От доста време разговаряте за раздела от Божиите слова, озаглавен „Успехът или неуспехът зависят от пътя, по който върви човек“. Какви въпроси обсъжда този раздел и какви истини засяга? (Отнася се до пътя, по който човек върви като вярващ.) Темата се върти главно около пътищата, по които са поели Петър и Павел. Прав ли съм? След толкова дълго общение, Аз съм сигурен, че сте придобили нещо от него — вероятно много неща. Трябва да обобщите най-същественото от проповедите, които слушахте през този период от време, след това да подредите основните нишки на това и да преминете към преживяване съгласно този начин на мислене и важните неща и нишки, които сте обобщили. Това ще ви помогне да разберете как да преживявате Божието дело, как да изпълнявате правилно дълга си и как да свидетелствате добре в реалния живот. Надявам се, че след като приключите с обобщаването, навлизането ви в живота и духовният ви ръст ще направят голяма крачка напред. И така, когато обобщавате истините реалности, които трябваше да разберете от тази глава, с преживяването на Павел ли ще започнете, или с това на Петър? (С това на Павел.) Защо? (Като се самоанализираме въз основа на причините за провала на Павел, ще знаем дали вървим по пътя на Павел. След това ще разгледаме по какъв път е вървял Петър, за да имаме цел и посока, към която да се стремим.) Всъщност така трябва да бъде. Извлечете поуки и обобщете преживяванията от всичко, през което е преминал Павел, и от пътя, който е следвал. Разберете по какъв път е вървял, защо Бог изисква от вярващите да следват правилния път и кой е правилният път. Ако можеш да следваш пътя на стремежа към истината, ще си способен да избегнеш отклоняването от правия път в реални житейски ситуации, както и докато преживяваш Божието дело по време на изпълнението на дълга си. Също така ще си способен да избегнеш това да прекъсваш Божието дело, погрешно да попадаш на грешния път или накрая да си навлечеш наказание, както направи Павел.

Сега, с оглед на преживяванията на Павел, нека обобщим характеристиките на пътя, по който е поел, начина, по който е вярвал в Бог, и целите и посоката, към които се е стремил. Първо ще разгледаме качеството на човешката природа на Павел и на нрава му от тези гледни точки. Като съдим по живота на Павел и по историите за случилото се с него, има няколко аспекта на неговия нрав: надменност, самоправедност, измамност, омраза към истината, нечестивост и свирепост. Колкото и основни аспекта на нрава на Павел да са способни да видят или обобщят хората, ако говориш само за тези аспекти на неговия нрав, вероятно ще ти се стори доста кухо. Прав ли съм? Когато споменаваш тези аспекти на неговия нрав, те свързани ли са с неговите стремежи, с посоката на живота му и с пътя, който е следвал като вярващ? Когато говориш за неговата надменност, разполагаш ли с някакви факти, които да подкрепят това? Кое те кара да смяташ, че е надменен? Кое те кара да смяташ, че е измамен? Кое те кара да смяташ, че изпитва омраза към истината? Ако само обобщите същността на тези аспекти на неговия нрав и не говорите за неговите стремежи, посоката на живота му и пътя, който е следвал като вярващ, тогава това са празни думи и няма да имат никаква положителна или благотворна стойност за хората днес. По-добре е да се говори през призмата на стремежите на Павел и неговия път. Не е лесен въпрос да се разбере същността на човека. Природата същност на човека не може да бъде изведена, когато той не върши нищо или просто върши няколко маловажни неща. Трябва да разгледаш как редовно разкрива себе си, както и намерението и мотивацията зад действията му, тоест да разгледаш неговите стремежи, желания и пътя, който следва. Още по-важен аспект е да се гледа как човекът се справя, когато е изправен пред ситуация, която Бог е замислил за него, или когато Бог прави нещо лично на него, като например да го подложи на изпитание, да го облагородява и кастри, или когато Бог лично го озарява и напътства. Бог гледа главно тези аспекти. До какво се отнасят тези аспекти? Те се отнасят до принципите, според които човекът действа, живее, държи се и взаимодейства със света, както и до целите и посоката на стремежите му, пътя, който следва, начина, по който живее, това, според което живее, и основата на неговото съществуване. Ето до това се отнасят. Затова казвам, че ако избягваме всички тези неща и просто говорим за природата същност на Павел, колкото и много да кажем или колкото и изчерпателни да бъдем, това са просто празни думи. Ако искаме да погледнем същността на Павел от всеки аспект на това, което той представлява, и да помогнем на хората днес или да им дадем огледало, в което да видят себе си, тогава първо трябва да обобщим пътя, който Павел е следвал, целите, към които се е стремил, основата на неговото съществуване и отношението му към Бог. Ако разнищим всеки аспект на неговия нрав, като подходим към него от тези гледни точки, тогава нямаме ли основа? Общението и обобщаването по този начин е отчасти за да можете по-ясно да видите Павел, но най-вече за да могат хората днес, когато се изправят пред Божието спасение и върховенство, да знаят как да подходят към него и как трябва да се стремят към истината, така че да могат да избегнат това да следват стъпките на Павел и да избегнат това да се окажат наказани като него накрая. Това е най-ефективният метод.

Когато погледнете всички начини, по които Павел се е представял, трябва да сте в състояние да видите неговата природа същност и да сте напълно способни да заключите, че посоката, целите, източникът и мотивацията на неговите стремежи бяха погрешни и че тези неща бяха бунтовни и се противопоставяха на Бог, не се харесваха на Бог и Той ги мразеше. Кой е първият основен начин, по който Павел се представи? (Той се е трудил и е работил в замяна на венец.) Къде го видяхте да се представя по този начин или видяхте, че е в това състояние? (Чрез думите му.) Чрез неговите известни сентенции. Обикновено известните сентенции са положителни и са полезни и ползотворни за тези, които имат решителност, надежда и стремление. Те могат да насърчават и да мотивират такива хора. Каква обаче беше функцията на известните сентенции на Павел? Той имаше много такива. Можете ли да рецитирате някоя от по-известните? („Аз се подвизах в доброто войнстване, пътя свърших, вярата опазих; отсега нататък се пази за мене венецът на правдата“ (2 Тимотей 4:7-8).) Кой аспект от неговата природа същност представляват тези думи? Как трябва да го определим според истината? (На надменност, самоправедност и сключване на сделка с Бог.) Надменната му природа го подтикна да изрече тези думи — той не би тичал в състезанието, не би работил или дори не би вярвал в Бог, ако накрая нямаше венец. След като са изслушали толкова много проповеди, сега хората трябва да са способни да разпознаят разкритото от Павел проявление и състояние, но можете ли да го определите? Когато казваме „да обобщим“, имаме предвид да определим нещо. Думите, които използвате, за да определите нещо, са истинско разбиране. Когато можеш да определиш нещо точно, това доказва, че виждаш въпроса ясно. Когато не можеш да определиш нещо, а само копираш определенията на други хора, това доказва, че не го разбираш истински. Какъв начин на мислене или какво състояние подтикна Павел да каже тези думи в онзи момент? Какво намерение го подбуди да стори това? Каква е същността на неговите стремежи, която тези думи ви показват? (Да придобие благословии.) Той тичаше усърдно, отдаваше всичко и даваше толкова много от себе си, защото намерението му беше да придобие благословии. Това беше неговата природа същност и това се таеше в най-съкровеното кътче на сърцето му. Току-що, докато разнищвахте въпроса, казахте, че Павел е сключвал сделка с Бог. Какво отношение у Павел представлява това? В момента се опитваме да обобщим най-истинското отношение на Павел към венеца, получаването на благословии и вярата в Бог. Ние не се опитваме да обобщим дали Павел е сключвал сделка с Бог и дали е бил истински вярващ. Кажете Ми отново. (Той не е обичал истината и е бил презрителен.) Това не е отношение. То е част от неговия нрав. В момента говорим за отношението му. (Той е бил алчен.) Това е аспект от неговата природа същност, точно както намерението и желанието му да придобие благословии. Какво е отношение? Например Аз казвам, че постоянното ядене на пикантни неща е вредно за стомаха, а някой отговаря: „Знам, че яденето на пикантна храна е лошо, но обичам да ям пикантна храна! Какво мога да ям, ако не ям пикантна храна?“. Аз отговарям: „В името на твоето здраве, стига да не ядеш нищо пикантно, ще ти давам по пет долара на всяко хранене, за да си купуваш нещо друго за ядене“. Тогава той е истински щастлив и казва: „Добре, тогава няма да ям пикантна храна!“. Сключена е сделка и той я спазва. Защо обаче е способен да се въздържа от яденето на пикантна храна? Всъщност е заради парите. Ако не му давах пари, той нямаше да може да се контролира. Щеше да продължи да яде пикантна храна, точно както и преди. Той спря да яде пикантна храна само защото има какво да придобие от това — пари. Това е неговото отношение. Ето какво е скрито дълбоко в сърцето му. Дали е спрял да яде пикантна храна, защото практикува истината, прави това, което му е казано, или го прави, за да угоди на Бог? (Не.) Не, не е поради нито една от тези причини. Той не се е въздържал да яде пикантна храна, защото практикува истината или с оглед на здравето си. Отношението му е нехайно и повърхностно. Той възприема това като сделка и го прави, за да се подмаже. Ако не постигне целта си и не получи парите, пак ще започне да яде каквото иска и дори може да яде повече от преди. Това може да не е най-подходящият пример, но какви прилики има, когато го сравним с Павел? (Подобно е на начина, по който Павел е бил мотивиран от това да получи благословии и е сключил сделка с Бог.) Павел виждаше подвизаването в доброто войнстване, тичането в състезанието, вършенето на работа, отдаването на всичко и дори поенето на църквата като разменна монета, която може да използва в замяна за венеца на правдата и като път към него. Затова, независимо дали страдаше, дали отдаваше всичко или тичаше в състезанието, независимо колко много страдаше, единствената цел в ума му беше да получи венеца на правдата. Той смяташе, че преследването на венеца на правдата и преследването на благословиите са подходяща цел на вярата в Бог, а страданието, отдаването на всичко, работата и тичането в състезанието са пътища към това. Цялото му външно добро поведение беше за показ. Той го правеше в замяна на получаване на благословии най-накрая. Това е първият от най-големите грехове на Павел.

Всичко, което Павел каза и направи, това, което разкри, намерението и целта както на работата му, така и на състезанието, в което тичаше, а също и отношението му към тези двете — има ли нещо в тези неща, което е в съответствие с истината? (Не, няма.) В него няма нищо, което да е в съответствие с истината, и нищо от това, което направи, не е съгласно това, което Господ Исус заръча на хората да правят. Размишляваше ли обаче над това? (Не, не е размишлявал.) Той изобщо никога не размишляваше над това, нито търсеше. Какво основание имаше тогава да допуска, че мисленето му е правилно? (Неговите представи и фантазии.) В това има един проблем. Как би могъл да превърне нещо, което си е въобразил, в цел, която ще преследва през целия си живот? Обмислял ли го е някога или запитвал ли се е: „Правилно ли е това, което мисля? Другите хора не мислят така, само аз мисля така. Това проблем ли е“? Той не само нямаше тези съмнения, но и записваше мислите си в писма и ги изпращаше до всички църкви, за да могат всички да ги прочетат. Какво е естеството на това поведение? В това има проблем. Защо той никога не се усъмни дали мисленето му е съгласно истината, не потърси истината или не я сравни с казаното от Господ Исус? Вместо това той разглеждаше това, което си въобразяваше, и това, което в представите си смяташе за правилно, като цели, които трябва да преследва. Какъв е проблемът тук? Той се отнасяше към това, което си въобразяваше и което смяташе за правилно, като към истината и като към цел, която трябва да бъде преследвана. Не е ли това изключително надменно и самоправедно? Имаше ли Бог място в сърцето му все пак? Беше ли Павел способен все пак да се отнася към Божиите слова като към истината? Ако той не беше способен да се отнася към Божиите слова като към истината, тогава какво би било отношението му към Бог? И той ли искаше да бъде бог? В противен случай той нямаше да гледа на това, което си въобразяваше в собствените си мисли и представи, като на цели, които трябва да преследва, нито би преследвал своите представи или това, което си въобразяваше, сякаш са истината. Той вярваше, че това, което мисли, е истината и че то е съгласно истината и Божиите намерения. Той също така споделяше това, което смяташе за правилно с братята и сестрите в църквите и им го внушаваше, като караше всички да се придържат към нелепите неща, които казваше. Той подмени словата на Господ Исус със своите собствени думи и използваше тези свои нелепи думи, за да свидетелства, че за него да живее е христос. Не е ли това вторият голям грях на Павел? Този проблем е изключително сериозен!

През епохите имаше много хора, които приличат на Павел. Защо тогава използваме Павел като класически пример? Защото той е записан в Библията и ересите и заблудите, които той каза, както и самият той, имат огромно влияние върху всички християни. Може да се каже, че вредата, която той причини, е твърде голяма. Има толкова много подведени и отровени от него хора. Той не само отрови много поколения хора, но и отровата стига дълбоко. Колко дълбоко? (Всички християни го смятат за еталон и му подражават. Те практикуват думите му така, сякаш са Божии слова.) Ако провеждаш общение за словата на Христос и за Божиите слова, никой не обръща особено внимание на това. Но когато провеждаш общение за думите на Павел, хората веднага се изправят в столовете си и се заслушват. Какво означава това? (Че се отнасят към Павел като към христос.) Когато хората се отнасят към Павел като към христос, той е заел мястото на Господ Исус Христос в сърцата им. Това не е ли грях с изключителни размери? (Така е.) Павел е най-големият антихрист на всички времена! Намерението на думите му е изключително очевидно; целите и коварството му са ясно изявени; същността му е изключително коварна и отровна. Естеството на това е много проблемно! Затова Аз трябваше да го повдигна и да го разнищя. Ако не го бях направил, хората щяха да продължат да бъдат подвеждани от него. За да разнищя проблемите на Павел обаче, трябваше да го накарам да служи на по-добра цел за хората днес, като пример за това какво не бива да се прави. Току-що обобщихме два от греховете на Павел. Кой беше първият? (Павел е разглеждал работата и тичането в състезанието като разменна монета, която може да замени за венец. Той е възприемал получаването на благословии и венец като подходяща цел, която трябва да преследва.) Това е вярно. Най-големият проблем на Павел беше, че той се отнасяше към тези неща като към цели, които трябва да преследва. От самото начало това беше сделка, която носеше със себе си непокорство и нечестива природа, но Павел я смяташе за подходяща цел, която да преследва. Това е най-сериозният проблем. Кой беше вторият? (Павел се е отнасял към нещата, които си е въобразявал и които в представите си е смятал за правилни, като към истината. Той никога не е размишлявал над това, нито е търсил във връзка с него. Вместо това той е подвеждал хората и е карал братята и сестрите да се придържат към неговите думи и нелепи теории, като е карал хората да се отнасят към него като към христос.) Това е особено сериозен проблем. Отбележете си тези проблеми точно. След като приключим с обобщаването им, трябва да се сравните с тях. Когато обсъждаме дадена тема, първо трябва да говорим за този конкретен аспект на истината, след което да направим сравнения. Разнищването на начина, по който Павел се е проявил, служи като предупреждение за всички, а също така казва на хората, че трябва да изберат правилния път, след което да намерят точен път на практикуване и да избягват да следват стъпките на Павел. Тогава ще бъдете напълно ефективни.

Павел има още един сериозен грях, а именно, че вършеше работата си изцяло въз основа на своите умствени заложби, академични познания, богословски познания и теория. Това е нещо, което се отнася до неговата природа същност. Трябва да обобщите това и после да изследвате какво е отношението му към тези неща. Това е много съществен и важен грях и хората трябва да го разберат. Помислете за момент кои от проявленията на Павел включва този грях. Чрез тези проявления вижте каква е неговата природа същност и добийте ясна картина за това, на което дълбоко в себе си е отдавал значение, какви са целите му. Намерението и целите му са в основата на причината, поради която е тръгнал надолу по грешния път. Това са най-важните неща, които трябва да разберете ясно. Какви дарби имаше Павел? (Павел е владеел добре много библейски познания от Епохата на закона.) По онова време съществуваше само Старият Завет. Павел беше запознат с тези писания и имаше много познания за тях, подобно на днешните преподаватели по богословие, пастори, проповедници и отци. Неговите богословски познания може би дори бяха по-обширни от техните, но той ги научи, след като се роди на света. Какво притежаваше Павел по рождение? (Вродените си способности.) По природа Павел беше умен, красноречив, изразяваше се добре и не се стесняваше да говори пред хора. Нека сега се съсредоточим върху разговора за неговите вродени способности, дарби, интелигентност, умения, както и за знанията, които усвои през целия си живот. Какво означава фактът, че той беше добър оратор? По какъв начин той се разкри и представи? Обичаше да бръщолеви за възвишени теории. Той постоянно говореше за дълбокомислени духовни доктрини, теории и познания, както и за известните си текстове и сентенции, които хората често споменават. Коя е тази една дума, която обобщава думите на Павел? (Празни.) Празните думи градивни ли са за хората? Когато чуят тези думи, те се чувстват окуражени, но след известно време поривът им затихва. Нещата, за които Павел говореше, бяха смътни и илюзорни, неща, които всъщност не можеш да изложиш с конкретни термини. В теориите, за които той говореше, не можеш да намериш никакъв път за практикуване или посока, в която да практикуваш. Не можеш да намериш нищо, което да можеш да приложиш точно в реалния живот — било то теории или основи, нито една от тях не е приложима в реалния живот. Затова казвам, че религиозните теории и духовните доктрини, за които той говореше, са празни, непрактични думи. С каква цел говореше Павел за тези неща? Някои хора казват: „Той винаги е говорил за тези неща, защото е искал да привлече повече хора и да ги накара да го почитат и да му се възхищават. Той е искал да заеме мястото на Господ Исус и да спечели повече хора, за да бъде благословен“. По тази тема ли искаме да говорим днес? (Не.) Напълно нормално е човек, който не е бил кастрен, не е бил съден или наказван, не е преминал през изпитания или облагородяване, който има дарби като неговите и има природата същност на антихрист, да се перчи по този начин и да проявява поведението, което той проявяваше, така че няма да се задълбочаваме в този въпрос. В какво ще се задълбочим? В същността на този негов проблем, първопричината и мотивацията му да върши тези неща и това, което го подтикваше да действа по този начин. Независимо дали хората днес ще възприемат всички неща, за които той говореше, като доктрина, теории, богословско познание, вродени дарби или като собствената му интерпретация на нещата, в общи линии най-големият проблем на Павел е, че той се отнасяше към неща, които идваха от човешката воля, като към истината. Затова той се осмеляваше да използва тези богословски теории решително, смело и открито, за да привлече хората и да ги учи. Това е същността на проблема. Този проблем сериозен ли е? (Да, сериозен е.) Към кои неща се отнасяше като към истината? Към дарбите, с които е роден, както и към познанията и богословските теории, които усвояваше през целия си живот. Неговите богословски теории бяха научени от учители, от четене на писанията и също така породени от това, което той разбираше и си въобразяваше. Той се отнасяше към представите и фантазиите на човешкото си разбиране като към истината, но това не беше най-сериозният проблем, имаше още по-голям. Той се отнасяше към тези неща като към истината, но по онова време смяташе ли, че тези неща са истината? Имаше ли понятие кое е истината? (Не, не е имал.) Тогава как се отнасяше той към тези неща? (Като към живот.) Той се отнасяше към всички тези неща като към живот. Той мислеше, че колкото повече проповеди може да изнесе или колкото са по-възвишени те, толкова по-велик би бил животът му. Той се отнасяше към тези неща като към живот. Сериозен ли е този проблем? (Да, сериозен е.) Какво влияние оказа това? (Това е оказало влияние върху пътя, който той е следвал.) Това е единият аспект на нещата. Какво още? (Той е смятал, че получаването на тези неща ще му донесе спасение и ще му позволи да влезе в небесното царство.) Това все така е свързано с получаването на благословии. Той смяташе, че колкото по-велик е животът му, толкова по-големи са шансовете му да влезе в небесното царство и да се възнесе на небето. По какъв друг начин може да се нарече „възнасянето на небето“? (Да царува и да упражнява власт заедно с Бог.) Целта му да влезе в небесното царство беше да царува и да упражнява власт заедно с Бог, но това не беше крайната му цел, той имаше още една цел. Той говореше за нея. Как се изрази? („Защото за мене да живея е христос, а да умра — придобивка“ (Филипяни 1:21).) Той каза, че за него да живее е христос, а да умре — придобивка. Какво означава това? Че ще се превърне в бог, след като умре? Амбицията му не знае граници! Проблемът му е толкова тежък! И така, погрешно ли е да разнищваме случая на Павел? Съвсем не. Той никога не биваше да се отнася към дарбите си и познанията, които усвои, като към живот. Това е третият му голям грях. Можете да видите природата същност на Павел във всеки един от тези три гряха. Характеристиките на неговата природа същност са разобличени във всеки от греховете. Нищо не е скрито или пропуснато. Неговата природа същност е представена във всички тях.

Сега ще разгледаме най-съществените и сериозни проблеми на Павел, които са най-представителни за него. Какви думи използваше често Павел в писмата, които пишеше? Отидете да погледнете какво се казва в оригиналния текст на Библията и ще го анализираме и разнищим, ще видим какво всъщност е било в ума му и защо Бог го ненавиждаше и мразеше. Защо накрая беше наказан един толкова известен и допринесъл за делото на ранните църкви човек като Павел? Как Бог оцени Павел в ума Си? Как го виждаше Бог? Защо Бог го оцени по този начин и защо отсъди по този начин? Въз основа на какво Бог дефинира Павел и определи неговия изход накрая? Избройте всички тези неща, за да могат хората да видят фактите за това как той се противопостави на Бог, за да не мислят, че е бил несправедливо заклеймен. Когато хората не разбират истината, те са най-вече склонни да определят хората въз основа на външния вид. Въз основа на какво хората определят другите според външния им вид? Част от това е традиционната култура и социалните учения. Друга част е домашното възпитание, черно-белите идеи и концепции, както и идеите и концепциите за правилно и погрешно. Друга част е училищното образование. Взети заедно, тези неща съставляват една изцяло сатанинска образователна система. Последствието от това, че Сатана внушава тези неща на хората, е, че хората определят кое е добро, кое е лошо, кое е правилно и кое е погрешно според собствените си представи и предпочитания. Каква е основата за всички тези определения на хората? В действителност те се основават на сатанински теории и философии. Тези основи, които хората имат, категорично не идват от Бог или от истината. Затова покварените хора грешат, независимо как определят даден човек или събитие — това няма връзка с истината и не е съгласно Божиите намерения. То няма нищо общо с Бог или Неговите слова. Бог отсъжда за хората и събитията според нрава и същността Си. Кое е Божият нрав и същност? Това е истината. Истината е изразът на всички положителни неща и реалността на всички положителни неща. Бог отсъжда за всичко съществуващо и за всички хора, събития и неща, с които хората влизат в контакт, в съответствие с истината. Бог основава Своето отсъждане за хората на тяхната природа същност, на това, което мотивира действията им, на пътя, по който вървят, и на отношението им към положителните неща и истината. Това е основата на Божиите заключения. Божието отсъждане за всички неща е основано на истината. На каква основа Сатана окачествява всички неща? (Неговата собствена логика.) Сатанинската философия и логика, която е напълно противоположна на истината. Цялото човечество е покварено от Сатана. Хората не притежават истината; те представляват Сатана и са негово въплъщение. Те определят всички неща в съответствие със сатанинските философии и логика. Следователно до какви заключения стигат, когато определят нещата? До заключения, които са в пълно противоречие и противоположност на истината. Намерихте ли думите, които Павел често използва в писмата си? Прочетете ги. („Павел, с божията воля призован да бъде апостол на Исус христос“ (1 Коринтяни 1:1)) Виждате ли? Ето къде Павел нарежда Бог и Христос: „Павел, с божията воля призован да бъде апостол на Исус христос“. Къде е Павел в тази класация? (Трети.) Кой е първият в съзнанието на Павел? (Бог.) А кой е вторият? (Господ Исус.) Исус Христос. Кой е третият? (Самият Павел.) Това е самият той. „Павел, с божията воля призован да бъде апостол на Исус христос“. Павел често използва тази фраза и тя е съдържателна фраза. Поначало знаем, че Павел е апостол на Господ Исус Христос. И така, от гледна точка на Павел, кой е Господ Исус Христос? Той е Човешкият Син и втори след Бог, който се намира в небето. Независимо дали наричаше Господ Исус Христос Учител или Го наричаше Господ, от гледна точка на Павел, Христос на земята не беше Бог, а по-скоро човек, който може да учи хората и да ги убеди да Го следват. Каква беше функцията на Павел като апостол на такъв човек? Да споделя евангелието, да посещава църквите, да изнася проповеди и да пише писма. Той вярваше, че върши тези неща от името на Господ Исус Христос. В сърцето си той си мислеше: „Ще ти помогна, като отида там, където не можеш да идеш, и ще погледна от твое име местата, на които не искаш да ходиш“. Това е понятието на Павел за апостол. В съзнанието си класифицираше и себе си, и Господ Исус като обикновени хора. Той виждаше себе си и Господ Исус Христос като равни, като човешки същества. В съзнанието му нямаше съществена разлика между позициите им, нито имаше разлика в идентичността им, да не говорим за служението им. Само имената, възрастта, семейните обстоятелства и произходът им бяха различни и те имаха различни външни дарби и познания. В мислите си Павел беше същият като Господ Исус Христос във всяко друго отношение и също можеше да се нарече Човешки Син. Единствената причина, поради която той беше втори след Господ Исус Христос, беше, че той самият беше апостол на Господ Исус. Той упражняваше могъществото на Господ Исус Христос и беше изпратен от Господ Исус Христос да посещава църквите и да върши църковна работа. Такава вярваше Павел, че е позицията и идентичността му като апостол — така я тълкуваше. Освен това във фразата „Павел, … призован да бъде апостол на Исус христос“ една от думите е „призован“. От тази дума можем да разберем начина на мислене на Павел. Защо използва четирите думи: „с божията воля призован“? Той не мислеше, че е призован от Господ Исус Христос да бъде Негов апостол. Мислеше си: „Господ Исус христос няма могъществото да ми нарежда да правя каквото и да било. Не върша това, което той заповяда. Не върша нищо за него. По-скоро върша тези неща по волята на бог, който се намира в небето. Аз съм същият като господ Исус христос“. Това показва още нещо— Павел смяташе, че Господ Исус Христос е човешки син, точно като него. Четирите думи: „с божията воля призован“ разкриват как дълбоко в сърцето си Павел отрича идентичността на Господ Исус Христос и се съмнява в нея. Павел каза, че е апостол на Господ Исус Христос по Божията воля, че Бог му е наредил това, че е бил ръкоположен и утвърден от Бог и че е станал апостол на Господ Исус Христос, защото Бог го е призовал и е пожелал това. В съзнанието на Павел това беше връзката между самия него и Господ Исус Христос. Това обаче дори не е най-лошото. Кое е най-лошото? Това, че Павел смяташе, че е апостол на Господ Исус Христос по Божията воля, а не по волята на Господ Исус Христос, че не Господ Исус го е призовал, а Бог, който се намира в небето, го е накарал да го направи. Той смяташе, че никой няма могъществото или пригодността да го направи апостол на Господ Исус Христос, че само Бог, който се намира в небето, има това могъщество и че той е напътстван директно от Бог, който се намира в небето. И така, какво показва това? Дълбоко в сърцето си Павел вярваше, че Бог, който се намира в небето, е на първо място, а самият той е на второ. Къде тогава поставяше Господ Исус? (На същата позиция като себе си.) Това е проблемът. С устните си той провъзгласи, че Господ Исус е Христос, но не призна, че същността на Христос е тази на Бог. Той не разбираше връзката между Христос и Бог. Именно тази липса на разбиране причини толкова сериозен проблем. В какво се състоеше сериозността на този проблем? (Той не е признавал, че Господ Исус е въплътен Бог. Той е отричал Господ Исус.) Да, това наистина е сериозно. Той отричаше, че Господ Исус Христос е въплътеният Бог, че когато слезе от небето на земята, Господ Исус Христос е плътта Божия и че Господ Исус е Божието въплъщение. Не означава ли това, че Павел отричаше съществуването на Бог на земята? (Да, така е.) Ако е отричал съществуването на Бог на земята, тогава би ли могъл да признае словата на Господ Исус? (Не, не би могъл.) Ако не е признавал словата Му, тогава би ли могъл да ги приеме? (Не, не би могъл.) Той не приемаше словата, ученията или идентичността на Господ Исус Христос. Би ли могъл тогава да приеме делото на Господ Исус Христос? (Не, не би могъл.) Той не приемаше делото, което Господ Исус Христос вършеше, нито приемаше факта, че Господ Исус Христос е Бог, но това не беше най-лошото. Кое беше най-лошото? Преди две хиляди години Господ Исус дойде на земята, за да извърши най-голямото от всички дела — делото на изкуплението в Епохата на благодатта, където Той се въплъти, стана подобие на греховна плът и беше прикован на кръста като принос за грях за цялото човечество. Това беше ли голямо дело? (Да, било е.) Това беше делото на изкуплението на цялото човечество и беше извършено от Самия Бог, но Павел упорито го отричаше. Той отричаше, че делото на изкуплението, извършено от Господ Исус, беше извършено от Самия Бог, с което отрече факта, че Бог вече беше извършил делото на изкуплението. Сериозен проблем ли е това? Изключително сериозен е! Павел не само не се опита да разбере факта на разпятието на Господ Исус Христос, но и не го признаваше, а да не го признава означава да го отрича. Той не признаваше, че Бог е Този, Който е бил разпънат и е изкупил цялото човечество, нито признаваше, че Бог е служил като принос за грях за цялото човечество. Това означава, че той не признаваше, че цялото човечество беше изкупено, след като Бог извърши Своето дело, или че греховете на хората бяха опростени. В същото време той смяташе, че греховете му не са опростени. Той не признаваше факта, че Господ Исус е изкупил човечеството. От негова гледна точка всичко това беше изтрито. Това е най-сериозният проблем. Току-що споменах, че Павел е най-големият антихрист през последните две хиляди години. Този факт вече е разкрит. Ако тези факти не бяха записани в Библията и Бог беше казал, че Павел се е противопоставил на Бог и че е антихрист, щяха ли хората да повярват в това? Категорично нямаше да повярват. За щастие Библията пази писмени свидетелства за писмата на Павел и в тези писма има фактическо доказателство. В противен случай нямаше да има нищо, което да потвърди това, което Аз казвам, и вие бихте могли да не го приемете. Сега, когато извадим думите на Павел и ги прочетем, как Павел възприемаше всичко изречено от Господ Исус? Той смяташе, че изреченото от Господ Исус не е равно дори на една от собствените религиозните доктрини на Павел. И така, след като Господ Исус напусна този свят, въпреки че Павел разпространяваше евангелието, работеше, проповядваше и беше пастир в църквите, той никога не проповядваше словата на Господ Исус, камо ли да ги практикува или преживява. Вместо това той проповядваше собственото си разбиране за Стария завет, което представляваше остарели и празни думи. През последните две хиляди години тези, които вярват в Господ, го правят в съответствие с Библията и всичко, което приемат, са празните теории на Павел. В резултат на това хората са тънали в мрак в продължение на две хиляди години. Ако днес кажеш на група религиозни хора, че Павел е грешал, те ще възразят и няма да го приемат, защото всички се възхищават на Павел. Павел е техният идол и техният основоположник, а те са синове и потомци на Павел, които проявяват синовно отношение. До каква степен са били подведени? Те вече са заели страната на Павел в противопоставянето на Бог. Те имат същите възгледи като Павел, същата природа същност и същия метод на стремеж. Те са напълно асимилирани от Павел. Това е четвъртият голям грях на Павел. Павел отричаше идентичността на Господ Исус Христос и отричаше делото, което Бог извърши в Епохата на благодатта след Епохата на закона. Това е най-сериозното нещо. Друго сериозно нещо е, че той поставяше себе си на равна нога с Господ Исус Христос. В епохата, в която живееше Павел, той срещна Господ Исус Христос, но не Го виждаше като Бог, а се отнасяше към Господ Исус Христос като към обикновен човек, сякаш беше просто още един член на човешкия род, човек, който имаше същата природа същност като покварените човеци. Павел по никакъв начин не се отнасяше към Господ Исус като към Христос, камо ли да се отнася към Него като към Бог. Това е много сериозен проблем. И така, защо Павел би направил това? (Той не е признавал, че въплътеният Бог притежава Божията същност, така че не се е отнасял към Господ Исус Христос като към Бог.) (Той не е виждал думите на Господ Исус като истината, нито е виждал, че Господ Исус Христос е въплъщението на истината.) (На пръв поглед Павел е твърдял, че вярва в Господ Исус, но това, в което всъщност е вярвал, е нереалистичния бог, който се намира в небето.) (Той не е търсил истината, така че е бил неспособен да осъзнае, че Христос е истината и животът.) Продължавайте. (Павел е казал, че за него да живее е христос. Той е искал да стане бог и да заеме мястото на Господ Исус.) Всичко, което казахте, отговаря на фактите. Всеки от начините, по които Павел се проявяваше, и всеки от греховете му беше по-сериозен от предишните.

Нека анализираме следната фраза, изречена от Павел: „за мене се пази венецът на правдата“. Това са впечатляващи думи. Погледнете подбраните от него думи: „венец на правдата“. Обикновено е доста дръзко да се използва самата дума „венец“, но кой би се осмелил да използва „правда“ като атрибутивен израз, за да определи венеца? Само Павел би се осмелил да използва тази дума. Защо я използва? Тази дума има своя произход и тя е подбрана внимателно. Думите му имат дълбок подтекст! Какъв подтекст? (С тази дума той се е опитвал да принуди Божията ръка.) Желанието да се принуди Божията ръка е един от аспектите на това. Намерението му определено беше да сключи сделка, а също има и елемент на опит да се поставят условия на Бог за тази сделка. Освен това имаше ли някаква скрита цел, поради която той винаги проповядваше за този венец на правдата? (Той е искал да подведе хората и да им внуши мисълта, че ако той не получи венеца, Бог не е праведен.) В проповядването му за това има подстрекаващо и подвеждащо качество, което е свързано с желанията и амбициите на Павел. За да осъществи и да изпълни накрая желанието си да получи венец на правдата, той използваше тактиката навсякъде да проповядва за него. Отчасти проповядваше тези думи с цел да подстрекава и подвежда хората. Целта му беше да внуши определена мисъл на слушателите, а именно: „Човек като мен, който отдава толкова много, който толкова много пътува напред-назад и се стреми по начина, по който го правя аз, ще може да получи венеца на правдата“. След като чуеха това, хората естествено смятаха, че Бог е праведен само ако човек като Павел получи венец. Те смятаха, че трябва да се стремят, да пътуват напред-назад и да отдават всичко като Павел, че не може да слушат Господ Исус и че Павел е еталонът, той е господ и той е посоката и целта, към която хората трябва да вървят. Те също така мислеха, че ако хората вършат нещата по начина, по който ги върши Павел, те ще получат същия венец, изход и крайна цел като него. От една страна, Павел подстрекаваше и подвеждаше хората. От друга страна, той имаше най-зловещата цел. Дълбоко в сърцето си той си мислеше: „Ако не получа венец и се окаже, че това е само моята собствена фантазия и моето собствено самозалъгване, което е много малко вероятно, това ще означава, че всеки, който вярва в христос, включително и аз самият, е бил заблуден във вярата си. Това ще означава, че не съществува бог на земята, и аз ще отрека и съществуването ти на небето, боже, и ти няма да можеш да направиш нищо по въпроса!“. Това, което той намекваше, беше: „Ако не получа този венец, не само братята и сестрите ще те отрекат, но и аз ще ти попреча да придобиеш всички хора, които съм подстрекавал и които знаят тези думи. Също така ще им попреча да те придобият и в същото време ще отрека съществуването ти като бог, който се намира в небето. Ти не си праведен. Ако аз, Павел, не мога да получа венец, никой не би трябвало да го получи!“. Това беше зловещата страна на Павел. Това не е ли поведението на антихрист? Това е поведението на демон антихрист: да подстрекава, да подвежда и да съблазнява хората, както и открито и шумно да протестира срещу Бог и да Му се противопоставя. Дълбоко в сърцето си Павел си мислеше: „Ако не получа венец, Бог не е праведен. Само ако получа венец, то той е венец на правдата и само тогава божията правда наистина е праведна“. Ето откъде произхожда неговият „венец на правдата“. По този начин какво правеше той? Той открито подстрекаваше и подвеждаше онези, които следваха Бог. В същото време той използваше тези методи, за да протестира шумно и открито срещу Бог и да Му се противопоставя. С други думи, поведението му беше бунтовно. Какво беше естеството на това? На пръв поглед думите, които Павел използваше, изглеждат вежливи и правилни и сякаш няма нищо лошо в тях. Кой не би повярвал в Бог, за да получи венец на правдата и да бъде благословен? Дори хората без заложби вярват в Бог най-малкото за да отидат на небето. Те биха били щастливи дори ако там от тях се иска да метат улиците или да пазят някоя порта. Наличието на това намерение и цел във вярата на човека в Бог може да се счита за уместно и разбираемо. Това обаче не беше единствената цел на Павел. Той полагаше много усилия, изразходваше много енергия и вдигаше много шум, що се отнася до проповядването му за неговия венец на правдата. Нещата, които Павел каза, разобличиха злонамерената му природа, както и скритите, мрачни неща дълбоко в него. По онова време Павел много се прочу и имаше много хора, които го боготворяха. Той обикаляше навсякъде да проповядва тези теории и високопарни идеи, своите представи и фантазии, както и нещата, които беше научил по време на обучението си, и нещата, които беше извел с ума си. Когато Павел проповядваше тези неща навсякъде, колко голямо въздействие трябва да е имало това върху хората по онова време и колко сериозно трябва да им е навредило и да ги е отровило дълбоко в сърцата им? Също така, колко голямо въздействие е оказало това върху хората от по-късните поколения, които научиха тези неща от писмата му? Хората, които са чели думите му, не могат да се отърват от тези неща, колкото и дълго да се опитват — твърде дълбоко са били отровени! Колко дълбоко? Появи се феномен, наречен „ефектът на Павел“. Какво представлява ефектът на Павел? В религията има един феномен, при който хората се влияят от мислите, възгледите и доводите на Павел, както и от покварения нрав, който той разкри. Това засяга особено хората, чиито семейства са вярвали в Бог от няколко поколения — семейства, които са следвали Христос в продължение на много десетилетия. Те казват: „Нашето семейство от поколения вярва в господ и не следва светските тенденции. Откъснали сме се от мирския свят и сме се отказали от семействата и кариерите си, за да отдадем всичко на бог. Всичко, което правим, е същото като това, което е правил Павел. Ако не получим венци или не отидем на небето, ще се разправяме с бог, когато той дойде“. Хората не изтъкват ли този довод? (Да, така е.) И тази тенденция е доста значителна. Откъде идва тази тенденция? (От това, което Павел е проповядвал.) Това е зловредният резултат от тумора, който Павел посади. Ако Павел не подстрекаваше хората по този начин и не повтаряше постоянно: „За мене се пази венецът на правдата“ и „За мене да живея е христос“, тогава без фона на онази епоха от историята хората сега нямаше да знаят нищо за тези неща. Дори и да имаха такъв начин на мислене, нямаше да имат безочието на Павел. Всичко това се дължи на насърчението и подстрекателството на Павел. Ако дойде ден, в който те не са благословени, тези хора ще имат дързостта открито да предизвикат Господ Исус и дори ще искат да се изкачат до третото небе и да спорят с Господ по този въпрос. Това не е ли религиозният свят, който се бунтува срещу Господ Исус? Ясно е, че религиозният свят е сериозно повлиян от Павел! Сега, след като говорих дотук, нали можете да си направите извод за това какъв е бил петият грях на Павел? Що се отнася до обобщаването на произхода на „венеца на правдата“, за който говореше Павел, фокусът е върху думата „правда“. Защо той споменаваше „правда“? На земята това беше, защото той искаше да подстрекава и подвежда Божиите избраници, за да мислят като него. На небето той искаше да принуди Божията ръка с тази дума и шумно да протестира срещу Бог. Това беше целта на Павел. Макар че никога не изразяваше това на глас, думата „правда“ вече напълно издаваше целта му и склонността му да протестира шумно срещу Бог. Това вече беше излязло наяве. Всичко това са факти. Въз основа на тези факти, може ли природата същност на Павел да бъде обобщена като надменна, самоправедна, измамна и необичаща истината? (Не.) Тези термини не могат да я обобщят. Като изтъквам, разнищвам, анализирам и дефинирам тези факти, вие би трябвало да сте в състояние по-ясно и по-задълбочено да видите природата същност на Павел. Това е резултатът, който се постига чрез анализиране на същността въз основа на фактите. Когато Павел протестираше шумно срещу Бог, той нямаше незначителен емоционален импулс, малко непокорен нрав или неспособност да се покори насаме. Това не беше обикновен проблем на разкриване на покварен нрав. По-скоро той ескалираше до открито прилагане на всякакви методи, за да подстрекава и подвежда хората чрез писма и на обществени места, така че всички заедно се надигнаха гневно, за да се противопоставят на Бог и шумно да протестират срещу Него. Павел не само протестираше шумно срещу Бог, но и подстрекаваше всички останали също да започнат да протестират срещу Бог — той не просто беше надменен, той беше дявол! Този грях е по-сериозен от предишния. Хубаво ли е, или е лошо, че говорим за все по-сериозни грехове? (Хубаво е.) Защо е хубаво? (Защото придобиваме повече проницателност за Павел.) Когато имаш повече проницателност, ще си способен напълно да разкриеш и ясно да видиш различните проявления на Павел, разкриването му на поквара и истинското му лице. Дали ще сте постигнали нашата цел по този начин? (Не, няма.) Трябва да вземете всички проявления на Павел, които обобщихме, както и основното им съдържание, теми и същност, и да направите връзка между тях и себе си, както и хората около вас. Когато сте видели ясно колко голяма е разликата между пътя, по който вървите, и вашата собствена същност в сравнение с тази на Павел, напълно ще сте постигнали резултати и ще сте постигнали целта, с която разнищваме Павел. Има хора, които казват: „У мен няма никакви проявления на стремежа на Павел към венеца на правдата“. Твоите проявления и твоята същност може да не са толкова сериозни, колкото тези на Павел, но има известно припокриване между твоята и неговата същност. Той притежаваше такива проявления и ти притежаваш такива състояния. Може да се каже, че проявленията на Павел са били на десетата или дванайсетата степен по скалата, а какво да кажем за теб? (Аз съм на седмата или осмата.) Павел постоянно разкриваше тези неща и постоянно беше изпълнен с тези неща. Въпреки че може да не разкриваш тези неща постоянно, все пак ги разкриваш често. Вероятно прекарваш половината си живот, като вършиш тези неща и живееш в тези състояния. Особено когато Бог те подлага на изпитания, когато Божието дело не отговаря на твоите представи, когато Той те кастри и когато средата, която Той устройва за теб, не отговаря на очакванията ти, това може да породи такива състояния у теб. Може шумно да протестираш срещу Бог и да Му се противопоставяш. В такива моменти нашият анализ за начина, по който Павел подстрекаваше и подвеждаше хората, може да ти бъде от полза. Защо? Защото сега умът ти осъзнава от колко сериозно естество са били проявленията на Павел. Те не са просто разкриване на покварен нрав, а по-скоро са дяволска природа същност, която се противопоставя на Бог. Когато у теб възникнат такива състояния, ще знаеш колко сериозен е този проблем. Тогава трябва да погледнеш назад, да се покаеш и да изоставиш това неправилно състояние. Трябва да се отдалечиш от него, да потърсиш истината и да потърсиш път на покорство пред Бог. Това е истинският път, който хората трябва да следват, и законът, към който трябва да се придържат сътворените същества. Това общение е в помощ на хората.

Павел има още една известна фраза. Коя е тя? („Защото за мене да живея е христос, а да умра — придобивка“ (Филипяни 1:21).) Той не признаваше идентичността на Господ Исус Христос, не признаваше, че Господ Исус Христос е въплътеният Бог, който живее на земята, или факта, че Господ Исус Христос е Божието въплъщение. Напротив, Павел виждаше себе си като христос. Не е ли отвратително? (Така е.) Това е отвратително и същността на този проблем е много сериозна. Кой точно беше Христос в съзнанието на Павел? Каква беше Неговата идентичност? Как можеше Павел да бъде толкова обсебен от мисълта да бъде христос? Ако в съзнанието на Павел Христос беше обикновен човек с покварен нрав или незначителен човек, който играе незабележителна роля, който няма могъщество, няма благородна идентичност, нито способности или умения, които да превъзхождат тези на обикновените хора, щеше ли Павел все така да иска да бъде христос? (Не.) Със сигурност нямаше да иска. За себе си Павел смяташе, че е добре образован, и не искаше да бъде обикновен човек, той искаше да бъде свръхчовек, велик човек и да превъзхожда останалите. Как можеше да иска да бъде Христос, когото другите хора смятаха за смирен и незначителен? Като се има предвид това, какъв статус и роля имаше Христос в сърцето на Павел? Каква идентичност и статус трябва да има човек и каква власт, могъщество и осанка трябва да покаже, за да бъде христос? Това разобличава какво си въобразяваше Павел за Христос и какво знаеше за Христос, т.е. как определяше Христос. Затова Павел имаше амбицията и желанието да бъде христос. Има конкретна причина, поради която Павел искаше да бъде христос, и тя отчасти се разкрива в неговите писма. Нека анализираме няколко въпроса. Когато Господ Исус извършваше делото, Той стори някои неща, които представляваха Неговата идентичност като Христос. Тези неща са символи и понятия, които притежаваше идентичността на Христос според Павел. Кои бяха тези неща? (Извършването на знамения и чудеса.) Именно. Тези неща бяха Христос, който изцеляваше хората от болестите им, пропъждаше демони и извършваше знамения, чудеса и вълшебства. Макар Павел да признаваше, че Господ Исус е Христос, това беше само заради знаменията и чудесата, които Той извърши. Следователно, когато Павел разпространяваше евангелието на Господ Исус, той никога не говореше за словата, които Господ Исус изрече, или за това, което Той проповядваше. В очите на Павел — един неверник, фактът, че Христос можеше да каже толкова много неща, да проповядва толкова много, да върши толкова много работа и да накара толкова много хора да Го следват, придаваше известно достойнство на идентичността и статуса на Господ Исус. Той притежаваше безгранична слава и благородство, поради което статусът на Господ Исус сред хората беше особено висок и знатен. Ето какво виждаше Павел. От това, което Господ Исус Христос проявяваше и разкриваше, докато вършеше делото, както и от Неговата идентичност и същност, това, което Павел виждаше, не беше Божията същност, истина, път или живот, нито Божията обичливост или мъдрост. Какво виждаше Павел? Казано на съвременен език, това, което виждаше, беше блясъкът на славата, и той искаше да бъде последовател на Господ Исус. Когато Господ Исус говореше или извършваше делото, толкова много хора слушаха — колко славно трябва да е било това! Това беше нещо, което Павел бе очаквал дълго, той жадуваше за настъпването на този момент. Копнееше за деня, в който ще може да проповядва безкрайно като Господ Исус, Който караше толкова много хора да Го гледат с приковано внимание, с възхищение и копнеж в очите, както и да желаят да Го следват. Павел беше слисан от внушителната осанка на Господ Исус. Всъщност той не беше наистина слисан от нея, а по-скоро завиждаше за идентичността и осанката, на които хората се възхищаваха и обръщаха внимание, които те боготворяха и за които имаха високо мнение. Ето за какво завиждаше той. И така, как би могъл да го постигне? Той не вярваше, че Господ Исус Христос е постигнал тези неща чрез Своята същност и идентичност, а вярваше, че това е заради Неговата титла. Затова Павел копнееше да бъде важна особа и да има роля, в която да може да носи името Христос. Павел положи много усилия, за да влезе в подобна роля, нали? (Да.) Какви усилия положи? Той проповядваше навсякъде и дори вършеше чудеса. В крайна сметка, за да определи себе си, той използва една фраза, която удовлетворяваше вътрешните му желания и амбиции. Каква фраза използва, за да определи себе си? („Защото за мене да живея е христос, а да умра — придобивка“) Да живее е христос. Това е основното нещо, което той искаше да постигне. Основното му желание беше да бъде христос. Каква връзка има това желание с личните му стремежи и с пътя, по който вървеше? (Той е почитал могъществото и се е домогвал до възхищението на хората.) Това е теория. Трябва да говорите за някои факти. Павел практически проявяваше желанието си да бъде христос. Моето определение за него не се основава само на една фраза, изречена от него. От стила, методите и принципите му на действие можем да видим, че всичко, което той правеше, се въртеше около целта му да стане христос. Това е коренът и същността на причината, поради която Павел каза и направи толкова много неща. Павел искаше да бъде христос и това повлия на неговите стремежи, на пътя му в живота и на вярата му. По какви начини се проявяваше това влияние? (В цялата си работа и проповядване Павел се е перчил и е свидетелствал за себе си.) Това е един от начините. Павел се перчеше на всяка крачка. Той даваше на хората ясно да разберат как е страдал, как е вършил нещата и какви са били намеренията му, така че когато хората чуеха това, те си мислеха, че прилича досущ на христос, и наистина искаха да го наричат христос. Това беше целта му. Ако хората наистина го бяха нарекли христос, той щеше ли да го отрече? Щеше ли да го отхвърли? (Не, не би го направил.) Определено нямаше да го направи — със сигурност щеше да бъде въодушевен. Това е един от начините, по които се проявяваше влиянието, което това оказваше върху стремежите му. Какви други начини имаше? (Той е писал писма.) Да, той написа няколко писма, за да бъдат предавани през вековете. В писмата си, в работата си и в целия процес на пастирството си над църквите той нито веднъж не спомена името на Господ Исус Христос, нито свърши нещо в името на Господ Исус Христос, нито възвеличаваше името на Господ Исус Христос. Какъв негативен резултат имаше това, че той винаги работеше и говореше по този начин? Как повлия това на онези, които следваха Господ Исус? Това накара хората да отрекат Господ Исус Христос и Павел зае Неговото място. Той копнееше за това хората да попитат: „Кой е господ Исус христос? Никога не съм чувал за него. Ние вярваме в Павел христос“. Така щеше да бъде щастлив. Това беше неговата цел и едно от нещата, до които се домогваше. Един от начините, по които това влияние се проявяваше, беше начинът, по който той работеше. Той бръщолевеше за кухи идеи и говореше безкрайно за празни теории, за да видят хората колко е способен и убедителен в работата си, колко много помага на хората и че има известна осанка, сякаш Господ Исус Христос се е явил отново. Друг начин, по който това влияние се проявяваше, беше, че той никога не възвеличаваше Господ Исус Христос и със сигурност не възвеличаваше името Му, нито свидетелстваше за словата и делото на Господ Исус Христос или за това как хората са се облагодетелствали от тях. Павел изнасяше ли проповеди за това как хората трябва да се покаят? Той със сигурност не го правеше. Павел никога не проповядваше за делото, което Господ Исус Христос свърши, за словата, които Той изрече, или за всички истини, на които Той учеше хората — Павел отричаше тези неща в сърцето си. Павел не само отричаше думите на Господ Исус Христос и истините, на които Той учеше хората, но се отнасяше към собствените си думи, работа и учения като към истината. Той използваше тези неща, за да замени словата на Господ Исус, и караше хората да практикуват думите Му и да се придържат към тях, сякаш са истината. Какво предизвика тези проявления и разкриване? (Желанието му да бъде христос.) Те бяха предизвикани от Неговото намерение, желание и амбиция да бъде христос. Това беше тясно свързано с неговата практика и стремежи. Това е шестият грях на Павел. Сериозен ли е той? (Да.) Всъщност всичките му грехове са сериозни. Всички те вещаят смърт.

Сега ще разговарям за седмия грях на Павел. Този е още по-сериозен. Преди Павел да бъде призован от Господ, той вярваше в юдаизма. Юдаизмът е вярата в Бог Йехова. Какво понятие имат за Бог онези, които вярват в Бог Йехова? Това е понятието за нещата, които преживяха предците им, когато Бог Йехова ги изведе от Египет в добрата Ханаанска земя: как Бог Йехова се яви на Моисей, как порази Египет с десет напасти, как използва стълбове от облаци и огън, за да води израилтяните, как им даде Своите закони и т.н. Дали онези, които вярваха в юдаизма по онова време, смятаха, че всички тези неща са просто фантазия, представи и легенди, или смятаха, че са факти? По онова време Божиите избраници и тези, които бяха истински последователи, вярваха и признаваха, че Бог, който се намира в небето, съществува и е реален. Те си мислеха: „Фактът, че Бог е създал човечеството, е истина. Независимо колко отдавна се е случило, този факт остава верен. Не само трябва да вярваме в това, но трябва да сме убедени и да споделяме този факт. Това е наша отговорност и наше задължение“. Въпреки това, друга група хора, които бяха неверници, смятаха, че тези неща вероятно са само легенди. Никой не се опита да провери историите или да проучи дали са истински или измислени, те просто им вярваха наполовина. Когато се нуждаеха от Бог, те се надяваха, че Той е реален и че може да им даде това, което преследваха и за което се молеха и копнееха. Когато се молеха на Бог с надеждата да получат нещо, те се надяваха, че този Бог съществува. По този начин те просто се отнасяха към Бог като към психологическа патерица. Те не виждаха факта, че Бог спасява човека, нито приемаха истините, които Бог изрази. Това не беше истинска вяра в Бог; те вече бяха неверници. Как се проявяваха хората от най-нисшия тип? Всичко, което те правеха, беше да служат на Бог в църквата, да Му правят приношения, да следват всички ритуали и дори да вярват на всякакви легенди. Бог обаче не беше в сърцата им, а богът на техните представи и фантазии беше нереалистичен и кух. В какво вярваха такива хора? В материализма. Те вярваха само в неща, които можеха да видят. В техните очи не съществуваха нещата от легендите, неясните неща и всичко в духовния свят, което те не можеха да докоснат с ръце, да видят с очите си или да чуят с ушите си. Някои хора казват: „Тогава вярват ли в съществуването на неща, които не могат да видят, като микроорганизмите?“. Категорично вярват в тези неща. Категорично вярват в науката, електроните, микробиологията и химията. Неверниците вярват, че тези неща са по-истински от всичко останало. Те са истински материалисти. Говорим за това, за да анализираме тези три типа хора: истинските вярващи, полувярващите и материалистите, които изобщо не вярват в съществуването на Бог. Някои хора казват: „Наистина ли има бог? Къде е той? Как изглежда? Чух, че бог е на третото небе. И така, колко високо е третото небе? Колко далеч е и колко е голямо? Хората казват също, че има рай и че той е павиран със златни тухли и нефритени плочки и че стените също са златни. Как може да има толкова прекрасно място? Това е глупост! Чух, че в Епохата на закона бог е дал законите си на божиите избраници и че скрижалите със законите все още съществуват. Това вероятно е само легенда, нещо, което управляващата класа използва, за да контролира народа“. Тази група хора има ли истинска вяра в Бог? (Не, няма.) Те не вярват, че Бог наистина съществува, или на факта, че Той е сътворил хората и е водил човечеството до днес. Защо тогава все още служат в църквата? (Защото те се отнасят към служенето на Бог като към работа и прехрана.) Точно така. Те го виждат като работа и прехрана. И така, от кой тип хора беше Павел? (От третия тип.) Това е свързано с неговата природа същност. Павел обичаше да бръщолеви за празни теории. Той обичаше празни неща, нереалистични неща и неща, които са фантазия. Той харесваше неща, които са дълбоки и трудни за разбиране и които не могат да бъдат изложени с конкретни термини. Той обичаше да премисля нещата, беше предубеден и неотстъпчив и имаше изопачено разбиране. Такива хора не са човеци. Ето каква личност беше той. Предвид нрава и природата същност на Павел, както и неговите предпочитания, надежди, стремежи и амбиции, макар че той служеше в църквата и беше ученик на известен учител, познанието, което усвои, за него беше само инструмент, с който да удовлетвори собствените си желания, амбиции и суета и да си намери прехрана, статус и положение в обществото. Предвид природата същност и стремежите на Павел, колко вяра имаше той в Йехова? Вярата му не беше обещание, а само празни думи. Той беше неверник, атеист и материалист. Някои хора питат: „Ако Павел е бил неверник, защо е станал апостол на Господ Исус Христос и е разпространявал евангелието от Епохата на благодатта?“. Кажете ми, как можа да извърви този път? Какво го подтикваше? Коя беше повратната точка за него, която го накара да поеме тази роля и даде на неверник като него способността да върви по такъв път и да извърши обрат? Какво имам предвид, когато говоря за „обрат“? Той се случи, когато Павел беше поразен по пътя за Дамаск — това беше обратът в живота му. Той преживя два вида обрати: единият е, че премина от неверие в Бог към вярване, че Бог определено съществува, защото Господ Исус, когото първоначално преследваше, му се яви по пътя за Дамаск. Павел възкликна: „Кой си ти, господи?“. Всъщност дълбоко в себе си Павел не вярваше, че този Господ и Бог съществува, но нямаше как да не извика: „Кой си ти, господи?“. Какво каза Господ Исус? („Аз съм Исус, когото ти преследваш“ (Деяния 9:5).) В момента, в който Господ Исус каза това, Павел се убеди в един факт: яви се Господ, когото той никога преди не беше виждал, когото не можеше да си представи и който беше по-могъщ, отколкото можеше да си представи. Как се убеди, че Господ е по-могъщ, отколкото той можеше да си представи? Защото когато Павел най-малко го очакваше, Исус, за Когото той категорично не вярваше, че е Бог, се яви точно пред него. Колко могъщ е Господ Исус? Павел се убеди във величината на Неговото могъщество, когато очите му бяха заслепени от светлината на Господ Исус. Тогава можеше ли той да бъде убеден, че Господ Исус е Бог? (Не.) Защо не? (Първо защото Павел не е вярвал, че Бог съществува.) Точно така, защото той изобщо не вярваше в съществуването на Бог. В момента всички вие имате вяра и основа в сърцата си, затова ако Бог ти се яви, дори и да е само Неговият глас или Неговият гръб, и ако Той ти проговори или назове името ти, ти ще бъдеш убеден в един факт: „Това е Бог, в Когото вярвам. Виждал съм Го и съм Го чувал. Бог се приближи до мен“. Ще бъдеш убеден, защото имаш вяра в сърцето си, мечтал си за този момент и не се страхуваш. Но това ли си помисли Павел? (Не.) Той никога не е имал вяра в сърцето си. Каква беше първата му мисъл? (Страх.) Той се страхуваше, защото това същество беше способно да го порази и да го убие! Това го плашеше и ужасяваше повече от ада, който той не можеше да види. Той беше обезумял от страх. Сърцето му изобщо нямаше вяра в Бог — може да се каже, че нямаше понятие за Бог. Следователно, когато Господ Исус вършеше Своето дело, независимо дали извършваше знамения и чудеса или изнасяше проповеди, независимо колко хора Го следваха, колко впечатляващ беше Той или колко голяма беше сцената, в съзнанието на Павел, Господ Исус не беше нищо повече от обикновен човек. Той гледаше отвисоко на Господ Исус и не изпитваше уважение към Него. Сега обаче обикновеният Човешки Син, на Когото той гледаше отвисоко, стоеше точно пред него, вече не в тялото на обикновен човек и не само с глас, а със стълб от светлина! За него това беше момент, който никога нямаше да забрави и след милион години. Светлината беше ослепителна! Как Бог порази Павел? Когато Бог се приближи до Павел, Павел за миг беше ослепен и падна на земята. Какво се случваше? Доброволно и по собствена воля ли падна, или вече беше подготвен за това? (Не, той просто не е могъл да го понесе.) Човешкото тяло е просто плът; не може да го понесе. Когато Бог наистина се приближи до теб, Той няма да бъде в обикновеното физическо тяло, в което си виждал Господ Исус — толкова мил и отзивчив, толкова смирен и обикновен, направен от плът и кръв, някой, който ти изглежда незабележим и за когото не се и замисляш. Когато Бог наистина се приближи до теб, дори и да не те порази, няма да си в състояние да го понесеш! Първото нещо, което Павел почувства дълбоко в сърцето си, беше: „Бях доближен от господ Исус, когото преследвах и на когото гледах отвисоко. Тази светлина е толкова могъща!“. Бог каза ли му да се поклони? Рече ли: „Трябва да се поклониш.“? (Не, не го е казал.) Тогава защо Павел падна по очи на земята? (Бил е уплашен.) Не. Човечеството е сътворено от Бог и хората са толкова малки и слаби, че когато Божията светлина докосне плътта им, няма как да не паднат на земята. Бог е твърде голям и силен; Той е непосилен за техните способности и нерви и те не могат да го понесат. Павел не признаваше Господ Исус за Бог или Господ. Защо тогава да се покланя по собствено желание? Той беше паднал по очи. Беше лишен от всякакви способности и беше напълно парализиран. Първоначалната му гордост, надменност, напереност, самоправедност и самомнение изчезнаха в онзи миг. Бог дори не се бе явил на Павел в истинската Си личност. Просто Неговата светлина го огря и когато Павел я видя, това беше резултатът. Ето колко голямо въздействие имаше тя върху него. Това беше обратът на Павел. Ако този обрат нямаше уникален контекст или ако това не беше специален случай, тогава за един обикновен човек с човешка природа и съвест, който се стреми към положителни неща и който се стреми към истината, това би било нещо добро, защото когато човек види Бог, това оказва влияние върху стремежа на целия му живот. Като се съди по това, което е записано в Библията, през вековете рядко човек е чувал Бог да говори. Йов чу Бог да му говори от бурята, след като Бог го подложи на изпитание. Йов прекара целия си живот в стремеж да се покори на Божиите подредби и да разбере Божието върховенство, но Йов така и не видя Бог, докато не навърши седемдесет години. Той само преживя Неговото върховенство и все пак Йов имаше такава вяра. Вярата му не претърпя ли голям обрат, когато със собствените си уши чу Бог да му говори? (Да.) Този обрат беше възвисяване, момент, в който вярата му се усили още повече. За него това потвърди още повече, че цялото дело, което вършеше у хората Бог, в Когото той вярваше и на Когото се покоряваше, е правилно и добро и че хората трябва да Му се покоряват. Това не беше малък обрат, какъвто преживява обикновеният човек при преминаването му от съмнителна вяра към истинска вяра без съмнения. По-скоро това беше възвисяване, чрез което вярата му достигна по-високо ниво. Що се отнася до Павел, какъв обрат трябваше да предизвика Божието явяване под формата на поразяването му? Със сигурност не беше възвисяване, защото той никога преди това не беше вярвал в Бог, така че не може да се нарече възвисяване. И така, какво въздействие имаше това върху него? Това отново е свързано с неговите стремежи. Кажете Ми. (За да запази живота си, Павел поискал да полага труд, като споделя евангелието, за да изкупи греховете си.) Това е точно така. Страхуваше се също и от смъртта и беше много хитър. Когато разбра, че Исус, когото беше преследвал, всъщност е Бог, той обезумя от страх и си помисли: „Какво да правя? Всичко, което мога да направя, е да се вслушам в заповедите на господ, иначе ще умра!“. От този момент нататък той прие Божието поръчение и започна да полага труд, като разпространяваше евангелието, за да изкупи греховете си. Той си помисли: „Ако наистина успешно разпространявам евангелието и господ Исус е доволен, може дори да получа венец и награда!“. Това бяха сметките дълбоко в сърцето му. Мислеше, че най-сетне е намерил по-добър шанс да получи благословии. Павел прие поръчението на Господ, за да изкупи греховете си и да спаси живота си. С това намерение и с тази цел той повярва в Господ и Го прие. Откакто срещна Господ Исус по пътя за Дамаск и беше поразен, той направи обрат, който отбеляза ново начало за стремежите и живота му на вяра в Бог. Положително или негативно беше това ново начало? (Било е негативно.) Той не призна Божията праведност и прие поръчението на Господ Исус, като използва метода на сделката, който беше още по-хитър, неописуем и подмолен, само защото се страхуваше от Божието величие и от това да бъде поразен. Това е още по-отвратително. Това обаче не е целта на Моето общение днес. От обрата на Павел, след като се сблъска с великата Божия светлина, и от различните начини, по които той се прояви, можем ясно да видим по какъв път вървеше Павел и що за човек показа, че е той неговата природа същност. Тези неща са напълно ясни.

Откакто беше поразен, Павел повярва, че Господ Исус Христос съществува и че Господ Исус Христос е Бог. Бог, в когото вярваше, мигновено се беше прехвърлил от Бог, който се намира в небето, към Господ Исус Христос — беше се прехвърлил към Бог на земята. От този момент нататък той не можеше да откаже поръчението на Господ Исус и започна неотклонно да полага труд за въплътения Бог — Господ Исус. Разбира се, целта, с която полагаше труд, отчасти беше да се опростят греховете му, но отчасти беше и да се удовлетвори желанието му да бъде благословен и да получи крайната цел, която искаше. Когато Павел каза „с божията воля“, „бог“ до Йехова ли се отнасяше или до Исус? Той малко се обърка и си помисли: „Вярвам в Йехова. Защо тогава бях поразен от Исус? Защо Йехова не спря Исус, когато ме порази? Кой точно от тях е бог?“. Той не можеше да разбере това. Във всеки случай той никога не смяташе Господ Исус за свой бог. Дори и да Го признаваше на думи, в сърцето му все още имаше съмнение. С течение на времето той постепенно отново започна да вярва, че „само Йехова е бог“, затова във всичките си по-късни писма, когато Павел пишеше „с Божията воля“, „бог“ вероятно се отнасяше предимно за Бог Йехова. Тъй като Павел никога не заяви ясно, че Господ Исус е Йехова, винаги виждаше Господ Исус като Божия Син, наричаше Го Сина и никога не каза нещо от рода на „Синът и Отецът са едно“, това доказва, че Павел така и не призна Господ Исус за единствения истински Бог. Той се съмняваше и вярваше в това само половинчато. Предвид този негов възглед за Бог и неговия метод на стремеж, Павел не беше човек, който се стреми истината. Той така и не разбра тайнството на въплъщението и никога не призна Господ Исус като единствения истински Бог. Въз основа на това не е трудно да се каже, че Павел беше човек, който се прекланяше пред могъществото и беше хитър и лукав. Какво ни показва за неговата вяра фактът, че Павел се прекланяше пред нечестивостта, могъществото и статуса? Той имаше ли истинска вяра? (Не.) Той нямаше истинска вяра. В такъв случай, действително ли съществуваше този Бог, който той определи в сърцето си? (Не.) Защо тогава продължи да обикаля, да отдава всичко и да работи за Господ Исус Христос? (Той беше контролиран от намерението си да бъде благословен.) (Страхуваше се да не бъде наказан.) Отново се върнахме към този момент. Причината беше, че се страхуваше да не бъде наказан и че в плътта си имаше трън, който не можеше да отстрани, затова постоянно трябваше да обикаля и да върши работа, та да не би трънът в плътта му да го заболи повече, отколкото можеше да понесе. Като съдим по тези негови проявления, по думите му, по реакцията му на случилото се по пътя за Дамаск и по въздействието, което поразяването му по пътя за Дамаск оказа върху него след този факт, можем да видим, че в сърцето си той не е имал вяра. В общи линии човек може да е сигурен, че той е бил неверник и атеист. Неговата гледна точка беше: „Ще вярвам във всеки, който е могъщ. Ще изпълнявам поръчки и ще правя всичко възможно за всеки, който има могъщество и може да ме укроти. Ще последвам всеки, който може да ми даде крайна цел и венец и който може да удовлетвори желанието ми да бъда благословен. Ще го следвам до края“. Кой беше богът в сърцето му? Всеки можеше да бъде негов бог, стига да е по-могъщ от него и да може да го укроти. Не беше ли това природата същност на Павел? (Да.) Тогава кое беше съществото, в което той в крайна сметка повярва и което беше способно да го порази по пътя за Дамаск? (Господ Исус Христос.) „Господ Исус Христос“ беше името, което той използваше, но съществото, в което наистина вярваше, беше богът в сърцето му. Къде е неговият бог? Ако го беше попитал: „Къде е твоят Бог? Той в небето ли е? Той сред всички сътворени неща ли е? Той ли е Този, Който господства над цялото човечество?“, Павел би казал: „Не, моят бог е на пътя за Дамаск“. В действителност това беше неговият бог. По каква причина Павел беше способен да премине от преследването на Господ Исус Христос към това да работи, да отдава всичко и дори да жертва живота си за Господ Исус Христос — по каква причина беше способен да направи такъв голям обрат? Дали причината беше, че имаше промяна във вярата му? Дали се дължеше на това, че съвестта му се беше пробудила? (Не.) Каква беше тогава причината? Какво се промени? Психологическата му опора се промени. Преди психологическата му опора беше в небето. Това беше празно, нереалистично нещо. Ако то беше заменено с Исус Христос, Павел щеше да си помисли, че Той е твърде незначителен — Исус беше просто един обикновен човек, Той не можеше да бъде психологическа опора, а Павел изпитваше още по-малко уважение към известни религиозни фигури. Павел просто искаше да намери някого, на когото да се осланя, който да е способен да го укроти и да го направи благословен. Той мислеше, че съществото, което срещна по пътя за Дамаск, е най-могъщото и че това е този, в когото трябва да вярва. Психологическата му опора се промени едновременно с промяната на вярата му. Предвид това, Павел наистина ли вярваше в Бог, или не? (Не.) Нека сега обобщим в едно изречение кое повлия на стремежите на Павел и на пътя, по който той вървеше. (Неговата психологическа опора.) Тогава как трябва да определим седмия грях на Павел? Във всяко отношение вярата на Павел беше психологическа опора; беше празна и нереалистична. Той беше абсолютен неверник и атеист. Защо един атеист и неверник като него не загърби религиозния свят? От една страна, в нереалистичното му въображение стоеше въпросът за крайната цел. От друга страна, стоеше въпросът за това да има прехрана в живота. В този живот той се домогваше до славата, придобивките, статуса и прехраната, а идеята да има крайна цел в идния свят беше неговата утеха. Тези неща съставляват изцяло корена и опората на това, до което се домогват и което разкриват такива хора, както и на пътя, по който вървят. От тази гледна точка какъв беше Павел? (Неверник. Той е вярвал в нереалистичния бог.) (Атеист.) За да бъдем точни, той беше атеист и беше неверник и опортюнист, който се спотайваше в християнството. Не е ли подценяване, ако просто го наречеш фарисей? Ако погледнеш писмата, написани от Павел, и видиш, че на пръв поглед в тях се казва „с божията воля“, би могъл да предположиш, че Павел смята Бог, който се намира в небето, за на най-висшия и че само поради представите на хората или поради това, че са били невежи и не са разбирали Бог, те са разделили Бог на три нива: Отец, Син и Свети Дух, и че това е просто човешка глупост, а не много сериозен проблем, тъй като целият религиозен свят също мисли по този начин. Сега обаче, след като го анализирахме, това така ли е? (Не, не е.) Павел дори не признаваше съществуването на Бог. Това е атеист и неверник и трябва да бъде поставен под един знаменател с атеистите и невярващите.

Приключих с обобщаването на седемте гряха на Павел. Дайте Ми кратко обобщение за това кои са те. (Първият грях е, че Павел се е отнасял към домогването до венеца на правдата и домогването до благословии като към подходящи цели. Вторият е, че Павел се е отнасял към своите фантазии и към нещата, които в собствените си представи е смятал за правилни, като към истината и ги е проповядвал навсякъде и така е подвеждал хората. Третият е, че Павел се е отнасял към своите дарби и знания като към живот. Четвъртият е, че Павел е отричал идентичността и същността на Господ Исус Христос и е отричал делото на изкуплението на Господ Исус. Петият е, че Павел е проповядвал: „За мене се пази венецът на правдата“ и открито е подстрекавал и подвеждал хората, като ги е карал да се опитват да принудят Божията ръка, да протестират шумно срещу Него и да Му се противопоставят. Шестият е, че Павел е вярвал, че за него да живее е христос. Той е отрекъл истините, които Господ Исус е изразил, заменил е словата на Господ Исус със собствените си думи и е карал хората да ги практикуват и да се придържат към тях. Седмият грях на Павел е, че той се е отнасял към вярата в Бог като към психологическа опора и е бил абсолютен атеист и неверник.) Нашият анализ на тези проблеми на Павел е толкова подробен, че може да накара всеки, който почита Павел, да се опомни. Това е смислено. Кое от нрава и същността, които Павел разкри и прояви, и от личните му методи на стремеж очевидно се отнася до вас? (Всички те се отнасят.) Първият грях е да се отнасяте към домогването до венеца на праведността и домогването до благословии като към подходящи цели. Защо казвам, че това е погрешно и че хората трябва да го премислят и да го променят? Когато Павел се домогваше до венеца на праведността, домогваше се до благословии и се опитваше да влезе в небесното царство, той смяташе, че стремежът към тези облаги е уместен. Тогава кои от нещата, които разкривате, и от проявленията ви в реалния живот съответстват на това състояние? (Понякога се опитвам да върша важна работа и да давам принос в Божия дом. Мисля, че като се стремя към тези неща, Бог в крайна сметка ще ме усъвършенства. Отнасям се към работата, която върша, и дълга, който изпълнявам, като към списък с постижения.) Това е една част от тях. Да се отнасяш към дълга, който изпълняваш, като към списък с постижения, е същото като да се домогваш до венеца на праведността; това е от същия вид; то е същото състояние. За това работиш и страдаш. Ето кое управлява източника на твоето страдание и мотивацията за твоето страдание. Ако не разполагаше с тези неща, които да те насочват, нямаше да имаш никаква енергия; щеше да си напълно изтощен. Някой има ли да добави нещо? (Отнасях се към минали случаи, когато се отказвах от нещата, отдавах всичко, страдах, бях арестуван и прекарах известно време в затвора и подобни неща като към личен капитал, като основа и причина да бъда благословен.) Това е само описание. Какво е скритото състояние тук? Какъв вид ситуация те довежда до това да изпаднеш в това състояние? Не би мислил по този начин без причина. Няма как винаги да мислиш така, когато ядеш, спиш или вършиш неща в ежедневието. Трябва да знаеш какви обстоятелства и ситуации те довеждат до това състояние. Кажете ми. (Когато донякъде съм ефективен в дълга си, мисля, че съм обикалял за Бог, отдал съм Му всичко, трудил съм се и съм свършил много за Него. Точно като Павел мисля, че съм се подвизавал в доброто войнстване за Бог и съм дал своя принос. Това е моментът, в който моите амбиции и желания надигат глава.) Всъщност не че първоначално не си имал амбиции и желания. От самото начало те са били скрити в сърцето ти, а сега излизат на повърхността и се разкриват. Когато това се случи, вече не си смирен, думите ти не са заобиколни и се държиш нахакано. Неправилните възгледи на Павел бяха в основата на всичко, което той направи. Тъй като възгледите, залегнали във вярата му в Бог, бяха погрешни, това обуславяше и погрешната основа на действията му. Той обаче не осъзна това и дори смяташе, че е уместно, затова се стремеше в неправилна посока. По тази причина резултатът от неговите стремежи беше противоположен на намеренията му, те не дадоха добър резултат и той не придоби истината. Хората днес са същите. В крайна сметка тогава какво ще придобиеш, ако възгледите и посоката, които напътстват стремежа ти, винаги са погрешни, но ти все така ги смяташ за правилни методи на стремеж? Вероятно това ще те разочарова или ще раздуе природата ти. Например ако Бог те благослови по специален начин или дари нещо само на теб, ще си помислиш: „Ето, Бог е милостив към мен. Това доказва, че Бог одобрява всичко, което съм направил. Бог го е приел. Жертвите и усилията ми не бяха напразни. Бог не се отнася несправедливо към хората“. Ето какво разбираш под това Бог да не се отнася несправедливо към хората, така разбираш Неговите благословии и приемане, но това разбиране е погрешно и изопачено. Разковничето сега е как да трансформираш тези погрешни и изопачени намерения, възгледи и стремежи в правилни и чисти възгледи и мисли. Единствено това да вършиш нещата според правилните мисли и възгледи представлява практикуване на истината и това е единственият начин, по който можеш да придобиеш истината. Това е разковничето.

С честото слушане на проповеди сега хората започват да се самоанализират и да се съпоставят с Божиите слова. Те започват да разпознават проблемите, които срещат при изпълняването на своя дълг, и са способни да откриват ненормалните състояния, прекомерните желания и разкриването на поквара у себе си. Не са напълно невъзприемчиви. Единственият проблем е, че когато открият, че са в погрешно състояние или че разкриват поквара, те нямат способността да въздържат това и не търсят истината, за да го разрешат. Понякога те живеят според сатанинските философии, без да оскърбяват когото и да е, и мислят, че са доста добри. Те обаче не са се променили реално. Лутали са се, като са пропилявали дните си, и в резултат на това нямат истинско свидетелство за преживяване, за което да говорят, дори след като са вярвали в Бог в продължение на десетилетие, и се срамуват. Същественият проблем, който трябва да бъде решен сега, е как да промениш неправилната посока на стремежите си. Наясно си, че пътят на стремеж към истината е правилен, но въпреки това настояваш да се стремиш към слава, придобивки и статус. Как може да се постигне обрат по отношение на този проблем, така че да си способен да поемеш по пътя на стремежа към истината? Това е истински проблем, който вярващите трябва да разрешат. Трябва често да разговаряте за това как преживявате Божието дело и да видите кой има свидетелство за преживяване на стремежа към истината и чие свидетелство за преживяване е добро, след което да го приемете и да следвате примера, така че да се възползваш от него и да се освободиш от възпирането на покварения си нрав. Не е лесно да вървиш по пътя на стремежа към истината — трябва да разбираш себе си, а не само да разбираш прегрешенията си. Най-важното е да разбереш покварения си нрав, какво не е наред с предпочитанията и стремежите ти и до какви последствия може да доведе това. Това е най-важното нещо. Повечето хора се домогват до слава, придобивки и статус. Всеки ден мислят как да станат водачи, как да накарат другите хора да ги гледат с възхищение, как могат да се перчат и как да живеят достоен живот. Ако хората са неспособни да премислят тези неща, не могат да видят ясно същността на този начин на живот и продължават да се лутат, докато кой знае колко години по-късно не се сблъскат с тухлена стена, не се препънат и най-накрая не се опомнят, няма ли това да забави важния въпрос за растежа на живота им? Хората могат да стъпят на пътя на стремежа към истината едва като видят ясно собствения си покварен нрав и пътя, който са избрали. Ако това е резултатът, който искат да постигнат, не е ли важно да разберат себе си? Някои хора ни най-малко не разбират себе си, но имат кристално ясно прозрение дори за най-дребната подробност от проблемите на другите и са особено проницателни. В такъв случай, когато разпознават другите, защо не използват това като огледало, за да изследват себе си? Ако винаги казваш, че другите хора са надменни, самоправедни и измамни и че не се покоряват на истината, но не можеш да видиш, че ти си същият, тогава имаш проблем. Ако никога не възприемаш собствените си проблеми и независимо колко проповеди за истината чуваш, макар и да разбираш чутото, не се съпоставяш с него, не желаеш да изследваш състоянието си и не си способен сериозно да се справиш със собствените си проблеми и да ги разрешиш, тогава няма да имаш навлизане в живота. Ако хората винаги са неспособни да навлязат в истините реалности, няма ли да имат чувство на празнота в сърцата си? Те няма да почувстват какво дело е извършил Бог в тях, сякаш нямат възприятие. Винаги ще бъдат в объркано състояние и техните стремежи няма да бъдат насочени към правилната цел или посока. Те просто ще се стремят според собствените си предпочитания и ще вървят по свой собствен път. Това е точно като Павел, който отдава значение само на домогването до награди и венец и изобщо не приема и не практикува истината. Ако умът ти винаги е в неясно състояние и нямаш правилен път на стремеж, значи не си постигнал никакъв резултат, след като си слушал проповеди в продължение на няколко години, а истинският път така и не се е вкоренил в сърцето ти. Макар че може да знаеш как да говориш за много доктрини, това изобщо не може да разреши негативното ти състояние или покварения ти нрав. Когато се сблъскаш с каквото и да било затруднение, доктрината, която разбираш, няма да ти помогне да го преодолееш или безпроблемно да преминеш през него. Тя няма да ти помогне да промениш или да коригираш състоянието си, няма да ти позволи да живееш с чувство за съвест, няма да ти даде волност и освобождение или да ти попречи да бъдеш възпиран от каквото и да било. Никога преди не си бил в такова състояние, така че това доказва, че принципно не си навлязъл в истините реалности. Ако искаш да навлезеш в истините реалности, да разбереш Божиите слова, да постигнеш истинска вяра в Бог, да познаваш Бог и да си сигурен, че Бог наистина съществува, тогава трябва да съпоставиш състоянието си с Божиите слова и след това да намериш път за практикуване и навлизане в Божиите слова. Някои хора четат Божиите слова и искат да се съпоставят с тях, но колкото и да се стараят, не могат да го направят. Например когато Бог прави разобличението, че нравът на човека е твърде надменен, те си мислят: „Аз съм много смирен и оставам на заден план. Не съм надменен“. За каква надменност говори Бог? Това е вид нрав, а не проявление на високомерна индивидуалност или говорене на висок глас или по особено нахакано. По-скоро се отнася до нещо в нрава ти — това е нрав, при който не отстъпваш пред нищо и презираш всичко, гледаш презрително и високомерно на всичко и не те е грижа за нищо. Ти си надменен, самонадеян и самоправеден, винаги мислиш, че си способен, и не слушаш никого. Дори и да чуеш думи на истината, те изобщо не те интересуват и смяташ, че истината е маловажна. Не смяташ, че е проблем, когато разкриваш покварен нрав, и дори мислиш, че никой не може да се мери с теб, винаги смяташ, че си по-добър от всички останали, и изискваш от другите да те слушат. Това е надменен, самоправеден човек. Такива хора нямат навлизане в живота и не притежават истини реалности.

Как трябва да се прецени дали човек притежава истини реалности? Разбира се, трябва да се направи точна оценка според Божиите слова. Първо погледни дали наистина разбираш себе си и дали наистина разбираш покварения си нрав. Например надменен ли е твоят нрав? Разкриваш ли надменен нрав, когато вършиш нещо? Ако не знаеш, значи си човек, който не разбира себе си. Ако човек не може да види ясно състоянието си, изобщо не разбира покварата, която разкрива, не основава думите и действията си на истината, не е проницателен в ситуациите, с които се сблъсква, и сляпо прилага правилата, когато разглежда всеки въпрос, но не знае дали е правилно или погрешно, то той е човек, който изобщо не разбира истината. Ако разбираш истината, ще си способен да разбереш себе си, ще знаеш, че имаш надменен нрав, ще си способен да прозреш истинското си състояние, истински да се покаеш и да се промениш и ще знаеш как да практикуваш истината. Но ако не се стремиш към истината, изобщо не разбираш практическата страна на истината на Божиите слова, не размишляваш над покварената същност на хората, която Бог разобличава, или не се съпоставяш с тях, тогава завинаги ще бъдеш объркан човек. Само истината може да те направи проницателен и способен да различаваш правилно и погрешно, черно и бяло. Само истината може да те направи умен и рационален, да ти даде мъдрост и да ти даде способността ясно да различаваш положителните от негативните неща. Ако не можеш ясно да различиш тези неща, завинаги ще бъдеш объркан човек; винаги ще бъдеш в объркано, невежо и заблудено състояние. Такива хора няма как да разберат истината и колкото и години да вярват в Бог, те са все така неспособни да навлязат в истините реалности. Ако полагането им на труд не е на ниво, тогава им остава единствено да бъдат отстранени. Един много известен човек например прави нещо и повечето хора смятат, че това е нещо добро, но ако го погледне някой, който разбира истината, той ще има проницателност и ще определи, че в действията му са скрити зли намерения — че това е фалшива доброта, хитрости и измама и че само зъл човек или дяволски цар може да направи нещо подобно. Какво е основанието да се каже това? Същността на това „добро нещо“ е била определена според истината. Без значение какво казват другите хора, ти можеш да видиш ясно същността му само като използваш истината, за да го оцениш. Ако тя е добра, значи е добро; ако е лоша, значи е лошо. Оценяването му според Божиите слова ще бъде напълно точно. Но ако не разбираш истината, у теб ще се породят представи и ще кажеш: „Защо го разобличават и заклеймяват за това, че върши нещо добро? Не се отнасят справедливо с него!“. Ето така ще го оцениш. Не истината е твоята основа за оценяване по този въпрос, а по-скоро неща, въобразени от ума ти. Ако винаги разглеждаш нещата според човешките представи и фантазии, никога няма да си способен ясно да видиш същността на проблемите, само ще бъдеш подведен от външния вид. Когато не притежаваш истината, каквото и да гледаш, възгледът ти винаги ще бъде объркан, замъглен, смътен и неясен, но въпреки това си мислиш, че имаш прозрение и дълбочина на мисълта. Това означава, че ти липсва себепознание. Ако Бог каже например, че даден човек е зъл и трябва да бъде наказан, а ти кажеш, че той е добър човек и е извършил добри неща, думите ти не са ли напълно противоположни на Божиите слова и в разрез с тях? Ето какво се случва, когато хората не разбират истината и нямат проницателност. Някои хора вярват в Бог от много години, но не разбират истината. Те не са педантични по никакви въпроси и има много неща, които не могат да прозрат ясно. Лесно се подвеждат от лъжеводачи и антихристи. Каквато и ситуация да възникне, стига да има зъл човек, който причинява смущение, всички те се объркват и без да съзнават, говорят така, както би говорил злият човек. Опомнят се едва когато злият човек бъде разобличен и разкрит. Такива хора често живеят в безпомощно душевно състояние и имат същността на объркан човек. Такива хора нямат никакви заложби. Те не само не разбират истината, но могат да бъдат подведени по всяко време и затова няма как да навлязат в истините реалности. Има такива хора във всяка църква — когато някой лъжеводач върши работа, те го следват. Когато някой антихрист подвежда хората, те го следват. Казано накратко, те ще следват водача, независимо кой е този човек; те са като жена, която следва съпруга си във всичко, което той прави. Ако водачът е добър човек, тогава следват добър човек; ако водачът е лош човек, тогава следват лош човек. Те нямат собствено мнение или позиция. Затова не очаквайте от такива хора да бъдат способни да разберат истината или да навлязат в реалността. Пак добре, ако могат да полагат малко труд. Светият Дух работи у хора, които обичат истината. Всички хора, които обичат истината, са хора със заложби, които поне са способни да разберат Божиите слова и да разберат проповедите и общението в Божия дом. Колкото и ереси и заблуди да сее и разпространява религиозният свят и без значение как нечестивата сила на антихристите клевети, заклеймява и преследва църквата, хората, които обичат истината, все така са убедени, че Божиите слова са истината, и вярват, че проповедите, общението и свидетелството за преживяване на Божия дом са съгласно истината и са реални свидетелства. Ето какво означава да имаш способност за възприемане. Ако осъзнаваш, че всички слова, които Бог изрича, са истината и животи реалности, които хората трябва да притежават, това осъзнаване доказва, че вече разбираш част от истината. Ако възприемаш, че всички истини, които Бог изразява, са положителни неща и са истини реалности и си сигурен, че това е така, и напълно признаваш, че това е така, тогава разбираш Божието дело. Не е лесно да се разбере истината; това е постижимо само за хората, просветлени от Светия Дух. Тези, които наистина разбират истината, вече признават дълбоко в сърцата си, че всичко, което Бог е направил, е положително, че всичко е истина и че всичко е толкова ценно за човечеството. Хората, които наистина разбират истината, могат ясно да видят, че всичко в света на невярващите е негативно и противоречи на истината. Колкото и добре да звучат техните теории, те подвеждат хората и им вредят. Всичко, което Бог прави, е положително, то е истината и е спасение за хората. Всичко, което правят Сатана и дяволите, е негативно, погрешно и нелепо и подвежда хората и им вреди. То е точно обратното на това, което прави Бог. Ако сте напълно наясно с това, тогава имате проницателност. Ако си способен също да се стремиш към истината, да приемеш съда и наказанието на Божиите слова, да разбереш себе си чрез Божиите слова и да се съпоставяш с тях, да видиш покварата си такава, каквато е в действителност, да преодолееш покварения нрав, който разкриваш във всяко обстоятелство, което Бог създава за теб, и в крайна сметка си способен не само да разбереш себе си, но и да проявяваш проницателност по отношение на другите и можеш да различиш кой наистина вярва в Бог, кой е неверник, кой е лъжеводач, кой е антихрист и кой подвежда хората — ако си способен точно да оцениш и разпознаеш тези неща — това означава, че разбираш истината и имаш известна реалност. Да кажем например, че твоите роднини или родители са вярващи в Бог и са премахнати поради злодеяние, създаване на смущения или пълно неприемане на истината. Ти обаче не проявяваш проницателност към тях, не знаеш защо са били премахнати, чувстваш се изключително разстроен и винаги се оплакваш, че Божият дом не обича хората и не е справедлив към тях. Трябва да се молиш на Бог и да търсиш истината, след което въз основа на Божиите слова да прецениш що за хора са тези роднини. Ако наистина разбираш истината, ти ще си способен да ги определиш точно и ще видиш, че всичко, което Бог върши, е правилно и че Той е праведен Бог. Тогава няма да се оплакваш, ще бъдеш способен да се покоряваш на Божиите подредби и няма да се опитваш да защитаваш роднините или родителите си. Тук не става въпрос за прекъсване на родството ви. Просто трябва да определиш що за хора са те и да го направиш така, че да проявяваш проницателност към тях и да знаеш защо са били отстранени. Ако в сърцето ти тези неща наистина са ти ясни и възгледите ти са правилни и са съгласно истината, тогава ще си способен да застанеш на страната на Бог и възгледите ти по въпроса напълно ще съответстват на Божиите слова. Ако не си способен да приемеш истината или да възприемаш хората според Божиите слова и все така заставаш на страната на взаимоотношенията и гледната точка на плътта, когато възприемаш хората, тогава никога няма да си способен да се отървеш от тази плътска връзка и все така ще се отнасяш към тези хора като към свои роднини — по-близки дори от твоите братя и сестри в църквата. В такъв случай по този въпрос ще има противоречие и дори конфликт между Божиите слова и твоите възгледи за семейството ти и при такива обстоятелства за теб би било невъзможно да застанеш на страната на Бог и ще таиш представи и погрешни разбирания за Бог. Следователно, ако хората искат да постигнат съответствие на Бог, преди всичко техните възгледи по въпросите трябва да бъдат съгласно Божиите слова; те трябва да са способни да възприемат хората и нещата въз основа на Божиите слова, да приемат, че Божиите слова са истината, и да са способни да загърбят традиционните човешки представи. Независимо с какъв човек или въпрос се сблъскваш, трябва да си способен да поддържаш същите гледни точки и възгледи като Бог и твоите гледни точки и възгледи трябва да бъдат в хармония с истината. По този начин възгледите ти и начинът, по който подхождаш към хората, няма да бъдат враждебни към Бог и ще бъдеш способен да се покориш на Бог и да съответстваш на Бог. Такива хора никога повече не биха могли да се противопоставят на Бог. Точно те са хората, които Бог иска да придобие.

Първата стъпка при навлизането в истините реалности е да се самоанализирате според Божиите слова и да съпоставите всички свои различни състояния с Неговите слова. Ако искате да навлезете по-дълбоко, трябва да разнищите и да разберете покварения си нрав в по-голяма дълбочина. Какво трябва да направите, след като сте го разбрали? Трябва да намерите начин да практикувате и да навлезете, както и да помислите как да практикувате истината и да се отървете покварения си нрав. Това е правилният път. Някои хора стават негативни, след като придобият разбиране за себе си. Те плачат и ридаят, че са били отстранени и са обслужващи и контрастиращи предмети и дори не искат да изпълняват дълга си. Що за хора са това? Това са нелепи хора, които обичат да драматизират. И така, кой е най-добрият начин да се оправи това? Най-малкото не бива да плачат или да се превземат, а освен това не бива да се отказват или да се оплакват от Бог. Най-важните неща, които трябва да направят, са да потърсят истината и да разберат какво всъщност е Божието намерение, кой начин на действие е най-разумен и какъв път трябва да изберат. Това са най-важните неща. Най-лесно е хората да изгубят разума си, когато постоянно са контролирани от намерението да бъдат благословени. Онези, на които им липсва разум, са най-жалки, а тези, които във всичко избират да се покорят на Бог и се стремят единствено да удовлетворят Бог, са най-разумните и съвестни хора. Когато човек е разобличен от Бог, как трябва да се справи с това и какъв избор трябва да направи? Той трябва да търси истината и при никакви обстоятелства не бива да се обърква. За теб е добре да преживееш Божия съд и наказание и да видиш покварата си такава, каквато е в действителност. Защо тогава си негативен? Бог те разобличава, за да придобиеш разбиране за себе си и за да те спаси. Всъщност поквареният нрав, който разкриваш, произтича от твоята природа. Не че Бог иска да те разобличи, но ако не те разобличи, няма ли пак да разкриваш покварения си нрав? Преди да повярваш в Бог, Той все още не те беше разобличил. В такъв случай всичко, което изживяваше, не беше ли сатанински покварен нрав? Ти си човек, който живее според сатанински нрав. Не бива да си толкова потресен от тези неща. Когато разкриеш малко поквара, това те плаши до смърт и си мислиш, че за теб всичко е свършено, че Бог не те иска и че всичко, което си направил, е напразно. Не реагирай прекалено остро. Бог спасява покварените хора, а не роботите. Какво имам предвид под покварени хора? Имам предвид хора, които разкриват сатанински покварен нрав, които са надменни и самоправедни, които не приемат истината, способни са да се противопоставят на Бог и да се бунтуват срещу Него, да бъдат враждебни към Него и които са способни да следват стъпките на Павел. Този вид човеци спасява Бог. Ако искаш да приемеш Божието спасение и да постигнеш спасение, трябва да се изправиш срещу покварения нрав, който съществува в сърцето ти, да се изправиш срещу покварения нрав, който разкриваш ежедневно, и всеки ден трябва да търсиш истината и да се самоанализираш, да се съпоставяш с Божиите слова, да практикуваш разпознаване и разнищване на покварения нрав, който разкриваш, и да се бориш с него. Някои хора се борят с него няколко пъти, но губят битката и казват: „Защо винаги разкривам надменност? Защо другите хора не го правят?“. Всъщност всеки разкрива надменност. Когато други хора я разкриват, ти не го знаеш, но те го знаят. Или може да се окаже, че самите те не знаят кога разкриват надменност, но Бог знае. Освен това има и друг проблем, който хората трябва да помнят: Бог поправя покварения нрав на хората. Той не поправя начина, по който вършат нещата. Бог не мрази моментното намерение, което имаш, докато вършиш нещо, или определен начин на вършене на нещата, или ако понякога си мързелив или не плащаш цена. Не това са нещата, които Бог мрази. Това, което Бог мрази, е поквареният ти нрав. Всеки път, когато почувстваш, че разкриваш покварен нрав, трябва сам да го осъзнаеш, преди Бог да те дисциплинира. Не бива да гадаеш дали Бог те мрази или те е отстранил. Трябва да си наясно с проблема си, след това да потърсиш как трябва да се покаеш и кой начин на практикуване на истината ще доведе до промяна. Това е проявление на нормален разум. Това, което първо трябва да осъзнаеш, е: „Тези мои думи не са разумни и разкриват надменност. Не съм способен да изпълнявам тази задача, но въпреки това се превъзнасям и казвам, че мога. Тогава това не е ли просто голямо самохвалство? Самохвалството и превъзнасянето показват, че имам надменен нрав“. Бог не те заклеймява за самохвалство. Означава ли това обаче, че можеш просто да се избавиш от това? Не, не можеш да се избавиш от него. Трябва да го разнищиш и да си кажеш: „Защо толкова много ме бива да се хваля и превъзнасям? Защо се перча с неща, които не мога да върша, или неща, които дори не знам дали мога да направя? Защо имам тази слабост?“. Това не е слабост. Слабостта е лош навик на повърхностно ниво. Самохвалството е един от начините, по които се разкрива надменният нрав. Именно сатанинският ти нрав те направлява да живееш в такова състояние — изцяло си направляван от нрава си. Ако можеш да го потиснеш и да не разкриваш надменен нрав, това означава ли, че вече нямаш надменен нрав? Означава ли това, че е поправен? Съвсем не е толкова просто. Не преставаш да бъдеш надменен просто като промениш начина, по който вършиш нещо, като спазваш външно правилата и се държиш добре, не си нахакан и имаш културни обноски. Това са само маски и добавят нови проблеми към това, че си надменен, а резултатът е още по-обезпокоителен. Ако искаш да поправиш надменността си и да поправиш всевъзможните видове покварен нрав, трябва да търсиш истината, за да го поправиш, когато изпълняваш дълга си. Това е правилният начин. Да предположим например, че водачът уреди да изпълняваш определен дълг и след като го изслушаш, пренебрежително казваш: „И преди съм изпълнявал такъв дълг. Лесна работа!“. Веднага след това обаче осъзнаваш, че си разкрил надменност и че този начин на мислене е погрешен, и бързаш да се помолиш и да коригираш мисленето си, като казваш: „О, Боже! За пореден път разкрих надменност. Моля те да ме кастриш. Готов съм да изпълня добре дълга си“ — това е първото нещо, което трябва да направиш. Тогава как трябва да се отнасяш към дълга си? Ти си мислиш: „Правя това за Бог и го правя в Негово присъствие, затова трябва да подходя внимателно. Не мога да го объркам. В противен случай ще бъде толкова неловко!“. След това го обмисляш и си казваш: „Не, това не е правилно. Защо трябва да се страхувам от това да не се почувствам неловко?“. Това състояние също не е правилно. Започнал си да се отклоняваш от пътя. Как трябва да го коригираш? В коя посока е правилно да се върви? Това отново е свързано с практикуването на истината, за да се оправят проблемите. Би трябвало да си помислиш: „Не се страхувам от това да не се почувствам неловко. Най-същественото е, че не бива да навредя на делото на църквата“, и състоянието ти ще бъде променено към по-добро. Но ако тогава си помислиш: „Ами ако навредя на делото на църквата и ме кастрят? Няма да имам гордост“, състоянието ти отново ще бъде неправилно. Как може да се поправи това? В сърцето си трябва да си помислиш: „Никога не отдавам значение на дълга си, мързи ме да го изпълнявам и съм толкова надменен. Заслужавам да ме кастрят. Трябва да се моля на Бог и да Го оставя да върши делото Си. Аз съм костелив орех, но Бог е всемогъщ и за Него няма нищо невъзможно, така че ще се осланям на Бог“. Това е правилно. Това е правилният начин да практикуваш. Бог ти е дал определени таланти и ти е позволил да придобиеш известни познания, но придобиването на тези познания не означава непременно, че можеш да изпълняваш добре дълга си. Това не е ли факт? (Да, така е.) Как човек стига до това заключение? (Чрез преживяване.) Това преживяване ти даде урок и прозрение. А именно, че това, което Бог дава на хората, не е нещо, което те притежават изначално, нито е техен капитал. Бог може да им отнеме това, което им е дал, по всяко време. Когато Бог иска да те разобличи, колкото и да си талантлив в нещо, ще го забравиш и няма да си способен да го използваш — ще бъдеш нищо. Да кажем, че по това време се молиш: „Боже, аз съм нищо. Аз имам тази способност само защото Ти ми я даде. Умолявам Те да ми дадеш сила! Моля Те, благослови ме и ме напътствай, за да не вредя на Твоето дело“. Това ли е правилният начин да се молиш? (Не, не е.) Какво трябва да промениш в този момент? Казваш: „О, Боже! Готов съм да се покоря на Твоите подредби. Не може винаги да мисля, че съм прав. Макар че знам някои неща в тази сфера на работата и имам известни умения в нея, това не означава непременно, че мога да изпълня добре задачата. Тъй като поквареният ми нрав причинява смущение, имам навика да върша нещата нехайно и небрежно и не приемам сериозно дълга си. Не съм способен да се контролирам и не мога да се овладея. Умолявам Те да ме закриляш и да ме напътстваш. Готов съм да Ти се покоря, да направя всичко по силите си и да Ти отдам славата“. Ако изпълняваш добре дълга си и отдаваш осемдесет процента от заслугите на Бог и двайсет процента на себе си, това уместно ли е? (Не, не е.) Не е разумно да се делят нещата по този начин. Ако Бог не вършеше делото Си, би ли могъл да изпълниш добре дълга си? Категорично не, защото не само ти липсва истината, но и имаш покварен нрав. Каквото и покварено състояние да съществува в сърцата на хората, те винаги трябва да се самоанализират и да търсят истината, за да го поправят. След като поквареният им нрав бъде пречистен, състоянието им ще бъде нормално.

Понякога в човешкото сърце се появява погрешна мисъл или идея и тя смущава сърцето му. Той затъва в това състояние и не може да излезе от него за ден-два. Какво трябва да прави човек в такъв момент? Трябва да потърси истината, за да оправи ситуацията. Първо трябва да изясниш как е възникнала погрешната мисъл или идея, как те е завладяла, направила те е негативен и потиснат и те е накарала да разкриеш всевъзможно непокорство и противни способи. След това, когато осъзнаеш, че тези неща са продиктувани от покварения ти нрав и че Бог го мрази, трябва да се смириш пред Бог и да се молиш: „Боже, дисциплинирай ме и ми позволи да науча уроците, от които се нуждая. Не се страхувам да бъда разкрит, нито се страхувам да се чувствам неловко или да изгубя достойнството си. Единственото, от което се страхувам, е, че действията ми нарушават Твоите управленски закони и ти си недоволен от тях“. Това е правилният път, но имаш ли духовния ръст да го извървиш? (Не.) Ако нямаш духовния ръст, това означава ли, че не можеш да се молиш в тази посока? Тъй като това е правилният път, трябва да се молиш в тази посока. Сега духовният ръст на хората е малък, те често трябва да идват пред Бог, да се осланят на Бог и да оставят Бог повече да ги закриля и повече да ги дисциплинира. Когато духовният им ръст нарасне и те могат да поемат на плещите си бреме и да изпълняват повече задачи, Бог няма да има нужда да се тревожи толкова много и няма да има нужда постоянно да ги закриля, дисциплинира, да ги подлага на изпитания или да ги наблюдава. Това е проблем на сърцето и Бог гледа сърцата на хората. Бог не се интересува колко добре се държиш или колко си послушен външно. Той гледа твоето отношение. Може цял ден да не кажеш нищо, но какво отношение имаш в сърцето си? „Този дълг ми е даден, затова имам отговорността да го изпълня добре, но имам навика да бъда необуздан и винаги правя каквото си искам. Знам, че имам този проблем, но не мога да се контролирам. Дано Бог устрои средата ми и да премахне заобикалящите ме хора, събития и неща, които биха могли да ме смутят, да повлияят на изпълнението на дълга ми или да повлияят на практикуването ми на истината, така че да не изпадам в изкушение, да мога да приема Божиите изпитания и да мога да приема Неговото дисциплиниране“. Трябва да имаш сърце, което доброволно се покорява. Когато тези мисли са в сърцето ти, как може Бог да не ги види? Как може Той да не им обърне внимание? И така, Бог действа. Понякога, когато се молиш така веднъж или два пъти, Бог не ти обръща внимание. Когато Той подлага на изпитание работата и искреността на човека, Той няма да каже нищо, но това не означава, че стореното от теб е било погрешно. В никакъв случай не бива да подлагаш Бог на изпитание. Ако винаги подлагаш Бог на изпитание и казваш: „Правилно ли постъпвам? Видя ли това, Боже?“, тогава имаш проблем. Това е неправилно състояние. Просто се съсредоточи върху предприемането на действия. Независимо дали Бог те дисциплинира, води, подлага на изпитание или напътства, не обръщай внимание. Просто се съсредоточи върху това да полагаш усилия над истината, която разбираш, и да действаш съгласно Божиите намерения. Това е достатъчно. Що се отнася до това какъв ще бъде резултатът, в много случаи това не е твоя отговорност. За какво трябва да поемеш отговорност? За това да изпълняваш дълга, който трябва да изпълняваш, да отделяш необходимото време и да плащаш необходимата цена. Това е достатъчно. Всичко, което касае истината, трябва да бъде изследвано и трябва да се положат усилия, за да се разбере. Най-същественото е хората да вървят по пътя, по който трябва да вървят. Това е достатъчно. То е това, което трябва да правят хората. Що се отнася до това какво ниво на духовен ръст имаш, през какви изпитания трябва да преминеш, какво дисциплиниране трябва да преживееш, какви ситуации трябва да преживееш и как Бог господства, не е нужно да обръщаш внимание на тези неща. Бог ще го направи. Ти казваш: „Аз съм с нисък духовен ръст. Не ме подлагай на никакви изпитания, Боже, страхувам се!“. Бог би ли го направил? (Не, не би го направил.) Няма нужда да се тревожиш. Ти казваш: „Аз съм с толкова голям духовен ръст и имам предостатъчно вяра. Боже, защо не ме подложиш на няколко изпитания? Подложи ме на изпитания, както направи с Йов, и отнеми всичко, което имам!“. Бог не би направил това. Ти не познаваш собствения си ръст, но Бог знае добре и е много наясно. Той може да види сърцето на всеки човек. Могат ли хората да видят Божието сърце? (Не, не могат.) Хората не могат да видят Божието сърце. Как тогава разбират Бог и си сътрудничат с Него? (Чрез Неговите слова.) Като разбират словата Му, изпълняват добре дълга си и стриктно се придържат към мястото си на хора. Какво представлява дългът на хората? Това е работата, която хората трябва да вършат и която са способни да вършат. Това са задачите, които Бог ти е дал. Какво включват задачите, които са ти дадени? Сферата на работа, с която си запознат, тези задачи, които църквата ти възлага, тези задачи, които трябва да изпълняваш, и тези задачи, които са в рамките на способността ти за изпълнение. Това е част от него. Друга част е свързана с въпроса за навлизането в живота. Трябва да си способен да практикуваш истината и да се покориш на Бог. Просто се съсредоточи върху това да практикуваш истината и да навлезеш в нея. Не обръщай внимание на оценката на другите за теб или на това как те вижда Бог. Не е нужно да обръщаш внимание на тези неща, нито се налага да обръщаш внимание на тези неща — това не са нещата, с които трябва да се занимаваш. Хората нямат думата по отношение на своето щастие, нещастие, дълголетие, всички неща, които преживяват през живота си, късмета си или живота си. Никой не може да промени тези неща. Трябва да си наясно с това. Бог господства над тези неща. Хората категорично трябва ясно да признаят и да разберат това в сърцата си. Не се занимавай с нищо от името на Бог, не се опитвай да решаваш какво иска да направи Бог. Просто се съсредоточи върху успешното справяне с това, което трябва да свършиш, това, в което трябва да навлезеш, и пътя, по който трябва да вървиш. Това е достатъчно. Що се отнася до това каква ще бъде бъдещата ти крайна цел, ти имаш ли думата по този въпрос? (Не.) Тогава как можеш да разрешиш този проблем? От една страна, като всеки ден правиш добре всичко, което трябва да правиш, и изпълняваш добре дълга си като личност. Това е поръчението, което Бог дава на всеки. Дошъл си на този свят и Бог те е водил през цялото време — независимо дали ти е дал различни видове дарби, или те е подхранвал и ти е дал талант или способност, това показва, че Бог ти е дал поръчения. Съвсем очевидно е какво поръчение ти е дал Бог и няма нужда Бог да ти казва изрично. Например, ако знаеш английски, тогава Бог определено има изисквания към теб в тази сфера. Това е твой дълг. Няма нужда Бог да зове от небето и изрично да ти казва: „Твоят дълг е да превеждаш и ако не го изпълниш, ще те накажа“. Няма нужда да казва това. Това вече ти е пределно ясно, защото Бог ти е дал нормална рационалност, мисловни процеси и мислене, както и способността да разбираш този език. Това е достатъчно. Това, което ти е дал Бог, е това, което ти казва да правиш, и това ти е пределно ясно в сърцето ти. В процеса на изпълнение на дълга си и в процеса на приемане на Божието поръчение ти трябва да приемеш всичко, което Бог е направил с теб, включително положителното напътствие, поенето и ресурса, които Той ти е дал. Например като често ядеш и пиеш Божиите слова, слушаш проповеди, живееш църковен живот, общуваш за истината и хармонично си сътрудничиш с другите, докато изпълняваш дълга си. От друга страна, чрез индивидуалното навлизане в живота — това е най-важното. Някои хора винаги искат да знаят дали имат живот и дали са ефективни. Добре е да премисляте тези неща за момент, но не се съсредоточавайте върху тях. Това е като ежегодното засаждане на култури — никой фермер не казва колко добив трябва да има тази година, нито че ще умре, ако не постигне този резултат. Фермерите не са толкова глупави. Всички те сеят семена в подходящия сезон, след това ги поливат, торят ги и се грижат за тях нормално. След това, когато сезонът е подходящ, реколтата им е осигурена. Трябва да имаш такава вяра; това е истинска вяра в Бог. Не бъди толкова пресметлив с Бог, като казваш: „Напоследък положих известни усилия. Ще ме възнагради ли Бог?“. Не е приемливо винаги да искаш награди, както офис служителят иска заплатата си в края на месеца. Не е приемливо винаги да искаш заплати. Вярата на хората е твърде слаба и те нямат истинска вяра в Бог. Щом видиш ясно, че пътят на следването на Бог е пътят към спасението и че това е истинският живот, че това е правилният път, който хората трябва да следват, и животът, който сътворените същества трябва да имат, просто се съсредоточи върху това да се стремиш към истината и да търсиш навлизане в реалността, да слушаш Божиите слова и да вървиш и да действаш в посоката, която Бог ти сочи. Точно така. Недей винаги да питаш Бог: „Боже, колко време остава до момента, в който съм Те следвал до края на пътя? Кога ще бъда спасен? Кога ще бъда възнаграден и ще получа венец? Кога ще настъпи Божият ден?“. Всичко това са състояния, които хората имат. Дали обаче от това следва, че са правилни? (Не.) Някои хора казват: „Законът не може да бъде приложен, когато всеки е нарушител“, но тази поговорка е заблуда, не е издържана и не е съгласно истината. Фактът, че всеки има тези състояния, доказва, че всеки има покварен нрав, затова всички те трябва да поправят този проблем и да преодолеят това препятствие. В сърцето си винаги трябва да изследваш себе си, а не да се съсредоточаваш върху това как се справят другите, и докато изследваш себе си, трябва да коригираш всички свои покварени състояния. Умовете на хората са динамични и винаги мислят активно — в един момент те клонят наляво, а в следващия — надясно. Начинът им на мислене винаги е малко странен. Те не вървят по правилния път. Настояват да следват другите, да следват нечестивите тенденции в света и да вървят по грешен път. Това е природата същност на хората и те не биха могли да я контролират, дори и да искат. Щом не можеш да я контролираш, тогава не я контролирай. Когато на повърхността изплува неправилно намерение или възглед, поправи го. Така покварата, която разкриваш, постепенно ще намалее. И така, как можеш да я поправиш? Като се молиш и постоянно придобиваш разбиране и обръщаш нещата към по-добро. Понякога, както и да се опитваш да постигнеш обрат, тези неща изплуват на повърхността, затова не им обръщай внимание и просто върши това, което трябва да правиш. Това е най-лесният метод. И така, какво трябва да правят хората? Да изпълняват добре дълга си и да се придържат към дълга си. Не можеш да отхвърлиш поръчението, което Бог ти е дал; трябва да го завършиш добре. Освен това, по отношение на индивидуалното навлизане в живота, трябва да направиш всичко възможно, за да се стремиш към истината, докато изпълняваш дълга си, и да работиш усърдно, за да постигнеш възможното за теб ниво на навлизане. В крайна сметка това дали си на висота ще бъде решено от Бог. Собствените чувства и отсъждания на хората са безполезни. Хората не могат да решат собствената си съдба и не са способни да оценят поведението си или да определят какъв ще бъде изходът им накрая. Само Бог може да оцени и да определи тези неща. Трябва да вярваш, че Бог е праведен. Ако заимствам думите на невярващите, трябва да се осмелиш да действаш, да се осмелиш да дадеш сметка за действията си, да се осмелиш да се изправиш пред фактите и да можеш да поемеш отговорност. Хората, които имат съвест и разум, трябва да изпълняват добре дълга си и да поемат отговорност.

От решаващо значение е хората често да изследват себе си, както е от решаващо значение хората да приемат Божията внимателна проверка. Също така е от решаващо значение хората да търсят истината, да постигнат обрат в състоянията и възгледите си и да излязат от тях, когато изследват себе си и открият, че имат неправилни състояния или възгледи. По този начин, без да го осъзнаваш, ще преживяваш все по-малко неправилни състояния и ще ставаш все по-проницателен към тях. След като постигнеш обрат на неправилните си състояния, положителните неща у теб ще се увеличат и ти ще изпълняваш дълга си с все по-голяма чистота. Макар че външно начинът, по който говориш, и индивидуалността ти ще бъдат същите като преди, твоят живот нрав ще се е променил. Как ще си проличи това? Ще бъдеш способен да следваш истините принципи, когато вършиш нещо и изпълняваш дълга си, и ще бъдеш способен да поемаш отговорност за тези неща. Когато видиш другите да вършат нещо нехайно, ще се ядосваш, а когато видиш нечестиви явления, както и пасивни, негативни, неправилни и нечестиви практики, които разкриват покварен нрав, ще ги ненавиждаш. Колкото повече гледаш тези неща, толкова повече отвращение ще изпитваш и ще ставаш все по-проницателен към тях. Когато видиш хора, които вярват в Бог от много дълго време и които говорят много ясно за думи и доктрини, но не вършат никаква истинска работа и им липсват принципи, ще се ядосваш и ще ненавиждаш това. По-специално, когато видиш водачи и работници, които не вършат истинска работа, които винаги говорят за думи и доктрини и които вярват в Бог от години, но не са се променили, ще имаш проницателност към тях, ще си способен да ги разобличиш и да докладваш за тях и ще притежаваш чувство за справедливост. Не само ще мразиш себе си, но и ще мразиш, когато се случват тези нечестиви и несправедливи неща. Това ще докаже, че у теб е настъпила промяна. Ще си способен да погледнеш на проблемите и да се отнасяш към хората, събитията и нещата около себе си през призмата на истината, от Божията страна и през призмата на положителните неща — това ще покаже, че у теб е настъпила промяна. Тогава все още ли ще имаш нужда Бог да те оценява? Не, ти сам ще си способен да почувстваш това. В миналото например, ако видеше някой да върши нещо нехайно, си мислеше: „Това е нормално. Аз съм същият. Ако той не правеше нещата по този начин, тогава щях да изглеждам така, сякаш аз върша нещата нехайно“. Всички вършеха нещата нехайно и затова ти смяташе, че се справяш доста добре. По това време вече няма да мислиш така. Ще си помислиш: „Да се вършат нещата нехайно е неприемливо. Делото на Божия дом е важно. Беше достатъчно непокорно от моя страна, че вършех нещата нехайно. Защо се държите така, както се държах аз, и също вършите нещата по този начин?“. Ще си мислиш, че преди си бил толкова невеж и незрял, че начинът, по който си виждал нещата, е бил толкова достоен за презрение и срамен, и че няма как да дадеш отчет за това на Бог и съвестта ти няма да може да го преодолее. Това, че ще си способен на такива мисли и чувства, ще докаже, че истината и Божиите слова вече са пуснали корени и са покълнали вътре в теб. Призмата, през която гледаш на нещата, и критериите, по които оценяваш нещата, ще са се променили. Ти вече ще бъдеш напълно различен човек в сравнение с преди, когато си живял в покварения си нрав. Вече реално ще си се променил. Променили ли сте се малко сега? (Малко.) Сега сте се променили малко и от време на време, когато видите хора, които вършат нещата нехайно, не искат да практикуват истината и винаги се отдават на физически удобства, не мислите, че това е нещо добро. Въпреки това, ако бъдеш помолен да отидеш да им помогнеш и да ги подкрепиш, сатанинските философии пак ще те възпират. Макар да откриваш този проблем у хората, ти не смееш да кажеш каквото и да било от страх да не ги оскърбиш и дори си мислиш: „Никой не ме е избрал за водач на групата, затова няма нужда да си пъхам носа в чуждите работи“. Когато се сблъскаш с тези несправедливи и негативни неща, в речта и действията си ти не си способен да застанеш на страната на истината или да поемеш отговорност. Просто си затваряш очите и си мислиш, че това е чудесен начин да се държиш, като стоиш настрана от пререканията. Мислиш си: „Ако нещо се обърка, то няма да има нищо общо с мен. Избягвам неприятната ситуация“. Ако все още имаш такива възгледи, ще бъдеш ли способен да практикуваш истината? Ще имаш ли навлизане в живота? С такива възгледи в сърцето си ти си неверник и не можеш да приемеш истината. Ето защо възгледи като този не могат да останат, без да бъдат коригирани. Ако искате да навлезете в живота, от една страна, трябва да сте способни сами да се контролирате. От друга страна, преди всичко трябва да приемете Божията внимателна проверка. Ако забележите, че в сърцето ви има укор, трябва да се самоанализирате и да разберете откъде идва този укор. Ако можете да почувствате, че Бог ви проучва внимателно, и вярвате, че Бог ви проучва внимателно, тогава трябва да приемете Неговата внимателна проверка. Само като изпитваш често угризения и се чувстваш неспокоен в сърцето си и задължен на Бог поради това, че си в тези състояния, ще имаш мотивацията да практикуваш истината и да навлезеш в истината. Има някои критерии за навлизане в истините реалности и практически проявления на това. До каква степен сте навлезли в тях сега? (Когато възникне ситуация, мога да видя много недостатъци в себе си, но прекарвам много време затънал в това състояние. Не знам как да възприема гледната точка на истината, за да анализирам или да разбера какви проблеми имам. Нямам добра проницателност по отношение на себе си. Не виждам ясно себе си и често не мога да видя ясно състоянията на другите хора.) Ако не можеш ясно да видиш себе си, тогава не можеш ясно да видиш другите. Това твърдение е вярно. Когато други хора имат проблем, ти си мислиш, че той няма нищо общо с теб, но всъщност състоянията си съответстват и са еднакви. Ако не можеш ясно да видиш собственото си състояние, няма да си способен да разрешиш проблемите си, камо ли да разрешиш проблемите на другите. Щом разрешиш проблемите си, ще си способен много ясно да видиш проблемите на другите и веднага да ги оправиш. Ако искате да навлезете в живота, трябва да се придържате към следните две неща: едното е, че трябва да изпълнявате добре дълга си, а другото е, че докато изпълнявате дълга си, трябва често да изследвате себе си, да търсите истината, за да постигнете обрат по отношение на различните си неправилни възгледи, мисли, позиции, намерения и състояния и да излезете от всевъзможните неправилни състояния. Ако имаш силата да излезеш от тях, ще победиш Сатана и ще се отървеш от покварения си нрав. Тогава ще сте постигнали обрат. Вие ще сте излезли от вашите пасивни и негативни състояния и няма да бъдете възпирани или контролирани от тези състояния. Това само по себе си е стъпка напред. Първо трябва да разрешите този проблем. Какви негативни или пасивни състояния имате? Някои хора си мислят: „Просто съм такъв. Не мога да направя нищо, за да поправя надменния си нрав. Във всеки случай Бог знае за това и аз смятам, че Той вече ме е категоризирал. Толкова много пъти съм опитвал да се променя, но все още съм същият. Просто съм си такъв“. Имаш лошо мнение за себе си, но това е негативно състояние; донякъде е начин на мислене, при който се оставяш на отчаянието. Не си търсил истината, за да разрешиш този проблем. Защо тогава си мислиш, че си безнадежден? Хората често живеят в такива състояния. Едно моментно разкриване на поквара — и те си мислят, че са категоризирани и че са такъв тип хора. Това е негативно състояние; то трябва да претърпи обрат и ти трябва да излезеш от него. Какви други негативни или пасивни състояния имате? (Често живея в състояние, в което върша нещата въз основа на дарбите и заложбите си и ми липсва навлизане в живота. Това състояние е много сериозно.) Когато хората вършат нещата въз основа на своите дарби и заложби, те винаги обичат да се съревновават с другите, като си мислят: „Как така ти можеш да завършиш тази задача, а аз не мога? Трябва да работя усърдно и да вложа усилия в тази задача, да се опитам да я свърша по-добре от теб!“. Тук се е появила дяволската ти природа. Какво трябва да се направи по този въпрос? Когато вършиш нещо, ако имаш тази мотивация или отправна точка, не ѝ обръщай внимание. Това е моментно разкриване или моментна невежа мисъл. Не действай според нея и всичко ще бъде наред. Трябва да вършите нещата здраво стъпили на земята и по начина, по който трябва да се правят. Ако срещнете трудност, поемете инициативата да разгледате как другите хора са се справили с нея. Ако са се справили добре, говорете с тях и се учете от тях. По този начин ще постигнете обрат на неправилните си състояния. Ако имаш тези мисли и разкриваш поквара в себе си, но не действаш по този начин, тогава поквареният ти нрав ще бъде възпрепятстван. Но ако имаш тези мисли и действаш по този начин, а действията ти са дори по-лоши от мислите ти, то това вещае проблеми и ще обърка нещата. Поквареният нрав на хората е това, което Бог мрази най-много.

Божият подход към покварения ти нрав не е да те кара да го криеш, да го прикриваш или да го маскираш. По-скоро Той ти позволява да го разкриеш, като те разобличава и те кара да придобиеш познания за нрава си. Щом го опознаеш, това ли е всичко? Не. След като го опознаеш и знаеш, че е погрешно да вършиш нещата според покварения си нрав и че това е задънена улица, трябва да дойдеш пред Бог, да Му се помолиш и да потърсиш истината, за да преодолееш покварения си нрав. Бог ще те просветли и ще ти даде правилен път на практикуване. Божиите слова казват какво трябва да правят хората, но хората имат покварен нрав и понякога не искат да правят това, което Бог казва. Те искат да вършат нещата по свой начин. Тогава какво прави Бог? Бог ти дава свобода и известно време ти позволява да действаш по този начин. Като продължаваш да действаш по този начин, ще удариш на камък и ще почувстваш, че си сбъркал. Тогава ще се върнеш при Бог и ще потърсиш какво трябва да направиш. Бог ще каже: „В сърцето си разбираш Моите изисквания. Защо тогава не слушаш?“. И ти ще кажеш: „Тогава ме дисциплинирай, Боже!“. Бог ще те дисциплинира и ще те боли, затова ще си помислиш: „Бог не ме обича. Как може да бъде толкова жесток към мен? Толкова е безсърдечен“. Бог ще каже: „Добре, тогава повече няма да го правя. Продължавай да вършиш нещата, както възнамеряваш“, и ти ще се върнеш на пътя, на който си бил преди. Ще вършиш неща, отново ще удариш на камък и ще разсъждаваш: „Има нещо нередно в това, което правя. Трябва да се върна и да изповядам греховете си. Задължен съм на Бог“. Ще се върнеш отново при Бог и ще се молиш и ще търсиш, ще разбереш, че това, което Бог казва, е правилно, и след това ще правиш това, което Бог казва. Но когато го правиш, ще си мислиш: „Това ще нарани гордостта ми. Може би първо ще се погрижа за гордостта си“. Тогава отново ще имаш проблем и отново няма да си на нужната висота. С течение на времето ще се връщаш така напред-назад отново и отново. Ако хората могат да се самоанализират, винаги да разпознават отклоненията в себе си, да размишляват над покварения си нрав и да го разбират, и след това да търсят истината, за да го преодолеят, тогава в хода на това преживяване духовният им ръст също ще расте непрекъснато. Хората, които имат сърца, които са готови да практикуват истината и да обичат положителните неща, постепенно ще преживяват по-малко неуспехи и провали, тази част от тях, която е богопокорна, ще се увеличава и частта от тях, която обича истината, ще се увеличава. Ето защо Бог ти позволява да се проваляш и да се бунтуваш, докато преживяваш истината и я практикуваш. Той не гледа тези неща. Не че Бог вече няма да те иска или че ще те изпрати в ада, или ще те осъди на смърт за това, че не си Го послушал веднъж. Бог не прави това. Защо се казва, че Божията любов е изключително голяма, когато Той спасява хората? Тук се проявява Божията любов. Тя се проявява в толерантността и търпението Му към хората. Той постоянно е толерантен към теб, но не ти угажда. Божията толерантност е свързана с това, че Той познава духовния ръст на хората, знае вродените им способности, знае какво разкриват хората при определени обстоятелства и какво могат да постигнат въз основа на духовния си ръст и ти позволява да разкриеш тези неща, като ти дава известно пространство и те приема, когато се върнеш при Него и искрено се покаеш, като същевременно разпознава искреността на твоето покаяние. Следователно, когато се върнеш и попиташ Бог дали е правилно да постъпваш по този начин, Бог ще продължи да ти казва и да ти дава отговор. Бог търпеливо ще ти каже, че е правилно да постъпваш по този начин, и ще ти даде потвърждение. Когато обаче отново промениш решението си и кажеш: „Боже, не искам да правя това. Нямам полза от това и то ме кара да се чувствам нещастен и неудобно — все пак мисля, че трябва да върша нещата по своя начин, така няма да изгубя достойнството си, ще бъда хитър и хлъзгав и ще мога да удовлетворя себе си във всяко отношение — първо ще удовлетворя личните си желания“, Бог ще каже: „Така няма да стигнеш далеч, но ти си този, който в крайна сметка ще изгуби от това, а не Аз“. Когато Бог те спасява, понякога ти позволява да бъдеш своенравен по този начин. Това е Неговата толерантност и това е милостта, която Той проявява към хората. Хората обаче не бива да се самозабравят, когато виждат Неговата милост, и да се отнасят към търпението и толерантността Му като към вид слабост или да ги виждат като извинение да се бунтуват срещу Бог и да не се вслушват в словата Му. Това е непокорство и нечестивост от страна на хората. Хората трябва ясно да видят това. Толерантността и търпението, които Бог ви показва, се простират безгранично. Ако можеш да почувстваш сериозните Божии намерения, това е добре. Не че Бог е неспособен да използва крайни мерки, за да те спаси — трябва да разбереш, че зад Божиите действия стоят принципи. Той върши нещата по много начини, но не използва крайни мерки. Защо е така? Бог ти позволява да преживееш всякакви несгоди, разочарования и изпитания, както и много провали и неуспехи. Накрая, докато преживяваш тези неща, Бог те кара да осъзнаеш че всичко, което Той е казал, е правилно и че то е истината. Едновременно с това, Той те кара да осъзнаеш, че всичко това, което си мислиш и си въобразяваш, както и представите, знанията, философските теории, философиите и нещата, които си научил на този свят и на които са те учили твоите родители, са погрешни и че тези неща не могат да те насочат към правилния път в живота и не могат да те водят към разбиране на истината, нито могат да те доведат пред Бог. Ако продължаваш да живееш с тях, то вървиш по пътя на провала, както и по пътя на противопоставянето срещу Бог и предателството към Него. Накрая Бог ще те накара да видиш това ясно. Този процес е нещо, което трябва да преживееш, и само така може да се постигнат резултати, но за Бог това е и болезнена гледка. Хората са непокорни и имат покварен нрав, затова трябва да понесат малко страдание и да преживеят тези неуспехи. Без това страдание не биха могли да се пречистят. Ако човек действително има сърце, което обича истината, ако действително е готов да приеме различните Божии методи на спасение и да плати цената, тогава няма нужда да страда толкова много. Всъщност Бог не иска да прави така, че хората да страдат толкова много и да изпитват толкова много неуспехи и провали. Хората обаче са твърде непокорни и не искат да правят това, което им се казва, не искат да се покорят и не са способни да вървят по правилния път или да използват преки пътища. Вървят само по собствения си път, бунтуват се срещу Бог и Му се противопоставят. Хората са покварени същества. Единственото, което Бог може да направи, е да ги предаде на Сатана и да ги поставя в различни ситуации, за да ги калява непрестанно, и така им дава възможност да придобият различен опит, да научат различни уроци и да постигнат разбиране за същината на всички видове нечестиви неща. След това, когато хората погледнат назад, те ще осъзнаят, че Божиите слова са истината, ще признаят, че те са истината, и ще признаят, че Бог е реалността на всички положителни неща и че е Единственият, Който наистина обича хората, тревожи се за тях и може да ги спаси. Бог не иска хората да страдат толкова много, но хората са твърде непокорни, искат да поемат по грешния път и да преминат през това страдание. Бог няма друг избор, освен да ги поставя в различни ситуации, за да ги калява постоянно. До каква степен се каляват хората в крайна сметка? До степен, в която казваш: „Преживях всякакви ситуации и сега най-сетне разбирам, че освен Бог, няма човек, събитие или нещо, които могат да ми помогнат да разбера истината, да ме накарат да ѝ се наслаждавам или да навляза в истините реалности. Ще бъда човек, който наистина е покорен пред Бог само ако практикувам покорно според Божиите слова, заемам покорно мястото си на човек и спазвам статуса и дълга си като сътворено същество; само ако приемам покорно Божието върховенство и Неговите подредби, ако не се оплаквам повече, не поставям прекомерни изисквания към Бог и мога искрено да се покоря на Създателя“. Когато хората достигнат това ниво, те искрено се прекланят пред Бог и вече не е необходимо Той да им създава повече ситуации, които да изживяват. И така, по кой път искате да поемете? В своите субективни желания никой не иска да страда и никой не иска да преживява неуспехи, провали, трудности, разочарования или несгоди, но няма друг начин. Хората имат сатанинска природа и са твърде непокорни, а мислите и възгледите им са твърде сложни. Всеки ден сърцето ти е в постоянно противоречие, борба и смут. Разбираш малко истини, навлизането ти в живота е повърхностно и нямаш сила да преодолееш представите, фантазиите и покварения нрав на плътта. Единственото, което можеш да направиш, е да избереш обичайния подход на човека: постоянно да преживяваш провали и разочарования, постоянно да падаш, да се сблъскваш с трудности и да се въргаляш в калта, докато дойде ден, в който да кажеш: „Уморих се. Омръзна ми. Не искам да живея така. Не искам да преживявам тези провали. Готов съм покорно да дойда пред Създателя, ще слушам какво казва Бог и ще правя това, което казва. Това е единственият правилен път в живота“. Едва в деня, в който бъдеш напълно убеден и признаеш поражението си, ще си способен да дойдеш пред Бог. Разбрахте ли нещо за Божия нрав от това? Какво е Божието отношение към хората? Каквото и да прави Бог, Той иска най-доброто за тях. Независимо какви ситуации подрежда или какво иска да правиш, Той винаги желае да види най-добрия резултат. Да кажем, че преживяваш нещо и се сблъскваш с неуспехи и провали. Бог не иска да те вижда обезкуражен, когато се провалиш, не иска да мислиш, че с теб е свършено и че те е сграбчил Сатана, след което да се предадеш, никога повече да не стъпиш на крака и да изпаднеш в униние — Бог не иска да види този резултат. Какво иска да види Той? Че макар да си се провалил в този случай, ти си способен да търсиш истината и да се самоанализираш, да откриеш причината за провала си, да си вземеш поука от този неуспех, да я помниш в бъдеще, да знаеш, че е грешно да постъпваш така, че единственото правилно нещо е да практикуваш според Божиите слова, и да осъзнаеш: „Аз съм лош човек. Имам покварен сатанински нрав. В мен има непокорство. Далеч съм от праведните хора, за които говори Бог, и нямам богобоязливо сърце“. Ясно си видял този факт, осъзнал си истината по въпроса и чрез този неуспех и този провал си придобил известен разум и си съзрял. Това иска да види Бог. Какво означава съзряване? Означава, че Бог може да те спечели, че можеш да бъдеш спасен, че можеш да навлезеш в истините реалности и че си поел по пътя на богобоязливостта и отбягването на злото. Бог се надява да види как хората поемат по правилния път. Той върши всичко със сериозни намерения и всичко това представлява Неговата скрита любов, но хората често не могат да го почувстват. Хората са тесногръди и изключително дребнави. Щом не могат да се радват на Божията благодат и благословия, те се оплакват от Бог, стават негативни и действат под влияние на гнева, но Бог не ги упреква. Той просто се отнася с тях като с невежи деца и не е придирчив към тях. Той им разкрива обстоятелства, които им позволяват да разберат как се получават благодатта и благословиите, да разберат какво означава благодатта за човека и какво може да извлече от нея. Да кажем, че обичаш да ядеш нещо, за което Бог казва, че е вредно за здравето ти, когато прекалиш с яденето му. Ти не слушаш и настояваш да го ядеш, и Бог ти позволява да направиш този свободен избор. В резултат на това се разболяваш. След като го преживееш няколко пъти, осъзнаваш, че словата, които Бог изрича, всъщност са правилни, че това, което Той казва, е вярно, че трябва да практикуваш според Неговите слова и че това е правилният път. И така, какво произтича от неуспехите, провалите и страданието, които изживяваш? От една страна, можеш да почувстваш сериозните намерения на Бог. От друга страна, изпълваш се с убеждение и увереност, че Божиите слова са правилни и че всички те са практични, и вярата ти в Бог расте. Освен това, като преживяваш този период на провал, започваш да признаваш истинността и точността на Божиите слова, виждаш, че те са истината и разбираш принципа на практикуване на истината. И така, за теб е добре да преживееш неуспех, макар че това ти носи страдание и те калява. Ако обаче такова каляване накрая ти помогне да се върнеш пред Бог, да разбереш Неговите слова и да ги приемеш в сърцето си като истината, и да опознаеш Бог, тогава каляването, неуспехите и провалите, които си понесъл, няма да са били напразни. Това е резултатът, който Бог иска да види. Някои хора обаче казват: „Щом Бог е толкова търпелив към хората, просто ще се отпусна, ще върша нещата както ми харесва и ще живея така, както си искам“. Това приемливо ли е? (Не е.) Това, което сътворените същества трябва да правят, е да практикуват според правилния път, към който ги е насочил Бог, и да не се отклоняват от него. Ако не са способни да бъдат в пълно съгласие с Божиите намерения, стига да не престъпват истината и да могат да приемат Божията проверка, положението е приемливо. Това е минималният критерий. Ако се отклониш от истината, не се молиш и не търсиш, значи си се отдалечил твърде много от Бог и вече си преминал в опасна зона. Когато си твърде далеч от Бог, не изпълняваш дълга си в църквата и вече си напуснал мястото, където Бог работи за спасението на хората, Светият Дух ще спре да работи върху теб. Тогава няма да имаш никакъв шанс и за никакво спасение не може и дума да става. За теб Божията любов е само празни думи.

Когато вярвате в Бог, първо трябва да разберете Бог, да разберете Неговите намерения и отношението Му към човека. По този начин ще знаеш в крайна сметка Бог коя истина иска да разбереш и в коя иска да навлезеш и ще разбереш кой път трябва да следваш. След като знаеш тези неща, трябва да направиш всичко по силите си, за да сътрудничиш на това, което Бог иска да направи, и това, което Той иска да постигне в теб. Ако наистина не можеш да сътрудничиш и енергията и силата ти са изчерпани, тогава просто такова е положението. Бог няма да принуждава хората. Сега обаче хората не влагат цялата си сила в тези неща. Ако не вложиш цялата си сила в практикуване на истината, а вложиш цялата си сила в получаване на благословии и венец на правдата, тогава си се отклонил от правилния път. Трябва да вложиш усилията си в това да практикуваш истината и да сътрудничиш в мисиите и дълга, които Бог ти дава. Трябва да се раздаваш и да отдаваш всичко за тези неща с цялото си сърце. Тогава ще си в съгласие с Божиите намерения. Бог не обръща внимание на хората, които не се грижат правилно за дълга си, но това, че не им обръща внимание, не означава, че зад Неговите действия не стоят принципи. Когато Бог не им обръща внимание, това показва, че Той е толерантен, приемащ и търпелив. Той знае какви неща хората трябва да преживеят в живота си, какво са способни да постигнат тези сътворени същества и на какво не са способни, какво могат да постигнат определени типове хора на определена възраст и какво не могат. Бог има най-голяма яснота за тези неща, много по-голяма от самите хора. Но само защото Бог е наясно за тези неща, това не означава, че можеш да кажеш: „Добре тогава. Просто прави каквото искаш, Боже. Не е нужно да мисля за нищо. Мога просто да седя по цял ден и да чакам манната да падне от небето. Няма проблем Бог да се справи с всичко“. Хората трябва да направят всичко по силите си, за да сътрудничат, когато изпълняват своите отговорности, и за нещата, които трябва да правят, нещата, в които трябва да навлязат, нещата, които трябва да практикуват, и нещата, които хората имат вродената способност да постигнат. Какво означава човек да направи всичко по силите си, за да сътрудничи? Това означава, че трябва да вложиш време и енергия в дълга си, да страдаш и да платиш цена за него. Понякога гордостта, суетата и личният ти интерес трябва да претърпят загуби и ти трябва напълно да се избавиш от копнежа си за крайна цел и желанието си да бъдеш благословен. От тези неща би трябвало да се избавиш, затова трябва се избавиш от тях. Бог например казва: „Не жадувай за плътски удобства, защото те не са полезни за израстването ти в живота“. Ти не си способен да Му се покориш и след като си преживял няколко провала, си мислиш: „Бог е прав. Защо не мога да го приложа на практика и да се опълча на плътта? Неспособен ли съм да се променя? И Бог ли ме вижда така? Няма ли да ме спаси? Аз съм безнадежден случай, така че просто ще бъда полагащ труд и до края ще полагам труд“. Приемливо ли е това? (Не, не е.) Хората често са в това състояние. Или се домогват само до благословии и венец, или пък — след като са преживели няколко случая на провал — си мислят, че не могат да се справят със задачата и че Бог също е отсъдил за тях. Това е погрешно. Ако можеш да постигнеш обрат на нещата навреме, да промениш сърцето и ума си, да се избавиш от злото, извършено от ръцете ти, да се върнеш пред Бог, да се изповядаш и да се покаеш пред Бог, да признаеш, че действията ти и пътят, по който вървиш, са погрешни, и да признаеш собствените си провали, след което да практикуваш според пътя, който Бог ти е посочил, без да се отказваш да се стремиш към истината, независимо колко си омърсен, тогава постъпваш правилно. В хода на преживяване на промените в нрава си и спасението си хората непременно ще се сблъскат с много трудности. Като например това да не са способни да се покорят на ситуациите, поставени от Бог, както и собствените им разнообразни мисли, възгледи, фантазии, покварен нрав, знания и дарби, или собствените им разнообразни проблеми и недостатъци. Трябва да се бориш с всевъзможни трудности. Щом преодолееш тези безброй трудности и състояния и битката в сърцето ти приключи, ти ще притежаваш истините реалности, тези неща вече няма да те сковават и ще бъдеш освободен и волен. Един от проблемите, с които хората често се сблъскват по време на този процес, е, че преди да открият проблемите в себе си, те си мислят, че са по-добри от всички останали и ще бъдат благословени, дори и никой друг да не бъде благословен, точно като Павел. Когато открият затрудненията си, те мислят, че са нищожества и че за тях всичко е приключило. Винаги има две крайности. Трябва да преодолееш и двете крайности, за да не се отклоняваш нито в едната, нито в другата посока. Когато се сблъскаш с някаква трудност, дори и вече да си наясно, че проблемът е напълно неразрешим и трудно ще бъде оправен, трябва да го посрещнеш правилно, да дойдеш пред Бог и да Го помолиш да ти помогне да го оправиш, и като търсиш истината, да отхапваш малко по малко от него, както мравките, които оглозгват кост, и да постигнеш обрат на това състояние. Трябва да се покаеш пред Бог. Покаянието е доказателство, че имаш сърце, което приема истината, и покорно отношение, което означава, че има надежда да придобиеш истината. И ако на фона на това се появят още трудности, не се страхувай. Бързо се помоли на Бог и се осланяй на Него. Бог тайно те наблюдава и те чака и стига да не се отклоняваш от обстановката, потока и обхвата на Неговото дело на управлението, има надежда за теб — категорично не бива да се отказваш. Ако всичко, което разкриваш, е нормален покварен нрав, тогава, стига да си в състояние да го разбереш, да приемеш истината и да практикуваш истината, ще дойде ден, когато тези проблеми ще бъдат решени. Трябва да имаш вяра в това. Бог е истината. Защо трябва да се страхуваш, че този твой малък проблем не може да бъде решен? Всичко това може да бъде решено. Защо тогава да бъдеш негативен? Бог не се е отказал от теб. Защо тогава да се отказваш от себе си? Не бива да се отказваш и не бива да бъдеш негативен. Трябва да се изправиш пред проблема, както подобава. Трябва да знаеш нормалните закони за навлизане в живота и да си способен да видиш разкриването и проявлението на покварен нрав, както и случайната негативност, слабост и объркване, като нормални неща. Процесът на промяна на нрава на човека е дълъг и включва множество повторения. Когато си наясно по този въпрос, ще си способен да се изправиш правилно пред проблемите. Понякога поквареният ти нрав се разкрива сериозно и отвращава всеки, който го види, а ти мразиш себе си. Или понякога си твърде небрежен и си дисциплиниран от Бог. Това не е повод за страх. Щом Бог те дисциплинира, щом Той все още се грижи за теб и те закриля, все още върши делото Си в теб и винаги е с теб, това доказва, че Бог не се е отказал от теб. Не се страхувай дори когато ти се струва, че Бог те е изоставил и че си потънал в мрак. Докато си още жив и не си в ада, още има надежда за теб. Обаче ако си като Павел, който упорито следва пътя на антихрист, а накрая засвидетелства, че животът за него е христос, тогава за теб всичко е приключило. Ако успееш да се съвземеш, още има надежда за теб. Каква надежда имаш? Че можеш да дойдеш пред Бог, че можеш да Му се молиш и да търсиш с думите: „О, Боже! Моля Те, просвети ме, за да разбера този аспект от истината и от пътя за практикуване“. Стига да си един от Божиите последователи, имаш надежда за спасение и можеш да стигнеш до самия край. Достатъчно ясни ли са тези думи? Още ли се поддавате на негативността? (Не.) Когато хората разбират Божиите намерения, пътят им е широк. Ако не разбират намеренията Му, пътят им е тесен, в сърцата им цари мрак и те нямат път, който да следват. Ето какви са хората, които не разбират истината. Те са тесногръди и дребнави, все се оплакват от Бог и Го разбират погрешно, в резултат на което колкото по-далеч отиват, толкова повече се губи пътят им. Всъщност хората не разбират Бог. Човешкият род отдавна щеше да бъде унищожен, ако Бог се отнасяше към хората така, както те си представят.

Седемте гряха на Павел представляват разкриване, типично за поквареното човечество, но Павел беше само най-тежкият случай. Неговата природа същност вече беше определена — той беше такъв човек. Този покварен нрав обаче е общ за всички покварени хора. Всеки човек го има в различна степен. Всички тези състояния произтичат от покварения нрав. Макар да не си от същия тип хора като Павел, ти също притежаваш този покварен нрав. Просто не го проявяваш толкова сериозно, колкото него. В днешно време състояния от този вид, които повечето от вас имат, се разглеждат от Бог като разкриване на покварен нрав. Павел обаче не просто разкри покварен нрав. Той беше на пътя на противопоставянето срещу Бог и упорито отказваше да се покае. Той беше осъден и заклеймен. Той имаше демонична природа и по отношение на тази негова мразеща истината демонична природа не можеше да му се помогне. След това трябва да разговаряте за тази беседа и да се съпоставяте с нея. Целта на това е да разпознаете тежестта на допуснатите от Павел грешки, след което да разкриете всички покварени състояния като тези на Павел, които имате вие, и стъпка по стъпка да ги поправите. Смисълът на поправянето на този покварен нрав е хората да станат способни да живеят с нарастващо човешко подобие и нарастващо съответствие с Бог. Само като се поправи този покварен нрав, хората могат наистина да дойдат пред Бог, да са съответстващи с Него, да бъдат истински сътворени същества и да накарат Бог да ги гледа с удовлетворение. Правите ли съпоставки със себе си? (В това отношение нещо не ни достига.) Това, което ви липсва най-много, е истината. Истината е това, в което трябва да навлезете. Сега имате доста неща вътре в себе си, но повечето от тях са покварени и лоши. Имате известни нелепи познания, твърде дребнави сте, винаги мислите за сключване на сделки и търговия, имате изобилие от негативни неща и ставате негативни, когато не изпълнявате добре дадена задача или изпитвате затруднение. Когато видиш, че Божието дело не е съгласно твоите желания, у теб се надигат негативни емоции и ти се противопоставяш на Неговото дело и се бориш срещу него. Когато постигнеш някакъв малък резултат в работата си, ти се главозамайваш и се самозабравяш. Ставаш надменен и не си знаеш мястото във вселената, мислиш си, че превъзхождаш всички останали, и в замяна искаш Бог да ти даде венец и награда. Също така се осмеляваш да бъдеш невъздържан на обществени места. Казано накратко, тези състояния съответстват на състоянията на Павел — те са едни и същи и Бог ги мрази.

Обобщихме и определихме основните седем гряха на Павел. В крайна сметка Павел стана обект на наказание. Когато Бог реши изхода на Павел, дали го основа само на един от греховете му? (Не.) Като вземем всичко това заедно, това беше краят, който той трябваше да има; това беше начинът, по който трябваше да свърши. Фактите са точно пред вас; не можете да ги отречете. Ако сред вас има такива, които вървят по път като този на Павел от началото до края, проявяват всичките седем гряха на Павел и не могат да търсят истината, за да ги преодолеят, какъв ще бъде вашият изход накрая? (Същият като на Павел.) Ще станеш демон антихрист като Павел и ще трябва да бъдеш наказан. Когато бъдеш наказан, не обвинявай Бог, че е неправеден. Вместо това трябва да възхваляваш Божията праведност и да кажеш: „Бог е праведен! Бог разобличи седемте гряха на Павел и словата Му ги обясниха. Аз бях този, който не навлязох в словата Му!“. Сега нещата са различни от това, което беше преди две хиляди години. Бог ясно и разбираемо казва на хората за всяка истина и тя е написана за теб, за да я чуеш и да я разбереш, както и да видиш, че Бог върши делото Си и постига нещата в реалния живот по този начин. Ако все още си неспособен да навлезеш в истината и не можеш да поправиш покварения си нрав според Божиите слова, не обвинявай Бог, че те е наказал според праведния Си нрав. В Откровението на Йоан Бог каза: „Ето, ида скоро; и у Мен е наградата, която давам, да отплатя на всеки според каквито са делата му“ (Откровение 22:12). Бог отплаща на хората според това, което правят. Това е Божият праведен нрав. Тези, които вярват в Бог, трябва да се самоанализират и да разбират себе си в контекста на Божиите слова и в контекста на седемте гряха на Павел, които Бог разобличи, и да постигнат истинско покаяние. Ето какво одобрява Бог.

14 юни 2018 г.