От Ноел, Южна Корея

За известно време в дълга ми се появиха толкова много малки и големи проблеми. Някои бяха от прекалена небрежност, а други — от непознаване на принципите. Бях някак притеснена, страхувах се, че моят водач или сестрата, с която работех, ще ме скастри, че съм нехайна в дълга си, но партньорката ми едва споменаваше проблемите ми, като просто ми казваше да бъда по-внимателна в бъдеще. Това винаги ме радваше. По-късно, когато видях някои очевидни проблеми, които другите имаха в дълга си, почувствах, че са твърде нехайни в работата си, и исках да общувам с тях и да анализирам проблемите им, за да успеят да разберат естеството на нехайството и сериозните последици от това да продължават така. Но тогава си помислих, че директното посочване на проблемите на другите хора би наранило гордостта им. По-добре ще е да кажа само толкова, колкото да ги накарам да осъзнаят проблемите си, и да оставя нещата така. Освен това аз имах същите проблеми, така че какво право имах да говоря? Какво щеше да стане, ако скастря другите за нещо, а след това сама го направя по-късно? Нямаше ли да бъда лицемерка? Реших, че е по-добре да не ги разобличавам или скастрям и че трябва просто да говоря само приятни неща. Така, ако направех нещо нередно в бъдеще, другите нямаше да вдигат врява. Да прощаваш на другите, е да прощаваш на себе си. Когато си помислих за това по този начин, малкото справедливост в сърцето ми изчезна. Казах на сестрата, с която си партнирах: „Няма нужда да критикуваме конкретни хора, които имат проблеми. Можем просто да посочим проблемите“. Тя не каза нищо в отговор. Почувствах се малко неспокойна след това. Щяха ли другите да осъзнаят, че имат проблем, ако не бъдат посочени? Щяха ли да се променят в бъдеще? Ако не го направеха, това щеше да повлияе на работата. Чувствах се раздвоена. Исках да говоря, но не смеех, а като не говорех, чувствах, че не изпълнявам отговорността си. След това се зачудих защо ми е толкова трудно. Какво ме спираше да разобличавам проблемите на другите братя и сестри? Отправих тиха молитва към Бог да ме води в разбирането на моя проблем.

По-късно разказах на друга сестра за сегашното си състояние и тя ми изпрати откъс от Божиите слова. Прочитането му наистина ми отвори очите и придобих известно разбиране за моя проблем. Всемогъщият Бог казва: „Поддръжници ли сте на поговорката за морално поведение „Не причинявай на другите това, което не искаш да се случи на теб“? Ако някой поддържа тази фраза, бихте ли помислили, че е велик и благороден? Някои хора казват: „Виж, той не се налага, не усложнява живота на другите и не ги поставя в трудно положение. Не е ли прекрасен? Винаги е строг към себе си, но търпелив към другите. Никога не казва на хората да направят нещо, което самият той не би направил. Дава на другите много свобода и им внушава чувство на изобилна топлина и приемане. Какъв страхотен човек!“. А наистина ли е така? Поговорката „Не причинявай на другите това, което не искаш да се случи на теб“ внушава, че трябва да даваш и да предоставяш на другите само неща, които ти сам харесваш и които доставят удоволствие на самия теб. Но какви неща харесват и на какво се радват покварените хора? На покварени неща, на нелепи неща и на екстравагантни желания. Ако даваш и предоставяш на хората тези негативни неща, няма ли цялото човечество да става все по-покварено? Ще има все по-малко положителни неща. Това не е ли факт? Факт е, че човечеството е дълбоко покварено. Покварените хора обичат да се стремят към слава, печалба, статус и плътски удоволствия. Те искат да са известни личности и да бъдат могъщи и свръхчовеци. Искат комфортен живот и изпитват неприязън към усиления труд. Искат всичко да им се поднася на тепсия. Много малко от тях обичат истината или положителните неща. Ако хората дават и предоставят на другите своята поквара и пристрастия, какво ще стане? Точно това, което си представяте: човечеството само ще става все по-покварено. Поддръжниците на идеята „Не причинявай на другите това, което не искаш да се случи на теб“ искат хората да дават и предоставят на другите покварата, пристрастията и екстравагантните си желания, като ги подтикват да се стремят към зло, удобства, пари и напредък. Това ли е правилният път в живота? Съвсем очевидно е, че „Не причинявай на другите това, което не искаш да се случи на теб“ е много проблематична поговорка. Пропуските и недостатъците в нея могат да ви избодат очите — дори не си заслужава да се анализира и прозира. Грешките и абсурдите в нея се виждат от пръв поглед без кой знае какво изследване. Сред вас обаче има мнозина, които лесно биват убедени и повлияни от тази поговорка и я приемат, без проницателност. Вие често използвате тази поговорка в общуването си с другите, за да поучите себе си и да увещавате тях. Като правите това, си мислите, че характерът ви е особено благороден и че поведението ви е много разумно. Без да осъзнаваш обаче, тези думи разкриват принципа, според който живееш, и позицията ти по въпросите. Същевременно си подвел и подлъгал другите да подхождат към хората и обстоятелствата със същия възглед и позиция като теб. Държал си се като истинска фурнаджийска лопата и изцяло си поел по средния път. Казваш: „Какъвто и да е проблемът, не е нужно да се приема сериозно. Не усложнявай своя живот или този на другите. Ако усложняваш живота на другите хора, създаваш трудности и на себе си. Да си мил с другите е да си мил със себе си. Ако си суров към другите, си суров към себе си. Защо да се поставяш в трудно положение? Да не причиняваш на другите това, което не искаш да се случи на теб, е най-доброто и най-внимателното, което можеш да направиш за себе си“. Това отношение очевидно предполага да не си педантичен в нищо. Ти нямаш правилна позиция или гледна точка по никой въпрос — възгледите ти за всичко са объркани. Не си педантичен и просто си затваряш очите за нещата. Накрая, когато застанеш пред Бог и се отчетеш, ще бъде голяма каша. Защо е така? Защото все казваш, че не трябва да причиняваш на другите това, което не искаш да се случи на теб. Това ти носи голяма утеха и радост, но същевременно ти причинява големи проблеми, защото заради него не можеш да имаш ясни възгледи или позиции по множество въпроси. Това, разбира се, също така те прави неспособен да разбереш ясно какви са Божиите изисквания и стандарти към теб, когато попаднеш в такива ситуации, както и какъв изход трябва да постигнеш. Тези неща стават, защото не си педантичен в нищо. Причиняват се от обърканото ти отношение и възгледи. Дали да не причиняваш на другите това, което не искаш да се случи на теб, е толерантното отношение, което трябва да имаш към хората и нещата? Не, не е. Това е просто една теория, която изглежда правилна, благородна и добронамерена отвън, но всъщност е нещо изцяло негативно. Очевидно е, че още по-малко е истина принцип, към която хората трябва да се придържат“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Какво означава човек да се стреми към истината (10)). Божиите слова разобличиха моето отношение към разбирателството с другите. Когато виждах проблем в подхода на някого към дълга му, не исках ясно да го посоча. На повърхността изглеждаше, че съм мила, че позволявам на другите да си запазят достойнството и не ги злепоставям, но имах скрит мотив. Тъй като доста често бях нехайна в дълга си и имах подобни проблеми, се страхувах да посоча проблемите на другите и по-късно да проявя същия проблем. Това нямаше ли да ме направи лицемерка? Вярвах, че да бъда строга с другите ще бъде лошо за мен, тъй като не си оставям вратичка, затова не исках да приемам сериозно проблемите на другите, а предпочитах да ги замажа. Бях напълно наясно, че ако винаги са нехайни в дълга си, не само няма да постигнат добри резултати или да имат някакви добри дела, но и това ще повлияе на църковното дело, като дори ще причини големи прекъсвания и смущения. Като надзорник трябваше да поемам отговорност, да общувам и да посочвам проблемите на другите, а когато е необходимо, да ги разобличавам, анализирам и кастря. Но за да си запазя достойнството и да защитя статуса си, изгубих всякакво желание да практикувам истината. Отвън изглеждах наистина внимателна, но в действителност исках да защитя себе си и да попреча на другите да споменават проблемите ми. Ако не беше разобличението на Божиите слова, никога нямаше да осъзная, че премълчаването на проблемите на другите всъщност произтича от това, че съм повлияна и контролирана от сатанински философии. Никога нямаше да видя колко измамна съм била.

По-късно прочетох нещо в Божиите слова: „Буквалното значение на поговорката „Не причинявай на другите това, което не искаш да се случи на теб“ е, че ако нещо не ти харесва или не обичаш да правиш нещо, не трябва да го налагаш и на другите хора. Това изглежда умно и обосновано, но ако използваш тази сатанинска философия, за да се справяш с всяка ситуация, ще допуснеш много грешки. Вероятно ще нараниш и подведеш хората или дори ще им навредиш. Точно както някои родители не обичат да учат, но искат да накарат децата си да учат, затова все се опитват да ги вразумят и ги подтикват да учат усилено. Ако към това трябваше да се приложи изискването да „не причиняваш на другите това, което не искаш да се случи на теб“, тогава тези родители не би трябвало да карат децата си да учат, защото самите те не обичат да го правят. Има и други хора, които вярват в Бог, но не се стремят към истината. В сърцата си обаче знаят, че вярата в Бог е правилният път в живота. Ако видят, че децата им не вярват в Бог и не са на правилния път, те ги подтикват да вярват в Бог. Макар че самите те не се стремят към истината, искат децата им да се стремят към нея и да бъдат благословени. Ако в тази ситуация родителите се придържаха към поговорката „Не причинявай на другите това, което не искаш да се случи на теб“, те не би трябвало да карат децата си да вярват в Бог. Това би било съгласно тази сатанинска философия, но и би провалило шансовете на децата им за спасение. Кой е отговорен за този резултат? Дали традиционната поговорка за морално поведение да не причиняваш на другите това, което не искаш да се случи на теб, не вреди на хората? […] Нима тези примери не опровергават напълно тази поговорка? В нея няма нищо вярно. Някои хора, например, не обичат истината. Те копнеят за удобствата на плътта и си намират начини да се размотават, когато изпълняват дълга си. Не са склонни да страдат или да плащат цена. Смятат, че поговорката „Не причинявай на другите това, което не искаш да се случи на теб“ е добре формулирана, и казват на хората: „Трябва да се научите да се забавлявате. Няма нужда да изпълнявате дълга си добре, да търпите трудности или да плащате цена. Ако можете да се размотавате, размотавайте се; ако можете да направите нещо нехайно, направете го нехайно. Не си усложнявайте живота. Вижте, аз живея по този начин — не е ли страхотно? Животът ми е просто идеален! Изтощавате се, като живеете така! Трябва да се учите от мен“. Нима това не отговаря на изискването „да не причиняваш на другите това, което не искаш да се случи на теб“? Ако действаш по този начин, ти човек със съвест и разум ли си? (Не.) Ако човек загуби съвестта и разума си, нима не му липсва добродетел? Това се казва да ти липсва добродетел. Защо го наричаме така? Защото тези хора копнеят за удобство, нехайни са в дълга си и подстрекават и повлияват другите да се присъединят към тях в нехайството и копнежа по удобства. Какъв е проблемът с това? Нехайството и безотговорността в дълга ти е проява на хитруване и противопоставяне на Бог. Ако продължаваш да бъдеш нехаен и не се покайваш, ще бъдеш разобличен и отстранен“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Какво означава човек да се стреми към истината (10)). „Ако хората имат сърце, което обича истината, те ще имат силата да се стремят към нея и ще могат да работят усилено, за да я практикуват. Те могат да се отрекат от онова, от което трябва да се отрекат, и да се избавят от онова, от което трябва да се избавят. По-конкретно, трябва да се избавиш от нещата, свързани с твоята собствена слава, придобивки и статус. Ако не се избавиш от тях, това означава, че не обичаш истината и нямаш силата да се стремиш към нея. Когато ти се случват разни неща, трябва да търсиш истината и да я практикуваш. Ако в моментите, когато трябва да практикуваш истината, винаги имаш егоистично сърце и не можеш да се избавиш от собствения си интерес, ти няма да можеш да приложиш истината на практика. Ако никога не търсиш или не практикуваш истината при никакви обстоятелства, ти не си човек, който обича истината. Колкото и дълго да си вярвал в Бог, няма да придобиеш истината. Някои хора винаги преследват слава, придобивки и личен интерес. Каквато и работа да организира църквата за тях, те винаги правят сметки, като си мислят: „Ще имам ли полза от това? Ако е така, ще го направя. Ако ли не, няма да го направя“. Такива хора не практикуват истината — следователно могат ли да изпълняват добре дълга си? Със сигурност не могат. Дори и да не си извършил зло, ти пак не си човек, който практикува истината. Ако не се стремиш към истината, не обичаш положителните неща и, каквото и да те сполети, се интересуваш единствено от собствената си репутация и статус, от собствения си интерес и от това, което е добро за теб, тогава ти си човек, който се ръководи единствено от своя личен интерес, и който е егоистичен и низък. […] Ако след години на вяра в Бог хората никога не практикуват истината, те са неверници, те са зли хора. Ако никога не практикуваш истината и ако твоите прегрешения стават все по-многобройни, тогава твоят изход е определен. Ясно е, че всичките ти прегрешения, погрешният път, по който вървиш, и отказът ти да се покаеш — всичко това води до множество злодеяния; следователно твоят изход е, че ще отидеш в ада и ще бъдеш наказан“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). Не можах да не почувствам шок в сърцето си от това, което Божиите слова разобличават. Това, че основавах моите взаимодействия върху философията за светските отношения: „Не причинявай на другите това, което не искаш да се случи на теб“, ме караше да изглеждам толерантна и внимателна към другите, но всъщност им вредях. Нито практикувах, нито навлизах в Божиите слова или в Неговите изисквания. Подмазвах се на другите за техните проблеми, не ги молех да практикуват Божието слово и да навлизат в него, сякаш трябваше да бъдат точно като мен, да не търсят напредък, да са негативни и покварени. Да се правят нещата по този начин, е безотговорно. Това е да бъдеш човекоугодник. Безсъвестно е и е лишено от добродетел. Такова беше моето поведение. Не обичах истината и особено копнеех за лекота и комфорт. Не исках да приемам дълга си сериозно или да се задълбочавам, което доведе до това, че в моя дълг имаше всякакви проблеми и отклонения. Страхувах се да изложа на показ грешките и недостатъците си и се надявах водачът и партньорката ми да не бъдат твърде строги с мен. Също така не желаех да разобличавам хора, които виждах, че имат същия проблем като мен, и се страхувах, че ако съм твърде директна с другите, ще трябва да давам пример и да приемам техния надзор, и ще имам по-малко шансове да се грижа за плътта си. Така че исках да прикривам другите и да им позволя да бъдат като мен, да не споменаваме проблемите, които забелязваме, и да не се наблюдаваме взаимно. Преди да придобият истината, хората са склонни да следват покварения си нрав в живота, да се скатават и да бъдат нехайни в дълга си. Тогава взаимният надзор и напътствие са най-необходими. Това е положително нещо и то защитава църковното дело. Като надзорник наистина трябваше да поема инициативата в практикуването на истината, но аз не само не бях добър пример, но и позволявах на всички да бъдат нехайни и да не се стремят към напредък точно като мен. В същността си изпитвах неприязън към истината и не желаех да я приема. Аз водех хората към нехайство и мамех Бог. Не само не изпълнявах добре дълга си, но и вредях на моите братя и сестри. Колкото повече размишлявах върху това, толкова повече виждах, че проблемът е по-сериозен, отколкото си мислех. За да защитя репутацията и статуса си, пренебрегвах църковното дело и навлизането в живота на братята и сестрите. Бях толкова егоистична и подла! Също така започнах да разбирам защо Бог казва, че такива хора са неверници, че са зли хора, които се промъкват в Божия дом. Защото единственото нещо в сърцата им са самите те — те не мислят за църковното дело. Бог се надява, че всички ние можем да практикуваме истината, като говорим и действаме принципно. Но аз не обичах истината. Надявах се всички да се прикриват взаимно и никой да не практикува истината. Правех обратното на онова, което Бог искаше — това беше вършене на зло! Преди мислех, че само умишленото прекъсване и смущаване на църковното дело е злодеяние, което ще отврати Бог, но тогава видях, че защитата на собствените ми интереси на всяка крачка, говоренето и действието въз основа на моя покварен нрав и непрактикуването на истината също е вършене на зло. Като осъзнах това, бързо се помолих на Бог в покаяние: „Боже, аз съм надзорник, но не практикувам истината. За да защитя репутацията и статуса си, дори исках всички да се прикриват взаимно и да бъдат нехайни. Нямам съвест или разум и не заслужавам този дълг. Боже, искам да се покая и да се променя“. След молитвата изброих всички проблеми, които другите бяха имали в дълга си напоследък. Бях смаяна, когато видях подробностите за всички тези проблеми. Няколко души бяха безотговорни и нехайни в дълга си, което означаваше, че част от работата трябваше да се преработва. Виждах проблем след проблем и се почувствах наистина разстроена. Не си бях представяла, че ще има толкова много проблеми в дълга на всички. Но аз дори си бях мислила, че мога да оставя нещата да се разминат, докато угаждам на другите и на себе си. Не проявявах никакво внимание към Божието намерение. Ако нещата продължаваха така, цялата работа наистина щеше да бъде забавена заради мен.

Една вечер прочетох откъс от Божиите слова, който ми помогна да разбера поведението си. Божиите слова гласят: „Каквото и да правят, антихристите първо се съобразяват със собствените си интереси и действат едва след като са обмислили всичко; те не се покоряват истински, искрено, напълно и безусловно на истината, а го правят избирателно и под условие. Какво е това условие? Статусът и репутацията им трябва да бъдат предпазени и да не претърпят загуби. Едва след като това условие е изпълнено, те решават и избират какво да правят. Тоест антихристите сериозно обмислят как да се отнасят към истините принципи, Божиите поръчения и делото на Божия дом или как да се справят с нещата, пред които са изправени. Те не се замислят как да удовлетворят Божиите намерения, как да не навредят на интересите на Божия дом, как да удовлетворят Бог или как да облагодетелстват братята и сестрите — това не са нещата, които обмислят. Какво обмислят антихристите? Дали ще бъдат засегнати собствените им статус и репутация и дали авторитетът им ще бъде понижен. Ако нещо, което вършат в съответствие с истините принципи, е от полза за работата на църквата и за братята и сестрите, но би довело до това, че собствената им репутация ще пострада и много хора ще разберат истинския им духовен ръст и ще разберат каква е тяхната природа същност, тогава те определено няма да действат в съответствие с истините принципи. Ако извършването на някаква реална работа ще накара повече хора да ги ценят, да ги уважават и да им се възхищават, ще им позволи да придобият още по-голям авторитет или ще даде възможност на думите им да имат тежест и да накарат повече хора да им се подчиняват, тогава те ще изберат да я вършат; в противен случай никога няма да изберат да пренебрегнат собствените си интереси заради интересите на Божия дом или на братята и сестрите. Това е природата същност на антихристите. Това не е ли егоистично и долно? Независимо от обстоятелствата антихристите смятат, че статусът и репутацията им са най-важни. Никой не може да се съревновава с тях. Какъвто и метод да е необходим, стига да спечели хората и да ги накара да им се поклонят, антихристите ще го приложат. […] Накратко, целта, както и мотивът им да вършат всичко това, се върти единствено около статуса и репутацията. Независимо дали става въпрос за показния им език, методите им, поведението им или за даден вид мисъл, възглед или начин на стремеж, всичко се върти около репутацията и статуса. Ето как работят антихристите“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (Трета част)). Божиите слова са кристално ясни. Всичко, което антихристите правят, е за да защитават собствената си репутация и статус. Те никога не мислят как да защитят църковното дело или какво е от полза за техните братя и сестри. Те предпочитат църковното дело да бъде засегнато, отколкото да застрашат собствените си интереси. Прекалено много държат на репутацията и статуса. В моето размишление видях, че постъпвах точно като антихрист. Когато се сблъсквах с нещо, винаги поставях интересите, достойнството и статуса си над всичко. Когато виждах, че някои хора са доста нехайни в дълга си, знаех, че трябва да го изтъкна, да ги скастря и да разговарям с тях, за да могат да видят проблемите си и да разпознаят покварения си нрав. Но не исках да обидя никого и исках да защитя себе си, така че не практикувах истината. Не можех дори да изрека нито една дума съгласно истината. Вместо това напрягах мозъка си, за да се уверя, че има как да се измъкна. Бях наистина хлъзгава и измамна, човекоугодник, който искаше да поеме по средния път. Просто продължавах да преследвам слава и статус, като защитавах собствените си интереси и позволявах на другите да изпълняват дълга си въз основа на покварения си нрав, и не мислех за църковното дело. Бях на пътя на антихриста. Ако продължавах така, със сигурност щях да бъда разкрита и отстранена от Бог. Това осъзнаване ми показа колко сериозен е този проблем. Помолих се на Бог да ме води, за да мога да се откажа от славата и статуса, да поддържам църковното дело и да изпълнявам отговорностите си.

След това прочетох друг откъс от Божиите слова: „Бог не изисква хората да не причиняват на другите това, което не искат да се случи на тях, а иска да са наясно с принципите, които трябва да спазват, когато попадат в различни ситуации. Ако нещо е правилно и съответства на истината в Божиите слова, трябва да се придържаш към него, и не само да се придържаш към него, а и да поучаваш, убеждаваш и разговаряш с другите, за да разберат точно какви са Божиите намерения и кои са истините принципи. Това е твоя отговорност и задължение. Бог не иска да поемаш по средния път, а още по-малко иска да се хвалиш колко голямо сърце имаш. Трябва да се придържаш към нещата, за които Бог те е наставлявал и на които те е научил, и към това, за което Бог говори в словата Си — изискванията, критериите и истините принципи, които хората трябва да спазват. Не само трябва да се придържаш към тях и да ги отстояваш вечно, но и да практикуваш тези истини принципи, като даваш пример на другите и като ги убеждаваш, надзираваш, подкрепяш и напътстваш да се придържат към тях, да ги спазват и да ги практикуват като теб. Бог изисква да правиш това, защото именно това ти е поверил. Не можеш просто да поставяш изисквания към себе си, а да пренебрегваш другите. Бог изисква да заемеш правилната позиция по въпросите, да се придържаш към правилните критерии, да знаеш точно какви са критериите в Божиите слова и да установиш точно какви са истините принципи. Дори и да не можеш да постигнеш това, дори и да не желаеш, да не ти харесва, да имаш представи или да му се противопоставяш, трябва да гледаш на него като на своя отговорност и задължение. Трябва да разговаряш с хората за положителните неща, които идват от Бог, за нещата, които са верни и правилни и да ги използваш, за да помагаш, влияеш и напътстваш другите, за да могат те да се възползват и поучат от тях и да поемат по правилния път в живота. Това е твоя отговорност и не бива упорито да се придържаш към идеята „Не причинявай на другите това, което не искаш да се случи на теб“, която Сатана ти е втълпил. В Божиите очи тази поговорка е просто философия за светските отношения. Тя е начин на мислене, който съдържа хитростите на Сатана, и никак не е правилният път, нито е нещо положително. Всичко, което Бог изисква от теб, е да бъдеш почтен човек, който ясно разбира какво трябва и какво не трябва да прави. Той не те призовава да бъдеш угодник или нагаждач, нито те е призовал да поемаш по средния път. Когато някой въпрос касае истините принципи, трябва да кажеш каквото е нужно да се каже и да разбереш каквото е нужно да се разбере. Ако някой не разбира нещо, но ти го разбираш и можеш да му дадеш насоки и да му помогнеш, трябва непременно да изпълниш това свое задължение и отговорност. Не бива просто да стоиш отстрани и да гледаш, а още по-малко трябва да се придържаш към философиите, които ти е втълпил Сатана, като например да не причиняваш на другите това, което не искаш да се случи на теб. […] Поговорката за морално поведение „Не причинявай на другите това, което не искаш да се случи на теб“ наистина и действително е хитър план на Сатана да контролира умовете на хората. Ако винаги я отстояваш, значи си човек, който живее според сатанински философии, човек, който живее изцяло в сатанински нрав. Ако не следваш Божия път, значи не обичаш истината и не се стремиш към нея. Каквото и да се случи, принципът, който трябва да следваш, и най-важното, което трябва да направиш, е да помагаш на хората, доколкото можеш. Не трябва да прилагаш на практика това, което казва Сатана, а именно „Не причинявай на другите това, което не искаш да се случи на теб“, и да бъдеш „умен“ угодник. Какво означава да помагаш на хората, доколкото можеш? Означава да изпълняваш отговорностите и задълженията си. Щом видиш, че нещо е част от твоите отговорности и задължения, трябва да разговаряш за Божиите слова и истината. Това означава да изпълняваш отговорностите и задълженията си“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Какво означава човек да се стреми към истината (10)). От Божиите слова видях, че: „Не причинявай на другите това, което не искаш да се случи на теб“, е тактика, хитрост, която Сатана използва, за да покварява хората и да контролира мислите им. Когато живеят според сатанински философии, вече няма атмосфера на практикуване на истината в техните взаимодействия и те стават толерантни един към друг и се прикриват взаимно. Ако всички живеят според покварения си нрав, Сатана придобива контрол и злото надделява. В крайна сметка Светият Дух ги изоставя. Въпреки че все още не можех да изпълня Божиите слова и Неговите изисквания или да ги приложа на практика, трябваше да поема моята отговорност и да общувам с другите относно просветлението и разбирането ми на Божиите слова. Ако видех хора да противоречат на исти ните принципи в дълга си, вместо да проявявам отношение на снизходителност и толерантност, трябваше да бъда принципна, да помагам на другите чрез общуване и посочване на техните проблеми. Само тогава щях да поддържам църковното дело и да изпълнявам отговорността си. Също така трябваше давам пример в прилагането на истината на практика. Факт беше, че имаше проблеми в моя дълг, но не можех да си позволявам отстъпки, да се преструвам или да бягам от реалността. Ако го правех, никога нямаше да постигна напредък. Трябваше да признавам проблемите си по своя инициатива, да приемам надзора на другите и да приемам дълга си сериозно. Също така осъзнах, че идеята, че трябва да си без грешки и проблеми, за да критикуваш другите, изобщо не е съгласно истината. Аз също съм покварен човек с тежък сатанински нрав. Често противореча на истините принципи в дълга си и трябва да премина през Божия съд, наказание и кастрене. И аз се нуждая от надзора на братята и сестрите. Трябва да се отнасям правилно към себе си, така че, ако се появят още проблеми, да се изправя срещу тях, а не да продължавам да бягам от тях или да се прикривам. Осъзнаването на това ме просветли и намерих път за практикуване.

На едно събиране първо се спрях на проблемите, които бях имала наскоро в дълга си, като разобличих и анализирах естеството на моята нехайност, и помолих всички да ме надзирават. Също така им казах да това да им послужи за предупреждение. Накрая посочих двама от братята и сестрите, които бяха особено нехайни, и проведох общение относно последиците, ако не се променят. Почувствах се наистина спокойна, след като направих това. Наистина се трогнах, когато един брат, когото бях скастрила, разпозна проблема си, защото беше посочен така, и ми изпрати съобщение, в което казваше: „Ако не бях разобличен и скастрен така, щях да остана в пълно неведение за проблема си. Благодаря ти, че ми помогна по този начин. Сега искам наистина да размишлявам и да навляза в истината“. Бях силно трогната от това съобщение. Преди мразех да бъда кастрена и разобличавана, така че още по-малко исках да причинявам това на другите, но всъщност това не им правеше никаква услуга. Дълбоко съжалявах, че за да защитя собствената си репутация и статус, винаги бях търпяла и толерирала проблемите на всички в техния дълг и не бях изпълнила своя дълг или отговорности. Наистина бях задължена на Бог и на братята и сестрите. Осъзнах, че само Божиите слова са принципът, по който трябва да действаме и да се държим. Да можеш да посочваш проблемите на другите, без да премълчаваш, е полезно както за тях, така и за нас самите. Но „Не причинявай на другите това, което не искаш да се случи на теб“ всъщност е сатанинска заблуда, която вреди на хората и на нас самите. Също така видях, че това винаги да се страхувам да не бъда скастрена, когато възникнат проблеми в моя дълг, и да не желая да разобличавам и кастря другите за техните проблеми, означаваше, че не разбирах значението на кастренето. Божиите слова гласят: „Надзорът над хората, наблюдението им и опитите да бъдат разбрани — всичко това е с цел да им се помогне да поемат по правилния път на вярата в Бог, да им се даде възможност да изпълняват дълга си, както Бог желае и според принципа, да им се попречи да предизвикват смущения или прекъсвания и да вършат безполезна работа. Целта е изцяло да се прояви отговорност към тях и към работата на Божия дом. В това няма никаква злонамереност“ (Словото, Т.5 – Отговорностите на водачите и работниците. Отговорностите на водачите и работниците (7)). Вярно е. Всички ние имаме покварен нрав и всички сме склонни да бъдем нехайни и хитри в дълга си. Ако няма кой да надзирава и проверява работата ни, или да предлага общение и съвети и да ни кастри за проблемите ни, никога не можем да свършим добра работа. Просто ще угаждаме на плътта си и ще копнеем за комфорт, или дори безпричинно ще направим нещо, което прекъсва църковното дело. Така че, когато водачите надзирават работата или ни кастрят, те проявяват отговорност в дълга си и това е, за да поддържат църковното дело. Това също така е полезно за нашето навлизане в живота, а не е, за да ни затруднява. Но аз бях надзорник, който следва сатанинската философия „Не причинявай на другите това, което не искаш да се случи на теб“. Виждах проблеми в дълга на другите, но продължавах да бъда мила с всички. Не общувах, не помагах, не кастрех никого, а ги толерирах и прикривах. Това беше безотговорно, да не говорим, че е вредно за другите и за църквата. Това преживяване обърна тази моя погрешна идея и ме накара да видя значението на надзора, критиката, кастренето и разобличаването.

Това преживяване наистина ме трогна. Видях, че когато живеем според сатанински философии, всички наши идеи са изкривени. Не можем да различим положителните от отрицателните неща и не знаем кое е съгласно истините принципи и Божиите изисквания. Лесно е да следваме сатанински философии и да правим неща, които прекъсват и смущават църковното дело. Само вглеждането в нещата и живеенето според Божиите слова е съгласно Неговото намерение. Също така опитах от сладостта на практикуването на истината и придобих увереността да се съсредоточавам в бъдеще да правя това, което Бог изисква. Благодаря на Бог!