Правех клипове в църквата, но тъй като нямаше много работа, водачът ме премести да напоявам новодошлите. След това ме преместиха отново, предвид нуждите на работата. Неочаквано, няколко месеца по-късно, работата ни намаля и аз се върнах към напояването. След това отново бях преместена обратно и една сестра ми каза: „Ти просто отиваш там, където имат нужда от теб!“. По онова време не се замислих много върху това. Но след по-малко от месец работата по клиповете отново намаля и не можех да не се притеснявам, че скоро няма да имаме нужда от толкова много хора и аз ще бъда изпратена обратно да напоявам новодошлите. При тази мисъл в гърлото ми заседна буца. Защо бях толкова безполезна? Веднага щом работата малко намалееше и бяха нужни по-малко хора, аз бях тази, която преместваха. Не бях необходима на екипа! Ако наистина ме преместеха отново, какво щяха да си помислят останалите за мен? Дали щяха да се чудят защо мен все ме местят, а други хора — не? Щяха да си помислят, че е защото не съм добра и нямам важна роля. Тези мисли наистина ме разстроиха и не исках да приема тази ситуация.

По-късно се случиха някои неща, които влошиха състоянието ми още повече. Веднъж обсъждахме някакви въпроси в един клип и всеки изказваше мнението си — беше оживена дискусия. Но дори след като мислих цяла вечност, все още нямах добри идеи или нещо, което да кажа. Смутих се и просто си замълчах. Всички се включваха, а аз нямах никакъв принос. Чувствах се така, сякаш дори не съществувам. Мислех си, че трябва да кажа нещо. Трябваше да споделя нещо проницателно, за да не ме пренебрегват. Наистина си блъсках главата и накрая успях да изразя някаква идея, но никой не се съгласи с мен. Много се огорчих. Беше толкова неловко — какво щяха да си помислят за мен? Бяха минали осем месеца, откакто за последен път бях правила клип, така че професионалните ми умения и разбирането на принципите бяха по-лоши, отколкото когато напуснах екипа. Бях изостанала от останалите. Трябва да учиш постоянно, за да подобряваш тези умения, а другите се бяха занимавали с клипове през цялото време. Разбирането им за уменията и принципите непрекъснато се подобряваше, докато аз прекарвах малко време тук и малко време там. От доста дълго не се бях задържала на едно място, така че не бях особено опитна в нито една област. Щом работата намалееше, аз бях първата, която си тръгваше. Те се справяха — с мен или без мен. Предвид натовареността смятах, че надзорникът може да ме изпрати обратно да напоявам новодошлите по всяко време. Тази идея наистина ме разстрои и не можех да спра да плача. Чудех се: „Защо все на мен ми се случва това?“. Някои хора в екипа имаха професионални умения, някои бяха компетентни, други бяха опитни и изпълняваха този дълг от известно време, някои бяха наистина ефективни… Всички те се открояваха по един или друг начин, но моите заложби не бяха толкова добри колкото техните, не бях толкова квалифицирана и винаги бях една крачка зад тях. Така че, когато натовареността намаля и бяха необходими по-малко хора, естествено, аз бях тази, която отстраняваха. Ако имах високи заложби и професионални умения като тях, нямаше постоянно да ме местят, но за съжаление нямах. Защо не бях толкова квалифицирана, колкото останалите? Колкото повече си мислех така, толкова по-тъжна се чувствах и започнах да не разбирам Бог.

След това, въпреки че изпълнявах дълга си, не се чувствах мотивирана. Просто следвах предписанията във всичко, като се задоволявах с това, което успеех да свърша. Не се замислях как да работя по-ефективно, за да постигам повече. Не давах всичко от себе си, за да разрешавам проблемите, с които се сблъсквах. Не знаех колко дълго ще остана в екипа, затова просто оставях нещата така, както са. По това време се чувствах много притеснена, когато водачът на екипа идваше да говори с мен, като си мислех, че може би ще говори за смяна на дълга ми. Сърцето ми се разтуптяваше, докато не научех, че това е просто нормален работен разговор. Това се случваше отново и отново, което правеше всеки ден изтощителен. Спях достатъчно, но по време на духовната си практика постоянно се унасях и не получавах прозрение от Божиите слова. Бях наясно, че състоянието ми е погрешно, затова побързах да се изправя пред Бог, за да се моля, да търся и да размишлявам върху проблема си. По-късно прочетох един откъс от Божиите слова, който ми помогна да разбера себе си. Всемогъщият Бог казва: „Какви принципи определят поведението ви? Трябва да се държите подобаващо на положението си, да си намерите подходящото място и да изпълнявате поверения ви дълг. Само така човек е разумен. Например някои хора с определени професионални умения разбират принципите и трябва да поемат отговорността и да извършват окончателните проверки в съответната област. Други могат да дават идеи и да вникват в смисъла, да вдъхновяват останалите и да им помагат да изпълняват дълга си по-добре — тогава те трябва да дават идеи. Ако успееш да намериш подходящото за теб място и да работиш в разбирателство с братята и сестрите си, ще изпълняваш дълга си и ще се държиш подобаващо за положението си. Първоначално може да си способен единствено да даваш някои идеи, но ако се опиташ да предложиш нещо друго, макар да влагаш много старание, в крайна сметка да не си способен да го направиш. По-късно, когато други предложат същите неща, ти се чувстваш неудобно и не ти се слуша, а сърцето ти е наранено и свито, обвиняваш Бог и твърдиш, че е несправедлив. Тогава това е амбиция. Кой нрав поражда амбицията у хората? Надменният нрав я поражда. Тези състояния определено могат да се появят у вас по всяко време и ако не търсите истината, за да се справите с тях, ако нямате никакво навлизане в живота и не можете да се промените в това отношение, няма да изпълнявате дълга си с необходимото умение и чистота, а и резултатите няма да са много добри. Това означава, че не изпълнявате дълга си на задоволително ниво и че Бог не е получил слава от вас. Бог даде на всеки различни таланти и дарби. Някои хора са талантливи в две или три области, други — в една, а трети изобщо нямат таланти. Ако можете да се отнасяте правилно към тези въпроси, значи сте разумни. Разумният човек ще е способен да намери своето място, да се държи подобаващо за положението си и да изпълнява добре дълга си. Човек, който никога не може да намери мястото си, е човек, който все таи амбиции. Той все се стреми към статус и изгода. Никога не се задоволява с това, което има. За да получи по-голяма изгода, се старае да вземе колкото може повече и все се надява да задоволи екстравагантните си желания. Смята, че ако притежава дарби и добри заложби, би трябвало да се радва на повече Божия благодат и че не е грешно да има някое-друго екстравагантно желание. Има ли разум такъв човек? Не е ли безсрамно все да таи екстравагантни желания? Хората, които имат съвест и разум, могат да почувстват, че е безсрамно. Хората, които разбират истината, няма да вършат тези глупости. Да се надяваш да изпълняваш дълга си предано, за да се отплатиш за Божията любов, не е екстравагантно желание. То съответства на съвестта и разума на нормалната човешка природа и радва Бог. Ако наистина искаш да изпълняваш дълга си добре, първо трябва да намериш подходящата за теб позиция, а след това да направиш каквото можеш с цялото си сърце и душа, като вложиш всички сили и дадеш най-доброто от себе си. Това е задоволително и такова изпълнение на дълга има известна степен на чистота. Така трябва да постъпва едно истинско сътворено същество“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Принципите, които трябва да ръководят човешкото поведение). Божиите слова ми показаха, че се чувствах потисната, защото дивите ми желания не бяха удовлетворени. Другите не ми се възхищаваха и не ме ценяха, а аз не бях в състояние да променя обстоятелствата си, затова не разбирах правилно Бог и Го обвинявах, защото чувствах, че това, което Той ми е дал, не е достатъчно добро. Дългът ми беше сменен два пъти, тъй като работата беше намаляла и вероятно бях изправена пред трето преместване по-малко от месец след завръщането си. В тази ситуация чувствах, че се справям най-зле от всички в екипа, че нямат нужда от мен и че съществуването ми няма никаква стойност. Просто не можех да приема тази реалност и бях нещастна. При обсъждането на работата не исках да изглеждам твърде неефективна, затова си блъсках главата и се опитвах да изразявам някои ценни, проницателни идеи, но предложенията ми бяха отхвърляни и аз се чувствах съвсем унизена. А като виждах колко много изостават уменията ми от тези на останалите, се почувствах не на място и това ме раздразни. Мислех, че не съм много умела в нищо, защото дългът ми постоянно се сменяше, че където и да отидех, бях на най-ниското стъпало, и че могат да ме преместят всеки момент. Тайно се сравнявах с останалите. Чувствах, че всички те имат силни страни и се справят отлично в определени области, а аз съм посредствена във всяко отношение. Освен това имах и един фатален недостатък — бях бавна във всичко. Като не можех да се изправя пред тази реалност, аз обвинявах Бог, че не ми е дал добри заложби. Чувствах се потисната и онеправдана и нямах мотивация да изпълнявам дълга си. Но всъщност Бог дава на всеки различни дарби, силни страни и заложби. Отредено ни е да изпълняваме различен дълг — това е съгласно Божието върховенство и разпоредби. Разумният човек има покорно сърце. Той заема своето място според силите си и ги използва добре. Но аз изобщо не се покорявах — не желаех да бъда най-маловажната. Стремях се към място в сърцата на другите, към тяхното уважение и възхищение и се отпуснах, когато не ги получих. Бях лишена от разум. Бог не ми беше дал високи заложби, но и не изискваше много от мен. Той просто искаше да намеря правилното за мен място и да влагам всичко от себе си в изпълнението на дълга си. Достатъчно беше просто да правя каквото мога. Но аз бях толкова високомерна и лишена от разум. Не бях добра в нищо и не исках да се изправя пред реалността. Хранех диви амбиции да стана успешна за една нощ и да спечеля уважението на другите. В резултат на това изразходвах много енергия, но така и не постигнах това и се чувствах зле. Измъчвах се.

По-късно се зачудих: „Защо винаги съм завиждала на дарбите и силните страни на другите? Защо винаги се опитвах да спечеля място в сърцата на хората и не исках да изоставам? Каква беше първопричината за това?“. Като потърсих, открих това в Божиите слова: „Репутацията и статусът са животът за антихристите и целта на целия им живот. Каквото и да правят, първото им съображение е: „Какво ще се случи със статуса ми? А с репутацията ми? Дали това, което върша, ще ми осигури добра репутация? Ще повиши ли статуса ми в съзнанието на хората?“. Ето за какво мислят първо, а това е достатъчно доказателство, че имат нрава и същността на антихристи. В противен случай нямаше да обмислят тези въпроси. Можем да кажем, че за антихристите репутацията и статусът не са някакво допълнително изискване, още по-малко нещо странично, без което биха могли да минат. Те са част от природата на антихристите, те са в костите им, в кръвта им, те са им присъщи. Антихристите не са безразлични към това дали притежават репутация и статус. Отношението им не е такова. Тогава какво е тяхното отношение? Репутацията и статусът са тясно свързани с ежедневието им, с тяхното ежедневно състояние, с това, към което се стремят всеки ден. И така, статусът и репутацията са животът за антихристите. Всичко се върти около добрата репутация и високия статус, както и да живеят, в каквато и среда да живеят, каквато и работа да вършат, към каквото и да се стремят, каквито и да са целите им и каквато и да е посоката в живота им. И тази цел не се променя. Те никога не могат да загърбят тези неща. Това е истинското лице на антихристите, тяхната същност. […] Ако почувстват, че не притежават репутация или статус, че никой не им се възхищава, не ги почита и не ги следва, те много се разстройват и смятат, че вярата в Бог няма нито смисъл, нито стойност, и си казват: „Такава вяра в Бог провал ли е? Безнадеждна ли е?“. Съкровените им мисли често се въртят около тези неща. Обмислят как да си извоюват място в Божия дом, как да придобият висока репутация в църквата, за да ги слушат хората, когато говорят, да ги подкрепят, когато действат, и да ги следват, където и да отидат, за да се чува гласът им в църквата и да имат престиж, облаги и статус. В сърцата си те действително се съсредоточават върху подобни неща. Към това се стремят такива хора“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (Трета част)). Бог разкрива, че антихристите наистина ценят престижа и положението. Във всичко, което правят, те винаги мислят за своето място сред другите. Те превръщат престижа и статуса в смисъл на живота си и обект на своя стремеж. Ако нямат престиж или възхищението на хората, те се чувстват потиснати до степен да загубят всякакъв интерес към нещата. Не се ли държах точно така и аз? Когато ме местеха напред-назад, имах чувството, че съм се превърнала в излишен, второстепенен човек, без никакъв статус и, очевидно, маловажен, затова наистина се разстроих. Когато обсъждахме въпроси, нямах никакви ценни идеи, с които да допринасям и никой не приемаше идеите, които изразявах. Имах чувството, че се справям най-зле от всички в екипа, че никой не гледа на мен с добро око и животът ми изглежда нямаше никаква стойност. Станах слаба и негативна, не разбирах Бог и Го обвинявах. Превърнах престижа и статуса в цел на живота си, а когато не ги получавах, се отпусках и не намирах мотивация. Държах прекалено много на тези неща. Замислих се защо винаги съм ги преследвала. Защото бях станала жертва на влиянието на сатанински отрови като: „Издигни се до върха“, „Наследството на един човек е ехото на неговия живот“ и „Човек винаги трябва да се стреми да бъде по-добър от своите съвременници“. Мислех, че това са най-основателните цели в живота и че да ги преследваш, означава да имаш стремеж. Учех наистина усърдно в училище. Почти на всеки тест в основното училище и в гимназията бях на първо място в класа си. Бях много популярна и често получавах похвали от съучениците и учителите си. Смятах, че само такъв живот си струва да се живее. След като се присъединих към църквата и поех дълг, продължих да живея според тези сатанински отрови и наистина се интересувах от мястото, което заемах в сърцата на другите, винаги се опитвах да изтъквам качествата си и да накарам хората да ми се възхищават. Въпреки че не бях водач на екип или надзорник, трябваше да бъда някакъв важен човек, когото другите биха одобрили. Когато не получих това и амбициите ми останаха неудовлетворени, аз се оплаквах и бях недоволна от Божиите върховни разпоредби. Не смеех да кажа нищо, но в сърцето си се противопоставях на Бог и се отпуснах при изпълнението на дълга си. Донесох си само нещастие и мъки, като живеех според Тези сатанински отрови, и бях от грешната страна на Бог, като изтъквах доводи и се опитвах да се споразумея с Него. Дори се съмнявах в Неговата праведност и Му се противопоставях. Ако продължах в този дух, щях да оскърбя Божия нрав и да бъда отстранена от Него. Помислих си за Божиите слова: „Човек не бива да храни амбиции и празни мечти и да се стреми към слава, изгода и статус, нито към това да се откроява в тълпата. Нещо повече, не бива да се опитва да бъде велика личност или свръхчовек, който превъзхожда останалите и ги кара да го обожават. Това е желание на поквареното човечество и пътят на Сатана, а Бог не спасява такива хора. Ако хората непрестанно преследват слава, изгода и статус, и отказват да се покаят, за тях няма лек и изходът е само един — да бъдат отстранени“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Правилното изпълнение на дълга изисква хармонично сътрудничество). Преди никога не съм осъзнавала колко сериозни са тези последствия. Мислех, че няма да извърша голямо зло като антихрист или да прекъсна работата на църквата, и че в най-добрия случай, просто се чувствах зле и се разстройвах, когато не можех да спечеля възхищението на другите. Но после видях, че това съвсем не е така. На пръв поглед не изглеждаше, че съм направила нещо ужасно, но бях недоволна от ситуацията, която Бог беше създал, и все се оплаквах. В сърцето си вървях срещу Бог. Съпротивлявах се на Бог! Как изобщо Бог би могъл да спаси човек като мен? Спомних си за една сестра, с която бях работила преди. Отначало тя ентусиазирано изпълняваше дълга си и я избраха за водач, но по-късно беше освободена и загуби престижа и статуса си. Постоянно беше негативно настроена, защото не можеше да спечели възхищението на другите, и в крайна сметка предаде Бог и напусна. Ако хората винаги преследват престиж и статус, когато амбициите им не са удовлетворени, те стават негативни, не разбират Бог и Го обвиняват. Те се борят с Бог или дори Го предават. В този момент осъзнах, че се намирам в опасно състояние. Не исках да продължавам да се съпротивлявам на Бог, исках да се отърва от ограниченията на престижа и статуса.

В духовната ми практика прочетох няколко откъса от Божиите слова. „Когато Бог изисква от хората да изпълняват добре дълга си, Той не ги кара да изпълнят определен брой задачи или да постигнат някакви велики подвизи, нито да извършат някакви велики дела. Това, което Бог иска, е хората да вършат практично всичко, което е по силите им, и да живеят в съответствие с Неговите слова. На Бог не Му е нужно да си велик или благороден, или да сътворяваш каквито и да е чудеса, нито очаква някакви приятни изненади от теб. Той няма нужда от такива неща. Всичко, от което Бог се нуждае, е непоколебимо да практикуваш в съответствие с Неговите слова. Когато слушаш Божиите слова, прави това, което си разбрал, изпълнявай това, което си проумял, запомни добре това, което си чул, и след това, когато дойде време за практикуване, го направи според словата Му. Нека те станат твоят живот, твоите реалности и това, което изживяваш. Така Бог ще бъде удовлетворен“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Правилното изпълнение на дълга изисква хармонично сътрудничество). „Ако Бог те е направил глупав, в твоята глупост има замисъл; ако те е направил интелигентен, в твоята интелигентност има замисъл. Всичко има предназначение за Бог, каквито и дарби да ти е дал, каквито и да са силните ти страни, колкото и висок да е коефициентът ти на интелигентност. Всичко това е по Божията повеля. Бог отдавна е повелил твоята роля в живота и дълга, който изпълняваш. Някои хора негодуват, че другите притежават силни страни, които те самите нямат. Те искат да се променят, като научат повече, видят повече и като се стараят повече. Това, което старанието им може да постигне обаче, е ограничено и те не могат да надминат онези, които притежават дарби и компетентност. Безполезно е, колкото и да се бориш. Бог е отредил какъв ще бъдеш и никой не може да направи нищо, за да го промени. Трябва да насочиш усилията си към това, в което си добър. Трябва да изпълняваш този дълг, за който си подходящ. Не се опитвай да се налагаш в области, за които нямаш умения, и не завиждай на останалите. Всеки си има предназначение. Не си мисли, че можеш да правиш всичко добре или че си по-съвършен или по-добър от останалите. Не бива все да искаш да замениш другите и да се покажеш. Това е покварен нрав. Някои хора смятат, че нищо не могат да правят добре и че нямат никакви умения. В такъв случай просто трябва да слушаш, да си покорен и земен човек. Прави това, което можеш, и го прави добре, като дадеш всичко от себе си. Това е достатъчно. Бог ще е доволен“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Принципите, които трябва да ръководят човешкото поведение). От Божиите слова видях, че намерението Му не е да станем велики хора. Той се надява, че ще бъдем здраво стъпили на земята и ще действаме според ранга си, ще изпълняваме дълга си, ще се съсредоточим върху практикуването на Неговото слово и ще бъдем покорни сътворени същества. Независимо какви заложби или професионални способности имаме, те се дължат на Божиите върховни разпореждания. Трябваше да се науча да приемам, да се покорявам, да използвам добре всичко, което Бог ми е дал, въз основа на силните ми страни, и да давам най-доброто от себе си. Моите умения не бяха толкова добри, колкото на другите, но не бях неспособна да върша работата. Тъй като църквата беше разпоредила аз да изпълнявам този дълг, трябваше непоколебимо да давам всичко от себе си и да правя каквото мога. Когато обсъждах работата, трябваше да говоря само за нещата, които разбирах. Ако ми липсваше проницателност или не знаех принципите, трябваше да търся и да общувам с останалите, да изслушвам техните идеи и да се уча от техните силни страни, за да компенсирам моите слабости. При тази мисъл сърцето ми се озари и имах път и посока за практикуване. Преди си мислех, че е срамно да те местят. Когато се случваше, аз го приемах като доказателство, че се справям най-зле от всички и затова нямах правилен подход към ситуацията. Като се замисля сега, проблемът беше в моята гледна точка. Бог дава на всеки различни дарби, силни страни и заложби и има различни изисквания към всеки. Вярно е, че моите умения не бяха толкова големи, така че когато екипът нямаше много работа, църквата приспособяваше дълга ми съобразно моите силни страни. Това беше в съответствие с принципите и беше от полза за работата на църквата. Освен това Бог измерва човек не само според способността му да върши добре дадена работа, а според това дали се стреми към истината, дали истински Му се покорява и дали е предан в изпълнението на дълга си. Мисълта за това озари сърцето ми и вече не се чувствах ограничена от промените в дълга си. Също така знаех към какво точно трябва да се стремя. Помолих се на Бог: „О, Боже, благодаря Ти, че ме просветли и ми помогна да разбера Твоето намерение. Не знам кога може да ме преместят, но съм готова да се покоря на Твоето върховенство и разпоредби. Независимо къде ще изпълнявам дълга си, искам само да дам всичко от себе си и да Те удовлетворя. Моля Те, води ме!“.

След като промених гледната си точка, състоянието на дълга ми също се промени. Винаги мислех, че не съм като другите, че съм просто временен член на екипа, който може да напусне по всяко време. Имах усещането, че съм на най-ниското стъпало и нямах чувство за принадлежност. Не разбирах Бог, чувствах се отдалечена от Него и не давах всичко от себе си в изпълнението на дълга си. Но вече не се чувствам по този начин. Независимо къде или колко дълго изпълнявам даден дълг, зад него стои Божията добра воля, така че трябва да се науча да се покорявам. Дори и да се наложи да напусна по-късно, сега правя клипове и трябва да давам най-доброто от себе си всеки ден, и да влагам сърцето си в изпълнението на моя дълг, както и във всяка ситуация, която преживявам. Когато изпълнявам дълга си, често се моля на Бог, като Го моля да ме напътства, за да стана по-ефективна. Също така се замислям за това какви проблеми има в работата ми, за да мога бързо да ги обобщя и разреша. Когато се сблъсквам с принципи, които не разбирам, общувам с останалите. Чувствам се спокойна, като изпълнявам дълга си по този начин и се чувствам по-близо до Бог.

На едно събрание прочетох откъс от Божиите слова, който наистина ме докосна. Всемогъщият Бог казва: „Какво трябва да правят хората в отговор на Божиите подредби и върховенството Му над техните съдби? (Да се покорят на устроеното и подреденото от Бог.) Първо трябва да се опиташ да разбереш защо Създателят ти е подредил подобна съдба и среда на живот, защо прави така, че да се сблъскаш с определени неща и да ги преживееш, и защо съдбата ти е такава, каквато е. От това трябва да разбереш за какво копнее и от какво се нуждае сърцето ти, както и Божието върховенство и подредбите Му. След като разбереш и знаеш тези неща, не бива да се съпротивляваш, да правиш собствени избори относно съдбата си, да я отхвърляш, да я оспорваш или да бягаш от нея. Разбира се, не бива и да се опитваш да се пазариш с Бог. Вместо това трябва да се покориш. Защо трябва да се покориш? Тъй като ти си сътворено същество, не можеш да устройваш съдбата си и нямаш върховенство над нея. Твоята съдба се определя от Бог. Що се отнася до съдбата ти, ти си пасивен и нямаш избор. Единственото, което трябва да направиш, е да се покориш. Не бива да правиш свой собствен избор относно съдбата си, нито да бягаш от нея, не бива да се пазариш с Бог и не бива да се противопоставяш на съдбата си или да се оплакваш. Разбира се, най-вече не бива да казваш неща като например: „Съдбата, която Бог ми е отредил, е лоша. Тя е нещастна и е по-лоша от съдбата на другите“ или „Съдбата ми е лоша и няма да мога да се наслаждавам на щастие или благоденствие. Бог е подредил зле нещата за мен“. Тези думи са осъдителни и като ги изричаш, превишаваш допустимото за положението си. Това не са думи, които трябва да се изричат от сътворено същество, и едно сътворено същество не е редно да има такава гледна точка или отношение. Вместо това трябва да се откажеш от тези различни погрешни разбирания, определения, възгледи и схващания за съдбата. В същото време трябва да си способен да възприемеш правилно отношение и позиция, така че да се покориш на всички неща, които ще се случат като част от съдбата, която Бог е подредил за теб. Не бива да се противиш и със сигурност не бива да се потискаш и да се оплакваш, че Небето не е справедливо, че Бог е подредил зле нещата за теб и не ти е предоставил най-добрия ресурс. Сътворените същества нямат право да избират съдбата си. Бог не ти е възложил подобно задължение и не ти е дал това право. Затова не бива да се опитваш да правиш избор, да увещаваш Бог или да отправяш допълнителни искания към Него. Трябва да се подчиниш на Божиите подредби и да ги посрещнеш смело, каквито и да са те. Трябва да се изправиш пред всичко, което Бог е подредил, и да се опиташ да го преживееш и оцениш. Трябва напълно да се покориш на всичко, което трябва да преживееш чрез Божиите подредби. Трябва да се съобразиш със съдбата, която Бог е подредил за теб. Дори и нещо да не ти харесва или да страдаш заради него, дори то да застрашава и да потиска гордостта и достойнството ти, щом трябва да го преживееш, щом Бог го е устроил и подредил за теб, трябва да му се покориш и нямаш право на избор по този въпрос. Тъй като Бог подрежда съдбите на хората и има върховенство над тях, не може да се преговаря с Него за тях. Така че, ако хората са здравомислещи и притежават разума на нормалната човешка природа, не бива да се оплакват, че съдбата им е лоша или че едно или друго нещо не е добре за тях. Не бива да подхождат с потиснато отношение към дълга си, към живота си, към пътя, който следват във вярата си, към ситуациите, които Бог е подредил, или към Неговите изисквания към тях само защото смятат, че съдбата им е лоша“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Как да се стремите към истината (2)). Размишленията върху Божиите слова ми показаха по-ясно как да подхождам към Божиите върховни разпоредби. Съдбата на всеки от нас е в Божиите ръце. В какво семейство се ражда човек, какво образование получава, дарбите и силните му страни, кога идва в църквата и поема изпълнението на дълг и какъв дълг изпълнява — всичко това е отредено от Бог и зад него стои Божията добра воля. Преди все не разбирах защо постоянно ме местеха, но след като се замислих внимателно, видях, че всъщност точно от това имах нужда. Без тези преживявания нямаше да видя колко лoшо е желанието ми за престиж и статус. Пак щях да си мисля, че съм се променила малко и да не осъзнавам колко дълбоко са се вкоренили сатанинските философии в мен, както и че те са ме накарали да загубя разума на нормалната човешка природа и да се противопоставя на Бог. Нямаше да разбера, че ще бъда отстранена, ако продължа да ги следвам. Докато преминавах през това, придобих известна яснота относно погрешните си възгледи за стремежа към престиж и статус и осъзнах, че това не е правилният път — това е начин Сатана да покварява и вреди на хората. Също така разбрах, че трябва да подхождам правилно към собствените си заложби, да приемам и да се подчинявам на Божието върховенство и разпоредби, да мога да стоя на мястото си и да бъда разумно сътворено същество. Независимо дали ще бъда преместена в бъдеще, независимо какъв дълг ще изпълнявам, трябва да се покорявам на Божието върховенство и разпоредби, да търся Неговото намерение, да се приспособявам, да преживявам и да се потапям във всяка ситуация, която Той организира за мен, и да се стремя да придобия нещо и да опознавам себе си чрез тях.