Откакто се помня, родителите ми никога не са се разбирали. Караниците им бяха ежедневие, а понякога татко дори удряше мама. Майка ми трябваше да живее така с години заради мен и брат ми. Прекара половината си живот в отглеждането ни, затова усещах, че любовта ѝ към нас е наистина огромна и че трябва да я почитам, когато порасна. По-късно майка ми прие Божието дело от последните дни и сподели евангелието с мен и брат ми. Често се събирахме, за да танцуваме и пеем химни във възхвала на Бог, и бях много щастлива. Майка ми обаче не се стремеше много към истината и все по-рядко идваше на събранията и четенията на Божието слово. През следващите няколко години баща ми често се караше с майка ми и я удряше, докато накрая не се разведоха. След развода майка ми работеше, за да плаща и наема, и образованието ми, което много ми тежеше на сърцето. Обещах си, че ще уча усилено, ще си намеря добра работа, ще купя на мама жилище и ще ѝ дам възможност да изживее остатъка от живота си по-щастливо. Чувствах, че това е мой дълг като дъщеря. След това започнах още по-рядко да ходя на събрания и да чета Божието слово, за да се съсредоточа върху ученето си. Посветих всичкото си време и цялата си енергия на училището.

През септември 2019-а отидох в колеж в друга провинция. Учех усилено всеки ден с надеждата да ме приемат в университета и да завърша училище, за да осигуря на майка си по-добър живот. Но колежанският живот много ме разочарова. Тези, които се подмазваха на учителите, печелеха благоволението им и винаги получаваха високи оценки на изпитите, а онези, които бяха наистина способни, не получаваха толкова добри оценки, ако не се подмазваха. Съученици, които, когато бяха заедно, уж се разбираха, говореха си и се смееха, щом се разделяха, се променяха напълно и се очерняха един друг. Някои дори най-безсрамно открито поддържаха извънбрачни връзки. Колежанският живот много ме потискаше и не можех да издържа и един ден повече, но като се сетех, че бях обещала на мама да уча усърдно, да се реализирам и да не я разочаровам, нямах друг избор освен да се примиря.

После, като се прибрах за зимната ваканция през 2020 г., леля ми разговаря с мен за Божието слово и ми показа един клип със заглавие „Този, Който има върховенство над всичко“. Този клип ме разтърси из основи! Накара ме да усетя всемогъщото върховенство на Бог, това, че Той е Господар на човешката съдба, и това, че Той винаги е насочвал човешкото развитие. Помислих си за влошаващите се бедствия и пандемията и за това, че Божието дело беше почти приключило, но аз, понеже учех, не изпълнявах дълг и дори не можех да участвам в църковния живот. В крайна сметка нямаше да спечеля истината и щях да загина в бедствията и да бъда наказана. Общението на леля ми за Божието слово ми помогна, подкрепи ме и стопли сърцето ми. Разбрах, че Бог винаги е бил с мен, и исках да ходя по-често на събрания и да изпълнявам дълг в църквата.

Един ден по време на духовната ми практика прочетох няколко откъса от Божието слово. Всемогъщият Бог казва: „От момента, в който с плач идваш на този свят, ти започваш да изпълняваш дълга си. Ти изпълняваш ролята си и започваш жизнения си път за Божия план и за Неговата уредба. Какъвто и да е произходът ти и какъвто и да е пътят пред теб, никой не може да избегне Небесното ръководство и устройство и никой не може да управлява съдбата си, защото само Онзи, Който управлява всичко съществуващо, е способен да извърши подобно дело. Още от деня, в който човекът се е появил, Бог върши делата Си тъкмо така, управлявайки вселената и определяйки правилата на промяната и пътя на движение на всички неща. Както всичко съществуващо, така и човекът незабелязано и без да осъзнава това е подхранван от Божията сладост, дъжд и роса; както всичко съществуващо, така и човекът, без да съзнава това, живее, подчинявайки се на ръководството на Божията ръка“ („Словото“, Т.1, „Явяването и делото на Бог“, „Бог е източникът на човешкия живот“). „Нито един човек от тези човеци, за които Бог се грижи ден и нощ, не желае да Го боготвори. Бог само продължава да работи за благото на човека, от когото не очаква нищо, според собствения Си замисъл. Бог прави това с надеждата, че един ден човекът ще се събуди от съня си и изведнъж ще осъзнае стойността и смисъла на живота, ще разбере каква е цената, която Бог е платил за всичко, което му е дал, и ще узнае с каква нетърпелива загриженост Бог очаква човека да се върне при Него“ („Словото“, Т.1, „Явяването и делото на Бог“, „Бог е източникът на човешкия живот“). Докато размишлявах върху Божието слово, много се развълнувах. Мислех как като дете бях приела Божието дело от последните дни с майка ми, но заради ученето бях спряла да ходя на събрания и да чета Божието слово, което още повече ме отдалечи от Бог. Точно когато мислех, че животът ми ще продължава така, леля ми изведнъж дойде при мен, за да ми почете Божието слово и да ми покаже евангелски клип. Беше ми ясно, че това е било уредено от Бог. Съдбата ми винаги е била в Божиите ръце. Откакто съм се родила, живея под Неговата власт и предопределение. Макар че се отклоних от Бог по пътя, Той изпрати хора и обстоятелства, които да пробудят духа ми и да ме върнат в дома Му. Видях Божията любов и закрила. Отново чух Божия глас и вече не можех да се опълчвам срещу Него или да Го наранявам. Исках искрено да вярвам в Бог и да изпълнявам дълга на сътворено същество.

Не можех обаче да спра да се чудя каква е истинската стойност и какъв е истинският смисъл на живота. Може ли наистина да е стремежът към дипломи и научни степени? Докато разсъждавах по този въпрос, си спомних Божието слово. „Улови ли се в мрежата на славата и облагите, човек спира да търси светлина и праведност и губи стремеж към доброто и красивото. Това е, защото славата и облагата са твърде изкусителни за хората; те непрестанно ги преследват цял живот, та и отвъд него, във вечността. Не е ли вярно това? Някой ще възрази, че знанието се свежда само до четене на книги и усвояване на нова, досега неизвестна на човека информация, за да не изостава той от живота и да бъде в крак с времето. Че усвоява знания просто за да си осигури прехрана и някакво бъдеще и да задоволи елементарните си потребности. Но нима някой би се подложил на десетилетие усърдно учене с едничката цел да не остане гладен? Не, няма такива хора. Тогава защо изтърпява тези многогодишни лишения? Прави го за слава и облаги. Славата и облагата са далечният мираж, който подмамва хората и те поемат към него по единствения път, за който вярват, че ще ги отведе там — пътят на усърдието, трудностите и лишенията. Подобни хора изтърпяват тези трудности, за да си осигурят добро бъдеще, изпълнено с удоволствия и по-хубав живот. Какво представлява това знание — можете ли да ми отговорите? Не се ли състои от правилата и житейските философии, внушени на хората от Сатана, като „обичай партията, родината и религията си“ или „мъдрият човек се примирява с обстоятелствата“? Не е ли тъкмо Сатана, който втълпява житейските „възвишени идеали“? Да вземем за пример идеите на великите личности, високия морал на прочутите или смелостта на героите, а също и благородството и рицарския дух на запасалите саби герои на исторически романи — нима това не са все начини Сатана да внуши тези идеали? Тези идеи влияят на поколение след поколение и представителите на всяко поколение са принудени да ги приемат. Животът им минава в мъчително преследване на „възвишените идеали“, за които са готови да жертват дори живота си. Това са средствата и това е начинът, по който Сатана използва знанието, за да поквари хората. А щом ги поведе по този път, дали са в състояние да слушат Бог и да Го почитат? Способни ли са да приемат Божието слово и да следват истината? Категорично не, защото са подведени от Сатана. Нека пак погледнем знанието, мислите и мненията, втълпени на хората от Сатана: съдържат ли те истината, че трябва да се покорим на Бог и да го почитаме? А призовават ли към страхопочитание към Бог и отхвърляне на злото? Включват ли поне част от Божието слово? Съдържат ли изобщо нещо, свързано с истината? Абсолютно нищо — тези неща изцяло липсват“ („Словото“, Т.2, „За познаването на Бог“, „Самият Бог, единственият VI“). От Божието слово разбрах, че Сатана втълпява тези идеи на хората, като постоянно ги кара да трупат знания, и ги подтиква да искат да се отличават и да бъдат гордостта на семействата си. Той ги убеждава, че съдбата им е в собствените им ръце и че знанието може да им помогне да я променят. Като живеят според тези идеи, хората се противят на Бог, а така все повече се отдалечават от Него. Когато бяхме ученици, учителите често ни казваха: „Ако искаш да си добре, трябва да вземеш бакалавърска степен и следдипломна квалификация. Само така ще докажеш, че си способна“. След като приех тези идеи, започнах да мисля как да подобря уменията си, да участвам в конкурси и да се подготвям за изпитите за професионална квалификация. Мислех, че така мога да променя съдбата си. Но поради слепите ми академични стремежи и тесногръдата ми мотивация да използвам образованието и знанието си, за да се отлича, сърцето ми бавно се беше отдалечило от Бог. Спрях да чета Божието слово и рядко се молех. Не бях по-различна от неверник. Виждах, че не разбирам истината и че винаги съм копняла да се отлича чрез учене и знания. Едва тогава разбрах, че стремежът към знание е способ на Сатана да ни поквари и подведе и че колкото повече се стремим към знание, толкова повече се отдалечаваме от Бог и Му се противим. При мисълта за тези последици започнах да преосмислям пътя, който бях избрала.

Един ден прочетох откъс от Божието слово: „Като представители на човешката раса и благочестиви християни, всички ние носим отговорността и задължението да пожертваме умовете и телата си за изпълнението на Божието поръчение, тъй като цялото ни съществувание идва от Бог и зависи от Божието върховенство. Ако умовете и телата ни не са за Божието поръчение и за справедливата кауза на човечеството, то душите ни ще се чувстват недостойни за онези, които станаха мъченици в името на Божието поръчение, и още по-недостойни за Бог, който ни е осигурил всичко“ („Словото“, Т.1, „Явяването и делото на Бог“, „Приложение 2: Бог контролира съдбата на цялото човечество“). След като прочетох Божието слово, се изпълних със силно чувство на отговорност. Човекът е сътворен от Бог. Да вярваме в Бог, да Го почитаме и да изпълняваме дълга си на сътворени същества е правилно и естествено. Това също така е достойно за уважение. Божията воля за нас е да разпространяваме евангелието Му и да доведем пред Него повече хора, които да приемат спасението Му. Бях имала щастието да получа Божието дело по-рано, затова сметнах, че трябва да се вслушам във волята Му и да поема тази отговорност. Ако човек не успее да изпълни дълга си, това е истински бунтовно и прави човека недостоен да живее на тази земя. Само като изпълняваме дълга си на сътворено същество, можем да се наречем хора. По онова време чух един химн с Божието слово със заглавие „Към какво трябва да се стремят младите“. В него има няколко стиха, които гласят: „На младите хора не трябва да им липсва решимостта да проявяват проницателност по въпросите и да търсят справедливост и истина. Трябва да се стремите към всичко красиво и добро и да постигате реалността на всички положителни неща. Трябва да сте отговорни към живота си и не трябва да го приемате лекомислено“ („Словото“, Т.1, „Явяването и делото на Бог“, „Слова за млади и стари“). Божиите слова ми дадоха път за практикуване. Като човек аз трябва да се стремя към истината, да изпълнявам дълга на сътворено същество и да живея смислен живот. Трябваше да съм отговорна за собствения си живот. Не исках да продължавам да уча. Исках да изпълнявам дълга си в църквата.

След това казах на мама как се чувствам. Беше бясна. Каза: „През годините съм похарчила толкова много пари за твоето образование само и само да ти дам по-добро бъдеще, така че като се дипломираш и си намериш добра работа, и аз да имам полза от това. Каквото и да ми говориш, няма да ти позволя да напуснеш училище. Мисля ти само най-доброто“. Тези думи на майка ми много ме ядосаха. Не очаквах от нея да реагира така. Същевременно обаче изпитвах противоречиви чувства и не можех просто така да забравя всичко, което ми беше дала. Ако направех избора да изпълнявам дълг, щях да я разочаровам и огорча, а ако останех в училище и се откажех от вярата и дълга си, щях да се чувствам виновна. И такъв живот не исках. Въпреки колебанията настоях да напусна училище. Като видя, че твърдо съм решила, тя се съгласи да дойде с мен, за да уредим нещата с напускането. В училище обаче класният ми ръководител каза: „Моля те, помисли добре. Завършваш след една година, а щом вземеш диплома, ще можеш да правиш каквото искаш. Трябва да знаеш, че е много по-трудно да си намериш работа без диплома…“. Като видя, че това не ме трогва, майка ми ми каза чистосърдечно: „Моля те, остани в училище. Възлагам много големи надежди на теб. Няма да се тревожиш за пари, винаги ще плащам образованието ти. С татко ти се разведохме и сега имам само теб. Ти си единствената ми надежда…“. Плачеше, докато ми казваше това. Сълзите, които майка ми ронеше от мъка, много ме разстроиха. Помислих си: „Остава ми само една година до завършването. Не трябва ли просто да си взема дипломата? Ако започна да изпълнявам дълга си след завършването, майка ми няма да има нищо против“. И така, направих компромис и останах в училище. Докато учех обаче, не можех да изпълнявам дълга си и се чувствах много виновна. Затова се помолих на Бог: „Боже, толкова съм слаба и не знам по кой път да поема. Моля Те, води ме“.

Един ден прочетох откъс от Божието слово. „Повлияни от традиционната китайска култура и общоприетите представи, китайците смятат, че човек трябва да показва синовна почит към родителите си. Който не я показва, не изпълнява задълженията си към родителите си. Тези идеи се внушават на хората още от детството и на практика почти във всяко семейство учат на това, така е и във всички училища и в обществото като цяло. Когато в съзнанието на хората се втълпяват такива неща, те си мислят: „Синовната почит е по-важна от всичко. Ако не я показвам, няма да съм добър човек. Ще бъда непочтителен потомък и обществото ще ме съди. Ще бъда човек без съвест“. Правилно ли е това мнение? Хората са виждали толкова много истини, изразени от Бог. Той изисквал ли е хората да проявяват синовна почит към родителите си? Дали това е една от истините, които вярващите в Бог трябва да разберат? Не, не е. Бог е разговарял само за някои принципи. Какъв принцип трябва да спазват хората в отношението си към другите според Божиите слова? Обичайте това, което Бог обича, и мразете това, което Той мрази. Това е принципът, който трябва да се спазва. Бог обича хората, които се стремят към истината и които са способни да се подчинят на волята Му. Това са хората, които и ние трябва да обичаме. Бог презира хората, които не са способни да се подчинят на Божията воля, които Го ненавиждат и се бунтуват срещу Него, и ние също трябва да ги презираме. Това иска Бог от хората. Ако родителите ти не вярват в Бог, ако остават безразлични, макар да знаят добре, че вярата в Бог е правилният път и че тя може да доведе до спасение, няма съмнение, че им е омръзнало от истината и че я мразят, противопоставят се на Бог и Го ненавиждат. Естествено Бог също ги ненавижда и презира. Би ли могъл да презреш такива родители? Те се противопоставят на Бог и Го хулят, а щом е така, те определено са демони и сатани. Би ли могъл да ги ненавиждаш и проклинаш? Всички тези въпроси са реални. Как трябва да се отнасяш към родители си, ако ти пречат да вярваш в Бог? Както иска Бог, трябва да обичаш това, което Бог обича, и да мразиш това, което Той мрази. По време на Епохата на благодатта Господ Исус каза: „Коя е майка Ми и кои са братята Ми?“ „Защото който върши волята на Моя Отец, Който е на небесата, той Ми е брат и сестра, и майка“. Тези слова са изречени още през Епохата на благодатта, а сега Божиите слова са още по-ясни: „Обичайте това, което Бог обича, и мразете това, което Той мрази“. Тези слова са недвусмислени и по същество, но често хората не могат да разберат истинското им значение. Ако даден човек отрича Бог, противопоставя Му се и е прокълнат от Него, но ти е родител или роднина и доколкото можеш да прецениш, не е злодей и се отнася добре с теб, тогава може да се окаже, че не си способен да го мразиш и дори може да запазиш близки отношения с него, без да се промени връзката ви. Когато чуеш, че Бог презира такива хора, ще се притесниш и няма да си способен да застанеш на страната на Бог и безмилостно да отхвърлиш този човек. Винаги си обвързан с емоции и не можеш напълно да се освободиш от тях. Каква е причината за това? Това се случва, защото емоциите ти са твърде силни и ти пречат да практикуваш истината. Този човек е добър с теб и затова не можеш да го намразиш. Ще можеш да го мразиш само ако те нарани. Дали тази омраза ще съответства на истините принципи? Освен това си обвързан от традиционните представи и си мислиш, че той е родител или роднина, така че ако го мразиш, обществото ще те презре и общественото мнение ще те порицае и осъди като лишен от синовна почит, безсъвестен и дори като безчовечен. Смяташ, че ще понесеш Божието осъждане и наказание. Дори и да искаш да го мразиш, съвестта ти няма да го допусне. Защо съвестта ти функционира така? Защото още от детството ти у теб е насаден определен начин на мислене като наследство от семейството ти, чрез възпитанието, което са ти дали родителите ти, и чрез внушенията на традиционната култура. Този начин на мислене се е вкоренил много дълбоко в сърцето ти и те кара погрешно да вярваш, че синовната почит е напълно естествена и обоснована и че всичко, което си наследил от предците си, винаги е добро. Първо това си научил и то продължава да доминира и силно да препъва и смущава вярата ти и приемането на истината, поради което си неспособен да практикуваш Божиите слова, да обичаш това, което Бог обича, и да мразиш това, което Той мрази. […] Не е ли жалък човекът? Не се ли нуждае от Божието спасение? Някои хора вярват в Бог от много години, но все още нямат прозрение по въпроса за синовната почит. Те наистина не разбират истината“ („Словото“, Т.3, „Беседите на Христос от последните дни“, „Само ако признае собствените си погрешни възгледи, човек може да се промени истински“). От Божието слово разбрах, че поради силното влияние на традиционната култура максимата „Синовната преданост е върховна добродетел“ се беше превърнала в критерий за добро поведение за мен. Мислех, че синовната преданост е най-важното нещо и че ако не се придържам към нея, не съм човек. Като си спомних детството, разбирах, че мама беше изстрадала много и със сигурност не ѝ е било лесно, затова реших да я послушам и да не я наранявам. Мама беше страдала толкова много, за да ме отгледа, и ако не можех да я почитам и слушам, значи бях неблагодарна и безсърдечна. Затова от дете бях решила да уча усилено и да се реализирам, за да осигуря добър живот на майка си. Правех всичко, което кажеше, за да не я наранявам. След като приех Божието дело от последните дни, разбрах, че изпълняването на дълг и стремежът към истината са стойностни и смислени, но когато мама плачеше и ме молеше да остана в училище, направих компромис. За да оправдая надеждите ѝ, не започнах да изпълнявам дълга си, макар че исках да удовлетворя Бог. Бях в плен на идеята, че „синовната преданост е върховна добродетел“. Бог изисква да обичаме, каквото Той обича, и да мразим, каквото Той мрази. Това са Божиите изисквания към нас и те са принципите, към които трябва да се придържам. Ако родителите ми истински вярват в Бог, трябва да ги обичам и да се отнасям с тях като с братя и сестри. Ако обаче не вярват в Бог, тормозят ме и пречат на вярата ми, значи те презират и мразят истината и се противят на Бог и аз не бива просто сляпо да правя, каквото ми казват. Майка ми вярваше в Бог, но не се стремеше към истината и ми пречеше да изпълнявам дълг. Видях, че е невярваща и враг на Бог. Преди не прозирах това и мислех, че като дете трябва да почитам родителите си да ги слушам за всичко и че това означава да имаш човешка природа и съвест. Едва тогава разбрах, че този погрешен възглед не отговаря на истината. Почитта към родителите трябва да съответства на принципите, а не да е просто сляпо подчинение. Това е принципът на практикуване.

После прочетох още от Божието слово: „Сега вече трябва да ти е ясно точно кой път бе избрал Петър. Ако виждаш ясно пътя му, значи ще си сигурен в делото, което се извършва днес, и няма да се оплакваш, да бъдеш негативен или да копнееш за каквото и да било. Трябва да изпиташ настроението, което тогава бе завладяло Петър: той беше поразен от мъка, вече не питаше за бъдещето и не искаше благословения. Той не търсеше изгода, щастие, слава или късмет в този свят, а се стремеше единствено да живее възможно най-смислен живот, тоест да се отплати за Божията любов и да посвети на Бог всичко най-ценно, което имаше. Само тогава сърцето му щеше да се изпълни с удовлетворение. […] По време на мъчителните изпитания Исус отново му се яви и каза: „Петре, искам да те направя съвършен, за да станеш такъв плод, който да бъде кристализация на усъвършенстването ти от Мен и на който да се насладя. Можеш ли наистина да свидетелстваш за Мен? Изпълни ли онова, което те помолих? Изживя ли думите Ми? Някога Ме обичаше, но макар да Ме обичаше, изживя ли Ме? Какво направи за Мен? Признаваш, че не си достоен за любовта Ми, но какво направи за Мен?“. Петър осъзна, че не бе направил нищо за Исус, и си спомни, че някога се бе заклел да даде живота си на Бог. Затова той спря да се оплаква и след това молитвите му станаха много по-добри“ („Словото“, Т.1, „Явяването и делото на Бог“, „Как Петър опозна Исус“). Това е въпросът, който Господ Исус е задал на Петър, но аз имах чувството, че Бог го задава на мен. Запитах се: „Какво съм направила аз за Бог? Петър е обичал Бог толкова много, че е можел да се откаже от всичко, за да следва Господ. А аз? Бог ми е дал живота, а аз какво съм направила за Него? Абсолютно нищо. Винаги съм мислила само за родителите и бъдещето си. Дори съм готова да вложа цялото си време и енергия в учене и печелене на пари, за да им се отплатя за добротата. Ако не успея да оправдая очакванията им, ще чувствам, че съм ги разочаровала, и ще се измъчвам от вина, обаче ако не изпълнявам дълга си на сътворено същество, не чувствам, че разочаровам Бог. Та аз нямам съвест“. Като се сетих за преживяването на Петър, и неговите родители са му пречели, но той не се е съобразил със съпротивата им и се е отказал от всичко, за да следва Господ Исус. Той наистина е бил човек със съвест и разум. Ние сме създадени от Бог, затова за нас е правилно и естествено да вярваме в Него и да Го почитаме. Бог ме избра и ме доведе пред Себе Си, като така ми даде шанс за спасение. Божията любов е наистина велика! Аз трябваше да Му се отплатя за любовта Му и да се откажа от всичко като Петър. След това прочетох още няколко откъса от Божието слово, които ме вдъхновиха още повече. „Събудете се, братя! Събудете се, сестри! Денят Ми няма да бъде отложен. Времето е живот, а да уловиш времето означава да спасиш живот! Времето е близо! Ако не издържите приемния изпит в университета, можете да се подготвяте и да се явявате отново, колкото си искате. Но Моят ден няма да позволи такова отлагане. Помнете! Помнете! Призовавам ви с тези добри думи. Краят на света се разгръща точно пред очите ви, а големите бедствия бързо се приближават. Кое е по-важно — вашият живот или сънят, храната, напитките и дрехите ви? Дошло е време да претеглите тези неща“ („Словото“, Т.1, „Явяването и делото на Бог“, „Слова на Христос в Началото“, „Глава 30“). „Бъдете нащрек! Бъдете нащрек! Не можете да върнете изгубеното време, помнете това! В света няма лек за разкаянието! Как иначе да ви говоря? Нима Моята дума не заслужава вашето внимателно, многократно обмисляне?“ („Словото“, Т.1, „Явяването и делото на Бог“, „Слова на Христос в Началото“, „Глава 30“). Всяка Божия дума попадаше право в сърцето ми. Времето изтича. Бедствията се разрастват и всички страни по света са в смут. Дните изтичат и стремежът към истината е решаващ. Ако не бях в крак с Божието дело, стремях се към плътски неща и се отдавах на неща като образование, бъдеще и семейство, щеше да е твърде късно да се стремя към истината, когато Божието дело приключи. Без истината щях да загина в бедствията и да бъда наказана, и щеше да бъде твърде късно да се покая. Божието спасение отново беше дошло при мен и аз трябваше да се възползвам от този шанс, да се стремя към истината и да изпълнявам дълга си на сътворено същество, за да се отплатя за Божията любов.

Реших твърдо да напусна. Казах на мама: „Мамо, няма да се върна в училище. Не ме интересува какво казват другите, аз ще избера собствения си път и се надявам, че ще уважиш това“. Каза: „Леля ти вече каза, че щом завършиш и си вземеш дипломата, ще ти уреди работа. След това можем да ти намерим добър партньор и да заживееш щастливо“. Думите на майка ми обаче вече не можеха да ме убедят, защото разбирах, че отношението ѝ към мен не е истинска любов. Нея я беше грижа само за непосредствените ми интереси, но не и за живота ми и бъдещото ми назначение. После си спомних един откъс от Божието слово. „Кажи Ми: от кого произхожда всичко, свързано с хората? Кой носи най-голямото бреме за човешкия живот? (Бог.) От всички Бог най-много обича хората. Родителите и роднините на хората обичат ли ги наистина? Дали тяхната любов е истинска? Може ли да спаси хората от влиянието на Сатана? Не може. Хората са безчувствени и несхватливи, не могат да прозрат тези неща и винаги казват: „Как ме обича Бог? Не го усещам. В крайна сметка майка ми и баща ми ме обичат най-много. Плащат за обучението ми и ме карат да усвоявам технически умения, за да стане нещо от мен, като порасна, да бъда успешен, да стана звезда, знаменитост. Родителите ми харчат толкова много пари, за да ме облагородят и да ми дадат образование, като отделят от залъка си. Колко голяма е такава любов! Никога няма да мога да им се отплатя!“. Смятате ли, че това е любов? Какви са последиците от това родителите ти да те карат да бъдеш успешен, да станеш светска знаменитост, да имаш добра работа и да се впишеш в света? Неуморно те карат да гониш успеха, да бъдеш гордост за семейството си и да се впишеш в злите тенденции на света, поради което в крайна сметка грехът те завлича, ти се погубваш и загиваш, погълнат от Сатана. Това любов ли е? Това не е да те обичат, а да ти вредят, да те унищожават“ („Словото“, Т.3, „Беседите на Христос от последните дни“, „За да придобие истината, човек трябва да се учи от хората, събитията и вещите около себе си“). Макар и да изглеждаше, че мама правеше всичко за мое добро, пестеше от храна и дрехи и работеше като вол заради образованието ми, тя изобщо не си даваше сметка, че в това, което уча, има сатанински отрови и лъжи, които ще ме отдалечат от Бог и ще ме накарат да отрека съществуването Му. Атеистките идеи, които преподават на учениците: „Никога не е имало Спасител“, „Човек може да си създаде приятна среда със собствените си ръце“, „Без усилия няма успех“ и „Отличи се сред другите и бъди гордост за предците си“ ни карат да се стремим към идеалите си и да се опитваме да се отличим в тълпата, за да сме повече от другите. Хората живеят според тези идеи и възгледи и се опитват да се освободят от Божията власт и да променят съдбата си със собствените си ръце. В крайна сметка все повече се противопоставят на Бог и Го отричат, с което губят шанса си за спасение. Това е лошият път на Сатана. Стремежът към тези неща можеше само да ме отдалечи от Бог и да ме приближи към покварата на Сатана. Той щеше да ме отведе в ада! Тогава разбрах, че любовта на родителите ми не е истинска любов и че само Божията любов е истинска любов. Желанието да се отличиш и да бъдеш гордост за семейството си не е правилният път в живота. Само стремежът към истината и изпълнението на дълга на сътворено същество ще ни донесе Божията закрила. Щом разбрах всичко това, реших да напусна училище и да се посветя на дълга си към Бог. И така, казах на мама: „Мамо, искаш да продължа да уча, да си намеря добра работа, добър съпруг и да се реализирам, но можеш ли да си сигурна, че така ще съм щастлива и ще имам добра съдба? Не, никой не може да е сигурен! Мамо, най-доброто, което си направила в живота си, е това, че ни проповяда евангелието на Всемогъщия Бог и ме поведе по правилния път. Това беше напълно правилно“. Майка ми замълча за миг и после каза: „Грижи се за себе си и се обаждай“. След това напуснах училище. В момента, в който излязох от там, се почувствах истински свободна. Вече не бях ограничена от ученето и семейството си и можех най-сетне да изпълнявам дълга си в църквата.

Всичко това се случи преди няколко години, но всеки път, като се сетя за него, се чувствам много доволна. Бог ме беше водил стъпка по стъпка към правилния избор между дълга ми и образованието, към правилния път в живота. Истински усетих Божията любов и сериозното Му намерение. Сега мога да изпълнявам дълга си на сътворено същество и животът ми не е напразен. Аз съм истински щастлива.