От Ми Хуей, Китай

През 2021 г. отговарях за работата по поенето в църквата. През това време водачите надзираваха и проследяваха нашата работа, като често се осведомяваха за напредъка ни и дали имаме някакви проблеми или трудности в изпълнението на дълга си. В началото отговарях активно, но постепенно станах нетърпелива и си помислих: „Постоянното проследяване на нашата работа е твърде досадно. Кой знае колко от времето ни се губи? Няма ли това да се отрази на резултатите от работата ми? Ако резултатите ми са слаби, няма ли водачите да ме освободят?“. С тези мисли в ума си започнах силно да се съпротивлявам на този вид надзор от страна на водачите.

Веднъж водачите изпратиха писмо, за да разберат състоянието на нашата работа, като зададоха въпроси, включително колко души са приели евангелието този месец, колко новодошли не се събират редовно и защо, какви са съществуващите им религиозни представи и как сме провели общение, за да ги преобърнем, и така нататък. Като видях тази поредица от въпроси, се почувствах затруднена и си помислих: „Толкова много неща за обхващане, а трябва да прегледам и да обсъдя всичко това с напоителите. Ще загубим толкова много време!“. Затова в сърцето си се съпротивлявах: „Задаването на толкова подробни въпроси за работата ни губи твърде много от времето ни! И после, ако резултатите от нашата работа по поенето са слаби, ще кажете ли, че не върша реална работа и нямам работоспособност?“. Когато видях, че и сестрите, които ми бяха партньорки в работата, също се чувстват затруднени, си помислих: „Щом и те смятат, че това е загуба на време, тогава като екип можем да дадем предложение на водачите. Тогава може би в бъдеще, когато водачите проследяват работата, няма да задават толкова конкретни въпроси и по-малко недостатъци в моята работа ще бъдат разобличени“. Затова полунашега казах: „Водачите трябва наистина да се грижат за нас, щом задават толкова подробни въпроси за нашата работа“. Щом казах това, една сестра се обади и каза: „До най-малкия детайл!“. Като чух, че със сестрата мислим еднакво, се засмях и казах: „Всички сме достатъчно заети. Твърде неприятно е да се налага да проучваме и да отговаряме на тези въпроси. Няма ли това да се отрази на ефективността на нашата работа по поенето?“. Като видях как другите сестри кимат в знак на съгласие, тайно се зарадвах: „Изглежда, че всички възразяват на това. По-късно можем да се съберем и да представим предложения на водачите. Така няма постоянно да проверяват нашата работа“. След моето подстрекаване, всеки път когато водачите се опитваха да се запознаят с нашата работа, партньорките ми изглеждаха притеснени и дори да отговаряха, го правеха неохотно, само с няколко изречения. Те не даваха подробни обобщения на проблемите и отклоненията в работата, така че водачите не можеха да разберат или да вникнат в проблемите в нашата работа. В резултат на това нашата работа по поенето така и не се подобри.

Друг път водачите откриха, че не обръщаме достатъчно внимание на развиването на напоителите и изпратиха писмо с общение за важността на тази работа и за да ни дадат някои добри методи за практикуване. В писмото се посочваше също, че не носим бреме за тази работа по развиването, бавим се с изпълнението и че ефективността ни е твърде ниска, което не само лишава братята и сестрите от обучение, но и пряко се отразява на работата по поенето. Водачите искаха да се отнесем към това като към важен въпрос и настояваха бързо да развием някои новодошли, за да се упражняват в поенето. След като видях писмото, се съпротивих: „Това е твърде голямо изискване. Тези новодошли тъкмо са започнали да се обучават в дълга си. Мислите, че развиването им е толкова лесно? Вие имате натрупан работен опит в развиването на хора, но не можете да ни мерите със своя аршин!“. Но тогава си помислих: „Ако се оплача директно, няма ли водачите да си помислят, че ми липсва работоспособност? Не мога да позволя това да се случи! Трябва да ги накарам да разберат, че целият ни екип не може да отговори на това изискване. Така водачите няма да могат да ни направят нищо и дори да повдигнат този въпрос, няма да съм замесена само аз“. Намръщена и с известно затруднение, казах: „Изискването на водачите е малко високо, а нашият натрупан работен опит не може да се сравнява с техния“. Щом казах това, една по една другите сестри кимнаха в знак на одобрение. Една от тях каза: „Водачите са хора с големи заложби и работят много ефективно. Как изобщо можем да се сравняваме с тях?“. Друга каза: „Водачите изискват твърде много от нас. Как ще вършим тази работа занапред?“. Като видях, че всички се чувстват така, бях много щастлива и си помислих: „Сега водачите не би трябвало да могат да ни направят нищо. В крайна сметка не могат да освободят целия ни екип!“. На следващия ден изпратих на водачите писмо с отговор, в което описах всички трудности, които имахме при изпълнението на дълга си, за да могат да разберат положението ни. В края на писмото нарочно добавих ред, който гласеше: „Засега това са резултатите от нашата работа и не е лесно да ги подобрим“. В писмото наблегнах на думата „нашата“, за да знаят водачите, че това е колективното ни мнение. Така нямаше да предявяват толкова високи изисквания към нас. Но за моя изненада по време на следващото събиране водачите ме кастриха и разобличиха, като казаха, че при изпълнението на дълга си не нося бреме и не се стремя да се подобря. Казаха, че съм давала воля на негативността, сформирала съм клика и съм подстрекавала сестрите да се присъединят към мен в съпротивата ми, че съм забавяла развиването на новодошлите и съм смущавала делото на църквата, и че изобщо не съм играла положителна роля в групата. Накрая ме освободиха.

След като бях освободена, бях изпълнена с угризения и много разстроена. Знаех, че съм създала неприятности, вършила съм зло и съм оскърбила Бог. Когато се сблъсквах с проблеми, не търсех истината, а разпространявах представи, които караха всички да живеят в състояние на негативност и пасивност. Наистина пречех на делото на църквата. По-късно, докато размишлявах над положението си, попаднах на този откъс от Божиите слова: „Тъй като в сърцата си антихристите винаги се съмняват в божествената същност на Христос и винаги имат непокорен нрав, когато Христос поиска от тях да направят нещо, те винаги го проучват внимателно и го обсъждат, както и искат от хората да определят дали е правилно, или не. Това сериозен проблем ли е? (Да.) Те не подхождат към тези неща с покорство към истината, а с противопоставяне на Бог. Такъв е нравът на антихристите. Когато чуят заповедите и работните разпоредби на Христос, те не ги приемат и не им се покоряват, а започват да обсъждат. И какво обсъждат? Обсъждат ли как да практикуват покорство? (Не.) Обсъждат дали словата и заповедите на Христос са правилни, или не, и изследват дали трябва да бъдат изпълнени. Дали имат нагласата действително да изпълнят тези неща? Не — те искат да насърчат повече хора да бъдат като тях, да не вършат тези неща. А дали практикуват истината за покорството, като не ги вършат? Очевидно не. Какво правят те тогава? (Противопоставят се.) Не само че самите те се противопоставят на Бог, но търсят и колективно противопоставяне. Това е естеството на техните действия, нали? Колективно противопоставяне: да накарат всички да са като тях, всички да мислят като тях, да казват и да решават като тях, колективно да се противопоставят на Христовото решение и на Неговите заповеди. Това е начинът на действие на антихристите. Те вярват, че „законът не може да бъде приложен, когато всеки е нарушител“, и затова призовават другите да се противопоставят на Бог заедно с тях, като смятат, че в този случай Божият дом няма да може да им направи нищо. Това не е ли глупаво? Способността на самите антихристи да се противопоставят на Бог е крайно ограничена, те са съвсем сами. Затова се опитват да вербуват хора, за да се противопоставят колективно на Бог, като мислят в сърцето си: „Ще подведа група хора и ще ги накарам да мислят и действат по същия начин като мен. Заедно ще отхвърлим христовите слова, ще възпрепятстваме божиите слова и ще им попречим да се осъществят. А когато някой дойде да провери работата ми, ще кажа, че всички са решили да го направят по този начин — тогава ще видим как ще се справиш с това. Няма да го направя за теб, няма да го изпълня — да видим какво ще ми направиш тогава!“. […] тези неща, които се проявяват в антихристите, не са ли омразни? (Изключително омразни са.) А какво ги прави омразни? Тези антихристи искат да завземат властта в Божия дом. Словата на Христос не могат да бъдат осъществени от тях, те няма да ги изпълнят. Разбира се, може да става въпрос и за друг вид ситуация, в която хората не са способни да се покорят на Христовите слова: някои хора имат малки заложби, не могат да разберат Божиите слова, когато ги чуят, и не знаят как да ги изпълняват. Дори да ги учиш как да го правят, те пак няма да могат. Това е друг въпрос. Темата, по която общуваме в момента, е същността на антихристите, която не е свързана с това дали хората са способни да вършат нещо, или какви са техните заложби. Тя се отнася до нрава и същността на антихристите. Те се противопоставят напълно на Христос, на работните разпоредби в Божия дом и на истините принципи. В тях няма покорство, а само противопоставяне. Това е антихристът“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Десета точка (четвърта част)). След като прочетох Божиите слова, осъзнах сериозното естество на действията си, особено след като видях Божиите слова да разобличават как антихристите нямат покорно отношение към Божиите изисквания и работните разпоредби на Божия дом и никога не ги приемат. Сърцата им са пълни със съпротива и противопоставяне и те подвеждат другите и ги събират, за да се противопоставят. Като се замислих за действията си през тези дни, видях, че поведението ми беше от същото естество като тяхното. Когато водачите проследяваха подробно работата ни, не ми се занимаваше с това и се притеснявах, че губя време, което мога да използвам за изпълнение на дълга си, и че това ще се отрази на резултатите от работата. Не можех да го приема, затова разпространявах предубедени мнения срещу водачите и подстрекавах сестрите в нашия екип да се присъединят към мен в единен фронт и да им се противопоставят. Когато водачите посочиха, че напредъкът ни е бавен и ни липсват резултати, и споделиха как да подобрим ефективността на работата си, аз се съпротивлявах, спорех и не се покорявах. Чувствах, че изискванията на водачите са прекомерни и че те не разбират истинските ни трудности. Когато провеждаха общение за начините за подобряване на ефективността на работата ни, не исках да слушам. За да накарам водачите да отстъпят, да занижат изискванията си и да разберат, че слабите резултати от работата не се дължат само на мен, разпространявах сред братята и сестрите идеята, че изискванията на водачите са твърде високи, за да почувстват и те, че водачите ни затрудняват, и ги подстрекавах да се присъединят към мен в противопоставянето. Бях толкова измамна и говорех неща, пълни със скрити мотиви и сатанински хитрости, като използвах други хора, за да постигна целта си. Водачите искаха да разберат подробности за нашата работа, за да открият и коригират бързо проблемите и отклоненията, да ни помогнат да работим по-ефективно и да развием новодошлите възможно най-скоро, за да могат да изпълняват дълга си. Водачите вършеха конкретна работа съгласно Божиите изисквания и разпоредбите на църквата. Но аз не се покорих, а вместо това се противопоставих. Това не беше създаване на трудности за водачите, а всъщност противопоставяне на делото на църквата и на Божиите изисквания и заставане в пълна опозиция на Него. Подвеждах и подстрекавах всички да застанат на моя страна, за да мислят като мен и да казват същите неща като мен, за да се противопоставяме заедно на разпоредбите на църквата. Това, което разкрих, беше нравът на антихрист и аз изиграх ролята на слуга на Сатана! Говорех негативно, за да подведа братята и сестрите, така че всички да престанат да мислят за напредък и да се задоволят със статуквото, като всеки ден изпълняват дълга си нехайно, а работата по поенето винаги даваше слаби резултати. Вършех зло, като пречех и смущавах делото на църквата. Когато осъзнах това, започнах да се страхувам. Ако продължавах така, само щях да върша още повече зло, в крайна сметка щях да стана антихрист и щях да бъда разкрита и отстранена. Застанах пред Бог и се помолих: „О, Боже, това, че ме освободиха, беше разкриване на Твоята праведност. Чрез това, че Твоите слова ме разобличиха и съдиха, стигнах до по-добро разбиране на своя антихристки нрав. Чрез освобождаването ми Ти ме защити и дори нещо повече — Ти ме спаси. Благодарна съм Ти!“.

След това намерих още два откъса от Божиите слова, които разобличаваха този аспект от покварения нрав на човечеството. Всемогъщият Бог казва: „Антихристите често разпространяват набор от теории, за да подведат хората, и независимо коя работна задача изпълняват, имат последната дума, като напълно нарушават истините принципи. Ако погледнем на това през призмата на проявленията на антихристите, какъв точно е техният нрав? Дали са хора, които обичат положителните неща и истината? Имат ли истинско покорство към Бог? (Не.) В същността си те изпитват неприязън към истината и я мразят. Нещо повече, те са толкова надменни, че губят всякаква рационалност, липсват им дори елементарна съвест и разум, които се изискват от хората. Те не са достойни да бъдат наричани хора. За тях може да се каже само, че са от рода на Сатана. Те са дяволи. Всеки, който изобщо не приема истината, е дявол — това е извън всякакво съмнение“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Десета точка (четвърта част)). „Какво е отношението в сърцата на антихристите към практикуването на истината и към покорството към Христос? Една дума: противопоставяне. Те продължават да се противопоставят. И какъв е нравът, който се съдържа в това противопоставяне? Какво го поражда? Непокорството е това, което го поражда. Що се отнася до нрава, това е неприязън към истината, в сърцата им има непокорство, те не искат да се покорят. И така, какво мислят антихристите в сърцата си, когато Божият дом иска от водачите и работниците да се научат да си сътрудничат в хармония, вместо един човек да командва всичко, да се научат да обсъждат с другите? „Прекалено е трудно да се обсъжда всичко с хората! Мога сам да вземам решения за тези неща. Да работиш с другите, да обсъждаш с тях, да правиш нещата според принципа — колко страхливо, колко срамно!“. Антихристите си мислят, че разбират истината, че всичко им е ясно, че имат свои собствени прозрения и начини на действие, и затова са неспособни да си сътрудничат с другите, не обсъждат нищо с хората, правят всичко по свой начин и не отстъпват пред никого! Въпреки че на думи заявяват, че са готови да се покорят и че са готови да си сътрудничат с другите, колкото и добри да изглеждат отговорите им външно, колкото и хубаво да звучат думите им, те не са способни да променят непокорното си състояние и сатанинския си нрав. Вътре в себе си обаче те яростно се противопоставят. До каква степен? Ако го обясним на езика на познанието, това е явление, което възниква, когато две неща с различна природа се съберат заедно: отблъскване, което можем да тълкуваме като „противопоставяне“. Точно такъв е нравът на антихристите: противопоставяне на Горното. Те обичат да се противопоставят на Горното и да не се подчиняват на никого“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Десета точка (четвърта част)). Бог казва, че да мразиш истината и да се противопоставяш на Бог е природата същност на антихриста, и аз осъзнах, че разкривам нрава на антихрист. Бях раздразнена от надзора на водачите и му се съпротивлявах. Чувствах, че това е загуба на време и че те изискват твърде много от нас, като искаха от нас да подобрим резултатите от работата си. Не исках да се подчиня и продължих да се противопоставям. Всъщност водачите посочваха проблемите и отклоненията в нашата работа и аз трябваше да го приема и сериозно да размишлявам върху основните причини за толкова слабите резултати от работата: дали това е небрежно отношение към изпълнението на дълга ми, или това, че не мога да прозирам нещата и не мога да използвам истината, за да разрешавам трудностите и проблемите на братята и сестрите. След като намерех причините, трябваше бързо да направя обрат и да се променя. Но аз изобщо не приех истината, нито се самоанализирах и не се обвиних, нито почувствах вина за това, че не изпълнявах добре дълга си. За да избегна да бъда освободена, опитах всичко, за да подстрекавам всички да се присъединят към мен в противопоставянето ми на водачите. Бог изисква водачите да проследяват и да надзирават работата, което е положително нещо. Но аз се съпротивлявах и противопоставях. Отвън изглеждаше, че се съпротивлявам на водачите, но по същество изпитвах неприязън към истината и мразех положителните неща, и пречех и прекъсвах делото на църквата. Като видях, че изпитвам неприязън към истината и дори се противопоставям на Бог, осъзнах колко ужасен беше моят сатанински нрав! Помислих си за някои антихристи, които бяха отлъчени от църквата. Когато им помагаха, коригираха ги и ги кастреха, те никога не приемаха истината, нито се самоанализираха. Ако някой надзираваше работата им или им даваше предложения, те избухваха в гняв, защото се чувстваха унизени, и след това виждаха този човек като враг. Те упорито си крещяха и беснееха, противопоставяха се до самия край и дори вършеха зло, което сериозно навреждаше на делото на църквата, но не изпитваха никакви угризения. В крайна сметка те бяха отлъчени от църквата. Всичко това беше причинено от тяхната антихристка природа, която изпитваше неприязън към истината и я мразеше. Не разкрих ли същия нрав като тези антихристи? Ако не се покая, рано или късно и аз щях да бъда разкрита и отстранена от Бог.

По-късно разсъждавах и над това: защо бях подстрекавала сестрите да се противопоставят на надзора на водачите? Каква беше коренната причина за това? В търсенето си попаднах на този откъс от Божиите слова: „Преди хората да преживеят Божието дело и да разберат истината, природата на Сатана ги овладява и контролира отвътре. И какво точно съдържа в себе си тази природа? Например, защо си себичен? Защо защитаваш собствения си статус? Защо се влияеш толкова от чувствата си? Защо харесваш тези неправедни неща и тези зли неща? Каква е основата да харесваш такива неща? Откъде идват тези неща? Защо ги харесваш и приемаш? Досега всички вие сте разбрали: основната причина е, че отровите на Сатана са в човека. И така, какви са отровите на Сатана? Как могат да бъдат изразени? Например, ако питаш: „Как трябва да живеят хората? За какво трябва да живеят хората?“, всички ще отговорят: „Всеки човек за самия себе си, а за дявола остават последните“. Само тази една фраза изразява самия корен на проблема. Философията и логиката на Сатана са се превърнали в живот за хората. Независимо към какво се стремят хората, те всъщност го правят за себе си — и така всички те живеят за себе си. „Всеки човек за самия себе си, а за дявола остават последните“ — това е философията за живот на човека, а също така представлява и човешката природа. Тези думи вече са станали природата на поквареното човечество и те са истински портрет на сатанинската природа на поквареното човечество. Тази сатанинска природа изцяло се е превърнала в основа за съществуването на поквареното човечество. В продължение на няколко хиляди години поквареното човечество живее според тази отрова на Сатана, чак до наши дни. Всичко, което Сатана прави, е заради собствените си желания, амбиции и цели. Той иска да надмине Бог, да се освободи от Бог и да поеме контрола над всичко, създадено от Бог. Днес хората са станали покварени от Сатана до такава степен. Всички те имат сатанинска природа, всички имат склонността да отричат Бог и да Му се противопоставят и искат да вземат съдбите си в собствените си ръце и се опитват да се противопоставят на устроеното и подреденото от Бог. Техните амбиции и желания вече са точно същите като тези на Сатана. Следователно човешката природа е природа на Сатана“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Как да вървим по пътя на Петър). След като прочетох Божиите слова, осъзнах, че основната причина да действам по този начин е моята сатанинска природа, сатанинският нрав в мен. Живеех според сатанинската философия, която гласи: „Всеки човек за самия себе си, а за дявола остават последните“, и бях станала невероятно егоистична и измамна. Всичко, което правех и казвах, беше, за да се защитя и да предпазя интересите си. Страхувах се, че когато водачите надзирават нашата работа и открият проблеми в изпълнението на дълга ми, ще бъда освободена. Затова кроях планове и заговорничех, сеех недоволство срещу водачите, привличах на своя страна и подстрекавах братята и сестрите да се присъединят към мен в единен фронт, за да се противопоставим на надзора на водачите. Така водачите щяха да разберат, че не само моята ефективност в работата е ниска, но че това е колективен проблем. За да запазя статуса си, мислех как да се справя с водачите и да се защитя, което навреди на делото на църквата. Колкото повече размишлявах, толкова повече усещах липсата си на човешка природа. В сърцето си почувствах дълбоки угризения и се помолих на Бог: „О, Боже! Извърших зло и смутих делото на църквата. Готова съм да се покая напълно, да приема надзора и напътствията на водачите и съвестно да изпълнявам дълга си като сътворено същество“.

Чрез четене на Божиите слова по-късно стигнах до разбирането как правилно да се отнасям към надзора и напътствията на водачите. Всемогъщият Бог казва: „Макар че днес много хора изпълняват дълг, малцина са тези, които се стремят към истината. Много малко хора се стремят към истината и навлизат в реалността, докато изпълняват дълга си. За повечето от тях все още няма принципи в начина, по който вършат нещата, те все още не са хора, които истински се покоряват на Бог. Те просто твърдят, че обичат истината, че са готови да я търсят и да се стремят към нея, но все още не се знае колко дълго ще трае решимостта им. Хората, които не се стремят към истината, е вероятно да разкрият покварения си нрав по всяко време и на всяко място. Те нямат никакво чувство за отговорност към дълга си, често са нехайни, действат според желанията си и дори не са способни да приемат кастрене. Щом станат негативни и слаби, те са склонни да изоставят работата си — това се случва често, няма нищо по-често срещано от това. По този начин се държат всички, които не се стремят към истината. И така, когато хората все още не са придобили истината, те са ненадеждни и не заслужават доверие. Какво означава, че са ненадеждни? Това означава, че е вероятно когато се сблъскат с трудности или неуспехи, да паднат и да станат негативни и слаби. Дали човек, който често е негативен и слаб, заслужава доверие? Определено не. Но хората, които разбират истината, са различни. Тези, които наистина я разбират, неизбежно имат богобоязливо и богопокорно сърце, и само хората с богобоязливо сърце заслужават доверие. Тези, които нямат богобоязливо сърце, не са надеждни. Как трябва да се подхожда към хората, които нямат богобоязливо сърце? Разбира се, трябва да им се оказва любяща помощ и подкрепа. Трябва да бъдат проследявани повече, докато изпълняват дълга си, и да получават повече помощ и напътствия. Само тогава може да се гарантира, че ще изпълняват дълга си ефективно. И каква е целта на това? Главната цел е да се поддържа работата на Божия дом. Второстепенната цел е да се установят своевременно проблемите, да се предостави на хората своевременен ресурс, да бъдат подкрепени или кастрени, като се коригират отклоненията им и се компенсират недостатъците и пропуските им. Това е от полза за тях. В него няма нищо злонамерено. Надзорът над хората, наблюдението им и опитите да бъдат разбрани — всичко това е с цел да им се помогне да поемат по правилния път на вярата в Бог, да им се даде възможност да изпълняват дълга си, както Бог желае и според принципа, да им се попречи да предизвикват смущения или прекъсвания и да вършат безполезна работа. Целта е изцяло да се прояви отговорност към тях и към работата на Божия дом. В това няма никаква злонамереност“ (Словото, Т.5 – Отговорностите на водачите и работниците. Отговорностите на водачите и работниците (7)). „Божият дом надзирава, наблюдава и се опитва да разбере онези, които изпълняват дълг. Способни ли сте да приемете този принцип на Божия дом? (Да.) Чудесно е, ако можеш да приемеш, че Божият дом те надзирава и наблюдава и се опитва да те разбере. Това ти помага при изпълнението на твоя дълг, за това да бъдеш способен да изпълниш дълга си по начин, който отговаря на критериите, и да удовлетвориш Божиите намерения. То ти носи ползи и ти помага, без да има някакви недостатъци. След като разбереш този принцип, не би ли трябвало вече да не изпитваш никакви чувства на съпротива или предпазливост по отношение на надзора от страна на водачите, работниците и Божиите избраници? Макар понякога някой да се опитва да те разбере, да те наблюдава и да надзирава работата ти, това не е нещо, което трябва да се приема лично. Защо казвам това? Защото задачите, които сега са твои, дългът, който изпълняваш, и всяка работа, която вършиш, не са частни дела или лична работа на някой човек. Те засягат работата на Божия дом и са свързани с една част от Божието дело. Следователно, когато някой малко те надзирава или наблюдава, или се опитва да те разбере на дълбоко ниво, като се опитва да проведе сърдечен разговор с теб и да установи в какво състояние си през този период, и дори когато отношението му понякога е малко по-строго и малко те кастри, дисциплинира и упреква, всичко това е, защото този човек има съвестно и отговорно отношение към делото на Божия дом. Не бива да храниш каквито и да било негативни мисли и не бива да реагираш с негативни емоции. Какво означава да можеш да приемеш това, че другите те надзирават и наблюдават и се опитват да те разберат? Означава, че в сърцето си можеш да приемеш Божията внимателна проверка. Ако не приемаш това, че другите те надзирават и наблюдават и се опитват да те разберат, и дори се съпротивляваш срещу това, можеш ли да приемеш внимателната проверка на Бог? Божията внимателна проверка е по-подробна, по-задълбочена и по-точна, отколкото когато хората се опитват да те разберат. Божиите изисквания са много по-конкретни, по-взискателни и по-задълбочени. Ако не можеш дори да приемеш да бъдеш надзираван от Божиите избраници, не са ли празни приказки твърденията ти, че можеш да приемеш Божията внимателна проверка? За да можеш да приемеш внимателната проверка и изпитването на Бог, трябва първо да приемеш надзора на Божия дом, на водачите и работниците или на братята и сестрите“ (Словото, Т.5 – Отговорностите на водачите и работниците. Отговорностите на водачите и работниците (7)). Чрез Божиите слова осъзнах, че поради сатанинския покварен нрав в нас често изпълняваме дълга си, както ни е угодно. И като се имат предвид нашата сериозна мерзост и нашия мързел, при изпълнението на дълга си често сме нехайни, не се стремим да постигнем резултати и нарушаваме принципите в много области. Затова се нуждаем от повече надзор и проследяване на нашата работа от страна на водачите и работниците, за да се гарантира, че всички аспекти от делото на църквата напредват гладко. Това Бог изисква от водачите и работниците — това е тяхната работа. Трябваше да се покоря и да приема надзора и напътствията от водачите и работниците. Имах и грешна гледна точка, като считах, че постоянният надзор на водачите и подробните им въпроси ще ни загубят време, което можем да използваме за изпълнение на дълга си, и че това ще се отрази на резултатите от нашата работа. Но всъщност водачите искаха да се запознаят подробно с нашата работа, за да намерят проблеми, да ни помогнат да ги разрешим и да коригираме отклоненията, което щеше да направи работата ни по-ефективна. Това не беше загуба на време. Например, веднъж, когато водачите проследяваха нашата работа, те откриха, че при поенето на новодошли ни липсва чувство на грижа и търпение, и че изискванията ни към тях са твърде високи. Това накара някои новодошли да станат негативни и те не изпълняваха дълга си. Едва чрез общението и напътствията на водачите осъзнахме собствените си отклонения в изпълнението на дълга си. След това намерихме Божии слова, насочени към трудностите на новодошлите, за да проведем общение с тях, за да разберат смисъла на изпълнението на дълга, и направихме разумни разпоредби за техния дълг въз основа на действителния им духовен ръст. След това състоянието на новодошлите се подобри и те можеха да изпълняват дълга си нормално. Видях, че надзорът и напътствията на водачите не само че не се отразиха негативно на резултатите от нашите задачи, но и ни помогнаха да схванем принципите в изпълнението на дълга си. Всичко това бяха ползи от приемането на надзора и напътствията от водачите и работниците относно нашата работа. Разбрах, че приемането на надзора от водачите и работниците е отговорно отношение към делото на църквата и съществен принцип на практикуване при изпълнението на дълга.

Известно време по-късно водачите уредиха да продължа да поя новодошлите и сърцето ми беше пълно с благодарност към Бог. След това, когато водачите проследяваха и даваха напътствия относно работата, вече не се съпротивлявах толкова. Можех да обединя проблемите, които водачите откриваха, и активно да ги обсъждам заедно с братята и сестрите, с които си партнирах, и обобщавахме отклоненията в дълга си. Като виждахме по-ясно съществуващите проблеми, работата ни постепенно ставаше по-ефективна. Наистина почувствах, че за да постигнем добри резултати в изпълнението на дълга си, трябва да приемаме надзора и напътствията от водачите и работниците, да възприемем отношение на приемане към истината и да действаме според истините принципи. Благодаря на Бог!