това не означава, че си дебелокож, а че не те интересува дали това, че си станал за смях, ще се отрази на репутацията ти, както и че вече не мислиш за суетата си. Означава, че човешката ти природа е узряла. Това е прекрасно! Това не е ли нещо хубаво? Хубаво е. Не си мисли, че не си се представил добре или че късметът ти е лош, и не търси обективните причини за това. То е нормално(Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Как да се стремите към истината (2)). Всъщност след цялата тази поредица от грешки и моите позорни усилия да ги прикрия най-после опознах малко себе си. Видях, че не превъзхождам братята и сестрите си. Бях изпълнявала задълженията си небрежно, твърде загрижена за собствената си репутация и статус. Дори нямах смелостта да призная грешката си. Исках да я прикрия и да измамя всички. Бях лицемерка и измамничка. Всъщност не е страшно да се сблъскаш с проблеми, когато изпълняваш дълга си. Стига да си открит, честен човек и да се изправиш спокойно лице в лице с грешките си, да разсъждаваш за тях, за да избегнеш подобни проблеми в бъдеще, може дори да ти е от полза. Това е отношението и правилният подход. Сега, когато разбрах Божията воля, не ме интересува какво мислят другите за мен. Вече бях повлияла на работата ни. Трябваше да си изясня причините за тези грешки, за да не ги повтарям в бъдеще.

По-късно прочетох пасаж от словото Божие: „Когато човек може да бъде сериозен, да поема отговорност и да влага цялото си сърце и сила, работата ще бъде свършена правилно. Понякога ти си в погрешното душевно състояние и не можеш да намериш или откриеш грешка, която е ясна като бял ден. Ако си в правилното душевно състояние, тогава с просветлението и напътствието на Светия Дух ще можеш да установиш проблема. Ако Светият Дух те напътства и ти дава осъзнатост, като ти позволява да почувстваш яснота в сърцето си и да разбереш къде е грешката, тогава ще можеш да коригираш отклонението и да се стремиш към истините принципи. Ако си в грешното душевно състояние, разсеян и нехаен, ще забележиш ли грешката? Не, няма. Какво е видно от това? Това показва, че за да изпълняват добре задълженията си, за хората е много важно да си сътрудничат; много е важно настроението им, както и това накъде насочват мислите и идеите си. Бог наблюдава и може да види в какво душевно състояние се намират хората и колко енергия изразходват, докато изпълняват задълженията си. От решаващо значение е хората да влагат цялото си сърце и сила в това, което правят. Тяхното сътрудничество е ключов компонент. Само ако се стараят да не изпитват съжаление за изпълнените задължения и за нещата, които са извършили, и да не стават длъжници на Бог, хората ще действат с цялото си сърце и сила(Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни, Трета част). В словото Божие се казва, че когато нечия нагласа е грешна и човек е разсеян и небрежен в задълженията си, не може да види грешките, които са точно пред очите му. Положението ми беше точно каквото Бог казва. Тези две грешки ми бодяха очите — ако бях внимавала малко повече, щях да ги открия лесно. Но аз не ги забелязах. Един видеоклип трябваше да се преработи, а друг беше обработен два пъти, което ни струваше работна ръка и ресурси. Това се дължеше на тогавашната ми нагласа. Мислех, че съм ветеран в тази работа, че познавах работния процес като петте си пръста, така че не бях толкова внимателна, колкото когато започнах. Бях арогантна и небрежна. Особено по отношение на първоначалните проверки, мислех, че е просто, че става механично, защото вече имах опит. Не обърнах внимание, не проверих внимателно работата и в крайна сметка направих такива елементарни грешки. И всичко това, защото имах арогантен нрав и дотогава някак все се бях справяла със задълженията си. По-късно разказах на братята и сестрите си за грешките при изпълнението на задълженията ми. Обобщих проблемите в работата и предложих някои идеи, които щяха да предотвратят подобни проблеми в бъдеще. Това ми донесе умиротворение.

Не след дълго отговарях за нов проект. Но тъй като никога преди не бях работила по такъв видеоклип, не бях наясно с всички тънкости, така че в хода на работата се появиха някои проблеми. Въпреки че понякога се притеснявах какво ще си помислят другите, подходих правилно към проблемите, не се оставих на гордостта. Записвах си всяка грешка и обобщавах отклоненията като начин да не се повтарят. След като направих това, успях да видя Божиите насоки, откривах и коригирах много проблеми, преди те да причинят загуби на църквата. Това преживяване ме научи, че като изпълняваш дълга си с цялото си сърце, винаги ще имаш Божието ръководство и защита. Научих също, че да се изложиш чрез грешки или неуспехи не е нещо лошо. Това ми помогна да видя собствените си недостатъци и поквара, да загърбя суетата си и да се отнасям правилно към себе си.

Имате късмет, че сте влезли в нашия сайт, защото ще имате възможност да спечелите Божията благословия, за да се отървете от нещастен живот. Присъединете се към срещата безплатно, за да разберете повече.

Свързано съдържание

Защо съм самонадеян горделивец?

Аз отговарях за видеообработката в църквата. След като практикувах известно време, успях да схвана някои от принципите и подобрих уменията...

Освободена от оковите на дома

Малко след като получих Божието дело в последните дни, проповядвах Евангелието на моя съпруг. Изненадах се, когато, след като го чу, той...

Leave a Reply

Свържете се с нас в Messenger