От Лиу Ин, Китай

Един ден в края на 2019 г. внучката ми сподели от нищото, че я боли кракът. Отидохме до болницата да ѝ направят образни изследвания, но не откриха нищо, та затова не обърнах сериозно внимание. На другия ден каза, че пулсиращата болка в крака ѝ не отшумява. Като я видях да плаче, се разплаках и аз. До вечерта болките бяха зачестили и тя почти не можа да мигне. Докато ѝ разтривах крака, не преставах да се моля на Бог и поверих болестта ѝ на Него. На третата сутрин синът ми и съпругата му закараха детето в окръжната болница.

След постъпването ѝ в болницата непрекъснато поддържала температура от 40 градуса, която не спадала. Прегледали я в хирургичното отделение и в отделението по вътрешни болести, но не установили нищо и нямало как да я лекуват. Безпомощен, синът ми я закара в една болница в столицата на провинцията. След консултация експертите първо поставили диагноза лупус, а после — сепсис. Когато родителите на снаха ми се върнаха от болницата и ми обясниха ситуацията, ме обзе силна тревога. И лупусът, и сепсисът са смъртоносни болести. Дори да оставим диагнозата настрана, температурата ѝ не падаше под 40 градуса, което можеше да нанесе тежки поражения на здравето ѝ, ако продължи твърде дълго. Положението ѝ не беше розово. Колкото повече мислех за това, толкова повече се разстройвах. Отгледала съм я от малка и нямаше да понеса да ѝ се случи нещо. Постоянно се опитвах да се утеша, като си мислех: „Ще се оправи. Бог е всемогъщ и ще я закриля. Няма да ѝ позволи да си отиде“. Щом се сетех за болестта ѝ, често избухвах в сълзи от мъка. На твърде крехка възраст ѝ се беше паднало да страда така. Ще ми се да бях се разболяла аз, че да го изстрадам вместо нея. Също се питах: „Аз съм вярваща в Бог — защо точно на моето семейство ще се случи?“. И отново помислих: „Всъщност тази ситуация трябва да ме е сполетяла с Божието позволение. Сигурно Бог изпитва вярата ми. Не мога да Го виня. Стига да упорствам в изпълнението на дълга си, внучката ми ще бъде изцелена“. После, както обикновено, ядох и пих Божиите слова и продължих да изпълнявам дълга си. Когато приемах братята и сестрите в дома си, правех всичко възможно за тях. Искаха да ми помогнат, но не им позволявах. Смятах, че ако правя каквото мога, за да изпълнявам дълга си, Бог ще ми покаже благодат и внучката ще оздравее.

След около две седмици се обади синът ми и каза, че диагнозата сепсис е потвърдена. Високата температура не спадала трайно, а по сърдечната обвивка се били образували животозастрашаващи налепи. След тези новини усетих как сърцето ми се сви. Нямаше как да се примиря, затова предявих изискване към Бог: „Внучката ми е болна, но аз не съм спирала да изпълнявам дълга си — тя би трябвало да се подобрява! Но сега не само че не оздравява, но и всъщност се влошава. Нима болестта ѝ наистина е неизлечима?“. Един ден дойде мъжът ми и каза през сълзи: „Внучето ни умира. От болницата казват, че е смъртно болна, а лекарят твърди, че са с вързани ръце. Казаха да си я приберем вкъщи“. Думите му ми дойдоха като гръм от ясно небе. Не можех да повярвам, че е истина. Нямаше как да го приема. Пред очите ми изплуваха образи от живота ми с моята внучка. Като си спомнях какво сладко дете беше, сълзите ми не спираха да текат. Постоянно умолявах Бог със сълзи на очи да бди над сърцето ми и да ме поведе към покорство. Но като видях снимката ѝ на телефона си и лицето ѝ беше цялото подуто, изгубих всякаква воля да продължа. Не исках да чета Божието слово и нямах мотивация да изпълнявам дълга си. Интересуваше ме само болестта на внучката ми. По-късно зет ми занесе медицинските ѝ документи в голяма болница в Шанхай за консултация, но и тамошните експерти казаха, че няма какво да се направи, и ни посъветваха да не харчим пари за загубена кауза. Това особено много ме разстрои: „Вярвам в Бог от толкова много години, никога не съм преставала да изпълнявам дълга си и винаги съм се стараела да върша всичко, което ми възложи църквата. Дори когато внучката ми се разболя, не се отказах от дълга си. Продължих да приемам братята и сестрите в дома си. След като бях платила такава цена, защо внучката ми се разболя от тази тежка болест?“. Колкото повече мислех за това, толкова по-огорчена се чувствах. Не се сдържах и заплаках. В болката си се помолих на Бог: „Боже, внучката ми умира. Съкрушена съм и съм слаба. Не знам какво да правя и още имам оплаквания към Теб. Моля Те, води ме, за да разбера Твоето намерение“.

В страданието си се сетих за Божието слово:

4. Ако, след като си отдавал всичко за Мен, Аз не удовлетворя няколко от желанията ти, ще се обезсърчиш ли и разочароваш ли от Мен, или дори ще се ядосаш и ще крещиш обиди?

5. Ако винаги си бил много верен, със силна любов към Мен, но страдаш от мъките на болест, финансови затруднения и изоставяне от твоите приятели и роднини или ако преживяваш други нещастия в живота, ще продължиш ли да Ми бъдеш верен и да Ме обичаш?

(Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Един много сериозен проблем: предателството (2))

Изправена пред въпросите на Бог, се засрамих ужасно много. Болестта на внучката ми беше истинско изпитание за мен, за да се види дали съм вярна и покорна на Бог. В миналото винаги съм смятала, че съм полагала усилия и съм изпълнявала дълга си за Бог и че това означава, че съм Му предана. Но когато внучката ми се разболя от сепсис и състоянието ѝ се влоши, станах негативна и се оплаквах. Изгубих желание да чета Божието слово и станах немотивирана в дълга си. Видях, че всъщност не бях покорна на Бог, нито Му бях предана. Отправих молитва към Бог, в която Го помолих да ме напътства да науча уроци и да бъда истински покорна по въпроса за болестта на внучката ми. Сетих се за Божието слово: „Това, към което се стремиш, е да постигнеш мир, след като си повярвал в Бог, децата ти да не боледуват, съпругът ти да има добра работа, синът ти да намери добра съпруга, дъщеря ти да намери достоен съпруг, воловете и конете ти да орат добре земята, да има година с добър климат за реколтата ти. Това е, което търсиш. Стремежът ти е единствено да живееш удобно, да не се случват инциденти със семейството ти, ветровете да те подминават, лицето ти да е недокоснато от малки черни камъчета, реколтата на семейството ти да не е наводнена, да не си засегнат от никакви бедствия, да живееш в Божията прегръдка, да живееш в уютно гнездо. Страхливец като теб, който винаги се стреми към плътта — имаш ли сърце, имаш ли дух? Не си ли звяр? Аз ти давам истинския път, без да искам нищо в замяна, но ти не се стремиш към него. Дали си един от тези, които вярват в Бог? […] Ти не се стремиш към никакви цели. Не е ли твоят живот най-позорният от всички? Имаш ли дързостта да се изправиш пред Бог? Ако продължаваш да преживяваш по този начин, нищо ли няма да придобиеш? Истинският път ти е даден, но дали накрая ще успееш да го спечелиш, зависи от твоя личен стремеж“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Изживяванията на Петър: знанията му за наказанието и съда). Божието слово разкри състоянието ми. От самото начало на вярата си в Бог мислех, че стига да полагам усилия за Бог и да изпълнявам дълга си, Бог ще благослови семейството ми с мир и просперитет и всички ще бъдат далече от болести и бедствия. Затова, откакто повярвах в Бог, винаги съм изпълнявала дълга си с желание. Бог беше много милостив към мен. Преди да се усетя, се излекувах от няколко заболявания, а стремежът ми стана още по-силен. Макар да бях арестувана от Компартията, като излязох, продължих да изпълнявам дълга си. Но когато внучката ми се разболя от тази страшна болест, вътрешно роптаех, че Бог не я беше защитил. Макар да продължих да изпълнявам дълга си, просто исках Бог да защити внучката ми, като я изцели от болестта. Исках да изтъргувам външните си усилия и жертви в замяна на Божията благословия. Когато болестта на внучката ми не се подобри, животът ѝ попадна в опасност, а от болницата отказаха да я лекуват, напълно се сринах. Разбирах погрешно Бог и се оплаквах от Него, мислех, че Той е неправеден, станах негативна и се Му съпротивлявах. Видях, че съм вярвала в Бог само за да придобия благодат и благословии, че в живота съм се стремяла към спокойствието и физическата си безопасност вместо към истината и че жертвите и усилията ми не са били искрено покорство към Бог, а вместо това — пълни с екстравагантни желания и изисквания към Бог. Аз мамех Бог и се опитвах да сключа сделка с Него. По-късно прочетох откъс от Божието слово: „Бог ще направи това, което трябва да направи, и Неговият нрав е праведен. Праведността в никакъв случай не е безпристрастност или разумност. Тя не е егалитаризъм или въпрос на разпределяне на това, което заслужаваш, според това колко работа си свършил, нито е заплащане за работата, която си свършил, или отдаване на дължимото според усилията, които си положил. Това не е праведност, а просто безпристрастност и разумност. Много малко хора са способни да опознаят праведния Божи нрав. Да предположим, че Бог беше унищожил Йов, след като Йов беше свидетелствал за Него. Това щеше ли да е праведно? Всъщност щеше. Защо се нарича праведност? Какво разбират хората под праведност? На хората им е много лесно да кажат, че Бог е праведен, ако нещо съответства на представите им. Ако обаче не го възприемат като съответстващо на представите им, ако е нещо, което не са способни да разберат, ще им бъде трудно да кажат, че Бог е праведен. Ако Бог беше унищожил Йов тогава, хората нямаше да кажат, че Той е праведен. Всъщност обаче, трябва ли Бог да се оправдава, когато унищожава хората, независимо дали са покварени, или не, и независимо дали са дълбоко покварени? Трябва ли Той да обосновава действията си пред хората? Трябва ли Бог да казва на хората правилата, които е постановил? Не се налага. В Божиите очи човек, който е покварен и може да се противопостави на Бог, няма никаква стойност. Както и да се справя Бог с него, все ще е подходящо, и всичко е подредено от Бог. Ако Бог беше недоволен от теб и след твоето свидетелство ти беше казал, че няма полза от теб, и ако по тази причина те беше унищожил, това също ли щеше да е Неговата праведност? Щеше. Възможно е сега да не си способен да го разбереш от фактите, но трябва да го разбереш на теория. Смятате ли, че Божието унищожение на Сатана е израз на Неговата праведност? (Така смятаме.) А ако му беше позволил да остане? Не смеете да кажете, нали? Божията същност е праведност. Макар и да не е лесно да се разбере какво прави Той, всичко, което прави, е праведно. Просто хората не го разбират. Когато Бог предаде Петър на Сатана, как реагира Петър? „Хората не са способни да разберат какво правиш Ти, но всичко, което правиш, съдържа Твоите добри намерения и във всичко има праведност. Как да не възхвалявам мъдростта и делата ти?“. […] Всичко, което Бог прави, е праведно. Макар че хората не могат да разберат Божията праведност, те не бива да съдят по свое усмотрение. Най-неразумно е хората да твърдят, че Бог не е праведен, ако нещо, което Той прави, им се струва неразумно или ако имат някакви представи за това. Виждаш, че Петър намираше някои неща за непонятни, но беше сигурен, че Божията мъдрост и Неговите добри намерения присъстват в тях. Хората не могат да разберат всичко и има толкова много неща, които не могат да проумеят. Така че не е лесно да опознаем Божия нрав“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). След като разсъждавах върху Божието слово, осъзнах, че Божията праведност не е такава, каквато съм си я представяла. Представях си, че ако свършиш определено количество работа, получаваш съответното заплащане за това, или ако положиш усилие, в замяна получаваш награда. Това беше моя собствена представа и въображение. Бог е истината, а Божията същност е праведността. Каквото и да прави Бог и независимо дали то съвпада с човешките представи, или не — това, което Бог прави, е праведно. Съдех за Божията праведност от гледната точка на сделка или размяна. Вярвах, че ако положа усилия и се отрека от много неща, ще получа Божиите благословии. Мислех, че ако работя усърдно, за да изпълнявам дълга си, Бог е длъжен да защити семейството ми и да опази внучката ми от болести и бедствия. И така, когато тя се разболя тежко, аз спорех с Бог, оплаквах се от Него и мислех, че Бог е неправеден. Това мое разбиране беше абсурдно. Бях сляпа и изобщо не познавах Бог. Аз съм сътворено същество и това да изпълнявам дълга си и да се отплащам за Божията любов е нещо естествено и правилно, мой дълг и отговорност. Не трябваше да се опитвам да сключвам сделки с Бог. Точно както децата трябва да показват синовна почит към родителите си, аз трябва безусловно да се покорявам на Неговите устройвания и подредби, независимо дали Той ми дава благодат и благословии, или ми изпраща бедствия, тъй като Бог е праведен. В противен случай не бих била достойна да се нарека човек. Хората, които не вярват в Бог, преживяват раждане, старост, болест, смърт, бедствия, благословии и нещастия и тези, които вярват в Бог, не правят изключение. Бог никога не е твърдял, че вярващите ще бъдат вечно в безопасност и сигурност. Напротив — Той изисква, независимо какви ситуации ни сполетят, да притежаваме истинска вяра и покорство и да изпълняваме дълга на сътворено същество. Но аз вярвах в Бог само за да търся благословии. Молех Бог да пази семейството ми в безопасност и далече от болести и бедствия, но не търсех истината и не се покорявах на Бог. Моята вяра беше просто религиозна вяра, която използвах, за да ям хляб до насита. Бог изобщо не признава такава вяра. Ако тези факти не бяха разкрити пред мен, никога нямаше да разпозная погрешното си разбиране да вярвам в Бог само за да търся благословии. Никога нямаше да придобия истината, ако вярвах по този начин, а само щях да бъда отстранена от Бог. Бог допусна да ме сполети ситуация, която не съответстваше на моите представи, като средство за пречистване на желанието ми за благословии във вярата в Бог, за да пречисти моите примеси и поквара и за да ме промени и спаси. Това беше Божията любов! Като си помислих това, донякъде ми олекна.

След това продължих да размишлявам каква природа диктуваше моята пресметлива вяра в Бог. Прочетох Божието слово: „Всички покварени хора живеят за себе си. Всеки човек за самия себе си, а за дявола остават последните — това е обобщението на човешката природа. Хората вярват в Бог заради себе си. Когато изоставят нещата и отдадат всичко на Бог, това е, за да бъдат благословени, и когато са Му отдадени, това е все, за да бъдат възнаградени. Казано накратко, всичко това се прави с цел да бъдат благословени, възнаградени и да влязат в небесното царство. В обществото хората работят за своя собствена полза, а в Божия дом изпълняват дълг, за да бъдат благословени. В името на получаването на благословии хората изоставят всичко и могат да изтърпят много страдания: няма по-добро доказателство за сатанинската природа на човека“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). „Бог моли хората да се отнасят с Него като към Бог, защото човечеството е толкова дълбоко покварено и отношението на хората към Него не е като към Бог, а по-скоро като към човек. Какъв е проблемът с това, че хората винаги отправят искания към Бог? И какъв е проблемът, че винаги имат представи за Бог? Какво съдържа природата на човек? Открих, че независимо какво им се случва или с какво се справят, хората винаги защитават собствените си интереси, тревожат се за собствената си плът и винаги търсят причини или оправдания, които да им послужат. Не търсят и не приемат истината дори в най-малка степен, и всичко, което правят, има за цел да брани собствената им плът и кроежи в името на личните им перспективи. Всички просят благодат от Бог, като искат да спечелят всевъзможни преимущества. Защо хората искат толкова много от Бог? Това доказва, че са алчни по природа и че не притежават и капка разум пред Бог. Всичко, което правят — независимо дали се молят, общуват или проповядват — всичките им стремежи, мисли, домогвания, представляват искания към Бог и опити да се измоли нещо от Него. Хората вършат всичко това с надеждата да спечелят нещо от Бог. Някои казват, че „такава е природата на човек“, което е вярно! А и това, че хората изискват твърде много от Бог и имат твърде много прекомерни желания, доказва, че наистина им липсват съвест и разум. Всички искат и просят неща в свой интерес или се опитват да спорят и си намират оправдания — всичко това го вършат заради самите себе си. По много неща се вижда, че това, което хората вършат, е напълно лишено от разум, и това е истинско доказателство, че сатанинската логика на израза „Всеки човек за себе си, а за дявола остават последните“ вече се е превърнала в природа за човека“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Хората изискват твърде много от Бог). Разсъждавах върху Божието слово и осъзнах, че съм вярвала в Бог, за да търся благословии и ползи, защото бях контролирана от сатанински отрови, като „Всеки човек за самия себе си, а за дявола остават последните“ и „Никога не си мърдай пръста без награда“. Като живеех според тези сатанински отрови, бях особено егоистична и достойна за презрение. Търсех само ползи и се опитвах да сключвам сделки с Бог, докато изпълнявах дълга си. Въпреки че бях положила страшно много усилия и бях платила цена през годините на вяра в Бог, правех всичко това заради собствените си благословии и ползи. Исках да разменя малката цена, която платих, за големите Божии благословии. Не се покорявах на Бог и не Му бях предана. В резултат на това, когато внучката ми се разболя сериозно и амбицията ми за благословии беше разбита, бях наскърбена, оплаквах се от Бог и не чувствах мотивация да изпълнявам дълга си. Използвах малкото усилия, които положих, и цената, която платих, като капитал, за да споря с Бог и да Му се противопоставям. Видях, че при изпълнението на дълга си мамех Бог, поставях Му изисквания и се опитвах да търгувам с Него. Бях покварена твърде дълбоко от Сатана и бях твърде егоистична и достойна за презрение. Сетих се за Павел, който е проповядвал, работел, отричал се е, полагал е усилия, страдал е дълбоко и дори е загинал като мъченик. Той обаче не се е стремял истината и не е практикувал словата на Господ Исус. Цялото това негово отричане и усилия са използвани, за да придобие награди и венец. Той е казал, че се е подвизал в доброто войнстване, свършил е пътя и за него се пази венецът на правдата. С това е имал предвид, че Бог е праведен само ако му даде награди и венец, а ако не го възнагради или увенчае, тогава Бог не е праведен. Оттук виждаме, че страданието и усилието на Павел във вярата му в Бог са били с едничката цел да сключи сделка с Него. Накрая той е оскърбил Божия нрав и е бил наказан от Бог. Аз бях същата. Вярвах в Бог само заради стремежа си към благодат и благословии и смятах отричането и усилията си за метод и капитал за придобиване на благословии. Ако не променях погрешното си разбиране за стремежа, колкото и усилия да полагах, никога нямаше да придобия Божието одобрение. Щях да бъда разкрита и отстранена от Бог точно като Павел. След това прочетох друг откъс от Божието слово: „Като сътворено същество, човекът трябва да се стреми да изпълни дълга си на сътворено същество, и да се стреми да обича Бог, без да прави други избори, защото Бог е достоен за любовта на хората. Стремящите се да възлюбят Бог не бива да търсят лична изгода или да очакват награда според личните си желания; това е най-правилният стремеж. Ако се стремиш към истината, практикуваш истината и постигаш промяна в нрава си, значи си поел по верния път“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Успехът или неуспехът зависят от пътя, по който върви човек). След като прочетох Божието слово, разбрах, че съм сътворено същество, което се радва на храната, водата и изобилието от живот, дарени от Бог. Трябва да се стремя към истината, да изпълнявам добре дълга си и да се стремя към покорство и любов към Бог. Това е съвестта и разумът, които трябва да притежава едно сътворено същество. Мислех си как Бог се е въплътил два пъти, за да спаси човечеството, как е претърпял присмех, клевети и отхвърляне от света, както и преследване и заклеймяване от Компартията и религиозния свят. Въпреки това обаче Той все още мълчаливо изразяваше истината, за да ни пои и да ни предоставя ресурс. Той също така създаде много ситуации, за да разкрие нашата поквара, да ни пречисти и промени. Макар че в себе си носех още много бунтарство и поквара и когато „не ставаше на моята“, се случваше да разбирам погрешно Бог и да се оплаквам от Него, Той никога не се е отказвал от това да ме спаси. Той използва Своите слова, за да ме съди, разобличава, подсеща, увещава, утешава и насърчава, докато изчаква да поправя поведението си. Божията любов е толкова безкористна, а той — толкова обичлив! Но аз вярвах в Бог единствено за да придобия благословии и ползи и не се стремях към любов и покорство към Бог. Наистина ми липсваха съвест и разум. Като го осъзнах, усетих дълбок укор и разкаяние и се почувствах много задължена на Бог.

След няколко дни от болницата изпратиха поредно съобщение, че внучката ми е в критично състояние и я изписват, за да освободи леглото за други пациенти. Когато го чух, много се натъжих, затова се помолих на Бог: „Боже, Ти вдъхна живот на внучката ми. Каквото и да направиш и подредиш, ще е уместно и праведно. Дори и да умре, няма да имам оплаквания. Пак ще вярвам в Теб и ще Те следвам“. После синът ми я закара за лечение в друга болница в столицата на провинцията. Лекарят прочел медицинските ѝ документи и казал, че болестта ѝ не може да бъде излекувана, и не я приел в болницата. Тогава си помислих: „Ако Бог е предопределил внучката ми да умре, никой не може да я спаси. Ако Бог не иска тя да умре, до сетния ѝ дъх нищо не може да ѝ отнеме живота. Всичко е в Божиите ръце. Ще се покоря на Божието върховенство и подредби“. Когато мислех по този начин, не се чувствах толкова зле, колкото преди. Няколко дни по-късно, когато отидох да видя внучката си, я заварих измъчена от болка. Лицето ѝ беше толкова слабо, че не можех да я позная. Сърцето ми се сви и не можах да се сдържа да не се разплача. Мисълта, че внучката ми ще умре, не спираше да ме натъжава ужасно много и не исках да се изправя лице в лице с това. Мълчаливо се помолих на Бог: „Боже, не мога да преодолея тази ситуация сама. Моля Те, бди над сърцето ми и ме води да Ти се покоря“. В този момент се сетих за преживяването на Авраам, когато в принесъл в жертва Исаак. Бог поискал от Авраам да принесе сина си в жертвоприношение. По това време Авраам бил много разстроен, но все пак сложил Исаак на олтара, както е изискал Бог. Когато вдигнал ножа, за да убие сина си, Бог видял искреността и покорството на Авраам и го спрял. Авраам имал истинска вяра и покорство към Бог и останал непоколебим в свидетелството си за Бог пред лицето на изпитанието, за което получил Божието одобрение и благословии. Преживяването на Авраам ме насърчи. Помислих за мен самата, когато видях внучката си на прага на смъртта, казах, че ще се покоря на Божието върховенство и подредби, но все още не можех да се примиря. Когато я видях да страда, пак не исках да се изправям лице в лице с това. Още се надявах на чудо, че Бог може да я излекува и да я остави да живее щастливо. В сърцето си не спирах да поставям изисквания към Бог и бях напълно лишена от разум или покорство. Сетих се за Божието слово: „Кой от цялото човечество не е обгрижен в очите на Всемогъщия? Кой не живее сред предопределението на Всемогъщия? Животът и смъртта на човека по негов собствен избор ли се случват? Човек управлява ли съдбата си? Много хора умоляват за смъртта, но тя е далеч от тях; много хора искат да бъдат силните в живота и се страхуват от смъртта, но без да знаят, денят на тяхната кончина наближава, потапяйки ги в бездната на смъртта“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Словата на Бог към цялата вселена, Глава 11). Да, животът и смъртта, щастието и нещастието на хората са изцяло в Божиите ръце. Кога се раждат и кога умират хората, е предопределено от Бог. Те нямат избор по въпроса. Дали болестта на внучката ми може да бъде излекувана и колко дълго ще живее, беше изцяло в Божиите ръце. Никой човек нямаше влияние върху това. Като си го помислих, се помолих на Бог. Независимо дали болестта на внучката ми можеше да бъде излекувана, или не, бях готова да се покоря на Божието върховенство и подредби.

Веднъж една сестра ми даде народна рецепта. Приготвих я за внучката си така, както ми беше описала сестрата. Не знаех дали ще я излекува, но реших, че си струва да опитам. Неочаквано болестта на внучката ми започна да се подобрява с всеки изминал ден, температурата постепенно спадна и скоро тя беше извън опасност. Не след дълго намерихме друго лекарство и след като го приемаше известно време, кракът спря да я боли! Бях много благодарна на Бог. Няколко месеца по-късно внучката ми можеше да прави няколко крачки, като се държи за опора, и болестта ѝ постепенно се подобряваше. След година можеше да живее и ходи нормално, а увреждането на сърцето ѝ беше излекувано. По-късно, когато експертите от болницата в провинциалната столица научиха, че не само не е мъртва, но и всъщност напълно се е възстановила, не можеха да повярват, че е истина. Бяхме дали толкова много пари, докато се опитвахме да я лекуваме в тази болница, но те не можеха да ѝ помогнат. Няколко големи болници бяха осъдили внучката ми на смърт, но когато се отказах от желанието си за благословии, бях готова да се покоря на Божието върховенство и подредби и предадох внучката си на Бог, болестта ѝ неочаквано се излекува с помощта на няколко евтини народни рецепти. Наистина видях Божието всемогъщество и върховенство. Сега на внучката ми ѝ няма нищо, освен че леко накуцва и пулсът ѝ е една идея по-ускорен. Хората, запознати с болестта ѝ, казват, че е цяло чудо, че се е възстановила по този начин.

Божиите слова гласят: „Във вярата си в Бог хората се стремят да получат благословии в бъдеще — това е целта във вярването им. Всички хора имат това намерение и тази надежда, но покварата в природата им трябва да бъде изличена чрез изпитания и облагородяване. В каквито аспекти хората не са пречистени и разкриват поквара, именно в тях трябва да бъдат облагородени. Това е Божията подредба. Бог нагласява подходящи обстоятелства за теб, като те принуждава да се облагородиш в тях, за да опознаеш собствената си поквара. В крайна сметка достигаш дотам, че да искаш да се откажеш от замислите и желанията си и да се покоряваш на Божието върховенство и подредби, дори това да означава да умреш. Поради това, ако хората не бъдат подложени на няколко години облагородяване, ако не изтърпят известно количество страдание, те няма да могат да бъдат освободени от възпирането на плътската поквара в мислите и сърцата си. Те трябва да понесат страдание именно в тези аспекти, в които все още са подвластни на възпирането на сатанинската си природа, и в онези, в които все още имат свои собствени желания и изисквания. Само чрез страдание могат да се научат уроците, което означава да си способен да придобиеш истината и да разбираш Божиите намерения. Всъщност много истини се разбират чрез преминаване през страдания и изпитания. Никой не може да разбере Божиите намерения, да признае Божието всемогъщество и мъдрост и да оцени Божия праведен нрав, докато се намира в удобна и спокойна среда, или когато обстоятелствата са благоприятни. Това е невъзможно!“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). Чрез това преживяване придобих известно разбиране за желанието за благословии и за нечистотиите в собствената ми вяра в Бог. Възгледите ми за вярата се промениха и придобих истинско разбиране за всемогъщото върховенство и праведния нрав на Бог. Наистина почувствах, че беше хубаво да преживея тези трудности и че това беше Божието пречистване и спасение за мен.