428. Повечето хора вярват в Бог заради бъдещото им предназначение или за временно удоволствие. Онези, с които не е работено, вярват в Бог, за да си осигурят място в рая и да добият награди. Те не вярват в Бог, за да бъдат усъвършенствани, нито за да изпълняват дълга си на Божии създания. С други думи, повечето хора не вярват в Бог, за да изпълнят отговорностите си и своя дълг. Хората рядко вярват в Бог, за да живеят смислено; няма и такива, които вярват, че щом човек е жив, той трябва да обича Бог, защото това е напълно естествено и оправдано и това е естественото призвание на човека. Ето защо, при все че всички хора преследват свои индивидуални цели, крайната цел на стремленията им и мотивацията им са доста сходни; при това, за повечето от тях обектите на почитта им са почти еднакви. През последните няколко хилядолетия са починали множество вярващи, а и мнозина са се родили отново след смъртта си. Към Бог се стремят не един и двама, дори не и хиляда или две хиляди души, но въпреки това повечето от тях се стремят към Бог заради личните си интереси или заради мечтите си за бляскаво бъдеще. Единици са истински посветените на Христос. Дори и много от благочестивите вярващи са умрели оплетени в собствените си мрежи, а броят на удържалите победа е нищожно малък. До ден днешен остават неизвестни за хората причините, поради които едни се провалят, а други побеждават. Онези, които са обсебени от търсенето на Христос, все още не са осенени от внезапно прозрение и не са разгадали тези тайнства, просто защото не знаят. Макар и да полагат изключителни усилия в стремежа си, те вървят по пътя на неуспеха, по който вече са вървели предшествениците им, а не по пътя на успеха. Следователно, въпреки усърдието си, не са ли тръгнали по пътя, водещ ги към тъмнина? Дали не са горчиви плодовете, с които ще се сдобият? И без друго е трудно да се предвиди дали щастие или беди ще сполетят хората, подражаващи на успелите в отминали времена. Тогава колко по-лоши са изгледите за онези, които вървят по стъпките на вече провалилите се? Нима опасността от неуспех за тях не е дори по-голяма? Каква е стойността на пътя, по който вървят? Нима не пропиляват времето си? Накратко, независимо дали стремежите им се увенчават с успех или се провалят, за това има причина и успехът или неуспехът им не се определя от търсенето на каквото си поискат.

(„Словото“, Т.1, „Явяването и делото на Бог“, „Успехът или неуспехът зависят от пътя, по който върви човек“)

429. Най-ключовото изискване за вярата на човека в Бог е да подходи с чисто сърце, напълно да се посвети и истински да се подчини. Най-трудно за човека е да отдаде целия си живот в замяна на искрена вяра, чрез която може да добие пълната истина и да изпълни своя дълг на Божие създание. Ето това е непостижимо за провалилите се и е още по-непостижимо за неуспелите да намерят Христос. Защото човекът не съумява напълно да се посвети на Бог, не желае да изпълни дълга си към Създателя, видял е истината, но я избягва и върви по свой собствен път, а това винаги е пътят, вече извървян от провалилите се, защото човекът все се противопоставя на небесата и неизменно се проваля, вечно се поддава на козните на Сатана и се оплита в собствените си мрежи. Защото човекът не познава Христос, не умее да осъзнае и изживее истината, твърде горещо почита Павел и твърде силно жадува за рая; защото човек вечно настоява Христос да му се подчинява и заповядва за това на Бог — поради всичко това, великите личности и изживелите всички превратности в света си остават смъртни и в кончината си понасят Божието порицание. За тези хора мога да кажа само, че смъртта им е трагична и че последствието за тях, а именно смъртта им, не е без основание. Нима техният провал не е още по-непоносим по законите на небесата? Истината идва от света на хората, но Христос е проводник на тази истина сред тях. Нейният първоизточник е Христос, тоест Самият Бог, докато човекът е лишен от такава способност. Но Христос само предава истината; Той не идва, за да отсъди дали човек ще успее в стремежа си към истината. Следователно, успехът или неуспехът в търсенето на истината изцяло зависи от стремежа на търсещия. Успехът или неуспехът на човека в търсенето на истината никога не са имали нищо общо с Христос, а са предопределени от стремежа му. Човекът не може да вини Бог нито за предназначеното му място, нито за своя успех или провал, така че Бог да носи този товар, защото това не е въпрос, с който Самият Бог да се занимава, а е пряко свързан с дълга на Божиите създания. Повечето хора имат известни познания за търсенето и предназначеното място на Петър и Павел, но въпреки това са запознати само с изхода на Петър и Павел и остават невежи за тайната зад успеха на Петър или за недостатъците, довели до неуспеха на Павел. И тъй, ако сте напълно неспособни да прозрете същността на тяхното търсене, то търсенето на повечето от вас все пак ще е обречено на неуспех, а дори и малцина от вас да успеят, те пак няма да са равни на Петър. Ако в стремежа си си поел по правилния път, може да се надяваш на успех; ако пък, в търсене на истината, си поел по грешен път, ти никога няма да можеш да постигнеш успех и краят ти ще бъде същият като на Павел.

(„Словото“, Т.1, „Явяването и делото на Бог“, „Успехът или неуспехът зависят от пътя, по който върви човек“)

430. Петър беше човек, който бе усъвършенстван. Той бе напълно усъвършенстван едва след като бе подложен на порицание и съд и така доби чисто боголюбиво сърце; пътят, който извървя, беше път на усъвършенстването. Това ще рече, че от самото начало Петър пое по правилния път и вярата му в Бог бе правилно мотивирана — така Петър бе направен съвършен и запристъпва по нов път, неизвървян от никого преди него. Докато Павел още от началото беше поел по пътя на опълчване срещу Христос и работи за Христос няколко десетилетия, само поради желанието на Светия Дух да ползва него, дарбите му и всичките му достойнства за Своето дело. Той бе просто човек, използван от Светия Дух — и то не защото Исус одобряваше човешката му същност, а поради дарбите му. Той работи за Исус, защото бе сразен, а не защото го искаше. Неговият принос се дължеше на просветлението и напътствията на Светия Дух и делото му ни най-малко не отразяваше неговото търсене, нито пък човешката му същност. Делото на Павел се свеждаше до работата на слуга, което ще рече, че той вършеше работата на апостол. Петър, от друга страна, бе различен: и той извърши някои дела, не толкова велики, колкото тези на Павел, но Петър даде своя дан, докато се стремеше да навлезе в истината и неговото дело бе различно от делото на Павел. Делото на Петър бе изпълнение на дълга на Божие създание. Той не работеше в ролята на апостол, а работеше, стремейки се да постигне любов към Бог. Делото на Павел също съдържаше личното му търсене: неговият стремеж се ограничаваше единствено с надеждите му за бъдещето и с желанието му да постигне добро предназначение. По време на работата си той не прие да бъде пречистен, нито да бъде скастрян или поправян. Той бе убеден, че щом делото му отговаря на Божията воля и всички негови дела са богоугодни, накрая го очаква награда. В делото му нямаше лични преживявания — всичко бе самоцелно, а не извършено в стремежа към промяна. Всичко в делото му беше сделка; то не съдържаше дълга и покорството на Божие създание. Вършейки делото си, Павел не промени своя нрав. Делото му бе просто в услуга на останалите и не бе в състояние да предизвика промени в нрава му. Павел вършеше делото си директно, без да е усъвършенстван и поправян, и беше мотивиран от наградата. Петър бе различен: той беше подложен на скастряне и облагородяване, и бе пречистен. Целта и мотивацията на Петровото дело бяха коренно различни от тези на Павел. При все че Петър не свърши много дела, нравът му претърпя множество промени, а стремежът му бе към истината и към действителна промяна. Той не се трудеше само заради самия труд. Макар че Павел извърши много дела, всички те бяха дела на Светия Дух и въпреки че Павел спомагаше за осъществяването им, той не успя да ги изживее. Това, че Петър извърши далеч по-малко дела, се дължеше единствено на факта, че Светият Дух не осъществи толкова много дела чрез него. Не количеството свършена от тях работа определи дали ще бъдат направени съвършени; единият търсеше с очакването, че ще бъде възнаграден, докато стремежът на другия бе да постигне съвършена любов към Бог и да изпълни дълга си на Божие създание, като приеме прекрасен образ, удовлетворяващ Божието желание. Те двамата се различаваха както по външност, така и в самата си същност. Не можеш да определиш кой от двамата бе усъвършенстван според това кой е свършил повече работа. Петър се стремеше да изживее образа на възлюбил Бог, да Му се подчинява, да приеме поправяне и скастряне, и да изпълни дълга си на Божие създание. Той съумя да се посвети на Бог, да положи цялото си същество в Неговите ръце и да Му се подчинява до смъртта си. Това бе решен да направи и успя да го постигне. Това е основната причина, поради която неговият край бе различен от края на Павел. Светият Дух работи с Петър, за да го усъвършенства, докато с Павел Той работи, за да го използва. Това е, защото природата и възгледите на двамата относно търсенето се различаваха. Светият Дух въздейства и на двамата. Петър приложи това дело върху себе си, а също го предаде и на други, докато Павел само предаде на другите делото на Светия Дух в неговата цялост, а самият той не придоби нищо от него. В резултат на това, след като толкова години Павел бе изживявал делото на Светия Дух, у него не настъпиха почти никакви промени. Той остана в почти естественото си състояние и още беше предишният Павел. Просто след като изтърпя трудностите на дългогодишното дело, разбра как да се „труди“ и се научи на издръжливост, но си запази старата природа, амбициозната си и користна натура. След толкова години работа той така и не опозна покварения си нрав, не се избави от него и това ясно се проявяваше в делото му. Той просто натрупа повече опит от делото си, но само ограниченият му опит не бе в състояние да промени него и възгледите му за съществуването и за значимостта на стремежа му. При все че се труди години наред за Христос и никога повече не преследва Господа Исус, в сърцето му не настъпи промяна в познанието му за Бог. Това означава, че той не работеше, за да се посвети Нему, а по-скоро бе принуден да се труди за бъдещото си местоназначение. Защото отначало той преследваше Христос и не Му се подчиняваше; със свойственото си бунтарство умишлено се опълчваше на Христос и не познаваше делото на Светия Дух. Когато работата му бе към края си, той все още не познаваше делото на Светия Дух, а действаше по свое усмотрение, според нрава си, без да обръща никакво внимание на волята на Светия Дух. Ето защо природата му бе враждебна към Христос и не се подчиняваше на истината. Как да бъде спасен човек, който е изоставен от делото на Светия Дух, който не е опознал делото на Светия Дух и който при това се е опълчил на Христос? Дали човек подлежи на спасение не зависи от това колко работа върши и доколко посвещава себе си. Спасението се определя от това дали познава делото на Светия Дух, дали успява да практикува истината и дали възгледите му за стремежа са в унисон с истината.

(„Словото“, Т.1, „Явяването и делото на Бог“, „Успехът или неуспехът зависят от пътя, по който върви човек“)

431. Петър бе усъвършенстван чрез поправяне и облагородяване. Той рече: „Трябва винаги да съм угоден на Бог. Едничката цел на всички мои действия е да удовлетворя Бог и дори и да бъда порицан или осъден, с радост ще продължа да го правя“. Петър отдаде всичко от себе си на Бог и делото му, думите му, целият му живот бяха посветени на любовта към Бог. Той се стремеше към святост и колкото повече преживяваше, толкова повече нарастваше любовта му към Бог дълбоко в сърцето му. Докато делото на Павел имаше само външно проявление и макар той също да се трудеше усърдно, се стремеше да свърши работата си добре, за да бъде възнаграден. Ако знаеше, че няма да получи награда, той щеше да се откаже от делото си. За Петър бяха от значение искрената любов в сърцето му и практичните, постижими неща. За него не беше важно дали ще получи награда, а дали нравът му може да бъде променен. Павел държеше да работи още по-усърдно, делото му да има външно проявление и да е предан; вълнуваха го също доктрините, непознаваеми за обикновените хора. Той не се интересуваше от дълбоки промени в същността си, нито от искрената любов към Бог. С преживяванията си Петър целеше да постигне истинска любов към Бог и истинско познание за Него. Опитът му бе подчинен на стремежа да добие по-близка връзка с Бог и да я практикува. Павел вършеше делото си заради възложеното му от Исус и за да се сдобие с нещата, за които копнееше, но те не бяха свързани с познание за самия него и за Бог. Вършеше делото си, само за да избегне порицание и осъждане. Петър се стремеше към чиста любов, докато Павел искаше да се увенчае с ореола на праведник. В течение на много години Петър изпита делото на Светия Дух и придоби практическо знание за Христос, както и дълбоко познание за себе си. Затова любовта му към Бог беше чиста. Дългите години облагородяване бяха извисили знанието му за Исус и за живота, и любовта му беше безусловна любов, спонтанна любов; той не искаше нищо в замяна и не се надяваше на никакви блага. Павел работи много години, но не успя да придобие задълбочено знание за Христос, а и познанието за самия него беше нищожно малко. Той просто не изпитваше любов към Христос — цел на делото му и на пътя, който извървя, бе да се увенчае с лавровия венец. Той търсеше най-хубавата корона, а не най-чистата любов. Неговото търсене беше пасивно, а не активно; той не изпълняваше дълга си, а беше принуден да поеме по пътя, след като бе обхванат от делото на Светия Дух. И тъй, неговият стремеж не доказва, че е бил достойно Божие създание; Петър бе достойно Божие създание, което изпълни дълга си. Човекът си мисли, че трябва да бъде възнаграден всеки, дал своя принос към Бог, и че колкото по-съществен е този принос, толкова по-гарантирано е Божието благоволение. В същината си хората са склонни да се пазарят и не се стремят активно да изпълнят дълга си на Божии създания. За Бог, колкото повече хората се стремят към искрена любов към Него и пълно покорство пред Него, което означава и да се стремят към изпълнение на дълга си като Божии създания, толкова по-достойни са за Неговото одобрение. Позицията на Бог е да изисква човекът да възвърне изначалния си дълг и положение. Човекът е Божие творение, следователно не бива да престъпва границата, отправяйки каквито и да е изисквания към Бог и не трябва да прави нищо повече от това да изпълнява дълга си на Божие създание. Предназначенията на Павел и Петър бяха преценени според способността им да изпълнят дълга си на Божии създания, а не според приноса им; предназначените им места бяха определени в съответствие с изначалните им стремежи, а не според свършената от тях работа или според дадените им от другите хора оценки. Тоест, активният стремеж на човек да изпълни дълга си на Божие творение е пътят към успеха; най-верният път е този на искрената любов към Бог; стремежът към промяна на досегашния нрав на човека и стремежът към чиста любов към Бог са пътят към успеха. Този път към успеха е път към възстановяване на изначалния дълг на човека и на изначалния вид на Божие създание. Това е пътят на възстановяване и е цел на цялото Божие дело от началото до края.

(„Словото“, Т.1, „Явяването и делото на Бог“, „Успехът или неуспехът зависят от пътя, по който върви човек“)

432. А Павел ежедневно работеше за Бог: щом имаше нещо за вършене, той го вършеше. Чувстваше, че по този начин ще си осигури венеца и ще удовлетвори Бог, но не търсеше начини да промени себе си чрез работата си. Петър се чувстваше неспокоен от всичко в живота си, което не отговаряше на Божията воля. Щом нещо не отговаряше на Божиите желания, го обземаха угризения и търсеше подходящ начин да зарадва Неговото сърце. Той изискваше от себе си да удовлетвори Бог дори и в най-дребните, най-незначителни страни от живота си. Беше също толкова взискателен относно предишния си нрав и сам си поставяше строги изисквания да напредва в търсенето на истината. Павел преследваше само повърхностна слава и обществено признание. Искаше да блесне пред хората и не се стремеше към по-задълбочен напредък и навлизане в живота. Интересуваше се от догмата, а не от реалността. Някои хора казват: „Защо Бог не запомни Павел, щом той работеше толкова много за Него? Защо Петър бе усъвършенстван, щом свърши толкова малко работа за Бог и не допринесе особено за църквите?“. Петър обичаше Бог до определена степен, според Божиите изисквания; само на такива хора е дадено свидетелството. А Павел? До каква степен обичаше Бог Павел? Знаеш ли отговора? Каква беше целта на Павловото дело? А каква беше целта на Петровото дело? Петър не вършеше много работа, но можеш ли да надникнеш дълбоко в сърцето му? Работата на Павел беше свързана с подпомагане и укрепване на църквите. Петър преживя промени в житейския си нрав; той изживява любовта към Бог. Сега вече си запознат със същностните им различия и можеш да видиш кой от двамата истински вярваше в Бог и кой не. Единият от тях искрено обичаше Бог, докато другият не Го обичаше искрено; нравът на единия претърпя промени, а другият остана непроменен; единият служеше скромно и хората трудно го забелязваха, а другият се ползваше с всеобщо уважение и почит; единият се стремеше към святост, а другият не — макар и да не беше нечист, не беше обзет от чиста любов; единият притежаваше неподправена човешка природа, а другият не; единият се чувстваше като Божие създание, а другият не. Такива са различията в същините на Павел и Петър. Петър тръгна по пътя на успеха, който беше също и път към възвръщане на нормалната човешка природа и възстановяване на дълга на Божие създание. Петър представлява всички успешни. Пътят, извървян от Павел, бе път на неуспеха. Павел представлява всички, които се подчиняват и се поставят в служба на Бог само привидно, но нямат искрено боголюбиво сърце. Павел представлява всички, които не притежават истината. Вярвайки в Бог, Петър се стремеше всякак да Го удовлетвори и всякога да се подчинява на повелите Му. Той приемаше осъждане и порицания, облагородяване, изпитания и лишения, без изобщо да се оплаква и нищо не бе в състояние да промени боголюбивото му сърце. А не беше ли това съвършената любов към Бог? Не беше ли това изпълнение на дълга на Божие създание? Било то при порицание, осъждане или изпитания, ти винаги си в състояние да постигнеш послушание до смъртта си и точно това трябва да бъде постигнато от Божието създание, в това се изразява чистотата на любовта към Бог. Успее ли човек да постигне това, той се утвърждава като Божие създание, а нищо не удовлетворява по-добре желанието на Създателя. Представи си, че можеш да работиш за Бог, но не Му се подчиняваш и не си в състояние да Го обикнеш истински. В такъв случай не само няма да си изпълнил дълга си на Божие създание, но при това ще бъдеш заклеймен от Него, задето не притежаваш истината, не успяваш да Му се подчиниш и проявяваш непокорство. Интересува те само, че работиш за Бог, но не полагаш усилия да практикуваш истината или да опознаеш себе си. Не разбираш и не познаваш Създателя, не Му се подчиняваш и не Го обичаш. Неподчинението пред Бог е част от същността ти, а Създателят не обича такива хора.

(„Словото“, Т.1, „Явяването и делото на Бог“, „Успехът или неуспехът зависят от пътя, по който върви човек“)

433. Хората оценяват другите според техния принос. Бог оценява човеците според тяхната природа. Сред търсещите живот Павел беше човек, непознаващ собствената си същност. Той изобщо не беше послушен и смирен, нито познаваше същината си, противопоставяща се на Бог. И така, той не беше преминал през подробни преживявания и не беше човек, практикуващ истината. Петър беше различен. Той познаваше слабостите и несъвършенствата си и покварения си нрав на Божие създание, и така виждаше практическия път, по който да промени нрава си; той не беше от хората, които боравеха само с догмата, но не притежаваха реалност. Онези, които се променят, са новите хора, които биват спасени, и те са годните да следват истината. Хората, които не се променят, принадлежат към изживяла времето си категория; те не са били спасени или, иначе казано, Бог се е отвърнал от тях и ги е отхвърлил. Той няма да ги запомни, колкото и много да са работили. Като съпоставиш това със собствения си стремеж, би трябвало да ти стане съвсем ясно дали си като Петър или като Павел. Ако в търсенето ти все още няма истина и ако дори и днес си нагъл и арогантен като Павел, речовит и горделив като него, ти несъмнено си обречен на провал дегенерат. Ако търсиш същото като Петър, ако се стремиш към практики и истински промени, лишен си от своенравие и арогантност и се стараеш да изпълниш дълга си, ти си Божие създание, което може да постигне победа. Павел не познаваше покварената си същност, а още по-малко осъзнаваше непокорството си. Той никога не споменаваше възмутителното си незачитане на Христос, нито пък изпитваше особено съжаление. Даваше само кратко обяснение и дълбоко в сърцето си така и не се подчини изцяло на Бог. Въпреки че падна по пътя за Дамаск, той не се вгледа дълбоко в себе си. Задоволи се само да продължи да работи и не смяташе, че е от особено значение да опознае себе си и да промени стария си нрав. За да се утеши и да си прости миналите грехове, за него беше достатъчно само да говори истината, да ползва щедростта си като мехлем за съвестта си и повече да не преследва учениците на Исус. Стремеше се единствено към бъдещия венец и към временна работа; целта му бе да добие обилна благодат. Павел не търсеше достатъчна истина, нито се стремеше да се задълбочи в истината, която не бе разбрал преди. Следователно, може да се каже, че себепознанието му е фалшиво и че не е приел порицание или осъждане. Способността му да работи не означава, че е познавал собствената си природа или същност; той полагаше усилия само за видимите практики. При това, той се стремеше не към промяна, а към познание. Делото му изцяло се дължеше на появата на Исус по пътя за Дамаск. Преди този момент той нямаше намерение да се захване с такава дейност, а и не беше приел старият му нрав да бъде скастрен. Както и да работеше, предишният му нрав си остана непроменен, поради което не успя да изкупи миналите си грехове с работата си, а просто изигра определена роля за църквите в онези времена. За такъв човек, чийто предишен нрав не се промени — тоест, който не получи спасение и съвсем се отдалечи от истината — Павел беше категорично неспособен да се присъедини към приетите от Господа Исус. Той не бе изпълнен с любов и страх към Исус Христос, нито умееше да търси истината, а и съвсем не се интересуваше от тайнството на въплъщението. Той бе просто изкусен оратор, нежелаещ да сведе глава пред никой по-висшестоящ от него или притежаващ истината. Той завиждаше на личностите и на истините, противоречащи или враждебни на самия него, и предпочиташе талантливи хора, впечатляващи с репутацията си и с ерудицията си. Павел не обичаше да контактува с бедняци, търсещи истинския път и милеещи само за истината, а вместо това се занимаваше с първенци от религиозни организации, които говореха само за догми и притежаваха пребогати знания. Той не обичаше новото дело на Светия Дух и не го беше грижа как се разпространява то. Вместо това, той отдаваше предпочитание на правила и догми, поставени по-високо от универсалните истини. Ако погледнем цялостния му стремеж и изконната му същност, той не заслужава да бъде наречен търсещ истината християнин, а още по-малко верен служител в Божия дом, защото лицемерието му беше преголямо, а непокорството му твърде силно. Макар и да е познат като слуга на Господа Исус, той беше съвсем негоден да прекрачи портите на небесното царство, защото действията му от начало до край не бяха праведни. Трябва да гледаме на него просто като на човек, проявил лицемерие и извършвал неправди, но все пак работил за Христос. Макар и да не заслужава да го определим като зъл, би било справедливо да го определим като човек, извършвал неправди. Той свърши много работа, но не трябва да съдим за него по обема работа, а по качеството и същността на делата му. Само по този начин можем да стигнем до същността на въпроса. Той неизменно вярваше: „Способен съм да работя, по-добър съм от повечето други хора; давам си сметка за бремето на Господа, както никой друг и никой друг не изпитва толкова дълбоко разкаяние като мен, защото великата светлина ме озари, аз видях великата светлина и затова моето покаяние е по-силно от всяко друго“. Такива мисли таеше Павел в сърцето си по онова време. В края на своето дело той каза: „Аз войнствах, пътя свърших, за мен се пази венецът на правдата“. Войнстването му, пътят му, делото му бяха изцяло подчинени на стремежа му да добие венеца на правдата и той не влагаше особено усърдие. При все че не вършеше работата си нехайно, може да се каже, че я изпълняваше като изкупление за грешките си, за да успокои съвестта си. Надеждата му бе да завърши делото си, да извърви пътя си и да се впусне в битката си час по-скоро, за да може по-бързо да се увенчае със заветния венец на праведността. Павел не копнееше да срещне Господа Исус с придобития опит и истинско познание, а по-бързо да приключи делото си, за да може, когато се изправи пред Господа Исус, да се сдобие с наградите, които е спечелил с работа. За него работата беше утеха и разменно средство за бъдещия венец. Той не се стремеше към истината, нито към Бог, а само към венеца. Как би могъл такъв стремеж да е според изискванията? Мотивацията му, работата му, платената от него цена и всички негови усилия — всички те бяха обхванати от чудните му фантазии и делото му бе изцяло подчинено на желанията му. Вършейки цялото си дело, той плащаше цената без капка желание. Павел просто се беше заел да оттъргува работата си. Полагаше усилия с неохота не за да изпълни дълга си, а в съзнателно търсене на отплата за свършеното. Нима усилия като неговите имат стойност? Кой би похвалил нечистите му стремления? Кой би имал интерес към тях? Работата му бе изпъстрена с мечти за бъдещето; тя бе изпълнена с грандиозни планове и не съдържаше път към промяна на човешкия нрав. Така че голяма част от доброжелателството му беше престорено; делото му не предоставяше живот, а бе престорена вежливост; Павел договаряше сделка. Как би могла работа от този вид да поведе човека към възстановяване на първоначалния му дълг?

(„Словото“, Т.1, „Явяването и делото на Бог“, „Успехът или неуспехът зависят от пътя, по който върви човек“)

434. Всичко, към което Петър се стремеше, беше според Божието сърце. Той се стремеше да изпълни Божията воля и упорстваше въпреки страданията и несгодите. За вярващия в Бог няма по-велик стремеж. Търсенето на Павел бе омърсено от собствената му плът, от собствените му идеи, планове и схеми. Той в никакъв случай не беше пълноценно Божие създание, не се стремеше да изпълни Божията воля. Петър искаше да се подчини на Божиите разпореждания и макар и да не свърши велики дела, мотивацията му беше правилна, а също и пътят, по който пое. При все че не успя да спечели за каузата много хора, той успя да поеме по пътя на истината. Поради това можем да кажем, че Петър беше пълноценно Божие създание. Днес, дори и да не работиш за Бог, би могъл да изпълняваш дълга си на Божие създание и да се стремиш да се подчиниш на всички Божии разпореждания. Трябва да се подчиняваш на Неговите заръки и да изтърпиш всякакви изпитания и облагородявания, и макар и слаб, в сърцето си да продължаваш да обичаш Бог. Всеки, който поема отговорност за собствения си живот, желае да изпълни дълга си на Божие създание. Споделяната от тези хора гледна точка за стремежа е правилна. От такива хора се нуждае Бог. Ако си свършил много работа и си разпространил учението сред другите, но ти самият не си се променил, не си свидетелствал и не си изживял истината, така че в края на живота ти нищо от свършеното от теб не служи за свидетелство, дали изобщо си се променил? Дали следваш истината? Светият Дух те е използвал, но е ползвал само онази част от теб, която е била годна за работа, а изобщо не е докоснал частта от теб, която е неизползваема. Ако се стремиш към промяна, постепенно ще бъдеш усъвършенстван в процеса на ползване от Светия Дух. Но Той не отговаря за това дали в крайна сметка ще бъдеш спечелен, защото това зависи от твоя начин на следване. Липсата на промени в личния ти нрав означава, че възгледите ти за търсенето са погрешни. Ако не получиш награда, проблемът си е твой — не си практикувал истината и не си в състояние да изпълниш Божието желание. И така, личните ти преживявания са от най-голямо значение и нищо не е по-важно от личното ти навлизане! Някои хора ще възразят: „Толкова работа свърших за Теб и макар и да не съм постигнал славни резултати, бях прилежен в усилията си. Не може ли просто да ме допуснеш в рая, за да вкуся от плодовете на живота?“. Трябва да знаеш какъв вид хора желая Аз; нечисти не допускам в царството — на нечистите не е позволено да осквернят свещената земя. Дори и да си вършил много работа в продължение на дълги години, ако в края си все същият нечист окаяник, по законите на небесата би било непоносимо да пожелаеш да влезеш в царството Ми! От сътворението на света до днес, никога не съм предлагал лесен достъп до Моето царство срещу раболепие. Това е небесно правило и никой не може да го наруши! Ти трябва да търсиш живот. Днес ще бъдат усъвършенствани подобните на Петър. Те се стремят към промени в нрава си и са готови да свидетелстват за Бог и да изпълнят дълга си на Божии създания. Само такива хора ще бъдат усъвършенствани. Ако търсиш само наградите и не се стремиш към промяна на собствения си нрав, всичките ти усилия ще са напразни — това е неотменимата истина!

(„Словото“, Т.1, „Явяването и делото на Бог“, „Успехът или неуспехът зависят от пътя, по който върви човек“)

435. От същностните разлики между Петър и Павел трябва да разбереш, че всеки, който не търси живот, пилее усилията си! Ти вярваш в Бог и Го следваш, така че трябва да имаш боголюбиво сърце. Трябва да се отърсиш от покварения си нрав, да се стремиш да удовлетвориш Божието желание и да изпълниш дълга си на Божие създание. Тъй като вярваш в Бог и Го следваш, трябва да бъдеш всеотдаен, да нямаш изисквания, да не правиш лични избори и да изпълниш Божията воля. Тъй като си създание, трябва да се подчиниш на Господа, който те е създал, защото в същността си ти нямаш власт над себе си и не си господар на съдбата си. Тъй като вярваш в Бог, трябва да търсиш святост и промяна. Тъй като си сътворен от Бог, трябва да се придържаш към дълга си, да си знаеш мястото и да не предприемаш нищо извън присъщия си дълг. Целта не е да се почувстваш ограничен или подтиснат от догмата. Напротив, това е пътят, по който ще можеш да изпълниш дълга си и това е постижимо — и се очаква да бъде постигнато — от всички праведни. Като сравниш индивидуалната същност на Петър с тази на Павел, ще разбереш как да се стремиш. Едната от пътеките, извървяни от Петър и Павел, е пътеката към усъвършенстването, а другата води към пропъждането; Петър и Павел представляват два различни пътя. Макар че Светият Дух работеше и чрез двамата и всеки от тях получи Неговото просветление и прие повереното му от Господа Исус, старанията им доведоха до различен резултат: при единия се увенчаха с плод, но не и при другия. Можеш да отсъдиш по кой път се очаква да поемеш и да избереш да вървиш според индивидуалната същност на двамата, според делата им и външните им прояви, и по това какъв край застигна единия и какъв другия. Те поеха по два съвсем различни пътя. Петър и Павел изразяваха сърцевината на съответно избрания от тях път и така, от самото начало, те се превърнаха в символи на тези два пътя. Кои са ключовите моменти в изживяното от Павел и защо той не постигна успех? Кои са най-важните моменти в опита на Петър и как изживя той своето усъвършенстване? Ако сравниш стремежите на всеки от тях, ще разбереш точно какъв човек е нужен на Бог, каква е Неговата воля, какъв е нравът Му, кой тип хора ще бъдат усъвършенствани и кои няма да бъдат усъвършенствани. Ще узнаеш какъв е нравът на избраните за усъвършенстване и какъв е нравът на другите, неподлежащи на усъвършенстване — тези отговори относно индивидуалната същност могат да бъдат открити в преживяното от Петър и Павел. Бог създаде всички неща и затова всичко, сътворено от Него, е под Неговата власт и ѝ се подчинява; Той господства над всичко и всичко е в Неговите ръце. Всички Божии създания, включително животните и растенията, човеците, планините, реките и езерата — всичко трябва да бъде под Неговата власт. Всичко в небесата и на земята трябва да бъде под Неговата власт. Никое Божие създание няма избор — всички трябва да се подчинят на разпорежданията Му. Така е повелил Бог и това е в Божията власт. Бог властва над всичко, заповядва и се разпорежда с всички неща, като всички те са групирани по видове и на всяко е отредено място, според Божията воля. Колкото и велико да е дадено нещо, нищо не превъзхожда Бог и всички неща служат на сътвореното от Бог човечество; нищо не смее да се опълчи срещу Бог или да поставя пред Него каквито и да е изисквания. Следователно човекът, който е Божие създание, също трябва да изпълни присъщия си дълг. Независимо дали е господар или уредник на всички неща, независимо колко високо е положението, което заема сред всички тези неща, той си остава дребно човешко същество, подвластно на Бог, и не е нищо повече от незначително човешко същество, Божие създание, което никога не ще застане по-високо от Бог. И тъй като е Божие създание, човекът трябва да се стреми да изпълни дълга си на Божие създание, и да се стреми да обича Бог, без да прави други избори, защото Бог е достоен за любовта на хората. Стремящите се да възлюбят Бог не бива да търсят лична изгода или да очакват награда според личните си желания; това е най-правилното следване. Ако се стремиш към истината, практикуваш истината и постигаш промяна в нрава си, значи си поел по верния път. Но ако търсиш блаженство за плътта и ако практикуваш истината такава, каквато ти си я представяш, ако нравът ти остава непроменен и не изпитваш никакво покорство към въплътения Бог, а продължаваш да тънеш в неопределеност, стремежът ти със сигурност ще те отведе в ада, защото крачиш по пътя на неуспеха. Дали ще бъдеш усъвършенстван или пропъден зависи от твоето лично търсене. Иначе казано, успехът или неуспехът зависят от пътя, по който върви човек.

(„Словото“, Т.1, „Явяването и делото на Бог“, „Успехът или неуспехът зависят от пътя, по който върви човек“)