От Стенли, Южна Корея

Аз съм ръководител на екипа по поенето в църквата. Мислех, че всеки, който иска да бъде пригоден и компетентен ръководител на екип, трябва да поема всичко върху собствените си плещи, и очаквах това от себе си. Щом забележех, че нещо трябва да се свърши в екипа ни, колкото и да беше малко или голямо, поемах инициативата да го свърша сам, включително и някои общи дела. Дори поемах задачи, които можеха да бъдат свършени от братята и сестрите ми, като великодушно заявявах: „Няма нужда да правиш това, аз ще го свърша“. Щом се случеше това, изпитвах необяснимо чувство на гордост и усещах, че наистина съм грижовен и отговорен ръководител на екип. С времето братята и сестрите ми започнаха да идват при мен винаги, когато имаха какъвто и да е проблем. Надзорникът ми също ме хвалеше за това, че влагам много часове в изпълнението на дълга си и мога да устоявам на трудностите и да плащам цена. Когато чувах това, бях много доволен, защото ме караше да се чувствам като много компетентен ръководител на екип.

После все повече нови вярващи приемаха Божието дело в последните дни и аз имах много повече новодошли за поене отпреди. Освен че всеки ден провеждах събрания с новоповярвалите, аз също така ги развивах, като ги учех как да водят събрания, как да проповядват евангелието и така нататък. Графикът ми и без това беше пълен, а на всичко отгоре братята и сестрите в екипа ми търсеха мнението ми дори за организирането на събрания за новоповярвалите. Тъй като имах толкова много работа, а често се занимавах с тези незначителни неща, това прекъсваше графика ми и ме правеше твърде зает, за да се погрижа дори за духовните си практики. Макар и всеки ден да бях много зает и да не мързелувах изобщо, не проследявах много приоритетните задачи. Това често ме караше да се чувствам тревожен, но не знаех какво да направя по въпроса. Веднъж една сестра, с която си партнирах, ме попита: „Все казваш, че си зает, но какво всъщност правиш всеки ден?“. Когато сестрата ми зададе този въпрос, просто се почувствах много огорчен, че тя не изпитва съчувствие към мен. После, когато братята и сестрите срещаха проблеми с напояването на новоповярвалите и идваха при мен, за да ги обсъждаме, аз си мърморех под носа: „Това е основен принцип, който напоителите трябва да усвоят. Защо идвате при мен да разрешаваме такива елементарни проблеми — не можете ли да се научите да го правите сами? Да не би да не искате да полагате усилия?“. Не исках повече да се грижа за тези въпроси и усещах, че братята и сестрите ми трябва сами да се справят с тях. Но после си помислих: „Аз съм ръководителят на екипа. Ако не се грижа за тези проблеми и оставя братята и сестрите да се справят с тях, това няма ли да подкопае стойността ми като ръководител на екип? Дали някой няма да каже, че не съм си изпълнил отговорностите и че избягвам задълженията си? Ако водачът научи, няма ли да каже, че съм неработоспособен? Както и да е — ако е нещо, което мога да направя сам, просто ще го направя“. И така, през повечето време продължавах да върша цялата работа на екипа сам — от големи задачи, като организиране на събрания и решаване на проблемите на новоповярвалите, до дребни неща, като да помагам на братята и сестрите да предават съобщения и да намирам хора да се погрижат за общите задачи. Втурвах се да върша тези неща, макар че всъщност не исках, за да може никой да не се съмнява в мен като ръководител на екип. Не мога да ви опиша колко изтощен се чувствах понякога от това да върша толкова много различни неща наведнъж. Можех само да се успокоявам с мисълта: „В крайна сметка съм ръководител на екип. Ръководителите на екипи трябва да са готови да работят усилено“. И просто така продължавах да поемам всички въпроси — големи и малки, в свои ръце, като живеех в състояние на постоянна заетост. Макар и това, че всеки ден се убивах от работа, да ми спечели възхищението и одобрението на някои от братята и сестрите ми, в сърцето ми нямаше мир или радост. Все чувствах, че превръщам дълга си в пълна каша, и нямах време да върша множество съществени задачи, защото бях заринат с незначителни неща.

Веднъж споменах за трудностите си на водача и едва след като тя разговаря с мен, придобих някои принципи на практикуване. Тя ме попита: „Не поемаш ли твърде много работа? Ако не оставиш братята и сестрите да вършат собствената си работа, а я поемаш цялата, няма как да не си зает. Можеш да ги оставиш да практикуват, като изпълняват някои от по-маловажните задачи. Дори и да не ги свършат добре, това няма да се отрази много на църковното дело. Ако наистина става въпрос за работа, която никой друг не може да свърши, тогава трябва да я свършиш сам. Но ако може другите да я свършат, а ти не ги оставяш да опитат или не им даваш шанс да практикуват, а просто поемаш всичко сам, не ги ли подценяваш и не се ли опитваш просто да се фукаш? Това е разкриване на поквара“. Общението ѝ се отнасяше точно за състоянието ми. Преди мислех, че като правя повече неща, това показва, че нося бреме, но никога не съм размишлявал дали действията ми се основават на принципите и дали не са примесени с нечисти мотиви. Като се замислих за това, скритият ми мотив да поемам всичко в дълга си, беше да се изтъквам, а не да нося бреме. В някои случаи го правех не защото другите не можеха да изпълнят някоя задача или нямаха време за нея, а понеже мислех, че колкото повече върша, толкова повече ще ме одобряват всички и ще казват, че съм компетентен ръководител на екип, който е отговорен и носи бреме в дълга си. Гледах на изпълнението на дълга си като на средство да спечеля възхищението на другите. Постоянно бях „зает“ и „носех бреме“, за да покажа стойността си като ръководител на екип и да си спечеля място в сърцата на другите. Тъй като имах погрешни намерения в дълга си и все исках да опазя статуса си, много от работата на екипа падаше върху моите плещи, а братята и сестрите ми нямаха никакъв шанс да практикуват. И тъй като възможностите ми бяха ограничени, някои ключови задачи се бавеха, което вредеше на църковното дело и на живота на братята и сестрите ми.

По-късно, след като прочетох Божиите слова, придобих известно разбиране за проблемите си. Всемогъщият Бог казва: „Някои хора свидетелстват за себе си с помощта на езика и изричат някои думи, с които се изтъкват, докато други хора използват поведението. Какви са проявленията на това, че човек използва модели на поведение, за да свидетелства за себе си? На пръв поглед той се държи по начин, който по-скоро е съгласно представите на хората, привлича вниманието им и се възприема от тях като доста благороден и по-скоро съответстващ на моралните норми. Заради тези модели на поведение хората мислят, че той е благороден, че притежава почтеност, че наистина обича Бог, че е много благочестив и наистина има богобоязливо сърце и че е човек, който се стреми към истината. Той често показва добро външно поведение, за да подведе хората — това не намирисва ли също на превъзнасяне и свидетелстване за себе си? Обикновено хората се превъзнасят и свидетелстват за себе си с помощта на думи, като използват ясна реч, за да изразят колко различни са от останалите и колко по-мъдро мнение имат от другите, за да се издигнат в очите на хората и да спечелят тяхното възхищение. Има обаче някои методи, които не включват изрично изказване, при които вместо това хората използват външни практики, за да свидетелстват, че са по-добри от другите. Този вид практики са добре обмислени, носят със себе си мотив и определено намерение и са съвсем целенасочени. Те са така прикрити и рафинирани, че хората да могат да видят някои модели на поведение и практики, които са съгласно човешките представи, които са благородни, благочестиви и отговарят на благоприличието на светците и които дори са боголюбиви, богобоязливи и са съгласно истината. Това постига същата цел — да се превъзнасят и да свидетелстват за себе си, да получават висока оценка и почит от хората. Някога срещали ли сте или виждали ли сте нещо подобно? Притежавате ли вие тези проявления? Тези неща и тази тема, която обсъждам, отделени ли са от реалния живот? Всъщност не са. […] Някои хора пият кафе вечер, за да повишат енергията си, когато се готвят да останат до късно, за да изпълняват дълга си. Братята и сестрите се тревожат за здравето им и им приготвят пилешка супа. Когато приключат със супата, тези хора казват: „Благодарности на бог! Насладих се на божията благодат. Не заслужавам това. Сега, след като приключих с тази пилешка супа, трябва да бъда по-ефективен в изпълнението на дълга си!“. В действителност те продължават да изпълняват дълга си по същия начин, по който го правят обикновено, без изобщо да повишат ефективността си. Нима не се преструват? Преструват се, а този тип поведение представлява също така скрито превъзнасяне и свидетелстване за себе си. Резултатът, който постигат, е да накарат хората да ги одобряват, да имат високо мнение за тях и да станат техни твърди последователи. Ако хората имат такъв вид манталитет, не са ли забравили Бог? Те вече нямат Бог в сърцата си, така че кой е този, за когото мислят ден и нощ? Това е техният „добър водач“, техният „любим човек“. Някои антихристи на пръв поглед са много любящи към повечето хора и използват техники, когато говорят, така че хората да ги видят, че са любящи, и да пожелаят да се сближат с тях. Те се усмихват радостно на всеки, който се доближи до тях и общува с тях, и говорят на такива хора с много нежен тон. Дори ако видят, че някои братя и сестри са били безпринципни в действията си и по този начин са навредили на интересите на църквата, те ни най-малко не ги кастрят, а само ги увещават, утешават и придумват, докато изпълняват дълга си — не спират да придумват хората, докато не доведат всички пред тях. Хората постепенно се трогват от тези антихристи. Всички силно одобряват любящите им сърца и ги наричат боголюбиви хора. В крайна сметка всички им се покланят и търсят тяхното общение по всеки въпрос, като споделят на тези антихристи всички свои най-съкровени мисли и чувства до такава степен, че вече дори не се молят на Бог и не търсят истината в Божиите слова. Дали тези хора не са били подведени от тези антихристи? Това е друго средство, което антихристите използват, за да подвеждат хората. Когато участвате в тези поведения и практики или таите тези намерения, осъзнавате ли, че в това има проблем? И когато го осъзнаеш, можеш ли да промениш посоката на действията си? Ако можеш да се самоанализираш и да почувстваш истинско разкаяние, когато осъзнаеш и изследваш, че поведението, практиките или намеренията ти са проблематични, това доказва, че си променил посоката си“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Четвърта точка: Те се превъзнасят и свидетелстват за себе си). От разобличаването в Божиите слова разбрах, че хората привидно възприемат различни „добри“ модели на поведение, които съответстват на човешките представи, за да спечелят възхищението и високата оценка на другите, но всъщност тези модели на поведение са просто начин да се превъзнасят и да свидетелстват за себе си завоалирано, което е много лицемерно и лесно може да подведе хората. Като се замислих за това, видях, че аз съм такъв тип човек. Привидно изглеждах зает с изпълнението на дълга си всеки ден, с понасянето на трудности, с плащането на цена и с поемането на всичко на плещите си — изглеждах пригоден и компетентен ръководител на екип. Но зад всичко това аз подхранвах собственото си, достойно за презрение, тайно намерение, а именно да придобия възхищението на хората. Сетих се как братята и сестрите идваха да ме питат всякакви неща, големи и дребни, докато изпълняваха дълга си, и как разчитаха на мен да разреша всичко. В действителност те можеха да обсъдят и да решат някои от тези проблеми без моето участие. Но мисълта, че всички ми имат доверие и ми се възхищават, ме караше да пренебрегвам приоритетите в работата ни и да върша всичко сам, дори и да нямах нужното време, само за да защитя гордостта и статуса си. Понякога, ако пропуснех хранене, за да водя събрание за новоповярвали, сестрите ме подканваха да отида да ям. Всъщност скришом бях доволен от мисълта, че те виждат как съм толкова зает с дълга си, че нямам време дори да ям. Мислех, че сигурно ми се възхищават и смятат, че действително мога да понасям трудности и да плащам цена, както и че съм компетентен ръководител на екип. Поради това, че бях „зает“, се радвах и на всякакви „привилегии“ и спечелих състраданието на другите, като се възползвах от това, за да прикривам някои от собствените си отклонения и липси. Например, ако не напишех някаква свидетелска статия за преживяване на живота, се оправдавах, като си казвах, че съм твърде зает. Когато някои от задачите на екипа, за които аз отговарях, не бяха свършени навреме, аз бях снизходителен към себе си и си казвах, че е така, защото съм бил твърде зает. А когато в дълга ми се появяваха отклонения и грешки и не постигах добри резултати в поенето на новоповярвалите, изтъквах пред братята и сестрите същото оправдание, за да са снизходителни към мен. И така, по цял ден бях зает да показвам на хората, че съм добър ръководител на екип с препълнен график. Не само надзорникът ми ме ценеше, но и някои от братята и сестрите ми се възхищаваха и разчитаха на мен. Същевременно обаче прикривах отклоненията и грешките в работата си. Намеренията ми бяха наистина достойни за презрение! Замислих се защо братята и сестрите обичаха да идват при мен, щом се натъкнеха на проблем, и разчитаха на мен да свърша всичко — най-вече защото се опитвах да поема всичко сам. Братята и сестрите ми се възхищаваха, имах място в сърцата им и щом се натъкнеха на проблеми, те не се молеха на Бог и не разчитаха на Него, нито търсеха истините принципи, а просто идваха при мен. Като поддържах такава постоянна заетост, аз действително просто се държах своеволно, тайно се изтъквах, като печелех сърцата на хората и ги държах далеч от Бог.

Тогава си спомних един откъс от Божиите слова, който някога бях чел: „Някои хора изглеждат доста ентусиазирани във вярата си в Бог. Те обичат да се занимават с делата на църквата, да се грижат за тях и във всичко са първи. И все пак, неочаквано, щом станат водачи, те разочароват всички. Не се съсредоточават върху разрешаването на практическите проблеми на Божиите избраници, а вместо това правят всичко възможно да действат в името на собствената си репутация и статус. Обичат да се изтъкват, за да накарат другите да ги ценят, и винаги говорят за това как отдават всичко на Бог и страдат за Него, но не влагат усилия в стремежа към истината и към навлизането си в живота. Не това очакват всички от тях. Макар че са много заети с работата си, изтъкват се при всяка възможност, проповядват някакви думи и доктрини, придобиват уважението и поклонението на някои хора, подвеждат сърцата на хората и затвърждават статуса си, накрая какво произлиза от това? Независимо дали тези хора използват дребни услуги, за да подкупват другите, или се перчат със своите дарби и способности, или използват различни методи, за да подвеждат хората и по този начин да печелят добро мнение за себе си, независимо какъв метод използват, за да спечелят сърцата на хората и да заемат позиция в тях, какво са изгубили те? Те са изгубили възможността да придобият истината, докато изпълняват дълга си на водач. В същото време, поради различните си проявления, те са натрупали и злодеяния, които ще доведат до крайния им изход. Независимо дали използват дребни услуги, за да подкупват и впримчват хората, или се перчат, или използват измамна фасада, за да подвеждат хората, и независимо от това колко много ползи и колко голямо удовлетворение привидно получават от вършенето на такива неща, ако се замислим сега над това, дали този път е правилен? Това ли е пътят на стремежа към истината? Това ли е пътят, който може да доведе до нечие спасение? Очевидно не е. Независимо колко хитроумни са тези методи и похвати, те не могат да измамят Бог и накрая всички те биват заклеймени и ненавиждани от Бог, защото зад подобно поведение се крие човешката необуздана амбиция, отношението и същността на враждебност към Бог. В сърцето Си Бог абсолютно никога не би признал тези хора като изпълняващи дълга си, а вместо това би ги окачествил като злодеи. Каква присъда произнася Бог, когато се разправя със злодеите? „Махнете се от Мене, вие, които вършите беззаконие“. Когато Бог казва: „Махнете се от Мене“, къде иска да отидат тези хора? Той ги предава на Сатана, на местата, обитавани от тълпи сатани. Каква е крайната последица за тях? Те са измъчвани до смърт от зли духове, което означава, че са погълнати от Сатана. Бог не иска тези хора, което означава, че няма да ги спаси, те не са Божии овце, камо ли Негови последователи, така че не са сред онези, които Той ще спаси. Ето как Бог определя тези хора. И така, какво всъщност е естеството на опитите да се спечелят сърцата на другите? То е да се върви по пътя на антихриста, то е поведението и същността на антихриста. Още по-сериозна е същността на съперничеството с Бог за Божиите избраници. Такива хора са врагове на Бог. Ето как се окачествяват и категоризират антихристите и това е абсолютно точно“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Първа точка: Опитват се да спечелят сърцата на хората). Божиите слова разкриха проблема ми точно. Откакто станах ръководител на екип, се опитвах да поемам всичко сам. Привидно изглеждах като разбиращ и грижовен ръководител на екип, който активно помага на братята и сестрите си с всичко, което трябваше да се направи, но истинското ми намерение и цел бяха да върша неща, които обслужваха собствената ми репутация и статус, да спечеля сърцата на хората и да придобия възхищението им. Това беше вид измама и коварство! Бях точно като държавните служители в режима на големия червен змей, които мамят обикновените хора, като свършват малко работа само за да изглеждат добре, под претекст, че „служат на хората“, за да може другите да ги почитат и прославят. Аз бях точно същият — привидно изглеждах зает с изпълнението на дълга си, но тайничко исках хората да мислят, че работя усилено, и исках да ми се възхищават и да ме почитат. Тъй като поемах всичко сам, никой друг нямаше кой знае какъв шанс да практикува в дълга си. Те продължиха да ми се възхищават въпреки това до степен, че щом се натъкнеха на някакъв проблем, не търсеха Бог, а разчитаха на мен да го реша. В сърцата им нямаше място за Бог. Аз изобщо не изпълнявах дълга си подобаващо! Очевидно вършех зло и вървях по пътя на антихриста! Помолих се на Бог да ме води в търсенето на истините принципи, за да реша проблемите си и да спра да действам въз основа на покварения си нрав.

По-късно прочетох още един откъс от Божиите слова: „Когато изпълняваш дълга си, не се изисква да поемаш всичко сам, да се озорваш до смърт, нито се изисква да бъдеш „единственото цъфнало цвете“ или да си единак; по-скоро се изисква да се научиш как да си сътрудничиш с другите в хармония и да правиш всичко, на което си способен, да изпълняваш отговорностите си, да положиш всички усилия. Ето какво означава да изпълняваш дълга си. Да изпълняваш дълга си означава да предоставиш онази част от силата и светлината, с които разполагаш, и да постигнеш резултати. Това е достатъчно. Не се опитвай винаги да се изтъкваш, да говориш високопарни неща, да вършиш всичко сам. Трябва да се научиш как да си сътрудничиш с другите и трябва да обръщаш повече внимание на това да изслушваш предложенията на другите и да откриваш техните силни страни. По този начин сътрудничеството в хармония става лесно. Ако се опитваш винаги да се изтъкваш и да имаш последната дума, ти не си сътрудничиш в хармония. Какво правиш? Предизвикваш смущения и подкопаваш другите. Да предизвикваш смущения и да подкопаваш другите означава да играеш ролята на Сатана. Това не е изпълнение на дълга. Ако винаги вършиш неща, които предизвикват смущения и подкопават другите, тогава независимо колко усилия и грижи полагаш, Бог няма да си спомни за тях. Може да нямаш много сили, но ако си способен да си сътрудничиш с другите и да приемаш подходящи предложения, ако имаш правилните мотиви и можеш да защитиш делото на Божия дом, тогава си човек на място. Понякога с едно-единствено изречение можеш да разрешиш проблем и да донесеш полза на всички. Понякога след като разговаряш за едно-единствено твърдение за истината, всички имат път напред и са способни да си сътрудничат в хармония, всички се стремят заедно, с единни сърца, и споделят едни и същи възгледи и мнения, и така работата е особено ефективна. Макар че може никой да не си спомня, че ти си изиграл роля за това, и да не се чувстваш така, сякаш си положил много усилия, в Божиите очи ти ще бъдеш човек, който практикува истината, човек, който действа според принципите. Бог ще запомни какво си направил. Това се нарича изпълнение на дълга с отдаденост“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Правилното изпълнение на дълга изисква хармонично сътрудничество). От Божиите слова видях ясно проблемите си и намерих някои пътища за практикуване. Ако исках да изпълнявам дълга си подобаващо, трябваше да се науча да съгласувам действията си хармонично с другите и да се съсредоточа върху това да им позволя да използват силните си страни. Възможностите на един човек са ограничени — никой не е способен да свърши цялата работа сам. Можем да постигнем добри резултати в дълга си само когато сме единни в сърцата си и в умовете си и използваме всичките си съответни силни страни. Само когато хората имат правилните намерения, а именно да опазят църковното дело, те изпълняват дълга си съгласно Божиите намерения. Това е много по-ефективно, отколкото един човек да поеме цялата работа. Преди не само се изтощавах, като постоянно тичах насам-натам по задачи и се опитвах да съм единствената звезда, но и превърнах дълга си в каша. Силните страни на братята и сестрите ми не се използваха, а много важни задачи се бавеха. Като съпоставих разкриването на Божиите слова със собственото си поведение, най-сетне разбрах защо Бог казва, че вечното изтъкване в дълга и липсата на хармонично сътрудничество с другите прекъсват църковното дело.

След това съзнателно приложих Божиите слова на практика. Разпределих работата логично: аз поемах най-вече отговорността за проследяването на ключовите задачи, а останалите възлагах на подходящи братя и сестри според областите им на компетентност. Когато другите срещаха проблеми, които не можеха да решат, всички търсехме принципите заедно. Щом братята и сестрите разбраха принципите, те естествено имаха посока и път за изпълнението на дълга си. Откакто прилагам Божиите слова на практика, забелязвам, че братята и сестрите ми носят повече бреме в дълга си отпреди. Могат да поемат инициативата и да търсят принципите, за да решат някои проблеми, и могат да свършат някои задачи сами, като разчитат на Бог. Понякога, когато се сблъскам с трудности в задачите, за които отговарям, аз също търся помощ от братята и сестрите си и придобивам много от това. Като си сътрудничим така, екипът ни постига все по-добри резултати в работата. Братята и сестрите са способни да практикуват в различни степени и са постигнали известен напредък. Чувствам се много по-спокоен и умиротворен. Постепенно започнах да намирам време да размишлявам върху проблемите в собствената си работа и отново започнах редовно да пиша статии със свидетелства за преживявания. Не изглеждам така зает, както преди, но ми е по-лесно да установявам отклоненията и проблемите в работата и съм станал по-ефективен в дълга си.