Когато бях малък, възрастните често ми се подиграваха, когато говорех. На тази крехка възраст не разбирах какво се случваше и едва когато пораснах, разбрах, че заеквам. Опитвах се да не го правя, но просто не можех, така че това наистина ме безпокоеше. Заради този недостатък често бях осмиван и подиграван от другите и постепенно станах по-малко разговорлив и не исках да се срещам с хора — предпочитах да съм сам. Когато бях в училище, никога не ходех на партита със съучениците си, а през зимната и лятната ваканция не исках да излизам или да посещавам роднини. Станах много затворен и имах много ниско самочувствие. Понякога вкъщи, когато майка ми чуваше, че заеквам, ми натякваше: „Не можеш ли да говориш по-бавно? Не бързай! Ако продължаваш така, дори няма да можеш да си намериш жена, когато пораснеш!“. След като започнах работа, един колега ме чу веднъж да заеквам и се заяде с мен с думите: „Защо заекваш? Наистина си доста смешен!“. Въпреки че това беше шега, лицето ми пламна от срам и се намразих за това, че не мога да поправя дефекта си.

През септември 2008 г. приех новото Божие дело. Когато братята и сестрите забелязаха заекването ми, вместо да ми се подиграват или да ме унижават, те ме насърчаваха и ми помагаха. Понякога, когато по време на събранията попадах на непознати братя и сестри, ставах нервен. Когато се запъвах, докато четях Божиите слова, братята и сестрите четяха заедно с мен и ме насърчаваха да не се чувствам възпрян. Усещах особена топлина в Божия дом. Три години по-късно братята и сестрите ме избраха за църковен водач и аз знаех, че Бог ме издига по този начин. Но изпълнението на дълг на водач включва водене на общение върху истините, решаване на проблеми и чести събрания с братя и сестри. Особено на големи събрания се чувствах много възпрян от заекването си и бях изключително нервен, тъй като се страхувах, че ако се запъна по време на общението, ще се изложа и братята и сестрите ще ми се смеят. Спомням си, че на едно събрание видях сестра, която не познавах добре, и се притеснявах какво ще си помисли за мен, ако не водя общението добре. В резултат на това заеквах лошо, докато четях Божиите слова. Сестрата не можа да се сдържи и избухна в смях. Това беше сериозен удар по самочувствието ми. Въпреки че сестрата искрено ми се извини, вътрешно се чувствах много наранен и винаги се чувствах непълноценен, затова често се оплаквах: „Защо имам този недостатък? Защо не мога да го поправя?“. По-късно, когато общувах с братята и сестрите, ставах много чувствителен и след всяко четене на Божиите слова или водене на общение обръщах голямо внимание на израженията на лицата на братята и сестрите и когато виждах някакви неестествени движения, си мислех: „Дали ми се смеят?“. Това ме караше да се безпокоя още повече, а понякога се изнервях толкова много, че дланите ми се изпотяваха. В крайна сметка започнах да се страхувам от събрания и особено при големи събрания прехвърлях отговорностите на брата, с когото си партнирах. Живях в това болезнено и потиснато състояние много дълго и накрая просто не издържах повече на напрежението, затова напуснах. След като напуснах, поех дълг, свързан с текстообработка, и тъй като по цял ден подбирах статии и не беше необходимо да говоря или да общувам с други хора, вече не ми се налагаше да се чувствам възпрян от заекването си.

През септември 2020 г. отново бях избран за църковен водач, но поради голямото напрежение в работата и честото общуване с непознати братя и сестри проблемът ми със заекването се задълбочи. Когато дойдеше време за срещи, се тревожех много за това как ме виждат другите и се чувствах толкова възпрян, че нямаше как да не ми липсват дните, в които изпълнявах дълга си по текстообработката, когато не ми се налагаше да общувам с твърде много хора и напрежението беше по-малко. Надявах се да се върна към дълга си, свързан с текстообработка. Неочаквано през юли 2021 г. братята и сестрите ме номинираха за проповедник. Помислих си: „Как се предполага да се случи това? Това, че съм църковен водач, вече е достатъчно голямо напрежение; не смея да се надявам да бъда повишен отново“. Но постъпих разумно и все пак участвах в изборите. По време на предизборното събрание мислех за това как един проповедник общува с много хора и отговаря за много църкви и как работата му зависи от общението върху истината за решаване на проблемите. Чудех се: Дали с моето силно заекване ще мога да ясно да водя общение? Ако братята и сестрите отново ми се присмиват, няма ли да загубя напълно имиджа си? В крайна сметка се отказах. След това още няколко пъти имаше избори. Знаех, че след като съм вярвал в Бог в продължение на много години, трябва да проявявам внимание към Неговите намерения и да поемам повече отговорност. Но щом си помислех за моя дефект, се свивах и всеки път се отказвах.

През декември 2023 г. получих писмо от водачите, в което се казваше, че братята и сестрите са ме препоръчали за областен водач и искат да участвам в изборите. Помислих си: „Като се има предвид недостатъкът ми, изобщо не съм подходящ да участвам, а дори и да ме изберат, няма да мога да се справя с отговорността. Какво да правя?“. Опасявах се, че ако не участвах, значи не отстоявах църковното дело, а ако участвах, се чувствах неквалифициран. Чувствах се много раздвоен. По време на една от моите духовни практики прочетох два откъса от Божието слово: „Заекването при говорене — що за проблем е това? (Вродено състояние.) Това е вродено състояние и също така вид физически недъг. Разбира се, формите на заекване се различават. Някои заекващи удължават една сричка, а други повтарят една сричка и цял ден не могат да произнесат едно пълно изречение. Накратко казано, това е вродено състояние и, разбира се, също така е вид физически недъг. Включва ли то покварен нрав? (Не.) То не включва покварен нрав. Ако някой каже: „Ти заекваш, когато говориш. Със сигурност си лукав!“ или: „Дори заекваш, когато говориш. Как може да си толкова надменен?“ — верни ли са такива твърдения? (Не.) Заекването като недъг или недостатък не е свързано с нито един аспект от покварения нрав на човека. Следователно заекването е вродено състояние и вид физически недъг. Очевидно е, че то не включва покварения нрав на човека и няма каквато и да било връзка с него“ (Словото, Т.7 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (9)). „Има някои проблеми, които не могат да се разрешат от хората. Например може да си склонен да се изнервяш, когато говориш с други хора. Когато се сблъскваш със ситуации, може да имаш собствени идеи и гледни точки, но да не можеш да ги изразиш ясно. Чувствате се особено нервни в присъствието на много хора, говорите несвързано и устните ви треперят. Някои хора дори заекват. А други, ако присъстват представители на противоположния пол, са още по-малко способни да се изразяват — просто не знаят какво да кажат или какво да направят. Лесно ли се преодолява такава ситуация? (Не.) Поне в краткосрочен план за теб не е лесно да преодолееш този недостатък, защото той е част от вродените ти условия. […] Затова, ако можеш да преодолееш този дефект, този недостатък, в краткосрочен план, тогава го направи. Ако се преодолява трудно, тогава не се занимавай с него, не се бори с него и не се предизвиквай. Разбира се, ако не можеш да го преодолееш, не бива да си негативен. Дори ако никога през живота си не можеш да го преодолееш, Бог няма да те заклейми, защото това не е твоят покварен нрав. Твоята сценична треска, твоята нервност и страх — тези проявления не са отражение на твоя покварен нрав. Независимо дали са вродени, или са причинени от средата в по-късен етап от живота, в най-лошия случай те са дефект, недостатък на твоята човешка природа. Ако не можеш да го промениш в дългосрочен план или дори в рамките на един живот, не се занимавай с него, не му позволявай да те възпира, не ставай негативен заради него, защото това не е твоят покварен нрав — няма смисъл да се опитваш да го промениш или да се бориш срещу него. Ако не можеш да го промениш, приеми го, остави го да съществува и се отнасяй към него правилно, защото можеш да живееш с този дефект, с този недостатък. Това, че го имаш, не влияе на следването ти на Бог и на изпълнението на дълга ти. Щом можеш да приемеш истината и да изпълняваш дълга си по най-добрия възможен начин, пак можеш да бъдеш спасен. Той не влияе на твоето приемане на истината и на твоето спасение. Следователно не бива често да се възпираш от определен дефект или недостатък на човешката си природа, нито често да ставаш негативен и обезкуражен или дори да се отказваш от дълга си и от стремежа към истината, като поради същата причина пропуснеш възможността да бъдеш спасен. Това изобщо не си струва. Така би постъпил един глупав, невеж човек“ (Словото, Т.7 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (3)). От Божиите слова разбрах, че запъването и заекването са вродени състояния, физически дефекти, а не покварен нрав или нещо, което Бог заклеймява. То не влияе на стремежа ми към истината, нито на стремежа ми към спасение. Не биваше да бъда възпиран от моите дефекти. Ако заради физически дефект се откажех от стремежа си към истината и от възможността да бъда издигнат и подхранван, което забавяше жизненоважния въпрос за спасението, нямаше ли да пожертвам по-голямото заради по-малкото? Нямаше ли това наистина да е глупаво и недостойно? Докато четях тези Божии слова, наистина се успокоих. Като се замислих, още от дете винаги бях обръщал голямо внимание на говорния си дефект, като вярвах, че той често ми създава неудобства и ми влияе в живота, работата и изпълнението на дълга ми, и ме прави необщителен, особено затворен и с ниско самочувствие, което означаваше, че нямах увереност и мотивация в нищо, което правех. По време на събрания, когато братята и сестрите открито водеха общение помежду си върху разбирането на преживяванията си, това сигурно беше избавящо и освобождаващо, а сигурно беше и по-лесно да се приеме делото на Светия Дух чрез общение, но заради заекването си аз се чувствах потиснат и не можех да се отпусна на събранията, дори се страхувах от тях и ги избягвах, когато беше възможно, което означаваше, че пропусках много възможности да придобия истината. Когато бях изправен пред църковни избори, винаги се отказвах от възможността да участвам, а когато църковното дело спешно се нуждаеше от хора, които да сътрудничат, аз не можех да поема отговорността и не проявявах внимание към Божието намерение. Видях как често се чувствах скован и възпрян от заекването си, поради което живеех в състояние на болка и потиснатост, и че всичко това се дължеше на неспособността ми да разглеждам правилно своите недостатъци. Не разбирах истината и не знаех как да гледам на хората и нещата според Божиите слова. Това не само ме сковаваше и възпираше, но и ме караше многократно да отказвам да изпълнявам дълга си. Дори се ограничавах, като вярвах, че с моето заекване не съм подходящ за водач, в резултат на което не разбирах правилно Бог и се отдалечавах от Него — колко глупав бях! Не можех да продължавам да бъда толкова негативен — трябваше да се отнасям правилно към дефекта си и да посрещна тези избори спокойно.

Няколко дни по-късно научих, че две сестри не можеха да участват в изборите поради определени причини. Помислих си: „За тези две сестри имаше най-голяма вероятност да бъдат избрани, така че ако те не могат да участват, не нарастват ли моите шансове да бъда избран?“. Като си помислих за моя недостатък, веднага почувствах голямо напрежение. Едно бе да загубя имиджа си в църквата, но ако станех областен водач, този позор щеше да бъде още по-голям. Споделих състоянието си с една сестра и тя отбеляза, че съм прекалено загрижен за това как ме виждат другите и че прекалено много наблягам на гордостта и суетата. След напомнянето на сестрата прочетох още от Божиите слова: „Всички хора имат неправилни вътрешни състояния — негативност, слабост, униние и свръхчувствителност; някои имат подли намерения; някои постоянно биват тормозени от гордостта си, егоистичните си желания и личните си интереси; някои мислят, че нямат заложби и преминават през състояния на негативност. Ще ти бъде много трудно да добиеш делото на Светия дух, ако живееш постоянно в тези състояния. Ако ти е трудно да добиеш делото на Светия дух, тогава у теб почти няма да има активни елементи, а негативните ще изплуват на повърхността и ще те смущават. Хората винаги разчитат на собствената си воля, за да потиснат тези негативни и враждебни състояния, но колкото и да ги потискат, не могат да се отърсят от тях. Основната причина за това е, че хората не могат да разграничат безпогрешно тези негативни и враждебни неща; те не виждат ясно същината им. Поради това им е много трудно да се опълчат на плътта и на Сатана. Освен това те винаги засядат в тези негативни, меланхолични и упадъчни състояния и вместо да се молят и уповават на Бог, те карат как да е. В резултат от това Светият дух не действа в тях и те все не съумяват да разберат истината, липсва им посока във всичко, което правят, и нямат ясно виждане по нито един въпрос. Вътре в теб има твърде много негативни и неблагоприятни неща, те са изпълнили сърцето ти, затова често си негативен и меланхоличен духом и се отдалечаваш все повече от Бог, и все повече отслабваш. Ако не можеш да добиеш просветлението и делото на Светия дух, няма да можеш да избягаш от тези състояния и негативното ти състояние няма да се промени, защото не можеш да намериш път, ако Светият дух не действа в теб. Поради тези две причини ти е много трудно да се отървеш от негативното си състояние и да преминеш в нормално състояние. Макар и в изпълнението на дълга си сега да устоявате на трудностите, да работите усърдно, да влагате много усилия и да сте в състояние да се отречете от семейството и кариерата си и да се откажете от всичко, негативните състояния у вас все още не са истински преобразувани. Оплетени сте в твърде много мрежи, които ви пречат да се стремите към истината и да я практикувате, като например вашите представи, фантазии, знания, философии за светските отношения, егоистични желания и покварени нрави. Тези враждебни неща са изпълнили сърцата ви“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Свободата и освобождението могат да се постигнат само чрез отхвърляне на покварения нрав). От Божиите слова разбрах, че винаги бях пасивен, когато ставаше дума за избори, не само заради това, че заекването ми ме възпираше, но и поради оковите на суетата и гордостта. Мислех си: „Колкото повече отговорности имам, с толкова повече братя и сестри ще трябва да общувам, а като водач ще трябва да водя общение върху истината, за да решавам проблеми, и ако заеквам при общението по време на събранията, още повече хора ще разберат за моето заекване. Няма ли това да опетни името ми?“. При тези мисли започнах да се страхувам да участвам в избори и не исках да бъда повишаван или подхранван. Живеех според сатанинската отрова: „Хората се нуждаят от гордостта си, както дървото се нуждае от кора“, и винаги се опитвах всячески да прикривам недостатъците си, така че другите да не виждат слабостите ми. Не проявявах внимание към църковното дело и многократно се отказвах от възможността да се кандидатирам на избори. Дори когато църковното дело спешно се нуждаеше от сътрудничеството на хората, аз все така само гледах и се отказвах. Бях истински егоист и бях достоен за презрение! Църквата ме беше поила и подхранвала в продължение на много години и аз трябваше да поема църковното дело. Това беше и моя отговорност като сътворено същество и аз трябваше да я приема и да се покоря безусловно. Но за да запазя имиджа си, аз избягвах и отказвах да се кандидатирам на избори, не исках да поема бремето за Божия дом и изобщо не признавах тази чест. Това е нещо, което Бог мрази и ненавижда. Едва тогава разбрах, че живеех, изпълнен с потиснатост и страдание, защото прекалено много се съсредоточавах върху суетата и гордостта и бях твърде загрижен за мнението на другите. В същото време чувствах искреното намерение на Бог. Бог не ме презираше заради недостатъците ми, а напротив — даваше ми възможности да бъда издиган и подхранван отново и отново. Когато бях възпрян и скован от моите недостатъци и покварен нрав, изпаднах в униние и се отдръпнах, Бог използваше Своите слова, за да ме просветли и озари, като по този начин ми помагаше да разбера истината и да се освободя от оковите на отрицателните емоции. Видях, че Божията любов е толкова истинска, и разбрах, че не бива да продължавам да бъда пасивен и унил, а трябваше да се избавя от грешните си намерения, да сътруднича подобаващо и да участвам в изборите.

По-късно прочетох още от Божиите слова: „Ако разумът на твоята човешка природа е нормален, трябва да се изправиш срещу своите дефекти и недостатъци по правилния начин. Трябва да ги признаеш и да ги приемеш. Това е полезно за теб. Да ги приемеш не означава те да те възпират, нито често да си негативен заради тях, а по-скоро да не си възпиран от тях, като признаеш, че си просто обикновен член на поквареното човечество, със своите недостатъци и дефекти, с нищо, с което да се хвалиш, и че Бог е Този, Който издига хората, за да изпълняват дълга си, и че именно Бог възнамерява да извърши Своето слово и живот в тях, като им позволи да постигнат спасение и да се избавят от влиянието на Сатана — че това е изцяло издигането на хората от Бог. Всеки човек има недостатъци и дефекти. Трябва да позволите на своите недостатъци и дефекти да съжителстват със самите вас, да не ги избягвате или покривате и да не се чувствате често вътрешно потиснати или дори винаги да се чувствате непълноценни заради тях. Ти не си непълноценен. Ако можеш да изпълняваш дълга си с цялото си сърце, с цялата си сила и с целия си ум, по най-добрия начин, на който си способен, и ако имаш искрено сърце, тогава ти си ценен като злато пред Бог. Ако не можеш да платиш цената и ти липсва преданост при изпълнението на твоя дълг, тогава дори вродените ти условия да са по-добри от условията на средностатистическия човек, ти не си ценен пред Бог и не струваш дори една песъчинка“ (Словото, Т.7 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (3)). От Божиите слова разбрах, че Бог не предявява прекомерни изисквания към хората, а ги кара да действат според способностите си. Когато те действат според своите заложби и работни умения, използват напълно своя потенциал въз основа на вродените си дадености и Му сътрудничат с цялото си сърце и по най-добрия възможен начин, Бог ще бъде доволен. Бог не иска преструвките на хората, а предпочита те да изпълняват дълга си с честно сърце. Размишлявах над това как моето заекване ми даваше ниско самочувствие и ме правеше унил, чувствителен и крехък, как толкова много се интересувах от мнението на другите и как в резултат на това все отказвах да участвам в избори и не желаех да поемам тежки отговорности. Сега разбрах, че заекването ми е дефект, който е труден за преодоляване, и че трябва да се науча да го приемам и да гледам правилно на него. Когато беше необходимо, трябваше да говоря открито пред братята и сестрите за дефекта си, без да го прикривам или маскирам. Това бе отношението, което трябваше да имам към своя недостатък.

Няколко дни по-късно бяха обявени резултатите от изборите и аз бях избран за областен водач. Бях дълбоко развълнуван и тихо се помолих на Бог: „Боже, да бъда избран за водач, е Твоето възвеличаване. Ще ценя тази възможност да изпълнявам дълга си и съм готов да направя всичко възможно да го изпълнявам добре, за да се отплатя за Твоята любов“. След това се зачудих: „Как мога да изпълнявам дълга си добре въпреки дефекта си?“. Един ден прочетох два откъса от Божието слово, които ме развълнуваха дълбоко и ми посочиха пътя за практикуване. Бог казва: „Не се опитвай да променяш индивидуалността си, защото изпълняваш определен дълг или служиш като надзорник за определен елемент от работата — това е погрешна идея. Какво трябва да направиш тогава? Независимо от индивидуалността ти или от вродените ти условия, ти трябва да се придържаш към истините принципи и да ги практикуваш. В крайна сметка Бог не преценява дали следваш Неговия път и дали можеш да постигнеш спасение въз основа на твоята индивидуалност, или въз основа на това какви вродени умения, заложби, способности, дарби или таланти притежаваш, както и, разбира се, Той не гледа доколко си въздържал телесните си инстинкти и потребности. Вместо това Бог гледа дали, докато Го следваш и изпълняваш дълга си, практикуваш и преживяваш Неговите слова, дали имаш готовност и решителност да се стремиш към истината и в крайна сметка дали си постигнал практикуване на истината и следване на Божия път. Това гледа Бог“ (Словото, Т.7 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (3)). „Стремежът към истината е най-важното нещо, независимо от коя гледна точка го разглеждате. Можеш да избегнеш дефектите и недостатъците на човешката природа, но никога не можеш да избегнеш пътя на стремеж към истината. Независимо колко съвършена или благородна може да е твоята човешка природа, или дали може би имаш по-малко пропуски и недостатъци и повече силни страни от другите хора, това не означава, че разбираш истината, нито може да замени твоя стремеж към истината. Напротив, ако се стремиш към истината, разбираш много от нея и имаш достатъчно дълбоко и практическо разбиране за нея, това ще компенсира много дефекти и проблеми в твоята човешка природа. Да кажем например, че си плах и интровертен, заекваш и не си много добре образован, т.е. имаш много недостатъци и пропуски, но имаш практическо преживяване и макар че заекваш, когато говориш, все пак можеш ясно да разговаряш за истината и това общение е от полза за всички, когато го чуят, разрешава проблеми, дава възможност на хората да излязат от негативността и разсейва техните оплаквания от Бог и погрешните им разбирания за Него. Виждаш ли, въпреки че заекваш, думите ти все още могат да разрешават проблеми — колко важни са тези думи! Когато ги чуят лаици, те казват, че си недодялан човек и не спазваш граматическите правила, когато говориш, а понякога и думите, които използваш, не са наистина подходящи. Възможно е да използваш местен диалект или ежедневен език и думите ти да нямат класата и стила на високообразованите хора, които говорят много красноречиво. Въпреки това твоето общение съдържа истината реалност, то може да разреши трудностите на хората и след като те го чуят, всички тъмни облаци около тях изчезват и всичките им проблеми се разрешават. Какво мислиш, не е ли важно да се разбира истината? (Важно е.) Да кажем, че ти не разбираш истината и макар че имаш известни интелектуални познания и говориш красноречиво, когато всички те чуят, си мислят: „Твоите думи са просто доктрини, в тях няма и частица от истината реалност и те изобщо не могат да разрешат реални проблеми, така че не са ли празни всички тези твои думи? Ти не разбираш истината. Не си ли просто фарисей?“. Макар че си изрекъл много доктрини, проблемите остават нерешени и ти си мислиш: „Говорех съвсем искрено и сериозно, защо не разбрахте това, което казах?“. Ти си изговорил цял куп доктрини и онези, които са били негативни, си остават негативни, а онези, които са имали погрешни разбирания за Бог, все още имат такива погрешни разбирания и нито една от трудностите, които съществуват при изпълнението на дълга им, не е преодоляна — това означава, че думите, които си изрекъл, са били просто глупости. Независимо колко недостатъци и пропуски има в човешката ти природа, ако думите, които изричаш, съдържат истината реалност, тогава твоето общение може да разреши проблемите. Ако думите, които изричаш, са само доктрини и са лишени от най-малкото практическо познание, тогава колкото и да говориш, няма да си способен да разрешиш истинските проблеми на хората. Независимо как те възприемат хората, ако нещата, които казваш, не са в съгласие с истината и не могат да отговорят на състоянията на хората или да преодолеят техните трудности, тогава хората няма да искат да ги слушат. И така, кое е по-важно: истината или собствените условия на хората? (Истината е по-важна.) Стремежът към истината и разбирането на истината са най-важните неща. Така че, независимо какви недостатъци имаш по отношение на човешката си природа или вродените си условия, не трябва да бъдеш възпиран от тях, а вместо това трябва да се стремиш към истината и да компенсираш различните си недостатъци, като разбираш истината, и ако откриеш някои недостатъци в себе си, трябва да побързаш да ги коригираш. Някои хора не се съсредоточават върху това да се стремят към истината, а вместо това винаги се съсредоточават върху преодоляването на трудностите, недостатъците и пропуските в човешката си природа и върху отстраняването на проблемите с човешката си природа и се оказва, че полагат няколко години усилия, без да получат ясни резултати и след това се чувстват разочаровани от себе си, и си мислят, че човешката им природа е твърде лоша и че са непоправими. Това не е ли много глупаво?“ (Словото, Т.7 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (3)). Божиите слова ме трогнаха дълбоко и видях, че Бог наистина практически ни показва пътя. При изпълнението на дълга си не трябва да бъдем възпирани от личността, заложбите или възрастта. Божията мярка за това дали някой изпълнява дълга си по начин, който отговаря на стандартите, не се основава на това дали човекът е интровертен, или екстровертен, на нивото на неговия статус, нито на неговите заложби или възраст, а още по-малко на наличието на някакви недостатъци или дефекти, а на това дали може да практикува истината и да изпълнява дълга си в съответствие с истините принципи и дали е човек, който следва Божия път. Например при дълга на водач е от решаващо значение да се решат проблемите в навлизането в живота и дълга на братята и сестрите. Стига да се съсредоточа върху това да се въоръжа с истината и да я практикувам, стига да имам реалността, както и просветлението и озарението на Светия Дух в моето общение върху истината, и стига да съм в състояние да решавам проблемите на братята и сестрите и да посочвам пътя за практикуване, тогава дори да ми се звърже езикът, братята и сестрите ще имат полза от това. Ако не работя усърдно за това да се стремя към истината, тогава дори да говоря свободно и красноречиво, ако не мога да водя общение върху истината или да решавам действителни проблеми, няма да мога да изпълнявам работата на водач. Преди винаги си мислех, че за да изпълнява дълга на водач, човек трябва поне да има добри ораторски умения и да бъде красноречив и че човек като мен, който заеква и си заплита езика, не е подходящ за дълг на водач, затова все отказвах да се кандидатирам за водач. Но се оказа, че моите стандарти за избор на водачи са били погрешни. Изборът на водачи в Божия дом се основава на принципи, а не на това как човек изглежда отвън, нито на това какви вродени дефекти може да има, а на това дали той се стреми към истината, на неговата човешка природа и заложби. Колкото повече мислех за това, толкова повече разбирах, че вродените ми дефекти и недостатъци не са пречка или спънка да изпълнявам дълга си и че те не могат да бъдат използвани като извинение за отказ от изпълнението на дълга ми. Разбирането на истината и практикуването в съответствие с Божиите изисквания са ключът към доброто изпълнение на дълга! Придобих път за практикуване занапред и въпреки че заеквам и се запъвам, докато говоря, аз съм готов да изпълнявам дълга си според Божиите изисквания, да се съсредоточа върху това да се въоръжа с истините принципи, да оставя настрана суетата и гордостта си и да бъда здраво стъпил на земята в държанието и постъпките си. Сега, когато водя общение на събрания или чета Божиите слова, все още заеквам, но мога да се отнасям към това правилно и имам много по-спокойна нагласа. Понякога съзнателно работя, за да го преодолея, и си спомням как братята и сестрите ми напомняха, като казваха: „Малко бързаш, докато говориш, което увеличава вероятността от заекване — ако говориш малко по-бавно, ще е по-добре“, и: „Когато се запънеш, можеш да удължиш последната сричка — така вероятността да заекваш ще бъде по-малка“. Когато водя общения на събрания, се опитвам да забавям говора си и да удължавам думите си, когато е необходимо, като съзнателно полагам усилия да сътруднича. Вече не се чувствам толкова нервен, което ме прави по-освободен в събранията. Веднъж отидох на среща с надзорник върху текстообработката, за да обсъдим работата, но бях малко притеснен, тъй като си мислех: „Той разбира принципите по-добре от мен. Какво ще стане, ако се изнервя и заеквам лошо? Какво ще си помисли той за мен?“. Но после се замислих как бе имало трудности в работата и как предишното писмо не беше постигнало добри резултати, така че беше необходимо да се срещнем лично, за да обсъдим и решим въпроса. Не можех да позволя заекването ми да ме спре да реша проблема, тъй като това щеше да забави работата. Когато мислех по този начин, вече не се чувствах възпрян, така че си уредих среща с надзорника, за да обсъдим работата.

Като погледна назад към това как многократно отказвах да изпълнявам дълга си заради заекването си и как накрая успях спокойно да приема дълга си, без да бъда възпрян от заекването си, виждам, че през цялото това пътуване съм бил утешаван, насърчаван и напътстван от Божиите слова. Искрено благодаря на Бог от цялото си сърце!