По време на последното ни събиране разговаряхме за това какво означава да се стремиш към истината. Нека започнем с преглед на това какво означава да се стремиш към истината. Можете ли да отговорите на този въпрос? Размишлявахте ли върху него след предишното ни общение? След като приключим с общението по определени теми, ще трябва да размишлявате върху тях, а след това да ги изживеете и да преминете през тях на практика в реалния си живот. Едва тогава ще сте способни да придобиете истинско знание, едва тогава ще сте способни истински да разберете и оцените темите, върху които сте размишлявали, и едва тогава ще сте способни да предложите истински опит и знание. Нима не е така? (Така е.) И така, размишлявахте ли върху този въпрос? Какво означава да се стремиш към истината? Кои елементи са свързани със стремежа към истината? Какво включва той основно? Обобщихте ли тези неща? (Миналия път Бог започна с общение за различните погрешни идеи, възгледи и нагласи на хората по отношение на стремежа към истината, след което Бог говори подробно за петте стъпки на стремежа към истината.) По същество в последното ни общение имаше две основни части. Първата основна част обхвана някои негативни състояния или погрешни възгледи на много хора по отношение на стремежа към истината, погрешните им разбирания за стремежа към истината, както и извиненията и оправданията, които хората изтъкват за това, че не се стремят към истината. Втората част беше общение за това как да се стремим към истината, което включва пет стъпки. Макар и общението ни да се състоеше само от две части, обърнахме внимание на много подробности и особености във всяка от тях. Разкрих някои от погрешните познания и разбирания на хората за стремежа към истината и изложих някои трудности, с които се сблъскват те в стремежа си към истината, някои от оправданията и извиненията на хората, на които им е омръзнало от истината, както и под какъв предлог не се стремят към нея. Негативните и пасивни нагласи и познания, които хората проявяват по отношение на стремежа към истината, съответстват на начина им на живот и на стремежите им в реалния живот, както и на отношението, което таят към истината — всички те са свързани с конкретното поведение на хората и характерните им прояви. След това, въз основа на различните модели на поведение на хората, предложих някои конкретни методи и стъпки за практикуване по отношение на пътя на стремежа към истината. Ясно ли ви е всичко това? (Да.) Наистина ли е така? Защо тогава не казвате нищо? Изглежда, че все още не ви е съвсем ясно; има още нещо, за което трябва да разговаряме.

Най-важният въпрос при вярата в Бог е стремежът към истината. Какво означава да се стремиш към истината? Когато става въпрос за стремежа към истината, всички проявления на хората разкриват много от техните проблеми и трудности и хората си намират всякакви оправдания и извинения, за да не се стремят към истината — просто пречките са твърде големи. Що се отнася до стремежа към истината, хората изглеждат изключително притиснати и объркани заради различните трудности, с които се сблъскват, и смятат, че е много трудно. Всъщност отговорът на самия въпрос „Какво означава да се стремиш към истината?“ е лесен — тогава защо хората не могат да се стремят към истината? Каква е причината? Всеки се хвали, че има съвест и разум, че искрено вярва в Бог, че може да изпълнява дълга си, че е готов да страда и да плати цена. Как става така, че хората не са способни да тръгнат по пътя на стремежа към истината въз основа на тези добри начини на действие? Те имат такава добра човешка природа, почтеност и отлична репутация; имат волята, амбициите и желанието да се стремят; имат субективните усилия, готовността да понесат страдания и нагласата да платят цена; имат активно, положително и устремено отношение в копнежа си да приемат истината. Как е възможно да не са годни да се стремят към истината, след като имат всичко това като основа? Защо не могат да постигнат стремеж към истината? Каква е същността на проблема? (Човекът не обича истината и това да му е омръзнало от нея е в неговата природа.) Този отговор е правилен. Основната причина е, че хората имат покварен нрав. Поквареният нрав на човека идва от Сатана, а всичко, което идва от Сатана, е враждебно към Бог и към истината. Следователно да се иска от хората да се стремят към истината, е равносилно на това да се изисква от тях да се отрекат от живота, качествата, формата на стремеж и възгледите за живота, които са изконни за тях. Това, което е трудно за хората, е да се откажат от тези погрешни неща, да се отрекат от предпочитанията на плътта и вместо това да се стремят и да практикуват Божиите слова и истината, които плътта им не харесва, които хората не притежават и които те презират, ненавиждат и отхвърлят. Да поискам от теб да се стремиш към истината е равносилно на това да поискам да се откажеш от изконния си живот. Нима не е равносилно на това да жертваш живота си? (Така е.) То е да жертваш собствения си живот. Нима хората с желание жертват живота си за нещо? (Не.) Дълбоко в сърцата си те си казват: „Няма да го направя“ — сто пъти, хиляда пъти, десет хиляди пъти: „Няма да го направя“. Независимо от всичко на хората им е трудно да се откажат от изконните сатанински неща, които притежават. Това е факт, който сте преживели дълбоко и истински. Дълбоко в сърцата си хората не искат да се отрекат от плътта, от живота си, чиято природа същност е сатанинска, от изконните си сатанински качества или от сатанинската си природа, за да се стремят към истината. Така че любовта и стремежът към истината противоречат на волята на хората със сатанинска природа, които живеят според сатанинския нрав, и те не искат да го направят. Каква е основната причина за това? Тя е, че качествата на хората идват от Сатана и те изначално са враждебни към Бог. И така, след като хората чуят и разберат истината, само онези от тях, които я обичат, които са готови да се стремят към нея и да платят цена, които имат тази воля, цел и желание, са способни да я практикуват веднага щом я разберат. Само те са способни да живеят според истината и да изживеят нейната реалност. Много хора искат да практикуват истината, но сатанинската им природа и сатанинският им нрав им пречат; дори и да искат, не са способни да я практикуват. Всъщност в реалния живот е много трудно да се практикува истината. Едно е да поискам да се откажеш от любимите си дрехи и бижута, от нещата, които ти доставят удоволствие, от работата и кариерата си, които харесваш, от силните си страни и хобито си или от нещо подобно. Можеш да се отречеш от всяко от тях; лесно можеш да ги оставиш. Да те накарам обаче да се отречеш от плътта си и от сатанинския си нрав, да започнеш да практикуваш истината и да се подчиниш на Бог — това е много по-трудно. Ако трябва да го опиша с неточен израз, то е все едно от заек сирене или от сврака масло да чакам — тези неща са твърде натоварващи за хората. Лесно е да качиш котка на дърво — това е естествено за нея. Би било напълно невъзможно обаче да я накараш да яде сено вместо месо. Ако поискаш от един човек да понесе малко страдания, да плати известна цена и да живее смирено до края на живота си, всеки, който има волята да го направи, може да го постигне. Всъщност за човек, който искрено вярва в Бог и копнее за истината, никоя физическа трудност не представлява особен проблем, например да не се отдава на плътски удобства, да спи по-малко всеки ден, да живее мизерно в продължение на десет години, да се задоволява с много малко откъм храна, дрехи, жилище и транспорт — такива трудности и такава цена всеки може да поеме, стига да има волята да го направи, да иска да се стреми към истината и да има малко въздържаност. На всеки обаче ще му се стори трудно, ако поискаш от него да се отрече от плътта и от Сатана, да действа в пълно съответствие с Божиите изисквания и съгласно Неговите слова, да практикува според истината и така да постигне покорство пред Бог. Именно в това се крият трудностите за човека. И така, хората не могат просто да вземат решение и да се опитат да се стремят към истината, или да практикуват въздържание и да следват правилата, а след това да са способни да практикуват истината и да я притежават. Стремежът към истината е най-трудното и непосилно нещо за поквареното човечество. Откъде произхожда този проблем? (Той произхожда от нрава на Сатана.) Точно така. Нравът на Сатана е най-голямото предизвикателство за човека. Човек може да има лошо качество, лош темперамент и характер, може да няма никакви силни страни, таланти или дарби — нито едно от тези неща няма да представлява особено предизвикателство за него. В крайна сметка проблемът се корени в покварения му нрав. Всяка крачка напред по пътя на стремежа към истината е трудна за хората, защото поквареният нрав държи ръцете и краката, умовете и идеите, мислите, начина на мислене и дълбините на душите им в смъртоносна контролираща хватка. Човек може да вярва в Бог в продължение на три или пет години, без да спечели нищо; дори има хора, които вярват от десет, двадесет или тридесет години, но са спечелили съвсем малко. А някои изобщо не са спечелили нищо — колко бедни и жалки са тези хора, останали с празни ръце! Те вярват в Бог от тридесет години, но остават все така бедни и слепи и не са получили нищо в замяна. Когато изпаднат в негативно настроение, те не знаят как да излязат от него; когато изпаднат в погрешно разбиране за Бог, не знаят как да го разсеят; когато ги сполети беда, не знаят как да се справят с нея, нито знаят как да разрешат подобна трудност. Нима проблемите могат да се решат само с помощта на субективната воля за въздържание, или като разчитаме на търпението си да упорстваме безкрайно? Стъпка по стъпка хората може и да преминават през ситуациите, докато ги преодолеят, но поквареният им нрав остава. Те не са се справили с него. Независимо колко пъти са преживявали негативни настроения или погрешно разбиране за Бог, или са имали представи за Бог, или са се проваляли, падали са, и са били слаби, до ден днешен те все още не са способни да дадат и най-малкото свидетелство за преживяване, нито могат да кажат дори едно единствено нещо за познанието, опита или преживяването си на Божиите слова. Пусто е в сърцата им; пусто е дълбоко в душите им. Нито са придобили разбиране от преживяване на истината, нито истинско познание за Божиите слова, да не говорим за познание за Неговото дело или за нрава Му. Нима не са бедни, слепи и жалки? (Такива са.) Колкото и години човек да вярва в Бог, няма никакъв смисъл, ако не се стреми към истината. Защо тогава човек допуска да се докара до това положение? Къде се крие причината? И тук проблемът се корени в покварения нрав на човека. Това е обективната причина.

Вече изяснихме обективната причина, поради която хората не се стремят към истината. А сега ще поговорим малко за субективната причина. Тя е, че макар хората да са разбрали от Божието дело и всички Негови слова или от реалния си живот, че имат покварен нрав, те никога не се съпоставят с Божиите слова и с истината, никога не опознават покварения си нрав и не се отричат от него и никога не практикуват според Божиите слова. Става дума за това, че макар хората да полагат много усилия и да дават много от себе си по пътя на вярата си в Бог, макар да полагат много труд, да понасят големи страдания и да плащат голяма цена за това, всичко това са само външни проявления. Те не могат да докажат, че човек е поел по пътя на стремежа към истината. Хората, които са страдали най-много, са онези, които са започнали да следват Бог в началото, които са поели дълга си, когато са били двадесетинагодишни. Тези хора вече са около петдесетте и още не са женени. Може да се каже, че са посветили младостта си на вярата в Бог и са се отказали от семейството и брака. Висока цена ли е това? (Да.) Те са се отказали от младостта си и са пожертвали целия си живот, а какво излиза? Цената, която са платили, е била висока, но това, което са получили накрая, не е равностойно и не съответства на това, което са отдали. Какъв е проблемът тук? Предвид отношението им и решимостта, с която плащат цената, и продължителността, размера и степента на отдаденото изглежда, че те трябва да разбират истината и да могат да я практикуват. Човек би си помислил, че те трябва да имат свидетелство и сърце, което почита Бог; че трябва да познават Бог; че вече трябва да са тръгнали по пътя на богобоязливостта и отбягването на злото; че вече трябва да са навлезли в истината реалност. Всъщност обаче това е само заключение — тези две неща имат само логическа връзка, а тя не съответства на действителността или на това, което тези хора изживяват. Какъв е проблемът тук? Не трябва ли да го подложим на изследване и обсъждане? Нима това не е проблем, който заслужава задълбочен размисъл? (Така е.) Не липсват хора с опит и свидетелства сред онези, които са приели този етап от Божието дело преди две или три години. Те свидетелстват за това как Божиите слова са ги променили и са ги направили честни хора; свидетелстват за това как Неговите слова са им позволили да разберат истината по пътя на стремежа им към нея; свидетелстват за това как словата Му са се справили с покварения им нрав, с надменността, измамността, непокорството и стремежа им към статус, с амбициите и желанията им и т.н. Тези хора са способни да имат преживяване и свидетелство само след две-три години вяра в Бог; те са придобили задълбочено разбиране от своето изживяване на Божиите слова и могат да почувстват истинността им. Защо тогава дълбините на сърцата на някои хора и духовният им свят остават пусти и празни, макар да са вярвали в Бог в продължение на двадесет или тридесет години, макар да са платили толкова висока цена, да са изстрадали толкова много и много да са се суетили? Много хора в такова състояние често се чувстват объркани. Все казват: „Толкова съм объркан“. А Аз отговарям: „Вече вярваш в Бог от двадесет или тридесет години. Как така още си объркан? Очевидно нищо не си спечелил“. И до днес някои хора са негативно настроени и слаби. Те казват: „От толкова години вярвам в Бог, а какво спечелих?“. Често, когато са негативно настроени и слаби, когато са лишени от статуса и облагите си или когато суетата им остане неудовлетворена, те обвиняват Бог и съжаляват, че са вярвали в Него толкова години. Съжаляват, че изобщо са повярвали в словата Му, че за да следват Бог непоколебимо, са се отказали от работата, брака и семейството си, от възможността да учат в колеж. Някои от тях дори обмислят да напуснат църквата. Сега толкова съжаляват за вярата си. Защо изобщо са се захванали с нея? Те са вярвали в Бог в продължение на двадесет или тридесет години, чули са толкова много истини и са изживели толкова много от Божието дело, но дълбините на сърцата им са все така празни и тези хора често изпадат в състояние на хаос, объркване, съжаление, нежелание и дори несигурност относно бъдещето. На какво се дължи това? Заслужават ли съжаление такива хора? (Не.) Всеки път, когато виждам тези хора, когато чувам новини за тях и научавам за текущото им положение, имам предчувствие за тях. Хрумва Ми една мисъл за тях. Как така тяхното състояние и вътрешният им свят Ми изглеждат толкова познати? Дори и сега остават в Божия дом и изпълняват дълга си. На какво разчитат? Да не би да си мислят, че ще бъдат спасени по милост? Да не би да си мислят, че ако човек следва Бог докрай, това неминуемо ще доведе до неговото спасение? Или са така устроени, че разчитат на късмета и случайността? Не е нито едно от тези. Какво е тогава? Точно както каза Павел: „Аз се подвизах в доброто войнстване, пътя свърших, вярата опазих; отсега нататък се пази за мене венецът на правдата“ (2 Тимотей 4:7-8). По-просто казано, като анализираме това изречение, тези думи имат характера на размяна, в тях личи нагласа, идея и план за сключване на сделка и те са следствие от желание и амбиция. Какво в действителност виждате в тези думи? Към какво се стремят хората, когато вярват в Бог? (Венец и благословии.) Да. Те се стремят към благословии и хубаво назначение. А какво биха дали в замяна за това хубаво назначение и за тези благословии? Какво биха дали в замяна за тях? (Труда и усилията си, жертвите си и това, което са отдали, страданията и платената цена.) По думите на Павел те са водили своите битки и са изминали своя път. Те смятат, че са направили всичко, което е трябвало, и че следователно трябва да получат доброто назначение и благословиите, които Бог е подготвил за човечеството. Те смятат, че от само себе си се подразбира, че така трябва да постъпи Бог, в противен случай Той не би бил Бог. Очевидно е, че тук няма никакво покорство към Бог, няма никаква нагласа за стремеж към истината, няма нито нагласа, нито намерение за изпълнение на дълга на сътворено същество. Те просто искат да разменят няколко неща, които са способни да направят, за благословиите, които Бог е обещал на човечеството. И така, хората, за които говорихме току-що, често чувстват празнота във вътрешния си свят и усещат, че дълбоко в сърцата си няма на какво да разчитат, но въпреки това както винаги продължават да плащат такава цена и да страдат толкова, упорито да водят своите битки и да вървят по собствения си път. На какво разчитат? За да поддържат „вярата“ си, те са се вкопчили в тези думи на Павел и сляпо вярват в тях. Разчитат на амбициите и желанието си да бъдат възнаградени и да получат венец. Разчитат на мечтите си да използват търговска размяна, за да получат големи благословии. Те не разчитат на разбирането на Божието дело, нито на изживяването и знанието, придобити от стремежа към истината, докато отдават всичко на Бог. Не на това разчитат.

Съдейки по това, за което току-що разговаряхме, човек може да види, че макар по пътя на стремежа към истината да има много практически предизвикателства, окови и ограничения на покварения нрав, както и много трудности и препятствия, той трябва да вярва, че ще е напълно способен да тръгне по пътя на стремежа към истината, стига да има искрена вяра и да се осланя на напътствието на Божиите слова и на делото на Светия Дух. Петър е първият, който го е сторил. При вярата си в Бог много хора се съсредоточават единствено върху това да полагат труд за Бог, задоволяват се само със страданието си и с това да платят цена, но изобщо не се стремят към истината. В резултат на това, макар да са вярвали в Него в продължение на десет, двадесет, тридесет години, те нямат истинско познание за Божието дело и не могат да говорят за никакво изживяване или познание за истината или за Божиите слова. По време на събиранията, те нямат какво да кажат, когато се опитват да споделят нещо от своето свидетелство за преживяване. Изобщо не им е известно дали ще бъдат спасени, или не. Какъв е проблемът тук? Такива са хората, които не се стремят към истината. От колкото и години да са вярващи, те не са способни да разберат истината, камо ли да я практикуват. Как може човек, който изобщо не приема истината, да навлезе в истината реалност? Някои хора не могат да вникнат в този проблем. Те смятат, че ако хората, които повтарят като папагали думите и доктрините, практикуват истината, те могат да навлязат и в истината реалност. Вярно ли е това? Хората, които повтарят като папагали думите и доктрините, изначално са неспособни да разберат истината — така че как биха могли да я практикуват? Това, което те практикуват, изглежда не нарушава истината и представлява добри дела и добро поведение, но как могат тези добри дела и това добро поведение да се нарекат истина реалност? Тези, които не разбират истината, не знаят какво представлява истината реалност и смятат, че добрите дела и доброто поведение на хората са практикуване на истината. Това е нелепо, нали? По какво се различава това от мислите и възгледите на религиозните хора? И как могат да се разрешат подобни проблеми, свързани с погрешното разбиране? Хората първо трябва да разберат Божията воля от Неговите слова, да знаят какво означава да разбират истината и какво означава да я практикуват, за да са способни, като погледнат някой друг човек, да прозрат какъв е той в действителност и да разпознаят дали притежава истината реалност. Божието дело и спасението на човека целят да накарат хората да разберат и да практикуват истината. Едва тогава те ще са способни да се отърват от покварения си нрав, да действат според принципите и да навлязат в истината реалност. Дали всичко, което правиш, ще представлява практикуване на истината и покорство пред Бог, ако не се стремиш към истината, а се задоволяваш само с това да даваш всичко от себе си на Бог, да страдаш и да плащаш цена за Него според собствените си представи и идеи? Дали това ще докаже, че си променил своя живот нрав? Дали това ще означава, че притежаваш истинско познание за Бог? Не. И така, какво ще представлява всичко, което правиш? То може да представлява единствено личните ти предпочитания, личното ти разбиране и пожелателното ти мислене. Това ще бъдат само неща, които обичаш да правиш, които искаш да правиш. Всяко твое действие просто удовлетворява собствените ти желания, воля и идеали. Очевидно е, че това не е стремеж към истината. Нито една твоя постъпка и проява на поведение има нещо общо с истината или с Божиите изисквания. Всички твои действия и поведението ти са заради теб самия. Работиш, бориш се и се суетиш единствено в името на собствените си идеали, репутация и статус — това не те прави по-различен от Павел, който се трудеше и работеше през целия си живот само за да бъде възнаграден, увенчан и да влезе в небесното царство, а това показва, че очевидно вървиш по пътя на Павел. Някои хора казват: „Трудя се и работя с желание. Не съм се опитвал да сключа сделка с Бог“. Независимо дали си се опитвал да сключиш сделка с Бог по един или друг начин, дали в съзнанието или нагласата ти има ясно изразено намерение да сключиш сделка с Него, дали планираш или целиш това, ти се опитваш да размениш усилията си, труда си, страданията си и цената, която си платил, за наградите и венеца на небесното царство. Същината на този проблем се състои в това, че се опитваш да сключиш сделка с Бог, само че не осъзнаваш, че го правиш. Във всеки случай, щом човек претърпява страдания и плаща цена, за да получи благословии, по същество неговият стремеж е същият като този на Павел. По какво си приличат? И двата случая са опити за размяна на доброто поведение на хората — техните усилия, страданията, които понасят, цената, която плащат, и т.н. — за Божиите благословии, за благословиите, които Той обещава на човечеството. По същество не са ли еднакви? (Така е.) По същество те са едни и същи, реално няма никаква разлика. Как трябва да практикуваш, ако искаш да получиш Божието одобрение, но не искаш да вървиш по пътя на Павел, а по този на Петър? Няма съмнение, че трябва да се научиш да се стремиш към истината. Трябва да си способен да приемаш истината, Божието правосъдие и порицание, както и да бъдеш кастрен и да се разправят с теб. Трябва да се съсредоточиш върху това да опознаеш себе си и да промениш нрава си и да се опиташ да практикуваш любов към Бог. Ето какво означава да вървиш по пътя на стремежа към истината и да поемеш по пътя на Петър. За да вървиш по пътя на Петър, първо трябва да разбереш какво изисква Бог от хората и какъв път им е посочил. Трябва да си способен да различаваш пътя на вярата в Бог, който води към спасение, от този, който води към гибел и унищожение. Наистина трябва да се замислиш как си успял да тръгнеш по пътя на Павел и да установиш какъв точно е нравът, който ти повелява да вървиш по него. Трябва да разпознаеш най-отличителните и очевидни неща в собствения си покварен нрав, като надменност, лукавост или злина. Като започнеш с този покварен нрав, размишлявай, анализирай и придобивай знания за себе си. Ако успееш да постигнеш истинско себепознание и ненавист към себе си, лесно ще се освободиш от него и ще практикуваш истината. И така, как по-конкретно трябва да се приложи това на практика? Нека разговаряме по-просто за това, като използваме примера с надменния нрав на човека. Където и в каквито и обстоятелства да се намираш, пред какъвто и проблем да си изправен, винаги трябва да се съсредоточаваш върху това да изследваш какъв вид надменен нрав проявяваш в ежедневието си, в начина си на говорене, в поведението си и в начина, по който се справяш с проблемите, изпълняваш дълга си, общуваш с останалите и т.н. Трябва да извадиш наяве всички свои изблици, мисли и идеи, които произлизат от надменния ти нрав, и които осъзнаваш и можеш да доловиш, както и намеренията и целите си — по-специално това, че все искаш да поучаваш другите отвисоко, да не се подчиняваш на никого, да смяташ, че си по-добър от останалите, да не приемаш това, което казват другите, колкото и правилно да е то, да караш останалите да приемат и да се подчиняват на това, което казваш дори когато грешиш, постоянно да проявяваш склонност да ръководиш другите, да си непокорен и да се оправдаваш, когато водачите и работниците те кастрят и се разправят с теб, като ги заклеймяваш като фалшиви, все да заклеймяваш другите, а себе си да превъзнасяш, непрестанно да смяташ, че превъзхождаш всички останали, все да искаш да си прочута и видна личност, да обичаш да се изтъкваш непрекъснато, така че другите да те ценят високо и да те почитат… Като практикуваш размишление и анализиране на тези изблици на поквара, можеш да разбереш колко грозен е надменният ти нрав, можеш да се презираш и ненавиждаш и да го намразиш още повече. Така ще искаш да се замисляш дали не си проявил надменния си нрав във всичко. Една част от това е да се замислиш какъв надменен и самоправеден нрав се проявява в начина, по който говориш — какви самохвални, надменни и безсмислени неща изричаш. Другата част е да се замислиш какви нелепи и безсмислени неща вършиш, докато действаш според представите, идеите, амбициите и желанията си. Само този вид самоанализиране може да доведе до себепознание. След като си придобил истинско познание за себе си, в Божиите слова трябва да потърсиш пътищата и принципите за практикуване на това да си честен човек, а след това да практикуваш, да изпълняваш дълга си, да подхождаш към останалите и да взаимодействаш с тях според пътищата и принципите, посочени в Божиите слова. След като практикуваш така известно време, може би месец или два, ще почувстваш светлина в сърцето си, ще спечелиш нещо от това и ще усетиш вкуса на успеха. Ще почувстваш, че имаш път, по който да вървиш, за да станеш честен и разумен човек, и ще се почувстваш много по-уравновесен. Макар че все още не си способен да говориш за особено задълбочено познание за истината, ще си придобил известно познание за нея, основано на възприятията, и ще имаш път за практикуване. Макар да не си способен да го изразиш ясно с думи, ще разбираш вредата, която надменният нрав нанася на хората, и как изкривява тяхната човешка природа. Например надменните и самонадеяни хора често се хвалят, говорят непремерено и изричат лъжи, за да заблудят останалите. Те използват гръмки думи, цитират лозунги на висок глас и произнасят високопарни тиради. Нима това не са различни проявления на надменен нрав? Нима не е напълно безсмислено да се проявява този надменен нрав? Ако си способен наистина да разбереш, че щом разкриваш такъв надменен нрав, трябва да си изгубил нормалния си човешки разум, и че да живееш с такъв нрав означава, че изживяваш по-скоро дяволската, отколкото човешка природа, то наистина си разбрал, че поквареният нрав е сатанински, и ще си способен от все сърце да намразиш Сатана и покварения нрав. След такова изживяване в продължение на шест месеца или година, ще си способен на истинско себепознание и ако отново те обземе надменен нрав, веднага ще го осъзнаеш и ще си способен да се отречеш от него и да го отхвърлиш. Вече ще си започнал да се променяш и постепенно ще успееш да се отървеш от надменния си нрав и да се разбираш нормално с останалите. Ще си способен да говориш честно и от сърце и повече няма да лъжеш и да говориш надменно. Нима тогава няма да притежаваш малко разум и известно подобие на честен човек? Нима няма да си придобил това навлизане? Тогава ще започнеш да печелиш нещо. Когато практикуваш да бъдеш честен по този начин, ще си способен да търсиш истината и да размишляваш над себе си, независимо от това какъв вид надменен нрав показваш, а след като известно време изживяваш това да си честен човек по този начин, несъзнателно и постепенно ще започнеш да разбираш истините и съответните Божии слова за това да си честен човек. И когато използваш тези истини, за да анализираш надменния си нрав, дълбоко в душата ти ще се появи просветлението и озарението на Божиите слова и сърцето ти ще започне да става по-ведро. Ясно ще видиш покварата, която надменният нрав причинява на хората, и грозотата, която ги кара да изживяват, и ще можеш да разпознаеш всяко от покварените състояния, в които те се намират, когато проявяват надменен нрав. Колкото повече анализираш, толкова по-ясно ще виждаш грозотата на Сатана и толкова повече ще го намразиш. Така лесно ще се отървеш от надменния си нрав. Когато познанията ти достигнат това ниво, ясно ще разбираш съответната истина в Божиите слова и ще осъзнаеш, че всичко, което Бог изисква от човека, е това, което хората с нормална човешка природа трябва да притежават и изживяват. Тогава вече няма да ти се струва трудно да практикуваш истината. Вместо това ще повярваш, че практикуването на истината е напълно естествено и обосновано, и че така трябва да живее човек. Тогава практикуването на Божиите слова и на истината ще е съвсем спонтанно, положително и активно, а в същото време още повече ще заобичаш истината. Положителните неща в сърцето ти ще се увеличат и там постепенно ще възникне истинско познание за Бог. Ето какво означава действително да разбереш истината. Ще имаш вярно мнение и правилен възглед по всички въпроси и това истинско знание и тези правилни възгледи постепенно ще пуснат корени в сърцето ти. Ето какво означава да навлезеш в истината реалност — това е нещо, от което никой не може да те лиши, и което никой не може да ти отнеме. Когато тези положителни неща постепенно се натрупат, дълбоко в сърцето си ще се почувстваш много обогатен. Повече няма да мислиш, че е безсмислено да вярваш в Бог, и чувството за празнота в сърцето ти ще изчезне. Когато почувстваш колко е прекрасно да разбираш истината и видиш светлината на човешкия живот, у теб ще се зароди истинска вяра. А когато имаш вярата да изживееш Божието дело и когато видиш, че стремежът към истината и постигането на спасение са съвсем реални и действителни, ще практикуваш и изживяваш Божиите слова положително и активно. Ще разговаряш за своето истинско изживяване и познание, а така ще свидетелстваш за Бог и ще помагаш на повече хора да опознаят силата на Божиите слова и ползите, които истината носи на хората. Тогава ще практикуваш истината и ще изпълняваш добре дълга си с повече вяра, а така ще постигнеш истинско покорство към Бог. Когато говориш за истинското си свидетелство за преживяване, сърцето ти ще става все по-ведро. Ще почувстваш, че имаш повече възможности да практикуваш истината, и в същото време ще видиш, че имаш твърде много недостатъци и че има толкова много истини, които трябва да практикуваш. Такова свидетелство за преживяване е полезно и поучително не само за останалите — ти самият също ще почувстваш, че си спечелил нещо от стремежа си към истината и че наистина си получил Божиите благословии. Когато човек изживява така Божието дело, докато стане способен да свидетелства за Бог, това не само може да накара още хора да опознаят покварения си нрав, да отхвърлят оковите, ограниченията и страданията на този нрав и да им даде възможност да се освободят от влиянието на Сатана — то може и на самия него да вдъхне още повече вяра, за да върви по пътя на стремежа към истината и довеждането до съвършенство. Нима подобно изживяване не се превръща в истинско свидетелство? Ето какво представлява истинското свидетелство. Дали човек, който е способен да даде такова свидетелство за Бог, би почувствал, че да вярваш в Него е скучно, безсмислено или напразно? Категорично не. Когато човек може да свидетелства за Бог и има истинско познание за Него, дълбините на сърцето му се изпълват с мир и радост, а той се чувства обогатен и невероятно уравновесен. Когато човек живее в такова състояние и в такъв свят, естествено той няма да се принуждава да страда, да плаща цена и да се ограничава. Той няма да се принуждава просто да дисциплинира тялото си и да се отрича от плътта. Вместо това позитивно ще придобие повече познание за покварения си нрав. Освен това той ще се стреми и към опознаване на Божия нрав и на това, което Бог притежава и представлява, и ще се стреми да разбере какво трябва да прави, за да се подчини на Бог и да Го удовлетвори. Така ще разбере Божията воля от Неговите слова и ще намери принципите за практикуване на истината, вместо да се занимава с мимолетните си чувства, като например да не е способен да се сдържи, когато нещо се случи, да проявява лош характер, да е в лошо настроение, днес отново да се ядоса, отново да направи нещо зле или не на ниво и други подобни незначителни работи. Стига тези неща да не пречат на практикуването ти на истината, не е нужно да се тревожиш за тях. Трябва да останеш съсредоточен върху това да се справиш с покварения си нрав и да търсиш начин да практикуваш съгласно Божията воля и така, че да удовлетворяваш Бог. Ако практикуваш така истината, ще постигнеш бърз напредък в живота си и ще тръгнеш по пътя на стремежа към истината и към довеждането ти до съвършенство. Сърцето ти вече няма да е празно, ще имаш истинска вяра в Бог, ще проявяваш все по-голям интерес към Божиите слова и към истината и все повече ще ги цениш. Все повече ще започнеш да разбираш Божията воля и Неговите изисквания. Когато човек достигне това ниво, той напълно е навлязъл в Божиите слова и в истината реалност.

Вместо да практикуват и навлизат в истината реалност, сега много хора навлизат в някакво състояние, в което външно демонстрират добро поведение, готови са да платят цена, готови са да страдат и да дадат всичко от себе си. Дълбоко в сърцата им обаче все още е пусто и духовният им свят няма на какво да се опре. Защо нямат опора? Защото нямат път, когато нещо ги сполети, разчитат на пожелателно мислене и нямат принципи за практикуване на истината. Когато разкрият покварен нрав, те могат единствено да практикуват въздържание, но не са способни да търсят истината, за да се справят с него. За късмет на хората, тази тяхна стара плът има инстинктивната способност да страда. Сред неверниците има една поговорка, която гласи: „Няма непоносимо страдание, а само благословии, на които не можем да се насладим“. Човешката плът има вродена, инстинктивна способност: тя не може да се наслаждава на твърде много благословии, но е способна да понесе всяко страдание, да го изтърпи и да се въздържа. Дали това е хубаво нещо? Силна страна ли е, или е недостатък, слабост? Вярна ли е тази тяхна поговорка? (Не е.) Не е вярна, а ако нещо не е истината, то е безсмислица. Тази поговорка е само празни приказки, тя не може да разреши нито един от твоите проблеми, нито може да разреши практическите ти затруднения. Казано по-точно, тя не може да се справи с покварения ти нрав. Затова няма смисъл да я изричаме. Макар да си я чувал, да си наясно с нея и дълбоко в себе си да си я изпитвал, тя пак е безполезна. Неверниците имат и други поговорки, като например: „Ако не се страхувам от смъртта, защо да се страхувам от живота?“ и „Щом зимата е вече тук, колко далеч може да е пролетта?“. Това са доста гръмки твърдения, нали? Не са ли доста вдъхновяващи и философски? Неверниците твърдят, че тези поговорки „лекуват“ душата. Харесваш ли такива пословици? (Не.) Защо не? Някои хора може да кажат: „Просто не ги харесваме. Това са думи на неверниците, а ние харесваме Божиите слова“. Коя част от Божиите слова ти харесва тогава? Кой израз приемаш за истина? Кой израз си изживял, практикувал и придобил и в кой израз си навлязъл? Безполезно е просто да не харесваш поговорките на тези неверници. Може и да не ги харесваш, но не можеш ясно да разбереш същината им. Верни ли са тези пословици? (Не.) Независимо дали са верни или не, думите на неверниците нямат нищо общо с истината. Дори и хората да ги считат за добри и верни, те не съответстват на истината и не могат да се издигнат до нивото на истината. Всички те нарушават истината и са враждебни към нея. Неверниците не приемат истината, така че не е нужно да спорим с тях за това, кое е вярно и кое е грешно. Единственото, което можем да направим, е да се отнасяме към думите им като към объркани безсмислици и да не се занимаваме с тях. Какво означава „безсмислица“? Означава думи, които изобщо не са поучителни или ценни за хората, за техния живот, за пътя, по който вървят, или за тяхното спасение. Всички подобни твърдения са безсмислици и могат да се нарекат празни приказки. Те нямат нищо общо с живота и смъртта на човека или с пътя, по който той върви, и представляват безсмислици, които не изпълняват никаква положителна функция. Хората чуват подобен израз и продължават да живеят живота си, както обикновено и както винаги. Подобен израз няма да промени обстоятелствата, защото не е истината. Единствено истината е поучителна за човека и има неизмерима стойност. Защо казвам това? Защото истината може да промени съдбите на хората, техните мисли и възгледи, както и вътрешния им свят. Най-важното е, че истината може да премахне покварения нрав на хората. Тя може да промени качествата им, като ги превърне от сатанински в качества на истината — тя може да превърне човек, който живее с покварения си нрав, в човек, който живее според истината и Божиите слова. Нима животът на човек не се променя, когато изживява истината реалност и се основава на Божиите слова? Когато животът на човек се промени, това означава, че мислите и възгледите му са се променили, че схващанията, отношението и нагласите му към хората и нещата са се променили, че позицията и гледната му точка за събитията и нещата са различни от преди. Всички тези поговорки на неверниците са празни приказки и безсмислици. Те не могат да разрешат никакви проблеми. Нима това, което току-що цитирах: „Няма непоносимо страдание, а само благословии, на които не можем да се насладим“ не е безсмислица и празни приказки? (Така е.) И какво, ако можеш да страдаш? Ти не понасяш страдание, за да придобиеш истината, а за да се наслаждаваш на престиж и положение. Страданието ти няма никаква стойност или значение. Погледни фактите: изстрадал си толкова много и си платил толкова висока цена, но все още не си се опознал и дори не можеш да разбереш мислите и идеите, които поквареният ти нрав поражда, нито можеш да се справиш с тях. Смяташ ли тогава, че можеш да придобиеш навлизане в живота? Страданието ти има ли стойност? Няма никаква стойност. Страданието на някои хора е ценно. Например страданието, което хората понасят, за да придобият истината, има стойност: когато човек придобие истината, той може да наставлява и да подхранва останалите. Много хора страдат и плащат висока цена, за да разпространяват евангелието, като помагат да се разшири делото на църквата и на Божия дом и разпространяват евангелието на небесното царство. Оттук виждаме, че всеки, който страда и плаща цена, за да придобие истината и да удовлетвори Бог, ще спечели нещо от това. Тези хора ще получат Божието одобрение. Но има и такива, които не се стремят към истината, и макар че могат да дадат всичко от себе си, да страдат за Бог, и да получават Неговата доброта, тази доброта не е нищо повече от Божията милост и Неговото великодушие и отразява благосклонността Му към хората и благодатта, която Той им дава. Каква благодат? Малко материални благословии, нищо повече. Това ли искаш? Това ли е крайната цел на вярата ти в Бог? Не мисля така. От деня, в който повярва в Бог, нима желаеше само Неговата доброта, закрила и някои от материалните благословии, които Той дава? Това ли са нещата, които искаш? Към тях ли се стремиш във вярата си? (Не.) Могат ли тези неща да решат въпроса с твоето спасение? (Не.) Изглежда разсъждавате съвсем трезво. Разбирате кое е от решаващо значение и кое е важно. Не сте объркани. Знаете кое има тежест и кое не. Остава обаче да се види дали ще успеете да поемете по пътя на стремежа към истината.

Човек вярва в Бог не за да получи благодат или Божието великодушие и милост. Тогава за какво? За да бъде спасен. И така, какъв е знакът на спасението? Какво ниво изисква Бог? Какво е необходимо, за да бъдеш спасен? Трябва да се справиш с покварения си нрав. Това е разковничето. И така, в крайна сметка, когато всичко приключи, колкото и много да си изстрадал, колкото и висока цена да си платил и колкото и да се провъзгласяваш за истински вярващ — накрая, ако изобщо не си се справил с покварения си нрав, това означава, че не си човек, който се стреми към истината. С други думи, тъй като не се стремиш към истината, поквареният ти нрав не е преодолян. Следователно изобщо не си поел по пътя на спасението и всичко, което Бог казва, и цялото дело, което Той върши за спасението на човека, не е постигнало нищо в теб, не е довело до никакво свидетелство от твоя страна и не е дало никакъв резултат при теб. Бог ще каже: „Тъй като ти страда и плати цена, Аз ти дадох благодатта, благословиите, грижите и закрилата, които заслужаваш в този живот и на този свят. Но не ти се полага това, което човек заслужава след спасението си. Защо? Защото вече съм ти дал това, което заслужаваш в този живот и на този свят, а що се отнася до това, което човек заслужава след спасението, там за теб няма нищо, защото не си поел по пътя на стремежа към истината“. Ти не си между хората, които ще бъдат спасени, не си станал истинско сътворено същество и Бог не те иска. Бог не иска онези, които само полагат труд, тичат насам-натам, страдат и плащат цена за Него, които само донякъде вярват истински и имат малко вяра, но нищо повече. Такива хора могат да се открият във всички групи вярващи в Бог. С други думи, тези, които полагат труд за Бог и Му служат, са толкова много, че не могат да се преброят. Ако те са хора, които Бог е предопределил и избрал, които е довел обратно в Божия дом, тогава никой от тях не би отказал да полага труд за Него и да Му служи. Защо? Просто защото е много лесно да се направи. Затова има толкова много хора, които полагат труд и усилия за Бог. Има дори антихристи и зли хора, които, точно като Павел, също са способни да го правят. Хората като Павел не са ли твърде много? (Много са.) Представи си да влезеш в църква и да проповядваш по следния начин: „Стига да си готов да тичаш насам-натам, да страдаш и да платиш цена за Бог, тогава ще те чака венец на праведността“. Смяташ ли, че много хора биха се отзовали на твоя призив? Твърде много. Но за съжаление, в крайна сметка не това са хората, които Бог ще спаси и които могат да бъдат спасени. Такива хора просто остават на етапа на полагане на труд за Бог. Само това са готови да правят за Него. Тоест тези хора просто са готови да разменят труда си, за да им даде Бог късмет, благодат и благословии. Те не искат да променят методите си на оцеляване, начина си на живот или основата, на която разчитат, за да оцелеят. Не искат да приемат Божието правосъдие и порицание, за да променят покварения си нрав, и не искат да се стремят към истината, за да постигнат спасение. Естествено, можете да кажете и че тези хора са готови само да страдат и да платят цена, че са готови само да изоставят и да принесат в жертва всичко, което имат, че дават всичко от себе си независимо от цената и че са готови да полагат всякакъв труд, но ще им бъде изключително трудно, ако поискаш от тях да опознаят себе си, да приемат истината, да се справят с покварения си нрав, да се отрекат от плътта, да практикуват истината, да се откажат от злото в себе си и отново да се обърнат към Бог, както направиха ниневийците, да се вслушат в Неговите слова и да живеят според тях. Не е ли така? (Така е.) Нима това не е твърде притеснително? Бог е извършил такова голямо дело и е изрекъл толкова много слова, но защо тогава хората смятат, че е толкова трудно да се стремят към истината? Защо винаги са безразлични към нея? Дори и след като години наред са слушали проповеди, те все още нямат намерение да се променят. Дълбоко в сърцата си така и не се покаяха искрено пред Бог, нито действително признаха и приеха факта, че нравът им е покварен. Както във възгледите си за нещата, така и в действията си те така и не се отказаха от собствените си схващания и никога не потърсиха истината. Не подхождат към всеки въпрос с нагласата да променят възгледите си и да се покаят пред Бог. И така, има доста хора, които са изживели много и са свършили много работа, които са изпълнявали дълга си дълго време, но все още не могат да дадат никакво свидетелство. Те все още нямат никакво познание за Божиите слова, нито са ги изживели, а когато говорят за своето изживяване и познаване на словата Му, са много смутени и безпомощни и изглеждат изключително неумели. Причината за това е, че те изобщо не познават истината или не се интересуват от нея. От друга страна, полагането на труд е толкова просто и лесно. Затова всички са готови да полагат труд за Бог, вместо да се стремят към истината.

Сега, като имаме предвид това, какво точно означава да се стремиш към истината? Казахме толкова много. Не трябва ли да дадем определение на това какво означава да се стремиш към истината? Можете ли да го определите? Определението трябва да е доста просто, нали? Ще се досетите ли, ако само размишлявате, обмисляте и разсъждавате върху думите? Някои хора може да кажат: „Стремежът към истината е обширна тема. Тя не може да се обясни ясно само с няколко изречения. Не знам какво да кажа по темата. С какви думи може да се опише? Стремежът към истината е велик въпрос и не може да се опише и определи както трябва с нищо друго освен с най-възвишените думи — само така можеш да впечатлиш всички!“. Смятате ли, че трябва да е така? (Не.) Е, тогава определете стремежа към истината с прости думи. (Да се стремиш към истината означава да използваш истината, за да се справиш с покварения си нрав.) Това счита ли се за определение? Правите ли си така заключение? Лесно ли е да се определи стремежът към истината? Това не е лесна задача. Трябва да положите известни усилия, за да го обмислите. Какво означава да се стремиш към истината? И така, нека се опитаме да дадем определение на това. Най-добрият от всички човешки езици е този, който е прост, разговорен и близък до живота. Няма да говорим на чужд език или с някакви високопарни думи. Ще използваме езика от ежедневието на обикновените хора, ще говорим свободно, разговорно и разбираемо, така че хората да могат веднага да разберат какво казваме. Като изключим непълнолетните или хората, които са твърде глупави или психично болни, всеки възрастен, който мисли нормално, ще може да разбере езика, който използваме, веднага щом го чуе. Именно това означава да е разговорен езикът, това се нарича ежедневен език. И така, какво означава да се стремиш към истината? Да възприемаш хората и нещата и да се държиш и да действаш в пълно съответствие с Божиите слова, според Божиите слова, като използваш истината за свой критерий — ето какво означава да се стремиш към истината. Така звучи точното определение на стремежа към истината. Въпрос: Какво означава да се стремиш към истината? Отговор: Да възприемаш хората и нещата и да се държиш и да действаш в пълно съответствие с Божиите слова, като използваш истината за свой критерий. Това е определението на стремежа към истината. Не е ли просто? Някои от вас може да кажат: „През цялото време разговаряш за това какво означава да се стремим към истината, а определението му се съдържа единствено в това изречение. Нима е толкова просто?“. Да, толкова просто е. Определението е толкова просто, а засяга толкова много свързани теми — и всички тези теми са свързани с темата за стремежа към истината. Те включват трудностите, които хората изпитват, техните мисли и възгледи, както и всичките им безбройни извинения, оправдания, методи и нагласи по отношение на стремежа към истината. Да не забравяме темата за съпротивата на хората срещу стремежа към истината и за отказа им да се стремят към нея в резултат на покварения им нрав. Разбира се, темата за стремежа към истината се засяга и в нещата, за които ви разказах: отделните пътища и стъпки за стремеж към истината, начинът, по който хората се стремят към нея, резултатите, които се постигат чрез стремеж към истината, и истината реалност, която може да се види у хората, които я изживяват. Крайният резултат от стремежа на хората към истината и от практикуването и изживяването на Божиите слова е пораждащото се свидетелство за преживяване на Неговите слова и на делото Му на спасението на човека. Това е най-важният резултат. Една от характеристиките на тези свидетелства е, че те свидетелстват за резултатите от Божието дело, а другата е, че свидетелстват за положителните ефекти, които могат да се видят при хората, които са се стремили към истината, а именно, че в по-голяма или по-малка степен те са се справили с покварения си нрав. Например когато хора, които в миналото си са били много надменни и са постъпвали произволно, безразсъдно и своеволно, разберат от четенето на Божиите слова, че това е покварен нрав, а след това го приемат и го признаят. Те постепенно осъзнават вредата, която този покварен нрав нанася на останалите, както и на тях самите: в по-тесен смисъл той вреди на хората, а в по-широк — нарушава, прекъсва и ощетява делото на църквата. Това е част от резултата и е нещо, което човек научава, когато разбира Божиите слова. Освен това, въз основа на откровението на Божиите слова, тези хора признават покварения си нрав, а след това, в уредени от Бог ситуации, постепенно се покайват и изоставят предишния си начин на живот и старите си възгледи за своето поведение и за действията си. В Божиите слова намират принципи и пътища за практикуване и се справят с проблемите според принципите за практикуване, които Бог им е дал. Ето какво означава наистина да се покаеш и да се промениш. Те са способни да се държат и да постъпват според Божиите слова и в крайна сметка започват да търсят истините принципи при всяко действие и изживяват част от реалността на това да се опират на Божиите слова. Това е един пример за справяне с надменния нрав. Крайният резултат, който постигат по този начин, е, че вече не изживяват надменност. Вместо това те имат съвест и разум, способни са да търсят истините принципи и действително се подчиняват на истината. Това, което практикуват и изживяват, вече не е подвластно на покварения им нрав, а приемат истината за свой критерий и изживяват реалността на Божиите слова — това е резултатът. Нима този резултат не се постига чрез стремеж към истината? (Така е.) Това е резултатът, до който стремежът към истината води у хората. А за Бог този начин на живот е истинско свидетелство за Самия Него и за Неговото дело. Този резултат се постига, когато сътвореното същество изпита правосъдието, порицанието и разобличаването на Божиите слова. Това е истинско свидетелство, а то е нещо славно за Бог. Разбира се, хората не го приемат за славно. За тях то е само почетно и забележително и е свидетелството, което едно сътворено същество трябва да притежава и да изживява, след като изпита Божието дело. Хората, които се стремят към истината, постигат този положителен ефект. Бог също така приема този опит, това знание и нещата, които тези хора изживяват, като резултат от Своето дело. За Него това е свидетелство, което поразява Сатана с огромна сила. Ето какво обича и цени Бог.

Току-що определихме какво означава да се стремиш към истината. Доближи ли се до реалността представата ви за това, какво означава да се стремите към истината, с помощта на това определение? (Да.) Сега, след като определихме стремежа към истината по разбираем за вас начин, как трябва да се отнасяте към предишните си стремежи? Възможно е повечето от вас да не се стремят към истината. Не ви ли е малко неприятно да го чуете? Прочетете определението още веднъж. (Какво означава да се стремиш към истината? Отговор: Да възприемаш хората и нещата и да се държиш и да действаш в пълно съответствие с Божиите слова, като използваш истината за свой критерий.) Вече можете да го казвате точно. След като го разгледате още веднъж, смятате ли, че е правилно? (Да.) Какъв ще е резултатът, ако оцените предишните си стремежи и практики въз основа на това определение? Ще сте способни да разберете дали сега притежавате истината реалност и да проверите дали със сегашното си поведение се стремите към истината. Това не е абстрактен начин за изразяване, а е доста разговорен език, нали? (Така е.) Това е прост език, който всеки обикновен човек може да разбере. Макар да изглежда лесно за разбиране, хората срещат проблем. Какъв е този проблем? След като разберат определението, те се чувстват неудобно и неприятно. Защо са разстроени? Защото чувстват, че предишните им страдания и цената, която са платили, са заклеймени, че са били напразни, и това ги натъжава. Като чуят това, някои хора ще кажат: „О, значи това било определението на стремежа към истината! Ако се придържаме към това определение, нима напразно платихме цялата цена и напразно отдадохме всичко от себе си в миналото? Ако не беше определил какво означава да се стремим към истината, щяхме да продължим да мислим, че се справяме добре в стремежите си. Сега, когато даде това определение, не отидоха ли на вятъра всички наши стремежи и цялата цена, която платихме? Нима не се разбиха мечтите ни да получим венец и награда? Когато разберем истината, би трябвало да сме благословени и мечтите ни да се сбъднат, защо тогава сега, когато разбираме истината, сме подложени на правосъдие? Защо живеем безнадеждно в тъмнина? Миналото и настоящето ни са заклеймени, а и бъдещето не се знае какво ще е. Изглежда, че нямаме никаква надежда да бъдем благословени“. Така ли е? Правилно ли е хората да мислят така? (Не.) И така, трябва ли хората да мислят така? (Не.) Не трябва. Но това има и хубава страна: можеш много пъти да се молиш и да четеш това определение за стремежа към истината, след което да погледнеш назад към миналото си, после — към настоящето си и след това — напред към бъдещето си. Може да се чувстваш разстроен, но това само показва, че не си безчувствен. Знаеш, че трябва да мислиш за миналото, настоящето и бъдещето си, че трябва да правиш планове за перспективите си, да мислиш за тях, да се тревожиш за тях и да се вълнуваш от тях. Това е добре. То доказва, че още си жив, че си жив човек и че сърцето ти не е мъртво. Тревожно е, когато хората остават равнодушни, независимо какво им се казва и колко ясно се разговаря с тях за пътя на стремеж към истината. Те си мислят: „Просто съм си такъв. Кой изобщо се интересува дали ще бъда благословен или ще ме сполети бедствие? Съди ме, заклеймявай ме — прави каквото искаш!“. Каквото и да им се говори, те са безчувствени към него. Това вещае проблеми. Какво имам предвид под проблеми? Означава, че както и да разговаряш с тях за истината, те няма да я разберат; те са мъртви хора без души. Те нямат представа за неща като вярата в Бог, стремежа към истината, спасението или Божието дело на спасението на човека и не ги разбират. Все едно да се опитваш да научиш да пее човек, който не е музикален, или да научиш далтонист да смесва цветовете: просто е невъзможно. Общението по тези въпроси няма никакво значение или стойност за тях, защото каквото и да им кажеш — колкото и задълбочено или повърхностно, конкретно или обширно да е то, ще им бъде все едно — те така или иначе няма да почувстват нищо. Те са като слепи хора с очила — дали ги носят, или не, не влияе на зрението им. Някои хора често казват: „Щом зимата е вече тук, колко далеч може да е пролетта?“, „Ако не се страхувам от смъртта, защо да се страхувам от живота?“ и „Колкото и да махам с ръце, и малко облаче няма да отместя“. Това са все думи на мъртви хора, които нямат души, но се мислят за много умни. Казано на духовен език, липсва им духовно разбиране. Тези, които нямат духовно разбиране, са мъртви хора, дори докато живеят. Могат ли мъртвите да разбират думите на живите? Те си мислят: „Какво общо имат с мен всички тези приказки за стремеж към истината, за възприемането на хората и нещата и поведението и действията на човек? Ако не се страхувам от смъртта, защо да се страхувам от живота?“. Който мисли така, е свършен. Той е един от мъртвите. Така е и с определението за стремежа към истината. Каквито и намерения или планове да имате за пътя си в бъдеще, след като прочетете това определение, или както и да се променяте, всичко се свежда до личния ви стремеж. Това са словата, които трябва да кажа, и делото, което трябва да свърша. Казах всичко, което трябваше, и което имах да кажа. Ако наистина обичате истината и имате волята да се стремите към нея, би било добре да приемете определението Ми за стремежа към истината като своя цел и насока за стремежа си, когато става въпрос за начина, по който обикновено възприемате хората и нещата и се държите и действате, или да го приемете като ориентир за постепенното си навлизане в реалността на Божиите слова и на истината реалност. Ако го направиш, определено ще спечелиш нещо по пътя на стремежа си към истината в близко бъдеще. Някои хора може да кажат: „Никога не е твърде късно да се стремиш към истината“. Това е неточно — ако не се стремиш към истината преди да приключи Божието дело, после действително ще е твърде късно. Как трябва да се изтълкува това схващане? Стремежът към истината трябва да се осъществи преди да приключи Божието дело. Тоест това схващане е вярно, докато Бог не удари камбаната, за да обяви, че делото Му е приключило. Но когато Божието дело приключи и Той каже: „Повече няма да извършвам делото на спасението на човека и няма да изричам повече слова, с които да помагам на хората да постигнат спасение, нито слова, които са свързани със спасението на човека. Няма да говоря повече за такива неща“, тогава делото Му наистина ще е приключило. Наистина ще е твърде късно, ако чакаш дотогава, за да се стремиш към истината. Независимо от всичко, ако започнеш да се стремиш към истината сега, все още ще имаш време — все още имаш възможност да постигнеш спасение. Отсега нататък прави всичко по силите си, за да започнеш постепенно да възприемаш хората и нещата и да се държиш и да действаш в съответствие с Божиите слова, като използваш истината за свой критерий. Стреми се в кратък срок да прочетеш и да разбереш всички Божии слова, които разкриват покварения нрав на човека, и се упражнявай да размишляваш над себе си и да опознаеш себе си. Това е от огромна полза за навлизането ти в живота. Вземи например тези от Божиите слова, които разкриват покварения нрав на човечеството, тези, които засягат нрава на антихристите. Нима това не са най-важните слова? (Така е.) И какво трябва да направиш въз основа на тези слова? Да се заклеймиш? Да се прокълнеш? Да се лишиш от бъдещето и съдбата си? Не — трябва да ги използваш, за да разбереш покварения си нрав. Не се опитвай да избягаш от това. Всеки човек трябва да премине през този етап. Какво означава, че всеки човек трябва да премине през това? Точно както всеки човек се ражда от майка и баща, после расте, остарява и умира. Това са етапи, през които всеки трябва да премине последователно. Колко важен е стремежът към истината? Толкова е важен, колкото е и ежедневното хранене и приемането на течности за човека. Ако спреш да ядеш и да пиеш всеки ден, плътта ти няма да може да оцелее, животът ти няма да може да продължи. „В съответствие с Божиите слова“ означава да възприемаш хората и нещата и да се държиш и да действаш в пълно съответствие с Божиите слова, които от своя страна пораждат твоите възгледи, методи и практики. Разбира се, „в съответствие с Божиите слова“ е равнозначно на „като използваш истината за свой критерий“. Затова в определението за стремежа към истината „в съответствие с Божиите слова“ е достатъчно само по себе си. Защо трябва да се добавя „като използваш истината за свой критерий“? Защото има някои конкретни проблеми, които не са разгледани в Божиите слова. В такива случаи трябва да търсиш истините принципи и да възприемаш хората и нещата и да се държиш и да действаш в съответствие с тях. Така ще постигнеш съвършена точност. Преди да постигне съвършена точност, човек трябва да познава покварения си нрав и да признае покварените си прояви и покварената си същност. След това трябва искрено да се покае и така да се промени истински. Всеки един от процесите в тази поредица е незаменим, точно както, когато човек се храни: храната трябва да се постави в устата, след това през хранопровода да премине в стомаха, след което да се смели и усвои. Едва след това тя постепенно навлиза в кръвта и се превръща в необходимите за човешкото тяло хранителни вещества. Хората се стремят към истината и я приемат като свой критерий, след което могат да я практикуват, да я изживеят и да навлязат в истината реалност. Всеки от нормалните процеси в тази последователност е незаменим. Те са задължителни стъпки, които всеки човек, който се стреми към истината, трябва да предприеме, докато се стреми към всеки от елементите на истината. Някои хора може да кажат: „Не ми трябват тези стъпки и процеси, за да се стремя към истината. Просто направо ще потърся истината, а след това ще я практикувам и ще я превърна в своя реалност“. Това разбиране е опростено, но ако може да постигне резултати, тогава, разбира се, че е по-добрият вариант. Това показва, че опознавайки редовно покварения си нрав, вече си натрупал известни знания и успехи и затова можеш да пропуснеш процесите на изследване, опознаване, приемане, покаяние и т.н. и да преминеш направо към търсене на истините принципи. За да може човек да се насочи направо към търсене на истините принципи, той трябва да притежава определен духовен ръст. Какво означава да притежава такъв ръст? Означава, че такива хора имат истинско познание за покварения си нрав и че когато не разбират истините за нещо, което ги сполетява, вече не е необходимо да се опознават, да се покайват или да обръщат посоката си. Единственото, което трябва да направят, е директно да разберат истините принципи, а след това да практикуват според тях. Това е достатъчно. Това не е духовният ръст на обикновените хора. Хората с такъв ръст са преживели поне процеса на суровото Божието осъждане, порицание, дисциплиниране и изпитание. Те са постигнали покорство към Бог и вече са поели по пътя към довеждането си до съвършенство. Такива хора не се нуждаят от процеси като осъзнаване на своята поквара, а след това — от признаването ѝ, покаянието и промяната. И така, ами вие? Трябва ли повечето от вас да започнат с опознаването си? Ако не познаваш себе си, няма да си убеден и няма лесно да приемеш истината, нито ще си способен на истинско покаяние. Можеш ли да се подчиниш на истината, без действително да се покаеш? Можеш ли да се подчиниш на Бог? Определено не, а в такъв случай няма да бъдеш спасен.

След това общение имате ли вече някакъв път, по който да се стремите към истината? Имате ли увереността да се стремите към нея? (Да.) Това е добре. Би било притеснително, ако нямахте никакъв път. Възможно е някои от вас да се почувстват негативно настроени след проповедта. „О, не! Нямам способности. Слушах проповедта, но изобщо не мога да я разбера. Разбирам само част от доктрината. Като че ли нямам много духовно разбиране. Чувствам се безразличен към стремежа към истината. При изпълнение на дълга си мога само да положа някакъв труд. Недостатъците ми са твърде много и съм изпълнен с покварен нрав. Предполагам, че това не може да се промени. Просто така ще я карам. Стига ми да полагам труд“. Може ли човек с подобни негативни мисли да поеме по пътя на стремежа към истината? Изглежда малко опасно, тъй като именно тези негативни мисли поставят огромно препятствие пред стремежа към истината. Колкото и добър да е този път, ако не ги разсее, човек няма да може да поеме по него. Някои хора са се проваляли и са падали много пъти по пътя си на стремеж към истината и накрая се обезсърчават: „Това е — повече няма нужда да се стремя към истината. Моята съдба не е да бъда благословен. Бог не го ли каза Сам: „Имаш ли лицето на човек, който може да получи благословии?“. Само като се погледна в огледалото и вече знам, че имам обикновен външен вид, очите ми са безизразни, чертите на лицето ми не са пропорционални и не излъчвам никаква изисканост. Откъдето и да го погледна, просто не приличам на благословен човек. Ако Бог не го е предопределил, хората могат да се стремят колкото си искат, но от това няма да има никаква полза!“. Вижте нагласата на тези хора: как могат да поемат по пътя на стремежа към истината, когато в сърцата им има толкова много грозни неща, с които още не са се справили? Стремежът към истината е най-важният въпрос в живота, а най-лошото, което можете да направите, е непрекъснато да го обвързвате с получаването на благословии. Човек първо трябва да сложи край на намерението си да получава благословии. След това стремежът към истината ще върви по-гладко. Когато става дума за стремежа към истината, най-важното е не да гледате дали много хора са поели по този път и не да следвате това, което избира мнозинството, а да се съсредоточите единствено върху стремежа си да удовлетворите Божиите изисквания, катовземете пример от Петър. Най-важното е да виждате ясно настоящето и да живеете в него, да знаете какъв точно покварен нрав проявявате в момента, и незабавно и бързо да потърсите истината, за да се справите с него, като първо старателно го анализирате и опознаете, а след това се покаете пред Бог. Практикуването на истината е от първостепенно значение, когато се покайвате — това е единственият начин да постигнете реални резултати. Дали ще е достатъчно просто да кажеш на Бог: „Боже, искам да се покая. Съжалявам. Сгреших. Моля те да ми простиш!“ и да си мислиш, че това е всичко, което трябва да направиш, за да получиш Божието одобрение? (Не.) Няма да си способен да навлезеш в истината, ако все искаш да казваш на Бог: „Боже, съжалявам. Сгреших“ и се надяваш, че щом го кажеш, Бог ще отвърне: „Всичко е наред. Давай нататък“ и ако постоянно живееш в такова състояние. И така, как трябва да се молите и покайвате пред Бог? Има ли път? Нека, който има опит в това, да разкаже малко за него. Никой ли няма? Изглежда, че по принцип никога не отправяте молитви на покаяние, и нито изповядвате греховете си, нито се разкайвате пред Бог. И така, как трябва да загърбите собствените си желания и намерения? Как трябва да се справите с покварата си? Имате ли път за практикуване? Например, ако нямаш път за справяне с надменния си нрав, трябва да се помолиш на Бог по следния начин: „Боже, имам надменен нрав. Мисля си, че надминавам останалите, че съм по-добър и по-умен от тях, и искам да ги накарам да ме слушат. Това изобщо не е разумно. Макар да знам, че е надменност, защо не мога да се отърва от нея? Умолявам Те да ме дисциплинираш и порицаеш. Готов съм да се отърва от надменността си и от собствената си воля, за да търся Твоята воля. Готов съм да се вслушам в Твоите слова и да ги приема за свой живот и за принципи, според които да действам. Готов съм да изживея словата Ти. Умолявам Те да ме напътстваш, моля Те да ми помагаш и да ме водиш“. В тези думи личи ли покорно отношение? Личи ли желание за покорство? (Да.) Някои хора може да кажат: „Само с еднократна молитва няма да стане. Когато ме сполети нещо, аз продължавам да живея според покварения си нрав и продължавам да искам да командвам“. В такъв случай продължи да се молиш: „Боже, аз съм толкова надменен, толкова непокорен! Умолявам Те да ме дисциплинираш, да възпреш злодеянията ми и да обуздаеш надменния ми нрав. Умолявам Те да ме напътстваш и да ме водиш, така че да живея, да постъпвам и да практикувам според Божиите слова и изисквания“. Идвай пред Бог по-често с молитва и със смирена молба и Го остави да върши делото Си. Колкото са по-искрени думите ти и колкото е по-искрено сърцето ти, толкова по-голямо ще стане желанието ти да се отречеш от плътта си и от себе си. Когато то надделее над желанието ти да действаш според собствената си воля, сърцето ти постепенно ще се промени, а когато това се случи, ще се зароди надежда, че ще практикуваш истината и ще действаш според истините принципи. Когато се молиш, Бог няма да ти отвърне нищо, няма да ти укаже нищо, нито ще ти обещае каквото и да е, но ще погледне в сърцето ти и ще изследва намеренията, които стоят зад думите ти. Той ще следи дали това, което казваш, е искрено и вярно, и дали отправяш просби и молитви към Него с честно сърце. Когато Бог види, че сърцето ти е честно, Той ще те води и ще те напътства, както си поискал и си се молил да направи, и, разбира се, също ще те порицае и дисциплинира. Когато Бог изпълни просбите ти, сърцето ти ще се просветли и донякъде ще се промени. И обратното, ако молитвите и просбите ти към Бог не са искрени и нямаш истинско желание да се покаеш, а само се опитваш нехайно да Го умилостивиш и да Го заблудиш с думите си, тогава, когато Бог изследва сърцето ти, нищо няма да направи за теб и ще те презре и отхвърли. При тези обстоятелства ти пак няма да почувстваш Бог да ти казва нещо или да прави каквото и да е, нито ще почувстваш, че предприема каквито и да е действия, но Бог няма да извърши никакво дело в теб, защото си с нечестно сърце. А какво ще стане, ако Бог не извърши никакво дело? В пълно съответствие с намеренията ти, сърцето ти няма да има желание да се покае и изобщо няма да се промени. И така, това, което правиш в дадената среда и в случая, пред който си изправен, все още ще бъде продиктувано от човешката воля и от покварения нрав, вместо да се основава на истините принципи. Ще продължаваш да действаш и практикуваш според това, което искаш и желаеш. Резултатът от молитвите ти към Бог ще е същият, както и преди да се помолиш — няма да има никаква промяна. Все още ще правиш каквото си искаш, без изобщо да се промениш. Тоест субективните усилия на хората и това дали разбират истината са важни за процеса на стремеж към истината. В същото време, когато хората разбират истината и желаят да я практикуват, но им е трудно да го постигнат, те трябва да се уповават на Бог, да Му отдадат сърцата си и да отправят искрени молитви към Него. Това също е много важно; всички тези неща са незаменими. Ако молитвите ти към Бог са повърхности и формални и Му казваш: „Боже, сгреших. Съжалявам“ и ако в сърцето си си толкова нехаен към Него, колкото са и думите в твоята молитва, тогава Бог няма да извърши никакво дело, нито ще ти обърне внимание. Ако кажеш: „Боже, съжалявам. Сгреших“, Бог определено няма да отвърне: „Всичко е наред“. Заради повърхностните, лекомислени думи, които си Му казал, Бог ще те попита: „В какво сгреши? Какво възнамеряваш да правиш? Ще се покаеш ли? Ще загърбиш ли злото в себе си и ще се промениш ли? Ще се откажеш ли от волята, намеренията и интересите си и ще побързаш ли да се промениш? Можеш ли да вземеш решение да се промениш?“. Докато това се случва, е възможно да не чуеш, че Бог те пита нещо, но ако кажеш на Бог: „Боже, съжалявам. Сгреших“, от Негова гледна точка, отношението Му ще е такова, каквото току-що описах: Той ще потърси отговор от теб с тези слова. Как ще потърси отговор от теб? Ще продължи да следи твоите постъпки и изборите, които правиш, след като си казал: „Боже, съжалявам. Сгреших“. Ще провери дали твоето покаяние е искрено, дали действително е породено от признаването на собствената ти поквара и ненавистта ти към нея. Бог ще провери какво е твоето отношение към Него и към истината, как гледаш на собствения си покварен нрав и как се отнасяш към него, както и дали възнамеряваш да се откажеш от погрешните си възгледи и постъпки. Той ще провери изборите, които правиш, и дали предпочиташ да вървиш по пътя на стремежа към истината; как ще действаш и какви принципи ще спазваш занапред; дали можеш да практикуваш истината и да Му се подчиняваш. Бог ще изследва всяка твоя стъпка, всяко твое намерение и всеки твой избор и ще провери дали постъпките ти, след като си направил своя избор, наистина са действия на покаяние и обръщане към Бог. Това е основният въпрос.

Как трябва да се променят хората, след като са избрали да се покаят? Като загърбите желанията си, мислите и възгледите си, както и предишните си привички, за да практикувате истината и действително да се промените. Ето какво означава да се промените истински. Ако само твърдиш, че искаш да се промениш, но в сърцето си все още си се вкопчил в собствените си желания, загърбваш истината и продължаваш със старите си привички, значи не си се променил истински. Как трябва да те определи Бог от Своя гледна точка, ако, когато се молиш, Му казваш само: „Боже, съжалявам. Сгреших“, но с цялото си поведение след това все още правиш избори, действаш, практикуваш и живееш според собствената си воля и в противоречие с истината във всяко отношение? Като човек, който не се е променил. Най-малкото Той ще каже, че не възнамеряваш да се промениш. Може да казваш на Бог: „Боже, съжалявам. Сгреших“, но това са само голи думи, те не са покаяние и изповед, които излизат от дълбините на сърцето ти. Те не отразяват нагласа за признаване на вина и покаяние, а са просто празни приказки. Бог не слуша какво казваш — Той гледа какво мислиш, планираш и кроиш. И когато Бог види, че основата и принципите на твоите действия все още противоречат на истината, Той ще произнесе истинска, реална и точна присъда над теб. Ще каже: „Ти не си се променил и не се променяш“. И когато Бог каже това, когато Бог произнесе тази присъда над теб, Той повече няма да ти обръща внимание. А когато Бог те пренебрегне, в сърцето ти ще е тъмно през следващите дни и каквото и да правиш, няма да имаш просветление и озарение, и изобщо няма да осъзнаваш кога разкриваш покварения си нрав, нито ще бъдеш дисциплиниран заради това. Ще станеш безчувствен и слабоумен, ще се чувстваш празен и няма да има на какво да се осланяш. Най-лошото е, че ще продължиш да се отдаваш на своеволията си и на безразсъдното си поведение и да позволяваш на покварения си нрав да се разраства и да се развива безконтролно. Именно това ще се случи. Каква ще е основната последица от това поведение на човека? Когато човек се отрече от истината, последицата, която си навлича, е, че Бог няма да му обръща внимание. Макар Бог да не ти каже или посочи явно каквото и да е, ще можеш да го почувстваш. Съдейки по мислите и идеите ви, реалните ви състояния и отношението ви към истината, ще стане ясно, че цялостното ви състояние е състояние на безчувственост, слабоумие, непреклонност и други подобни проявления. Тези неща се виждат у хората. И така, след като сравните с това реалния си живот и нещата, които практикувате, може би ще искате да проучите или да изследвате следното: в какво състояние и положение се намираш, когато изобщо не си се обърнал към Бог, макар и да Му изреждаш много приятни за ухото, сладникави думи? И в какво състояние и положение си, когато наистина се промениш, дори и да не се молиш на Бог със сладникави или приятни думи, а просто говориш от сърце? Двете състояния са коренно различни. В ежедневието си хората трябва да са способни да почувстват делото на Светия Дух и всичко, което Той върши, както и всяка воля, която иска да изрази, въпреки че Бог може да не посочва явно нищо на хората в ежедневния им живот и нищо да не им казва изрично. Естествено, наблюдаващите също могат да почувстват тези неща. Човек, който е бил безчувствен и празноглав, може изведнъж да стане умен, както и човек, който по принцип е умен, може изведнъж да стане безчувствен, празноглав и безполезен. Тези две положения или състояния могат да се появят едновременно при един човек или при различни хора, както се и случва доста често. Това позволява на хората да видят, че в много случаи интелигентността или глупостта на човека не зависят от неговия мозък, от неговите мисли или способности, а се определят от Бог. Ясно ли е? (Да.) Никога няма да разбереш тези неща, докато не ги изпиташ. Щом ги изпиташ, ще знаеш, че колкото по-дълбоко ги изживееш, толкова по-задълбочено ще ги разбереш и оцениш. Божията воля се съдържа в Неговите действия. Той няма да ти я покаже явно, нито ще ти каже изрично за нея, нито ще ти говори за нея, но това не означава, че няма отношение към теб. И не означава, че Бог няма мнение за нито една от мислите, идеите и нагласите ти, или за нито едно от състоянията ти. Когато хората таят лични намерения и планове, щом нещо ги сполети, когато очевидно проявяват покварен нрав — именно в тези моменти трябва да размишляват над себе си и да потърсят истината, а това са и критичните моменти, в които Бог наблюдава хората. Следователно, това дали си способен да потърсиш истината, да я приемеш и да се покаеш истински, са важните моменти, които разкриват човека в най-голяма степен. В такива моменти трябва да признаеш, че нравът ти е покварен, и да поискаш да се покаеш истински. Трябва да направиш искрено изявление пред Бог, а не безцеремонно да Му казваш: „Боже, съжалявам. Сгреших“. Това, което Бог иска от теб, не е безцеремонното ти отношение, а нагласа за искрено покаяние. Ако срещаш затруднения, Бог ще ти помогне, ще те напътства и ще те води стъпка по стъпка през промяната ти, по пътя към приемането на истината и стремежа към нея. Разбира се, ако се покайваш само на думи или ако възнамеряваш да се покаеш и искаш да загърбиш намеренията и желанията си, но не си искрен и нямаш волята да го направиш, Бог няма да те принуждава. Що се отнася до Бог, в отношението Му към човека „трябва“ не съществува. Бог ти дава свобода и възможност да избираш, а Той чака. Какво чака? Той очаква да види какъв избор ще направиш в крайна сметка и дали възнамеряваш да се покаеш. Ако възнамеряваш да се покаеш — кога ще го направиш? Как ще се прояви твоето покаяние? Ако възнамеряваш да се покаеш и искаш да го направиш, но все още с действията си се опитваш да защитаваш собствените си интереси, и все още не искаш да загубиш статуса си, очевидно не се покайваш истински и не си искрен в това отношение. Искаш да се покаеш само донякъде, но не се покайваш истински. Бог ще извършва ли делото Си в теб, ако само възнамеряваш да се покаеш, но не се покайваш истински? Няма да го извършва. Той ще каже: „Ами кога възнамеряваш да се покаеш?“. А ти няма да знаеш. Ще те попита ли Бог отново? Не. Той ще каже: „Значи не се каеш истински. Тогава просто ще изчакам“. Възможно е да не възнамеряваш да се покаеш, може да не искаш да се покаеш или да се откажеш от статуса и интересите си. Добре тогава. Бог ти дава свобода, а ти можеш да избираш каквото искаш. Бог няма да те принуждава. Но има едно обстоятелство, за което трябва да помислиш. Какво ще стане, ако не се промениш и не се покаеш като ниневийците? Ще бъдеш унищожен. Бог ще те пренебрегне, ако сега само възнамеряваш да се покаеш, но не предприемеш реални действия на покаяние. Защо ще те пренебрегне? Бог казва: „Не си искрен, не изразяваш позицията си, а сърцето ти още се колебае“. След кратък размисъл може да кажеш, че си готов да се покаеш, но ако не предприемеш никакви действия или не съставиш конкретен план, то ще си остане само една твоя мисъл, едно безпочвено твърдение. Затова Бог казва: „Аз просто няма да обръщам внимание на такива като теб. Ти не Ме интересуваш. Прави каквото искаш!“. Как трябва да постъпиш, когато един ден осъзнаеш: „О, не! Трябва да се покая“? Бог няма да се заблуди от думите ти и няма да се захване да действа сляпо, Той няма да си каже: „Той възнамерява да се покае. Щом е така, сега трябва да го благословя, нали?“. Бог няма да постъпи така. А какво ще направи? Ще те изследва. Възнамеряваш да се покаеш, желаеш да се покаеш и желанието ти за покаяние е малко по-силно от преди, но кой знае колко време ще мине, преди действително да го направиш. Покаянието не е истинско, ако не си предприел конкретни стъпки и нямаш конкретен план да практикуваш покаяние. Трябва да предприемеш реални действия. Щом предприемеш реални действия, Божието дело ще последва. Няма ли принципи в Божието дело и в отношението Му към хората? Когато Бог върши делото Си, хората получават просветление, очите им грейват, те са способни да разберат истината и да навлязат в реалността, а спечеленото се умножава стократно, хилядократно. Щом това се случи, наистина ще си благословен. И така, на каква основа трябва да градят хората, за да постигнат тези неща? (На способността за истинско покаяние.) Точно така. Когато хората наистина загърбят собствените си интереси и желания, когато се покаят истински пред Бог — което означава да спрат да извършват злодеянията си, да се отърват от злото, желанията и намеренията си, да се изповядат пред Бог и да приемат Божиите изисквания и слова — тогава те ще започнат да навлизат в реалността на промяната си. Единствено това е истинско покаяние.

Току-що разговаряхме за често срещани проблеми в хода на стремежа на хората към истината и за проблеми, които хората, които се стремят към истината, могат да разпознаят и разберат. Именно те са проблемите, които трябва да се разрешат. В миналото може и да не сме обяснявали или анализирали тези проблеми подробно, може дори да не сме стигали до ясни заключения за тях, но що се отнася до всяка от стъпките, през които хората преминават и до различните им постъпки и състояния в процеса на стремежа им към истината, Бог има съответните слова и дела и разполага с подходящи методи и средства, които използва, за да подходи към тези проблеми и да се справи с тях. Хората могат да изживеят и да разберат по малко от всички тези неща. Те не бива да разбират Бог погрешно или да таят представи или фантазии за Него, които не отговарят на реалността. Нещо повече, Бог не принуждава хората, а им дава достатъчно свобода и средства да правят своя избор по отношение на отделните стъпки и начини на действие и практикуване във връзка със стремежа към истината. И макар тези слова и изисквания да са отпечатани и да се изразяват на ясен и точен език, все пак всеки човек трябва да свободно да избере как да подходи към тези истини. Бог не принуждава хората. Ако искаш да се стремиш към истината, има надежда да бъдеш спасен. Ако не искаш да се стремиш към истината, ако не те е грижа за тези истини и ги пренебрегваш, ако изобщо не се интересуваш от тези начини за практикуване на стремежа към истината, така да бъде. Бог няма да те принуждава. Няма проблем и ако просто искаш да полагаш труд за Бог. Стига да не нарушаваш принципите, Божият дом ще ти позволи да направиш своя собствен избор. Макар стремежът към истината да е неразривно и тясно свързан с постигането на спасението, все още има достатъчно хора, които не се интересуват от стремежа към истината, които изобщо не мислят за нея, и които нямат нито намерение, нито планове да се стремят към нея. Тогава тези хора осъдени ли са? Не съвсем. Ако при изпълнението на дълга си отговарят на изискванията на Божия дом, те могат да останат и да продължат да го изпълняват. Божият дом няма да те лиши от правото да изпълняваш определен дълг, само защото не се стремиш към истината. Но изпълняването на дълга по този начин и до днес се определя като „полагане на труд“. „Полагане на труд“ го изразява добре, това е терминът, който Божият дом използва, но всъщност може да се нарече и просто „вършене на работа“. Някои от вас може би си казват: „Когато вършиш работа, ти плащат заплата“. Да, можете да получавате заплата за извършване на работа. И така, каква е заплатата ти? Твоята заплата е цялата благодат, която Бог ти е дал. А що се отнася до стремежа към истината, каквото и да възнамеряваш, планираш или искаш да правиш, сега мога ясно да ти кажа, че имаш свобода. Можеш да се стремиш към истината — добре; ако не го правиш, пак е добре. Но последното нещо, което ще ви кажа, е, че единствено като се стремите към истината можете да бъдете спасени. Ако не се стремите към истината, няма никаква надежда да бъдете спасени. Това е истината, която исках да ви кажа. Трябва да ви я кажа така, че ясно, изрично, точно и отчетливо да се запечата в сърцата ви, за да знаете недвусмислено в тях върху каква основа се изгражда надеждата за спасение. Ако се задоволяваш само с полагане на труд и си мислиш: „Всичко е наред, стига просто да изпълнявам дълга си и да не бъда отлъчен от Божия дом. Не е нужно да се занимавам с нещо толкова трудно като стремежа към истината“, правилна ли тази твоя позиция? Убеден ли си, че можеш да следваш Бог докрай, макар че сега все още вярваш в Него или изпълняваш даден дълг? Независимо от всичко, стремежът към истината е изключително важен в живота, той е по-важен от това да се ожениш и да имаш деца, от възпитанието на синовете и дъщерите, от живота и трупането на богатство. Той е по-важен дори от изпълнението на дълга и от стремежа към бъдеще в Божия дом. В крайна сметка, стремежът към истината е най-важното нещо в житейския път на човека. Ако все още не сте проявили интерес към стремежа към истината, никой няма да ви осъди и да каже, че в бъдеще няма да се стремите към нея. Аз също няма да ви съдя и да ви кажа, че ако не се стремите към истината сега, никога няма да го направите в бъдеще. Нещата не стоят така. Няма такава логическа връзка. Това не е вярно. Независимо от всичко, надявам се, че в близко бъдеще или дори в този момент ще можете да поемете по пътя на стремежа към истината, да станете хора, които се стремят към истината, и да се причислите към онези, които имат надежда за спасение.

Стремежът към истината е пряко свързан с постигането на спасение, затова темата за стремежа към истината не е маловажна. Макар да е често срещана, тя засяга много истини. Всъщност тази тема е тясно свързана с перспективите и съдбата на хората и макар да разговаряме често за нея, хората все още не са съвсем наясно с различните истини и проблеми, свързани със стремежа към истината, които трябва да разберат. Вместо това, някак си объркано, те просто подбират различни видове поведение и подходи, които смятат за добри, както и някои мисли и възгледи, които приемат за относително активни, възвисяващи и положителни, и се стремят към тях, като към истината. Това е огромна грешка. За да сме точни, много от нещата, които хората смятат за добри, правилни и коректни, не са истината. В най-добрия случай някои от тях може и да съответстват на истината, но не могат да се нарекат истината. Повечето хора разбират стремежа към истината съвсем погрешно и таят доста неправилни схващания и предразсъдъци към нея. Затова е необходимо ясно да разговаряме за това и да накараме хората да разберат истините, които трябва да разберат, и проблемите, които трябва да разрешат. Какво мислите за конкретните неща, свързани със стремежа към истината, за които току-що разговаряхме? Имате ли някакви планове или намерения? След като в общението си дадохме по-точно определение на това какво означава да се стремите към истината, много хора са малко озадачени за нещата, които са правили и разкривали, както и за това, което възнамеряват да правят в бъдеще. Те са разстроени, а някои от тях дори смятат, че за тях няма надежда и че има опасност да бъдат пропъдени. Правилно ли е състоянието на хората, ако сме разговаряли за истината разбираемо, но те се чувстват равнодушни? Нормално ли е то? (Не, не е нормално.) Няма ли да се почувстваш по-ентусиазиран, ако в миналото си се стремил към истината и получиш потвърждение за това, като слушаш това общение? (Така е.) Защо тогава хората се чувстват равнодушни? Каква е причината за това равнодушие? Колкото по-прозрачно и ясно се разговаря за истината, толкова повече пътища би трябвало да имат хората. Защо тогава хората се чувстват по-безразлични при наличието на повече пътища? Тук няма ли проблем? (Има.) Какъв е проблемът? (Ако някой знае, че е добре да се стреми към истината, но не иска да го прави, то е, защото не обича истината.) Хората не обичат истината и не възнамеряват да се стремят към нея — затова се чувстват равнодушни. А какво да кажем за предишните им действия? (Те са заклеймени.) „Заклеймени“ не е най-правилната дума — по-скоро предишните им действия не се признават. А какво ще последва, ако не бъдат признати действията им? Какво се случва, когато действията на хората не се признават? Какво означава това? Просто е — ако действията на хората не се признават, това показва, че те не се стремят към истината, а се стремят към неща, които смятат за правилни и добри, и че все още живеят според собствените си представи и идеи. Не се ли случва именно това? (Така е.) Именно това се случва. Когато Бог не признава действията на хората, те се чувстват разстроени. Нямат ли някакъв положителен и правилен път за практикуване в такива моменти? Нима е правилно някой да се настрои негативно, да изостави дълга си и да се предаде, като реши, че е безнадежден, само защото действията му не са признати? Това ли е правилният път на практикуване? (Не.) Това не е правилният път на практикуване. Когато на човек му се случи нещо подобно и той открие собствените си проблеми, трябва незабавно да смени посоката, в която върви. Ако чрез нашето общение за това какво означава да се стремиш към истината откриеш, че предишните ти действия и постъпки не са имали нищо общо със стремежа към истината, тогава, независимо дали това те тревожи или не, първото нещо, което трябва да направиш, е да промениш старите си погрешни начини и методи на практикуване, както и грешния път на стремежа си. Незабавно трябва да промените тези неща. Когато Бог отхвърли и не признае предишните действия на хората, когато каже, че тези действия са били просто полагане на труд и че нямат нищо общо със стремежа към истината, някои от тях ще си помислят: „О, ние, хората, наистина сме глупави и слепи. Не разбираме истината и не можем да видим нещата такива, каквито са, а през цялото време вярвахме, че практикуваме истината, че се стремим към нея и че удовлетворяваме Бог. Едва сега разбираме, че нещата, които сме правили в така наречения си „стремеж към истината“, са били просто добро човешко поведение — те са били просто неща, които хората правят въз основа на различните си инстинктивни способности, качества и дарби на плътта си. Те са далеч от същността, определението и изискванията на стремежа към истината; те просто нямат нищо общо с нея. Какво трябва да направим по въпроса?“. Това е сериозен проблем и той трябва да се реши. По какъв начин може да се реши? Възниква следният въпрос: като се има предвид, че Бог еднозначно отхвърли поведението и подходите, които хората преди смятаха за добри, и че няма да ги запомни, нито ги определя като стремеж към истината, тогава какво точно представлява стремежът към истината? Отговорът на този въпрос изисква хората да се молят и да четат внимателно определението за стремеж към истината, както и да намерят начин да практикуват съгласно това определение и да го превърнат в реалност в живота си. В миналото хората не практикуваха стремеж към истината, затова отсега нататък те трябва да приемат определението за стремеж към истината като свои устои и да основават поведението си на него. И така, какво е определението за стремеж към истината? То е следното: вда възприемаш хората и нещата и да се държиш и да действаш в пълно съответствие с Божиите слова, като използваш истината за свой критерий. Не може да се каже по-ясно и категорично. Какви бяха всички предишни действия и постъпки на хората? Съответстваха ли на Божиите слова и истината ли им беше критерият? Спомнете си, така ли беше? (Не.) Може да се каже, че подобни действия и начини на поведение се срещат изключително рядко, даже на практика почти липсват. И така, наистина ли хората нищо не постигнаха за толкова много години на вяра в Бог, четене и общение с Неговите слова? Нищо ли не практикуваха според Божиите слова? За какво се отнася определението: „да възприемаш хората и нещата и да се държиш и да действаш в пълно съответствие с Божиите слова, като използваш истината за свой критерий“, за което говорихме тук? Какъв проблем цели да разреши то? Към кои от проблемите на хората и към кои аспекти от същността на човешкия нрав е насочено? Сега хората може и да разбират определението за стремеж към истината, но когато става дума за причината, поради която предишните им действия не се признават и не се определят като стремеж към истината, тя си остава неясна, неразбираема и мъглява за тях. Някои хора ще кажат: „Откакто приехме Божието име, се отказахме от толкова много неща: отказахме се от семействата си, от работата си, изоставихме перспективите си. Някои от нас се отказаха от добрата си работа, други изоставиха щастливите си семейства, трети имаха страхотни добре платени професии с неограничени перспективи, но се отказаха от всичко. Това са нещата, от които се отрекохме. Откакто повярвахме в Бог, се научихме да бъдем смирени, търпеливи и великодушни. Не влизаме в спорове с останалите, когато общуваме с тях, правим каквото е по силите ни, за да се справим с всички въпроси, които възникват в църквата, и правим всичко възможно, когато нашите братя и сестри изпитват трудности, да им помагаме с любов. Избягваме да причиняваме вреда на останалите и да накърняваме интересите на други хора, доколкото е възможно. Наистина ли този подход няма нищо общо със стремежа към истината?“. Помислете сега внимателно. С какво са свързани отричането, отдаването на всичко, полагането на усилия, великодушието, търпението и дори страданието на човека? Как се постигат тези неща? На какво се основават те? Каква сила мотивира и кара хората да вършат тези неща? Помислете върху това. Нима тези неща не заслужават задълбочен размисъл? (Заслужават го.) Е, тъй като заслужават задълбочен размисъл, нека днес ги изследваме и проучим; нека видим дали тези неща, които човекът винаги е смятал за добри, правилни и благородни, имат нещо общо със стремежа към истината.

Ще започнем, като разгледаме от какво се отричат хората, какви усилия полагат и каква цена плащат. Откъде произлиза основната движеща сила за това хората да се отричат, да полагат усилия и да плащат цена, независимо в каква ситуация или среда се намират? При обобщението Си, стигнах до два източника. Първият е, когато хората в своите идеи и представи си мислят: „Ако вярваш в Бог, трябва да се отречеш, да дадеш всичко от себе си и да платиш цена за Него. На Бог му харесва, когато хората постъпват така. Не Му харесва, когато хората се отдават на удобства и се стремят към светски неща, или когато остават безразлични и продължават да живеят собствения си живот, след като са заявили, че приемат Неговото име и са станали Негови последователи. На Бог не му харесва, когато хората постъпват така“. От гледна точка на субективната воля на хората тази мисъл е несъмнен факт. Каквато и да е причината да приемат Бог и Неговото ново дело, субективната им воля се съгласява да действа така с увереността, че на Бог му харесва и че ще е щастлив и удовлетворен само когато хората постъпват така. Те смятат, че Бог определено ще е щастлив, стига хората да се борят усърдно, да полагат и да не пестят усилия, без да искат нищо в замяна, и стига да пренебрегват собственото си благополучие или печал, за да платят цена и да продължават да полагат усилия, да плащат цена, да дават всичко от себе си и да се жертват за Бог. Затова, щом хората повярват, че е така, без да се замислят прекланят глава и независимо от всичко останало се отричат от всичко възможно, принасят в жертва всичко възможно и понасят всички възможни страдания. Хората прилагат този подход, но вдигна ли някой от тях глава, за да попита Бог: „Боже, дали това, което правя, е това, от което Ти се нуждаеш? Боже, признаваш ли моето отдаване, моите усилия, моето страдание и цената, която платих“? Хората никога не задават на Бог тези въпроси и без да знаят какъв е Неговият отговор или какво е отношението Му, с желание продължават да полагат усилия, да се жертват и да дават всичко от себе си с увереността, че Бог ще бъде щастлив и доволен само ако страдат така. Някои хора дори стигат дотам, че се отказват да ядат кнедли, понеже се опасяват, че в противен случай Бог ще е недоволен. Вместо това те ядат царевичен хляб на пара, защото смятат, че яденето на кнедли е отдаване на удобства. Само когато ядат царевичен хляб на пара, баяти плоски хлебчета и туршия, те се чувстват спокойни, а щом се чувстват така, си мислят, че Бог със сигурност трябва да е доволен. Те бъркат собствените си чувства — на радост, скръб, гняв и щастие — с Божиите чувства, с радостта, скръбта, гнева и щастието Му. Не е ли нелепо това? Много хора приемат за истината всичко, което човекът смята за правилно, и го налагат на Бог с твърдението, че е Негово изискване към човека, понеже всички хора смятат така. А щом хората са убедени в това, съвсем вероятно и естествено е те несъзнателно да определят тези твърдения, поведение и подходи за истината. И тъй като хората са решили, че тези неща са истината, те ще смятат, че това трябва да са принципите за практикуване, които трябва да спазват, и че щом някой ги практикува и спазва по този начин, той практикува Божиите слова, стреми се към истината и, разбира се, изпълнява Неговата воля. А щом като хората „изпълняват Божията воля“, не си ли струва страданието им? Не плащат ли тази цена както трябва? Не е ли доволен Бог от това и не запомня ли именно него? Хората смятат, че определено е така. Това е отдалечеността и разликата между това, което хората приемат за „истината“, и Божиите слова. Те категоризират по един и същи начин като истината всичко, което в техните представи и идеи съответства на човешките морални качества, и което приемат за добро, благородно и правилно, а след това действат и се опитват да практикуват в тази посока, като си поставят строги изисквания. Те вярват, че така се стремят към истината, че не са нищо друго освен хора, които се стремят към истината, и, разбира се, че категорично са хора, които могат да бъдат спасени. Всъщност Божиите слова и истината нямат нищо общо с това, което е добро, правилно и положително в представите на хората. Дори обаче когато хората четат и държат в ръцете си Божиите слова, те приемат за истината всичко, което в техните представи е добро, правилно, красиво, любезно, положително, и което защитават, смятат го за положително нещо и неуморно се стремят към него, като не само от себе си изискват да се стремят към него и да го постигнат, но изискват същото и от останалите. Хората неуморно бъркат нещата, които смятат за добри, с истината, а след това се стремят към нея съгласно нормите и посоката, които тези неща налагат, и вярват, че така вече следват истината и изживяват истината реалност. Това е един от аспектите на погрешните разбирания на хората за стремежа към истината. Това погрешно разбиране се състои в това, че хората приемат за свои норми нещата, които в представите си смятат за добри, правилни и положителни, и с тях подменят Божиите изисквания към човека, както и изискванията и нормите на Неговите слова. Хората бъркат с истината нещата, които в представите си приемат за правилни и добри, и не само това, а и ги спазват и се стремят към тях. Това не е ли проблем? (Проблем е.) Това е проблем на човешките мисли и възгледи. Какво кара хората да постъпват така? Каква е основната причина за тези идеи и погрешни разбирания? Основната причина е, че хората смятат, че Бог харесва тези неща, и затова Му ги налагат. Например традиционната култура повелява на хората да бъдат трудолюбиви и пестеливи; трудолюбието и пестеливостта са човешки добродетели. „Трябва да понесеш големи страдания, за да стигнеш върха“ е друго подобно достойнство, както и „Прави каквото ти заповядва господарят, иначе колкото и усилия да полагаш, нищо няма да постигнеш“ и други подобни идеи. Хората от всички раси и групи вярват, че всичко, което те смятат за добро, правилно, положително, активно и възвишено, е истината, и се отнасят към него като към истината, а изместват всички истини, изразени от Бог. Те бъркат нещата, в които вярват твърдо и които принадлежат на Сатана, с истината и нормите на Божиите изисквания. Те насочват стремежа си към идеалите, посоките и целите, които си представят и вярват, че са правилни. Това е огромна грешка. Тези неща, които произлизат от човешките представи и идеи, изобщо не съответстват на Божиите слова и напълно противоречат на истината.

За да не бъде толкова абстрактна тази идея и за да можете да я разберете, ще дам няколко примера за това как хората бъркат с истината това, което според техните представи е добро и правилно. Например, след като повярват в Бог, някои жени спират да носят грим и бижута. Те оставят грима и бижутата си, защото смятат, че вярващите в Бог трябва да се държат прилично и че не могат да се гримират или да се обличат добре. Някои хора притежават автомобили, но не ги ползват, а вместо това карат велосипеди. Те смятат, че да шофираш означава да се отдаваш на удобство. Някои хора отказват да ядат месо, дори и да имат финансовата възможност за това, защото смятат, че ако винаги ядат месо, но дойде момент, в който обстоятелствата повече не им позволяват да го правят, ще станат негативни и слаби и ще предадат Бог. Затова превантивно се приучават да страдат без него. Други смятат, че като вярващи в Бог трябва да изглеждат добре възпитани и затова си дават сметка за своите недостатъци и лоши навици и работят усилено, за да променят тона, с който говорят, да сдържат избухливостта си и да правят всичко възможно да се държат изискано, а не просташки. Смятат, че щом човек е повярвал в Бог, трябва да се ограничава и въздържа, трябва да изглежда добър човек в очите на останалите и да се държи добре. Смятат, че така плащат определена цена, удовлетворяват Бог и практикуват истината. Някои хора от време на време се обличат изискано и ходят на пазар, а после се чувстват виновни за това. Те смятат, че щом сега вярват в Бог, не могат да се гримират, нито да се обличат изискано и да носят хубави дрехи. Вярват, че ако се гримират, обличат изискано и носят хубави дрехи, Бог няма да хареса това и ще го презре. Вярват, че Бог харесва примитивните хора, че не харесва промишлеността, съвременната наука или каквито и да било тенденции. Мислят, че се стремят към истината само ако се откажат от стремежа си към тези неща. Не е ли изкривено това разбиране? (Изкривено е.) Чели ли са тези хора внимателно Божиите слова? Приели ли са словата Му за истината? (Не са.) А щом не са приели Божиите слова за истината, към нея ли се стремят? (Не.) Ето защо тези подходи и проявления са просто следствие от това, че хората бъркат с истината нещата, които в представите си смятат за правилни и добри, и ги използват, за да подменят истината. Те практикуват тези неща с ентусиазъм, а после си въобразяват, че се стремят към истината и че са хора, които притежават истината реалност. Например има хора, които, откакто повярваха в Бог, не са гледали нито едно телевизионно предаване, нито новините, нито дори са излизали да пазаруват. Прекараха много нощи в купи сено и много дни — край колиби, защото разпространяваха евангелието и изпълняваха дълга си. Много пъти страдаха от стомашни болки заради студената храна, свалиха много килограми и изстрадаха много от липсата на сън и оскъдната храна. Много добре знаят всички тези неща, изброяват ги едно по едно. Защо си водят толкова точна сметка за тях? Причината е, че те вярват, че тези видове поведение и подходи са практикуване на истината, че удовлетворяват Бог, и че ако постигнат всички тези видове добро поведение, Бог ще ги одобри. И така, хората не се оплакват и без колебание практикуват тези неща. Никога не им омръзва да говорят за тях, да ги повтарят, и да си ги припомнят, а в сърцата си се чувстват много удовлетворени. И все пак, когато се изправят пред Божиите изпитания, когато обстановката, която Той подреди, не е такава, каквато искат, когато това, което Той изисква от тях, и Неговите действия не отговарят на техните представи, тогава нещата, които тези хора смятат за правилни, както и цената, която плащат, и техните практики, няма да са от никаква полза. Тези неща по никакъв начин няма да им помогнат да се подчинят на Бог или да Го опознаят в обстоятелствата, пред които са изправени. Напротив, те ще се превърнат в прегради и препятствия за навлизането им в реалността на Божиите слова и за покорството им пред Бог. Причината за това е, че така и не са разбрали, че нещата, които смятат за правилни, изобщо не са истината и че това, което практикуват, не е стремеж към истината. Тогава какво печелят хората от тези неща? Просто вид добро поведение. От тях хората няма да придобият истината и живота. И все пак те погрешно вярват, че тези добри постъпки са истината реалност, и се чувстват още по-категорични в заключението си, че това, което в представите си смятат за правилно, е истината и положителните неща, и следователно това заключение пуска корени в сърцата им. Колкото повече хората почитат и вярват сляпо в това, което в представите си смятат за правилно, толкова повече отхвърлят истината и се отдалечават от Божиите изисквания и слова. И в същото време колкото по-висока цена плащат хората, толкова повече смятат, че трупат капитал, и толкова повече вярват, че са достойни за спасение и да получат Божието обещание. Това не е ли порочен кръг? (Така е.) Къде се корени проблемът? Кой е основният виновник? (Хората погрешно приемат представите си за положителни неща и подменят Божиите слова с тях.) Хората подменят Божиите слова със свои собствени представи, загърбват Божиите слова и по същество ги пренебрегват. Тоест те изобщо не приемат Божиите слова за истината. Спокойно можем да кажем, че след като повярват в Бог, хората може да четат Божиите слова, но това, към което се стремят, това, което избират и практикуват, все още се основава на човешките представи и идеи и те не са поели по пътя на вярата в Бог според Неговите слова и изисквания. Откъде точно произтича проблемът, че хората вярват в Бог въз основа на собствените си представи и идеи? Откъде произлизат човешките представи и идеи? Откъде идват те? Може да се каже, че те произлизат предимно от традиционната култура и от човешкото наследство, както и от внушенията и влиянието на религиозния свят. Представите и идеите на хората са пряко свързани с тези неща.

Хората какви други неща приемат за добри, правилни и положителни в мислите и възгледите си? Давайте, можете да посочите няколко примера. Хората често казват: „Добрите хора живеят спокойно“ и „Простодушните винаги ще възтържествуват“ — това са само някои от тях, нали? (Така е.) А има и такива: „На доброто се отвръща с добро, а на злото — със зло. Всичко се връща, просто все още не му е дошло времето“, „Ако упорито се вкопчваш в злото, ще се самоунищожиш“, „Когото Бог иска да погуби, първо му взема ума“, „Трябва да понесеш големи страдания, за да стигнеш върха“, „Всички занимания са незначителни в сравнение с четенето“ и т.н. Всички тези дяволски слова са отвратителни. Когато чуя такива думи Ме обзема ярост, но хората така лесно ги изричат. Защо могат да ги изричат така лесно? Защо Аз не мога да ги изрека? Не ми харесват тези думи, тези поговорки. Фактът, че винаги са ви под ръка, че се леят от устите ви и че ги рецитирате така гладко, доказва, че много ги харесвате и им се възхищавате. Възхищавате се на тези празни, измамливи, нереални неща и в същото време ги приемате за свои девизи, за принципи, критерии и основания за действията си. А на всичко отгоре дори си мислите, че Бог също вярва в тях и че Неговите слова са просто различен подход към същите тези идеи и че те представляват общият смисъл на Божиите слова — призив към хората да бъдат добри. Правилно ли е това мнение? В тях ли е смисълът на Божиите слова и истините, които Той изразява? Съвсем не. Това, което Бог има предвид, няма нищо общо с тях. Следователно отношението на хората към истината трябва да се промени и начинът, по който разпознават истината, трябва да се коригира — което означава, че еталонът, по който те установяват истината, трябва да се коригира и промени. В противен случай ще им бъде трудно да приемат истината и няма да имат възможност да поемат по пътя на стремеж към нея. Какво е истината? Най-общо казано, всички Божии слова са истината. Какво е истината по-конкретно? Казвал съм ви и преди. Какво казах? („Истината е критерий за поведението, действията и почитта на хората към Бог“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Осма точка: искат да накарат другите да се подчиняват само на тях, а не на истината или на Бог (Трета част)).) Точно така. Истината е критерий за поведението, действията и почитта на хората към Бог. И така, истината има ли нещо общо с нещата, които хората приемат за правилни и добри в представите си? (Няма.) Откъде идват тези човешки неща? (От философията за светските отношения на Сатана и от някои мисли, които традиционната култура насажда у човека.) Точно така. Ако трябва да сме точни, тези неща произлизат от Сатана. А кои са видните, известни личности, които са втълпили тези неща на хората? Не са ли те Сатана? (Така е.) Всички тези ваши патриарси са Сатана — те са Сатана от плът и кръв. Само погледнете поговорките, на които китайците вярват: „Голяма радост е, когато приятел се завърне отдалеч“, „Така и така си дошъл, защо да не останеш“, „Не заминавай надалеч, докато родителите ти са още живи“, „Синовното уважение е добродетел, която трябва да се цени повече от всичко останало“, „Най-лошият от трите синовни порока е да нямаш наследник“, „Почитай мъртвите“, „На смъртния си одър човек е искрен и добър“. Анализирайте внимателно тези думи. Дали някои от тях представляват истината? (Не.) Всички те са заблуди и дяволски слова. Кажете Ми, колко трябва да са глупави хората, че да объркат тези заблуди и дяволски слова с истината, след като са приели Божието дело. Тези хора имат ли способността да разберат истината? (Не.) Такива хора са глупави и са напълно неспособни да разберат истината. А вие — след като прочетохте толкова много Божии слова, не притежавате ли поне малко познание за истината? (Притежаваме.) Откъде идва истината? (Тя идва от Бог.) Истината идва от Бог. Не вярвайте на нищо, което не е изречено от Бог. Тези сатанински философии за светските отношения и идеите на традиционната култура не са истината и човек не бива да възприема хората и нещата и да се държи и да действа в съответствие с тях, нито трябва да ги използва за свой критерии, защото те не идват от Бог. Щом нещо произлиза от човека, било то от традиционната култура или от някоя известна личност, независимо дали е продукт на науката или на обществото, и без значение от коя династия или човешка раса произхожда, то не е истината. И все пак хората приемат точно тези неща за истината, стремят се към тях и ги практикуват вместо истината. И през цялото време си мислят, че практикуват истината и че са напът да изпълнят Божията воля, докато всъщност е точно обратното: когато се стремиш и практикуваш въз основа на тези неща, ти все повече се отдалечаваш както от Божиите изисквания, така и от истината.

Изначално е нелепо хората погрешно да приемат за истината нещата, които смятат за добри и положителни, и да се стремят към тях, сякаш са истината. Как става така, че хора, които са приели Божието дело и са прочели много от Неговите слова, все още продължават да бъркат с истината нещата, които самите те смятат за добри, и да се стремят към тях, сякаш са истината? Какъв е проблемът тук? Това достатъчно ясно показва, че хората не разбират какво е истината и че изобщо не я познават. Това е един от аспектите на въпроса, който зададох преди малко: „След като тези неща не са истината, как могат хората да продължават да ги практикуват и да си мислят, че практикуват истината?“. Ще говоря за друг аспект, който се отнася до покварения нрав на човека. Хората вярват, че нещата, които в представите си приемат за добри, правилни и положителни, са истината, и на тази основа си кроят планове и вярват, че когато удовлетворят Бог и Бог е щастлив, Той ще ги дари с благословиите, обещани на хората. Тези планове не са ли опит да сключат сделка с Бог? (Така е.) От една страна, хората отстояват тези неща и се стремят към тях, докато таят погрешно разбиране, а в същото време за собствените си желания и амбиции се опитват да сключат сделка с Бог. Това не е ли още един аспект? (Така е.) Преди разговаряхме често за този аспект, затова сега няма да го обсъждаме подробно. И така, питам ви следното. Когато хора, които вярват в Бог, се отричат, страдат, дават всичко от себе си и плащат цена за Бог, те нямат ли намерение и цел да го правят? (Имат.) Каза ли някой: „Нищо не желая и за нищо не моля. Ще се отрека, ще дам всичко от себе си и ще платя цена, независимо от обстоятелствата. Това е всичко. Нямам лични желания и амбиции. Както и да се отнася Бог с мен, все е добре. Той може да ме възнагради, а може и да не ме възнагради, аз така или иначе постъпих според Божиите изисквания, отдадох се, отказах се от всичко, платих цена и страдах“? Има ли такива хора? (Няма.) Такъв човек не се е раждал досега. Някой може да каже: „Такъв човек би трябвало да живее в пълна изолация“. И в пълна изолация да живееше човек, пак нямаше да е такъв: пак щеше да има покварен нрав, амбиции и желания и пак щеше да се опитва да сключи сделка с Бог. И така, вторият аспект на този въпрос е, че щом хората се отнасят към нещата, които в представите си приемат за правилни, като към истината, значи кроят планове. И какви са тези планове? Да практикуват тези неща, за да ги разменят за благословиите, които Бог е обещал на човека, и за една красива крайна цел. Те вярват, че щом хората смятат, че нещо е положително, то трябва да е правилно, затова вършат и се стремят към всичко, което смятат за правилно, и си мислят, че като практикуват така, определено ще бъдат благословени от Бог. Такива планове крои човекът. Вторият аспект се отнася единствено до хората, които се опитват да удовлетворят собствените си амбиции и желания, и които се опитват да сключат сделка с Бог. Ако не вярваш, опитай се да забраниш на хората да сключват сделки и да ги лишиш от желанията и амбициите им — накарай ги да се откажат от тях. Веднага ще загубят ентусиазма си да страдат и да плащат цена. Защо ще изгубят ентусиазма си да го правят? Защото ще почувстват, че са изгубили перспективите и съдбата си, че вече няма надежда да бъдат благословени и че няма какво да спечелят. Това, което практикуват, и това, към което се стремят, не е истината, а неща, които си представят като положителни, но когато желанията и амбициите им са разбити, те вече дори не искат да платят цената за тези неща. Кажете Ми, какво имат хората? Имат ли истинска вяра? (Нямат.) Да ви питам още нещо. Предани ли са хората? Някои може да кажат: „Каквото и да каже Бог сега, ние Го следваме. Каквото и да каже, ние не се настройваме негативно и не се обезсърчаваме, не отстъпваме, камо ли да се предаваме. Дори и да не ни иска Бог и да ни каже, че сме онези, които работят и се трудят, че не се стремим към истината, и че няма надежда да бъдем спасени, ние пак ще Го следваме непоколебимо и ще изпълняваме дълга си с постоянство. Това не е ли преданост? Това не е ли вяра? Да си предан и да имаш вяра не означава ли да се стремиш към истината? Не означава ли това, че донякъде се стремим към истината?“. Кажете Ми, това стремеж към истината ли е? (Не.) Какво означава, като казваме, че това не е стремеж към истината? Означава, че всички „спасителни пояси“ на човека са спукани, че той няма дори сламка, за която да се хване. Какво трябва да се направи тогава? Може ли да се направи нещо? Как се чувстват хората, когато чуят това, независимо дали могат да направят нещо по въпроса или не? Те се чувстват изключително разочаровани: „Това наистина ли означава, че нямам надежда да бъда благословен? Какво става да му се не види?“. При тези обстоятелства хората напълно губят ориентация. След като словата Ми ви лишиха от всичките ви „спасителни пояси“, ще видя накъде ще поемете сега. Някои хора казват: „Не е правилно да полагаме труд, да се опитваме да сключваме сделки, да имаме изопачени разбирания или да страдаме и да плащаме цена — така че, да му се не види, как е правилно да постъпим? Каквото и да каже Бог, ние няма да Го оставим. Ще продължим да изпълняваме дълга си. Това не е ли равносилно на практикуване на истината?“. Този въпрос трябва да се разбере ясно. Тъй като хората не разбират истината и все таят изопачено разбиране за това какво означава да практикуваш истината, те вярват, че отричането, даването на всичко от себе си, страданието и плащането на цена е практикуване на истината и подчинение на Бог. Това е огромна грешка. Да практикуваш истината означава да практикуваш Божиите слова, но хората трябва да ги практикуват на основата на принципи и в никакъв случай не бива да го правят въз основа на човешки представи и фантазии. Това, което Бог иска, е искрено сърце, боголюбиво сърце и сърце, което Го удовлетворява. Само така практикуването на Божиите слова е практикуване на истината. Ако човек все иска да сключи сделка с Бог, когато дава всичко от себе си за Него, и да удовлетвори собствените си амбиции и желания, той не практикува истината, а си играе с нея и я потъпква, а той самият е лицемер. И така, равносилно ли е на стремеж към истината и на практикуването ѝ, ако някой е способен да приеме Божиите слова на правосъдие, не оставя Бог и изпълнява дълга си с постоянство, макар и да са разбити намеренията и желанията му да получи благословии и макар и да няма нито надежда, нито мотивация? Според мен, ако го оценяваме въз основа на определението за това, какво означава да се стремиш към истината, то това още не е стремеж към истината и изобщо не отговаря на еталона за стремеж към истината. След като вече имаме точно определение на стремежа към истината, трябва стриктно да се придържаме към него, когато оценяваме действията, поведението и проявите на хората. Каква оценка може да се направи въз основа на способността на човек да остане с Бог и да изпълнява дълга си с постоянство, макар да няма надежда за благословии? Като сътворени същества хората се раждат с две похвални неща в човешката си природа и ако можеш да ги използваш, това ще гарантира, че поне следваш Бог в най-минимална степен. Знаете ли какво представляват тези две неща? (Съвест и разум.) Правилно. Има две неща, които са най-ценни в човешката природа. Коя е основната предпоставка, която позволява на хората да останат непоколебими, макар и да не разбират истината, макар и да имат много лоши способности и да са лишени от всякакво познание за Божиите изисквания и за истината и макар и изобщо не са навлезли в тях? Те трябва да притежават съвестта и разума на нормалната човешка природа. Следователно отговорът е ясен. След като хората не се стремят към истината и нямат желание или амбиция да бъдат благословени, след като са лишени от желанието си да бъдат благословени, ако все още могат да следват Бог и да изпълняват дълга си, на какво основание го правят? Какво ги мотивира? Няма основание или мотивация за действията им — стига да притежават съвестта и разума на нормалната човешка природа, хората могат да го направят. Ето как стоят нещата сега: ти не разбираш истината, това е факт, а да разбираш доктрините е безполезно — това не означава, че си навлязъл в истината реалност. Знаеш, че е погрешно да се опитваш да сключиш сделка с Бог, за да се стремиш към перспективите и съдбата си, но това, което би било наистина забележително, ще е, ако дори и след като стремежът към перспективите и съдбата ти, както и желанието ти да бъдеш благословен, са заклеймени и са ти отнети, ти продължиш да си доволен, че следваш Бог и да изпълняваш дълга си. От какво зависи способността ти да следваш Бог, без да си придобил истината? Зависи от съвестта и разума ти. Съвестта и разумът на хората могат да поддържат нормалното им съществуване, живот и отношение към хората и нещата. И така, каква е разликата между това да изпълняваш дълга си, както ти диктуват съвестта и разумът, и това да практикуваш истината? Проявлението при хората, които се стремят към истината, е, че възприемат хората и нещата и се държат и действат в пълно съответствие с Божиите слова, като използват истината за свой критерий, докато онези, които действат само както им диктуват съвестта и разумът, може и да не се стремят към истината, но въпреки това могат да полагат труд, да изпълняват дълга си и да останат в Божия дом, и към тях може да няма никакви забележки. От какво зависи това? Те възприемат хората и нещата и се държат и действат според критериите на съвестта и разума си, а не според Божиите слова и не използват истината за свой критерий. И така, имайки предвид това, ако просто изпълняваш дълга си, както ти диктуват съвестта и разумът, няма ли пропаст между това и стремежа към истината? (Има.) Изпълняването на дълга, както е продиктувано от съвестта и разума, означава да се задоволиш само с полагането на труд. Това означава да приемеш за свои еталони неща като това да работиш добре, да не предизвикваш прекъсвания и смущения, да се подчиняваш и да си покорен, да се държиш добре, да се разбираш с другите хора и да няма никакви забележки към теб. Това достига ли нивото на стремежа към истината? Не го достига. Колкото и добри да са постъпките на човек, може ли той да постигне истинско покорство пред Бог, ако изобщо не познава покварения си нрав, нито непокорството си, представите си, погрешните си схващания за Бог и различните си негативни състояния, ако не е в състояние да се справи с тях, ако му е невъзможно да разбере принципите на практикуване на истината, ако не се е справил с нито една от проявите на покварения си нрав, ако все още е надменен и самоправеден, своеволен и безразсъден, нечестен и измамен, а понякога дори става негативен и слаб, съмнява се в Бог и т.н. — ако тези неща все още съществуват в него? Способни ли са хората с този покварен нрав да изживеят истински Божието дело? Ако човек просто има добро поведение, това проявление на стремеж към истината ли е? (Не е.) Кои са най-добрите неща у човека? Само съвестта и разумът на човека — това са единствените две положителни неща и именно те са похвални у човека. Нито съвестта, нито разумът обаче са свързани с истината. Те не са нищо повече от най-основните предпоставки за стремежа на човека към истината, което означава, че ако притежаваш съвестта и разума на човешката природа и ако си способен да разбереш истината, когато нещо те сполети, ще си способен и да направиш правилния избор. Съвестта и разумът, които човек притежава, са следните: Бог е Господ на творението, а ти си сътворено същество; Бог те е избрал, така че е редно да се посветиш и да дадеш всичко от себе си на Бог и да се вслушваш в словата Му. Това „редно“ се определя от съвестта и разума ти. Дали обаче си се вслушал в Божиите слова? Какви принципи и методи стоят зад твоите действия? Имаш покварен нрав — опълчи ли му се? Справи ли се с него? Подобни неща нямат нищо общо с това, което е „редно“. Не е ли следствие от съвестта и разума ти, ако се ограничиш до основата на това, какво е редно да се прави и как е редно да се постъпва, и живееш само според това, което е „редно“? (Така е.) Съвестта ти казва: „Бог ме е спасил, затова трябва да дам всичко от себе си за Него. Бог спаси живота ми и ми даде втори, така че е редно да Му се отплатя за любовта. Бог е Господ на творението, а аз съм сътворено същество, затова трябва да се подчинявам на Неговите подредби“. Това не е ли следствие от съвестта и разума ти? (Така е.) Различните начини на действие и практикуване, нагласи и възгледи, които възникват у хората под въздействието на съвестта и разума им, не излизат от рамките на естествените способности на съвестта и разума, и тези хора не са в състояние да практикуват истината. Не е ли така? (Така е.) Някои хора могат да кажат например: „Божият дом ме издигна, като ми позволи да изпълнявам дълг, Божият дом ме храни, облича ме и ми осигурява подслон. Божият дом се грижи за живота ми във всяко отношение. Наслаждавал съм се на толкова много Божия благодат, затова трябва да се отплатя за любовта Му. Не бива да мамя Бог, като изпълнявам дълга си повърхностно, камо ли да причинявам прекъсвания и смущения. Готов съм да се подчиня на всички подредби на Божият дом за мен. Каквото и да иска от мен Божият дом, няма да се оплаквам“. Подобно изявление е добро. Не е ли съвсем лесно за човек със съвест и разум да го направи? (Лесно е.) Такова изявление може ли да се издигне до нивото на практикуване на истината? (Не може.) Не достига нивото на практикуване на истината. Следователно тези хора не надхвърлят доброто човешко поведение, колкото и благородна да е съвестта им, колкото и нормален да е разумът им, колкото и да са способни да правят всичко под ръководството на съвестта и разума си, колкото и правилни и достойни да са действията им и колкото и да се възхищават останалите на тези действия. Те могат да бъдат определени единствено като добро човешко поведение и по същество не са достатъчни, за да бъдат практикуване на истината. Когато основеш взаимоотношенията си с останалите на разума си, ще бъдеш малко по-умерен в изказа си, няма да нападаш останалите или да се ядосваш, няма да потискаш, контролираш, тормозиш останалите или да търсиш средства за упражняване на натиск върху тях и т.н. — това са все неща, които могат да се постигнат от разума на нормалната човешка природа. Дали обаче те имат нещо общо с практикуването на истината? Не, нямат. Те са неща, които могат да се постигнат с човешкия разум, и между тях и истината има известна разлика.

Защо казвам, че действията, основани на съвестта и разума, не са свързани с практикуването на истината? Ще дам един пример. Да речем, че някой е добър към теб, ти си в добри отношения с него и той приема Божието дело от последните дни, след което ти проповядва евангелието, което е все едно Бог да го използва, за да ти проповядва евангелието. След като приемеш новото дело на Бог, ти се чувстваш още по-благодарен към този човек и все искаш да му се отплатиш. Затова, каквото и да правиш и каквото и да му казваш, в известна степен си благосклонен към него и винаги си особено учтив. Отнасяш се към него с особено уважение, почит и великодушие и каквото и лошо нещо да извърши или какъвто и да е характерът му, ти си толкова търпелив и услужлив към него, че когато се обърне към теб за помощ, когато е изправен пред някакво предизвикателство, ти му помагаш безусловно. Защо ще го правиш? Кое влияе на действията ти? (Съвестта ми.) Правиш го под влияние на съвестта си. Това влияние на съвестта ти не може да се нарече нито положително, нито отрицателно. Може единствено да се каже, че имаш съвест и малко човешка природа и че когато някой е добър към теб, ти си му благодарен и му се отплащаш. От тази гледна точка ти си добър човек. Но ако трябва да преценим с помощта на истината, може и да стигнем до различно заключение. Да предположим, че един ден този човек извърши зло и ще бъде прочистен от църквата, а ти все още използваш съвестта си, за да го оцениш, и казваш: „Именно той ми проповядваше евангелието. Докато съм жив няма да забравя добротата му. Ако не беше той, сега нямаше да съм там, където съм. Въпреки че днес е извършил зло, не мога да го разоблича. Макар да видях, че греши, не мога да го кажа, защото той ми помогна толкова много. Може да не съм способен да му се отплатя, но не мога и да го нападам. Ако някой друг иска да се оплаче от него, нека го направи, но няма да съм аз. Не мога да сипвам сол в раните му — що за човек ще съм, ако го направя? Няма ли да съм безсъвестен? А безсъвестният човек не е ли просто звяр?“. Какво мислите? Какво влияние оказва съвестта при подобни обстоятелства? Влиянието ѝ не нарушава ли истината? (Така е.) Оттук виждаме, че понякога влиянието на съвестта на човека е ограничено и е под въздействието на чувствата му, в резултат на което решенията му нарушават истините принципи. В този смисъл ясно можем да видим факта, че влиянието на съвестта стои по-ниско от нивото на истината и понякога хората нарушават истината, когато действат по съвест. Ако вярвате в Бог, но не живеете според истината, а вместо това действате както ви диктува съвестта, можете ли да извършите зло и да се противопоставите на Бог? Действително ще сте способни на някои злодеяния — категорично не може да се твърди, че никога не е грешно да се действа по съвест. Това показва, че ако искате да удовлетворите Бог и да се съобразите с Неговите намерения, е крайно недостатъчно просто да действате както ви диктува съвестта. Човек трябва да действа въз основа на истината, за да изпълни Божиите изисквания. Когато приравняваш съвестта си с истината и смяташ, че съвестта ти превъзхожда всичко останало, тогава къде поставяш истината? Подменил си я със съвестта си. Така не се ли противопоставяш на истината? Не се ли опълчваш срещу нея? Ако живееш както ти диктува съвестта, може да нарушиш истината, а това означава да се противопоставиш на Бог. Много хора, след като повярват в Бог, приемат съвестта си като норма за изказа и действията си и постъпват така, както тя им диктува. Действията, продиктувани от съвестта, практикуване на истината ли са, или не са? Може ли съвестта да замести истината? Каква точно е разликата между действието, продиктувано от съвестта, и действието, основано на истината? Някои хора все настояват да постъпват както им диктува съвестта и смятат, че са хора, които се стремят към истината. Правилно ли е това мнение? (Не е.) Могат ли чувствата на съвестта на човека да заместят истината? (Не могат.) Къде бъркат тези хора? (Нарушават истината, с което се противопоставят на Бог.) Точно така. Те отъждествяват чувствата на съвестта си с истината, поради което са склонни да нарушават истината. Този тип хора винаги възприемат хората и нещата и се държат и действат според нормата на съвестта си, като използват съвестта си за свой критерий. Съвестта им ги оплита и контролира, а в същото време контролира и разума им. Ако човек е контролиран от съвестта си, все още ли може да търси истината и да практикува според нея? Не може. Може ли тогава съвестта да замени истината? Не може. Някои хора може да попитат: „Щом не можем да използваме съвестта си, за да преценяваме отношението си към другите, и не можем да считаме съвестта си за истината, правилно ли е да използваме нормите на съвестта си, за преценим отношението си към Бог?“. Този въпрос заслужава внимание. Във всеки случай съвестта на човека не може да замести истината. Според човешката норма, ако не притежаваш истината и се отнасяш към Бог така, както ти диктува съвестта, би се считало за добро, но няма да можеш да постигнеш любов или покорство към Бог, като се осланяш на тази норма — в най-добрия случай ще си способен да избегнеш нарушаването на истината или противопоставянето на Бог, което само по себе си е доста добре. Някои хора може да кажат: „Не е нужно да използваш съвестта си в отношението си към другите хора, нито да я използваш в отношението си към Бог“. Това правилно ли е, или не е? От гледна точка на доктрините и теорията това изглежда погрешно, нали? В такъв случай ако използвате истината, за да го прецените, изглежда ли ви правилно? Бог казва ли на хората да се отнасят към Него така, както им диктува съвестта? Какво изисква Бог от човека? Как изисква да се отнасят хората към Него? Може да имаш съвест, но дали си искрен? Ако имаш съвест, но не си искрен, просто не е достатъчно. Това, което Бог изисква, е хората да се отнасят към Него искрено. В Библията пише: „И да възлюбиш Господа, твоя Бог, с цялото си сърце, с цялата си душа, с всичкия си ум и с всичката си сила“ (Марк 12:30). Какво изисква Бог? (Хората да обичат Бог с цялото си сърце, с целия си ум и с цялата си душа.) Какво иска Бог от хората? (Искреността им.) Точно така. Каза ли Бог: „Трябва да Ме обичате със съвестта си, с разума си и с инстинктите си“? Бог казва ли това? (Не.) Защо Бог не казва това? (Защото съвестта не е истината.) Какво е съвестта? (Най-ниският критерий за човешка природа.) Точно така, съвестта и разумът са най-ниските и основни критерии за човешка природа. Как можете да разберете дали един човек е добър и дали притежава човешка природа? Как можете да прецените това? С помощта на какво ще го оцените? Най-ниският и основен критерий е дали този човек има съвест и разум. Това е критерият, по който можете да прецените дали даден човек притежава човешка природа. Тогава какъв е критерият да прецените дали човек се стреми към истината? Вярно ли е, че можете да прецените дали един човек се стреми към истината или не по това дали има съвест и разум? Правилни ли са тези думи? (Не.) Тогава какво иска Бог от човека? (Искреност.) Бог иска искреността на хората. В какво се състои тази искреност? Какво трябва да направите, за да покажете искреност? Искреност ли е, ако човек само казва, когато се моли, че отдава искреността си на Бог, но след това не дава всичко от себе си искрено на Бог или не изпълнява предано дълга си? Това не е искреност — това е измама. И така, кое поведение е проява на искреност? Каква е конкретната практика? Знаете ли? Не е ли отношението на покорство към Бог? (Така е.) Човек е искрен само ако има отношение на покорство. Това не превъзхожда ли значително съвестта? Съвестта и разумът на човека дори не се доближават до искреността, между тях има разлика. Съвестта и разумът на хората не са нищо повече от най-основните условия за поддържане на тяхното съществуване, на нормалния им живот и на отношенията им с другите хора. Хората няма да са способни да съществуват, да водят нормален живот или да поддържат отношения с други хора дори на най-елементарно ниво, ако изгубят съвестта и разума си. Погледнете само онези хора, които нямат съвест или разум, онези зли хора — дали някой от групата ще иска да общува с тях? (Не.) Никой не би искал доброволно да общува с тях. Какво чувстват хората, докато общуват с тях? Отвращение и ненавист — те дори могат да се чувстват уплашени, ограничавани и обвързани от тях. Такива хора не притежават дори съвестта и разума на нормалната човешка природа и никой не иска доброволно да общува с тях. Кажете Ми, Бог ще спаси ли тези хора? (Не.) Ако човек отговаря на всеки, който го обиди, с думите: „Ако ми се удаде възможност, ще те убия — ще те унищожа!“, независимо дали действително е способен да го направи, фактът, че може да го изрече, не го ли прави зъл човек? (Така е.) И така, що за човек е този, чиито думи предизвикват страх у другите? Дали има съвест и разум? (Не.) А онези, които нямат съвест и разум, притежават ли човешка природа? (Не.) Кой би се осмелил да общува с такъв зъл човек, който няма човешка природа? Тези зли хора имат ли нормални отношения с други хора? (Нямат.) Какво е състоянието на отношенията им с останалите? Всички се страхуват от тях, всички се чувстват ограничавани и притискани от тях — такива хора искат да тормозят всеки, когото срещнат, и да наказват всички. Такива хора имат ли нормална човешка природа? Никой не се осмелява да общува с такъв тип човек, който не притежава съвест и разум. Такъв човек дори не може да води нормален човешки живот, така че по нищо не се различава от дяволите и зверовете. В групите той винаги се нахвърля върху останалите, наказва един, после друг. Накрая хората се отдръпват от него и всички го отбягват. Такива хора трябва да са много страшни! Дори не са способни на нормални човешки взаимоотношения и не могат да станат част от групата — какво представляват те? Такива хора дори не притежават човешка природа. Могат ли да се стремят към истината? (Не могат.) Що за хора са тези, които не притежават човешка природа? Зверове, дяволи. Бог дарява истините, които изразява, на хората, а не на зверовете и дяволите. Само хората, които имат съвест и разум, могат да се нарекат човешки същества. Пак Ми кажете. Дали притежаването на съвест и разум е всичко, което е необходимо, за да може човек да изживее напълно нормалната човешка природа? Може да се каже, че не е достатъчно, защото хората имат покварен нрав. Те трябва да се стремят към истината, за да могат да се отърват от покварения си нрав и да изживеят нормална човешка природа. Някои хора ще кажат: „Аз имам съвест и разум. Ако внимавам да не върша зло, ще притежавам истината реалност“. Това вярно ли е? Нито това, че човек има съвест и разум, нито фактът, че живее според тях, не означава, че той вече се стреми към истината. И така, какво точно представляват съвестта и разумът? Съвестта и разумът на човека са само най-основните белези и качества на човешка природа, която хората трябва да притежават, за да се стремят към истината. Да живееш според тези две неща не означава, че се стремиш към истината, а а още по-малко доказва, че притежаваш истината реалност. От току-що споменатия пример се вижда, че когато човек възприема хората и нещата и се държи и действа както му диктуват съвестта и разумът, той може да наруши истината и принципите. Той не достига нивото да прави тези неща в съответствие с Божиите слова, като използва истината за свой критерий. Следователно, колкото и съвест да притежаваш и колкото и нормален да е разумът ти, ако не можеш да възприемаш хората и нещата и да се държиш и да действаш в съответствие с Божиите слова, като използваш истината за свой критерий, ти не се стремиш към нея. По същия начин, колкото и да страдаш и да се трудиш в рамките на инстинктите на съвестта и разума си, не може да се каже, че се стремиш към истината.

Току-що анализирахме три неща, всяко от които представлява предразсъдъци и погрешни разбирания на хората по отношение на стремежа към истината. Можете ли да Ми кажете кои са те? (Първото беше, че хората погрешно приемат за истина неща, които в представите им са добри, правилни и положителни, и ги използват като свои норми, а така подменят Божиите изисквания към човека, както и изискванията и нормите на Неговите слова, след което се стремят към тях и ги практикуват. Второто беше, че заради вкопчването си в погрешни разбирания, хората се опитват да сключват сделки с Бог, докато таят желания и амбиции. Хората вярват, че щом са удовлетворили Бог и Той е доволен, Бог ще ги дари със Своето обещание. Третото беше, че хората вярват, че като се държат и действат така, както им диктуват съвестта и разумът, те вече практикуват истината.) Като оставим тези три неща настрана, какво точно означава да се стремите към истината? Нека се върнем към нашето определение за стремежа към истината: „Да възприемаш хората и нещата и да се държиш и да действаш в пълно съответствие с Божиите слова, като използваш истината за свой критерий“. Тези думи са достатъчни, за да накарат хората да разберат какво означава да се стремят към истината и как да го правят. Вече говорихме много за това какво означава да се стремите към истината. Как обаче да се стремите към нея? И преди, и сега сме разговаряли много по този въпрос: било то при възприемането на хората и нещата, било то в държанието и действията ти, трябва да постъпваш в пълно съответствие с Божиите слова, като използваш истината за свой критерий. Това е стремежът към истината. Всичко останало, което не е свързано с тези думи, не е стремеж към истината. Разбира се, ако определението „да възприемаш хората и нещата и да се държиш и да действаш в пълно съответствие с Божиите слова, като използваш истината за свой критерий“ не е насочено към покварения нрав на човека, то то е насочено към някои негови мисли, възгледи и представи. И ако е насочено към тях и трябва да постигне целта да даде на човека възможност да практикува според истините принципи и да се подчинява на Божиите слова и на истината, тогава естествено това ще е крайният му резултат. Определението „Да възприемаш хората и нещата и да се държиш и да действаш в пълно съответствие с Божиите слова, като използваш истината за свой критерий“ е съвсем ясно и точно. Пътят, който в крайна сметка това определение дава на хората, им позволява да се отърсят от предразсъдъците в практиките си и да загърбят желанията и амбициите си. В същото време хората не бива да живеят, като се крият зад убеждението, че превъзхождат останалите, че притежават човешка природа, съвест и разум, и да го използват, за да изместят принципа на практикуването да приемат Божиите слова за своя основа, а истината — за свой критерий. Каквито и оправдания да имаш, каквито и силни страни и предимства да притежаваш, те не са достатъчни, за да изместят това, че трябва да възприемаш хората и нещата и да се държиш и да действаш в пълно съответствие с Божиите слова, като използваш истината за свой критерий. Това е съвсем сигурно. И обратното, ако отправната точка е, че възприемаш хората и нещата и се държиш и действаш в пълно съответствие с Божиите слова, като използваш истината за свой критерий, тогава практикуваш истината. В противен случай не я практикуваш. Накратко, хората, които живеят с човешките представи и фантазии, действат с намерението да сключват сделки или постоянно подменят стремежа към истината и нейното практикуване с убеждението, че притежават много добро нравствено поведение — всички тези подходи са глупави. Нито един от тях не е проявление на стремежа към истината и в крайна сметка резултатът от тези глупави подходи е, че хората не разбират истината, че са неспособни да разберат Божиите намерения и че не са способни да поемат по пътя на спасението. Разбирате ли? (Да.) Разбира се, сред хората, които не се стремят към истината — освен онези, които не могат да бъдат спасени — има и такива, които искат да бъдат полагащи труд, които ще оцелеят. В това няма нищо лошо и то може да се разглежда като добра алтернатива на това да не се стремят към истината. От вас зависи конкретно кой път ще изберете. Може би някои хора ще кажат: „След цялото това общение Ти все още не си ни казал как да възприемаме хората и нещата, как да се държим и да действаме“. Дали не съм? (Каза ни.) В съответствие с какво трябва да възприемате хората и нещата и да се държите и да действате? (В съответствие с Божиите слова.) И какво трябва да използвате за свой критерий? (Трябва да използваме истината за свой критерий.) Тогава какво представляват Божиите слова? Къде е истината? (Божиите слова са истината.) Има толкова много Божии слова, които казват на хората за всеки аспект на това как да възприемат хората и нещата, как да се държат и как да действат, затова сега няма да навлизаме в подробности за тях. Прочетете още веднъж какво означава да се стремите към истината. (Какво означава да се стремиш към истината? Да възприемаш хората и нещата и да се държиш и да действаш в пълно съответствие с Божиите слова, като използваш истината за свой критерий.) Трябва да запечатате тези слова в сърцата си и да ги използвате като девиз на живота си. Обръщайте се към тях често, за да можете да размишлявате над тях и да ги обмисляте. Сравнявайте с тях поведението си, отношението си към живота, възгледите си за нещата, намеренията си и целите си. Тогава ще си способен ясно да почувстваш какво е истинското ти състояние и какъв е нравът същност, който разкриваш. Сравни поведението си, отношението си към живота, възгледите си за нещата, намеренията си и целите си с тези слова и ги приеми като принципи, път и посока на практикуването си. Когато се стремиш така, когато си способен напълно да навлезеш в тези слова и да ги изживееш, ще разбереш какво означава да се стремиш към истината. Естествено, когато навлезеш в реалността на тези слова, вече ще си поел по пътя на стремежа към истината. Когато поемеш по пътя на стремежа към истината, какво ще последва? Страданието, причинено от смущението, контрола и ограниченията на покварения ти нрав, ще отслабва все повече. Защо? Защото ще почувстваш, че имаш път, по който да се справиш с покварения си нрав, и че има надежда да бъдеш спасен. Едва тогава ще почувстваш, че животът на искрена вяра в Бог и ядене и пиене на Неговите слова, е пълноценен, мирен и радостен. След дълги години на вяра в Бог хората, които не обичат истината, продължават да чувстват, че животът е много празен и че няма на какво да се осланят. Дори често чувстват, че наистина е болезнено да живеят с покварен нрав, и не могат се отърват от него, макар и да искат. Те остават завинаги ограничени, оковани и обвързани от покварения си нрав, а това им причинява големи страдания, но те изобщо нямат път, който да следват. Нямат край тези техни горчиви дни. Ако можеха да приемат истината и да постигнат спасение, тези горчиви дни щяха да отминат. Резултатите от всичко това обаче зависят от търсенето и навлизането ви в бъдеще.

29 януари 2022