От Памела, Италия

Заедно с други хора в църквата работехме по графичния дизайн. Един ден водачката ми каза, че две сестри са споменали за проблеми с брат Оливър, като са казали, че той обича да изрича помпозни идеи и забавя работата. Водачката ме попита дали съм забелязала тези проблеми, докато работя с него. Спомних си, че когато работех с Оливър, виждах, че той определено настоява на своето мнение. Когато всички бяха обсъдили и взели решение за дадени дизайни според принципите, той все имаше различно мнение, но никога нямаше ясни виждания. Всички трябваше да мислят заедно с него и това губеше много време. Със снимките имаше някои относително дребни проблеми, които можеха да се оправят по-късно, и нямаше нужда да отнемаме от времето на всички, за да ги обсъждаме, но той настояваше да ги разрешим, преди да продължим нататък. Той забавяше нещата, докато не постигнем съгласие, което правеше напредъка относително бавен. Така че казах на водачката за проблемите, които бях видяла. Тя ме порица, когато видя, че през цялото време съм знаела за проблемите, с думите: „Знаела си, че Оливър е правил нещата по неговия начин и е забавял работата, защо не си го ограничила, вместо да му угаждаш и да се съгласяваш с него? Това не забавя ли работата?“. Думите на водачката наистина ме жегнаха.

Сетих се как обсъждахме дизайните с Оливър. Видях, че той се придържа към мнението си и това ме разтревожи. Исках да посоча проблема му, но после си спомних, че аз самата съм надменен човек. Водачката ме беше кастрила преди, като ми казваше да се отрека от себе си и да си сътруднича с другите, защото винаги бях надменна и самоправедна, настоявах на мнението си и спорех с моите сестри партньорки, като забавях работата. Ако посочех проблемите на Оливър пред всички или опровергаех мнението му, хората можеше да си помислят, че все още съм надменна и нямам разум, че не съм способна да приемам спокойно предложенията на другите, нито да си сътруднича с тях. Затова, колкото и да се забавяха нещата, търпеливо изслушвах думите на Оливър. Понякога, когато обмисляхме предложенията му според принципите, чувствахме, че са неосъществими. Посочвахме му къде е проблемът, но той не го приемаше добре и все още настояваше на своето. Ако не направехме както предлага, той щеше да се разстрои и да млъкне, което беше много неловко и спираше работата. Първоначално исках да кажа на водачката. Но си мислех, че понеже тя тъкмо ме бе кастрила заради моята надменност и невъзможност да си сътруднича с другите, ако докладвах за проблема на друг, водачката можеше да си помисли, че се съсредоточавам върху проблемите на хората, че се заяждам за дреболии и че нищо не се е променило, след като ме е кастрила. В този случай колко още щях да мога да изпълнявам дълга си? При тази мисъл не докладвах и не изтъкнах проблема на Оливър. В резултат на това, понеже не можехме да постигнем съгласие и винаги преговаряхме и обсъждахме, отделяхме цял ден за нещо, което очевидно можеше да се свърши за половин ден, и работата вървеше бавно. Като мислех за тези неща, изпитвах вина и се обвинявах. Не че не бях забелязала проблема на Оливър, но се сдържах и така и не му го посочих. Сетих се за един откъс от Божиите слова: „Щом истината стане твой живот, ако видиш някой да хули Бог, да не се бои от Бог, да бъде нехаен, докато изпълнява дълга си, или да прекъсва и смущава работата на църквата, ще можеш да се отнасяш с него според истините принципи, като разпознаваш онези, които трябва да бъдат разпознати, и разобличаваш онези, които трябва да бъдат разобличени. Ако истината не е станала твой живот и ти все още живееш в сатанинския си нрав, тогава, когато видиш зли хора и дяволи да предизвикват прекъсвания и смущения в работата на църквата, ти ще си затвориш очите и ушите и ще го пренебрегнеш, без да чувстваш никакъв укор от съвестта си. Дори ще си мислиш, че независимо кой предизвиква смущения в работата на църквата, това няма нищо общо с теб. Независимо колко е навредено на работата на църквата и на интересите на Божия дом, ти няма да се интересуваш или да питаш за това, или да чувстваш някакъв укор от съвестта си. В такъв случай ти си човек, който няма съвест или разум, неверник, полагащ труд. Ти ядеш това, което е Божие, пиеш това, което е Божие, и се наслаждаваш на всичко, което идва от Бог, но въпреки това чувстваш, че всяка вреда, която сполита интересите на Божия дом, няма нищо общо с теб — това те прави предател, който застава на страната на външни хора за сметка на своите, от типа, който хапе ръката, която го храни. Ако не защитаваш интересите на Божия дом, човешко същество ли си изобщо? Ти си демон, който е проникнал в църквата. Преструваш се, че вярваш в Бог, преструваш се, че си един от Божиите избраници, и искаш да паразитираш върху Божия дом — не приличаш на човешко същество и очевидно си неверник. Дори и все още да не са придобили истината и живота, онези, които истински вярват в Бог, най-малкото ще застанат на страната на Бог в речта и действията си; най-малкото, те няма да стоят безучастни, когато виждат, че се нанася вреда на интересите на Божия дом. Ако се опитат да го пренебрегнат, съвестта им ще се чувства укорена и неспокойна и те ще си кажат: „Не мога просто да седя и да не правя нищо. Трябва да се изправя и да кажа нещо, трябва да изпълня отговорността си. Трябва да изляза напред, за да разоблича и спра това злодеяние, за да защитя интересите на Божия дом от вреда и да гарантирам, че църковният живот няма да бъде смущаван“. Ако истината е станала твой живот в сърцето ти, тогава не само ще имаш тази смелост и решителност, но и ще си способен да прозреш този въпрос. Освен това ще можеш да изпълниш своя дял от отговорността за Божието дело и за интересите на Неговия дом, и по този начин твоят дълг ще бъде изпълнен добре“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). От Божиите слова осъзнах, че хората със съвест, които истински вярват в Бог, са в единомислие с Него и са на Негова страна, когато се сблъскват с нещата. Ако видят, че някой смущава или прекъсва работата на църквата, те могат да се изправят, да го разобличат и спрат. Те защитават църковната работа. А аз? Аз ясно виждах, че Оливър се придържа към своето мнение и не приема чуждото. Непрекъснато забавяше работата, но за да не казват хората, че съм надменна и търся кавги, не само не спрях проблема, не го разреших и не предложих указания и помощ, а просто стоях бездейно и си затварях очите. Мислех само за защита на собствените си интереси вместо за ефективността на нашата работа. В резултат на това работата се бавеше. На пръв поглед всеки ден бях заета да изпълнявам дълга си. Но на практика не носех истинско бреме в дълга си и никак не бях предана на Бог. Случват се все повече бедствия и мнозина започват да търсят и да проучват истинския път. Ако можем да ускорим темпото си и да правим повече евангелски снимки, тогава можем да дадем своя малък принос към евангелската работа. Но аз не проявявах внимание към Божието намерение. Дълго наблюдавах как темпото на работата се забавяше и не го спрях, нито реших проблема навреме. Липсваха ми всякаква съвест и човешка природа и бях точно като „предател, който застава на страната на външни хора за сметка на своите, от типа, който хапе ръката, която го храни“, както разобличават Божиите слова. Използвах църквата като средство за препитание и бях безполезна в критични моменти. Когато осъзнах това, се изпълних със съжаление и се помолих на Бог: „Боже, пренебрегвах църковната работа, за да защитя себе си. Искам да се покая пред Теб. Моля Те, води ме истински да позная себе си“.

По-късно започнах да размишлявам над това защо беше толкова трудно за мен да практикувам истината и какво ме спираше. Ядох и пих два откъса от Божиите слова, които бяха приложими за състоянието ми: „Някои хора вършат нещата по собствена воля и в крайна сметка нарушават принципите. След като ги кастрят, само на думи признават, че са надменни и че са допуснали грешка, просто защото не притежават истината. В сърцата си обаче се оплакват: „Никой освен мен не поема инициативата и накрая, когато нещо се обърка, прехвърлят цялата отговорност върху мен. Не е ли глупаво от моя страна? Следващия път не мога пак така да рискувам. Птицата, която надига глава, става мишена!“. Какво мислите за такова отношение? Това отношение на покаяние ли е? (Не.) Що за отношение е това? Не са ли станали изплъзващи се и измамни тези хора? Наум си казват: „Извадих късмет, че този път нямаше толкова тежки последици. Парен каша духа, така да се каже. В бъдеще трябва да внимавам“. Те не търсят истината, а използват дребнавите си хитрости и лукави кроежи, за да се погрижат за проблема и да се справят с него. Могат ли да придобият истината по този начин? Не могат, защото не са се покаяли“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само чрез стремеж към истината човек може да преобърне своите представи и погрешно разбиране за Бог). „Що за нрав имат хората, когато не поемат отговорност за дълга си, изпълняват го нехайно, човекоугодници са и не защитават интересите на Божия дом? Това е лукавство, това е нравът на Сатана. Лукавството е най-отличителната черта на човешките философии за светските отношения. Хората си мислят, че ако не са лукави, ще са склонни да оскърбяват другите и няма да могат да се защитят; смятат, че трябва да са достатъчно лукави — да не нараняват или оскърбяват никого — за да могат да се пазят, да защитават прехраната си и да си извоюват стабилни позиции сред другите. Всички невярващи живеят според философиите на Сатана. Всички те са човекоугодници и не оскърбяват никого. Ти си дошъл в Божия дом, чел си Божието слово и си слушал проповедите на Божия дом, тогава защо не можеш да практикуваш истината, да говориш от сърце и да бъдеш честен човек? Защо винаги си човекоугодник? Човекоугодниците защитават само собствените си интереси, а не интересите на църквата. Когато видят някой да върши зло и да вреди на интересите на църквата, те го пренебрегват. Харесва им да бъдат човекоугодници и не оскърбяват никого. Това е безотговорно и такива хора са твърде лукави и неблагонадеждни“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). Божиите слова докоснаха сърцето ми и най-накрая видях, че неспособността ми да практикувам истината или да отстоявам истините принципи се коренеше в това, че природата ми е твърде измамна. След като водачката ме кастри заради моята надменност, не се бях самоанализирала истински и не бях потърсила как да поправя надменния си нрав. Вместо това кроях планове и проявявах повърхностна търпимост и отстъпчивост, за да защитя себе си, като карах другите погрешно да мислят, че съм сдържана и че надменният ми нрав се е променил. Така водачката нямаше да ме кастри отново или да ме освободи. Видях, че животът според сатанински идеи и възгледи като: „Преклонена главица сабя не я сече“, „Мълчанието е злато, говоренето е сребро, а този, който говори много, неминуемо ще сгреши“ и „Не търси заслуги, а избягвай вина“, ме беше направил изключително себична, достойна за презрение, лукава и измамна. Ясно виждах, че проблемът на Оливър вече е повлиял на работата ни. Трябваше да се изправя, да го разоблича и да го спра. Но вместо това действах като човекоугодник, за да предотвратя конфликт. Когато се изправях пред проблеми или разногласие, казвах възможно най-малко. Никога не спорех с хората и изобщо не отстоявах принципите. Защитавах добре интересите си, но оставих църковната работа да претърпи загуби. Бях толкова вероломна и измамна. Наистина си навлякох Божието отвращение и омраза. Особено когато прочетох Божиите слова: „Те не търсят истината, а използват дребнавите си хитрости и лукави кроежи, за да се погрижат за проблема и да се справят с него. Могат ли да придобият истината по този начин? Не могат, защото не са се покаяли“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само чрез стремеж към истината човек може да преобърне своите представи и погрешно разбиране за Бог), изпитвах още повече угризения. Преди изпълнявах дълга си с надменен нрав. Винаги отстоявах своето мнение и не се вслушвах в предложенията на другите. Това не само че възпираше тях, но и се отразяваше на църковната работа. Водачката ме кастреше, за да мога да се самоанализирам и да се опозная, за да мога своевременно да променя поведението си и да изпълнявам дълга си добре. Но аз не се покаях. Вместо това се предпазвах от Бог и другите. Не само не изпълнявах дълга си добре, но и дори не ме интересуваше, когато се смущаваше църковната работа. Виждах, че изобщо не бях човек, който приема истината. Ако това продължеше, поквареният ми нрав само щеше да се влоши и в крайна сметка щях да бъда разкрита и отстранена! При тази мисъл се уплаших и бързо се помолих на Бог: „Боже, повече не искам да защитавам собствените си интереси чрез тези философии за светските отношения. Желая да търся истината и да поправя покварения си нрав. Моля Те да ми помогнеш да открия път за практикуване“.

След това прочетох един откъс от Божиите слова: „Наистина ли компромисът е единственият начин да се избегнат споровете? В какви ситуации можеш да направиш компромис? Ако става въпрос за дребни неща, свързани с личните ти интереси или гордостта ти, тогава няма нужда да се спори за това — можеш да избереш да бъдеш толерантен и да направиш компромис. Но по въпроси, които могат да засегнат църковното дело и да навредят на интересите на Божия дом, трябва да се придържаш към принципите. Ако не се придържаш към това, тогава не си предан на Бог. Ако избереш да направиш компромис и да изоставиш истините принципи, за да защитиш гордостта си или да запазиш междуличностните си отношения, това не е ли егоистично и достойно за презрение? Не е ли това проявление на безотговорност към твоя дълг и липса на преданост към Бог? (Така е.) И така, ако по време на изпълнението на дълга ти настъпи момент, в който мненията на всички са разделени, как трябва да практикуваш? Ще реши ли проблема непрестанното спорене за това? (Не.) Как тогава трябва да разрешите проблема? В тази ситуация някой, който разбира истината, трябва да пристъпи към разрешаването му, като първо изложи ясно въпроса и позволи на двете страни да споделят мнението си. Тогава всички заедно трябва да потърсят истината и след като се помолят на Бог, да разговарят за съответните истини от Божиите слова. След общение за истините принципи и след изясняване и двете страни ще успеят да се покорят. Всички трябва да се научат да се покоряват на истината. […] Смятате ли, че е проблем, ако човек е донякъде неотстъпчив и влиза в противоречия и спорове с другите, за да защити интересите на Божия дом и да обезпечи резултатите от църковната работа? (Не.) Това е така, защото намерението му е правилно — то е да защити интересите на Божия дом. Освен това той стои на Божията страна. Той е човек, който се придържа към истините принципи и в когото Бог намира радост. Непреклонната, решителна нагласа при защитаването на интересите на Божия дом е проявление на заемането на твърда позиция и придържането към принципите, и Бог го одобрява. Дори ако другите смятат, че има проблем с начина на говорене или нагласата на такъв човек, в действителност това не е проблем; това е проявление на притежаването на истината реалност. Някои хора, които нямат духовно разбиране и имат скрити мотиви, ще се опитат да се хванат за това като за слабо място, но това изобщо не включва разкриването на покварен нрав. Помнете, придържането към истините принципи е най-важното. Ако някой не се придържа към истините принципи, тогава колкото и приятни да са думите, които казва, той е лицемер“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Практикуването на истината е единственият начин да се придобие навлизане в живота). След като прочетох Божиите слова, разбрах, че във всеки един момент да можеш да се отречеш от личната изгода, да отстояваш истините принципи и да защитаваш църковната работа, е най-важното нещо. Дори ако заради това понякога влизаш в конфликт с хората или говориш малко рязко, никое от тези неща не е голям проблем. Това, което Бог гледа, е отношението ни към истината. Той гледа дали можем да отстояваме истините принципи и дали практикуваме истината. Преди винаги мислех, че ако отстояването на принципите създава конфликти, сигурно проявявам надменен нрав и не си сътруднича в разбирателство с другите. Така че за да не кажат другите, че съм надменна, правех компромиси с всичко и не правех нищо, за да отстоявам принципите. Сега най-сетне разбрах, че най-добрият път за практикуване, за да избягваме спорове и конфликти, е да практикуваме според принципите, да позволим на всеки да изкаже гледната си точка и после да търсим истината заедно. Ако след това си сигурен, че действията ти са съгласно истините принципи, трябва да ги отстояваш. Това е правилно. Ако възгледът ти е очевидно погрешен, но настояваш да се придържаш към него и караш хората да те слушат и да го приемат, това е проява на надменност и самоправедност. В този момент трябва да се научиш да се отричаш от себе си. След това, когато си партнирах с Оливър, се опитвах да практикувам Божиите слова.

Един ден избирах снимки и обсъждах въпроси с Елиана и Оливър. Оливър предложи нещо. Усетихме, че посланието, което неговият цялостен дизайн носеше, не пасва точно на темата, но не бяхме напълно сигурни. Първоначално исках да отстъпя пред него и да направя компромис. Помислих си: „Тогава нека първо да опитаме твоето предложение и да видим какво ще стане, за да не кажат всички, че съм надменна и самоправедна и че се придържам към собственото си мнение“. Но после си спомних някои от принципите и изискванията за дизайна и почувствах, че в концепцията на Оливър наистина има проблеми. Ако направехме дизайна според неговата концепция и после трябваше да го преправяме, нямаше ли това да е загуба на време и да забави работата ни? В този момент осъзнах, че трябва да отстоявам принципите. Затова обясних на Оливър проблемите с концепцията му и му припомних да следва първоначалната концепция, вместо да се придържа към своето виждане. Елиана се съгласи и Оливър не каза нищо повече. Но подобни ситуации се случваха много пъти през деня. Когато мненията ни се различаваха, Оливър винаги държеше на своите възгледи и проточваше работата. Също така, понеже не променяхме нещата според неговите предложения, отново се разстройваше и почти не говореше. Осъзнах, че ако това продължава, със сигурност ще забави работата ни, затова казах на водачката какво се случва. Тя реши да потърси Оливър заедно с нас и да разобличи проблема му, да разговаря за истината и да му помогне. Знаех, че това е моята възможност да практикувам истината, затова, преди да отида да говоря с Оливър, прочетох два откъса от Божиите слова: „Цялото дело на църквата е пряко свързано с разпространяването на евангелието на Божието царство. По-конкретно, делото за проповядване на евангелието и всички задачи, които са свързани с професии, имат важна и неразривна връзка с делото за разпространяване на евангелието. Следователно всичко, което е свързано с делото за разпространяване на евангелието, касае интересите на Бог и на Божия дом. Ако хората могат правилно да разберат делото за разпространяване на евангелието, те трябва да се отнасят правилно към дълга, който изпълняват, както и към дълга, изпълняван от другите. Кой е правилният начин да се отнасяме към дълга? Полагайте максимални усилия и го изпълнявайте в съответствие с Божиите изисквания. Като минимум не се ангажирайте с поведение и практики, които преднамерено причиняват вреда или смущение, и не правете умишлено нещо, за което знаете, че е грешно. Ако някой упорства да върши нещо, макар да знае, че то прекъсва и смущава делото на църквата, и никой не може да го разубеди, тогава той върши зло, играе си със смъртта и показва истинското си лице на дявол. Бързо убедете братята и сестрите да разпознаят що за човек е той и след това премахнете злия човек от църквата. Ако злодеят е временно объркан и не върши зло умишлено, как трябва да се реши този въпрос? Трябва ли този човек да бъде възпитаван и да му се помага? А ако въпреки възпитанието не слуша? Братята и сестрите се събират, за да го критикуват“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (първа част)). „Трябва да се съсредоточите върху истината — едва тогава можете да навлезете в живота и едва когато имате навлизане в живота, можете да предоставяте ресурс на други хора и да ги водите. Ако установим, че действията на някого противоречат на истината, трябва с любов да му помогнем да се стреми към истината. Ако някой е способен да практикува истината и върши нещата принципно, трябва да се опитваме да се учим от него и да му подражаваме. Ето какво представлява взаимната любов“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само този, който изпълнява добре дълга си с цялото си сърце, ум и душа, е човек, който обича Бог). Божиите слова са ясни. Когато забележим проблеми у другите хора, трябва да разговаряме бързо с тях и да ги разобличим и порицаем, ако е нужно. Всичко това защитава работата на църквата и помага на хората да видят проблемите си, да ги решат бързо и да изпълняват добре дълга си. Оливър имаше известен талант да рисува образи, но поквареният му нрав го подтикваше неволно да прави неща, които смущават и прекъсват нашата работа. Ако той можеше да познае себе си, да се стреми към истината и да промени покварения си нрав, да си сътрудничи хармонично с всички и да проявява силните си страни, това щеше да е полезно за църковната работа и за собственото му навлизане в живота. Така че намерих няколко откъса от Божиите слова, които се отнасяха до проблемите на Оливър, свързах ги със своите преживявания и разговарях за това с него. След като ме изслуша, Оливър придоби някакво познание за покварения си нрав и дори каза, че понякога осъзнава, че греши, но не може да се опълчи на себе си. Сега, след като бях посочила това, той най-сетне се почувства зле заради него и беше склонен да потърси истината и да се уповава на Бог, за да промени покварения си нрав. Когато чух това, се зарадвах за него. Но в същото време съжалих, че съм живяла според философиите за светските отношения и не съм му го казала по-рано. Бях наранила истински и него, и църковната работа.

След тази случка, по време на изпълнение на моя дълг, ако видех някой да прави нещо, което не беше съгласно истините принципи и забавяше работата, съзнателно практикувах истината и му посочвах проблемите, които виждах, за да изпълня отговорността си. Като практикувах по този начин, усещах спокойствие и облекчение. Благодаря на Бог!