Божиите слова гласят: „Какво свидетелство в крайна сметка дава човекът пред Бог? Човекът свидетелства, че Бог е праведният Бог, че Неговият нрав е правда, гняв, наказание и съд; човекът свидетелства за праведния нрав на Бог. Бог използва Своя съд, за да направи човека съвършен, Той е възлюбил човека и го е спасил — но какво съдържа Неговата любов? Има съд, величие, гняв и проклятие. Въпреки че Бог прокле човека в миналото, Той не го хвърли напълно в бездънната пропаст, а използва това средство, за да пречисти вярата на човека; Той не умъртви човека, а действа, за да направи човека съвършен. Същността на плътта е тази, която е сатанинска — Бог го е казал точно — но фактите, извършени от Бог според думите Му не са завършени. Той те проклина, за да можеш да Го обикнеш и за да познаеш същността на плътта; Той те наказва, за да те пробуди, за да ти позволи да разбереш недостатъците в теб и да разбереш пълното недостойнство на човека. Така Божиите проклятия, Неговият съд и Неговото величие и гняв — всички те са предназначени да направят човека съвършен. Всичко, което Бог прави днес, и праведният нрав, който Той разкрива във вас — всичко това е предназначено да направи човека съвършен. Такава е Божията любов“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Само чрез преминаването през болезнени изпитания можеш да опознаеш Божията обичливост). Преди, когато хората споменаваха Божията любов, аз си мислех за милостта и състраданието Му, за благодатта и благословията Му. Не разбирах истински Неговата любов, която се изразява в съд и наказание. Но след като лично я изпитах, разбрах колко важна е тя, разбрах, че Божиите слова са истината и всички са толкова практични. Съдът и наказанието са Божията любов и спасение за човечеството.

Преди време отговарях за работата по напояването, а след това, през септември миналата година, ме освободиха, защото не вършех практическа работа. Водачът на църквата уреди сестра Уан да поеме моята работа. Не мога да опиша как се почувствах от това. По-рано бях надзиравала работата на сестра Уан, а сега тя щеше да надзирава моята. Това не ме ли правеше да изглеждам некомпетентна? От някой с ръководна функция се бях превърнала в обикновен член на екипа за напояване. Нямаше ли да е унизително, ако братята и сестрите, които ме познаваха, научеха за това? Наистина съжалявах, че не съм изпълнявала добре дълга си. По-късно, когато веднъж обсъждахме работата си с екипа, всички мълчаха доста дълго време и докато гледах как времето тече, си помислих, че макар и вече да не отговарях за тази работа, все пак имах известен опит с напояването на новодошлите, така че трябва да участвам повече и да изразявам мислите си. По този начин всички щяха да видят, че все още играя важна роля и да ми се възхищават. Затова започнах активно да предлагам своите мисли и идеи и след няколко обсъждания хората в повечето случаи се съгласяваха с мен. Идеите ми се приемаха в почти всяко обсъждане, затова имах чувството, че моите способности наистина се открояват в екипа. Нямах ролята на надзорник, но въпреки това се справях с този вид работа. Смятах, че останалите ще ми се възхищават и един ден може би отново ще бъда повишена. След това започнах да се включвам по-активно и преди всяко събрание се обръщах към всички, за да попитам за състоянието им и да намеря подходящи Божии слова. Това ми отнемаше много време и енергия, но реших, че ако върша добра работа, ще докажа способностите си, така че плащането на тази цена си заслужаваше. През това време открих някои проблеми в нашата работа, а другите в повечето случаи се съгласяваха с решенията и предложенията, които давах. Имах чувството, че всички виждат колко усърдно работя, така че можеше да ме повишат, когато водачът прегледа работата ни и види как се справям. Но мина известно време, а водачът сякаш нямаше намерение да ме повишава. Забелязах, че към църквата се присъединяват все повече и повече хора, така че бяха необходими повече хора, които да заемат длъжности, но нямаше изгледи аз да бъда повишена. Започнах да се чувствам някак потиснато. Струваше ми се, че съм направила някои промени и се справям доста добре с дълга си. Щом в църквата не достигаше помощ, защо не ми даваха още един шанс? След като веднъж бях освободена, никога ли нямаше да имам друг шанс да поема отговорна длъжност? Не виждах в това никакъв смисъл. Не знаех защо не получавах отплата за целия този упорит труд. Какво ми липсваше? По-късно си помислих: „Сигурно не работя достатъчно усърдно или не съм достатъчно добра, или пък не постигах достатъчно“. Реших, че трябва да продължа да работя здраво и да не се фокусирам само върху постиженията при изпълнението на дълга си, а също така и върху навлизането в живота и стремежа към истината, така че другите да видят личния ми напредък. Тогава Бог щеше да се смили над мен и да ми даде шанс. Мислех си, че при правилен „стремеж“, един ден ще настъпи промяна и дори да не бъда повишена, можеше да изпъкна в нашия екип и да спечеля възхищението на другите братя и сестри. Затова се отдадох изцяло на работата по напояването на нашия екип и когато новодошлите имаха проблеми, аз внимателно ги обмислях, като намирах Божии слова, за които да поговоря. Когато не разбирах нещо, настойчиво се молех и търсех. След известно време все по-успешно се справях с напояването на новодошлите. Малко по-късно, на едно събрание, водачът на екипа спомена, че съм поела бреме в дълга си и че съм добра в разрешаването на проблемите на новоповярвалите. Почувствах се много доволна от себе си. Мислех, че всички ще започнат да виждат колко добре се справям и ако можех да подобря работата си още малко, можеше да спечеля възхищението на всички. Тогава щях да имам шанс за повишение. След това наистина се посветих на работата. Освен собствените ми отговорности, поемах и колкото можех повече от другата работа на екипа и предоставях обратна връзка и помощ на надзорника, когато откривах проблеми. Не се отпуснах и в стремежа към истината, а четях Божиите слова във всеки свободен момент. Заставах пред Бог в молитва и търсене, когато чувствах, че не съм във форма, и активно се включвах в общението по време на събранията. Но след доста време упорита работа все още не бях повишена. Имах чувството, че независимо колко усърдно работех и колко добре се справях, Бог никога нямаше да ме възнагради, а водачът никога нямаше да ме повиши. Така че какъв беше смисълът на всичко това? След това спрях да полагам толкова много усилия и когато видях, че новодошлите не се събират редовно, просто случайно попитах за това, без да се интересувам подробно или да предложа подкрепа. Понякога, когато сестра Уан ме караше да намирам Божии слова за конкретни състояния на братята и сестрите, си мислех, че това не е моя работа и никой нямаше да забележи, независимо колко добре се справям с нея, така че я отхвърлях с извинение. Собственото ми състояние започна да се влошава и не знаех какво да кажа в молитвата. Четенето на Божиите слова не ми се струваше просветляващо и понякога ми се приспиваше. Чувствах истински мрак в духа си и не можех да усетя делото на Светия Дух. Не след дълго видях, че други братя и сестри са повишени, докато аз все още бях обикновен член на екипа за напояване. Още повече се обезкуражих. Вярващи като мен бяха надзорници и водачи на екипи и се радваха на възхищението на другите, а мен все не ме повишаваха. Означаваше ли това, че съм се провалила като вярваща и в изпълнението на дълга си? Бях работила толкова здраво, но си стоях все на същото старо място. Имах чувството, че за мен нямаше никаква надежда за повишение. Бях станала толкова негативно настроена, че не можех да събера мотивация за нищо.

По-късно се чудех защо се чувствам толкова негативно. Защо живеех само заради статуса? Нима през всичките си години на вяра съм се стремила само към статус? Като се замислих, осъзнах колко жалка съм била. Защо като човешко същество бях толкова обсебена от статуса? Наистина се мразех. Коленичих пред Бог в молитва и казах: „Боже, искам да се стремя към истината във вярата си, да се отплатя за Твоята любов и да изпълнявам дълга си на сътворено същество. Защо се занимавам толкова много със статуса си? Не искам да живея в това състояние, но не мога да си помогна. Желанието ми за статус ме държи в лапите си. Боже, моля Те, просвети ме и ме спаси, за да мога да разбера проблема си и да го разреша“. След като се помолих, прочетох този откъс от Божието слово. „Антихристът има нрава и същността на антихрист и именно това го отличава от нормалния човек. Макар привидно да не казва нищо, след като е заменен, в сърцето си продължава да се съпротивлява. Изобщо не признава грешките си и никога не е способен истински да се опознае. Това отдавна е доказано. Има и още нещо у антихриста, което никога не се променя. Където и да върши нещо, той иска да се открои от останалите и другите да го уважават и да му се възхищават. Дори да няма легитимен пост и титла като църковен водач или ръководител на екип, той пак иска да превъзхожда останалите по положение и статус. Независимо дали може да свърши работата и каква човешка природа или какви житейски преживявания има, той ще измисли всякакви начини и ще положи много усилия да намери възможности да се изтъкне, да си откупи път към сърцата на хората, да ги спечели, да ги съблазни и измами, за да изтръгне възхищението им. Кое у антихриста заслужава възхищение? Дори и да е уволнен, „мършавата камила пак е по-голяма от коня“ и той си остава орел, който лети по-високо от пилетата. Това не е ли надменността и самоправедността на антихриста, както и неговата изключителност? Той не може да се примири с това, че няма статус, че е обикновен вярващ, че е само нормален човек. Не може просто да изпълнява дълга си, здраво стъпил на земята, и да остане на мястото си, да върши добре собствения си дълг, да му се посвети и да даде всичко от себе си. Тези неща далеч не го удовлетворяват. Той не иска да бъде такъв човек или да върши това. Каква е голямата му амбиция? Тя е да му се възхищават, да го уважават и да притежава властта. Затова дори да няма конкретна титла, прикрепена към името му, антихристът ще се бори за себе си, ще се застъпва за себе си, ще се оправдава и ще прави всичко възможно, за да се постави в светлината на прожекторите от страх, че никой няма да го забележи или да му обърне внимание. Ще се впуска при всяка възможност да стане по-известен, да повиши престижа си, да накара повече хора да забележат дарбите му и силните му страни, да видят, че превъзхожда останалите. Като върши това, антихристът е готов да плати всяка необходима цена, за да се изтъкне и да се похвали, да внуши на всички, че дори вече да не е водач и да няма статус, той все пак превъзхожда обикновените хора. Така антихристът е постигнал целта си. Той не иска да е нормален, обикновен човек, а да има власт и престиж и да се издигне“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Дванадесета точка: те искат да се оттеглят, когато нямат статус и надежда да получат благословии). Божиите слова наистина удариха в десетката. Имах чувството, че, Бог е там в момента и ме разобличава. Бог казва, че хора като антихристите искат да имат име и статус, да получат власт и възхищението на другите, независимо от всичко. За да изпълнят тази дива амбиция, антихристите ще платят всякаква цена, така че да бъдат забелязани, да се издигнат и да спечелят хората. Можех да видя, че моят стремеж е точно същият като този на антихриста. В моята вяра исках да имам статус, да бъда водач или надзорник. Исках да изпъквам в групата си, другите да ми се възхищават и да ме подкрепят. След като бях освободена, не преодолях желанието си да бъда надзорник. Участвах активно в работните обсъждания, давах предложения и обратна връзка на водачите веднага щом откриех проблеми, за да знаят, че мога не само да откривам проблеми, но и да предоставям решения, че имам глава на раменете си. Тогава можех да очаквам повишение. Изпълнявах усърдно дълга си, така че другите братя и сестри да видят, че мога да върша практическа работа, и щом спечелех тяхното одобрение, щях да имам шанс за повишение. Бях активна в работата, дори когато тя не беше предимно моя отговорност, като бях готова да отделя много време и енергия. Не се отпуснах и в стремежа си към истината. Това беше с цел всички да видят какъв товар нося на плещите си, както и че мога да поема тежък товар и пак да преследвам истината, така че да ме одобряват. Търсех всяка възможност да се докажа, да се изтъкна и да спечеля хората. Не е ли това вид антихристко поведение, което Бог разобличава?

Прочетох някои от Божиите слова, които наистина подробно описват покварената същност на антихристите. Всемогъщият Бог казва: „Ако репутацията или статусът на антихристите бъдат накърнени или отнети, за тях това е по-лошо дори от опита да им отнемат живота. Колкото и проповеди да изслуша и колкото и Божии слова да прочете, той няма да изпита тъга или съжаление за това, че никога не е практикувал истината и че е поел по пътя на антихристите, нито за това, че притежава природата същност на антихристите. Вместо това все се опитва да намери начин да спечели статус и да подобри репутацията си. Може да се каже, че всичко, което правят антихристите, го правят, за да се изтъкнат пред другите хора, а не пред Бог. Защо го казвам? Защото тези хора толкова обичат статуса, че го възприемат като свой живот, като своя цел за цял живот. Нещо повече, тъй като обичат статуса толкова много, те никога не вярват в съществуването на истината и дори може да се каже, че изобщо не вярват в съществуването на Бог. Така че, каквито и сметки да си правят, за да придобият репутация и статус, и както и да се опитват да се преструват, за да заблудят хората и Бог, дълбоко в сърцата си те не осъзнават нищо, нито изпитват някаква вина, камо ли каквото и да е безпокойство. В постоянния си стремеж към репутация и статус те нагло отричат и това, което Бог е свършил. Защо го казвам? Дълбоко в сърцата си антихристите са убедени, че: „Всяка репутация и всеки статус се печелят от самите хора. Те могат да се радват на Божиите благословии само ако се утвърдят сред хората и придобият репутация и статус. Животът има стойност само когато придобият безусловна власт и несъмнен статус. Само така можеш да живееш като човек. И обратното, би било безполезно и никой не би уважавал такъв човек, ако живее покорно пред Божието върховенство и Божиите подредби във всяко отношение, ако заема доброволно положението на сътворено същество и живее като нормален човек, както е казано в Божието слово. Статусът, репутацията и щастието на човека трябва да се извоюват лично. Те трябва да се извоюват и завладеят с положителна и активна нагласа. Никой няма да ти ги даде. Да чакаш пасивно може да доведе само до провал“. […] В сърцата си антихристите твърдо вярват, че имат достойнство и са истински сътворени същества само ако имат репутация и статус, и че само ако имат статус ще получат награда и венец, ще придобият Божието одобрение, ще спечелят всичко и ще бъдат истински хора. Какво представлява статусът за антихристите? Те го смятат за истината, считат го за най-висшата цел, към която хората трябва да се стремят. Това не е ли проблем? Хората, които могат да са така обсебени от статуса, са истински антихристи. Те са същият тип хора като Павел. Вярват, че стремежът към истината, към покорство пред Бог и към честност са все процеси, които водят човека до най-високия възможен статус. Това са само процеси, а не целта и еталона на това да са човешки същества, и смятат, че се вършат само, за да ги види Бог. Това разбиране е нелепо и смешно! Само глупавите хора, които мразят истината, могат да съчинят такава нелепа идея“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (Трета част)). Четенето на този откъс от Божиите слова беше наистина трогателно за мен. Имах чувството, че всичко, което криех в сърцето си, беше извадено наяве от Бог. Усетих, че няма къде да се скрия. Започнах да размишлявам върху себе си и колкото повече го правех, толкова повече усещах, че мисленето ми е точно като това на антихриста. Всичките ми думи и действия бяха съсредоточени около статуса и всичко, което правех, беше, за да спечеля възхищение. Статусът беше по-важен за мен от всичко. Преди да придобия вяра, винаги исках да се откроя от тълпата и обичах да получавам подкрепата и одобрението на другите. След придобиването на вярата, продължих да се стремя към ръководни позиции, за да ми се възхищават и да имам важна роля в църквата. След като загубих позицията си на надзорник, се посветих на дълга си и работих усърдно, за да си възвърна важната роля. Когато след упорита работа не я получих, аз се обезкуражих. Загубих интерес към дълга си, след като му бях посветила толкова много и бях свършила добра работа, без никой да забележи. Загубих желанието си да се справям добре с изпълнението на дълга си, след като не получавах никакъв статус. Дори не разбирах правилно Бог и Го обвинявах, като Го убеждавах и се съпротивлявах. Увличах се от мисли за име и статус. Бях изгубила съвестта и разума, които едно сътворено същество трябва да има. Освободиха ме, защото не изпълнявах практическа работа, но аз не съжалих за грешките си в миналото. Не се замислих как да се покая и да изпълнявам добре дълга си, за да компенсирам това, което дължа на Бог. Просто използвах шанса да изпълнявам дълг, за да се изтъкна, за да преследвам всеотдайно статус. Не ме удовлетворяваше това да бъда обикновен член на екипа, а бях зла и безсрамна, точно като антихрист, напълно неразумна. Тези Божии слова наистина ми помогнаха: „Вярват, че стремежът към истината, към покорство пред Бог и към честност са все процеси, които водят човека до най-високия възможен статус. Това са само процеси, а не целта и еталона на това да са човешки същества, и смятат, че се вършат само, за да ги види Бог“. Това наистина ми се стори като шамар в лицето. Стремежът към истината и практикуването на истината са нещо положително и са наш дълг като хора. Трябва да се стремим към истината в живота си и да живеем според Божиите слова. Само че аз използвах стремежа към истината и практикуването на истината като разменна монета за личен статус. Исках да разменя това за някаква позиция. Не е ли това отношение към истината като към играчка, сякаш е нещо, което може да бъде потъпкано? С такъв грозен мотив за изпълнението на дълга си никога не бих могла да получа Божието одобрение. Божиите слова ми показаха колко абсурдна е била гледната ми точка за нещата. Мислех, че само ако имам статус и власт, ако съм известна и ми се възхищават — само тогава животът ми би имал стойност. Да нямам статус като вярваща, да бъда редови последовател — това бе за мен жалък начин на живот, равносилен на провал. Какъв безумен възглед! Това е чисто сатанинска логика. Бог изисква от нас да бъдем достойни сътворени същества, да стоим на мястото си, да се покоряваме кротко на Божието върховенство и разпоредби, да изпълняваме отговорностите си на сътворено същество. Но аз обърнах гръб на принципите на поведение, които Създателят е определил за сътворените същества. Не исках да остана на мястото си, а да бъда велик човек, който върши важна работа, да заемам висок пост и така да получавам повече възхищение. Това е сатанински нрав. Бях доста добре запозната с работата по напояването, така че бях в състояние да дам някои идеи и предложения в нашите дискусии. Това е напълно нормално и беше част от дълга ми. Но имах безумното желание да използвам това, за да се изтъкна и да бъда повишена. Разстройвах се, когато не получавах това, което исках и имах чувството, че Бог не вижда усърдната ми работа. Мислех, че съм се провалила във вярата си, щом като не съм придобила статус, и загубих интерес към изпълнението на дълга си. Бърках амбицията си с преданост към Бог. Тази така наречена отдаденост беше толкова фалшива, нечестна и користна. Как можеше това да бъде практикуване на истината и изпълнение на дълг? Това беше опит да използвам и измамя Бог — откровено антихристска постъпка против Бог. Бог вижда в сърцата и умовете ни и е праведен и свят. Вървях стремглаво надолу по грешния път. Как можех да придобия делото на Светия Дух? Състоянието ми се влошаваше и бях потънала в мрак. Това беше Бог, Който ме наказваше и ме изолираше. Тогава видях колко страшен е стремежът към име и статус. Не познавах себе си и не знаех дали мога да се справя с практическата работа. Просто продължавах да се стремя към по-висока позиция. Бях толкова покварена от Сатана, че бях загубила нормалния си разсъдък и нямах самосъзнание. Наистина не си знаех мястото. Ето защо се препъвах и се борех в страданието си. Покварата ми си играеше с мен и ме нараняваше. Сатана ни покварява и ни вреди чрез стремежа ни към име и статус. Това не е добър път, по който да поемем, а дори и да получим статус, ако не се стремим към истината, накрая със сигурност ще ни премахнат. Трябва да се стремим към истината и да изпълняваме дълга си на сътворено същество, за да бъдем спасени. Тогава се сетих за един откъс от Божиите слова: „Един ден всички вие ще осъзнаете, че славата и облагата са чудовищни окови, които Сатана използва, за да спъне човечеството. Настъпи ли този ден, ожесточено ще се опълчиш на сатанинската власт над теб и ще възроптаеш срещу оковите, с които Сатана те е заробил. Щом пожелаеш да отхвърлиш всичко, което Сатана ти е внушил, ще се отдръпнеш от него и от дъното на душата си ще възненавидиш всичко, причинено ти от Сатана. Чак тогава човечеството ще изпита искрена любов и стремеж към Бог“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият VI). Чувствах, че са много верни. Видях, че цялото ми нещастие се дължи на Сатана. Непрекъснато се стремях към статус, а Сатана си играеше с мен и ме измъчваше. Бях изгубила напътствията на Светия Дух и живеех в мрак. Това мое желание наистина ме съсипваше. Не можех да се понасям заради това, че бях толкова упорита, толкова непреклонна. През цялото време следвах пътя на антихриста, вървях срещу Бог. Заслужавах наказание и премахване. Но Бог не ми отне шанса за спасение. Той продължи търпеливо да ме напоява и подхранва с думите Си, като ми даваше шанс да изпълнявам дълг, така че да мога да видя проблема в моя стремеж и да се променя. Но аз не го разбирах. Останах негативно настроена и се оплаквах от Бог. Бях толкова неразумна. Когато осъзнах това, ме обзе вина и казах тази молитва: „Боже, благодаря Ти за Твоя съд и наказание, които ми позволиха да опозная себе си. Не искам да се стремя към име и статус, а да търся истината, за да се справя с моята поквара и да се покая истински“.

Прочетох още един откъс от Божието слово — последния раздел от „Правилното изпълнение на дълга изисква хармонично сътрудничество“. „Когато Бог изисква от хората да изпълняват добре дълга си, Той не ги кара да изпълнят определен брой задачи или да постигнат някакви велики подвизи, нито да извършат някакви велики дела. Това, което Бог иска, е хората да вършат практично всичко, което е по силите им, и да живеят в съответствие с Неговите слова. На Бог не Му е нужно да си велик или благороден, или да сътворяваш каквито и да е чудеса, нито очаква някакви приятни изненади от теб. Той няма нужда от такива неща. Всичко, от което Бог се нуждае, е непоколебимо да практикуваш в съответствие с Неговите слова. Когато слушаш Божиите слова, прави това, което си разбрал, изпълнявай това, което си проумял, запомни добре това, което си чул, и след това, когато дойде време за практикуване, го направи според словата Му. Нека те станат твоят живот, твоите реалности и това, което изживяваш. Така Бог ще бъде удовлетворен. Все се стремиш към величие, благородство и статус. Все се стремиш към възхвала. Как се чувства Бог, като вижда това? Той го ненавижда и ще се отдалечи от теб. Колкото повече се стремиш към неща като величие, благородство, превъзходство над останалите, изтъкнатост, изключителност и забележителност, толкова по-отвратителен си за Бог. Бог ще те ненавижда и ще те изостави, ако не се замислиш над себе си и не се покаеш. Не се превръщай в човек, когото Бог намира за отвратителен. Бъди човек, когото Бог обича. И така, как човек може да постигне Божията любов? Като покорно приеме истината и заеме позицията на сътворено същество, като действа според Божиите слова, стъпил здраво на земята, и изпълнява правилно дълга си, като е честен и изживява човешко подобие. Това е достатъчно и Бог ще бъде удовлетворен. Човек не бива да храни амбиции и празни мечти и да се стреми към слава, изгода и статус, нито към това да се откроява в тълпата. Нещо повече, не бива да се опитва да бъде велика личност или свръхчовек, който превъзхожда останалите и ги кара да го обожават. Това е желание на поквареното човечество и пътят на Сатана, а Бог не спасява такива хора. Ако хората непрестанно преследват слава, изгода и статус, и отказват да се покаят, за тях няма лек и изходът е само един — да бъдат отстранени“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни). Видях от Божиите слова, че Той не иска от нас да бъдем известни, велики или възвишени. Той иска да бъдем здраво стъпили на земята, да изпълняваме дълга си и просто да се покоряваме на Неговите разпоредби. Но аз не разбирах себе си и не се придържах към дълга си. Исках възхищение и похвала, да имам място в сърцата на другите — точно обратното на това, което Бог изисква. Аз съм сътворено същество, дълбоко покварено от Сатана, но не ме удовлетворяваше това да бъда обикновен човек. Исках само статус и да бъда нещо повече от другите. Бях толкова високомерна, без никакво самосъзнание. Бог е Създателят и Той по своята същност е толкова велик и величествен. Той лично Се е превърнал в плът, като е дошъл на земята, за да изрази истината и да спаси човечеството, но никога не Се изтъква и не заема позиция като Бог. Вместо това, Той съвсем тихо извършва делото Си за спасяване на човечеството. Бог е толкова скромен и скрит, а същността Му е невероятно прекрасна. Чувствах се толкова засрамена, когато мислех за това по този начин, и реших, че непременно трябва да се разбунтувам срещу плътта си и да практикувам истината.

След това изцяло се посветих на дълга си и наистина се замислих как да напоявам новоповярвалите. Забравих за статуса си, а вместо това се чувствах щастлива да бъда обикновен човек и да изпълнявам дълга си възможно най-добре. Когато вложих сърцето си в това, Бог ме просветли, като ми даде път в работата ми по напояването. Преди да се усетя, вече се справях по-добре с дълга си. Чувствах се много по-добре с този вид практика. Спомням си, че веднъж трябваше да организираме събрание за новоповярвали, но сестрата, която беше нова в екипа за напояване, не разбираше много добре новоповярвалите и не знаеше как да подходи към тях. Знаех, че трябва аз да се погрижа за това и да помогна, но ми хрумна, че извършването на подготвителната работа по установяване на контакт с хората беше много ниско ниво. Нямаше ли да ми е под нивото, ако предложех да го направя? В този момент разбрах, че не бях права, че задълженията не се различават по важност, а общуването също е дълг. Така че защо да не мога да го направя? Тогава предложих да помогна, като се свържа с братята и сестрите. Осъзнах, че какъвто и да е дългът ти, стига да имаш правилното намерение и да можеш да го изпълняваш със сърцето си, обърнат към Бог, ще се чувстваш спокоен и в мир. Понякога, когато виждах, че надзорникът е наистина зает и братята и сестрите разпитваха за подробностите по напояването, аз не мислех за своя статус, а просто исках да работя добре с всички останали и да изпълнявам добре дълга си. Затова правех всичко възможно да общувам и да разрешавам нещата. След известно време, след като промених начина си на мислене, всичко се промени и при изпълнението на дълга ми. Чувствах по-голяма отговорност, откривах повече проблеми и състоянието ми постепенно се подобри. Разбрах, че Божиите слова действително са самата истина и че те могат да променят и пречистят хората. Единствено поведението и работата ми в съответствие с истината на Божието слово, както и подчиняването на разпоредбите на Създателя, формират основата на живота ми като сътворено същество. Оттук нататък, независимо дали имам статус или не, и независимо от това къде ме поставя Бог, аз съм готова да се предам на Божията милост и честно да изпълнявам дълга си като сътворено същество.

Винаги съм се стремила безмилостно към име и статус, което ме измъчваше и изтощаваше. Без съда и откровенията на Божието слово никога нямаше да видя колко дълбоко ме е покварил Сатана и колко много ме е грижа за статуса ми. Щях да продължа да се боря за тези неща, да съм играчка на Сатана, без човешко подобие. Лично съм изпитала това, че Божият съд и наказание са Неговата защита и спасение, и това е Неговата любов. Точно както казва Бог: „В своя живот, ако човек желае да бъде пречистен и да постигне промени в нрава си, ако желае да води смислен живот и да изпълни дълга, който има като сътворено същество, тогава трябва да приеме Божието наказание и съд и да не допуска Божието дисциплиниране и поразяване да го напуснат, за да може да се освободи от манипулациите и влиянието на Сатана и да живее в Божията светлина. Знай, че Божието наказание и съд са светлина; те са светлината на спасението на хората и за човека няма по-добра благословия, благодат или защита“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Изживяванията на Петър: знанията му за наказанието и съда).