Голяма част от вас вярват в Бог от поне десет години, малко или много, така че на какъв етап от житейското си преживяване се намирате сега? На какъв етап се намира в момента вашият духовен ръст? (Когато се уловя, че постоянно разкривам покварен нрав, вземам решение, че не трябва да бъда един от Божия народ, а само обслужващ. Тогава ставам негативен и се тревожа, че не съм годен да получа спасение.) Да се страхуваш, когато се определиш като обслужващ: това е знак, че духовният ти ръст е детински и незрял. Да си с детински духовен ръст означава, че ти липсва преценка, че ти липсва нормалната способност да претегляш и обмисляш проблемите, че ти липсват мисловните процеси на възрастен човек и че винаги си възпиран от бъдещите си перспективи и съдба. Някой друг иска ли да каже няколко думи? (Когато при изпълнението на дълга си се отклоня от курса си, винаги се тревожа и се чудя дали Бог няма да ме разкрие и отстрани.) Защо се страхувате да бъдете отстранени? Това нещо, което смятате за „отстраняване“: какво означава то в крайна сметка? (Да не се стигне до добър край.) Когато приемате, че „да бъдеш отстранен“ означава, че не ти е позволено да изпълняваш дълга си или че губиш всеки шанс за спасение, който може да имаш, дали това нещо — нещото, което си определил като такова — е същото като начина, по който Бог те вижда и начина, по който Той се отнася към теб? Тези, които имат детински духовен ръст, обикновено ще подхождат към всичко въз основа на човешките представи и фантазии, а не в съответствие с Божието слово или истината. Тези обаче, които са пораснали и са съзрели в живота, ще подхождат към всичко в съответствие с Божието слово и истината. Изследването на даден въпрос по този начин е много по-точно. Обичайно е при изпълнението на дълга си човек да се отклони или да попадне на трудности. Ако той бива отстранен още при първата грешка, никой няма да може да изпълнява дълга си правилно. Трябва да разберете, че целият смисъл на изпълнението на дълга се състои в това поквареният нрав на човека да се пречисти чрез преживяването на Божия съд, за да може човек в процеса на изпълнението на дълга си да започне да разбира истината и да навлезе в реалността, и за да може човек в процеса на изпълнение на дълга си да се освободи от влиянието на Сатана и да получи спасение. Ето защо Бог изисква от хората това — в процеса на изпълнение на дълга си да се научат как да търсят истината във всички неща и да решават проблемите в съответствие с Божието слово: това е необходим напредък в житейското преживяване. При обикновени обстоятелства никой индивид не е вещ във всичко, нито пък притежава всеобхватни умения, така че е почти невъзможно човек да избегне грешки при изпълнението на своя дълг. Но стига това да не е умишлен акт на смущение, то попада в рамките на нормалните очаквания. Ако обаче това се случи посредством човешка хитрост, ако е неблагоприятно последствие, предизвикано от умишлено злодеяние, тогава има нещо нередно с човешката природа на въпросното лице и това би било случай на умишлено смущение и разрушение. Тогава злият човек ще бъде напълно разкрит. По Своя преценка, Бог взема точна мярка и прави точна оценка на хората. Тоест, когато използва даден човек, когато го кара да направи нещо, Бог със сигурност поставя критерии, които този човек задължително трябва да изпълни. Бог не иска от теб да си свръхчовек, да си всемогъщ. Той по-скоро поставя изисквания към теб и ти връща отношение, основано на това, което е във възможностите на обикновените хора. В съответствие със знанията, с които разполагаш, с твоите заложби, с условията, в които живееш, и всички прозрения, които си придобил, включително това, което е в твоите възможности предвид настоящата ти възраст и преживяване, Бог ще определи най-точния и най-подходящия критерий за твоята оценка. Какъв е Божият критерий за оценка? Той е да се изследва намерението, принципите и целите на твоя начин на действие, да се види дали те отговарят на истината. Може би това, което правиш, отговаря на критериите, определени за теб от други хора, а ти трябва да получиш отлична оценка за това. Как обаче те оценява Бог? Критерият, по който Бог те измерва, е дали си способен да отдадеш цялото си сърце, ум и сила, дали можеш да стигнеш до момента, в който да предложиш всичко от себе си, да предложиш своята преданост. Това е Божият критерий за оценка. Ако вече си предложил всичко от себе си, тогава Бог ще приеме, че си изпълнил критерия. Всички изисквания, които Бог поставя към хората, са в рамките на техните възможности да ги изпълнят и не се намират извън техния обсег.

Понякога Бог използва определен въпрос, за да те разкрие или да те дисциплинира. Означава ли това, че си бил отстранен? Означава ли, че е дошъл краят ти? Не. Това е все едно детето да не е слушало и да е сгрешило. Родителите му вероятно ще му се скарат и ще го накажат, но ако то не може да разгадае намерението на родителите си или да разбере защо правят това, ще разбере погрешно намерението им. Например те биха могли да кажат на детето: „Не излизай сам от къщи и не ходи навън сам“, но това влиза през едното ухо и излиза през другото, а детето все пак се измъква само. След като родителите разберат това, те му се карат и за наказание го карат да стои в ъгъла, за да помисли за поведението си. Без да разбира намеренията им, детето започва да се съмнява: „Родителите ми не ме ли искат повече? Наистина ли съм тяхно дете? Ако наистина не съм тяхно дете, това означава ли, че съм осиновен?“. Върху такива неща размишлява. Какви са всъщност намеренията на родителите? Те казват на детето си, че е твърде опасно да прави това и че не трябва да го прави. То обаче не слуша и думите им влизат през едното ухо и излизат през другото. Затова се налага да използват някаква форма на наказание, за да възпитат правилно детето си и да го накарат да се поучи от грешките си. Какво искат да постигнат родителите, като постъпват по този начин? Дали само да накарат детето да се поучи от грешките си? Този вид учене не е това, което в крайна сметка искат да постигнат. Целта им с тези действия е да накарат детето да прави това, което му казват, да се държи в съответствие с техните съвети и да не прави нищо като израз на неподчинение, което да ги накара да се тревожат — това би бил желаният резултат. Ако детето слуша родителите си, това показва, че е съзряло в разбирането си, и тогава родителите му ще имат по-малко грижи. Дали тогава няма да бъдат доволни от него? Ще се налага ли все още да го наказват по този начин? Няма да се налага повече. Същото е и да вярваш в Бог. Хората трябва да се научат да се вслушват в Божиите слова и да разбират Неговото сърце. Те не бива да разбират Бог погрешно. Всъщност в много случаи загрижеността на хората произтича от тяхната собствена корист. Най-общо казано, това е страхът, че те няма да имат изход. Те винаги мислят: „Ами ако Бог ме разкрие, ако ме отстрани и отхвърли?“. Това е твоето погрешно тълкуване на Бог. Това са само твои едностранчиви предположения. Трябва да разбереш какво е Божието намерение. Когато Той разкрива хората, не го прави, за да ги отстрани. Той разкрива хората, за да изобличи техните недостатъци, грешки и тяхната природа същност, да ги накара да опознаят себе си и да станат способни на истинско покаяние. Затова разкриването на хората е с цел да помогне на живота им да израства. Ако хората нямат чисто разбиране, те са склонни да тълкуват погрешно Бог и да стават негативно настроени и слаби. Те дори могат да се поддадат на отчаянието. Всъщност, да си разкрит от Бог не означава непременно, че ще бъдеш отстранен. То е, за да ти помогне да опознаеш собствената си поквара и да те накара да се покаеш. Често, тъй като хората са непокорни и не търсят да намерят решение в истината, когато разкриват поквара, Бог трябва да ги дисциплинира. И така, понякога Той разкрива хората, като разобличава тяхната грозота и окаяност, кара ги да опознаят себе си, което помага на живота им да израства. Разкриването на хората има две различни последствия: за злите хора да бъдат разкрити означава да бъдат отстранени. За онези, които са способни да приемат истината, това е напомняне и предупреждение. Те са принудени да се замислят за себе си, да видят истинското си състояние и да престанат да бъдат своенравни и безразсъдни, защото да продължават по същия начин би било опасно. Разкриването на хората по този начин има за цел да им напомни да не би, докато изпълняват дълга си, да станат объркани и небрежни, да не приемат нещата насериозно, да се задоволяват само с няколко резултата и да си мислят, че са изпълнили дълга си на приемливо ниво, когато всъщност те далеч не са изпълнили Божиите изисквания, но въпреки това са все така самодоволни и смятат, че се справят добре. При такива обстоятелства Бог ще дисциплинира, ще предупреждава и ще напомня на хората. Понякога Бог разкрива тяхната грозота, което очевидно служи за напомняне. В такива моменти трябва да се самоанализираш: да изпълняваш дълга си по този начин е незадоволително, в теб има непокорство, има твърде много негативни елементи, всичко, което правиш, е нехайно и ако все така не се каеш, по право ще бъдеш наказан. От време на време, когато Бог те дисциплинира или те разкрива, това не означава непременно, че ще бъдеш отстранен. Към този въпрос трябва да се подходи правилно. Дори и да бъдеш отстранен, трябва да го приемеш, да му се покориш и да побързаш да размислиш и да се покаеш. В обобщение, какъвто и смисъл да има това да бъдеш разкрит, трябва да се научиш да се покоряваш. Ако проявяваш пасивна съпротива и вместо да коригираш недостатъците си, продължаваш да вървиш от лошо към по-лошо, със сигурност ще бъдеш наказан. Ето защо, когато човек се занимава с въпросите на това да бъде разкрит, той трябва да проявява покорство, сърцето му трябва да е обзето от страх и той трябва да стане способен на покаяние: само тогава ще е в съгласие с Божиите намерения и само ако практикува по този начин, може да се спаси и да избегне Божието наказание. Затова разумните хора трябва да са способни да разпознават собствените си грешки и да ги коригират, като най-малкото стигат до момента, в който разчитат на съвестта си, за да изпълнят дълга си. Освен това трябва да се обърнат и към истината, като не само стигат до момента, в който поведението им е принципно, но и до момента, в който отдават цялото си сърце, цялата си душа, целия си ум и цялата си сила: само ако го направят така, това ще е приемлив начин на изпълнение на дълга им, само ако го направят така, те ще станат хора, които наистина се покоряват на Бог. Какво трябва да приеме човек като критерий за удовлетворяване на Божиите намерения? Трябва да поставя действията си на основата на истините принципи, като главният аспект на това е да постави ударението върху интересите на Божия дом и върху делото на Божия дом, да има предвид цялостната картина и да не се съсредоточава върху определен аспект с риск да изпусне от поглед друг. Второстепенният аспект на това е да свърши правилно собствената си работа и да постигне желания резултат в съответствие с това, което се изисква от него, без да отбива номера по нехаен начин, без да позори Бог. Ако хората овладеят тези принципи, няма ли да се избавят от тревогите и погрешните си схващания? Оставиш ли настрана тревогите и погрешните си схващания, и повече нямаш никакви неразумни идеи за Бог, тогава негативните елементи бавно ще престанат да заемат господстващо положение вътре теб, а ти ще подхождаш към този вид въпроси по правилния начин. Затова е важно да търсиш истината и да се стремиш да разбереш Божиите намерения.

Когато изпълняват дълга си, някои хора често са в състояние на негативност и пасивност или на противопоставяне и неразбиране. Те вечно се страхуват да не бъдат разкрити и отстранени, и вечно са възпирани от бъдещето и съдбата си. Не е ли това израз на малък духовен ръст? (Така е.) Някои хора винаги казват, че се страхуват, че няма да изпълнят добре дълга си, а без да навлиза в подробности, човек би могъл дори да ги вземе за доста предани. За какво действително се тревожат те в сърцата си? Тревожат се, че ако не изпълняват добре дълга си, ще бъдат отстранени и няма да имат добра крайна цел. Някои хора казват, че се страхуват да не станат обслужващи. Когато другите чуят това, те го приемат, че като не искат да станат обслужващи, тези хора просто искат да изпълняват добре дълга си като част от Божия народ, и така погрешно ги смятат за хора с непоколебимост. Всъщност в сърцата си тези хора, които се страхуват да не станат обслужващи, си мислят: „Ако стана обслужващ, накрая пак ще загина, няма да имам добра крайна цел и няма да имам място в небесното царство“. Това е подтекстът на думите им. Те се тревожат за своя изход и крайна цел. Ако Бог каже, че са обслужващи, те полагат по-малко усилия да изпълняват дълга си. Ако Бог каже, че са част от Неговия народ и че са одобрени от Него, те посвещават малко повече усилия да изпълняват дълга си. Какъв е проблемът тук? Проблемът е, че когато изпълняват дълга си в Божия дом, те не действат в съответствие с истината принцип. Винаги отчитат собствените си перспективи и съдба, и винаги са възпирани от определението „обслужващ“. В резултат на това не могат да изпълняват добре дълга си и въпреки че искат да практикуват истината, нямат силите да го правят. Винаги живеят в състояние на негативизъм и търсят скрития смисъл в Божиите слова, като се опитват да установят дали са Божият народ или обслужващи. Ако са Божият народ, тогава ще се постараят да изпълняват добре дълга си. Ако са обслужващи, тогава при изпълнението на дълга си ще са нехайни, като така предизвикват много негативни елементи, и ще бъдат възпирани от наименованието „обслужващи“, неспособни да се освободят. Понякога, след като са били сурово кастрени, те си казват: „Няма надежда за мен, явно съм си такъв. Просто ще правя каквото мога“. Така с пасивни, негативни и деградиращи мисли те се противят и продължават да изпълняват дълга си с неохота. Могат ли изобщо да изпълняват добре дълга си? Общението по време на сбирки винаги е свързано с истината — да обичаш Бог, да се покоряваш на Бог, да разчиташ на Божието слово в живота си, да показваш преданост към Бог — обаче такъв човек не е способен да приложи нито едно от тези неща на практика. Той мисли само за собствените си бъдещи перспективи и съдба, вечно е възпиран от ненаситността си за благословии, неспособен да приеме нито един аспект на истината. По този начин той е човек, който се противи и се противопоставя, който е негативен и изпълнен с недоволство, като в сърцето си винаги таи представи за Бог, издига бариери срещу Бог и държи Бог на разстояние. Винаги е нащрек срещу Бог, страхува се да не би Бог да прозре през него, да го овладее и да действа против неговите интереси. И в резултат на това винаги е неохотен и колеблив, хората отпред го влачат, а тези отзад го бутат напред, сякаш е затънал в кал и всяка една стъпка изисква толкова усилия, а това да си жив означава толкова много страдание! Как се стигна дотук? Стана така, защото човешкото сърце е твърде измамно, то винаги разбира погрешно делото, което Бог върши, за да спаси човечеството. Каквото и отношение да отдава Бог на хората, те винаги ще се съмняват, като си мислят: „Означава ли това, че Бог не ме иска повече? Накрая Бог ще ме спаси ли или не? Има ли смисъл за човек като мен да продължава със своя стремеж? Мога ли да вляза в царството?“. Когато хората постоянно таят негативни и противоречиви мисли като тези, това няма ли да се отрази на способността им да изпълнят дълга си? Няма ли това да се отрази и на стремежа им към истината? Освен ако не се отърсят от всички тези негативни елементи, кога изобщо ще са способни да навлязат в правия път на вяра в Бог? Трудно е да се каже. И така, най-трудно е справянето с хората, които отказват да приемат истината, и в крайна сметка единственото, което може да се направи с тях, е да бъдат отстранени.

Сред поквареното човечество има хора, в чиито сърца дълбоко са се загнездили някои противоречиви елементи, например неща като репутация, суета, статус, слава и придобивки, и т.н. Когато вярвате в Бог, ако искате да приемете истината, това означава да водите непрестанна битка с тези противоречиви елементи и да преодолявате всякакво тежко преживяване и борба. Едва когато истината, вече възтържествувала в хората, стане живот, тази битка ще приключи. През този период, когато хората са започнали да разбират истината, като ядат и пият Божието слово, и са придобили схващане за Божиите намерения, те ще започнат да практикуват истината и да се опълчват на плътта. В момента, в който истината стане техен живот, за тях ще е възможно да я използват, за да се отърват от тези отрицателни и противоречиви елементи. Суетата и личният престиж, славата, придобивките и статусът, човешките апетити, нечистата умисъл на човека, погрешното разбиране на Бог от хората, техния избор и предпочитания, тяхната самоправедност, надменност, измамност и какво ли още не — всички тези проблеми постепенно ще намерят решение, след като хората започнат да разбират истината. Процесът на зараждане на вярата в Бог всъщност не е нищо друго освен процесът на приемане на истината, процесът на използване на истината за преодоляване на плътта и процесът на непрестанно ядене и пиене на Божието слово, търсене на истината и използване на истината, която си разбрал, Божието слово, което си опознал, и истините принципи, които си възприел, за да разрешиш тези проблеми. Да имаш навлизане в живота означава да си преминал през тези преживявания и по този начин хората постепенно ще се преобразят. Тези покварени елементи присъстват във всички и няма нито един човек, който да не живее заради печалбата и славата. Всички човешки същества живеят за тези неща. Единствено начинът, по който всеки човек се справя с тях и изразява желание за тях, може да е различен. Но това, което хората разкриват, по същество е еднакво. Някои говорят на висок глас, други не. Някои се разкриват по очевиден начин, докато други се опитват да се скрият, като използват всевъзможни методи да прикрият нещата и да не ги извадят на показ, за да не могат другите да ги прозрат. Да не позволяваш на другите да те прозрат и да прикриваш нещата — мислиш ли, че като правиш това, Бог няма да разбере? Мислиш ли, че като правиш това, поквареният ти нрав ще изчезне? Покварената същност на всеки един човек е еднаква — каква е разликата между един човек и друг? Отношението, с което се подхожда към истината, може да е различно при отделните хора. Някои хора, щом приключат с изслушването на истината, са способни да я приемат. Приемат я така, както биха преглътнали лекарство, което е горчиво в устата, но е от полза за излекуването, като го използват за лечение на болестите и решаване на проблемите, които ги измъчват отвътре. При управлението на делата си, поведението си, изпълнението на дълга си, взаимодействието с другите и определянето на целта и посоката си в живота те търсят отговори в Божието слово и използват Божието слово, за да решават проблемите, които срещат в живота, като малко по малко практикуват това, което са разбрали. Например, когато Бог казва: „Всички вие трябва да се стремите да станете честни хора“, такъв човек ще се замисли: „Как да стана честен човек?“. Бог изисква от хората да станат честни. Те трябва да изричат честни думи, да отворят сърцата си за общение с братята и сестрите, и да приемат внимателната Божия проверка. Това са принципите, които се включват, и такъв човек ще ги приложи на практика веднага след като ги чуе. Естествено, през периода на практикуването му ще има моменти, когато е възможно да залитне наляво или надясно, да не успее да намери правилните принципи, независимо колко усилено ги търси, и ще има моменти, когато в практикуването му ще има леки изкривявания. Но като непрестанно се стреми да отговори на този критерий да стане честен човек, след няколко години той ще е все по-близо до желания резултат. Колкото повече живее, толкова по-човечен става и толкова повече чувства, че е в присъствието на Бог, а напредъкът му в живота е все по-добър. Такива са хората, които са благословени от Бог. Такива са хората от първия тип.

След като приключихме с обсъждането на хората от първия тип, нека продължим да говорим за втория. Въпреки че и двата типа слушат проповеди и четат Божието слово, човек от първия тип е способен да схване истината и когато разкрива покварен нрав, е способен да се самоанализира и да говори открито, като казва: „Аз съм надменен и самоправеден. Обичам да се хваля, когато правя нещо, като винаги крия собствените си намерения и апетити, изпитвам удоволствие от статуса и извличам наслада от домогването към слава и печалба“. Като казва това, той става способен на себепознание и на достигане до истината. При втория тип обаче е различно. Такъв човек може да признае в себе си, че е покварен, и когато е изправен пред кастрене, може дори да е способен да признае, че е сгрешил, но той просто няма да се поправи. Колкото и проповеди да слуша, колкото и слова и доктрини да разбира, той просто отказва да приложи истината на практика и продължава да прави това, което чувства, че трябва да прави. Такъв човек също е способни да се отвори за общение и да приеме кастрене, както и дисциплиниране от Бог. Но след като го приеме, той го счита за доктрина, приключва с него веднага щом го разбере, след което се връща към старите си навици и остава непроменен. Да вземеш истината и да я разглеждаш все едно е доктрина — какви ще са последствията за човек, който прави това? Той със сигурност ще сбърка спазването на правилата с практикуване на истината. Такъв човек не изпълнява дълга си в съответствие с Божието слово или Божиите изисквания, а по-скоро се опитва да решава проблемите в съответствие с философията на Сатана за светските отношения и с такива начини и средства, каквито е извлякъл за себе си. Въпреки че на думи може да признава Божието слово за истината, а философията на Сатана за заблуда, той все пак практикува сатанинската заблуда в реалния живот и дори чувства душевен покой, когато го прави. Човек, който признава Божието слово за истина и въпреки това не го прилага на практика — не е ли това човек, който мами Бог? Въпреки че може да признава Божието слово за истината, а философията на Сатана за заблуда, той разбира, че философията на Сатана може и да се окаже удобна, и затова възприема един компромисен метод, като избира да върви по средата между двете, и смята това за практикуване на истината. За да не застане нито на страната на Бог, нито на тази на Сатана, като по този начин не обижда никого от тях, той дори се намира за извънредно умен, като си мисли: „Аз съм човек, който изпълнява дълга си, а също и човек, който се стреми към истината, така че със сигурност ще мога да получа Божието одобрение“. Кажете Ми, дали това е човек, който практикува истината? (Не.) Той усърдно слуша Божието слово, старателно го записва и запомня, и дори прекарва време в размисли върху него, но какво всъщност прави с Божието слово? Каква е целта му, когато слуша Божието слово? (Той го използва, за да го разяснява на другите, с цел да се изтъкне.) Това е единият аспект. Нещо друго? (Приема го като правила, които трябва да се спазват.) Понякога го приема като правила, които трябва да се спазват, но какво друго? Тук има много ситуации. Някои хора превръщат Божието слово в правила, които трябва да спазват, като следват буквалния смисъл на Божиите слова и това е всичко. Когато например всички общуват за това как да бъдем честни хора, такъв човек общува наред с тях. А когато някой друг каже: „Къде е твоето действително преживяване на това да си честен човек?“, той отговаря: „А, чакай да проверя записките си“. Ако изобщо имаше някакво преживяване, нямаше ли просто да го посочи? Ако наистина е негово собствено преживяване, защо му трябва да чете от сценарий? Това напълно го разобличава, че не притежава никаква реалност. А има и някои хора, които след като изслушат проповедите, смятат, че са ги разбрали, и които, ако могат да цитират няколко реда от доктрина, смятат, че са разбрали истината: не е ли това погрешен начин на мислене? Такъв човек казва: „Аз съм способен да възприема истината, имам духовно разбиране, мога да разбера всеки аспект на Божието слово и всеки аспект на това, което съм чул за проповедите, а това означава, че притежавам истината реалност“. Той е сляп за факта, че Божието слово е истината, че то е това, което прави живота на човека, че истината не само трябва да се практикува, но и да се прилага за решаване на всеки проблем и трудност, които възникват в човека. Тъй като такъв човек е неспособен да приеме истината, когато се бунтува срещу Бог, той винаги се опитва да намери правдоподобни аргументи за поведението си. Без да осъзнава, че се бунтува срещу Бог, за него става невъзможно да търси истината, за да реши проблема със собственото си непокорство. В такъв случай как хората от този тип намират решение на своите трудности, знаете ли? Човек, който не приема Божието слово за истината принцип, след като изслуша Божието слово, ще размишлява по следния начин: „Наистина ли съм непокорен? Това е напълно оправдано при дадените обстоятелства. Всеки би мислил по същия начин, това е просто начин на мислене и не се брои за бунтарство. Ще бъде добре, ако следващия път не мисля по този начин, ще бъда добър и покорен!“. След това продължава да размишлява: „Ако мога да бъда покорен, това означава, че все още съм човек, който обича Бог, човек, на когото Бог се радва“. И така, по този начин той сам се освобождава от отговорност. Не анализира защо е способен да се бунтува срещу Бог или откъде идва бунтарството му, не се старае да опознае себе си по този въпрос и независимо колко бунтарство е спотаил, не се самоанализира — това е човек, който не се стреми към истината. Тъй като такъв човек не смята истината за живот, независимо какво прави и независимо какво бунтарство или поквара разкрива, той не прави опит да се съпостави с истината или да намери някаква връзка с нея и да си извади поука. Това е достатъчно да потвърди, че той не обича истината и не е човек, който се стреми към истината. Когато е изправен пред проблем, той никога не изследва себе си, никога не посяга към истината, никога не се опитва да намери връзка с истината — нима не е досущ като невярващ? Колкото и години да е бил вярващ, той не е имал навлизане в живота и в най-малка степен, а всичко, което прави, е да продължава да спазва няколко правила и да се опитва да върши по-малко злодеяния: как може това да се нарече практикуване на истината? Как може този начин на вярване в Бог да спечели Неговото одобрение? Сравнително много хора изповядват вярата си в Бог от десет или двадесет години и могат да цитират цял куп слова и доктрини. Чуе ли ги човек, който току-що е започнал да вярва, ще се впечатли силно, но въпреки това те не притежават и частица от истината реалност, нито са способни да споделят някакво автентично свидетелство за преживяване. Как се е получило така? Това да нямаш и частица автентично свидетелство за преживяване се превръща в проблем. Това означава да нямаш и частица навлизане в живота! Когато другите общуват с такъв човек относно истината, той ще каже: „Спестете си приказките, разбирам всичко и съм схванал всички доктрини“. Какво е основанието му да каже това? И какво не е наред с това изказване? Защо става така, че когато слуша проповеди и чете Божието слово, той може да схване само доктрината, но не и истината? Знае как да говори за доктрината, но не как да преживява Божието слово, в резултат на което не е способен, колкото и години да е бил вярващ, да реши нито един проблем. Как се е получило така? (Той не приема истината.) Точно това е. Защото не приема истината. Както в случая с лекаря, който редовно лекува пациентите си от техните болести, като им пише рецепти и им прави операции. Той може да разбира всеки един аспект от доктрината, която е в основата на медицинската практика, но въпреки това, когато самият той е диагностициран с рак, ще каже: „Никой няма да може да ме излекува от моята болест“. Когато някой му каже: „Трябва да се подложиш на химиотерапия, трябва да се оперираш!“, той ще отговори: „Не е нужно да ми казваш това, съвсем наясно съм“. Ако обаче, както е съвсем наясно, не предприеме никакви стъпки, за да се излекува, ще може ли да се оправи? Това, че е лекар, няма да му е от никаква полза. Човек, който разбира всеки аспект на доктрината, но въпреки това просто не я прилага на практика — той е от втория тип хора. По всичко изглежда, че човек от този тип приема да бъде кастрен, редовно да слуша проповеди и да участва в сбирки, и да показва ентусиазъм, когато върши работата си и изпълнява дълга си, когато понася трудности и отдава всичко. Има обаче един момент, с който такъв човек не успява да се справи, а този пропуск е от най-страшното естество: той никога не приема чутото от проповедите или Божието слово като истината, която трябва да се прилага на практика. Това означава, че той не приема истината. Какъв е основният проблем при човек, който не приема истината? (Той не обича истината.) А каква е гледната точка на човек, който не обича истината, какво е неговото отношение към Бог? Защо такъв човек не обича истината? Основната причина е, че той не смята истината за такава. Погледнато от неговия ъгъл, истината е просто добра доктрина. Знае ли този тип човек как да разпознава ересите и заблудите на Сатана във всичките им разнообразни форми? Категорично не, защото всички ереси и заблуди на Сатана изглеждат на човека като добра доктрина. Дори злият човек, който върши злодеяния, търси добре звучащи причини да подведе другите, така че те да го подкрепят, да го одобрят и да смятат, че е прав. Ако някой, който вярва в Бог, вижда истината като добра доктрина, това просто би било твърде нелепо. На този тип хора не само им липсва способност за възприемане, но те могат и лесно да бъдат подведени от другите и да послужат за инструмент на Сатана. Ето защо казвам: който няма способност за възприемане на истината, той е човек без духовно разбиране. Той си мисли, че да разбираш истината означава да разбираш доктрината, а стига някой да знае как да декламира доктрини, това означава, че е разбрал истината. Този тип човек категорично няма да знае как да приложи истината на практика, нито ще може да възприеме какво означава принцип. Единственото, което може да направи, е да се опита да спазва правилата в съответствие със собственото си разбиране за доктрина. След като е вярвал в Бог от сравнително много години и след като е успял да разбере една немалка част от доктрината, той ще спазва още известен брой правила и ще извърши още известен брой добри дела, или пък може да направи някаква жертва, като понася много трудности без оплаквания. Тези неща той смята за практикуване на Божието слово, за практикуване на истината. Всъщност колкото и да дава вид човек, че следва правилата, колкото и да страда, и каквато и цена да плаща, без да се оплаква, това не означава, че той практикува истината, а какво остава да се покорява на Бог.

С оглед на всичко казано, какъв е критерият за практикуване на истината? Как се измерва дали практикуваш истината или не? С оглед на всичко казано, дали си човек, който чува и приема Божието слово — как гледа на това Бог? Бог гледа следното: докато изповядваш вярата си в Бог и слушаш проповеди, взел ли си неправилното си вътрешно състояние, бунтарството си срещу Бог и всички различни форми на покварения си нрав, и заменил ли си ги с истината? Променил ли си се? Променил ли си се само във външното си поведение и действия, или промяна е претърпял и твоят живот нрав? Бог те измерва въз основа на тези съображения. След като толкова години си слушал проповеди, толкова години си ял и пил от Божието слово, дали промените в теб са повърхностни или са от съществен характер? Променил ли си се в своя нрав? Намаляло ли е непокорството ти срещу Бог? Когато се сблъскаш с проблем и непокорството ти е разкрито, способен ли си на самоанализ? Способен ли си да покажеш покорство пред Бог? Променило ли се е по някакъв начин отношението ти към твоя дълг и поръчението, което Бог ти е възложил? Нараснала ли е предаността ти? Имаш ли все още примеси в себе си? Намеренията, амбициите, апетитите и плановете, които криеш като личност — дали тези неща са били пречистени за времето, в което си слушал проповеди? Всичко това са критерии за оценка. В допълнение към горното, колко от твоите представи и погрешни схващания за Бог са били отстранени? Все още ли се придържаш към онези мъгляви представи, фантазии и заключения отпреди време? Все още ли таиш недоволство, съпротива или негативни емоции към изпитанията и облагородяването? Ако все още не си се заел истински с тези негативни елементи и ако все още не си претърпял някаква истинска промяна, това потвърждава един факт — че не си човек, който практикува истината. По същия начин, когато едно посято в земята семенце се полива и наторява, но въпреки това не успява да покълне след много дни, това доказва, че то няма живот. Например има хора, които вярват в Бог, защото преди винаги са били тормозени, изолирани и презирани, а сега вярват в Бог, за да могат в бъдеще да държат главата си високо. След като изповядва вярата си известно време, такъв човек продължава да крие тази умисъл, докато изпълнява дълга си и отдава всичко, и продължава да влага все повече енергия в това да отдава всичко, докато накрая стане водач в църквата и тогава чувства, че може да държи главата си високо. Вътрешно, с все още непреодолени намерения, той размишлява: „Ако стана още по-голям водач, няма ли това да ми позволи да държа главата си още по-високо? Вярата в Бог е пътят, по който да се върви!“. Идването му в Божия дом е било изцяло с цел придобиване на статус, за да може да държи главата си високо, а неговите намерения са останали непреодолени през цялото време. Толкова много години е вършил работа, толкова много години е слушал проповеди, толкова много години е ял и пил от Божието слово, но въпреки това не е успял да се заеме с този единствен проблем. Като вярва в Бог по този начин, той не пренебрегва ли правилните си задачи? Човек слуша проповеди и чете Божието слово с цел да придобие истината, да придобие живота, а той е изповядвал вярата си толкова години, без да придобие нито един аспект от истината или живота. Това е проблем, който заслужава да бъде обмислен. Някои хора, макар и да не знаят как да разговарят за истината или да свидетелстват за Бог, все пак имат някакво реално преживяване. Когато са изправени пред кастрене, те са способни на самоанализ и освен това могат да приемат истината, след което наистина правят промени, за да се поправят. Това доказва, че тези хора имат истинска вяра. Независимо колко страдания и нещастия ги сполетят, те не се отдръпват, а боголюбивите им сърца стават все по-истински. В управлението на делата те вече се ръководят от принципи, покварата, която разкриват, е намаляла значително и имат по-силно чувство за отговорност, когато изпълняват дълга си. Можеш ли да кажеш за такъв човек, че не разбира истината? Погледнато от ъгъла на промените в него, този човек несъмнено изживява истината реалност. Само по този начин той е попил Божието слово до дъното на сърцето си. Макар че може и да не притежава дар слово, той знае как да практикува истината и освен това се ръководи от принципи, когато се справя с делата, като прави всичко възможно, за да постигне конкретни цели, и понася всякакви трудности, без за момент да се оплаче. Това е доказателство, че Божието слово действа в него, постига своя ефект и започва да се превръща в негов живот.

Току-що говорихме за два типа хора. Поведението на първия тип хора е просто: чуе ли такъв човек Божието слово, той е способен да го приложи на практика. Човек от втория тип, след като е слушал Божието слово доста време, не се проваля напълно в прилагането му на практика. В собственото си съзнание той си въобразява, че го практикува, защото е изоставил семейството и професията си, и е пожертвал всичко от себе си. Има дори хора, които отдават целия си живот на Бог, като избират пътя на безбрачието, отхвърлят стремежа към богатство и принасят в жертва всичко, но вътрешното им състояние никога не се променя. Тяхното недоволство, техните погрешни схващания, представи и фантазии спрямо Бог, както и надменният им нрав, тираничното и своеволното им поведение — всичко това остава непроменено завинаги и те продължават да живеят според философията на Сатана, като почти не се различават от невярващите. Този тип хора вярват в Бог само на думи и са малко по-добри от невярващите само затова, че не вършат големи злодеяния. Външно такъв човек изглежда добър. Той обаче не се стреми към истината и колкото и да слуша проповеди, не внася никаква промяна в своя живот нрав. Какво разбира този тип човек от Божието слово? Приема го за добра доктрина. Смята Божието слово за истината, но това, което смята за истината, всъщност е доктрина — нещо с характера на доктрина, нещо, което не е твърде лошо. Той може да спазва няколко правила, но животът му нрав никак не се променя. Това са хората от втория тип.

Сега ще продължа да говоря за третия тип хора — неверниците. Неверниците винаги са скептични по отношение на Бог. Такива хора, след като изслушат Божиите слова, вътрешно признават: „Тази проповед е вярна, това са словата, изречени от въплътения бог. Тази църква е изпълнена предимно с добри хора. Тя е добро място, където хората не са нито потискани, нито тормозени, където не проливат сълзи и не понасят болка. Това е същинско уютно гнездо, убежище. Тези хора идват откъде ли не, от различни страни и места, те са мили и грижовни, способни са да отворят сърцата си в общение и да се разбират помежду си в голяма хармония — всички са добри хора. Проповедите, изнасяни от горното, са добри и изпълнени с положителна енергия, а божиите слова до едно са истина и са положителни неща. Тези проповеди подхранват човешкия дух и му носят полза. Хората живеят в присъствието на бог, изпитват комфорт, радост и щастие. Усещането е, че все едно живеят в земен рай. Още по-добре би било, ако човек може да стане талантлива личност и да даде своя принос в божия дом“. Този тип хора гледат на Божиите слова и на съдържанието на проповедите като на положителни теории, учения и добри доктрини на известни фигури и велики хора — обаче прилагат ли ги на практика? (Не.) Защо не го правят? Защото практикуването на тези истини предполага известно ниво на трудност. Ще трябва да изтърпят трудности и да платят цена! Те смятат, че е достатъчно просто да знаят как да изричат тези слова и че не е нужно да ги прилагат на практика, че човек не трябва да приема вярата в Бог толкова сериозно — точно както в религията, където вярата в Бог е просто едно хоби, при което няма нищо лошо да полагаш само малко усилия и да посещаваш сбирки. Такива хора не могат да приемат напълно и искрено Божиите слова, и дори си създават представи за тях. Например, когато Бог казва, че да си честен човек означава да наричаш нещата с истинските им имена и никога да не лъжеш, те просто не могат да го разберат, като си мислят: „Нима всички не лъжат? Да бъдеш открит с всеки, да си незащитен, да се покориш изцяло на бог — това не е ли глупаво?“. Те смятат, че да се действа по този начин е глупаво, че човек не може да се държи така. Признават, че Божието слово е истината, но да искаш от тях да практикуват в съответствие с Божиите слова е безполезно в техния случай. Затова такива хора се отнасят към Божието слово с раздвоени чувства, като само признават, че всички Божии слова са правилни и представляват истината, но отказват да ги приемат и да ги практикуват. Когато Божият дом се нуждае от хора, които да положат известни усилия, те са готови да го направят, но с каква цел? Правят го, за да придобият благословии и да получат повече Божия благодат, а ако все пак получат възможност да навлязат в небесното царство, това би било още по-голям късмет. Такива са очакванията, които имат. Такова е убеждението им. Какво обаче да кажем за отношението им към истината и Божието слово? За тях Божието слово и истината са нещо избирателно и незадължително, нещо, което могат да проучват внимателно в свободното си време като начин за забавление и убиване на времето за отдих. Те просто не смятат Божието слово за истината или живота. Що за човек е това? Неверник. Неверниците отказват да признаят, че истината може да пречисти и спаси хората, и не разбират какво представляват истината и животът. Що се отнася до въпросите, свързани с вярата в Бог и получаването на спасение, както и с това как да се преодолее греховната природа на хората, те имат само смътно разбиране и не се интересуват от това. Те казват: „Хората не живеят във вакуум, докато сме живи, трябва да ядем нещо. Всъщност не сме много по-различни от животните. Ние, хората, сме просто по-висши животни, които съществуват единствено заради оцеляването си“. Що се отнася до истината, те са незаинтересовани и затова независимо от колко години са вярвали в Бог или колко проповеди са чули, все още не могат ясно да кажат дали Божието слово е истината, дали вярата в Бог може да предостави спасение или какъв ще е бъдещият изход и крайна цел на човечеството. Ако не са наясно с тези въпроси, колко ли сериозно трябва да е объркването им! Не проявяват никакъв интерес към това как Божието дело спасява хората, нито към това как хората получават спасение, като приемат Божия съд и наказание, нито към това как хората могат да постигнат покорство пред Бог, като навлязат в истината реалност. Ако трябва да говорим в подробности, не проявяват интерес към това как да си честен човек, как да изпълняваш дълга си и други подобни въпроси. Особено когато другите споменават, че хората трябва да имат пълно покорство пред Бог, те се чувстват още по-отвратени и си мислят: „Ако хората винаги се покоряват на бог, тогава какъв е смисълът да имат мозък? Хората се превръщат в роби, ако винаги се покоряват на бог“. Именно тук започват да се разкриват възгледите на неверниците. Те смятат, че покорството пред Бог е излишен акт, акт на самоунижение и загуба на достойнство, че Бог не бива да поставя такива изисквания пред хората и че хората не бива да ги приемат. Могат да приемат с неохота някои проповеди, като например тези, в които се обсъжда как хората могат да имат възможност да получат благодат, да вършат добри дела и да имат добро поведение, но стане ли дума за усъвършенстването на Петър чрез приемането на стотици изпитания, те просто не могат да го проумеят. Мислят си: „Не означава ли това да си играеш с хората и да ги измъчваш? Вярно е, че бог господства над всичко, но дори да е така, не може да се отнася с хората по този начин!“. Не приемат Божието дело за истината. Разглеждат този метод, чрез който Бог спасява хората, като начина, по който робовладелец се отнася към робите си, като прави с тях каквото си иска — това е взаимовръзката, която виждат тези хора. Може ли такъв тип човек да разбере истината? (Не.) Има ли такива хора в църквата? (Да.) Ще напусне ли такъв човек сам църквата? (Не.) Защо няма да я напусне? Защото се надява на някаква щастлива случайност и си мисли: „Светът навън е мрачен и нечестив. Не е лесно да се оправиш. Има ли разлика къде убивам времето си? Спокойно мога да го правя и в църквата. Тук дори мога да се радвам на божията благодат, а и няма какво да загубя от тази сделка. Има много за ядене и пиене, а и хората тук са доста свестни — никой няма да ме тормози. Нещо повече: когато изпълняваш дълга си, отдаваш всичко от себе си и плащаш цена, дори ще получиш благословии от бог. Това е сделка, в която няма какво да загубя!“. И така, след като обмисля всичко, той стига до заключението, че си струва да остане в църквата. Ако един ден това вече не му се струва полезно и чувства, че няма какво повече да получи, ще загуби интерес към вярата в Бог и ще поиска да напусне църквата. „Във всеки случай — мисли си той — не претърпях голяма загуба, нито пък се посветих с цялото си сърце и ум. Притежавам умения, наясно съм с професията си и имам диплома, така че все още мога да се оправям в света, точно както и преди. Бих могъл да посъбера пари или да си издействам държавна работа. Това би било чудесно!“. Ето така гледат тези хора на нещата. В очите на този тип хора словата, изречени от Бог, и истините, изразени от Бог, имат по-малка стойност дори от президентска реч — с такова презрение се отнасят те към Божиите слова. Когато хора от този тип отнесат такива възгледи към вярата в Бог и към полагането на труд „с готовност и желание“, като се установяват в Божия дом и дори убиват времето си там, без да имат желание да го напуснат — с каква цел правят това? С тази бегла надежда наум: „Ако бог покаже търпимост и се смили над мен, като ме допусне в царството, моите идеали ще бъдат осъществени. Ако не мога да вляза в царството обаче, все пак ще съм се порадвал на значително количество от божията благодат, така че няма да съм на загуба“. Когато отнесат този вид нагласа на изчакване към вярата в Бог, могат ли да приемат истината? Могат ли да приложат истината на практика? Могат ли да почитат Бог като Създателя? (Не, не могат.) При такава нагласа какви състояния възникват в тях? Те често ще се оплакват от Бог и ще Го разбират погрешно. Ще подлагат всяко от Божиите действия на поредица от оценки, изследване и внимателна проверка, след което ще стигат до следното заключение: „Това не изглежда като нещо, което бог е направил. Само ако можеше това да не е нещо, което бог е направил“. В сърцата им се крият противопоставяне, внимателна проверка, преценка и нагласа на изчакване — може ли това да се нарече непокорство? (Да.) Тяхната поквара и непокорство вече не са като на нормален човек. Какъв тип са тези хора? (Неверници.) Как се държат неверниците? Те са враждебно настроени към Бог. Когато хората, които вярват в Бог, разкриват покварен нрав и понякога не се покоряват, Бог казва, че това е непокорен нрав, че те имат непокорна същност. Какво обаче казва Той за онези, които не вярват? А какво да кажем за Сатана — би ли казал Бог, че Сатана е непокорен? (Не.) Тогава какво би казал Бог? Бог би казал, че той е врагът, че е Негова антитеза и е напълно враждебен към Него. Отношението на неверниците към Бог е такова на внимателна проверка и наблюдателно колебание, както и на съпротива, недоволство, противостоене и омраза. Колкото повече разговаряш за истината и покорството пред Бог, толкова повече неприязън ще изпитва такъв човек. Колкото повече разговаряш за това как да постигнете спасение и да бъдете усъвършенствани, като приемате Божието наказание, правосъдие и кастрене, толкова повече неприязън изпитват такива хора, като отказват да приемат каквото и да било от това. В момента, в който чуят общение по тези въпроси, започва да не ги свърта на местата им, стават нервни и неспокойни, все едно са седнали върху игленик или са мравки върху горещ котлон. Ако обаче ги оставите да отидат в някоя дискотека или бар, изобщо няма да са раздразнени, а ще са радостни. Биха почувствали, че престоят на такива места е безгрижен и радостен — ако можеха да живеят така, напълно би си заслужавало. Това, което ги дразни, е постоянно да чуват истината, затова отказват да слушат. Могат ли да приемат истината, ако дори не са готови да я слушат? Категорично не. Те носят в себе си негативни и изпълнени с противопоставяне и омраза състояния, и винаги проучват внимателно и наблюдават колебливо. Кое е това, което проучват внимателно? Винаги проучват внимателно Божиите думи. Вече не става въпрос за това, че имат малък духовен ръст — те са неверници и зли хора. Този тип хора от началото до края винаги ще противостоят на Бог, ще се занимават с внимателна проверка, ще показват наблюдателно колебание и съпротива, като изобщо няма да приемат истината и си мислят: „Този, който искрено отдава всичко на бог, е глупак. Този, който се стреми към истината и практикува истината, е глупак. Загърбваш семейството си, не се грижиш за собствените си роднини и се съсредоточаваш единствено върху това да вярваш в бог. След цялата тази вяра накрая просто се оказваш в мизерия и си презрян. Виж колко са модерни невярващите, а ти с какво си облечен? Аз не съм толкова глупав като всички вас — трябва да имам нещо готово в запас. Най-напред ще се стремя към плътското удоволствие — това е да бъдеш реалист“. Това е истинското лице на неверника. Когато Бог се яви за пръв път и започна да върши Своето дело, последователите Му бяха много малко — не повече от приблизително десет хиляди души — а само около хиляда души изпълняваха дълга си. По-късно, когато делото на евангелието започна да се разраства и да дава резултати, постепенно се увеличи броят на хората, които изпълняват дълга си. Някои хора, като видяха възможност да се изтъкнат и да покажат таланта си, също се присъединиха и започнаха да изпълняват дълга си. „Колко странно! — казах Аз — Делото на Божия дом вече започна да се разгръща. Как стана така, че сега има толкова много хора, които изпълняват дълга си? Къде са се крили тези хора през всичките тези години?“. Всъщност тези хора отдавна са си пресметнали нещата: „Ако делото на божия дом се разпространи навсякъде, тогава ще дойда. Ако не успее да набере скорост, няма да дойда. Със сигурност няма да допринеса с никакви усилия за него!“. Що за хора са тези? Те са опортюнисти. Всички опортюнисти са неверници — те просто яхват вълната на въодушевлението. Външно изглежда така, сякаш хората са тези, които вършат делото на Божия дом, но всъщност Бог води и направлява всичко. Светият Дух е този, който действа. Това е сигурно извън всяко съмнение. Самият Бог върши Своето собствено дело. Неговата воля върви напред безпрепятствено. Никой човек не би могъл да извърши такова колосално дело, то надхвърля човешките възможности. Всичко това е резултат от властта на Божието слово и от собствената власт на Бог. Хората не могат да схванат това и си мислят: „Когато могъществото на Божия дом укрепне, аз ще имам своя дял. Така че да не забравите да запишете името ми в книгата на заслугите!“. Що за човек е това? По думите на невярващите, той има „зла умисъл“ — можем ли да кажем това за него? (Да.) Какви зловещи подбуди крият тези хора! Разбира се, ако човек може да приеме истината, в началото е възможно да има такива подбуди и възгледи или вярата му да е твърде слаба — Бог няма да си спомни за него. Когато разобличава тези възгледи и нагласи, Бог желае единствено да накара хората да вървят по правилния път в живота, да ги постави на правилния път на вярата в Бог, без да наблюдават колебливо и без да проучват внимателно. Бог не е нещо, което можеш да проумееш чрез внимателна проверка или което да откриеш с телескоп. Съществуването на Бог и Неговото дело на спасението не са резултати, до които можеш да стигнеш с помощта на каквато и да е форма на изследване. Това са фактите. Независимо дали някой Го признава, вярва в Него или Го следва, фактът, че Бог върши такова велико дело, може да се види и докосне от всеки. Това, което Бог иска да постигне, не може да бъде възпрепятствано от никого и не може да бъде променено от никого, нито някаква сила не може да застане на пътя му. Това е факт, който Бог е направил истина.

Точно говорехме за третия тип хора — неверниците. Този тип хора вярват в Бог с наблюдателно колебание, като имат опортюнистична нагласа и проучват внимателно. Ако няма никаква надежда да получат благословии, те ще сметнат, че е най-добре да се махнат и да си подготвят стратегия за оттегляне. Ако такъв човек започне да се самоанализира още сега и изпита някакво угризение, за него няма да е твърде късно. Винаги би имало лъч надежда чак до смъртта му. Ако обаче упорито отказва да се покае и продължава да е колебливо наблюдателен, като винаги противостои на Бог, тогава Бог със сигурност ще го смята за невярващ и ще го остави да се оправя сам насред бедствието. От гледна точка на човешката същност, първоначално човешкото същество не е нищо повече от шепа прах, в която Бог вдъхва живот, като така те превръща в жив човек от плът и кръв. Твоят живот идва от Бог. Когато Бог не те използваше, Той ти осигури храна, дрехи и всичко останало. Когато обаче Той наистина възнамерява да те използва, ти се опитваш да избягаш и постоянно вървиш срещу Бог, винаги си в опозиция на Него — може ли Бог все още да те използва? По право Бог би трябвало да те остави настрана. Независимо дали при сътворението на света в началото, дали в Епохата на закона или в Епохата на благодатта, или във времето чак до последните дни от настоящата епоха, Бог е изрекъл много слова на хората. Било то чрез вдъхновение, или чрез пряко общуване лице в лице, може да се каже, че Бог е изрекъл прекалено много слова, за да бъдат преброени. А каква е целта на Бог да изрече толкова много слова? Да помогне на хората да разберат и възприемат Божия замисъл, да узнаят Божиите намерения и да знаят, че след като придобият тези слова, ще могат да постигнат промяна в нрава си, да получат спасение и да придобият живот. Тогава хората могат да приемат тези слова. Когато изрича толкова много слова, Бог няма друга цел освен тази. А след като хората са приели тези слова и различните методи на Божието дело, какъв е резултатът, който ще постигнат накрая? Ще станат способни да следват Бог до самия край и ще избегнат това да бъдат отстранени и изоставени по средата на пътя, като така има надежда да останат до края. Независимо дали Бог те дисциплинира, кастри или те разкрива, дали има моменти, когато се отрича от теб или те подлага на изпитание — без значение какво прави Бог, хората не могат да отрекат факта на Божиите намерения и искрени усилия, когато казва тези думи, нали? (Точно така.) Така че хората не бива да се заяждат с Бог за дребни неща, като винаги мерят благородните Божии намерения с дребния си аршин и разбират погрешно Бог. Независимо какви погрешни възгледи си възприел някога, независимо какво може да е състоянието вътре в теб, стига да си способен да приемеш Божиите слова за свой живот и да ги превърнеш в принципите, които практикуваш, както и в посоката и целта на пътя, по който вървиш, постепенно ще можеш да удовлетвориш Божиите изисквания стъпка по стъпка. Какво е обезпокоителното тук? Обезпокоително е, когато хората слушат и се отнасят към Божиите слова като към доктрини, правила, обикновени фрази и лозунги, или дори разглеждат Божието слово като обект на внимателна проверка, а Бог като цел на внимателната си проверка и противопоставянето си — това е проблемно. Такива хора не са приемници на Божието спасение, Бог няма начин да ги спаси. Не става въпрос за това, че Бог не ги спасява, а че те не приемат Неговото спасение — това е всичко, което може да се каже, и то е факт.

Кое е най-важното нещо, което ще даде на човека способността да следва Бог до самия край и да постигне промяна в нрава? Приемането и практикуването на истината — това е най-важното и то е най-същественият аспект на практиката в стремежа към истината. Практикуването и преживяването на Божиите слова е най-важният аспект на практиката. Той е пряко свързан с навлизането в живота от човека. Човек, който искрено вярва в Бог, независимо с какви проблеми се сблъсква, трябва да се научи да търси и да практикува истината във всяка ситуация. Само това означава да се преживее Божието дело, а няколко години от този вид преживяване ще позволят на човек да разбере истината и да навлезе в реалността. Ето защо, независимо кога, човек не може да забрави този въпрос за практикуването и преживяването на Божиите слова. Изправиш ли се пред даден проблем, трябва винаги да размишляваш вътрешно: „Какво трябва да направя, за да практикувам и преживявам Божиите слова по този въпрос? Кои аспекти на истината предполага този въпрос? Какво трябва да направя, за да практикувам истината?“. Това би означавало полагане на усилия в стремежа към истината и след няколко години практикуване и преживяване по този начин, бавно ще навлезеш в правилния път на вярата в Бог, ще вървиш по правилния път на живота и ще имаш посока. Винаги да използваш интелекта си, за да анализираш и внимателно да проучваш който и да било въпрос, с който се сблъскваш, и винаги да разчиташ на собствените си методи за разрешаване на нещата не е приложим подход. Ако практикуваш съгласно този метод, ще бъде невъзможно да постигнеш съответствие с Бог и промяна в нрава — никога няма да постигнеш тези неща, това е погрешният път. Безполезно е да търсиш спасение чрез преследване на слава, изгода и статус. Безброй хора вече са се провалили и препънали по този път. Някои от тях бяха определени като лъжеводачи, а други като антихристи — всички бяха отстранени. Безполезно е да целѝш да изпъкнеш в църквата. По-добре е да следваш пътя на Петър — стремежът към истината е най-безопасният и най-сигурният път. Сега виждаш ли кое е най-важното? Най-важното нещо е да се приеме и практикува истината. Четенето на Божието слово е с цел да се размишлява върху него и да се придобие истината. Не го проучвай внимателно, в никакъв случай не го проучвай внимателно, и не изпадай в настроение на противопоставяне или антагонизъм. Щом изпаднеш в този вид състояние, незабавно изследвай себе си и го преодолей. Тези въпроси с покварата, които съществуват вътре в теб, непрекъснато се преодоляват, състоянието ти става все по-добро, а ти разкриваш все по-малко поквара, което накрая дава резултат: връзката ти с Бог ще става все по-нормална, сърцето ти ще се бои от Бог все повече и ще се доближава до Бог все повече, ще изпълняваш дълга си все по-резултатно, а любовта ти към Бог и вярата в Него ще стават все по-големи. Това потвърждава, че си попил словата на Бог в сърцето си, където те са пуснали корени. Накрая ще видиш резултат и ще кажеш: „Като непрекъснато се самоанализирам и обръщам внимание на разкриването си на поквара, предотвратих всякакви непоправими последствия. В сърцето си изпитвам съжаление и се мразя за това, че съм служил като слуга на Сатана. За щастие Бог ме спаси, като ми позволи да намеря обратния път, да приема истината и да Му се покоря. Вече не се тревожа дали ще бъда спасен, нито се тревожа за възможността по-късно да бъда премахнат и отстранен. Сега съм сигурен, че ще бъда приемник на Божието спасение, че съм на правилния път и че вярвам в истинския Бог, Създателя. Нямам никакви съмнения относно това“. Едва в този момент ще приемеш вярата в Бог в сърцето си и ще можеш да се осланяш на Него във всяка ситуация. Тогава наистина ще си навлязъл в убежище и повече няма защо да се тревожиш дали си само един обслужващ или дали ще загинеш в бедствие. Едва тогава сърцето ти ще се изпълни с мир и радост. Какво кара хората да изпитват тези тревоги? Причината е, че знаят твърде малко за Божието дело, имат твърде малко разбиране за истината и дори имат представи и погрешни схващания за Бог. Понеже не си разбрал Божиите намерения в Неговите слова и не си схванал Божиите намерения, винаги разбираш Бог погрешно. Тъй като винаги Го разбираш погрешно, постоянно се тревожиш и никога не се чувстваш сигурен. Понякога си в настроение на противопоставяне. Постепенно, макар и вероятно да не правиш големи грешки, продължаваш да правиш множество малки грешки, докато един ден изведнъж действително не направиш голяма грешка и наистина не бъдеш отстранен. Допускането на голяма грешка не е незначителен въпрос. Някои хора биват отстранени, премахнати или отлъчени, или не получават нищо от делото на Светия Дух — нима зад всичко това не стои някаква първопричина? Определено има първопричина. Въпросът тук е по кой път вървят те. Някои избират да следват пътя на Петър, който е пътят на стремеж към истината. Други избират да следват пътя на Павел, който е пътят на стремеж към венец и възнаграждение. Същността на тези два пътя е различна, както са различни последствията и изходът, до който водят те. Онези, които са отстранени, никога не вървят по пътя на стремежа към истината и практикуването на истината. Те винаги се отклоняват от този път и просто правят каквото си искат, като действат според собствените си желания и амбиции, защитават собствения си статус, репутация и гордост, и удовлетворяват собствените си желания — всичко, което правят, се върти около тези неща. Въпреки че също са платили цена, изразходвали са време и енергия и са работили от зори до мрак, какъв е крайният им резултат? Тъй като нещата, които са вършили, са заклеймени като зло в Божиите очи, резултатът при тях е отстраняване. Дали все още имат шанс да бъдат спасени? (Не.) Това е невероятно сериозна последица! Точно както когато хората се разболяват: едно леко заболяване, което не се лекува своевременно, може да се превърне в сериозно или дори да стане неизлечимо. Например, ако човек има настинка и кашлица, той бързо ще се оправи, ако получи нормално медицинско лечение. Някои хора обаче смятат, че имат силен организъм, и затова не вземат на сериозно настинката си, нито търсят лечение. В резултат на това тя се проточва дълго време и те се разболяват от пневмония. След като се разболеят от пневмония, те все още смятат, че са млади и със силна имунна система, затова не се лекуват месеци наред. Не обръщат внимание на ежедневната си кашлица, докато не се стигне до момент, в който тя става неконтролируема и непоносима, и започват да кашлят кръв. Затова отиват в болница за преглед, където установяват, че са развили туберкулоза. Другите ги съветват да се лекуват незабавно, но те все още смятат, че са млади и силни, че няма нужда да се притесняват, затова не търсят подходящо лечение. Докато накрая един ден тялото им не стане твърде слабо, за да ходят, а когато отидат в болницата за преглед, вече имат рак в късен стадий. Когато хората имат покварен нрав, който не лекуват, това също може да доведе до неизлечими последици. Да имаш покварен нрав не е нещо, от което да се страхуваш, но човек с покварен нрав трябва да търси истината, за да го преодолее своевременно. Само по този начин поквареният нрав може постепенно да бъде пречистен. Ако хората не се съсредоточат върху преодоляването му, той ще става все по-тежък, а те може да оскърбят Бог и да Му се противопоставят, и да бъдат отритнати и отстранени от Него.

Някои хора имат природата същност на антихрист, примерно хора като Павел. Те постоянно се съсредоточават върху придобиването на благословии, получаването на венец и спечелването на награди, и се опитват да правят сделки с Бог. Винаги искат да бъдат водачи и апостоли, които могат да контролират Божиите избраници, но накрая само принуждават Бог да ги отритне. Те вървят по пътя на противопоставяне срещу Бог, който е грешният път. Някои хора не обичат истината. Те знаят, че е погрешно да преследват слава, изгода, статус и облаги, но въпреки това избират погрешния път. Бог търпеливо и усърдно е насърчавал Своите избраници, като им е предлагал всякакъв вид утеха, увещаване, подсещания, предупреждения, разобличаване, кастрене и порицания. Бог е изрекъл толкова много слова, но въпреки това хората не ги приемат сериозно, като се отнасят към тях все едно е вятър, който просто минава покрай ушите им. Те не практикуват словото, но все пак пазят собствения си статус, гордост и суета в съответствие със собствените си мотиви и желания. Кроят тайни планове навсякъде в своя собствена полза, планират и действат навсякъде заради собственото си име и собствените си перспективи, като си блъскат главата и не пестят средства. В сърцата си дори мислят: „Отдадох всичко на бог, за мен е запазен славен венец“ и дори изричат словата, казани от Павел. Всъщност те не знаят какъв е пътят, по който са поели, нито пък знаят, че са заклеймени от Бог. Когато един ден това доведе до голямо бедствие, ще знаят ли как да се покаят? Когато този момент настъпи, те ще се противопоставят, като казват: „Работя усилено и съм дал своя значителен принос. Ако не принос, то поне съм страдал. Ако не съм страдал, то поне съм се изтощил!“. Нещата, които са направили, не струват пукната пара — може ли това да са добри дела? Беше ли това изпълнение на дълга им? Беше ли практикуване на истината? Те се занимаваха с управление на личните си дела. През този период се въоръжиха с множество слова и доктрини, които звучат дълбокомислено. Можеха да говорят и поучават, да тичат нагоре-надолу, като отдават всичко от себе си, но не вършеха никаква действителна работа. Справиха се добре с това да притеглят хората около себе си, като привличат всеки в орбитата си. Станаха царе на планината, без да има място за Бог в сърцата им. Нима това не е да вършиш зло? Тъй като изобщо не практикуваха истината, крайният резултат за тях би трябвало да е очевиден. Но дори в тази ситуация те все още искат венец. Как е възможно да са толкова нагли? Това се нарича безсрамна безочливост! Защо такива хора могат да спорят дори накрая, когато са отстранени? Те прекъсват и смущават делото на църквата, като извършват всякакви злини. Как е възможно все още да спорят с Бог и убедено да се защитават? Какъв проблем представлява това, че могат да се противопоставят на Бог по този начин? Смятате ли, че в тези свои действия се ръководят от някаква рационалност? Имат ли съвест и разум? Нормалните хора, след като са чули толкова много Божии слова — независимо как Бог се отнася към тях или дали това отношение отговаря на техните представи — поне трябва да признаят, че Божиите слова са истината и всички те са правилни. Дори ако има някое изречение, което не отговаря на представите им, те не трябва да съдят Бог. Трябва да имат покорно сърце. Ако човек може да признае, че Божието слово е истината, и да се покори пред Бог, не означава ли това, че се отнася към Бог като към Бог? (Да.) В такъв случай, ако понякога възникнат някакви представи и погрешни схващания за Бог, не е ли лесно да се търси истината, за да бъдат преодолени? Разковничето е в това, че хората трябва да признават словата и делото на Бог — това е предварителното условие. Защо неверниците и антихристите, подобните на Павел хора, все още са способни да се противопоставят на Бог? (Те не се отнасят към Бог като към Бог.) Там се корени причината. Колкото и красноречиви да са те, колкото и усърдно да се трудят и да тичат нагоре-надолу, колкото и да страдат и колкото и висока цена да плащат, те никога не приемат Божието слово за истината — могат ли тогава да разберат истината? (Не.) Затова независимо как Бог се справя с тях, те или имат възражения, или отказват да капитулират. Напълно лишени са и от най-малката частица разум, която би трябвало да има едно сътворено същество, което потвърждава факта, че те никога не са приели истината. Ако през годините бяха успели да приемат Божиите слова за истината, да практикуват и да се вслушват в Божиите слова, нямаше да са толкова самонадеяни и съпротивляващи се. Нямаше да се съпротивляват на Божиите подредби и на начина, по който Бог се отнася с тях. Нямаше да имат такива настроения — най-много да се почувстват просто малко разстроени или не много весели. Нормално е всички покварени хора да имат слабости, но има някои граници, които трябва да спазват като мининум. Първо, не могат да се откажат от изпълнението на дълга си. „Независимо кога, независимо каква задача ми възложи Бог, независимо дали я изпълнявам добре, трябва да дам всичко от себе си, като полагам възможно най-много усилия. Дори ако Бог вече не ме харесва или ме гледа отвисоко, най-малкото трябва да поема задачата, която ми е поверена, и да я изпълня добре“. Това е разумно. Човек не може да изостави дълга си. Освен това не може да се отрече от Бог. „Независимо как Бог се отнася или се справя с мен, или как моите братя и сестри ме изключват или разобличават, или дори ако всички ме изоставят, мястото на Бог в сърцето ми остава същото, а мястото, което трябва да заемам като човек, остава непроменено. Бог винаги остава моят Бог, Неговата същност и идентичност не се променят и аз винаги ще Го признавам за свой Бог“. Трябва да го има и този довод. Какво друго? (Без значение как Бог се отнася с нас и ни наказва, ние трябва да Му се покоряваме.) Това е абсолютният минимум, това е най-основната базова линия, която човек трябва да има. Ти казваш: „Не разбирам Божиите намерения и не разбирам защо Бог действа по този начин. Чувствам се малко онеправдан и имам някакви основания за това, но не казвам нищо, защото съм сътворено същество и трябва да се покорявам на Бог. Това е дългът на всяко сътворено същество. Въпреки че в момента не разбирам и не знам как точно да практикувам или да търся истината, все пак трябва да се покорявам“. Разумно ли е това? (Да.) Когато онези, които не приемат истината и на които им липсва разум, са подложени на кастрене, какви проявления имат? Те казват: „Нима ще бъда разкрит и отстранен? Ако нямам никакви изгледи, нито съдба, и ако не съм способен да постигна благословии, няма да вярвам!“. Има ли такъв човек истинска вяра в Бог? Връзката му с Бог не е нормална, а е такава на противопоставяне и антагонизъм. Този вид нрав е нравът на Сатана, който се противопоставя на Бог. Може ли този човек да признае Бог за своя Бог? В сърцето си може да казва: „Ако наистина е бог, защо не ме обича? Ако наистина е бог, защо не ме използва за нещо важно? Всичко, което виждам, е един човек — как би могло да има бог където и да е на този свят? Всички сте глупци. Къде е бог? В моето сърце бог съществува само ако вярвам в него. Ако не вярвам в него, той не съществува и не е бог“. Ето така се разкрива гледната точка на тези хора. През годините слушаха толкова много Божии слова. Ако бяха приели тези слова, щяха ли да развият подобни гледни точки? (Не.) Ако трябва да зададем по-сериозен въпрос, какво ще направят те сега? Ще подстрекават другите и ще предприемат своя ход: „Още ли вярваш? Как може да си толкова глупав? Не каза ли някой отдавна, че се задава бедствие? Кога ще дойде то? Не каза ли бог, че светът ще бъде унищожен? Къде е това унищожение? Ех, глупчо, претърпял си огромна загуба! Спри да вярваш! За какво вярваш? Виж колко съм умен, печеля по няколко хиляди юана месечно, а ти колко печелиш месечно? Погледни какво е популярно в света сега. Виждаш ли с какво съм облечен? Всичко е марково!“. Ето така ще подлъгват и подвеждат хората, като оставят някои от тях в състояние на пълно объркване. Нима това не е зъл човек, който прониква в Божия дом, за да смущава църквата? Какво отношение имат такива хора при изпълнение на дълга си? „Изпълнявам дълга си, ако съм в настроение. Ако искам да го изпълнявам, ще го изпълнявам. Ако не искам, няма да го изпълнявам. Не е нужно да посвещавам сърцето и силите си на това. Изпълнението на дълга не означава да правя неща за себе си, а да правя неща за църквата. А аз дори не мога да видя никъде бог. Дори не знам дали бог си спомня за мен, а те въпреки това искат от мен да посветя сърцето си, силата си, ума си — какъв е смисълът? Достатъчно е просто да отбия номера, като смънкам няколко думи“. Това е гледната точка, която поддържат. Смятат, че е глупаво и не си заслужава човек да посвети силите, сърцето и ума си на изпълнението на своя дълг. Ако сега случайно срещнете такъв човек, дали ще се подведете и повлияете от него? Ако ви липсва основа и не разбирате истината, със сигурност ще се подведете и той ще ви повлияе, а с течение на времето ще стигнете до загуби.

Когато вярваме в Бог, трябва да е ясна целта на това защо ядем и пием Божиите слова, както и кои основни проблеми трябва да се разрешат, като правим това. Ако човек вярва в Бог от няколко години, без нито веднъж да се съсредоточи върху това да яде и пие Божиите слова, не само че проблемът с покварата му ще остане неразрешен, но той няма да разбере дори минимална част от истината, която трябва да разбере. И така, какви са последствията от това? Много е лесно човек да се подведе и да направи погрешен завой. Ако не разбира истината, най-вероятно ще се препъне. Когато е изправен пред проблем, когато е изправен дори пред най-малкия признак на неприятности, за него ще е лесно да загуби почва под краката си. Ето защо за хората е от голяма полза да четат повече Божиите слова и да разговарят по-често за истината. Има нещо, което Бог казва в Библията и което е много важно: „Небето и земята ще преминат, но Моите думи няма да преминат“ (Матей 24:35). Какво внушават тези думи на хората? Какво означава, че Божиите слова няма да преминат? Без значение кога, истината и Божието слово винаги ще бъдат истината — това няма да се промени. Независимо дали става въпрос за стойността или значението на тези слова за хората, или за вътрешния смисъл и действителност на тези слова, те никога няма да се променят. Те ще си останат първоначалните слова и няма да се превърнат в нищо друго — същността на Божиите слова не може да се промени. Например, Бог казва на хората да бъдат честни. Тези слова са истината и никога няма да преминат. Защо никога няма да преминат? В Божието изискване към хората да бъдат честни може да се види аспектът на Божията същност, който е верен, който е съществувал от незапомнени времена и ще продължи да съществува вечно. Той няма да се промени заради промени във времето, географията или пространството. Божията същност ще съществува завинаги. Каква е причината за това вечно съществуване на Божията същност? Защото тя е нещо положително и е същността, притежавана от Създателя. Тя никога няма да премине и завинаги ще остане истината. Ако преживееш всички тези истини, изразени от Създателя, и ги реализираш в твоето същество, ако приложиш всички тях на практика и ги изживееш, тогава няма ли да можеш да живееш като човек? Животът няма ли да има стойност? Би ли бил изоставен? Да преживееш и изживееш всички истини, които Бог ти е предоставил — не е ли това изходът за теб? Само този път може да позволи на човечеството да оцелее. Ако хората не могат да приемат истината и не следват пътя на стремеж към истината, те в края на краищата ще преминат и ще бъдат унищожени. Вероятно ще кажеш: „Нима сега не си живея добре?“. Но ако не си придобил истината, рано или късно ще бъдеш отстранен. „Небето и земята ще преминат, но Моите думи няма да преминат“. Това изречение има толкова дълбоко значение. То е също така и най-голямото предупреждение за хората. Само Божиите слова са истината и само ако приемеш истината, можеш да устоиш. С други думи, ако ядеш и пиеш Божието слово, прилагаш го на практика и изживяваш някакво подобие на човешка природа, няма да бъдеш отстранен. Именно тук се крие стойността на Божиите слова! И така, могат ли Божиите слова да бъдат животът на човека? Какво означава тук живот? Означава, че можеш да живееш, спасен си. Ако приемеш тези думи, разбереш ги и ги практикуваш, в очите на Бог ставаш жив човек. Ако не си честен човек, а измамник, в очите на Бог не си нищо повече от ходещ труп, мъртвец, и като всичко останало ще преминеш и ти. Всичко, което няма нищо общо с Божиите слова или с истината, било то материално или нематериално, трябва да премине, когато Бог смени епохата и обнови света. Няма да преминат само Божиите слова и няма да преминат само всички неща, свързани с Божиите слова. Ето колко е важно практикуването на Божиите слова!

Хората знаят, че практикуването и преживяването на Божиите слова е важно, но те трябва да имат и път на практикуване. Това е пътят на навлизане в живота и те трябва да му отдават значение в сърцата си и да го преживяват всеки ден. Ако винаги се притесняваш, че ти липсва свидетелство за преживяване, и се страхуваш, че един ден ще бъдеш отстранен, тогава това е проблем. Онези, които не обичат истината, никога не практикуват и не преживяват Божиите слова. Това не е само защото нямат вяра. Основната причина е, че са предизвиквани от природата на Сатана. Искаш само да получиш благословии, но не обичаш истината. Ако се ръководиш от този мотив, за теб не може да има добър изход. Тогава какво трябва да направиш? Определено не можеш да го оставиш да се разпространява необуздано в теб. Трябва да търсиш истината и да се самоанализираш: „Защо не практикувам истината? Защо винаги се тревожа, че ще бъда отстранен? Това състояние не е правилно, трябва да го преодолея“. Нима не е напредък това да знаеш, че трябва да търсиш истината и да разрешаваш проблемите си? Това е нещо добро. Хората, които не знаят, че трябва да решат проблемите си, са безчувствени, глупави, непокорни и непримирими. Някои хора знаят, че това е проблем, но въпреки това не се опитват да го решат. Те си мислят: „Не е ли съвсем нормално да мисля по този начин? Защо трябва да преодолявам намерението си да получа благословии? Ако го преодолея, ще загубя“. Не е ли това непримиримост? Някои хора са безчувствени. Те не осъзнават, че желанието за получаване на благословии е проблем на намеренията и нрава. Мислят си: „Не е ли нормално хората, които вярват в Бог, да искат да бъдат благословени? Да имаш това намерение не се брои за проблем“. Правилни ли са подобни мисли и възгледи? Ако намерението на човек да получи благословии не е преодоляно и поквареният му нрав не е пречистен, може ли той наистина да се покори на Бог? Какви са последствията от това да се живее с покварен нрав? Това е все едно, когато някой не се чувства добре. Знае, че ще се разболее, затова бързо намира някакво лекарство, което да вземе. Други хора обаче са безчувствени. Те дори не знаят, че имат възпаление. Просто разказват наляво и надясно, че напоследък не се чувстват добре, без да осъзнават, че имат ранни признаци на разболяване и не го приемат сериозно. Някои хора дори си мислят: „Това е просто една настинка, какво толкова лошо може да ми причини?“. Трябва да пият вода, но не го правят, трябва да вземат лекарства, но и това не правят. Просто решават да изкарат неразположението на крак. В резултат на това се разболяват и си остават в къщи няколко дни, което отлага справянето с немалко въпроси. Хората се отнасят към различните си състояния със същата нагласа, с която се отнасят и към болестите си. Някои хора могат бързо да разрешат дребни проблеми, но изобщо не разрешават големи проблеми. Като отлагат по този начин, поквареният им нрав остава непреодолян, което води до липса на навлизане в живота и загуба на живота им. Нима това не е глупаво и признак за невежество? Твърде глупавите хора не могат да придобият истината и стигат дотам, че се лишават от живота си. Като вярват в Бог по този начин, те никога няма да могат да получат Божието спасение.

Стремежът към истината трябва да започне със самоанализ и самопознание. Независимо пред каква ситуация е изправен човек, той винаги трябва да премисля вътрешното си състояние, като намира и преодолява всякакви свои погрешни мисли и възгледи или непокорни състояния, които има. След известно време, когато е изправен пред различно обстоятелство или събитие, той ще развие някои неправилни възгледи и състояния, и трябва да търси истината, за да ги преодолее. Като постоянно се самоанализира и опознава себе си, и постоянно преодолява собствените си неправилни възгледи и непокорни състояния, поквареният му нрав ще се разкрива все по-малко и за него ще бъде лесно да практикува истината. Това е процесът на израстване в живота. Независимо в каква ситуация изпада човек, той трябва да търси истината и независимо какво възнамерява или планира, трябва да се придържа към това, което е в съответствие с истината, а това, което не е в съответствие с истината, трябва да бъде потиснато. Освен това той трябва да се стреми към справедливост и трябва да се старае да намери истината, да има познание за Бог и да изпълнява Божиите изисквания. По този начин може по-често да намира собствените си недостатъци и разкриване на поквара, и да научи сърцето си да копнее за истината. След като има такива преживявания известно време, той ще може да разбере някои от истините, а вярата му в Бог ще става все по-голяма. Без да има такъв път на практикуване, не може да се каже, че практикува истината. Ако човек, който живее с покварен нрав, не изследва дали думите и действията му са съобразени с истината или противоречат на принципите, а вместо това само проверява дали е нарушил закона или е извършил престъпления и това е всичко, като не обръща внимание на покварения си нрав и изобщо не се интересува от непокорното си състояние — и макар че външно може да не е нарушил закона или да не е извършил престъпления, остава фактът, че все още живее с покварен нрав под властта на Сатана — тогава такъв човек не е изживял истината реалност и не е човек, който ще получи спасение. Когато хората живеят няколко десетилетия в света и могат да разберат светските неща, те си мислят, че са умни, безпогрешни и неотразими, но в присъствието на истината покварените човешки същества са до едно глупави и с умствен дефицит, точно както незначителните хора завинаги ще бъдат пеленачета пред Бог. Стремежът към получаване на спасение не е проста работа. Той изисква да разбираш много истини, да израснеш до определен духовен ръст, да имаш воля и подходяща среда, да практикуваш истината постепенно. По този начин човешката вяра ще се изгражда малко по малко, а съмненията и погрешните схващания за Бог ще намаляват все повече. С намаляването на съмненията и погрешните схващания за Бог се увеличава вярата на човек и когато той се озове в определени ситуации, ще е способен да търси истината. Когато разбере истината, ще е способен да практикува истината, ще има все по-малко негативни и пасивни неща, ще има повече положителни и добри неща, а времето, в което е способен да практикува истината и да се покорява на Бог, ще се увеличава. Това е да притежаваш истината реалност. Не показва ли това, че човек е пораснал? Че сърцето му е станало все по-устойчиво? Какво се разбира под устойчивост? Това е, когато човек има истинска вяра, разбира истината, има способността да е проницателен, може да разчита на Бог, за да победи плътта, има капацитета да победи греха, може да остане непоколебим в свидетелството си, има истинско покорство пред Бог, може да страда и да плати цена в името на практикуването на истината, може да изпълнява дълга си предано и е твърдо решен да се стреми към истината и да търси това да бъде доведен до съвършенство. Не показва ли това непрекъснато подобрение? По този начин човек може да тръгне по пътя на стремежа към истината и да бъде доведен до съвършенство. Нито едно обстоятелство или трудност няма да е в състояние да съкруши такъв човек и да го спре да следва Бог. Това е човек, който е благословен най-много от Бог, човек, когото Бог се надява да придобие.

В какво състояние се намирате в момента? (Понякога, когато се сблъскваме с трудности, ставаме донякъде негативни, но сме способни да гледаме нагоре и се опитваме да ги превъзмогнем.) Да имаш духовен ръст означава да си способен да поемеш инициативата, за да превъзмогнеш трудностите си, когато ги осъзнаеш. Да знаеш, че имаш трудности, и въпреки това да не предприемаш нищо, за да ги превъзмогнеш или да реагираш на тях, да носиш в себе си негативно състояние, да изпълняваш дълга си по пасивен и нехаен начин — това е често срещаното и типично наблюдавано състояние. Има и нещо още по-лошо, което е да не знаеш какъв точно човек си и да не знаеш в какво точно състояние се намираш — да не знаеш дали състоянието ти е добро или лошо, правилно или погрешно, негативно или положително. Това е най-обезпокоителното. Такъв човек не познава в детайли проблемите на своето навлизане в живота, а да не говорим, че не знае откъде да започне да практикува истината. Той има само ентусиазъм, но не разбира никакви истини, нито притежава някаква проницателност, и не може да говори за никакво свидетелство за преживяване. Кога такъв човек ще може да свидетелства за Бог така, че всички да го чуят? Някои хора могат да говорят много думи и доктрини, но ако ги попиташ: „Ти свидетелстваш ли за Бог?“, те самите дори няма да знаят. Мислят си, че изпълняват дълга си предано, без никакви прояви на нехайство. Мислят си, че всичко при тях е добро и че са по-добри от другите хора във всичко. Когато другите са слаби, те дори ги наставляват: „Защо си слаб? Обичай Бог, хайде! Вече е настъпил този момент, а ти все още си слаб?“. Такъв човек очевидно не притежава реалност. Той не разбира нормалните състояния и процеса на промяна на нечий живот нрав. Просто повтаря често използвани фрази като „Сега не е времето да бъдеш слаб!“. и „Сега все още ли си загрижен за семейството си?“, като използва такива доктрини, за да подтиква другите и да ги поучава, без изобщо да разрешава никакви практически проблеми. Да не си способен да възприемеш собственото си състояние и да не си способен да опознаеш истински себе си е най-очевидното проявление на незрял духовен ръст. Да не си способен да практикуваш истината, а вместо това само да следваш някакви правила, е показателно за незрял духовен ръст. Да желаеш да изпълниш дълга си и да вършиш нещата добре, но да не знаеш какви принципи да следваш и да правиш нещата само в съответствие със собствените си предпочитания, е показателно за незрял духовен ръст. Да слушаш свидетелството за преживяване на другите и да не си способен да проникнеш в него, нито да си способен ясно да кажеш какви ползи трябва да придобие човек от това или какви поуки да си извлече, е показателно за незрял духовен ръст. Да не си способен да преживяваш и да практикуваш Божието слово, и да не знаеш какво означава да възвисяваш Бог и да свидетелстваш за Него — всичко това са признаци на незрял духовен ръст. На какъв етап се намирате сега? (Склонни сме по-често да бъдем негативни.) Тази ситуация е още по-показателна за незрял духовен ръст. Хората, които са твърде глупави и невежи, нямат никакъв духовен ръст. Едва когато могат да разберат много истини, да прозрат нещата, да разрешат собствените си проблеми, да имат по-малко негативни състояния и повече нормални състояния, да поемат тежко бреме и да водят другите и да им предоставят ресурс, наистина ще имат духовен ръст. Трябва да се стремите към истината. Колкото повече се стремите, толкова повече ще растете. Ако не се стремите, няма да растете, а може дори да се върнете назад. За да вярвате в Бог, трябва да живеете съобразно истината. Като разбирате истината повече, придобивате духовен ръст. Ако не разбирате истината, няма да имате духовен ръст. Когато започнете да търсите истината и сте способни да разрешавате собствените си проблеми, духовният ви ръст ще се е увеличил.

15 октомври 2017 г.