Кой аспект на истината искате най-много да чуете днес? Ще ви дам няколко теми, от които да избирате, и можем да разговаряме по всяка, която ви харесва. Ето първия въпрос: как опознавате себе си? Какъв е начинът да опознаете себе си? Защо трябва да опознаете себе си? Вторият въпрос е: съобразно какво са живели хората през всичките години на вярата си в Бог? Живял ли си съобразно Божието слово и истината, или си живял съобразно сатанински нрав и философии? Кое поведение показва, че живееш съобразно Божието слово и истината? Ако живееш съобразно сатанински нрав и философии, как ще се прояви и разкрие покварата ти? Третият въпрос е: какво е покварен нрав? По-рано обсъдихме шест аспекта на покварения нрав, затова ще говоря за това кои състояния са конкретните проявления на този покварен нрав. Сега изборът е ваш. Кой въпрос разбирате най-малко, но искате да разберете най-много и го намирате за най-труден за схващане? (Избираме втория въпрос.) Тогава ще разговаряме по тази тема. Помислете за миг. Съобразно какво са живели хората през всичките години на вярата си в Бог и какви неща включва тази тема? Най-същественото в това изречение е думата „какво“. Какво е включено в обхвата на тази дума? Колко от това „какво“ можете да разберете? Нещата, които според вас са най-важни, които трябва да се практикуват при вярата в Бог и които човешките същества трябва да притежават попадат в обхвата на тази дума „какво“. Каквито и да са нещата, с които влизате в контакт в ежедневието си, каквито и да са нещата, които вашите заложби и способност за възприемане ви позволяват да разберете, които смятате, че са положителни, които смятате, че са близо до истината и са съобразени с нея, които смятате, че са реалността на положителните неща и които смятате, че са съгласно Божиите намерения, са нещата, съобразно които сте живели, докато сте следвали Бог и сте изпълнявали дълга си през тези години, така че можем да ги извадим на преден план и да разговаряме за тях. Кои са нещата, за които се сещате? (Мисля, че при вярата си в Бог просто трябва да страдам, да платя цена и да постигна резултати в дълга си, за да придобия Божието спасение.) Този възглед е нещо, което смяташ за положително. Тогава каква е разликата между този възглед и възгледа на Павел? Същността не е ли еднаква? (Така е.) Същността е еднаква. Не е ли същността на този възглед просто една фантазия? (Да.) През годините си живял с тази фантазия и с това, което си смятал правилно. Също така си разчитал на това, за да вярваш в Бог, да изпълняваш дълга си и да водиш църковен живот. Това е една ситуация. Първо трябва да провериш дали мислите и възгледите ти са правилни и дали имат основание в Божието слово. Ако смяташ, че са правилни и че имат основание, и че това, което правиш, е практикуване на истината, но всъщност грешиш, именно това ще обсъдим в нашето общение днес.

Най-простият начин да се разговаря за аспекта на истината относно точно това, съобразно което хората живеят, е да се започне с тема, която всеки може да разбере – историята на Павел – след което да я отнесете към вашето собствено състояние. Защо да говорим за Павел? Повечето хора знаят историята на Павел. Какви истории или теми за Павел има в Библията? Кои са например известните изказвания на Павел или какви са неговите характеристики, индивидуалност и таланти? Кажете Ми. (Павел е получил образование от законоучителя Гамалиил, което му е донесло добра репутация, равносилна на завършване на престижен университет). Казано на съвременен език, Павел беше студент по богословие, който завърши престижна богословска школа. Това е първата сравнително представителна тема за Павел, отнасяща се до неговия произход, ниво на образование и социален статус. Що се отнася до втората тема, кое е най-известното изказване на Павел? („Аз се подвизах в доброто войнстване, пътя свърших, вярата опазих; отсега нататък се пази за мене венецът на правдата“ (2 Тимотей 4:7–8).) Това е неговата мотивация за активността му. Казано на съвременен език, Павел страдаше и плати цената, работеше и проповядваше евангелието, но мотивацията му бе да придобие венец. Това е втората тема. Можете да продължите. (Павел е казал: „Защото за мене да живея е Христос, а да умра – придобивка“ (Филипяни 1:21).) Това е също едно от класическите изказвания на Павел. Това е третата тема. Току-що споменахме три теми. Първата е, че Павел бе ученик на законоучителя Гамалиил, което е равносилно на възпитаник на семинария в днешно време. Той със сигурност бе по-вещ в Библията от обикновените хора. Павел имаше познания за Стария завет, тъй като завърши школа като тази. Това беше образователната подготовка, която Павел получи. Как повлия това на бъдещото му проповядване и предоставяне на ресурс на църквите? Може би е имало някаква полза — но дали е причинило някаква вреда? (Да, причинило е.) Равнява ли се богословското обучение на истината? (Не, не се равнява.) Цялото богословско обучение е нещо благовидно, празна теория. То не е практическо. Каква беше втората тема? (Павел е казал: „Аз се подвизах в доброто войнстване, пътя свърших, вярата опазих; отсега нататък се пази за мене венецът на правдата.“) Павел живя съобразно тези думи. Той се стреми съобразно тях. Бихме ли могли да кажем тогава, че те бяха намерението и целта на Павел в неговото страдание, в платената от него цена? (Да.) Казано просто, неговото намерение бе да бъде възнаграден, което означава, че той извървя своя път, плати своята цена и води своето добро войнстване, за да размени тези неща за венеца на правдата. Това идва да покаже, че годините стремеж на Павел бяха за това да бъде възнаграден и да придобие венеца на правдата. Ако това не беше неговото намерение и цел, щеше ли да е способен да понесе такова страдание и да плати такава цена? Щеше ли да е способен да извърши делото, което извърши, и да плати цената, която плати, благодарение на собствените си морални качества, амбиции и желания? (Не.) Да приемем, че Господ Исус му беше казал предварително: „Когато вършех делото Си на земята, ти Ме преследваше. Хората като теб са наказани и прокълнати. Каквото и да правиш, не можеш да поправиш такива грешки. Колкото и да се разкайваш, няма да те спася“. Каква нагласа щеше да има Павел? (Щеше да изостави Бог и да спре да вярва.) Не само че нямаше да вярва в Бог, но щеше и да се отрече от Бог, щеше да отрече, че Господ Исус бе Христос, и да отрече съществуването на Бог в небето. И така, съобразно какво живя Павел? Той не обичаше Бог искрено и не беше човек, който Му се покорява, така че защо бе способен да устои на толкова много изпитания в проповядването на евангелието? Справедливо е да се каже, че основната му опора бе желанието му за благословии. Именно това му даваше сили. Освен това, когато Павел видя ярката Божия светлина по пътя за Дамаск, той бе ослепен. Падна проснат на земята, като целият трепереше. Беше почувствал Божието величие и Неговата страховитост, и се боеше да не би Бог да го порази, затова не посмя да откаже Божието поръчение. Трябваше да продължи да проповядва евангелието, колкото и големи да бяха трудностите. Не би рискувал да се отпусне. Това беше част от причината. Най-голямата част обаче беше прекомерното му желание да бъде благословен. Би ли постъпил по този начин, ако не беше желанието да бъде благословен, ако го нямаше този лъч надежда? Със сигурност не. Третата тема е, че Павел свидетелства, че за него да живее е Христос. Нека първо да разгледаме делото на Павел. Той имаше значителни религиозни познания. Имаше известност до някаква степен и доста отличително образование. Може да се каже, че беше по-учен от обикновените хора. И така, на какво разчиташе, за да върши делото си? (На своите дарове и таланти, както и на познанията си за Библията.) По всичко личи, че може да е разпространявал евангелието и да е свидетелствал за Господ Исус, но свидетелстваше само за името на Господ Исус. Не свидетелстваше истински, че Господ Исус е проявление на Бог и върши Своето дело, че Господ Исус е Самият Бог. За кого тогава свидетелстваше Павел в действителност? (Той свидетелстваше за себе си. Той каза: „Защото за мене да живея е Христос, а да умра – придобивка“.) Какво предполагат думите му? Че Павел, а не Господ Исус, бе Христос, Господ и Бог. Павел бе способен да обикаля и да проповядва по този начин благодарение на своите намерения и амбиции. Каква беше амбицията му? Да накара всички хора – тези, на които проповядваше или тези, които чуваха за него, да мислят, че той живее като Христос и Бог. Това е един от аспектите, той живееше според желанията си. Освен това делото на Павел се основаваше на библейските му познания. Всичките му проповеди и слова показваха, че той познава Библията. Той не говореше за делото и просветлението на Светия Дух или за истините реалности. Тези теми не се срещат никъде в писмата му и той със сигурност нямаше този вид преживяване. Никъде в делото си Павел не свидетелстваше за словата, изречени от Господ Исус. Да вземем например учението на Господ Исус за това как хората трябва да практикуват изповед и покаяние или многото слова на поучения, които Господ Исус говореше на хората — Павел никога не ги проповядваше. Никоя част от делото на Павел нямаше връзка със словата на Господ Исус, а всичко, което проповядваше, бяха неща от богословското му обучение и теорията, която е изучавал. В какво се състоят тези неща от богословското му обучение и теория? Човешки представи, фантазии, философии и заключения, преживявания и поуки, които хората обобщават, и т.н. Накратко, всички тези неща произтичат от човешкото мислене и отразяват човешките мисли и възгледи. Нищо от тях не е истината, а още по-малко е съгласно истината. Всички те противоречат на истината.

След като чухте примера с Павел, сравнете себе си с него. Що се отнася до темата, за която говорим днес, „Съобразно какво са живели хората през всичките години на вярата си в Бог“, напомня ли ви това за някои от вашите собствени състояния и поведение? (Това ме кара да се замисля за факта, че според мен ако никога нямам семейство, никога не предавам Божието поръчение, не се оплаквам от Бог, когато ме застигнат големи изпитания, накрая Бог няма да ме остави да умра.) Това означава да живееш, като се самозалъгваш, което донякъде се доближава до темата на днешното общение и засяга едно действително състояние. Това е възглед за практическия стремеж в реалния живот. Нещо друго? (Аз имам възглед: смятам, че стига във вярата си да следвам Бог до края, неминуемо ще бъда благословен и ще получа чудесен изход и крайна цел). Много хора имат такъв възглед, нали? По принцип това е възглед, с който всеки може донякъде да се съгласи. Някой друг има ли различен възглед? Нека да го чуем. Ще ви обърна внимание на нещо: някои хора вярват в Бог от много години и въз основа на личните си преживявания, фантазии или някакъв вид преживяване и някои примери, които са получили от четенето на духовни книги, те обобщават някои подходи, свързани с практиката, като например как трябва да действат вярващите в Бог, за да станат духовни, как трябва да действат, за да практикуват истината, и т.н. Те смятат, че това, което правят, е практикуване на истината и че като правят тези неща, могат да удовлетворят Божиите намерения. Например, когато някои хора страдат от болест, този въпрос изисква търсене на Божието намерение и истината. Това е едно от най-основните неща, които вярващите в Бог трябва да знаят. Но как да практикуват? Те казват: „Тази болест е устроена от Бог и аз трябва да живея с вяра, затова няма да вземам лекарства, няма да ми слагат инжекции или да отида в болница. Какво мислиш за моята вяра? Силна е, нали?“. Този тип човек има ли вяра? (Да.) Вие сте съгласни с този възглед и това е начинът, по който вие също практикувате. Смятате, че ако сте болни, това да не си слагате инжекции, да не приемате лекарства или да не ходите на лекар е равносилно на практикуване на истината, за да удовлетворите Божиите намерения. И така, на какво основание казвате, че това е практикуване на истината? Правилно ли е да се практикува по този начин? Каква е основата? Видяли ли сте, че е потвърдена? Не сте сигурни. След като не знаете дали това е в съответствие с истината или не е в съответствие с истината, защо настоявате да практикувате по този начин? Ако сте болни, просто продължавате да се молите на Бог, не си правите инжекции, не приемате лекарства, не посещавате лекар, а просто вътрешно се уповавате и се молите на Бог, като Го молите да ви избави от болестта или се оставяте на Неговата милост — правилно ли е да практикувате по този начин? (Не.) Само сега ли мислите, че е неправилно, или и преди сте осъзнавали, че е неправилно? (В миналото, когато се разболеех, смятах, че посещението при лекар или приемането на лекарства е външен метод и че това е израз на безверие, затова разчитах на молитва или на други методи, за да се справя с въпроса.) Означава ли това, че ако Бог ти даде болест, а ти я лекуваш, тогава ти предаваш Бог и не се покоряваш на Божиите подредби за теб? (Това беше моята гледна точка.) Тогава смяташ ли, че този възглед е правилен или погрешен? Или все още си объркан и не знаеш дали е правилен или погрешен и смяташ, че в края на краищата винаги си действал по този начин и никой друг не ти е казал, че това е погрешно, и не се чувстваш виновен за това, така че просто продължаваш да практикуваш по този начин? (Винаги съм практикувал по този начин и не съм чувствал нищо конкретно.) Тогава чувствате ли се малко объркани, че правите така? Нека оставим настрана дали сте прави или не, но можем да сме сигурни поне в едно нещо, а именно, че практикуването по този начин не е в съгласие с истината. Защото, ако беше в съгласие с истината, щяхте поне да знаете кои истини принципи следвате и в обхвата на кой принцип попада такава практика. Но когато погледнем сега, виждаме, че хората действат по този начин въз основа на собствените си фантазии. Това е възпиране, което те сами си налагат. Освен това хората поставят това като критерий за себе си въз основа на собствените си фантазии, като смятат, че трябва да правят така когато са болни, но не знаят какво точно Бог изисква или има предвид. Те просто действат според метода, който сами си представят и определят, без да знаят какъв резултат ще има, като действат по този начин. Съобразно какво живеят хората, когато са в такова състояние? (Съобразно собствените си фатазии.) В тези фантазии има ли някаква представа? Каква е тяхната представа? (Че могат да спечелят Божието одобрение, като практикуват по този начин.) Това е представа. Дали това е правилното разбиране на въпроса? (Не.) Тук има дефиниция и резултат: когато живеете с такава представа и с такива фантазии, вие не практикувате истината.

До този момент вече сте размишлявали доста върху темата „На какво точно разчитат хората, за да живеят“ и знаете горе-долу за какво ще се разговаря по тази тема. И така, нека поговорим за няколко вида състояния. Слушайте внимателно и размишлявайте, докато слушате. Каква е целта на това размишление? Да сравните състоянията, за които говоря, със собствените си състояния, да ги разберете и да знаете, че имате такива видове състояния и проблеми, а след това да търсите истината, за да ги преодолеете, като се стремите да живеете съобразно истината, вместо да живеете съобразно различни неща, които нямат нищо общо с нея. „На какво точно разчитат хората, за да живеят“ е тема, която засяга много неща, затова нека започнем с даровете. Някои хора могат да говорят ясно и красноречиво. Те разговарят и взаимодействат с хората посредством своето дар слово и убедителност, и са особено съобразителни. Знаят точно какво да кажат във всяка ситуация. В Божия дом също изпълняват дълга си с красноречие и съобразителност. Тяхното лъжливо сладкодумие превръща обикновените проблеми в незначителни въпроси. Изглежда, че са способни да разрешат много проблеми. С будния си ум, съчетан с опита им в обществото и проницателността им, те могат да видят какво става с всяко обикновено нещо, което им се случва. Достатъчни са само няколко техни думи, за да разрешат проблема. Другите хора им се възхищават, като си мислят: „Те могат да се справят с нещата толкова лесно. Защо аз не мога така?“. Освен това се чувстват много доволни от себе си и си мислят: „Ето, Бог ми е дал това красноречие и дар слово, този буден ум, тази проницателност и тази способност да реагирам бързо, така че няма нищо, с което да не мога да се справя!“. И точно тук се появява проблемът. Някой, който има дар слово и буден ум, може да използва талантите и способностите си, за да изпълнява някакъв дълг, а в хода на изпълнението на дълга си да решава някои проблеми или да прави някои неща за Божия дом, но ако изследвате подробно всичко, което прави, във вас ще остане само една въпросителна относно това дали всичко, което прави, е в съгласие с истината, дали е в съгласие с истините принципи и дали удовлетворява Божиите намерения. Такива хора често не разбират истината или как да действат в съответствие с истината, но въпреки това изпълняват дълга си. Независимо от това колко добре изпълняват дълга си обаче, кое е това, на което разчитат? Коя е отправната точка на изпълнението на дълга им? Тяхното мислене, проницателност и дар слово. Има ли такъв човек сред вас? (Да.) Знае ли човекът, който в живота си се ръководи от своя ум, висок коефициент на интелигентност или дар слово дали това, което прави, е в съгласие с истините принципи? (Не.) Имате ли принципи, когато действате? Или казано по друг начин: когато действате, правите ли това според сатанински философии, според собствения си ум, според собствената си интелигентност и мъдрост — или го правите в съответствие с Божиите слова и истините принципи? Ако винаги действате според сатанински философии, според собствените си предпочитания и идеи, тогава в действията ви няма никакви принципи. Но ако сте способни да търсите истината и да действате в съответствие с Божиите слова, с истините принципи — тогава това означава да действаш с принципи. Има ли нещо в начина, по който говорите и действате сега, което да противоречи на истината? Противопоставяте ли се на принципите? Когато го правите, знаете ли го? (Понякога.) Какво правите в такива моменти? (Молим се на Бог, каляваме нашата решителност да се покаем и се кълнем в Бог, че никога повече няма да действаме по този начин.) А следващия път, когато ви се случи нещо подобно, отново ли постъпвате по този начин и отново ли калявате решителността си? (Да.) Винаги се връщате към каляване на волята, когато ви се случат разни неща — е, след като волята ви е закалена, действително ли прилагате истината на практика? Действително ли действате с принципи? Ясно ли ви е? Много хора не търсят истината, когато им се случват разни неща, а живеят съобразно дребнавите си похвати, съобразно даровете си. Дали това да имаш глава на раменете и да си сладкодумен е единственият вид дар, който съществува? Как по друг начин се проявява това да живееш съобразно дарове? Например някои хора много обичат да пеят и могат да изпеят цяла песен, след като са я чули два или три пъти. Следователно те имат дълг в тази област и смятат, че този дълг им е даден от Бог. Това чувство е правилно и точно. През годините те научават много химни и колкото повече пеят, толкова по-добри стават. Има обаче един проблем, който не осъзнават. Какъв е той? Пеенето им става все по-добро, и те смятат този дар за своя живот. Не е ли това погрешно? Те живеят със своя дар ежедневно и като пеят химни всеки ден, смятат, че са придобили живота, но не е ли това само илюзия? Дори да си развълнуван от пеенето, дори други да му се наслаждават, а трети да имат полза от него, може ли това да докаже, че си придобил живота? Трудно е да се каже. Зависи от това доколко разбираш истината, дали можеш да практикуваш истината, дали имаш принципи в действията и дълга си, и дали имаш истинско свидетелство за преживяване. Само от тези аспекти можеш да прецениш дали хората притежават истините реалности. Ако притежават истините реалности, тогава са хора с живот, особено тези, които могат да се боят от Бог и да отбягват злото, както и онези, които могат истински да обичат Бог и да Му се покоряват. Ако даден човек има дарове и таланти, а също така постига добри резултати в дълга си, но не се стреми към истината и живее само с даровете си, парадира с квалификациите си и никога не се подчинява на никого, може ли такъв човек да притежава живот? Разковничето за това дали някой притежава живот или не е дали притежава истините реалности. Как човек с таланти и дарове може да придобие истината? Как може да живее, без да разчита на дарове? Как може да избяга от това да живее по този начин? Трябва да търси истината. Първо трябва ясно да знае разликата между това, което са даровете, и това, което е животът. Когато някой е надарен или има талант, това означава, че той по природа е по-добър в нещо или превъзхожда по някакъв начин другите, когато се сравнява с тях. Ти например можеш да реагираш малко по-бързо от другите, да разбираш нещата малко по-бързо от другите, да си овладял определени професионални умения или може да си красноречив оратор и т.н. Това са дарове и таланти, които човек би могъл да има. Ако имаш определени таланти и силни страни, е много важно как ги разбираш и как се справяш с тях. Ако смяташ, че си незаменим, защото никой друг няма твоите таланти и дарове, и че практикуваш истината, ако използваш своите дарове и таланти, за да изпълняваш дълга си, правилно или погрешно е това виждане? (Погрешно.) Защо казваш, че е погрешно? Какво точно представляват талантите и даровете? Как трябва да ги разбираш, да ги използваш и да се отнасяш към тях? Факт е, че независимо какъв дар или талант имаш, това не означава, че притежаваш истината и живота. Ако хората имат определени дарове и таланти, за тях е подходящо да изпълняват дълг, който оползотворява тези дарове и таланти, но това не означава, че практикуват истината, нито означава, че правят нещата в съответствие с принципите. Ако примерно си роден с дарба да пееш, способността ти да пееш представлява ли практикуване на истината? Означава ли, че пееш в съответствие с принципите? Не означава. Да кажем например, че имаш вроден талант към словото и си добър в писането. Ако не разбираш истината, може ли твоето писане да е в съгласие с истината? Означава ли това непременно, че имаш свидетелство за преживяване? (Не, не означава.) Следователно даровете и талантите са различни от истината и не могат да бъдат сравнявани. Независимо какъв дар имаш, ако не се стремиш към истината, няма да изпълняваш добре дълга си. Някои хора често изтъкват дарбите си и като цяло смятат, че са по-добри от другите, затова гледат отвисоко на останалите хора и не са готови да си сътрудничат с тях, когато изпълняват дълга си. Винаги искат да имат контрол и в резултат на това често нарушават принципите при изпълнение на дълга си, а освен това работната им ефективност е много ниска. Даровете им са ги направили надменни и самоправедни, накарали са ги да гледат отвисоко на другите и са ги накарали винаги да смятат, че са по-добри от другите хора и че никой не е толкова добър, колкото тях, а поради това стават самодоволни. Нима тези хора не са погубени от своите дарове? Наистина е така. Хората, които са надарени и имат таланти, най-вероятно са надменни и самоправедни. Ако те не се стремят към истината и винаги живеят съобразно даровете си, това е много опасно нещо. Независимо какъв дълг изпълнява човек в Божия дом, независимо какъв вид талант притежава, ако не се стреми към истината, тогава със сигурност няма да успее да изпълни дълга си. Каквито и дарове и таланти да има човек, той трябва да изпълнява добре този вид дълг. Ако може също така да разбира истината и да прави нещата в съответствие с принципите, тогава неговите дарове и таланти ще играят роля в изпълнението на този дълг. Тези, които не приемат истината, не търсят истините принципи и разчитат само на даровете си, за да вършат нещата, няма да постигнат никакви резултати в изпълнението на дълга си и рискуват да бъдат отстранени. Ето един пример: някои хора са талантливи в писането, но не разбират истината и в нещата, които пишат, няма никаква истина реалност. Как това може да извиси духовно другите? То има по-малък ефект, отколкото при човек, който не е образован, но разбира истината, като говори за своето свидетелство. Много хора живеят сред дарове и смятат, че са полезни фигури в Божия дом. Кажете Ми обаче, ако никога не се решат да се стремят към истината, все още ли са ценни? Ако някой има дарове и таланти, но му липсват истините принципи, може ли да изпълнява добре даден дълг? Който наистина прозре този въпрос и го осмисли, ще знае как да се отнася към даровете и талантите. Какво трябва да направиш, ако състоянието ти е такова, че винаги се хвалиш с даровете си и смяташ, че притежаваш истината реалност, че си по-добър от другите, докато тайно гледаш на тях отвисоко? Необходимо е да търсиш истината. Трябва да прозреш същността на това да се хвалиш с дарове. Не е ли върхът на глупостта и невежеството да се хвалиш с дарове? Ако някой е сладкодумен, означава ли това, че притежава истината реалност? Това, че някой има дарове, означава ли, че притежава истината и живота? Не е ли безсрамен някой, който се хвали с даровете си, въпреки че не притежава никаква реалност? Ако можеше да прозре тези неща, нямаше да се перчи. Ето още един въпрос: кое е най-голямото предизвикателство, пред което са изправени тези сравнително надарени, талантливи хора? Имате ли преживяване с такова нещо или досег с него? (Най-голямото предизвикателство е, че винаги си мислят, че са по-добри от другите, че са добри във всяко отношение. Те са толкова надменни и самонадеяни. Гледат отвисоко на всички. За такива хора не е лесно да приемат и да практикуват истината). Това е част от проблема. Какво друго? (Трудно им е да се избавят от своите дарове и таланти. Винаги си мислят, че могат да разрешат много проблеми, като използват даровете и талантите си. Те просто не знаят как да гледат на нещата в съответствие с истината.) (Надарените хора винаги мислят, че могат да се справят сами с нещата, така че когато им се случи нещо, на тях им е трудно да разчитат на Бог и не са готови да търсят истината.) Това, което казвате, са фактите и нищо друго освен фактите. Хората, които са надарени и имат таланти смятат, че са много умни, че разбират всичко — обаче не знаят, че даровете и талантите не представляват истината, че тези неща нямат връзка с истината. Когато в действията си хората разчитат на даровете си и фантазиите си, техните мисли и мнения често противоречат на истината — те обаче не могат да видят това, те все още си мислят: „Вижте колко съм умен. Направих такъв умен избор! Такива мъдри решения! Никой от вас не може да се мери с мен“. Вечно живеят в състояние на нарцисизъм и самоодобрение. Трудно им е да смълчат сърцата си и да размишляват върху това, което Бог иска от тях, върху това каква е истината и какви са истините принципи. Затова им е трудно да разберат истината и макар да изпълняват дълга си, не са способни да практикуват истината и по този начин също им е много трудно да навлязат в истината реалност. Накратко, ако човек не може да се стреми към истината и да приеме истината, тогава независимо от това какви дарове или таланти има, няма да е способен да изпълнява добре дълга си — относно това не може да има и най-малкото съмнение.

Даровете и талантите могат да се разглеждат като един и същ вид нещо. Какви таланти съществуват? Някои хора са особено вещи в определен вид технологии. Например някои мъже обичат да се занимават с джаджи, а има и хора, които са доста опитни с електрониката, които са до голяма степен в стихията си, когато става въпрос за използване на тези вътрешни компютърни кодове или софтуерни програми. Те могат да овладеят тези неща и да ги запомнят много бързо — т.е. способността им да разбират и запомнят тези неща е изключителна. Това е талант. Някои хора са добри в изучаването на езици. Независимо кой език учат, те го научават много бързо, а паметта им превъзхожда тази на обикновените хора. Някои хора са добри в пеенето, танците или изкуството, други са добри в гримирането и актьорството, трети могат да бъдат режисьори и т.н. Независимо от вида талант, щом някой се занимава с някаква работа, това засяга темата „На какво точно разчитат хората, за да живеят“. Защо е необходимо да разнищваме човешките дарове и таланти? Защото хората обичат да живеят с даровете и талантите си и ги смятат за капитал, за източник на препитание, за живот, както и за ценност, цел на стремеж и значимост на живота си. Хората смятат, че за тях е естествено да разчитат на тези неща, за да живеят, и ги възприемат като неотменна част от човешкия живот. Почти всеки човек днес живее със своите дарове и таланти. С какъв вид дарове живее всеки от вас? (Мисля, че имам дар слово. Затова разпространявам евангелието с този дар — когато разговарям с някого, който изследва истинския път, мога да го приближа до себе си и той иска да чуе това, което казвам). Е, хубаво ли е да имаш този дар или не е хубаво? (След като чух Божието общение, мисля, че този дар би ми попречил да търся истините принципи.) Казваш, че не е хубаво да имаш дар слово и че няма да искаш да използваш повече този дар, така ли? (Не.) Тогава какво казваш? Сега е необходимо да разберете какъв е фокусът на днешната дискусия, кои ваши проблеми ще разреши тя, какво е лошото и какво е хубавото на това да се живее с тези дарове. Трябва да сте наясно с тези неща. Ако не разбирате тези неща и ако в крайна сметка, след толкова много говорене, имате чувството, че правилните неща са погрешни, а погрешните неща също са погрешни и че всичко, което правите, е погрешно, можете ли да разрешите проблема с живеенето съобразно вашите дарове? (Не. Като разчитам на дар словото си, за да разпространявам евангелието, мисля, че намерението ми не е да изпълнявам добре дълга си, за да удовлетворя Бог, а вместо това да се изтъквам, да се възхищавам на себе си и да се чувствам добре в кожата си.) Ти току-що изрази причината защо е погрешно да живееш съобразно даровете си. Мислиш, че този дар е твоят капитал, реализация на твоята себестойност, а тези мисли и тази отправна точка са погрешни. Как можеш да решиш този проблем? (Трябва да знам, че моят дар е само инструмент за изпълнение на дълга ми. Целта на използването на моя дар е да изпълнявам добре дълга си и да завърша Божието поръчение). След като мислиш по този начин, ще си способен ли изведнъж да практикуваш истината? (Не.) И така, как можеш да започнеш да практикуваш истината и да не живееш съобразно тези дарове? Ако при изпълнението на дълга си използваш даровете си, за да изтъкнеш личните си умения и способности, значи живееш съобразно даровете си. Ако обаче използваш даровете и знанията си, за да изпълняваш добре дълга си и да показваш предаността си, а после си способен да удовлетвориш Божиите намерения и да постигнеш резултатите, които Бог изисква, и ако размишляваш как да говориш и какво да казваш, за да можеш по-добре да свидетелстваш за Бог, и правиш повече, за да помагаш на хората да разберат и да са наясно с това какво дело върши Бог, а накрая помагаш на хората да приемат Божието дело, тогава практикуваш истината. Тук има ли разлика? (Да.) Случвало ли ви се е някога да се увлечете, докато изтъквате своите дарове, таланти или способности, и да забравите, че изпълнявате дълга си, а вместо това се перчите пред другите точно като някой невярващ? Някога случвало ли ви се е това? (Да.) А в такива ситуации какво е вътрешното състояние на човек? Това е състояние на угаждане, при което на човек му липсва богобоязливо сърце, въздържане или вина, при което в ума му няма цели или принципи, когато върши нещо, и при което вече е загубил елементарното достойнство и приличие, които един християнин трябва да има. В какво се превръща това? Превръща се в това, че той изтъква своите умения и продава своята индивидуалност. В процеса на изпълнение на дълга си често ли преживяваш състояния, в които те интересува само изявата на твоите таланти и дарове, и в които не търсиш истината? Когато се намираш в такова състояние, можеш ли да го осъзнаеш сам? Можеш ли да обърнеш посоката си? Ако можеш да го осъзнаеш и да обърнеш посоката си, тогава ще си способен да практикуваш истината. Ако обаче винаги си така и преживяваш това състояние отново и отново за дълъг период, тогава си човек, който живее изцяло съобразно даровете си и който изобщо не практикува истината. Откъде според вас идва вашето въздържане? От какво се определя силата на вашето въздържане? Тя се определя от това колко обичаш истината и колко мразиш злото или негативните неща. Когато си разбрал истината, няма да искаш да правиш зло, и когато мразиш негативните неща, също няма да искаш да правиш зло — и просто ей така се появява чувство на въздържане. Невъзможно е за хората, които не обичат истината, да мразят злите неща. Ето защо те нямат чувство на въздържане, а без него са податливи да отстъпят пред разпада, без въздържане. Те са своеволни и безразсъдни, и изобщо не се интересуват от това колко зло правят.

Има и друго състояние, което преживяват хората, които в своя живот разчитат на даровете си. Независимо какви таланти, дарове или умения имат хората, ако те просто вършат нещата и се трудят, но никога не са търсили истината, нито са се опитвали да разберат Божиите намерения, сякаш концепцията за практикуване на истината не съществува в съзнанието им, а единственият им стимул е да свършат работата и да отхвърлят дадената задача, не е ли това да живееш изцяло съобразно даровете и талантите си, и съобразно собствените си способности и умения? В своята вяра в Бог те просто искат да се трудят, за да могат да придобият благословии и да заменят собствените си дарове и умения за Божиите благословии. Това е състоянието, в което се намират повечето хора. Повечето хора таят в себе си тази перспектива, особено когато Божият дом им възлага някакъв вид рутинна работа — всичко, което правят, е да се трудят. С други думи, те искат да разчитат на труда, за да постигнат целите си. Понякога това става чрез говорене или разглеждане на нещо. Понякога е чрез работа, при която използват ръцете си или чрез тичане напред-назад. Те смятат, че като правят така, имат голям принос. Ето какво означава да живееш, като разчиташ на даровете си. Защо казваме, че да живееш съобразно даровете и талантите си е по-скоро труд, отколкото изпълнение на дълга, да не говорим за практикуване на истината? Има разлика. Да кажем например, че Божият дом ти даде задача и след като я поемеш, ти мислиш как да я свършиш възможно най-скоро, за да можеш да докладваш на своя водач и да получиш неговата похвала. Възможно е дори да имаш сравнително съвестно отношение и да изготвиш план стъпка по стъпка, но си съсредоточен само върху приключването на задачата и изпълнението ѝ така, че другите да я видят. Възможно е да си поставиш критерий, докато я изпълняваш, като си мислиш как да свършиш задачата по начин, който те удовлетворява и те прави щастлив, и който отговаря на критерия за усъвършенстване, който търсиш. Независимо как поставяш критерии, ако това, което правиш, няма връзка с истината, ако не е направено след търсене на истината и след като си разбрал и потвърдил Божиите изисквания, и ако вместо това е направено на сляпо и с объркан ум, то е полагане на труд. Това е да правиш нещата, като разчиташ на собствения си ум, дарове, способности и умения, докато таиш нагласа на самозалъгване. Какъв е резултатът от това да правиш нещата по този начин? Може би си завършил задачата и никой не е посочил никакви проблеми. Ти си много щастлив, но да започнем с това, че в процеса на изпълнение на задачата не си разбрал Божието намерение. Второ, не си я изпълнил с цялото си сърце, ум и сила. Сърцето ти не е търсело истината. Ако беше потърсил истините принципи и беше потърсил Божието намерение, тогава твоето изпълнение на задачата щеше да е според критерия. Също така щеше да си способен да навлезеш в истините реалности и щеше да си способен да разбереш точно, че това, което си направил, е съгласно Божието намерение. Ако обаче не вложиш сърце в това и изпълниш задачата по объркан начин, дори работата да бъде свършена и задачата изпълнена, няма да знаеш в сърцето си колко добре си я изпълнил, няма да имаш никакви критерии и няма да знаеш дали задачата е изпълнена съгласно Божието намерение или истината. В този случай ти не изпълняваш дълга си, а полагаш труд.

Всеки, който вярва в Бог, трябва да разбира Неговите намерения. Само онези, които изпълняват добре дълга си, могат да удовлетворят Бог, а само ако човек изпълни Божието поръчение, изпълнението на дълга му може да бъде задоволително. Съществува критерий за изпълнение на Божието поръчение. Господ Исус каза: „Да възлюбиш Господ, твоя Бог, с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичкия си ум“. Да „възлюбиш Бог“ е единият от аспектите на това, което Бог изисква от хората. В какво трябва да се прояви това изискване? В това, че трябва да изпълниш Божието поръчение. В практическо отношение това означава да изпълняваш добре дълга си като човек. И така, какъв е критерият за добро изпълнение на дълга? Той е Божието изискване да изпълняваш добре дълга си като сътворено същество с цялото си сърце, душа, ум и сила. Това би трябвало да е лесно за разбиране. За да изпълниш Божието изискване, трябва най-вече да вложиш сърцето си в своя дълг. Ако можеш да вложиш сърцето си в него, тогава ще ти е лесно да действаш с цялата си душа, с целия си ум и с цялата си сила. Ако изпълняваш дълга си, като просто разчиташ на фантазиите на ума си и като разчиташ на даровете си, можеш ли да изпълниш Божието изискване? Категорично не. И така, какъв е критерият, който трябва да се спазва, за да изпълниш Божието поръчение и да изпълниш дълга си предано и добре? Той е да изпълняваш дълга си с цялото си сърце, с цялата си душа, с целия си ум и с цялата си сила. Ако се опиташ да изпълняваш добре дълга си без боголюбиво сърце, няма да се получи. Ако боголюбивото ти сърце става все по-силно и по-искрено, тогава естествено ще си способен да изпълняваш добре дълга си с цялото си сърце, с цялата си душа, с целия си ум и с цялата си сила. С цялото си сърце, с цялата си душа, с целия си ум, с цялата си сила — това, което е на последно място, е „цялата си сила“, а „цялото си сърце“ е на първо място. Ако не изпълняваш дълга си с цялото си сърце, как би могъл да го изпълняваш с цялата си сила? Ето защо, ако само да опитваш да изпълняваш дълга си с всички сили, не можеш да постигнеш никакви резултати — нито можеш да живееш съобразно принципите. Кое е най-важното нещо, което Бог изисква? (С цялото си сърце.) Независимо какъв дълг или какво нещо ти повери Бог, ако само се трудиш, тичаш напред-назад и полагаш усилия, можеш ли да бъдеш в съгласие с истините принципи? Можеш ли да действаш в съответствие с Божиите намерения? (Не.) Тогава как можеш да си в съгласие с Божиите намерения? (С цялото си сърце.) Думите „с цялото си сърце“ се казват лесно и хората често ги казват. Как тогава можеш да правиш нещо с цялото си сърце? Някои хора казват: „Това е когато правиш нещата с малко повече усилие и искреност, мислиш повече, не позволяваш на нищо друго да занимава ума ти и просто се съсредоточаваш върху това как да изпълниш непосредствената задача, нали?“. Дали е толкова просто? (Не.) Затова нека поговорим за няколко основни принципа на практикуването. Според принципите, които обикновено практикувате или спазвате, какво трябва да направите първо, за да вършите нещата с цялото си сърце? Трябва да използвате целия си ум, да използвате енергията си и да влагате сърцето си в правенето на нещата, а не да бъдете нехайни. Ако човек не е способен да върши нещата с цялото си сърце, значи е загубил сърцето си, което е точно като да загубиш душата си. Мислите му ще блуждаят, докато говори, никога няма да влага сърцето си в това, което прави, и ще бъде небрежен, независимо какво прави. Следователно няма да е способен да се справя добре с нещата. Ако не изпълняваш дълга си с цялото си сърце и не влагаш цялото си сърце в него, ще изпълняваш зле дълга си. Дори да изпълняваш дълга си няколко години, няма да си способен да го правиш задоволително. Не можеш да правиш нещо добре, ако не влагаш сърцето си в него. Някои хора не са прилежни работници, винаги са непостоянни и капризни, целят се твърде високо и не знаят къде са оставили сърцето си. Имат ли такива хора сърца? Как можете да кажете дали даден човек има сърце или не? Ако някой вярва в Бог, но рядко чете Божиите слова, има ли сърце? Ако никога не се моли на Бог, независимо какво се случва, има ли сърце? Ако никога не търси истината, независимо с какви трудности се сблъсква, има ли сърце? Някои хора изпълняват дълга си много години, без да получат никакви ясни резултати — те имат ли сърце? (Не.) Могат ли хората, които нямат сърце, да изпълняват добре дълга си? Как хората могат да изпълняват дълга си с цялото си сърце? На първо място трябва да помислиш за отговорността. „Това е моя отговорност, трябва да я понеса. Не мога да избягам сега, когато съм най-необходим. Трябва да изпълня добре дълга си и да се отчета за него пред Бог“. Това означава, че имаш теоретична основа. Но дали само наличието на теоретична основа означава, че изпълняваш дълга си с цялото си сърце? (Не.) Все още си далеч от това да изпълниш Божиите изисквания за навлизане в истината реалност и за изпълнение на дълга с цялото си сърце. И така, какво означава да изпълняваш дълга си с цялото си сърце? Как хората могат да започнат да изпълняват дълга си с цялото си сърце? Първо трябва да помислиш: „За кого изпълнявам този дълг? За Бог ли го правя, за църквата ли или за някой човек?“. Това трябва да се установи ясно. Също така: „Кой ми възложи този дълг? Бог ли беше, или някой водач или църква?“. Това също трябва да се изясни. Това може да изглежда като дреболия, но все пак трябва да се търси истината, за да се разреши. Кажете Ми, дали някой водач или работник, или някоя църква ви възложи вашия дълг? (Не.) Това е добре, стига да си сигурен в сърцето си относно това. Трябва да потвърдиш, че Бог е този, който ти е възложил дълга. Може да изглежда, че ти е даден от църковен водач, но всъщност всичко идва от подредбите на Бог. Възможно е да има моменти, когато е ясно, че идва от човешката воля, но дори тогава първо трябва да го приемеш от Бог. Това е правилният начин да го преживееш. Ако го приемеш от Бог и съзнателно се покориш на Неговите подредби, и продължиш напред и приемеш Неговото поръчение — ако го изпиташ по този начин, ще имаш напътствието и делото на Бог. Ако непрекъснато смяташ, че всичко се прави от човека и идва от човека, ако преживяваш нещата по този начин, тогава няма да имаш Божията благословия или Неговото дело, защото си твърде коварен за това, твърде много ти липва духовно разбиране. Нямаш правилната нагласа. Ако разглеждаш всички въпроси с човешки представи и фантазии, няма да имаш делото на Светия Дух, защото Бог е този, който властва над всички въпроси. Независимо на кого Божият дом възлага да изпълни каквато и да е задача, тя идва от върховенството и подредбата на Бог и в нея е Божието благоволение. Трябва да знаеш първо това. Много е важно да го видиш ясно. Само с разбиране на доктрината няма да стане. Трябва да потвърдиш в сърцето си: „Този дълг ми беше поверен от Бог. Аз изпълнявам дълга си за Бог — не за себе си, не за някой друг. Това е моят дълг като сътворено същество и той ми е поверен от Бог“. След като този дълг ти е поверен от Бог, как ти го е поверил Бог? Предполага ли това да правиш нещата с цялото си сърце? Необходимо ли е да търсиш истината? Трябва да търсиш истината, изискванията, критериите и принципите на поверения ти от Бог дълг и това, което се казва в Божието слово. Ако Неговите слова са дадени съвсем ясно, тогава е време да помислиш как да ги практикуваш и да ги направиш реални. Също така трябва да разговаряш с хора, които разбират истината, и след това да действаш в съответствие с Божиите изисквания. Ето това означава да го правиш с цялото си сърце. Освен това да кажем, че преди да изпълняваш дълга си, търсиш Божието намерение, започваш да разбираш истината и знаеш какво да правиш, но когато дойде време за действие, има несъответствия и противоречия между собствените ти мисли и истините принципи. Когато това се случи, какво трябва да направиш? Трябва да се придържаш към принципа на изпълнение на дълга си с цялото си сърце и да вложиш цялото си сърце в това да се покоряваш на Бог и да Го удовлетворяваш, без никакви лични примеси и със сигурност без да действаш по собствена воля. Някои хора казват: „Не ме интересуват тези неща. Този дълг все пак е поверен на мен, така че аз трябва да имам последната дума. Имам право да действам по собствена инициатива, ще направя това, което смятам, че трябва да се направи. Все още изпълнявам дълга си с цялото си сърце, така че какви недостатъци откриваш, че да се заяждаш?“. И тогава тези хора полагат известни усилия, за да измислят какво да правят. Въпреки че в крайна сметка работата е свършена, дали този метод на практикуване и това състояние са правилни? Дали това е изпълнение на дълга с цялото им сърце? (Не.) Какъв е проблемът тук? Това е надменност, това е да си вироглав, да си своеволен и безразсъден. Това изпълнение на дълга ли е? (Не.) Това е занимаване с лични начинания, а не изпълнение на дълга. Това означава, че просто правят нещо, което ги удовлетворява и което им харесва въз основа на собствената им воля, а това не е изпълнение на дълга им с цялото им сърце.

Току-що говорих основно за талантите и даровете. Включват ли тези таланти и дарове знанието? Има ли някаква разлика между знанието и талантите? Талантът се отнася до дадено умение. Може да бъде област, в която човек е по-изявен от другите, част от неговите заложби, която е по-забележителна, това, в което е най-добър, или умение, в което е сравнително компетентен и сведущ. Всички тези се наричат таланти и дарове. Какво представлява знанието? За какво точно се отнася знанието? Ако един интелектуалец е учил дълги години, прочел е много класици, изучил е определена професия или област на знанието в голяма дълбочина, постигнал е резултати и притежава конкретен и задълбочен професионализъм, това има ли нещо общо с талантите и даровете? Може ли знанието да бъде включено в категорията на талантите? (Не.) Ако човек използва таланти, за да върши работата си, възможно е той да е някой недодялан и селски човек, да му липсва висше образование, да не е прочел нито една известна книга или дори да не може да разбере Библията, но все пак може да има малко заложби и да е способен да говори красноречиво. Това талант ли е? (Да.) Този човек притежава такъв талант. Означава ли това, че има знания? (Не.) Тогава какво означава знанието? Как се определя то? Нека го кажем така: ако човек е учил например педагогика, има ли знания за тази професия? Неща като това как да се образоват хората, как да се предават знания на другите, какви знания да се предават и т.н.? Той има знания в тази област, така че дали е интелектуалец в тази област? Може ли да се нарече талантлива личност, която притежава знания в тази област? (Да.) Нека използваме това като пример, ако човек е интелектуалец, занимаващ се с педагогика, какво обикновено ще прави, когато работи или ръководи църквата? Какви са обичайните му практики? Разговаря ли с всички така, както учителят разговаря с ученика? Няма значение тонът на гласа, който използва, важното е какво внушава на другите и на какво учи другите. Живял е с това знание много години и това знание в основни линии е станало част от живота му до такава степен, че във всеки аспект на поведението или живота му можете да видите, че притежава това знание и изживява знанието, което е усвоил. Съвсем нормално е да се види това. И така, на какво често разчитат такива хора, за да вършат работата си? На знанията, които са усвоили. Да кажем например, че чуят някой да казва: „Не мога да чета Божиите слова. Държа ги там, но просто не знам как да ги прочета. Как ще разбера каква е истината, ако не мога да чета Божиите слова? Как ще разбера намеренията Му, ако не мога да прочета словата Му?“. Те казват: „Аз знам как, имам знания, така че мога да ти помогна. Тази глава е разделена на четири абзаца. Ако статията е повествование, обикновено има шест елемента: време, място, герои, причина за събитието, процес на развитие и заключение. Времето, в което е публикувана тази глава от Божието слово, е посочено накрая — октомври 2011 г. Това е първият елемент. Що се отнася до героите, в тази глава от Божието слово се споменава „Аз“, така че първото лице е Бог, а след това Бог споменава „вие“, което се отнася до нас. След това се разнищват състоянията на някои хора. Някои състояния са непокорни и надменни, което се отнася за хора, които са надменни и непокорни, които не вършат действителна работа, които пакостят, лоши и зли хора. Ходът на нещата е такъв, че хората вършат лоши неща. Има и някои други неща, които са свързани с различни аспекти“. Какво мислите за този метод на работа? Хубаво е, че с такава любов помагат на хората, но каква е основата на техните действия? (Знанието.) Защо привеждам този пример? За да помогна на хората да разберат по-ясно какво представлява знанието. Някои хора не знаят как да четат Божието слово, но са получили образование и вероятно са се справили добре с хуманитарните предмети в училище, така че е възможно да отворят някоя страница от Божието слово, да прочетат и да кажат: „Тази глава от Божието слово е изразена толкова добре! В първата част Бог говори прямо, а след това във втората тонът показва известно величие и гняв. В третата част всичко е разобличено конкретно и ясно. Ето такова трябва да е Божието слово. Четвъртата част — общото резюме — дава на хората пътя на практикуването. Божието слово е съвършено!“. Дали тяхното заключение и обобщение на Божието слово идва от познанието? (Да.) Въпреки че този пример може да не е много уместен, какво искам да разберете, като казвам това? Искам да видите ясно грозотата на това да използвате знанието в подхода си към Божието слово. Това е противно. Такива хора разчитат на знанието, за да четат Божието слово, така че могат ли да разчитат на истината, за да вършат нещата? (Не.) Категорично не.

Какво е характерно за начина, по който правят нещата хората, които живеят съобразно знанията си? На първо място, какви предимства смятат, че притежават? Това са техните знания и обучение, фактът, че са интелектуалци, и фактът, че са работили в основани на знанието индустрии. Когато вършат неща, интелектуалците притежават стила, характеристиките и моделите на интелектуалците, така че те просто не могат да не внесат вид интелектуална нотка в нещата, които правят, което кара другите хора да им се възхищават. Ето така правят нещата интелектуалците. Винаги се съсредоточават върху тази интелектуална нотка. Независимо колко слаби и нежни изглеждат външно, нещата вътре в тях със сигурност не са слаби или нежни и те винаги имат собствени възгледи за всичко. Винаги искат да се изтъкнат във всичко, да използват дребнавите си похвати и да анализират и да се справят с нещата въз основа на възгледите, нагласите и мисловните модели на знанието. Истината е нещо странично за тях и е нещо, което им е много трудно да приемат. Затова първото отношение на такъв човек към истината е да я анализира. На какво се основава неговият анализ? На знание. Ще ви дам един пример. Хората, които са изучавали режисура, притежават ли познания за режисурата? Независимо дали си изучавал режисура систематично по учебник или си я учил практически и си вършил такъв вид работа, с две думи имаш схващане за знанието в тази област. Независимо дали си изучавал режисура задълбочено или само повърхностно, ако се занимаваш с режисура в света на невярващите, усвоените от теб знания в тази област или опитът ти с режисурата биха били много полезни и ценни. Дали обаче притежаването на този вид знания означава, че със сигурност ще си способен да се справиш добре с филмовата работа в Божия дом? Може ли усвоеното от теб знание наистина да ти помогне да използваш филми, за да свидетелстваш за Бог? Не е задължително. Ако продължаваш да наблягаш на това какво са те научили учебниците, и на правилата и изискванията на знанията в индустрията, можеш ли да изпълняваш добре дълга си? (Не.) Няма ли тук момент на раздор или конфликт? Когато истините принципи се сблъскат с този аспект на знанието, как разрешаваш това? Дали приемаш за свой водач знанията си или принципите на истината? Можете ли да гарантирате, че всеки кадър, всяка сцена и всяка творба, която заснемате, не е примесена с вашите знания или съдържа съвсем малко от примесите на тези знания, и че е напълно в съответствие с критериитe и принципите, изисквани от Божия дом? Ако това не е възможно, тогава никое от придобитите от теб знания не е от полза в Божия дом. Помислете върху това, каква е ползата от знанието? Кое знание е полезно? Кой вид знание противоречи на истината? Какво носи знанието на хората? Когато хората усвояват повече знания, стават ли по-набожни и притежават ли повече богобоязливо сърце, или стават по-надменни и самоправедни? След като са усвоили много знания, хората стават объркани, догматични и надменни. Има и още нещо пагубно, което те може би не осъзнават: когато са овладели много знания, хората стават хаотични отвътре и лишени от принципи, а колкото повече знания овладяват, толкова по-хаотични стават. Може ли в знанието да се намерят отговори на въпросите защо хората живеят и каква е стойността и смисълът на човешкото съществуване? Могат ли да се направят изводи за това откъде идват хората и накъде отиват? Може ли знанието да ти каже, че идваш от Бог и си сътворен от Бог? (Не.) И така, какво точно е това, което се обхваща от изучаването на знанието или се насажда в хората от знанието? Материални неща, атеистични неща, неща, които хората могат да видят, и неща на ума, които могат да разпознаят, много от които възникват от човешките фантазии и просто не са практически. Знанието също така насажда в хората философии, идеологии, теории, природни закони и т.н., и все пак има много неща, които то не може да обясни ясно. Например как се образуват гръмотевиците и мълниите или защо се сменят сезоните. Може ли знанието да ти даде тези истински отговори? Защо климатът в момента се променя и става анормален? Може ли знанието да обясни това ясно? Може ли да разреши този проблем? (Не.) То не може да ти обясни въпросите, свързани с източника на всички неща, така че не може да реши тези проблеми. Има и такива, които питат: „Защо някои хора се връщат към живота, след като умрат?“. Дало ли ви е знанието отговор на този въпрос? (Не.) Тогава какво ви казва знанието? То разказва на хората за много обичаи и правила. Например идеята, че хората трябва да отглеждат деца и да показват синовна почтителност към родителите си, е вид знание за човешкия живот. Откъде идва това знание? Традиционната култура учи на него. Какво тогава носи цялото това знание на хората? Каква е същността на знанието? В този свят има много хора, които са чели класиците, получили са високо ниво на образование, които са знаещи или са овладели някоя специализирана област на знанието. И така, имат ли такива хора правилната посока и цели по пътя на живота? Имат ли отправна точка и принципи за поведението си? Освен това знаят ли да почитат Бог? (Не знаят.) За да отидем още по-далеч, разбират ли някакъв елемент от истината? (Не разбират.) Тогава какво е знанието? Какво дава знанието на хората? Хората вероятно имат известно преживяване за това. В миналото, когато не са притежавали знания, отношенията между хората са били прости — дали сега, след като хората са придобили знания, все още са прости? Знанието прави хората по-объркани и те вече не са чисти. Знанието прави хората по-лишени от нормална човешка природа и без житейски цели. Колкото повече знания усвояват хората, толкова повече се отдалечават от Бог. Колкото повече знания усвояват, толкова повече отричат истината и Божието слово. Колкото повече знания имат хората, толкова по-крайни, твърдоглави и нелепи стават те. И какъв е резултатът? Светът постепенно става все по-мрачен и все по-зъл.

Преди малко споменахме как трябва да се разрешават възникналите конфликти или противоречия между прилагането на знанието и истините принципи. Какво правите, когато попаднете в такава ситуация? Някои от вас биха предложили доктрина: „Какво е трудното на това да практикуваш в съответствие с истините принципи? Какво толкова има, от което не може да се избави човек?“. Когато обаче нещо ти се случи, продължаваш както преди, като следваш собствената си воля, представите и фантазиите си, и въпреки че може да има моменти, когато би искал да практикуваш истината и да действаш в съответствие с принципите, изглежда, че просто не можеш да го направиш, независимо от всичко. Всеки знае, че когато става въпрос за доктрина, е правилно да се действа в съответствие с истините принципи. Наясно е, че знанието със сигурност не съвпада с истините принципи и че когато двете влязат в конфликт или противоречие, трябва да започне с практикуване в съответствие с истините принципи и да се избави от знанията си. Но дали е толкова просто, фактологически погледнато? (Не.) Не, не е толкова просто. И така, какви трудности има при практикуването? Как трябва да практикува човек, за да действа в съответствие с истините принципи? Това са практически проблеми, нали? Как трябва да бъдат решени те? На първо място, човек трябва да се покорява. Хората обаче имат покварен нрав и понякога не могат да принудят себе си да се покорят. Те казват: „Насила хубост не става“ — такъв е случаят и с опита ти да ме накараш да се покоря, нали? Какво лошо има в това да действам, като използвам силата на знанията си? Ако настояваш да действам в съответствие с истините принципи, няма да се покоря“. Какво правиш в такива моменти, когато непокорният нрав е на път да причини неприятности? (Молиш се.) Понякога молитвата не може да реши проблема. Възможно е нагласата ти и начинът ти на мислене малко да се подобрят след молитвата, а ти донякъде да обърнеш посоката на състоянието си, но ако не разбираш съответните истини принципи или нямаш яснота за тях, накрая може да се окаже, че покорството ти не е нищо повече от обикновена формалност. В такива моменти трябва да разбираш истината, да търсиш съответните истини и да се стремиш към способността да знаеш как това, което правиш, е от полза за делото на Божия дом, свидетелството за Него и разпространението на Неговите слова. В сърцето си трябва да си наясно с тези неща. Какъвто и да е дългът ти, каквото и да правиш, трябва да започнеш с мисълта за делото и интересите на Божия дом, за разпространението на Божиите слова или какво би трябвало да постигне изпълнението на дълга ти. Това е на първо място. Относно това никога няма място за двусмислие, нито за компромис. Ако в такива моменти правиш компромис, ти не изпълняваш дълга си искрено и не практикуваш истината — и което е по-лошо, ще е справедливо да се каже, че се занимаваш със свои собствени дела. Правиш неща за себе си вместо да изпълняваш дълга си на сътворено същество. Ако човек иска да изпълни Божието поръчение и да изпълни добре човешкия си дълг, истината, която трябва първо да разбере и да практикува, е тази, че трябва да удовлетвори Божиите намерения. Трябва да имаш това видение. Изпълнението на даден дълг не означава да вършиш неща за себе си или да се занимаваш със собствените си дела, а още по-малко да свидетелстваш за себе си и да се самоизтъкваш, нито пък опира до твоята слава, придобивки и статус. Това не е целта ти. Всъщност става въпрос за това да изпълняваш добре дълга си и да свидетелстваш за Бог. Става въпрос за това да поемеш отговорността си и да удовлетвориш Бог. Става въпрос за това да изживееш съвестта и разума на нормалната човешка природа, да живееш по подобие на човешко същество, да живееш пред Бог. С такъв вид правилна нагласа човек лесно може да прескочи препятствието на това да живее съобразно своите знания. Дори и да останат няколко предизвикателства, те постепенно ще се изместят в хода на този процес и обстоятелствата ще се променят към по-добро. И така, как изглежда вашето преживяване в момента? Подобрява ли се или е в застой? Ако винаги действате както ви казват знанията и мозъкът ви, и никога не търсите истините принципи, дали ще сте способни да израствате в живота? Стигнали ли сте до някакво заключение относно това? Изглежда, че всички сте все още доста объркани по въпроса за навлизането в живота и нямате конкретни принципи за това, което означава, че ви липсва по-дълбоко или по-автентично преживяване на принципите и пътя на практикуване на истината. Някои хора винаги действат съобразно знанията си, независимо какво им се случва. Те се придържат само към няколко истини принципи относно простите въпроси по начин, който обхваща голямата картина, като оставят знанията им да имат водеща роля през цялото време, а истините принципи – подчинена. Те практикуват по този своеобразен опосредстван, компромисен начин. Не изискват стриктно от себе си пълно покорство или действие, което да е в абсолютно съгласие с истините принципи. Правилно ли е това от тяхна страна, или не? Каква е опасността при този вид практикуване? Не създава ли то опасност за отклонение от посоката? За противопоставяне на Бог и накърняване на Неговия нрав? Това е нещото, което хората трябва най-много да проумеят. Сега ясно ли ви е каква е разликата между това да изпълняваш дълга си в Божия дом и това да си намериш работа в света и да изживееш някак живота си? Осъзнавате ли го ясно в сърцето си? Трябва да мислите по този въпрос и да го разглеждате често. Каква е най-голямата разлика между двете? Знаете ли? (Това да изпълняваш дълга си в Божия дом е свързано с придобиването на истината и предизвикването на промяна в покварения ни нрав. Това да си намериш работа в света е свързано с живота на плътта). Доста близо сте, но има едно нещо, което не споменахте: да изпълняваш дълга си в Божия дом означава да живееш съобразно истината. Какво е значението на това да живееш съобразно истината? За хората това означава, че може да се промени нравът им и че в крайна сметка могат да бъдат спасени. За Бог това означава, че може да придобие теб – едно сътворено същество – и да признае, че ти си Негово творение. Тогава съобразно какво живеят хората, когато си намерят работа в света? (Сатанински философии.) Съобразно сатанински философии — погледнато събирателно, това означава, че живеят съобразно покварения нрав на Сатана. Все едно дали преследваш слава, придобивки и статус, или богатство, или искаш да изживееш дните си и да оцелееш — живееш с покварен нрав. Когато си намериш работа в света, трябва да си блъскаш главата, за да се опиташ да изкараш пари. За да се изкатериш по стълбицата на славата, придобивките и статуса, е необходимо да зависиш изцяло от неща като конкуренция, бой, борба, жестокост, злоба и убийство — това е единственият начин да се задържиш на краката си. За да изпълняваш дълга си в Божия дом, трябва да живееш според Божиите слова и трябва да разбираш истината. Негативните неща на Сатана не са просто безполезни — ти трябва и да се отървеш от тях. Нито едно сатанинско нещо не е устойчиво. Ако някой живее съобразно сатанински неща, той трябва да бъде съден и наказан. Ако някой живее съобразно сатанински неща и е твърдо решен да не се покае, той трябва да бъде отстранен и изоставен. Това е най-голямата разлика между изпълнението на дълга в Божия дом и намирането на работа в света.

Когато хората живеят съобразно знанията си, в какво точно състояние живеят? Какво е това, което преживяват най-дълбоко? Научиш ли нещо в някоя сфера, се чувстваш компетентен и невероятен — и в резултат на това попадаш в оковите на знанията си. Приел си знанието за свой живот и когато нещо ти се случи, изплува именно това твое знание, за да ти диктува да направиш това и това. Искаш да се отървеш от него, но не можеш, защото то е гравирано в сърцето ти и нищо друго не може да го замени. Точно това означава и фразата „първите впечатления са и последните впечатления“. Има някои масиви от знания, които човек е по-добре изобщо да не е изучавал. Да ги изучиш е отговорност и досада. Знанието обхваща много области: образование, право, литература, математика, медицина, биология и т.н., като всички те произтичат от практическите преживявания на хората. Те са форми на практическо знание. Хората не могат да живеят без тях и трябва да ги изучават. Има обаче някои форми на знание, които са отровни за човечеството — те са сатанински отрови, идват от Сатана. Вземете например социалните науки, чиито учения включват такива неща като атеизъм, материализъм и еволюционизъм, както и конфуцианство, комунизъм и феодални суеверия: това са все негативни форми на знание, които идват от Сатана, и чиято основна цел е да поразяват, разяждат и изкривяват човешката мисъл, да обвързват и контролират мисленето на хората, за да могат накрая да ги покварят и да им навредят, и да ги унищожат. Например предаването на фамилното име и синовната почтителност, прославянето на семейството и формулата, която гласи: „Развивай себе си, сложи семейството си в ред, управлявай нацията и донеси мир на всички“ — всичко това са учения на традиционната култура. А редом с тях има и различни богословски теории, актуални в гражданското общество, на будизма, даоизма и съвременната религия. Те също попадат в обхвата на знанието. Някои хора например са служили като пастори или проповедници, или са изучавали богословие. Какво произтича от усвояването на такива знания? Благословия или проклятие е това? (Проклятие.) Как се превръща в проклятие? Ако такива хора не говорят, няма проблем — отворят ли обаче устата си, излиза религиозна доктрина. Те винаги се опитват да проповядват духовна доктрина. Насаждат у хората лицемерните маниери на фарисеите, вместо да им позволят да разберат истината. Теологическото познание е свързано преди всичко с богословската теория. Коя е най-забележителната черта на богословската теория? Тя внушава на хората неща, които те смятат за духовни, а след като хората попият такива псевдодуховни неща, това е първото и последното им впечатление. Дори да си се вслушал в словата, които Бог изразява, в този момент няма да си способен да ги разбереш и ще бъдеш възпиран от знанието и теориите на фарисеите. Това е много опасно. Нима няма да е трудно на такъв човек да приеме истината? Да обобщим: ако живееш съобразно доктрината и знанието, и ако изпълняваш дълга си и действаш, като разчиташ на даровете си, може би ще си способен да направиш няколко неща, които изглеждат добри на другите. Но когато живееш в такова състояние, ти знаеш ли това? Можеш ли да разпознаеш, че живееш съобразно знанията си? Можеш ли да почувстваш до какви последствия би могло да доведе това да живееш съобразно знанието? Не оставаш ли с едно празно чувство в сърцето си, с усещането, че подобен живот няма никакво значение? А защо това е точно така? Тези въпроси трябва да бъдат изяснени. Ето докъде сме стигнали по въпроса за знанието.

Преди малко обсъдихме въпросите за знанието и даровете. Има още един въпрос: много хора са стигнали до настоящия момент с първоначалната си вяра в Бог, без даже да знаят каква е истината и как трябва да я практикуват и да се стремят към нея. През цялото това време те са живели по убеждение или съобразно човешките представи и фантазии. Казано по-просто, те живеят съобразно нещата, които смятат за правилни. В ежедневието си се придържат към тези неща вманиачено и дори ги приемат за истина. Смятат, че стига да упорстват в практикуването си докрай, ще бъдат победители и ще оцелеят занапред. Те вярват в Бог по силата на тази представа. Могат да страдат, да се откажат от семействата си и кариерите си, и да се избавят от нещата, които обичат — след което да съберат всичко в няколко правила, които практикуват все едно са истината. Когато например видят, че някой има трудни моменти или нечие семейство преминава през тежък период, те се заемат да му протегнат ръка за помощ. Интересуват се как е, наглеждат го и се грижат за него. Ако трябва да се свърши мръсна или трудна работа, те поемат инициативата да отидат и да я свършат. Мръсотията и трудностите не ги притесняват. Не са придирчиви. В отношенията си с хората не спорят с тях и правят всичко възможно да постигнат приятелско съгласие с всеки и с всички. Не се карат с другите и се научават да бъдат добронамерени и толерантни към хората, така че всеки, който прекара известно време с тях, ще каже, че са добри хора и истински вярващи. Когато става въпрос за Бог, те правят всичко, което Той иска от тях, и тръгват натам, където Той иска от тях. Те не се противопоставят. Съобразно какво живеят? (Съобразно своя хъс.) Това не е просто обикновена форма на хъс — те живеят с убеждение, което смятат за правилно. Такива хора няма да разберат истината дори след години вяра в Бог, нито ще знаят какво е да практикуваш истината или какво е да се покоряваш на Бог. Няма да знаят какво е да удовлетворяваш Бог, нито какво е да търсиш истината или какви са истините принципи. Няма да знаят тези неща. Те дори няма да знаят какво е да си честен човек и как да бъдеш такъв. Те смятат: „Всичко, което трябва да правя, е да живея по този начин и да продължавам да следвам. Каквито и проповеди да се четат в Божия дом, аз ще се придържам твърдо към моя начин на правене на нещата. Както и да се отнася Бог с мен, няма да се откажа от вярата си в Него, нито да Го изоставя. Мога да изпълнявам всякакъв дълг, който се иска от мен“. Те са с впечатлението, че могат да бъдат спасени, като практикуват по този начин. Колко жалко обаче, че макар да нямат някакъв голям проблем с нагласата си, те не разбират никакви истини, дори след като са слушали проповеди толкова много години. Не разбират истината за покорството, нито знаят как да го практикуват, не разбират истината за това да бъдеш честен човек или истината за това да изпълняваш предано дълга си, нито какво означава да бъдеш нехаен. Не знаят дали лъжат или дали са измамни хора. Такива хора не трябва ли да бъдат съжалявани? (Трябва.) Съобразно какво живеят те? Възможно ли е да се каже, че живеят съобразно своето голо детинско сърце? Защо е възможно да се каже това? Защото, както те смятат: „Сърцето ми е на показ пред цялата вселена. Това не е ясно на хората. Те не могат да го видят — но Небето знае“. Ето колко „искрено“ е сърцето им: никой не може да го разбере и то е недостижимо за всички. Защо го наричаме „голо детинско сърце“? Защото тези хора имат някакъв вид настроение, някакъв сантимент и използват този личен сантимент или това свое самозалъгване, за да тълкуват какво трябва да прави вярващият в Бог и какво представлява дългът. Освен това използват такива сантименти, за да шифроват Божиите изисквания. Те смятат: „Всъщност Бог не изисква от хората да правят каквото и да било, нито да имат много умения или да разбират много от истината. Достатъчно е човек да има голо детинско сърце. Толкова е просто да вярваш в Бог — всичко, което трябва да правиш, е да продължаваш да действаш със силата на голото детинско сърце“. И все пак лъжите им не спират, нито съпротивата им, нито непокорството им, нито представите им, нито предателството им. Каквото и да правят, не смятат, че то има значение, но си мислят: „Имам боголюбиво сърце. Никой не може да прекъсне връзката ми с Бог, никой не може да отслаби любовта ми към Бог и никой не може да посегне на моята преданост към Бог“. Що за начин на мислене е това? Не е ли абсурден? Абсурден е и е достоен за съжаление. Има определено състояние на духа на такъв човек — пресъхнал, изчерпан и жалък. Защо „пресъхнал“? Защото, когато се изправи пред нещо просто — да кажем, че е излъгал — той не го знае, нито го осъзнава. Не изпитва никакво угризение. Няма каквото и да било чувство. До момента е следвал Бог без строги критерии, по които да мери всичко, което прави. Не знае какъв човек е, нито дали е измамен човек, нито дали наистина е бил способен да бъде честен човек, нито дали е способен да се покори на Божиите изисквания. Не знае нито едно от тези неща. До такава степен е жалък и пресъхнал духом. Защо казваме, че е пресъхнал духом? Защото не знае какво изисква Бог от него, нито защо вярва в Бог, нито какъв вид човек трябва да се стреми да бъде. Не знае кои действия са лишени от разум или кои действия нарушават истините принципи. Не знае какво отношение да усвои към злите хора и какво отношение да възприеме към добрите хора. Не знае с кого трябва да взаимодейства и до кого да се приближи. Когато стане негативен, дори не знае в какво състояние е изпаднал. Ето какво е да си пресъхнал духом. Вие такива ли сте? (Да.) Не ми е приятно да чуя да казвате това, но това е състоянието, в което се намирате. Винаги сте емоционални и никой не знае това кога ще се промени.

Какво е да си емоционален? Ще разгледаме един пример. Някои хора чувстват, че много обичат Бог. По-конкретно, те се чувстват много привилегировани и двойно благословени за това, че са родени в последните дни, че са приели този етап от Божието дело и че са способни да чуят словата Му със собствените си уши и да преживеят лично Неговото дело. Следователно смятат, че трябва да намерят някакъв начин да изразят своето голо детинско сърце. И как го правят? Емоциите им избиват на повърхността, техният плам е готов да изригне внезапно, стават леко ирационални и емоциите им прерастват в ненормални. И от това се появява грозотата. Още в континентален Китай те се намираха в ужасяваща за вярата в Бог среда и живееха в потисничество. Тогава в тях имаше плам и те искаха да изкрещят: „Всемогъщи Боже, обичам Те!“. Но нямаше къде да го направят — не можеха, от страх да не бъдат арестувани. Сега са в чужбина и са свободни да вярват. Най-накрая имат място, където да дадат воля на своето голо детинско сърце. Имат нужда да изразят колко много обичат Бог. Затова излизат на улицата и намират някое място без много хора наоколо, където да крещят колкото си искат. Преди да могат да го направят обаче, те чувстват, че сякаш им липсва увереност да продължат. Поглеждат обстановката около себе си и някак си не могат да извикат. Какво им минава през ума? „Няма да се получи. Не е достатъчно да имаш само голо детинско сърце. Все още нямам боголюбиво сърце. Нищо чудно, че нямам какво да изкрещя“. И така, те се прибират вкъщи с тъга и болка, и се молят със сълзи на Бог: „О, Боже, не посмях да изкрещя „Обичам Те“, когато бях в обстановка, която не го позволяваше. Сега обстановката го позволява, но все още съм неуверен. Никакъв вик не излиза от мен. Изглежда, че духовният ми ръст и увереността ми са твърде нищожни. Не притежавам живота“. От този момент нататък те се молят по този въпрос, подготвят се и се посвещават на това. Често четат Божиите слова и се трогват до сълзи от тях, а тези техни емоции и ентусиазъм кипят и се трупат в сърцето им. Това продължава, докато един ден не се почувстват достатъчно изпълнени с емоции, за да могат да излязат на градския площад, който събира хиляди души, и да извикат пред тълпата: „Обичам Те, Всемогъщи Боже“ — и въпреки това, когато отидат на площада и видят всички хора там, не могат да извикат. Вероятно и досега още не са извикали. Но независимо дали са го направили или не, какво би означавало това? Да викаш по този начин дали е практикуване на истината? Дали е свидетелство за Бог? (Не.) Тогава защо толкова искат да изкрещят това? Те са убедени, че този техен вик ще бъде по-силен и по-резултатен от всеки друг метод на разпространение на Божиите слова и свидетелстване за Бог. Ето какво означава да бъдеш човек с голо детинско сърце. Добро или лошо нещо е човек да има такива емоции? Нормално или ненормално е това? Може ли да се категоризира като попадащо в обсега на нормалната човешка природа? (Не.) Защо не? Каква е целта на Бог, когато кара хората да изпълняват дълга си и да разбират и практикуват истината? Дали целта е да извиси човешката емоция на любов към Него или човешката емоция на изпълнение на дълга? (Не.) Имате ли понякога такива емоции? А може би често? (Да.) Когато имаш такива емоции, чувстваш ли, че те се появяват внезапно и необичайно или че е трудно да ги потиснеш? Трябва да ги въздържаш, колкото и трудни за потискане да са те. Като оставим настрана всичко останало, това са просто емоции, а не постижения, които идват, след като хората разберат и практикуват истината или след като са следвали Божия път. Те са ненормално състояние. Може ли тогава това ненормално състояние да се причисли към крайното твърдоглавие? Различно е в зависимост от случая. Има различни степени. Някои състояния могат да се причислят към крайното твърдоглавие, а други стигат до нивото на абсурда. Нормално е човек от време на време да излее малко от това настроение. Тогава кои негови проявления са ненормални? Това да правиш нещо поради неудържима емоция. Когато човек живее всеки свой ден и се блъска заради това състояние, чете Божиите слова и разпространява евангелието също заради него, и изпълнява всякакъв и всеки дълг заради него — когато всичко се върти около това нещо и то се превръща в стойността и значението на неговото съществуване и живот — това предвещава неприятности. Целта и посоката на този човек се изкривяват. Има някаква грозота в хората, които живеят съобразно голите си детински сърца. Има нещо твърдоглаво в тях и те имат ненормални емоции. Ако някой живее съобразно тези неща и често живее в такова състояние, може ли да разбере истината? (Не.) Ако не може да разбере истината, какво е неговото разположение на духа, когато слуша проповеди? С какво намерение чете Божиите слова? Може ли човек, който винаги вярва в Бог с голо детинско сърце и религиозна церемония, да разбере и придобие истината? (Не.) Защо не? Всичко, което прави, не се основава на истината, а на религиозна теория, на представи и фантазии. Не става въпрос и за стремеж към истината и практикуване на истината. Той изобщо не се интересува от това каква в действителност е истината или какво казват Божиите слова. Не се интересува от това сякаш всичко, от което се нуждае човек, за да вярва в Бог, е голо детинско сърце, сякаш всичко, което трябва да прави, е да се справя с нещата и да полага усилия в църквата. За него е толкова просто. Не схваща какво е да разбереш и да практикуваш истината, нито към какво да се стремиш, за да бъдеш спасен. Може би понякога мисли за тези неща, но просто не може да ги проумее. През цялото време си мисли: „Стига да имам хъс, да достигна повишено ниво на емоции и да мога да постоянствам докрай, като нищо ще бъда спасен“ и следователно, увлечен от повишените си емоции, върши само глупави неща — неща, които противоречат на истините принципи. В края на краищата е разкрит и отстранен. Изглежда, че повишените емоции все пак не са толкова хубаво нещо.

Има и друго забележително състояние в това да живееш с голо детинско сърце, и то е, че някои хора винаги разчитат на ентусиазъм, за да вярват в Бог. Огънят в сърцата им никога не угасва. Смятат, че всичко, от което се нуждаят, за да вярват в Бог, е голо детинско сърце. „Не е необходимо да разбирам истината, не е необходимо да изследвам себе си, не е необходимо да идвам пред Бог, за да изповядам греховете си и да се покая — и със сигурност не е необходимо да приемам каквото и да било правосъдие, наказание, кастрене или порицание и критика от когото и да било“, смятат те. „Нямам нужда от тези неща. Всичко, което ми трябва, е голо детинско сърце“. Това е принципът на тяхната вяра в Бог. Те си мислят: „Не е нужно да приемам правосъдие и наказание. Достатъчно ми е само да се чувствам добре в кожата си. Вярвам, че Бог със сигурност е доволен, че правя така. Ако аз съм щастлив, и Бог е щастлив — това е всичко, което е необходимо. Ще бъда спасен, ако вярвам в Бог по този начин“. Не е ли това ужасно наивен начин на мислене? Вие някога бяхте в подобно състояние, нали? (Да.) Ако живеете докрай в подобно състояние, неспособни на никакво реформиране, тогава е справедливо да се каже, че не разбирате ни най-малко истината. Истината няма никакво отношение към вас. Не знаете целта или значението на Божието спасение на човека и не разбирате в какво се състои вярата в Бог. Каква е разликата между вярата в Бог и вярата в религията? Всеки си представя, че вярата в религията се дължи на това, че на този човек му липсва препитание, че може да има трудности вкъщи. В противен случай става дума за това, че иска да намери нещо, на което да се опре, да намери духовна храна. Вярата в религията често не е нищо повече от това да накараш хората да са добри, да са добронамерени, да помагат на другите, да са любезни с другите, да вършат повече добри дела, за да трупат добродетелност, да не извършват убийство или палеж, да не нарушават закона и да не извършват престъпления, да не вършат лоши неща, да не удрят хората и да не ги ругаят, да не крадат или ограбват, както и да не мамят и да не мошеничестват. Това е концепцията за „вяра в религията“, която съществува в съзнанието на всеки. Доколко концепцията за вяра в религията съществува сега във вашите сърца? Дали тези неща, които се свързват с вярата в религията, са съгласно истината? Откъде точно идват? Знаете ли? Ако вярвате в Бог със сърце, което таи вяра в религията, какъв ще бъде резултатът? Това ли е правилният начин да се вярва в Бог? Има ли разлика между състоянието на вяра в религията и състоянието да имаш вяра в Бог? Каква е разликата между вярата в религията и вярата в Бог? Когато за пръв път си започнал да вярваш в Бог, може да си чувствал, че да вярваш в религията и да имаш вяра в Бог е едно и също нещо. Но днес, след като си вярвал в Бог от няколко години, какво точно смяташ, че е да имаш вяра? Има ли някаква разлика с вярата в религията? Вярата в религията означава да следваш някакви религиозни ритуали, за да донесеш щастие и утеха на духа си. Тя не е свързана с въпроси за това по какъв път вървят хората или как живеят живота си. Няма промяна във вътрешния ти свят. Ти си оставаш ти, а твоята природа същност си остава същата. Не си приел истините, които идват от Бог, и не си ги превърнал в свой живот, а просто си извършил някои добри дела или си следвал церемонията и правилата. Просто си се занимавал с някои дейности, свързани с вярата в религията — толкова, това е всичко. И така, за какво се отнася вярата в Бог? Тя означава промяна в начина, по който живееш, означава, че вече е настъпила промяна в стойността на твоето съществуване и целите в живота ти. Първоначално си живял заради неща като това да почиташ предците си, да изпъкнеш сред тълпата, да имаш добър живот и да се домогваш до слава и богатство. Днес си изоставил тези неща. Вече не следваш Сатана, но би искал да се отречеш от него, да се отречеш от тази зла тенденция. Следваш Бог, това, което приемаш, е истината, а пътят, по който вървиш, е този на стремеж към истината. Посоката на живота ти се е променила напълно. След като вярваш в Бог, подхождаш към живота по различен начин, имаш различен начин на живот, следваш Създателя, приемаш и се покоряваш на върховенството и подредбите на Създателя, приемаш спасението на Създателя и в края на краищата ставаш истинско сътворено същество. Не е ли това да промениш начина си на живот? Това е пълна противоположност на предишния ти стремеж, начин на живот, и на мотивите и значението, залегнали във всичко, което си правил — те са коренно различни, дори не могат да бъдат сравнени. Тук ще приключим по въпроса с разликата между вярата в Бог и вярата в религията. Можете ли да видите в себе си състоянието, при което имате „голо детинско сърце“, за което говорихме? (Да.) И така, живеете ли през повечето време съобразно голото си детинско сърце или изпадате в това състояние само понякога? Ако е само понякога, това доказва, че вече си се отървал от това състояние и си започнал да се стремиш към истината, че си започнал да излизаш от това положение на нещата. Ако през повечето време все още живееш съобразно голото си детинско сърце и не знаеш как да живееш според Божиите слова, според истината, нито как да се отървеш от въздържането на голото си детинско сърце и да излезеш от това състояние, това доказва, че не живееш пред Бог, че все още не знаеш какво е истината или как да я търсиш. Голяма ли е тази разлика? (Да.) Ако продължаваш да живееш по този начин, без ни най-малко да разбираш истината, тогава си в опасност — рано или късно ще трябва да бъдеш отстранен. А що се отнася до това как се появява това голо детинско сърце, ще трябва да търсиш истината, да разнищиш състоянието си и да промениш това състояние. Защо човек би имал такова голо детинско сърце, какви последици ще има това да разчиташ на своя плам, за да вярваш в Бог, дали можеш да придобиеш истината, като вярваш в Бог по този начин, дали това ще укрепи вярата ти в Бог — в сърцето си трябва да си наясно по тези въпроси. Това изисква от теб да се подлагаш на сравнение, да премисляш и да търсиш решение.

Един вид хора са ентусиасти в сърцето си, когато вярват в Бог. Те нямат против да изпълняват всякакъв дълг, както и да се справят с известни трудности, но темпераментът им е нестабилен — те са емоционални и капризни, непоследователни. Действат единствено според настроението си. Когато са щастливи, вършат добре работата, която им е възложена, и се разбират добре с когото и да работят в екип, и с когото и да общуват. Освен това са готови да поемат и повече дълг — какъвто и дълг да изпълняват, имат чувство за отговорност към него. Ето така действат, когато са в добро състояние. Възможно е да има причина да са в добро състояние: вероятно са били похвалени за това, че се справят добре с дълга си, и са спечелили уважението и одобрението на групата. А може би много хора оценяват работата, която са свършили, и те са се надули като балон, който става все по-голям с всяка похвала. И така, те продължават да изпълняват един и същ дълг всеки ден, но през цялото време така и не разбират Божиите намерения, нито търсят истините принципи. Винаги действат въз основа на своето преживяване. Дали преживяването е истината? Надеждно ли е да се действа въз основа на преживяването? Дали това е в съгласие с истините принципи? Да се действа въз основа на преживяването не е в съгласие с принципите. Неизбежно ще има моменти, когато това ще претърпи провал. И така, един ден тези хора не изпълняват добре дълга си. Много неща се объркват и те са подложени на кастрене. Групата не е доволна от тях. Тогава те стават негативни: „Повече няма да изпълнявам този дълг. Справям се лошо. Всички сте по-добри от мен. Аз съм този, който за нищо не става. Който желае да го изпълнява, да започва!“. Някой разговаря с тях за истината, но тя не достига до тях и те не разбират, като казват: „Какво толкова има да се разговаря за това? Не ме интересува дали това е истината или не — ще изпълнявам дълга си, когато съм щастлив, и няма да го изпълнявам, когато не съм. Защо да усложняваме нещата? Сега няма да го изпълнявам, ще изчакам друг ден, когато съм щастлив“. Ето какви са тези хора през цялото време. Независимо дали в изпълнението на дълга си, четенето на Божиите слова, слушането на проповеди и посещението на сбирки, или във взаимодействието си с другите — във всичко, което се отнася до който и да е аспект от живота им, те разкриват състояние, което в един момент е облачно, а в следващия — слънчево, в един момент е въодушевено, а в следващия — потиснато, в един момент е студено, а в следващия — разгорещено, в един момент е негативно, а в следващия — положително. С две думи, състоянието им, добро или лошо, винаги е доста ясно изразено. Можеш да го видиш от пръв поглед. Те са непоследователни във всичко, което правят, като просто се отдават на темперамента си. Когато са щастливи, вършат работата си по-добре, а когато не са, са калпави — може дори да спрат да правят каквото и да било, и да се откажат. Каквото и да правят, те трябва да го правят според настроението си, според средата, според изискванията си. Изобщо нямат воля да понасят трудностите, обгрижвани и разглезени са, истерични, неподвластни на разума, и не правят нищо, за да се овладеят. На никого не е позволено да ги обижда. Всеки, който го направи, става мишена за тяхното настроение, което идва като буря — а веднага след като премине, те са негативни и емоционално потиснати. Нещо повече, правят всичко въз основа на своите предпочитания. „Ако тази работа ми харесва, ще я свърша. Ако не ми харесва, няма да я свърша нито сега, нито никога. Който от вас желае, може да я свърши. Аз нямам нищо общо с това“. Що за човек е това? Когато е щастлив и състоянието му е добро, сърцето му се вълнува и казва, че иска да обича Бог. Толкова е развълнуван, че плаче, по лицето му се стичат горещи сълзи, ридае силно. Дали сърцето му наистина обича Бог? Състоянието да обичаш Бог със сърцето си е нормално, но като погледнеш нрава на такъв човек, неговото поведение и това, което разкрива, ще си помислиш, че е някое десетгодишно дете. Този негов нрав, неговият начин на живот, показва капризност. Такъв човек е непоследователен, не е предан, безотговорен и небрежен е във всичко, което прави. Никога не се подлага на трудности и не желае да поеме отговорност. Когато е щастлив, няма против да прави каквото и да било. Няма против малко трудности, а ако интересите му понесат удар, това също е в реда на нещата. Ако обаче е нещастен, няма да направи нищо. Що за човек е това? Нормално ли е подобно състояние? (Не.) Този въпрос излиза извън рамките на ненормалното състояние — това е проявление на крайна капризност, крайна глупост и невежество, крайна детинщина. Какъв е проблемът с капризността? Някои хора вероятно ще кажат: „Това е нестабилност на характера. Такива хора са твърде млади и са преминали през твърде малко трудности, а индивидуалността им все още не е оформена, затова в поведението им често се наблюдава капризност“. Факт е, че капризността не се интересува от възрастта: понякога и четиридесетгодишните, и седемдесетгодишните също са капризни. Как може да се обясни това? Капризността всъщност е проблем на нрава на човека, при това изключително сериозен проблем! Ако някой изпълнява важен дълг, този проблем може да забави изпълнението му и напредъка на делото, като причини загуби за интересите на Божия дом. При обичайния дълг също може понякога да повлияе и да попречи на нещата. По никакъв начин не е от полза за другите, за самия човек или за делото на църквата. Дребните задачи, които изпълнява такъв човек, и цената, която плаща, излизат на чиста загуба. Особено капризните хора са негодни да изпълняват дълг в Божия дом, а има много такива хора. Капризността е най-често срещаното проявление на покварения нрав. На практика всеки човек има такъв нрав. А какво представлява този нрав? Естествено, всеки покварен нрав е една разновидност на нрава на Сатана, а капризността е покварен нрав. Казано по-меко, това е да не обичаш истината или да не я приемаш. Казано с по-силни думи, това е да изпитваш неприязън към истината и да я мразиш. Могат ли капризните хора да се покорят на Бог? Със сигурност не могат. Могат за известно време, когато са щастливи и имат полза, но когато са нещастни и нямат полза, изпадат в ярост и се осмеляват да Му се противопоставят и да Го предадат. Те ще си кажат: „Не ме интересува дали това е истината или не — важното е да съм щастлив, да съм доволен. Ако съм нещастен, каквото и да каже някой, няма да помогне! Какво значение има истината? Какво значение има бог? Аз съм шефът!“. Що за покварен нрав е това? (Да мразиш истината.) Това е нрав на омраза към истината, на неприязън към нея. Има ли в него елемент на надменност и самонадеяност? Елемент на непримиримост? (Да.) Тук става въпрос за още едно нечувано състояние. Когато такива хора са в добро настроение, те са любезни с всички и отговорно изпълняват дълга си. Другите ги смятат за добри, покорни хора, за хора, които са готови да платят цената, които наистина обичат истината. Станат ли негативни обаче, те ще си вземат шапката, ще се оплакват и даже ще бъдат неподвластни на разума. Тук се проявява тяхната порочна страна. На никого не е позволено да ги упреква. Те дори ще кажат: „Разбирам всяка истина, просто не я практикувам. Достатъчно ми е само да съм си спокоен!“. Какъв нрав е това? (Порочност.) Тези зли хора не просто са готови да се съпротивляват на всеки, който би могъл да ги кастри, а дори биха го наранили и биха му навредили досущ като зли демони. Никой не би се осмелил да се забърка с тях. Не е ли това крайно капризно и порочно от тяхна страна? Дали този проблем е свързан с младостта? Ако бяха по-възрастни, нямаше ли да са капризни? Ако бяха по-възрастни, щяха ли да бъдат по-сериозни и рационални? Не. Това не е въпрос на тяхната индивидуалност или на тяхната възраст. В тях се крие дълбоко вкоренен покварен нрав. Те се ръководят от покварения нрав и живеят съобразно този покварен нрав. Има ли покорство в човек, който живее с покварен нрав? Може ли той да търси истината? Има ли част от него, която обича истината? (Не.) Не, няма нищо такова. Вие всички имали ли сте капризно състояние? (Да.) Щяхте ли да го сметнете за проблем, ако не разговаряхме за него? (Нямаше.) Сега, след като разговаряхме за него, смятате ли, че е доста сериозен проблем? (Да.) Някои случайни прояви на капризност се появяват по обективни причини. Това не е проблем на нрава. Всички проблеми на нрава и всяко разкриване на покварен нрав в действията на човек ще доведат до негативни последици. Ето един пример за обективна причина: да кажем, че днес някой го боли ужасно корем. Изпитва такава болка, че едва има сили да говори. Иска просто да си полегне за малко. Точно тогава идва друг човек и разменя няколко думи с него, но той отговаря с малко рязък тон. Дали това е проблем с нрава му? Не, не е. Държи се така просто защото е болен и изпитва болка. Ако се държеше така в нормални обстоятелства, ако говореше по този начин, това щеше да е проблем с нрава. В този случай тонът, с който говори, е рязък, защото болката му е стигнала до определен праг. Нормално е да се случват такива неща. Ако има обективна причина и всички признават, че да се говори или действа по такъв начин е простено и разумно, като се имат предвид обстоятелствата, и че човешката природа просто е такава, тогава това е поведение и разкриване на нормална човешка природа. Вземете примера с човек, който е загубил роднина и започва да плаче от мъка. Това е съвсем нормално. И въпреки това има хора, които биха го осъдили и казали: „Този човек е сантиментален. През всичките тези години е вярвал в Бог, а още не може да се избави от привързаността си към семейството. Дори плаче, когато някой негов роднина почине. Колко глупаво!“. После става така, че умира майката на човека, казал това, и той плаче по-силно от всеки друг. Как трябва да се гледа на това? Не можеш сляпо да прилагаш правилата или да обобщаваш по този начин — някои неща имат обективни причини и те представляват поведение и разкриване на нормалната човешка природа. Какво е поведението и разкриването на нормалната човешка природа и какво не е — това се променя според обстоятелствата. Каквото и да е споменато относно това, съобразно което живее човек, казаното засяга в един аспект проблемите с нрава на хората, а в друг аспект става дума за проблеми във възгледите на хората, начините им на стремеж и пътищата им на стремеж. Изобщо не става въпрос за техния характер или индивидуалност, или за техните външни начини на вършене на нещата.

Има и друг вид състояние — това да живееш според философия за светските отношения. В своята вяра в Бог, повечето хора обичат да се стремят към слава, придобивки и статус, без да се съсредоточават върху стремежа към истината. Стига някой да има известни заложби и няколко идеи, той притежава набор от сатанински философии и правила за живот. Всеки има своето „нещо готово в запас“ по отношение на това как да живее щастливо, как да живее по начин, който го отличава и носи чест на фамилното му име и печели всеобщото одобрение. Какво е това нещо готово в запас? То е „върховна“ философия за светските отношения. На някои хора може да им се стори странно да чуят това: „върховна“ и „философия за светските отношения“ не си подхождат. Това е странно съчетание. И така, защо тук е използвана думата „върховна“? Човек с философия за светските отношения по принцип смята, че за да живее, трябва да разполага с определени правила за съществуване, т.е. с някои тайни за оцеляване. Той смята, че това е единственият начин да постигне целите си в живота. Разглежда тези правила за съществуване, тоест философията за светските отношения, като свои най-висши постулати — точно като онези девизи, които хората често казват. Той отстоява и се придържа към своята философия за светските отношения така, сякаш е истината, без да изключва от тази нагласа дори Божиите избраници. Той смята: „Никой човек не може да се откъсне от светските отношения. Вие вярвате в Бог, нали? Следвате принципите, нали? Разбирате истината, нали? Добре тогава, аз имам философия за светските отношения, с която да се справям с вас. Вие сте педантични, нали? Спазвате истините принципи, нали? Е, аз не разбирам истините принципи и въпреки това мога да ви предразположа и да ви накарам да се въртите в кръг. Ще ви държа всички в орбитата си. Ще казвате, че съм добър човек, и няма да говорите зад гърба ми. Дори ще ви осъждам, когато не сте наблизо, ще ви погаждам лоши номера и ще ви продам — а вие няма изобщо да разберете“. Това е човек, който живее според философията за светските отношения. Какво се крие в тази философия за светските отношения? Увъртане, измама и тактика, а също така подходи и методи. Когато например види някой човек със статус, някой, който би могъл да му е от полза, той е много учтив, прави поклони и реверанси, и не пести хвалебствията си. С тези, които според него нямат какво толкова да предложат и не са толкова добри като него, той винаги говори снизходително и ги гледа отвисоко, което кара тези хора да чувстват, че той ги превъзхожда и трябва винаги да му се възхищават. Във вътрешния си свят той има система как да си играе с хората и да ги манипулира, както и начин, по който трябва да се отнася към всеки тип човек. Когато срещне някого, той знае от пръв поглед какъв тип човек е и как трябва да се държи и общува с него. В ума му веднага се появява съответната формула. Той е вещ и обигран в това. Не е необходимо да мисли за прилагането на тази философия за светските отношения — не му трябват предварителни скици или нечии инструкции. Има свои собствени методи. Някои от тях е измислил сам, други е научил от хората или ги е наблюдавал при хората, или ги е придобил под влиянието на хората. Възможно е никой да не му е казал за тези методи, но той може да си направи изводи за тънкостите и така научава своята философия за светските отношения, техниките, подходите и методите, схемите и сметките. Дали хората, които живеят съобразно тези неща, притежават истината? Могат ли да живеят съобразно истината? (Не.) Не могат. И така, какво влияние имат върху другите хора? Често се случва другите да останат измамени и изиграни от тях, използвани и употребени за забавление и т.н. Тази философия за светските отношения не е непременно само от компетенцията на интелектуалците или на някаква група хора — факт е, че тя присъства у всеки.

По какви други начини се проявяват сатанинските философии? Някои хора са много добри в говоренето. Те предизвикват щастие и удовлетворение у хората, които си тръгват утешени, след като са ги чули да говорят, но такъв човек не върши никаква реална работа. Що за човек е той? Такъв, който манипулира хората с хубави думи. Някои водачи и работници работят известно време, а след това си мислят: „Дали Горното ме разбира? Познава ли ме Бог? Трябва да докладвам за няколко проблема, за да знае Горното, че работя. Ако Горното види, че докладваните от мен проблеми са съвсем реални и съществени, че са ключови въпроси, Горното сигурно ще ме цени много, като вижда, че мога да върша действителна работа“. И така, тези хора намират възможност да споменат проблемите. Оправдано е да ги споменават, това е здрав разум, а и делото го изисква. Това обаче не бива да бъде опетнено с личните им намерения. Можете ли да видите какво е намерението на този човек, когато докладва за тези проблеми? Какъв всъщност е проблемът с това негово намерение? Този въпрос изисква размисъл и проницателност. Ако споменава проблемите, за да изпълнява добре дълга си и да удовлетвори Бог, това би било оправдано. Би означавало, че е отговорен човек – някой, който е свършил действителна работа. В момента обаче има някои водачи и работници, които не вършат действителна работа, а са опортюнисти и я карат през просото, които лъжат началниците си и крият нещата от подчинените си. Въпреки това искат да са предразполагащи и изкусни, и да удовлетворяват всички. Като практикуват по този начин, не живеят ли съобразно сатанински философии? Ако е така, как трябва да се разреши проблемът? Какви истини трябва да се търсят, как да се познае и различи проблемът — тези неща трябва да се изяснят преди да може да се реши проблемът с покварените им намерения. Ето още един пример. Двама души се събират, за да изпълняват даден дълг. Отиват в някоя църква в друг район, за да се справят с даден проблем там. Условията на живот там са сравнително лоши, обществената сигурност не е на ниво и това място крие някакъв риск. Единият от тях казва: „Хората в тази църква не ме харесват. Дори и да отида, няма гаранция, че ще мога да реша проблема там. Теб обаче всички те харесват. Би било продуктивно ти да отидеш да разрешиш проблема“. Другият смята, че това е така, и тръгва. Като оставим всичко останало настрана, няма ли проблем с този, който си намери причини и оправдания да не отиде? Независимо дали неговите оправдания и причини са основателни или не, практикува ли той истината така? Мисли ли за своите братя и сестри? Не. Той лъже. Използва приятни думи, за да постигне собствените си цели. Нима това не е техника? Ако мислиш по този начин и действаш по този начин, не си се опълчил на плътта. Все още живееш съобразно сатанински философии. Но какво би станало, ако можеше да се опълчиш на себе си и да не живееш съобразно сатанински философии? Първоначално нямаше да искаш да отидеш в онази църква, за да се справяш с проблемите ѝ, но щеше да обмислиш: „Това не е правилно. Фактът, че мисля по този начин означава, че съм лош човек, че съм неетичен. Трябва да си върна думите назад възможно най-бързо. Трябва да му се извиня и да бъда откровен за покварата, която разкрих. Трябва да отида на онова място днес, дори това да означава, че ще умра там“. Всъщност не е сигурно, че ще умреш там. Откога смъртта идва толкова лесно? Животът и смъртта са предопределени от Бог. Общо взето, в такъв случай е необходимо да си непоколебим и да имаш способността да се опълчиш на себе си. Само тогава ще си способен да живееш съобразно истината. Ще ви дам още един пример. Двама души се събират, за да изпълняват даден дълг. И двамата се страхуват да поемат отговорност за него, така че всичко се обръща в състезание по убедителност. Единият казва: „Ти иди и се погрижи за това“. Другият казва: „По-добре ще е ти да се заемеш с това. Моите заложби са по-скромни от твоите“. Това, което наистина си мислят, е следното: „Няма да има награда, ако се справя добре с това, а ако се справя зле, ще бъда кастрен. Няма да отида – не съм толкова глупав! Знам какво си намислил. Спри да се опитваш да ме накараш да отида“. Какво се получава накрая от тяхната размяна на реплики? Нито един от двамата не отива и в резултат на това делото се забавя. Не е ли това неетично? (Така е.) Не е ли забавянето на делото сериозна последица? Това е лош резултат. И така, съобразно какво живеят тези двамата? И двамата живеят съобразно сатанински философии. Те са възпирани и обвързани от сатанински философии и от собствените си хитрости. Не са успели да практикуват истината и поради това изпълнението на дълга им не отговаря на критериите. То е нехайно и в него изобщо няма свидетелство. Да кажем, че двама души са се събрали, за да изпълнят даден дълг. Единият се опитва да заеме доминираща позиция във всичко и винаги иска да има последната дума, а другият може да си помисли: „Той е коравият от двама ни. Той обича да поема инициативата. Добре, нека да има водещата роля във всичко, а когато нещо се обърка, именно той ще бъде кастрен. „Вятърът брули високите дървета!“ Няма да съм висок тогава. Просто нещата стоят така, че имам скромни заложби и не обичам да ме занимават с какво ли не. Той обича да е водещият, нали? Е, ако има нещо за правене, ще го оставя на него!“. Човек, който би казал такива неща, обича да бъде угодник, последовател. Какво разбирате за начина му на изпълнение на дълга? От какво се води в живота?“ (Философия за светските отношения.) Освен това си мисли и нещо друго. „Няма ли да ми се ядоса, ако му открадна светлината на прожекторите? Няма ли да има разногласия между нас двамата занапред? Ако това се отрази на отношенията ни, ще ни е трудно да се разбираме. За мен ще е по-добре, ако го оставя да се оправя по неговия начин“. Не е ли това философия за светските отношения? Начинът, по който живеят такива хора, им спестява неприятности. Той им дава възможност да избягват поемането на отговорност. Занапред те ще са последователи във всичко, което им се налага да правят, без да се налага да поемат инициативата или да се набиват на очи, и без да се налага да мислят за някакви проблеми. Всичко се поема от някой друг, така че те няма да се изморяват. Готовността им да бъдат последователи доказва, че нямат чувство за отговорност. Те живеят според философията за светските отношения. Не приемат истината и не отстояват принципите. Това не е хармонично сътрудничество — това е да бъдеш последовател, да бъдеш угодник. Защо това не е сътрудничество? Защото не оправдават отговорността си в нищо. Не действат с цялото си сърце или с целия си ум, а е възможно да не действат и с цялата си сила. Ето защо казвам, че живеят съобразно философията за светските отношения, а не съобразно истината. Ето друг пример: някой прави нещо лошо, докато изпълнява дълга си, нещо, което нанася вреда на интересите на Божия дом. Ти виждаш това, но си мислиш: „Това не е моя работа. Не е навредило на моите интереси. А освен това не аз съм този, който носи отговорност. Откъде накъде ще си пъхам носа в чуждите работи? Някой друг, който е готов, може да се погрижи за това. Всичко, което трябва да правя, е да остана успешен в своето дело. Ако другите вършат лоши неща, това няма нищо общо с мен. Не ме интересува дали виждам нещо, не ме интересува дали са се отклонили от правилния път, а ако има загуби за делото на църквата, това няма нищо общо с мен“. Не е ли това философия за светските отношения? (Така е.) Добри ли са намеренията на този човек? (Не.) Той живее съобразно сатанински философии. Някои хора правят това от време на време по определен въпрос. Други го правят често, без никога да търсят истината или да се самоанализират, и без да преодоляват покварения си нрав. Тези два типа хора се намират в различни ситуации. Но независимо дали това се прави в отделни случаи или по всички въпроси, то засяга проблема с покварения нрав. Не става въпрос просто за нечии методи — става въпрос да живееш живота си съобразно сатанински философии. Има ли друга философия за светските отношения, която хората обикновено виждат и с която влизат в контакт? (Подкупване на други хора с дребни услуги, задоволяване на чужди предпочитания, хвалене на хората и угаждане на вкуса им). Задоволяването на предпочитанията на другите е една от техниките, един вид философия за светските отношения. Какво друго? (Да не се изказваш директно, когато видиш, че някой нарушава принципите с действията си, от страх да не нараниш чувствата му.) Да говориш индиректно, винаги да заобикаляш въпроса, винаги да подбираш приятни думи, които не засягат принципите или основния проблем — това е друг вид философия за светските отношения. Има ли и други? (Да ласкаеш и да се умилкваш на всеки, който има статус.) Това е подмазване и също е вид философия за светските отношения. Има хора, които по природа винаги се опитват да манипулират другите и да се възползват от тях. Те са особено коварни. Има и хора, които са предразполагащи и изкусни, където и да отидат. Когато казват нещо, то зависи от това на кого го казват. Много са съобразителни: знаят как да се отнасят с даден човек от първия момент, в който погледите им се срещнат. Такива хора са изключително лукави. Те не могат да живеят съобразно истината. По какви други начини се проявява философията за светските отношения? (Да не смееш да се изкажеш, когато видиш проблем, защото се страхуваш да не поемеш вината, ако се окаже грешка, да наблюдаваш какво казват и правят другите и не изразяваш мнение, докато мнозинството вече не се е изказало.) Хората са склонни да се носят по течението, като мислят, че законът не може да се прилага, когато всеки го нарушава. Какъв вид проблем е това? Какъв вид нрав? Не е ли това измамен нрав? Да не смееш да отстояваш истините принципи, защото винаги искаш да си угодник и се страхуваш да не предизвикаш обида, но също така да се страхуваш, че ще бъдеш разобличен и отстранен заради това, че не практикуваш истината — това е сериозна дилема! Това е жалката участ на угодниците. Когато хората не практикуват истината, такива са грозните условия, които изживяват. Всички те носят демоничното подобие на Сатана. Някои от тези хора са коварни, други са вероломни. Някои са достойни за презрение, други са противни. Някои са низки, други — жалки. Живеете ли съобразно сатанински философии? Да ласкаете всеки, който е водач, като същевременно пренебрегвате водачите, които са били сменени и отстранени. Да се подмазвате на всеки, избран за водач, без значение кой е. Да казвате всякакви неща, от които ти се повдига: „Божичко, колко си хубава и добре сложена — олицетворение на красотата. Гласът ти има тембъра на някой водещ на новините и пееш като славей“, като търсиш начини да спечелиш благоразположението им. Да ги ласкаеш при всяка възможност. Да ги подкупваш с дребни услуги. Като цяло да наблюдаваш какво правят и говорят хората, и да измисляш начини да ги удовлетворяваш, когато видиш, че нещо им харесва. Това ли са тактиките, които имате? (Да. Понякога виждам, че някой водач или работник има някакви проблеми или недостатъци, но не смея да кажа нищо от страх, че ще ме обвинят и ще бъдат лошо настроени към мен.) Това е липса на принципи. Знаеш ли тогава дали правилно си идентифицирал тези проблеми и дали би било от полза за делото на църквата, ако говориш за тях? (Донякъде.) Знаеш донякъде — тогава какво трябва да направиш, за да се съобразяваш с истините принципи? Ако си сигурен, че си открил проблем и в сърцето си разбираш, че този проблем трябва да се реши, защото в противен случай ще забави делото, но въпреки това не си способен да се придържаш към принципите и се страхуваш да не обидиш другите хора, какъв проблем е налице? Защо би се страхувал да се придържаш към принципите? Това е въпрос от сериозно естество и той засяга дали обичаш истината и дали имаш чувство за справедливост. Трябва да изразиш мнението си, дори да не знаеш дали е правилно. Ако имаш мнение или идея, трябва да я кажеш и да оставиш другите да преценят. От това ще има полза за теб и то ще допринесе донякъде за решаването на проблема. Ако си мислиш: „Няма да се занимавам. Ако кажа нещо правилно, няма да получа признание, а ако е погрешно, ще бъда кастрен. Не си заслужава“, не е ли това егоистично от твоя страна и не е ли достойно за презрение? Хората винаги гледат собствените си интереси и не са способни да практикуват истината. Това е най-трудното нещо, свързано с хората. Нима всички вие нямате в себе си куп такива философии за светските отношения и схеми? Във всеки човек има доста елементи от сатанински философии и те отдавна са го превзели. Затова не е чудно, че хората слушат проповеди години наред, без да разбират истината, и че навлизането им в истината реалност е бавно, а духовният им ръст остава винаги толкова малък. Причината е, че такива покварени неща им пречат и ги смущават. Съобразно какво живеят хората, когато трябва да практикуват истината? Живеят съобразно този покварен нрав, съобразно представи, фантазии и философия за светските отношения, както и съобразно даровете си. Когато живеят съобразно тези неща, за хората е много трудно да дойдат пред Бог. Защо е така? Товарът им е твърде голям, а хомотът твърде тежък. Когато човек живее съобразно тези неща, той е толкова раздалечен от истината. Тези неща ти пречат да разбереш истината и да практикуваш истината. Ако не разбираш истината, ще се увеличи ли вярата ти в Бог? (Не.) Вярата ти в Бог със сигурност няма да се увеличи, да не говорим за познанието ти за Него. Това е много печално и страховито нещо.

Това, съобразно което живеят хората, има връзка с техните възгледи за нещата, както и с техния нрав. Някои хора винаги се домогват към мечтите и желанията си. Това са хората с мечти. Някои винаги живеят съобразно желанията си. Какво включват желанията им? Съществува желанието за работа и за изява, а съществува и желанието за изтъкване. Като пример могат да се посочат тези, които обичат статуса. Без статус те няма да вярват в Бог. Без статус не би им хрумнало да правят каквото и да било, а да вярват в Бог също им е скучно. Живеят съобразно желанието си да преследват статуса, а дните им минават един след друг, подчинени на това желание. Какъвто и статус да имат, той е доста ценен за тях. Всичко, което правят, е изцяло в името на статуса: да поддържат статуса си, да укрепват статуса си, да разширяват пълномощията си — всичко, което правят, по всякакъв начин има отношение към това тяхно желание. Те живеят съобразно желанието си. Има и други, които водят жалък живот в света. Те са простодушни хора, които винаги са угнетени, идват от лоши семейства, от лоша социална среда, без да има на кого да разчитат. Те са самотни и пренебрегвани, докато не започнат да вярват в Бог и тогава чувстват, че най-накрая са намерили опора. Имат стремление и то ги води във вярата им в Бог. Стремлението им никога не се е променяло, дори до ден днешен. Те смятат: „Като вярвам в Бог, живея с достойнство и сила на характера. Като вярвам в Бог, мога да съм много по-добър от другите и да водя живот, който ги превъзхожда“. Когато отида на небето, всички ще трябва да ми засвидетелствате уважение. Повече никой няма да ме гледа отвисоко“. Това тяхно желание, тази тяхна надежда е много куха и неопределена. Те смятат, че са водили такъв жалък живот в света поради семейни обстоятелства или по някаква друга причина. Като живеят в Божия дом, имат на какво да се осланят. Братята и сестрите не ги тормозят. Вече не са неудачници. Имат своята опора. Нещо повече, най-голямата им надежда е, че могат да придобият чудесна крайна цел за себе си след смъртта си или в този живот, където ще са способни да държат главата си високо вдигната. Това е тяхната цел. Те живеят съобразно това стремление и навсякъде и във всичко използват тази мисъл, това желание като своя мотивация. За тях е доста трудно да живеят съобразно истината. Такива хора водят жалък живот. Има и други, които желаят да се изтъкнат или да се изявят. Поради това много обичат да живеят в група, да правят това и онова, за да се издигнат в очите на другите в групата, което задоволява суетата им. Те смятат: „Може да не съм водач, но стига да мога да изложа талантите си на показ пред групата и да давам вид, че блестя от обаяние, обгърнат с ореол, за мен си струва да вярвам в Бог. Именно за това живея. Не е по-лошо от това да си в света“. И така, ето за това живеят те от този момент нататък. Прекарват всичките си дни и години по този начин, без никаква промяна на първоначалното си намерение. Това ли означава да се живее съобразно истината? Със сигурност не. Такива хора живеят съобразно мечтите и желанията си, също като невярващите. Това е проблем, който е свързан с възгледите на човека за нещата, както и с покварения нрав. Ако този проблем не бъде решен, няма как да се разбере или практикува истината и тогава е доста трудно да се живее съобразно нея.

Има и жени, които живеят според външността си, които винаги се смятат за хубави и мислят, че където и да отидат, всеки ги харесва, цени ги високо и ги одобрява. Където и да отидат, те чуват комплименти от хората и виждат усмихнати лица, насочени към тях. Доста са доволни от себе си и са самоуверени, като живеят така. Затова смятат, че като живеят по този начин, им се дава капитал, че в начина им на живот има голяма стойност — че най-малкото много хора ги оценяват. Нима няма и мъже, които също се занимават с това да живеят съобразно външността си? Да кажем, че си красив и в разговорите си със сестрите си остроумен, обаятелен и романтичен. Доста си доволен от себе си, всички имат високо мнение за теб и се въртят около теб. „Аз всъщност не се опитвам да изляза на среща с която и да било. Просто така живея и е прекрасно! Да практикувам истината — колко скучно!“. Има и други хора, които живеят от някакъв вид капитал, а за да имат капитал, трябва да притежават нещо реално, разбира се. Какво би могло да е това реално нещо? Някои хора например смятат, че вярват в Бог още от утробата на майка си. Вярвали са в Бог в продължение на петдесет или повече години и това е техният капитал. Когато видят някой брат или сестра, питат: „От колко години вярваш в Бог?“. „От пет години“, отговаря другият. Те са вярвали в Бог десет пъти по-дълго от този човек и като виждат това, си мислят: „Вярвал ли си в Бог поне приблизително толкова години, колкото аз съм вярвал? Толкова си млад. По-добре се дръж прилично — имаш да извървиш дълъг път!“. Ето така тези хора живеят от капитала си. Какви други видове капитал съществуват? Някои хора са служили като водачи и работници на всички нива. От дълго време се занимават с това, като вършат работа, обикалят и ходят по църквите, и имат много опит. Сравнително добре запознати са с работните подредби на Горното, както и с различните типове хора и области на работа в църквата. Затова смятат: „Аз съм водач ветеран с капитала на ветеран. Работя от много време и имам опит. Какво ли знаете всички вие? Вие сте деца. Колко дни сте работили? Толкова сте зелени. Нищо не знаете. Ами да, трябва да ме слушате, точно така!“. Ето така продължават да проповядват по цял ден, без да казват нищо практично — всичко е думи и доктрини. Те обаче ще се оправдават: „Днес съм в лошо настроение. Има един антихрист, който предизвиква прекъсване и смущение, и това ми се отрази. Следващия път ще проповядвам както трябва“. Това показва истинската им същност, нали? Живеят от капитала си на ветерани и при това са безкрайно самодоволни. Колко отвратително наистина, колко противно! Това е единият вид капитал. Има и други, които са били хвърлени в затвора за това, че вярват в Бог, или са имали някакво друго изключително преживяване, или са изпълнявали изключителен дълг. Страдали са и това също им служи като своеобразен капитал. Защо хората винаги живеят от своя капитал? Тук има проблем: те смятат, че този капитал е техният живот. Стига да живеят от своя капитал, те са способни често да се възхищават и да се наслаждават на себе си, и да използват този капитал, за да нареждат на другите и да им влияят, което върши работа за извоюване на тяхната похвала. Те вярват, че като имат този капитал за основа, стига да се стремят към малко истина или да изпълняват добре дълга си и да са постигнали някои добри дела, тогава, подобно на Павел, могат да се сдобият с венеца на правдата. Със сигурност ще оцелеят. Със сигурност ще стигнат до добра крайна цел. Като живеят от своя капитал, те често се намират в едно тщеславно, безкрайно самодоволно, удовлетворително самоуверено състояние. Смятат, че Бог е доволен от техния капитал, че Той им се радва, че Той ще им позволи да останат до самия край. Не означава ли това да живееш от капитала си? Те разкриват тази нагласа на всяка крачка. В нещата, които разкриват, в нещата, съобразно които живеят, и в нещата, които проповядват на другите при всеки удобен случай, ясно се вижда какво се върти в главата им. Има и други, които са получили специална благодат или грижа от Бог, нещо, което никой друг няма — само те. Затова си мислят, че са специални, че са различни от всички останали. Те казват: „Вашата вяра в Бог е различна от моята. Бог започва, като ви дава много благодат и ви води. После, след като бавно сте започнали да разбирате няколко истини, Бог ви кастри, съди и наказва. Така е с всички ви. При мен е различно: Бог ми дава специална благодат. Той се отнася към мен със специална благосклонност, а тази специална благосклонност е моят капитал — това е моята гаранция и моят билет за царството“. Какво чувство изпитвате, когато чуете да казват тези неща? Имат ли те познания за Божието дело? Имат ли познания за себе си? Никакво. Справедливо е да се каже, че не разбират истината и смятат, че могат да бъдат спасени без да се налага да се стремят към истината, да търсят истината или да приемат съд и наказание. Кои са тези хора, които имат подобни състояния? Те са от малцината, които са имали някакви видения, които са получили някаква специална защита и са избегнали беди. Или са умрели и са се върнали към живота, и имат някакво специално свидетелство или преживяване. Те възприемат тези неща като свой живот, като основа на това да живеят и ги използват за заместител на практикуването на истината. Нещо повече, те приемат тези неща като знаци и критерии за спасение. Това е капитал. Вие имате ли такива неща? Възможно е да нямате този вид специално преживяване, но ако сте изпълнявали определен дълг от много време и сте постигнали резултати, ще приемете, че имате капитал. Да кажем, че си изпълнявал дълга на режисьор от много време и си създал няколко добри творби. Това приема формата на капитал за теб. Възможно е все още да не разполагаш с такъв, защото не си създал никакви творби. Или пък може да си заснел два филма, които според теб не са лоши, но все още не смееш да ги разглеждаш като свой капитал. Липсва ти увереност в тях. Чувстваш, че все още нямаш достатъчно преживяване или капитал, затова си предпазлив, резервиран и сдържан. Не смееш да настъпиш никого по мазола, а още по-малко да се държиш нахакано и да се перчиш наляво-надясно. И все пак си безкрайно доволен от себе си и непрекъснато се възхищаваш на себе си, а това са нещата, съобразно които живееш. Не е ли това жалката участ на поквареното човечество?

Някои хора имат много злобен вид. Те са едри, набити и силни, и винаги гледат да тормозят другите. В речта си са доста високомерни и властни. Неотстъпчиви са към всички, независимо кои са. Затова хората малко се плашат, когато ги видят, и се отнасят към тях почтително, като се опитват да ги предразположат. Това ги кара да се възгордяват безкрайно. Смятат, че животът е песен и че всичко това е техен талант — мислят, че никой не би посмял да ги тормози, като живеят по този начин. Ако искаш да останеш непоклатим в тълпата, трябва да си самоуверен, да държиш съдбата в ръцете си, да си силен и издръжлив — това е техният принцип в живота. За да останат непоклатими сред другите, без никой да се осмелява да ги тормози или да си играе с тях, нито да се осмелява да ги мами и използва, те свеждат нещата до следния принцип: „Трябва да бъда силен и твърд, ако искам да живея добре — колкото по-свиреп съм, толкова по-добре. Така никой никъде няма да си помисли да ме тормози“. И така, те живеят по този начин няколко години и както се оказва, наистина никой не смее да ги тормози. Най-накрая са постигнали целта си. В каквато и група да се намират, изражението им е сериозно, лицето им е безизразно, те наблягат на своята сериозност и се мръщят с хладно презрение. Никой не смее да говори около тях. Децата започват да плачат само като ги видят. Демони, преродени — това са те! Юмрукът е на почит – що за нрав е това? Нрав на порочност. Където и да отидат, първото нещо, което правят, е да се научат как да лавират и да използват хората. Искат също да контролират хората и да ги укротяват. Мислят за начини да дадат урок на всеки, който не ги уважава, и търсят възможности да накажат с хапливи думи всеки, който не им говори любезно. Не е ли порочно да се живее съобразно тези неща? Това, че се справят с нещата с помощта на юмруци, има някакъв ефект: много хора се страхуват от тях, което им проправя път. Но могат ли такива хора да приемат истината, като се има предвид, че живеят според своята избухливост и злобен нрав? Могат ли наистина да се покаят? Това би било невъзможно, тъй като те одобряват сатанинските философии и използването на сила. Живеят само съобразно сатанински философии и използването на сила. Карат всеки да им се подчинява и да се страхува от тях, за да могат да беснеят на воля и да правят каквото си искат. Това, което ги притеснява, не е да имат лоша репутация, а да нямат зла репутация. Това е техният принцип. След като постигнат целта си по този начин, те си мислят: „Успях да остана непоколебим в Божия дом и сред тези групи. Всеки се бои от мен. Никой не би посмял да ми се бърка. Всички се отнасят почтително към мен“. Те вярват, че са победили. Дали наистина е вярно, че никой не би посмял да им се бърка? Това, че никой не смее да им се бърка, е нещо външно. Как гледа всеки, дълбоко в сърцето си, на такива хора? Без съмнение така: дошло му е до гуша от тях, отвратен и омерзен е от тях, страни от тях и ги отбягва. Бихте ли искали да имате отношения с такъв човек? (Не.) Защо не? Той винаги ще мисли за начини да те измъчва. Дали ще си способен да понесеш това? Понякога, вместо да те заплашва със сила, той ще използва някои техники, за да те обърка, след което ще те заплаши. Някои хора не могат да издържат на заплахата, затова молят за милост и се предават на Сатана. Злите хора говорят и действат с всички необходими средства. Плахите и боязливите се предават, а после ги следват в речта и действията си. Те стават съучастници на злия човек, нали? Какво ще направите, когато видите такъв зъл човек? Първо, не се страхувайте. Трябва да намерите начин да се справите с него и да го разобличите. Можете също да се обедините с братя и сестри, които наистина вярват в Бог, за да го докладвате. Страхът е безполезен — колкото повече се страхуваш от такъв човек, толкова повече той ще те тормози и ще издевателства над теб. Да се обединиш с другите и да докладвате злия човек е единственият начин да го накараш да се уплаши и да се засрами. Ако си твърде плах и ти липсва мъдрост, този зъл човек неизбежно ще безчинства спрямо теб. Колко нищожна е вярата на хората — колко е жалка! Всъщност дори някой зъл човек да се развихри, какво може да стори на хората? Би ли посмял да размахва небрежно юмруци и да пребие някого до смърт? Вече живеем в общество със закони. Не би посмял. Освен това, дяволски порочните хора са малко, изолирано малцинство. Ако някой има наглостта да тормози хората и да вилнее в църквата, достатъчно е двама-трима души да се обединят, за да го докладват и разобличат. Това би свършило работа. Нима не е така? Ако дори няколко Божии избраници са в единомислие, лесно могат да се справят с един зъл човек. Трябва да вярваш, че Бог е праведен, всемогъщ Бог, че Той се отвращава от злите хора и че ще подкрепи Своите избраници. Стига човек да има вяра, той не би трябвало да се страхува от един зъл човек — а с малко мъдрост и стратегия, ако може да се съюзи с други хора, злият човек естествено сам ще отстъпи. Ако наистина нямаш вяра в Бог, но се боиш от зли хора и смяташ, че можеш да попаднеш в лапите им и те да командват съдбата ти, тогава с теб е свършено. Няма да имаш свидетелство, няма да имаш какво да предложиш и ще водиш плах мизерен живот. Какво може да се направи в такава ситуация? Някои хора винаги живеят с дребнаво лукавство и си мислят: „Не знам къде е Бог и не съм убеден дали Горното е наясно с този въпрос. Ако подам сигнал и злият човек разбере, няма ли да ме тормози още повече заради това?“. Колкото повече си мислят за това, толкова повече се страхуват и искат да се снишат и да се скрият под масата. Може ли някой, който постъпва така, все пак да практикува истината и да отстоява принципите? (Не.) Той е жалък страхливец, нали? Такива са повечето от вас. Преди известно време имаше един антихрист, който тормозеше някои хора. Те бяха достатъчно страхливи, за да се оставят да бъдат тормозени. Добро или лошо нещо е да бъдеш тормозен? От гледна точка на човека е лошо нещо: това означава да бъдеш онеправдан, да ти бъде причинена болка. Човек обаче може да извлече поука и полза, а това не е лошо нещо — добро е. Има обаче някои хора, на които им липсва мъдрост и са слабохарактерни. Когато някой ги измъчва и тормози, те не се съпротивляват, въпреки че са в правото си. Знаят, че този човек е лъжеводач, антихрист, но не го докладват, нито се осмеляват да го оборят и разобличат. Малодушна измет! Ако някой може да бъде възпрян, когато става дума за такива неща, това показва, че духовният му ръст е твърде малък, а вярата му е жалка: не знае как да се осланя на Бог, нито мисли за запазване на делото на църквата. Не разбира Божиите намерения. Божиите избраници имат правото да се противопоставят на злите хора и антихристите. Действията им по този начин са одобрени и благословени от Бог. Не е ли жалко, че не водиш война срещу Сатана и не го побеждаваш? Този човек очевидно е злодей, негативна сила. Той е Сатана, дявол, той е мръсен, зъл дух — и все пак ти си тормозен от него. И не само ти — има и много други хора, които също са тормозени. Това не е ли малодушие? Защо не можете да обедините сили, за да водите битка срещу него? Как само ви липсва интелигентност и мъдрост. Намерете няколко проницателни хора, които разбират истината, за да разнищят поведението на този човек. Направите ли това, повечето Божии избраници ще са способни да видят нещата такива, каквито са, и ще се надигнат. Няма ли тогава проблемът да е лесен за разрешаване? Когато следващия път се сблъскате с такова нещо, дали ще сте способни да се надигнете и да водите битка с антихристите? (Да.) Бих искал да видя с колко антихристи ще сте способни да се справите и за колко от тях ще се погрижите. Това е свидетелството на победителите. Сега казвате, че сте способни, но дали ще сте способни да отстоявате принципите, когато това наистина се случи? Може отново да се уплашите толкова много, че да се скриете под масата. Каква жалка, плачевна фигура показват тези хора, които не разбират истината, когато нещата ги сполетят — болезнено е да ги гледаш! Толкова е жалко! Не смеят да кажат нищо, когато ги тормозят, а страхът остава в тях дълго след това. Обезумели са от страх. Колко малък е духовният ръст на човек, който не може да разпознае злия човек, когато го види. Той не разбира никакви истини. Не е ли жалък? Злите хора живеят съобразно силата на юмрука. Те живеят, като потискат хората, тормозят добрите и се облагодетелстват за сметка на другите. Живеят съобразно злобната си природа и порочния си нрав, като карат другите да се страхуват от тях, да им се подмазват и да им отдават почит. Смятат, че е чудесно да се живее по този начин. Не са ли те върховни разбойници? Не са ли разбойници и бандити? Вие не сте зли хора, но имате ли такива състояния? Не живеете ли и вие съобразно такива неща? Когато някои от вас се съберат в екип с друг човек и видят, че той е млад, си мислите: „Нищо не разбираш. Мога да те тормозя, а ти не можеш да направиш нищо по въпроса. По-силен съм от теб и съм в по-добра позиция. По-едър съм от теб и юмруците ми удрят по-силно — така че мога да те тормозя“. На какво разчитат тези хора в живота? На силата на юмруците. Това е да живееш и действаш съобразно порочен нрав. Когато такива хора видят простодушен човек, те го тормозят, а когато видят страховит човек, се крият. Те нападат слабите и се страхуват от силните. Някои зли хора се страхуват от това да не бъдат изолирани, когато виждат, че другите ги отбягват, затова си избират няколко простодушни, страхливи хора, с които общуват и се сприятелят. По този начин увеличават властта си, след което използват тези простодушни и страхливи хора, за да измъчват добрите хора, да нападат тези, които се стремят към истината, и да тормозят всеки, който е недоволен от тях или не им се подчинява. От това се вижда, че злият човек се сприятелява с няколко простодушни хора с умисъл и цел. Накратко, ако не можеш да приемеш истината или да размишляваш дали вършиш зло или добро в поведението и действията си, тогава независимо дали си добър или лош човек и независимо колко години си вярвал в Бог, няма да си способен на истинско покаяние. Възможно е да не си човек с порочен нрав — просто живееш съобразно сатанински философии. Може да не си сторил зло или може да имаш няколко добри дела зад гърба си, но все пак не живееш съобразно истината. Живееш съобразно неща, които нямат нищо общо с истината. В обобщение, докато имаш покварен сатанински нрав, тогава без значение колко години си вярвал в Бог, може да живееш съобразно неща, които нямат нищо общо с истината. Тези неща може да са осезаеми, а може и да са неосезаеми. Може да ги осъзнаваш, а може и изобщо да не ги осъзнаваш. Може да идват отвън, а може и да са неща, които имат дълбоки здрави корени в твоя нрав — във всеки случай нито едно от тези неща не е истината. Всички те произлизат от самото покварено човечество — или по-точно казано, водят началото си от Сатана. И така, когато хората живеят съобразно тези сатанински неща, по какъв точно път вървят? Дали следват Божия път? Със сигурност не. Ако някой не практикува истината в действията и поведението си, тогава, строго погледнато, той не изпълнява дълга си на сътворено същество. Може и външно да изпълнява някакъв дълг, но между него и критерия за изпълнение на дълг има известна разлика, най-вече в това, че той е примесен с намеренията на този човек и с усещането за търговски сделки. Той може да изпълнява дълг, но не е предан или принципен, а такива действия със сигурност не дават практически резултати. Това идва да покаже, че при изпълнението на дълга си той всъщност е правил много неща, които нямат нищо общо с истината. Нито едно от тези неща няма допирни точки с истините принципи. Всички те са неща, направени в съответствие със собствените фантазии и предпочитания на този човек. Как изпълнението на дълга по този начин би могло да получи Божието одобрение?

Разговаряхме за тези състояния във всичките им аспекти. Можете ли сега да прецените съобразно какво живеете вие? Дали при изпълнението на дълга си или в ежедневието си живеете съобразно истината през голяма част от времето? (Не.) Винаги в нашето общение ви разобличавам докрай, а вие имате чувството, че живеете безславен живот. Загубили сте увереността си. Вече не сте толкова обаятелни. Има и много неща, на които се срамувате да дадете израз — вече не смятате, че е толкова обосновано да сте благословени или да стигнете до добра крайна цел в бъдеще. Какво може да се направи по този въпрос? Добре ли е да ви разобличавам такива, каквито сте били? (Да.) Каква е тогава целта на разобличаването ви докрай? Хората трябва да имат ясно знание за видовете състояния, в които живеят, за това в кои състояния живеят. Трябва да имат ясно знание за това по какъв път вървят, какъв е начинът им на живот, какво анормално поведение имат, какви неправилни неща вършат или дали могат да придобият истината и да дойдат пред Бог с начина на живот, който водят сега. Това са най-важните неща. Възможно е да кажеш: „Съвестта ми е чиста относно това как живея. Никога не съм се чувствал неспокоен или недоволен от това и никога не съм се чувствал празен“. Но какво следва от това? Божието недоволство. Не следваш Неговия път. Пътят, по който вървиш, не е истинският път на човешкия живот, този, който Бог посочва за теб — вместо това си тръгнал по път, който в своето самозалъгване си открил с фантазиите си. Въпреки че си сновал напред-назад щастливо и си тичал насам-натам доста, какъв ще бъде в крайна сметка твоят изход? Именно твоите намерения и желания, и пътят, по който вървиш, ще ти навредят и ще те погубят — вярата ти в Бог е обречена на провал. Какво означава нечия вяра в Бог да се провали? (Означава, че човек няма да има изход.) Ако трябва да го разгледаме сега, това ще бъде последицата, че не си придобил истината. Ще си вярвал в Бог от години, но без да си се съсредоточавал върху придобиването на истината, и тогава ще дойде денят, когато по една или друга причина ще бъдеш разкрит и отстранен. И тогава ще е твърде късно за съжаления. Ти казваш: „Това за мен е разумен начин да живея! Чувствам се уверен, като живея по този начин, и сърцето ми е доста пълно и богато“. Това ще ти помогне ли тогава? Дали начинът, по който вървиш по пътя на вярата в Бог, начинът ти на живот и нещата, съобразно които живееш, са правилни, зависи от резултатите. Тоест зависи от това дали в крайна сметка ще придобиеш истината и дали ще имаш истинско свидетелство, дали твоят живот нрав се е променил и дали си водил стойностен живот. Ако си постигнал всички тези резултати, тогава ще срещнеш Божието одобрение и похвалата на Божиите избраници, което доказва, че си на прав път. Ако не си постигнал тези положителни резултати и нямаш нито истинско свидетелство за преживяване, нито истинска промяна в своя живот нрав, това доказва, че не си на правилния път. Лесно ли е да се разбере това, казано по този начин? Накратко, по какъвто и начин да живееш, колкото и осигурен да си в живота, и каквото и одобрение да получаваш от другите, това не е същината на въпроса. Ти казваш: „В начина, по който живея и практикувам, има толкова много неща, на които да се радвам. Имам силно чувство за благополучие, за почит към мен и това се потвърждава“. Не се ли заблуждаваш? Да кажем, че някой те попита: „Практикувал ли си това да си честен човек? Какво е било предизвикателството за теб в това практикуване? Какви обстоятелства те затрудняват да бъдеш честен човек? Разкажи малко за това, ако имаш преживяване за него. Имаш ли свидетелство за това, че обичаш Бог? Имаш ли преживяване, че обичаш Бог и Му се покоряваш? Имаш ли преживяване за това, че нравът ти се е променил, след като си приел съд, наказание и кастрене? Какви специални неща си преживял по пътя на израстването си в живота, които са променяли непрекъснато живота ти и са го приближавали непрекъснато към целта, която Бог ти е определил и която Той изисква от теб да постигнеш?“. Ако нямаш ясни отговори за тези неща, ако не знаеш, това доказва, че не си на правилния път. Ясно е като бял ден.

Словата на общение по-горе са просто обикновени твърдения. Има някои незначителни моменти, които не изискват подробно разглеждане. Хората, които например вършат нещата с постоянство или с добротата на сърцето си, или с готовността си да страдат, или с представите и фантазиите си и т.н. — нито едно от изброените не е живот съобразно истината. Всички са примери за хора, които живеят със самозаблуда, с покварен нрав, с човешката си доброта и с философиите на Сатана. Всички тези неща идват от човешкия мозък, а ако трябва да отидем по-далеч, и от Сатана. Да се живее съобразно тези неща няма как да удовлетвори Бог. Той не ги иска, независимо колко добри са те, защото това не е практикуване на истината. Да се живее съобразно тези неща означава да се живее съобразно сатанински философии и покварен нрав. Това е оскърбление за Бог. Това не е истинско свидетелство. Ако кажеш: „Знам, че тези действия са просто добросърдечност, което не е в съгласие с истините принципи. Това не е начинът, по който трябва да практикувам“ с истинско разбиране за това в сърцето си, с чувството, че е погрешно да се действа по този начин, тогава ще притежаваш знание. Гледната ти точка би се променила. Това е резултатът, който Бог иска. Трябва да знаеш къде се крие твоето изопачаване. Промени гледната си точка и се избави от представите си, за да започнеш да разбираш истината и Божиите намерения. След като го направиш, практикувай постепенно в тази посока и излез на правилния път. Това е единствената ти надежда да постигнеш целта, която Бог ти е дал. Ако не практикуваш и не навлезеш по пътя, който Бог изисква, но казваш: „Това правя в момента. Поне не бездействам: изпълнявам своя дълг. Сигурен съм, че съм сътворено същество, и съм признал своя Създател“, това ще бъде ли полезно? Не, няма да е полезно. Противопоставяш се на Бог, непримирим си! Сега е моментът да избереш път в живота си. От основно значение е това, което трябва да правиш, да следваш пътя, по който Бог изисква от теб да вървиш. Първо, не действай въз основа на човешките представи и фантазии. Второ, не действай въз основа на човешките стремления. Трето, не действай въз основа на човешките предпочитания. И четвърто, не действай въз основа на човешката емоционалност. И най-важното, не действай въз основа на покварен нрав. Не бива да губиш време, за да се отървеш от тези неща. Какъвто и капитал да имаш, целият той е нещо без стойност за Бог, евтин боклук, който е много далеч от реалността. Трябва да изхвърлиш тези неща едно по едно, да се избавиш от всички тях и тогава все повече ще започнеш да разбираш, че само това, което е придобито чрез осланяне на практикуването на истината, има стойност и е в съгласие с критериите на Божиите изисквания към човека. Всичко, което идва от човека, е без стойност — в крайна сметка е безполезно, независимо колко голяма част от него си научил. Цялото е един евтин боклук, вехтории. Единствено истината, която Бог дарява на човека, е съкровище и живот. Тя има вечна стойност. Ти винаги се придържаш към собствените си неща, като си мислиш: „Отне ми години усърдно учене, за да усвоя уменията си. Родителите ми положиха толкова усилия заради мен, похарчиха толкова пари и платиха такава цена с кръв, пот и сълзи — как мога да анализирам и да заклеймя това просто ей така? Това е огромна сделка, въпрос на живот и смърт! Ако ги няма тези неща, с какво ще живея?“. Колко си глупав. Живей с тези неща и си обречен да отидеш в ада. Трябва да живееш според Божиите слова. Промени начина си на живот. Пусни Божиите слова в себе си и разчисти тези твои стари неща. Трябва да ги разнищиш и опознаеш, да се откриеш и да ги покажеш на всички, за да може групата да придобие проницателност. Без да съзнаваш, ти ще намразиш тези неща, ще намразиш нещата, които някога си обичал, ще намразиш нещата, от които някога е зависело оцеляването ти, ще намразиш нещата, които някога си смятал, че са твоят живот и че са нещата, които си ценил най-много. Това е начинът да изолираш тези неща и да ги откъснеш напълно от себе си, това е пътят към истинското разбиране на истината и посоката към практикуването на истината. Разбира се, това е сложен и труден процес, а също и болезнен. Това обаче е процесът, през който човек трябва да премине. Ако не го направи, не става. Преживяването на Божието дело е като лечение на болест: ако имаш тумор, единственият начин да се справиш с него е на операционната маса. Ако не легнеш на тази маса под ножа, който изрязва тумора и го отстранява, болестта ти ще остане неизлекувана и няма да оздравееш.

Много хора смятат честните хора за глупаци, като си мислят: „Те следват всичко, което казва Бог. Той казва да бъдеш честен човек и те наистина го правят. Говорят истината, без нито една лъжлива дума. Глупаци са, нали? Можеш да си честен човек, но само дотолкова, доколкото това не ти носи никакви загуби или щети. Не можеш просто да си казваш всичко! Да издадеш всичките си тайни — това е глупост, нали?“. Те смятат, че да бъдеш честен човек е глупост. Така ли е? Такъв човек е най-умният от всички, защото той смята: „Всички Божии слова са истината и да бъдеш честен човек е истината, така че за да спечелят Божието одобрение, хората трябва да бъдат честни. Затова каквото каже Бог, ще го направя. Колкото и далеч да иска Той да отида, ще отида. Бог изисква от мен да се покорявам и аз се покорявам — и ще продължа да се покорявам завинаги. Не ме интересува дали някой ще каже, че съм глупав — Божието одобрение ми е достатъчно“. Нима такъв човек не е най-умният от всички? Той е преценил точно кое е важно и кое не. Има някои хора, които преследват користни цели, и които смятат: „Да се покорявам във всичко би било глупаво, нали? Да го правиш, означава да нямаш самостоятелност, нали? Нима човек има достойнство, ако не притежава дори себе си? Със сигурност имаме някаква свобода на действие, за да запазим поне малко достойнство, нали? Не можем да се покоряваме напълно, нали?“. Ето как такива хора практикуват покорство по един крайно омаловажен начин. Може ли това да постигне критериите за практикуване на истината? Не — далеч е от тях! Ако не практикуваш истината в съответствие с принципите, а вместо това винаги избираш начини за компромис, които не завиват нито към истината, нито към Сатана, а държат средната лента на пътя, тогава практикуваш ли истината? Това е сатанинска философия — нещото, което Бог ненавижда най-много. Бог ненавижда това отношение на човека към истината. Той ненавижда вечните съмнения на хората в истината и в Неговите слова, тяхното вечно недоверие към Неговите слова или това, че винаги възприемат дискриминационно, презрително и безочливо отношение. В момента, в който човек усвои такова отношение към Бог, като се съмнява в Него, изразява недоверие, оспорва, анализира и Го разбира погрешно, винаги Го изучава и се опитва да Го претегли с ума си, Бог ще остане скрит от теб. А можеш ли все още да придобиеш истината, след като Бог е скрит от теб? „Мога!“ — казваш ти. „Всеки ден чета Божиите слова, постоянно съм по сбирки, всяка седмица слушам проповеди и след това всеки ден размишлявам върху тях и си водя записки. Освен това пея химни и се моля. Мисля, че Светият Дух върши Своето дело в мен“. Ще свърши ли работа това? Тези начини на вярване в Бог са добри, но не те са най-същественото нещо. Това, което е съществено, е да си правилният тип човек и сърцето ти да е правилното — само тогава Бог няма да скрие лицето Си от теб. Когато Бог не крие лицето Си от теб, а те просветлява и насочва през цялото време, и те кара да разбереш Неговите намерения и истината във всичко, така че в крайна сметка да придобиеш истината, тогава ще бъдеш много благословен. Но ако сърцето ти не е правилно и винаги се съмняваш в Бог, заемаш отбранителна позиция срещу Него, подлагаш Го на изпитание и Го разбираш погрешно с дребнавата си хитрост и мнения, или със своето обучение и сатанински философии, тогава имаш проблем. Някои хора стигат по-далеч от отбраната, изпитанието, съмненията и погрешното разбиране за Бог, като Му се противопоставят и си съперничат с Него. Те са се превърнали в Сатани. Те имат още по-голям проблем. Няма да разбереш истината, ако само схващаш буквалното значение на нейните слова и простата доктрина. Разбирането на истината не е лесна работа. Повечето хора полагат труд с тази заблуда и не се опомнят дори след като многократно им е било подчертавано. Те си мислят: „Всеки ден чета Божиите слова, слушам проповеди и разговарям, и изпълнявам дълга си година след година. Приличам на семенце в полето — дори да не го поливаш или наторяваш, то бавно ще порасне само от дъжда и наесен ще даде плод“. Това не е начинът, по който се случват нещата. От основно значение е компонентът на сътрудничество от страна на човека, неговият начин на сътрудничество, неговото сърце и отношение към истината и Бог. Това са нещата, които са жизнено важни. Нима тези неща не се отнасят и до това, съобразно което човек живее? (Така е.) Ако винаги живееш съобразно човешките предпочитания и сатанински философии, винаги се предпазваш от Бог и не приемаш словата Му за истината, тогава Бог повече няма да се занимава с теб. А какво ще си способен да придобиеш тогава, когато Бог не се занимава с теб? Ако Създателят те е загърбил, тогава ти вече не си Негово сътворено същество. Ако Той те смята за дявол, за Сатана, тогава ще си способен ли все още да дойдеш пред Бог? Ще бъдеш ли все още обект на Неговото спасение? Ще имаш ли още надежда да бъдеш спасен? Това би било невъзможно. Следователно няма значение какъв е домашният ти живот, какви заложби имаш или колко големи са даровете ти, нито има значение каква работа вършиш в църквата, какъв дълг изпълняваш или каква е ролята ти. Няма значение какви прегрешения си направил в миналото или в какъв вид състояние се намираш в момента, нито до каква степен си израснал в живота или какъв е духовният ти ръст. Нито едно от тези неща не е най-важно. Най-важното е каква е връзката ти с Бог, дали постоянно се съмняваш в Него и Го разбираш погрешно или винаги Го изучаваш, дали сърцето ти е правилно настроено. Тези неща са съществени. Как могат хората да научат за тези съществени неща? За тази цел трябва винаги да се самоизследват, а не да ходят объркани, както правят невярващите, и да гледат светски видеоматериали, да си пилеят времето и да се размотават, когато няма какво да правят. Как някой ще изпълнява дълга си, ако сърцето му не може да дойде пред Бог? Ако не направиш усилието да дойдеш пред Бог, Той няма да те накара да го направиш, защото Бог не принуждава хората да правят разни неща. Бог изразява истината, за да могат хората да я разберат и приемат. Ако хората не дойдат обратно пред Бог, как ще приемат истината? Ако са винаги пасивни, ако не търсят Бог или не се нуждаят от Него в сърцата си, тогава как Светият Дух ще върши Своето дело в тях? Затова, като се има предвид, че вярваш в Бог, не е ли от основно значение да поемеш инициативата да Го търсиш и да Му сътрудничиш? Това е твоя работа! Ако за теб вярата в Бог е просто странична дейност, извънкласно занимание, тогава имаш проблем! Има хора, които и сега остават вярващи и са изслушали множество проповеди, но все още смятат, че да вярваш в Бог означава да вярваш в религия, че това е някакво хоби за свободното време. Колко лекомислено гледат на вярата в Бог! Дори сега, на този етап, те още смятат така. В своята вяра в Бог те не просто не са успели да установят нормална връзка с Него — те изобщо нямат връзка с Него. Ако Бог не те признава за Свой последовател, още ли се надяваш да бъдеш спасен? Не, не се надяваш. Ето защо е важно да установиш нормална връзка с Бог! На каква основа се гради тогава тази нормална връзка? На сътрудничеството на хората. И така, каква позиция или гледна точка трябва да усвоят хората? Какво трябва да бъде тяхното състояние? Що за воля трябва да имат? Как се отнасяш към истината в сърцето си? Със съмнение? С проучване? С недоверие? С отхвърляне? Правилно ли е сърцето ти, ако имаш тези неща? (Не.) Ако искаш да имаш правилното сърце, що за отношение трябва да имаш? Сърцето ти трябва да е покорно. Каквото и да каже Бог, каквото и да изисква, трябва да си решен да се покориш без съмнения и без оправдания. Това е правилното отношение. Трябва да вярваш, да приемеш и да се покориш без никакви отстъпки. Постижимо ли е веднага това да не правиш отстъпки? Не — но трябва да се опиташ да навлезеш в това. Представи си, че Бог ти каже: „Ти си болен“, а ти отговаряш: „Не, не съм“. Това не би било проблем. Може би не го вярваш. Но после Бог казва: „Много си болен. Вземи някакво лекарство“, а ти отвръщаш: “Не съм болен, но не пречи да изпия някакво лекарство, както Ти казваш. Така или иначе няма да ми навреди, а ако съм болен, може би е за добро. Ще взема някакво лекарство“. Изпиваш го и физически усещаш разликата. Продължаваш да го приемаш в предписаната доза и след известно време усещаш все по-голямо физическо подобрение. Тогава ще повярваш, че болестта, за която Бог ти каза, наистина е била реална. Какъв резултат дава подобна практика? Излекуван си от болестта си, защото повярва на Божиите слова и им се покори. Въпреки че първия път не прие толкова от лекарството, колкото ти каза Бог, а вместо това си спечели малко отстъпки и се отнесе с известно недоверие, неохота и неудоволствие, в края на краищата взе лекарството, както ти каза Бог, след което усети ползата от него. И така, ти продължи да го вземаш и колкото повече го пиеше, толкова повече нарастваше вярата ти и все повече чувстваше, че Божиите слова са правилни, а ти сгреши, и че не бива да се съмняваш в словата Му. А накрая, когато взе цялото лекарство, което Бог изискваше от теб, здравето ти се възстанови. В този момент вярата ти в Бог няма ли да стане още по-искрена? Ще знаеш, че Божиите слова са правилни, че трябва да Му се покориш без отстъпки и да практикуваш словата Му без отстъпки. Какъв е смисълът на този пример? Болестта в него представлява покварения нрав на човека, а приемането на лекарството представлява приемането на Божия съд и наказание. Основното му послание е, че ако хората могат да приемат Божия съд и наказание, тяхната поквара може да бъде пречистена и те могат да стигнат до спасение. Ето това се постига чрез преживяване на Божието дело. Страхувате ли се да не се провалите? Може би казваш: „Трябва да се целя към съвършенство. Бог каза, че трябва напълно да се покоря, без отстъпки. Така че трябва да постигна пълно покорство пред Неговите слова още първия път, когато ги практикувам. Ако не успея да постигна това покорство този път, ще изчакам следващата възможност и сега просто няма да практикувам покорство“. Добър начин на мислене ли е това? (Не.) От позицията, в която се намира Бог, съществува процес на практикуване на истината от хората. Той дава шанс на хората. Когато някой има покварено състояние, Бог ще го разобличи и ще каже: „Ти си направил отстъпки, ти си непокорен, ти си бунтовен“. Каква тогава е целта на Бог, когато го разобличава? Да те накара да правиш все по-малко отстъпки и да практикуваш все повече покорство, да направи твоето възприемане все по-чисто и по-близко до истината, за да можеш наистина да се покориш на Бог. Наказа ли те Бог, докато те разобличаваше? Когато те кастри и те подлага на изпитания, Той просто те дисциплинира и укорява. Ти си разобличен до някаква степен, упрекнат до някаква степен и си накаран да почувстваш болка до някаква степен — но дали Бог ти е отнел живота? (Не.) Той не отне живота ти и не те предаде на Сатана. В това може да се види Неговото намерение. А какво е Неговото намерение? Той би те спасил. Понякога, след известни трудности, хората се отдръпват и си мислят: „Бог не ме харесва. Няма надежда за мен“. Имаш проблеми, ако винаги разбираш така погрешно Бог. Това е такова забавяне на израстването ти в живота. Така че, какъвто и да е моментът, дали си слаб или силен, дали състоянието ти е добро или лошо, каквато и да е степента на твоето израстване в живота — не е нужно да се тревожиш за тези неща сега. Мисли само за практикуването на словата, които Бог е казал, дори ако само правиш опити да ги практикуваш. Това също върши работа. Опитвай се усилено да сътрудничиш и прави това, на което си способен. Навлез в състоянието, за което се говори в Божиите слова. Виж как се чувстваш, като практикуваш истините, които Бог е изразил, и дали имаш полза от това, както и дали имаш навлизане в живота. Трябва да се научиш да ратуваш за истината. Хората не разбират процеса на израстване в живота. Те винаги забравят, че хубавите неща стават бавно, като си мислят: „Ако не мога да постигна пълно покорство, просто няма да се покоря. Ще се покоря едва когато мога да го направя напълно. Няма да бъда безсрамен в това отношение. Това показва колко много кураж имам, колко характер и достойнство!“. Що за „кураж“ е това? Това е непокорство и непримиримост!

Помислете добре върху това, за което току-що разговаряхме. Завършихме нашето общение върху четири подтеми на въпроса: „Съобразно какво са живели хората през всичките години на вярата си в Бог?“. Те се осланят на своите дарове, за да живеят, на знанията си, на своите голи детински сърца, както и на сатанински философии. Разбирате ли това, което чухте за тези четири състояния? Можете ли да видите какво в тях се отнася до вас? Способни ли сте да възприемете това? Разговаряли ли сме за тези неща преди? Възможно е да имате контрол върху някои състояния и да знаете нещо за тях, но не по начин, който се отнася до практикуването на истината или до темата на днешното ни общение. Днес разговаряхме за тези състояния в рамките на темата и от гледна точка на това „Съобразно какво са живели хората през всичките години на вярата си в Бог?“. Това се доближава малко повече до практикуване на истината и живот съобразно нея. Имам още един въпрос. Отбележете си го. Той е: кои са нещата, които обичаш най-много? Какво е отношението на Бог към нещата, които обичаш най-много? Ще отделим време за общение по този въпрос в бъдеще. Днес предимно разобличавахме няколко негативни състояния, които идват от нещата, съобразно които живеят хората. Не разговаряхме за това как да се практикува истината конкретно по отношение на тези негативни състояния. Въпреки че не сме разговаряли за това, знаете ли къде се крият грешките в тези състояния? Откъде произтичат проблемите? Част от какъв нрав са те? Как трябва да се практикува истината? Когато се появят такива неща, когато имате такива състояния и такива методи, знаете ли как трябва да използвате истината, за да ги пропъдите? Кои истини трябва да практикувате? Важното предварително нещо, което трябва да направиш сега, е да започнеш с разбиране на тези състояния и със самоанализиране. Когато живееш в тези състояния, трябва поне да знаеш в сърцето си, че са погрешни. Пълната им промяна е стъпка, която идва, след като знаеш, че са погрешни. Ако не знаеш дали са правилни или погрешни, нито къде се крият грешките им, как би могъл да ги промениш напълно? Затова първоначалната стъпка за теб е да си способен да разпознаеш дали тези състояния са правилни или погрешни. Едва след това можеш да разбереш как трябва да се практикува следващата стъпка. Днес разговаряхме само по въпроса за няколко от различните покварени състояния на човека в днешно време, а имаше толкова много за казване. Така че по отношение на това как точно бихте могли да започнете да живеете съобразно истината, помислете по този въпрос още малко самостоятелно. Би трябвало да сте способни да постигнете резултати.

5 септември 2017 г.