Днешното общение е на тема, с която всеки е запознат. Тя е тясно свързана с вярата на хората в Бог и с техния стремеж и това е тема, която хората срещат и за която чуват всеки ден. Ами тогава, каква е тя? Темата е какво означава да се стремим към истината. Какво мислите за тази тема? Достатъчно нова ли е за вас? Вълнуваща ли е? Колкото и да е вълнуваща тази тема, Аз знам, че тя се отнася до всеки един от вас; тя е свързана със спасението на хората, с тяхното навлизане в реалността на Божиите слова и с промяната на нрава им, както и с техния изход и крайна им цел. Сега повечето от вас искат да се стремят към истината и започнаха да се пробуждат, но не сте толкова сигурни какво означава да се стремите към истината или как трябва да се стремите към нея. Ето защо е необходимо да разговаряме по тази тема днес. Стремежът към истината е тема, с която хората се срещат често в ежедневието си; това е практически проблем, пред който хората се изправят, когато ги сполетяват разни неща в ежедневието им, докато изпълняват дълга си и т. н. Когато нещо им се случи, по повечето хора просто се мотивират да положат усилия, за да четат Божиите слова, и не допускат негативни мисли, като така се надяват да се предпазят от изпадане в негативност или от погрешно разбиране на Бог и да могат да се подчинят на Неговото дело. Хората с по-добри заложби са способни активно и положително да търсят всички аспекти на истината в Божиите слова; те търсят принципите, Божиите изисквания и пътищата за практикуване. Или са способни да се изследват, да размишляват и да придобиват знания от нещата, които им се случват, и така да разберат истините принципи и да навлязат в истината реалност. Това обаче остава голямо препятствие за повечето хора и не е сигурно дали могат да постигнат тези неща. Повечето хора още не са навлезли в този аспект на реалността. Затова няма да ви е лесно да достигнете до практично, обективно и истинско разбиране на тази обикновена, често срещана и специфична тема, дори и да имате време да размишлявате върху нея. Така че, за да се върнем към нашата основна тема, нека разговаряме за това какво означава да се стремиш към истината. Не сте умели в размишляването, но се надявам, че можете да слушате — не само с ушите си, но и със сърцата си. Надявам се, че ще разбереш и ще схванеш това със сърцето си и че ще вземеш присърце, като нещо важно, всичко, което си способен да разбереш, и всичко, което съответства на състоянието и нрава ти, както и на всеки аспект на твоето положение. Надявам се, че след това ще се заемеш да промениш покварения си нрав и че ще се стремиш да вземеш присърце всички принципи на практикуване, така че когато възникнат съответните въпроси, да имаш път, който да следваш, и да си способен да се отнасяш към Божиите слова като към път за практикуване и така да ги изпълняваш и да им се подчиняваш. Така ще е най-добре.

Какво означава да се стремиш към истината? Това може да е концептуален въпрос, но той е и най-практичният въпрос за вярата в Бог. Това, дали хората могат да се стремят към истината или не, е пряко свързано с предпочитанията, заложбите и стремежите им. Стремежът към истината обхваща много практически елементи. Ние трябва да ги обсъдим един по един, така че да можете да разберете истината възможно най-бързо и да знаете точно какво означава да се стремите към нея и кои въпроси са свързани с този стремеж. Така накрая ще сте способни да разберете какво означава да се стремите към истината. Нека първо обсъдим следното: търсите ли истината, като слушате тази проповед? (Не съвсем.) Слушането на проповеди е само предпоставка и действие, с което се подготвяме за стремежа към истината. Какво включва стремежът към истината? Има много теми, които го засягат, и естествено в хората съществуват и много проблеми, които трябва да обсъдим тук. Например, някои хора казват: „Ако човек яде и пие от Божиите слова и разговаря за истината всеки ден, ако е способен да изпълнява дълга си нормално, ако прави това, което църквата разпорежда, и никога не причинява смущения и прекъсвания — и въпреки че може да има моменти, когато нарушава истините принципи, не го прави съзнателно или умишлено — това не показва ли, че той се стреми към истината?“. Това е добър въпрос. На много хора им хрумва тази идея. Преди всичко трябва да разберете дали някой може да постигне разбиране на истината и да я придобие, като постоянно практикува така. Кажете ми какво мислите. (Макар практикуването по този начин да е правилно, то по-скоро изглежда, че е в духа на религиозния ритуал — това е спазване на правила. То не може да доведе до разбиране или придобиване на истината.) И така, какво всъщност е това поведение? (Това е привидно добро поведение.) Този отговор ми харесва. Това е просто добро поведение, което възниква, след като човек започне да вярва в Бог, въз основа на съвестта и разума на този човек, след като е бил повлиян от различни добри и положителни учения. То обаче не е нищо повече от добро поведение и съвсем не е стремеж към истината. Какъв тогава е коренът на това добро поведение? Какво го поражда? То възниква от съвестта и разума на човека, от етиката му, от положителните чувства, които той изпитва към вярата в Бог, и от неговия самоконтрол. Тъй като това е добро поведение, то няма нищо общо с истината и определено не са същото нещо. Да имаш добро поведение не означава, че практикуваш истината, и ако човек се държи добре, това не означава, че получава Божието одобрение. Да се държиш добре и да практикуваш истината са две различни неща — те нямат връзка помежду си. Практикуването на истината е Божие изискване и напълно съответства на Неговите намерения; доброто поведение идва от човешката воля и включва намеренията и мотивите на човека — това е нещо, което хората смятат за добро. Макар доброто поведение да не е злодеяние, то противоречи на истините принципи и няма нищо общо с истината. Колкото и добро да е поведението и колкото и да съответства на човешките представи и фантазии, то няма връзка с истината. Така че никакъв брой прояви на добро поведение не може да спечели Божието одобрение. След като това е определението за добро поведение, очевидно то не е свързано с практикуването на истината. Ако класифицираме хората според поведението им, тогава тези видове добро поведение най-много да са действия на предани полагащи труд и нищо повече. Те нямат нищо общо с практикуването на истината или с истинското покорство към Бог. Те са просто вид поведение и нямат никакво значение за промяната в нрава на хората, за тяхното покорство, за приемането на истината, за богобоязливостта, за отбягването на злото или за каквито и да е други практически елементи, които действително касаят истината. Защо тогава се наричат добро поведение? Ето едно обяснение и естествено то обяснява и същността на този въпрос. А то е, че тези поведения произхождат единствено от представите на хората, от техните предпочитания, тяхната воля и собствените им усилия, продиктувани от лични подбуди. Те не са проявления на покаяние, които идват с придобиването на истинско себепознание чрез приемане на истината и на правосъдието и наказанието на Божиите слова, нито са поведение или действия, свързани с практикуване на истината, които възникват, когато хората се опитват да се подчинят на Бог. Разбирате ли това? То означава, че това добро поведение по никакъв начин не е свързано с промяна на нрава на човека или с резултата от изпитването на правосъдието и наказанието на Божиите слова, нито включват истинското покаяние, което възниква в следствие на опознаването на собствения покварен нрав. Те със сигурност не се отнасят до истинското подчинение на човека на Бог и до истината; да не говорим за това да имаш богобоязливо и боголюбиво сърце. Доброто поведение няма нищо общо с тези неща; то е само нещо, което произхожда от човека и което хората смятат, че е добро. Много хора обаче виждат това добро поведение като знак, че някой практикува истината. Това е груба грешка, нелепо виждане и разбиране. Това добро поведение е просто изпълнение на религиозен ритуал, спазване на формалностите. Изобщо не е свързано с практикуването на истината. Бог може и да не го осъди категорично, но със сигурност в никакъв случай не го одобрява. Трябва да знаете, че тези показни действия, които съответстват на представите на хората, и това добро поведение не са практикуване на истината, нито са проявление на стремежа към истината. След като чухте това общение, вие имате само бегло концептуално познание за това какво означава да се стремите към истината, първоначално разбиране на обикновеното понятие стремеж към истината. Ако наистина искате да разберете какво означава да се стремите към истината, има още нещо, за което трябва да разговаряме.

За да се стреми към истината, човек трябва да я разбере; само когато разбира истината, човек може да я практикува. Дали доброто поведение на хората е свързано с практикуването на истината? Дали доброто поведение се поражда от стремежа към истината? Кои проявления и действия спадат към практикуването на истината? Какви проявления показват хората, които се стремят към истината? Трябва да си изясните тези въпроси. За да разговаряме за стремежа към истината, първо трябва да поговорим за трудностите, които изпитват хората, и за погрешните им възгледи, свързани с него. Важно е първо да ги променим. Има хора с истинско разбиране, които имат относително ясна представа за това, какво е истината. Те имат път, по който да се стремят към истината. Има и такива, които не разбират какво е истината, и макар и да проявяват интерес към нея, не знаят как да я практикуват. Те вярват, че да вършиш добри дела и да се държиш добре е равнозначно на това да практикуваш истината — че да практикуваш истината означава да правиш добри неща. Едва след като прочетат много Божии слова, те осъзнават, че вършенето на добри неща и доброто поведение са съвсем различни от практикуването на истината. Можете да видите колко нелепи са идеите и представите на хората — онези, които не разбират истината, нищо не могат да видят ясно! Много хора са изпълнявали дълга си с години, ангажират се с него ежедневно и са претърпели доста страдания, затова възприемат себе си като хора, които практикуват истината и които притежават истината реалност. Те обаче не могат да предложат никакво свидетелство за изживяване. Какъв е проблемът тук? Ако разбират истината, защо не могат да говорят за действителните си изживявания? Това не е ли противоречиво? Някои хора казват: „Преди, когато изпълнявах дълга си, не търсех истината, не се молех и не четях старателно Божиите слова. Губех много време. Бях толкова погълнат от работата си и си мислех, че да съм ангажиран с дълга си означава да практикувам истината и да се подчинявам на Божието дело — но просто си пропилявах времето“. Какво се подразбира от това? Толкова са били ангажирани с изпълнението на дълга си, че са отлагали стремежа към истината. Така ли е наистина? Някои глупави хора вярват, че докато са ангажирани със своя дълг, няма да остане време поквареният им нрав да се разкрие, че повече няма да разкриват покварен нрав или да живеят в покварено състояние и следователно не е нужно да ядат и пият от Божиите слова, за да променят покварения си нрав. Правилно ли е това мислене? Наистина ли хората не разкриват покварен нрав, когато са заети с дълга си? Това е нелепа идея — това е нагла лъжа. Твърдят, че нямат време да се стремят към истината, понеже са заети с дълга си. Това е чиста заблуда; те използват заетостта си като оправдание. Много пъти сме разговаряли за истините за навлизането в живота и изпълняването на дълг: само чрез търсене на истината хората могат да израстват в живота. Следователно, ако всичко, което човек прави, докато изпълнява дълга си, е да се занимава със задачи, а не успява да потърси истината, за да разрешава проблеми, тогава никога няма да разбере истината. Някои хора, които не обичат истината, се задоволяват само с полагането на труд и се надяват да го разменят за благословиите на небесното царство. Накрая се оправдават, че са толкова заети да изпълняват дълга си, че нямат време да се стремят към истината, и дори твърдят, че са толкова ангажирани с изпълнението на дълга си, че не разкриват покварен нрав. Това предполага, че тъй като са заети с дълга си, поквареният им нрав е изчезнал и че вече не съществува. Това е лъжа, нали? Дали твърдението им отговаря на фактите? Съвсем не — това може да се нарече най-голямата от всички лъжи. Как може поквареният нрав повече да не се разкрива, защото човек е зает с дълга си? Съществуват ли такива хора? Съществува ли такова свидетелство за изживяване? Категорично не. Хората са дълбоко покварени от Сатана; всички те имат природата на Сатана и всички те живеят с неговия покварен нрав. Има ли нещо положително в човека, има ли нещо друго освен поквара? Има ли човек, който е роден без покварен нрав? Има ли някой, който е роден със способността да изпълнява предано дълг? Има ли някой, който е роден със способността да се подчинява на Бог и да Го обича? Категорично не. Тъй като всички хора имат сатанинска природа и са изпълнени с покварен нрав, ако не са способни да разберат и да практикуват истината, те могат да живеят само с покварения си нрав. Така че е нелепо и заблуждаващо да се твърди, че ако човек е зает с дълга си, той няма да разкрива покварен нрав. Това е нагла лъжа, която цели да заблуди хората. Хората, които не обичат истината, винаги ще си намерят причини и оправдания да не се стремят към нея, независимо дали са заети да изпълняват дълга си, или не и дали имат време да четат Божиите слова, или не. Тези хора са чисто и просто полагащи труд. Нима един полагащ труд ще може да полага труд добре, ако не яде и не пие от Божиите слова и не приема истината? Със сигурност няма да може. Всички, които не приемат истината, са лишени от съвест и разум, те са хора, които биха живели с покварения си нрав и биха извършили много злодеяния. Те в никакъв случай не са предани полагащи труд и въпреки че полагат труд, в тях няма нищо възвишено. Можете да сте уверени в това.

Някои хора са твърде обвързани със семействата си и често са обзети от тревога. Когато видят по-млади братя и сестри, които са се отказали от семействата и кариерата си, за да следват Бог и да изпълняват дълга си, те им завиждат и казват: „Бог е милостив към тези млади хора. Те започнаха да вярват в Него в ранна възраст, преди да създадат семейства и да имат деца; нямат семейни връзки и не трябва да се притесняват за това, как ще се справят. Те нямат грижи, които да им пречат да следват Бог и да изпълняват дълга си. Дойдоха точно навреме за Божието дело и разпространението на евангелието в последните дни — Бог им е осигурил такива благоприятни условия. Те могат да се посветят, да посветят тялото и душата си, на изпълнението на дълга си. Могат да се стремят към истината, но при мен не така. Бог не е уредил подходяща среда за мен — имам твърде много семейни затруднения и трябва да печеля пари, за да издържам семейството си. В това се крият истинските ми проблеми. Затова нямам време да се стремя към истината. Стремежът истината е за хора, които изпълняват дълга си целодневно и нямат такива обвързаности. Обременен съм от семейни затруднения и сърцето ми е изпълнено с нещо толкова прозаично, като това да преживявам, затова не мога да отделя време и енергия да ям и пия от Божиите слова или да изпълнявам дълга си. Откъдето и да го погледна, в моето положение няма как да се стремя към истината. Не можеш да ме обвиняваш за това. Просто съдбата ми не е да се стремя към истината и обстоятелствата не ми позволяват да изпълнявам дълг. Остава ми само да чакам да намалеят семейните ми затруднения, децата ми да станат самостоятелни, а аз да се пенсионирам и да се освободя от материалните си притеснения — тогава ще се стремя към истината“. Такива хора изпитват трудности в ежедневния си живот и понякога могат да почувстват как поквареният им нрав се разкрива в баналните въпроси от ежедневието им. Те могат да открият тези неща, но тъй като са хванати в примката на светския живот, те вярват, че се справят добре, като живеят, вярват в Бог, слушат проповеди и така удобно си преживяват. Те смятат, че стремежът към истината може да почака и че няма да е твърде късно да променят какъвто и да е свой покварен нрав след няколко години. Така отлагат важния въпрос за стремежа към истината и непрекъснато го отсрочват. Какво казват винаги? „Никога не е късно да се стремиш към истината. Ще изчакам няколко години. Стига Божието дело да не е приключило, все още имам време — все още имам възможност“. Какво мислите за това схващане? (То е грешно.) Поели ли са бремето да се стремят към истината? (Не са.) Е, тогава какво бреме са поели? Нима не е бремето да преживяват, да осигуряват семействата си, да отглеждат децата си? Те посвещават цялата си енергия на децата си, на семействата си, на собственото си ежедневие и на живота си и едва след като се погрижат за тези неща, ще правят планове да започнат да се стремят към истината. И така, валидни ли оправданията им? Нима те не са препъни-камъни за стремежа си към истината? (Такива са.) Тези хора вярват в Божието върховенство и Божиите подредби, но в същото време се оплакват от средата, която Бог е уредил за тях. Те пренебрегват Божиите изисквания и изобщо не им съдействат активно. Вместо това ги е грижа само за удовлетворяване на плътта, семейството и роднините им. Каква причина изтъкват за това, че не се стремят към истината? „Твърде сме заети и изтощени от опитите си да оцеляваме. Нито имаме време, нито подходяща среда да търсим истината“. Какви възгледи поддържат? (Никога не е твърде късно да се търси истината.) „Никога не е твърде късно да се търси истината. Ще го направя след няколко години“. Не е ли глупаво това? (Така е.) Глупаво е — заблуждават се с оправданията си. Нима Божието дело ще те чака? (Не.) „Ще го направя след няколко години“ — какво означават тези „няколко години“? Те означават, че имаш по-слаба надежда да бъдеш спасен и че ще разполагаш с по-малко години да изживяваш Божието дело. Така ще минат няколко години, а после още няколко години и преди да се усетите, ще са изминали десет години и изобщо няма да сте разбрали истината, нито да сте навлезли в истината реалност и няма да се е променила и частица от покварения ви нрав. Толкова е трудно дори да изречеш една честна дума. Това не е ли опасно това? Не е ли жалко? (Така е.) Когато хората си намират всякакви извинения и причини, за да оправдаят това, че не се стремят към истината, в крайна сметка на кого вредят? (На тях самите.) Точно така — в крайна сметка вредят на себе си. И когато са на смъртния си одър, те ще се мразят за това, че не са придобили истината през годините си на вяра в Бог и ще съжаляват до края на живота си!

Някои хора са донякъде добре образовани, но заложбите им са лоши и нямат духовно разбиране. Колкото и проповеди да слушат, те не са способни да разберат истината. Те винаги имат свои собствени амбиции и желания и все се борят за статус. Няма да се стремянт към истината, ако не притежават статус. Те казват: „Божият дом никога не ми възлага да изпълнявам дълг, който отговаря на способностите ми, като работа с текстове, аудиовизуална работа, работа като църковен водач или отговорник на група. Не ми възлагат никаква подобна важна работа. Божият дом не ме насърчава и не ме обучава и всеки път, когато църквата провежда избори, никой не гласува за мен и никой не ме харесва. Наистина ли нямам необходимите качества? Аз съм интелектуалец, добре образован съм, но Божият дом никога не ме насърчава, нито ме развива, затова нямам мотивация да се стремя към истината. Всички братя и сестри, които започнаха да вярват в Бог приблизително по същото време като мен, изпълняват важен дълг и служат като водачи и помощници — мен защо ме оставиха да бездействам? Възлагат ми само поддържаща роля, като разпространявам евангелието от време на време, а не ми позволяват и да свидетелствам. Всеки път, когато Божият дом насърчава хората да изпълняват важен дълг, за мен няма нищо; дори не ми е позволено да водя събирания и не ми възлагат никакви отговорности. Чувствам се толкова онеправдан. Това е средата, която Бог е уредил за мен. Защо не мога да почувствам стойността на съществуването си? Защо Бог обича другите, но не и мен? Защо развива другите, но не и мен? Божият дом трябва да ми дава повече бреме и да ме направи отговорник или нещо подобно. Така ще имам някаква мотивация да се стремя към истината. Как да се стремя към истината без мотивация? Хората винаги се нуждаят от някаква мотивация да се стремят към истината; трябва да можем да видим полза от стремежа към нея. Знам, че хората имат покварен нрав, който трябва да се промени, и знам, че е добре да се стремим към истината, че това ни позволява да бъдем спасени и доведени до съвършенство, но никога не ме използват за нищо важно и чувствам, че нямам стимул да се стремя към истината! Ще започна да се стремя към нея, когато братята и сестрите ме уважават и подкрепят — тогава няма да е твърде късно“. Нима няма такива хора? (Има.) Какъв е проблемът при тях? Проблемът е, че те искат статус и положение. Ясно е, че те не обичат истината, но въпреки това искат да заемат позиция в Божия дом. Нима това не е безочливо? Да бъдеш полагащ труд е достатъчно добре, а тепърва ще се разбере дали можеш да се издигнеш до това да бъдеш предан полагащ труд. Защо не ти е ясно? Смяташ ли, че ако имаш статус и положение, ще бъдеш спасен? Че ще си човек, който се стреми към истината? Основателно ли е това твое мнение? (Не.) Тези хора искат да се откроят, искат да се усеща присъствието им, а когато желанията им останат неудовлетворени, те се оплакват, че Бог е несправедлив, че Той е пристрастен в отношението си към хората, че Неговият дом не ги насърчава, че братята и сестрите не ги избират — тези неща със сигурност не са основата, от която човек се нуждае, за да се стреми към истината? Нима някъде в Божиите слова е казано, че този, който се стреми към истината, трябва да се приема и уважава от всички негови братя и сестри? Или че трябва да е способен да поема важен дълг и да върши важна работа, както и да дава значителен принос за Божия дом? Нима Божиите слова казват, че само такива хора могат да се стремят към истината, че само те са годни за това? Твърди ли се в словата Му, че само онези хора покриват изискванията за стремеж към истината, че само те могат да навлязат в истината реалност или че накрая само те могат да бъдат спасени? Това записано ли е някъде в Божиите слова? (Не е.) Очевидно е, че претенциите на такива хора са невалидни. И така, защо казват тези неща? Не се ли оправдават за липсата на стремеж към истината? (Оправдават се.) Те обичат статуса и авторитета. При вярата им в Бог ги интересува единствено преследването на слава, лична изгода и статус. Те чувстват, че би било срамно да го изрекат на глас, затова си измислят множество причини, за да се оправдаят, че не се стремят към истината, и прехвърлят отговорността върху църквата, върху братята и сестрите и върху Бог. Това не е ли зловещо? Нима те не са зли хора, които сочат с пръст невинната страна? (Такива са.) Неразумно създават неприятности и тормозят останалите с нелогични искания; те нямат нито съвест, нито разум! Това, че не се стремят към истината е достатъчно сериозен проблем сам по себе си, а на всичко отгоре се опитват и да спорят и са груби — това е наистина неразумно, нали? Стремежът към истината е доброволен. Светият Дух ще работи в теб, ако обичаш истината. Когато обичаш истината, когато се молиш и се уповаваш на Бог, самоанализираш ce и се опитваш да се опознаеш, независимо пред какво преследване или пред каква скръб си изправен, и когато активно търсиш истината, за да разрешиш проблемите, които откриваш в себе си, и си способен да изпълняваш дълга си задоволително, ще бъдеш в състояние да останеш непоколебим в свидетелството си. Когато хората обичат истината, всички тези проявления идват естествено. Те се случват доброволно, с удоволствие и без принуда, без никакви допълнителни условия. Ако хората могат да следват Бог по този начин, накрая ще придобият истината и живота, ще навлязат в истината реалност и ще изживеят подобие на човешко същество. Необходимо ли е да се изпълняват допълнителни условия, за да се стремиш към истината? Не. Вярата в Бог е доброволна, тя е нещо, което човек избира за себе си, а стремежът към истината е напълно естествен и обоснован; той се одобрява от Бог. Онези, които не се стремят към истината, не желаят да се откажат от удоволствията на плътта и въпреки това искат да получат Божиите благословии, но когато са изправени пред премеждия или преследване, подигравки или клевети, те стават негативни и слаби и повече не искат да вярват в Бог или да Го следват. Те дори могат да Го обвинят и да се отрекат от Него. Това не е ли неразумно? Те искат да бъдат благословени, но въпреки това продължават да се стремят към удоволствията на плътта, а когато се изправят пред премеждия или преследване, обвиняват Бог. Ето колко неразумни са тези хора, които не обичат истината. Ще им бъде трудно да следват Бог до края; веднага щом се изправят пред премеждия или преследване, те ще бъдат разобличени и отстранени. Твърде много хора са такива. По каквато и причина да вярвате в Бог, накрая Той ще определи края ви въз основа на това дали сте придобили истината. Ако не си придобил истината, каквито и оправдания или извинения да изтъкваш, няма да помогнат. Опитвай да се аргументираш колкото си искаш, притеснявай се, колкото ти е угодно. Дали Бог ще се интересува? Бог ще разговаря ли с теб? Дали ще спори и обсъжда с теб? Нима ще се съветва с теб? Какъв е отговорът? Не. Категорично няма да го направи. Колкото и да са силни аргументите ти, те няма да издържат. Не бива да разбираш Божиите намерения погрешно и да смяташ, че ако излагаш всякакви причини и оправдания, не е нужно да се стремиш към истината. Бог иска да си способен да търсиш истината във всякаква среда и във всяко нещо, което те сполети, и най-накрая да постигнеш навлизане в истината реалност и да придобиеш истината. Каквито и да са обстоятелствата, които Бог е уредил за теб, с каквито и хора или събития да се сблъскваш и в каквато и среда да попадаш, трябва да се молиш на Бог и да търсиш истината, за да се изправиш срещу тях. Именно това са уроците, които трябва да научиш в стремежа към истината. Ако все търсиш оправдания да се измъкнеш, да избегнеш, да откажеш или да се противопоставиш на тези обстоятелства, Бог ще се откаже от теб. Безполезно е да изтъкваш доводи, да си упорит или груб — ако Бог те пренебрегва, ще загубиш възможността си за спасение. За Бог няма проблем, който да не може да бъде решен; Той е подготвил подредби за всеки човек и има начин да се справи с всеки. Бог няма да обсъжда с теб дали причините и оправданията ти са основателни. Бог няма да слуша дали доводите, които излагаш в своя защита, са разумни. Той само ще те попита: „Божиите слова истината ли са? Имаш ли покварен нрав? Трябва ли да се стремиш към истината?“. Само трябва да си наясно със следния факт: Бог е истината, ти си покварен човек, затова трябва да се заемеш да търсиш истината. Никой проблем и никоя трудност, никоя причина и никое оправдание няма да устои — ако не приемеш истината, ще загинеш. Всяка цена, която човек плаща, за да се стреми към истината и да навлезе в истината реалност, си струва. За да приемат истината и да получат живота, хората трябва да изоставят всичките си извинения, оправдания и неприятности, защото Божиите слова и истината са животът, който трябва да постигнат, и този живот не може да бъде разменен за нищо. Ако пропуснеш тази възможност, не само ще съжаляваш до края на живота си — тук не става дума просто за съжаление — ще си се опропастил напълно. За теб повече няма да има изход или крайна цел и ти, като сътворено същество, ще си стигнал до края на пътя. Никога повече няма да получиш възможност да бъдеш спасен. Разбирате ли? (Разбираме.) Не търсете оправдания или причини да не се стремите към истината. Те са безполезни; само се заблуждавате.

Някои водачи никога не действат в съответствие с принципите, те са своеволни и действат произволно и необмислено. Братята и сестрите могат да обърнат внимание на това и да кажат: „Рядко се съветваш с някого, преди да предприемеш действия. Разбираме какво е мнението и решението ти чак след като ги обявиш. Защо не ги обсъждаш с никого? Защо не ни уведомяваш предварително, когато взимаш решение? Дори и да постъпваш правилно, дори и заложбите ти да са по-добри от нашите, все пак би трябвало първо да ни информираш за това. Най-малкото имаме право да знаем какво се случва. Ако винаги действаш своеволно, следваш пътя на антихриста!“. И какво ще отговори на това водачът? „Аз съм шефът у дома. Всички въпроси, важни или не, ги решавам аз. Така съм свикнал. Когато някой от родата има проблем, той идва при мен и иска аз да реша какво да прави. Те знаят, че ме бива да решавам проблеми. Затова отговарям за делата на моето семейство. Когато се присъединих към църквата, мислех, че повече няма да се тревожа за това, но после ме избраха за водач. Нищо не мога да направя — с такава съдба съм роден. Бог ми е дал това умение. Роден съм, за да вземам решения и да ръководя другите“. От това се подразбира, че е бил предопределен да бъде служебно лице, а други са родени да бъдат пешки и роби. Той смята, че последната дума трябва да е негова и че другите трябва да го слушат. Дори когато братята и сестрите забележат проблема на този водач и му го посочат, той ще отрича и няма да приеме да го кастрят. Ще се бори и ще се съпротивлява, докато братята и сестрите не нададат вой и не го отстранят. През цялото време водачът ще си мисли: „Със заложби като моите, където и да отида съм обречен да нося отговорност. С вашите заложби, винаги ще сте роби и слуги. Съдбата ви е да сте командвани от други“. Какъв нрав разкриват, като често говорят такива неща? Очевидно е, че това е покварен нрав, това са надменност, самонадеяност и краен егоизъм, но те безсрамно ги изтъкват и парадират с тях, сякаш са силни страни и предимства. Когато човек разкрие покварен нрав, той трябва да размишлява върху себе си, да опознае своя покварен нрав, да се покае и да му се опълчи, и трябва да се стреми към истината, докато може да постъпва в съответствие с принципите. Не това обаче е начинът, по който практикува този водач. Вместо това, като се придържа към собствените си възгледи и методи, той остава непоправим. От тези начини на действие можете да видите, че той изобщо не приема истината и че определено не е човек, който се стреми към нея. Не слуша никого, който го разобличава и кастри, а вместо това бълва оправдания в своя полза: „Ами, просто съм си такъв! Нарича се компетентност и дарба — някой от вас притежава ли ги? Обречен съм да бъда отговорен. Където и да отида, съм водач. Свикнал съм да имам последната дума и да вземам решения за всичко, без да се консултирам с останалите. Просто съм си такъв, това е личният ми чар“. Не е ли това необуздано безочие? Той не признава, че има покварен нрав, и очевидно не признава Божиите слова, които съдят и разобличават човека. Напротив, той смята, че собствените му ереси и заблуди са истината и се опитва да накара всички останали да ги приемат и тачат. Дълбоко в себе си той вярва, че не истината, а той трябва да управлява в Божия дом, че той трябва да командва там. Нима това не е нагло безочие? Такива хора твърдят, че искат да се стремят към истината, но поведението им сочи точно обратното. Те казват, че се покоряват на Бог и на истината, но все искат да притежават власт, все искат последната дума да е тяхна и всички братя и сестри да им се подчиняват и да са им покорни. Те няма да допуснат друг да ги надзирава или съветва, независимо дали това, което правят, е подходящо, и дали съответства на принципите. Вместо това вярват, че всички останали трябва да слушат и да се подчиняват на техните думи и решения. Те изобщо не разсъждават върху постъпките си. Както и да ги съветват и да им помагат братята и сестрите, както и да ги кастри Божият дом, и дори и да са освобождавани по няколко пъти, те не размишляват върху проблемите си. Във всеки случай те се придържат към тази своя реплика: „В моята къща аз съм шефът. Аз взимам всички решения. Последната дума по всички въпроси е само моя. С това съм свикнал и нищо не може да се направи“. Наистина са безразсъдни и непоправими! Те разпространяват тези негативни практики, сякаш са положителни неща, като през цялото време мислят, че са голяма работа. Те са толкова безочливи! Тези хора изобщо не приемат истината и са непоправими — затова бъдете уверени, че те не я обичат и не се стремят към нея. Те изпитват неприязън към истината и са враждебни към нея в сърцата си. Напразно плащат цената и понасят трудностите, за да удовлетворят желанията си и за да получат статут. Бог не одобрява нито едно от тези неща, Той ги ненавижда. Това е проявление на тяхното противопоставяне на истината и на съпротивата им срещу Бог. Човек може да е напълно уверен в това и всички, които разбират истината, могат да я разпознаят.

Има и хора, които от години вярват в Бог, но не притежават никаква истина реалност; от години слушат проповеди, но не разбират истината. Въпреки че имат лоши заложби, те имат „дарби“, в които са ненадминати: да изричат лъжи и да ги прикриват, да подвеждат и мамят останалите с цветисти думи. Ако изрекат десетина изречения, и десетте ще са подправени — в известна степен всяко от тях ще съдържа нещо нечисто. Казано по-точно, нищо, което казват, не е вярно. Но тъй като имат лоши заложби и изглеждат доста добре възпитани, те си мислят: „По природа съм плах, откровен човек, но заложбите ми са лоши. Където и да ида, хората ме тормозят, а когато ме тормозят, мога само да търпя и да страдам. Не смея да се карам или да се боря с тях — всичко, което мога да направя, е да се скрия, да се съглася и да го приема. Аз съм „честният, но невеж човек“, за когото се говори в Божиите слова, аз съм един от Божия народ“. Ако някой ги попита: „Тогава защо лъжеш?“, ще кажат: „Кога излъгах? Кого измамих? Не съм лъгал! Как бих могъл да изрека лъжа, като съм толкова откровен? Умът ми е бавен, а и не съм много добре образован — не мога да лъжа! На онези измамни хора там някъде им хрумват по няколко зли идеи и кроежи за миг. Аз не съм така хитър и все ме тормозят. Така че аз съм честният човек, за когото говори Бог, и няма основание да ме наричате лъжец или мошеник. Няма такова нещо — просто се опитвате да ме клеветите. Знам, че всички се отнасяте надменно към мен и смятате, че съм глупав и че заложбите ми са лоши, затова всички искате да ме тормозите. Само Бог не ме тормози, Той е милостив към мен“. Този тип хора дори не си признават, че лъжат и имат наглостта да твърдят, че те са честните хора, за които говори Бог, и с това си твърдение направо издигат себе си на пиедестал. Те вярват, че по природа са честни, но невежи хора, и че са обичани от Бог. Те смятат, че не е нужно да се стремят към истината или да разсъждават върху себе си. Мислят, че от устите им не могат да излизат лъжи още откакто са родени. Те не признават, че лъжат, без значение какво казват останалите, а вместо това излизат с все същите оправдания, за да спорят и да се защитават. Размишлявали ли са върху себе си? В известен смисъл са размишлявали. Какво им хрумна в резултат на този „самоанализ“? „Аз съм честният, но невеж човек, за когото говори Бог. Може да съм малко невеж, но съм честен човек“. Нима не се хвалят сами? Те не са наясно какви са — невежи хора или честни хора, но смятат себе си за честни хора. Имат ли самосъзнание? Ако някой е глупак, когото тормозят, и който живее като страхливец, това означава ли непременно, че е добър човек? И ако хората смятат някого за добър човек, означава ли, че не е необходимо той да се стреми към истината? Дали такива хора просто някак си естествено притежават истината? Някои казват: „Аз съм доста откровен човек, винаги се опитвам да казвам истината, само че съм малко невеж. Не е нужно да се стремя към истината, вече съм добър и честен човек“. Дали с това твърдение не намекват, че притежават истината и нямат покварен нрав? Цялото човечество е дълбоко покварено от Сатана. Всички хора имат покварен нрав, а щом го имат, те могат да лъжат, мамят и заблуждават, когато пожелаят. Те могат дори да парадират с някое свое незначително постижение или с някой малък принос, като разкрият надменния си нрав. През цялото време те са изпълнени с представи за Бог и с екстравагантни изисквания към Него и се опитват да спорят с Него. Нима това не са проблеми? Нима това не е покварен нрав? Нима това не изисква проучване? Изисква. Но тези хора вече са се помазали като честни хора, които никога не лъжат и не мамят другите; те заявяват, че нямат измамен нрав и че затова не е нужно да се стремят към истината. Следователно никой, който се държи по този начин, не се стреми към истината и никой от тях не е навлязъл в истината реалност. Те често плачат горчиво, когато се молят на Бог, защото са глупави, защото все ги тормозят, заради изключително лошите им заложби: „Господи, само Ти ме обичаш; само Ти си милостив и добър към мен. Всички ме тормозят и твърдят, че съм лъжец, но не съм!“. След това изтриват сълзите си и се изправят, а когато видят други хора, си мислят: „Бог не обича никого от вас. Само мен“. Тези хора имат високо мнение за себе си и не приемат, че разкриват някой от различните видове поведение и прояви при покварен нрав, за които говори Бог. Дори когато са изправени пред конкретен проблем, който предизвиква състояние или проява на поквара у тях, те просто го признават след миг размисъл и с това приключват въпроса. Те изобщо не търсят истината и не приемат факта, че имат поквара и са покварени човешки същества. Нито, разбира се, биха признали, че са разкрили покварен нрав когато и да било. Колкото и проблеми да създават и колкото и покварен нрав да разкриват, те винаги твърдят все същото: „Аз съм честният, но невеж човек, за когото говори Бог. Аз съм обект на Божията милост и Той много ще ме благослови“. И така, с тези думи те чувстват, че не е нужно да се стремят към истината; тези думи са оправданието, което използват такива хора, за да не се стремят към истината. Нима такива хора не са нелепи? (Нелепи са.) Те са нелепи и невежи. Колко са нелепи? Толкова много, че се хващат за един израз от Божиите слова, който ги устройва, и го използват като заклинание, с което да принуждават Бог и да се оправдават, че не се стремят към истината, а в същото време се отнасят към Божиите слова, които разобличават и съдят хората, все едно не ги касаят. Чувстват, че няма нужда да ги слушат, защото вече са честни хора. Казано по-точно, такива хора са жалки нещастници. Те са с лоши заложби, нямат разум и имат много малко чувство за срам, но въпреки това искат да получат благословии. И макар да нямат нито заложби, нито разум, нито срам, те са много горди и са надменни към обикновените хора. Те не уважават хората с добри заложби, които са способни да се стремят към истината и които могат да разговарят за истината реалност. Те си мислят: „Във всеки случай каква е ползата от тези ваши силни страни? Целият ваш стремеж към истината и към себепознание — не е нужно да правя тези неща. Аз съм честен човек; може да съм малко невеж, но всъщност това не е проблем. А и поквареният нрав, който разкривам, не е повод за притеснение. Стига да се сдобия с донякъде добро поведение, ще съм добре“. Какво изискват тези хора от себе си? „Във всеки случай Бог познава сърцето ми и вярата ми в Него е истинска. Това е достатъчно. Каква е ползата от цялото това говорене, като повтарям ден след ден свидетелство за изживяване и познания за Божиите слова? В крайна сметка искрената вяра в Бог е достатъчна“. Нима това не е крайно глупаво? От една страна, такива хора изобщо не се интересуват от истината; от друга, е справедливо да се каже, че те нямат способност за възприемане нито на истината, нито на Божиите слова. И все пак, те продължават да имат високо мнение за себе си, да се държат надменно и да се правят на могъщи. Те си търсят оправдание да не се стремят към истината, или средство за търсене или нещо, което възприемат като силна страна, с което да заменят стремежа към истината. Това не е ли глупаво? (Така е.)

Някои хора, които не се стремят към истината, нямат сериозни проблеми по отношение на своята човешка природа. Те спазват правилата и се държат прилично. Такива жени са любезни и добродетелни, достойни и почтени и не мърсуват. Те са добри момичета при родителите си, те са добри съпруги и майки в семейния си живот и добросъвестно прекарват дните си в грижа за домовете си. Такива мъже са откровени и добросъвестни, те се държат прилично; те са грижовни синове, не пият и не пушат, не крадат и не грабят, не играят хазарт и не ходят по жени — те са образцови съпрузи, а извън дома си рядко се карат или спорят с другите за това кой е прав и кой — крив. Някои хора смятат, че е достатъчно да постигнат тези неща като вярващи в Бог и че тези, които го правят, са нормални, приемливо добри хора. Те вярват, че ако са милосърдни, ако помагат, ако са смирени, търпеливи и великодушни, след като са повярвали в Бог, и ако вършат усърдно и добре каквато и работа да им възложи църквата, ако не са нехайни, тогава те са постигнали истината реалност и са близо до това да изпълнят Божиите изисквания. Те смятат, че ще се стремят към истината, като запретнат ръкави и положат още малко усилия, като четат повече от Божието слово, като запомнят повече от изразите в него и ги проповядват повече на останалите. Но те не признават своите изблици на поквара, не знаят какъв покварен нрав имат, нито знаят как възниква поквареният нрав или как трябва да го разпознаят и да се справят с него. Те не знаят нито едно от тези неща. Съществуват ли такива хора? (Да.) Те приемат естествената си „доброта“ като стандарт, който трябва да постигнат онези, които се стремят към истината. Ако някой ги нарече надменни, измамни и нечестиви, те няма да го оспорват открито и ще покажат, че се отнасят със смирение, търпение и благосклонност. Но дълбоко в себе си, вместо да го приемат сериозно, те ще се съпротивляват: „Аз ли съм надменен? Ако аз съм надменен, то на земята няма нито един добър човек! Ако аз съм измамен, то никой на света не е честен! Щом аз съм нечестив, тогава никой на света не е свестен! Нима днес е лесно да се намери някой толкова добър, колкото мен? Не, невъзможно е!“. Не става да ги наречем измамни или надменни, или да кажем, че не обичат истината, и определено не става да ги наречем неверници. Те просто ще тропнат по масата и ще спорят: „Значи, казвате, че съм неверник? Щом аз не мога да бъда спасен, никой от вас не може!“. Някой може да ги разобличи, като им каже: „Ти не приемаш истината. Когато хората назоват проблемите ти, изглеждаш доста смирен и търпелив, но всъщност дълбоко в себе си се съпротивляваш. Това, което проповядваш, когато разговаряш за истината, е правилно, но е факт, че не приемаш нито едно от Божиите слова, които разобличават и съдят същността на покварения нрав на човека. Ти им се противопоставяш и не си склонен да ги приемеш. Ти имаш порочен нрав“. Ако го наречете „порочен“, той просто не може да го приеме. „Аз ли съм порочен? Ако бях порочен, отдавна да съм ви стъпкал всички! Ако бях порочен, вече щях да съм ви унищожил всички!“. Той не може правилно да разбере нищо от това, което разкривате за него и от това, за което разговаряте с него. Какво означава да разбере правилно нещата? Означава, че каквито и проблеми да разкрива някой във вас, вие ги съпоставяте с Божиите слова, за да проверите дали наистина сте допуснали някакви грешки в намеренията и мислите си, и че колкото и проблеми да се разкриват във вас, вие подхождате към всички тях с отношение на приемане и покорство. Това е начинът, по който човек наистина може да опознае проблемите си. Човек не може да придобие познание за покварения си нрав според личните си представи и идеи, това трябва да стане въз основа на Божиите слова. И така, каква е предпоставката за самопознанието? Трябва да признаете факта, че Сатана е подвел и покварил човечеството и че всички хора притежават покварен нрав. Само като приемете този факт, можете да разсъждавате върху себе си в съответствие с откровението на Божиите слова и в процеса на тази самоанализ постепенно да откриете проблемите си. Несъзнателно, малко по малко, проблемите ти ще изплуват на повърхността и тогава ясно ще разбереш какъв е поквареният ти нрав. И на тази основа можеш да придобиеш познание за това що за човек си и каква е твоята същина. Така ще успеете да приемете всичко, което Бог казва и това, което Той разкрива, а след това в Божиите слова ще продължите към намиране на пътя за практикуване, който Той е определил за човека, и ще практикувате и живеете в съответствие с Неговите слова. Това означава да се стремите към истината. Но дали този вид хора приемат така Божиите слова? Не, те може да заявят, че признават, че Божиите слова са истината, и че Неговите слова, разобличаващи поквареното човечество, са все факти, но ако поискате от тях да опознаят собствения си покварен нрав, те нито ще го приемат, нито ще го признаят. Те вярват, че това няма нищо общо с тях. Това е така, защото те считат, че са достойни и почтени хора — порядъчни хора, хора на честта. Да са порядъчни хора означава ли, че притежават истината? Порядъчността на човек е само положително проявление на човешката му природа; тя не представлява истината. Така че, само защото имаш една характерна черта от нормалната човешка природа, не означава, че не е нужно да се стремиш към истината, нито означава, че вече си придобил истината, да не говорим, че не означава, че си човек, когото Бог обича. Нима не е така? (Така е.) Тези така наречени „хора на честта“ вярват, че нямат надменен и измамен нрав, определено вярват, че нямат нечестив и покварен нрав, или нрав на неприязън към истината. Те мислят, че нито един от тези видове покварен нрав не съществува в тях, защото те са хора на честта, те по природа са порядъчни и добри, все са тормозени от другите и въпреки че са с лоши заложби и са невежи, те са честни. Тази „честност“ не е истинска, тя е простодушие, плахост и невежество. Нима такива хора не са големи глупаци? Всички ги считат за добри хора. Правилно ли е това мнение? Онези, които хората възприемат като добри, имат ли покварен нрав? Отговорът е „да“ — това е сигурно. Нима простодушните хора не лъжат? Не мамят ли другите и не се ли преструват? Нима не са егоисти? Нима не са алчни? Нима не мечтаят за висок пост? Нима са освободени от всички екстравагантни желания? Определено не са. Единствената причина, поради която не са извършили злодеяние, е, че не им се е удала подходяща възможност. И те се гордеят с това — помазват се като хора на честта и вярват, че нямат покварен нрав. Така че, ако някой посочи определен аспект, проява или състояние на покварения им нрав, те ще го опровергаят с думите: „Не е вярно! Не съм такъв, не постъпвам така и не мисля така. Не сте ме разбрали правилно. Всички виждате, че съм простодушен, че съм глупав, че съм плах, затова ме тормозите“. Какво ще кажете за такива хора, които биха отвърнали по този начин? Ако някой се осмели да ядоса такива хора, те ще го преследват безкрайно. Това никога няма да свърши и колкото и да се опитва, той никога няма да се отърве от тях. Тези неразумни, безмилостно досадни хора още си мислят, че се стремят към истината, че са простодушни, невежи хора, които нямат никакъв покварен нрав. Често дори повтарят: „Може да съм невежа, но съм простодушен — аз съм честен човек и Бог ме обича!“. Това за тях са неща, от които могат да се възползват. Това не е ли малко безсрамно? Казваш, че Бог те обича. А дали е така? Имаш ли основание да го твърдиш? Светият Дух работи ли в теб? Бог казал ли ти е, че ще те доведе до съвършенство? Дали Бог възнамерява да те оползотвори? Ако Бог не ти е казал тези неща, тогава не можеш да твърдиш, че Той те обича — можеш само да кажеш, че Той има милост към теб, което само по себе си е нещо голямо. Ако кажеш, че Бог те обича, това е само твое лично разбиране; то не доказва, че Бог наистина те обича. Дали Бог би обичал човек, който не се стреми към истината? Би ли обичал невеж, плах човек? Бог е милостив към невежите и плахите — това е вярно. Бог обича онези, които действително са честни, които се стремят към истината, които могат да практикуват истината и да Му се подчиняват, които могат да Го възхваляват и да свидетелстват за Него, които могат да бъдат внимателни към Неговите намерения и да Го обичат искрено. Само онези, които могат истински да отдадат всичко на Бог и предано да изпълняват дълга си, получават Божията любов; само онези, които могат да приемат истината, както и да приемат да бъдат кастрени, получават Божията любов. Онези, които не приемат истината, които не приемат да бъдат кастрени, са отритнати от Бог. Ако изпитваш неприязън към истината и се противопоставяш на всички слова, изречени от Бог, Бог ще изпитва неприязън към теб и ще те отритне. Дали Бог ще те обича, ако винаги смяташ, че си добър, жалък, скромен и простодушен човек, но не се стремиш към истината? Това е невъзможно; за това няма основание в словата Му. Бог не гледа дали си простодушен, нито се интересува с каква човешка природа или заложби си роден — Той гледа дали, след като си чул Неговите слова, ги приемаш или ги пренебрегваш, дали им се подчиняваш или им се противопоставяш. Той гледа дали словата Му имат ефект върху теб и дали дават резултат в теб, дали можеш да дадеш истинско свидетелство за многото слова, изречени от Него. Ако накрая това, до което се свежда изживяването ти, е: „Аз съм простодушен, аз съм плах, всеки, който ме срещне, ме тормози. Всички ме гледат надменно“, Бог ще каже, че това не е свидетелство. Ако добавиш: „Аз съм честният, но невеж човек, за когото Бог говори“, Той ще каже, че си голям лъжец и че нито дума истина не излиза от устата ти. Ако, когато Бог има изисквания към теб, ти не само изобщо не им се покоряваш, но и се опитваш да спориш с Бог и да се оправдаваш с думите: „Аз страдах, платих цена и обичам Бог“, това няма да издържи. Стремиш ли се към истината? Къде е истинското ти свидетелство за преживяване? Как се проявява любовта, която изпитваш към Бог? Никой няма да се убеди, ако не можеш да предоставиш доказателства. Твърдиш: „Аз съм човек на честта и действам с благоприличие. Не развратнича и с действията си спазвам всички правила. Аз съм възпитан човек. Не се шляя да пия, да блудствам и да играя хазарт. Не причинявам прекъсвания и смущения в Божия дом, нито сея раздори, понасям страдания и работя усърдно. Нима това не са белези, че се стремя към истината? Вече се стремя към нея“. Бог ще каже: Сложи ли край на покварата си? Къде е свидетелството ти за стремеж към истината? Можеш ли да получиш одобрението и възхищението на Божиите избраници? Ако не можеш да дадеш никакво свидетелство за преживяване, но твърдиш, че си честен човек, който обича Бог, то ти си някой, който подвежда останалите с фалшиви думи — ти си неразумен дявол и Сатана и заслужаваш да бъдеш прокълнат. Остава единствено да бъдеш осъден и отстранен от Бог.

В процеса на изпълнение на дълга си някои хора често действат произволно и безразсъдно. Те са изключително непостоянни: когато са щастливи, изпълняват част от дълга си, а когато не са, се мръщят и казват: „Днес съм в лошо настроение. Няма да ям нищо и няма да изпълнявам дълга си“. Налага се другите да преговарят с тях и да им кажат: „Няма да стане така. Не може да си толкова непостоянен“. И какво ще отговорят онези хора на това? „Знам, че няма да се получи, но съм израснал в заможно, привилегировано семейство. Бабите, дядовците и лелите ми ме разглезиха, а родителите ми — още повече. Аз бях техен любимец, пазеха ме като зениците на очите си, угаждаха ми за всичко и ме разглезиха. Това възпитание ми навлече този непостоянен характер, така че когато изпълнявам дълга си в Божия дом, не обсъждам нещата с останалите, не търся истината и не се подчинявам на Бог. Аз ли съм виновен за това?“. Правилно ли е тяхното разбиране? Дали се стремят към истината с такова отношение? (Не.) Всеки път, когато някой повдигне въпроса за някоя тяхна малка грешка, като например как на трапезата подбират най-добрите късчета храна, как се грижат само за себе си и не мислят за другите, те ще кажат: „Такъв съм си от дете. Така съм свикнал. Никога не съм мислил за други хора. Винаги съм водил привилегирован живот, с родители, които ме обожават, и баби и дядовци, които ме обичат безумно. Всички в семейството ми ме пазеха като зениците на очите си“. Това са куп глупости и заблуди. Не е ли това малко безочливо и нагло? Родителите ти те обичат безумно — означава ли това, че и всички останали трябва да те обичат безумно? Близките ти те обожават и те обичат — това дава ли ти основание да се държиш безразсъдно и произволно в Божия дом? Нима това е основателна причина? Правилно ли е това отношение към покварения ти нрав? Дали това е нагласа за стремеж към истината? (Не е.) Когато тези хора са изправени пред нещо, когато имат някакъв проблем, свързан с покварения им нрав или с живота им, те търсят обективни обосновки, за да отговорят, да го обяснят, да го оправдаят. Те никога не се стремят към истината, не се молят на Бог и не идват пред Него, за да размишляват върху себе си. Може ли човек да познава проблемите и покварата си без самоанализ? (Не.) И могат ли те да се покаят, без да познават покварата си? (Не.) Ако някой не може да се покае, в какво състояние ще живее постоянно? Няма ли да е състояние на самоопрощение? Няма ли тези хора да чувстват, че макар да са разкрили покварата си, те не са извършили злодеяние и не са нарушили управленските закони — че макар това да не е било в съответствие с истините принципи, то не е било умишлено и е простимо? (Така е.) Е, в такова състояние ли трябва да е човек, който се стреми към истината? (Не.) Ако човек никога не се покайва истински и постоянно живее в такова състояние, ще може ли да се промени? Не, никога няма да може да се промени. А ако човек не се промени, той няма да е способен истински да се отърве от злото в себе си. Какво означава да е неспособен истински да се отърве от злото в себе си? Това означава, че действително не може да практикува истината и да навлезе в истината реалност. Това е очевидният резултат. Ако не можеш да се отървеш от злото в себе си, да практикуваш истината и да навлезеш в реалността, тогава възможно ли е да убедиш Бог да промени мнението си за теб, да получиш делото на Светия Дух, да получиш Божието просветление и озарение, Бог да опрости прегрешенията ти и да разреши проблема с твоята поквара? (Не.) Ако това не е възможно, тогава може ли вярата ти в Бог да доведе до твоето спасение? (Не.) Ако човек живее в състояние, в което сам си прощава и се възхищава от себе си, той е много далеч от стремежа към истината. Нещата, с които се занимава, нещата, които гледа, слуша и върши, може и да са частично свързани с вярата в Бог, но няма да имат нищо общо със стремежа към истината или с нейното практикуване. Този резултат е очевиден. И тъй като те не са свързани със стремежа към истината или с практикуването ѝ, този човек няма да е размишлявал върху себе си, нито ще се опознае. Той няма да знае до каква степен е бил покварен и няма да знае как да практикува покаяние, затова е още по-малко вероятно да постигне истинско покаяние или да убеди Бог да промени мнението Си за него. Ако живееш в такова състояние и искаш Бог да размисли, да те опрости или одобри, това ще е наистина трудно. Какво означава да „одобри“ тук? Означава, че Бог признава това, което вършиш, одобрява го и го помни. Ако не можеш да получиш нито едно от тези неща, това доказва, че не се стремиш към истината в нещата, които вършиш, в усилията си, в това, което разкриваш, и в поведението си. Няма значение какво си мислиш; дори и да си способен понякога да постъпваш добре, тези постъпки само показват, че в човешката ти природа има малко съвест и разум. Но тези добри постъпки не са проявление на стремежа към истината, защото отправната точка, намеренията и мотивите ти не са насочени към стремежа към нея. На какво основание го твърдя? Основанието е, че нищо от мислите, действията или постъпките ти не се стреми към истината и няма нищо общо с нея. Ако нищо от това, което човек прави, не е с цел да получи Божието одобрение и признание, тогава нищо, което той прави, няма да може да получи Божието одобрение или признание и е очевидно, че тези постъпки и практики могат да се нарекат единствено добро човешко поведение. Те не са признак, че той практикува истината, и определено не са признак, че се стреми към нея. Хората, които са особено непостоянни и често действат безразсъдно и произволно, не приемат правосъдието и наказанието на Божиите слова, нито приемат да бъдат кастрени. Те също така често се оправдават за това, че не се стремят към истината, и за неспособността си да приемат да бъдат кастрени. Що за нрав е това? Очевидно, това е нрав на неприязън към истината — нрава на Сатана. Човекът притежава природата и нрава на Сатана, затова несъмнено хората принадлежат на Сатана. Те са дяволи, потомци на Сатана и на големия червен змей. Някои хора са способни да признаят, че са дяволи, сатани и потомци на големия червен змей, и говорят много добре за своето себепознание. Когато обаче разкрият своя покварен нрав и някой ги разобличи и ги кастри, те с всички сили ще се опитат да се оправдаят и изобщо няма да приемат истината. Какъв е проблемът тук? Така тези хора са напълно разобличени. Те говорят толкова добре, когато говорят за себепознанието си, тогава защо, когато се изправят пред кастрене, не могат да приемат истината? Тук има проблем. Това не е ли съвсем обичайно явление? Лесно ли се разпознава? Всъщност да. Доста хора признават, че са дяволи и сатани, когато говорят за себепознанието си, а след това не се покайват и не се променят. И така, истинско или фалшиво е себепознанието, за което говорят? Искрено ли се познават, или това е само хитрост, която цели да заблуди останалите? Отговорът е очевиден. Затова, за да разберете дали даден човек има истинско себепознание, не трябва просто да го слушате как говори за това — трябва да погледнете как се отнася към кастренето и дали може да приеме истината. Това е най-важното. Всеки, който не приема да бъде кастрен, има същината на човек, който не приема истината, отказва да я приеме и има нрав на неприязън към истината. Това не подлежи на съмнение. Колкото и поквара да са разкрили някои хора, те не позволяват на другите да ги кастрят — никой не може да ги кастри. Може да говорят за собственото си себепознание както им е угодно, но ако някой друг ги разобличи, критикува ги или ги кастри, те няма да го приемат, колкото и да е обективно, колкото и да отговаря на фактите. Какъвто и изблик на поквара да разкрие някой в тях, те ще бъдат крайно враждебни и ще продължават да изтъкват привидно приемливи оправдания за себе си, без изобщо да проявят истинско покорство. Ако такива хора не се стремят към истината, очаквайте беди. В църквата те са недосегаеми и безукорни. Радват се, когато хората кажат нещо хубаво за тях, а когато изтъкнат нещо лошо, те се ядосват. Ако някой ги разобличи и им каже: „Ти си добър човек, но си много непредвидим. Винаги действаш произволно и безразсъдно. Трябва да приемеш да бъдеш кастрен. Нима няма да е по-добре за теб да се отървеш от тези недостатъци и от покварения си нрав?“. Те ще отвърнат: „Не съм извършил никакво злодеяние. Не съм съгрешил. Защо ме кастриш? Още от дете съм обичан у дома, както от двамата ми родители, така и от баба и дядо. Аз съм техният любимец, зениците на очите им. Сега, тук, в Божия дом, никой не ме обича — никак не е забавно да се живее тук! Все се хващате за някоя моя грешка и се опитвате да ме кастрите. Как да живея така?“. Какъв е проблемът тук? Прозорливите могат веднага да видят, че тези хора са били разглезени от родителите и семейството си и че дори и сега не знаят как да се държат и как да живеят самостоятелно. Семейството ти те е обожавало като идол и ти не си знаеш мястото във вселената. Развил си пороците високомерие, самоправедност и крайна непредвидимост, които не осъзнаваш и не знаеш как да осмислиш. Вярваш в Бог, но не слушаш словата Му и не практикуваш истината. Нима можете да придобиете истината с такава вяра в Бог? Можете ли да навлезете в истината реалност? Можете ли да изживеете истинското подобие на човешко същество? Определено не. Като вярващи в Бог трябва поне да приемате истината и да познавате себе си. Само така ще сте способни да се промените. Ако във вярата си постоянно се осланяте на собствените си представи и идеи, ако единствено се стремите към спокойствие и щастие, вместо да се стремите към истината, ако не сте способни на истинско покаяние и не промените своя живот нрав, тогава вярата ви в Бог е безсмислена. Като вярващи в Бог трябва да разберете истината. Трябва да положите усилия да опознаете себе си. Каквото и да ви сполети, трябва да търсите истината, и какъвто и покварен нрав да разкривате, трябва да се справите с него, като разговаряте за истината според Божиите слова. Ако някой посочи покварения ти нрав или ти сам поемеш инициативата да го изследваш, ако можеш съзнателно да го съпоставиш с Божиите слова, да се вгледаш в себе си, да се изследваш и да се опознаеш, а след това да оправиш проблема си и да практикуваш покаяние, ти ще си способен да живееш като човешко същество. Онези, които вярват в Бог, трябва да приемат истината. Ако винаги изпитваш удоволствие от чувството, че си обичан от семейството си, винаги се радваш, че те пазят като зениците на очите си, че си техният любимец, какво ще успееш да спечелиш? Колкото и да си обичан и ценен от семейството си, ако не притежаваш истината реалност, ти си безполезен. Вярата в Бог има стойност само ако се стремите към истината. Когато разберете истината, ще знаете как да се държите и как да живеете, за да изживеете истинско щастие и да бъдете хора, от които Бог е доволен. Никаква семейна среда, никакви лични силни страни, достойнства или дарби не могат да заменят истината реалност, нито трябва да служат като извинение да не се стремиш към истината. Придобиването на истината е единственото нещо, което може да донесе на хората истинско щастие, да им позволи да водят смислен живот и да им осигури красива крайна цел. Такива са фактите.

След като станат водачи и работници в църквата, някои хора, смятат, че са златни, и че най-сетне са получили възможността да блеснат. Те се чувстват доволни от себе си и започват да използват силните си страни; дават воля на амбициите си и показват пълните си способности. Тези хора притежават класа и образование, организационни умения и имат стила и поведението на водачи. Били са отличници в класа си и ръководители на ученическите организации, били са управители или президенти на компании, а когато започнаха да вярват в Бог и дойдоха в Неговия дом, бяха избрани за водачи и затова си мислят: „Небето никога не ме разочарова. За толкова способен човек като мен би било трудно да не се набива на очи. Веднага щом се оттеглих от поста президент на компанията, дойдох в Божия дом и поех ролята на водач. Не бих могъл да съм обикновен човек, дори и да се опитам. Така Бог ме въздига, това е уредил да върша, така че ще се подчиня“. След като станат водачи, те използват своя опит, знания, организационни умения и стил на водачество. Смятат, че са способни и смели, че са наистина умели и надарени. Затова е жалко, че тук има проблем. Какво умеят най-добре да правят в църквата тези вещи, даровити водачи, които са родени със способността да ръководят? Да създават независимо царство, да завземат цялата власт и да надделяват в обсъжданията. След като станат водачи, те не правят нищо друго, освен да работят, да се суетят, да понасят трудности и да плащат цена в името на собствения си авторитет и статус. Нищо друго не ги интересува. Те вярват, че тяхната заетост и работа са в съответствие с Божиите намерения, че нямат покварен нрав, че църквата постоянно се нуждае от тях и че братята и сестрите също се нуждаят от тях. Смятат, че без тях не може да се свърши никаква работа, че могат да поемат всичко върху себе си и да обсебят властта. Те разполагат и с доста добър начин да установят своето независимо царство. Способни са на всякакви изобретателни и новаторски неща, особено добре умеят да се държат като чиновници, да се изтъкват и да поучават другите отвисоко. Има само едно важно нещо, което те не умеят да правят: щом станат водачи, те вече не са способни да водят сърдечни разговори с останалите, да познават себе си, да забелязват собствената си поквара и да се вслушват в съветите на братята и сестрите. Ако някой предложи различни идеи при обсъждане на работата, тези водачи не само ще ги отхвърлят — те ще се обосноват с думите: „Не сте обмислили изчерпателно това предложение. Аз съм църковният водач — ако постъпя, както предлагате, и всичко е наред, тогава добре, но ако нещо се обърка, отговорността ще падне единствено върху мен. Затова в повечето случаи можете да изразявате мнението си — можем да спазваме тази формалност, но в крайна сметка аз сам трябва да направя избора и да реша как да се вършат нещата“. С течение на времето повечето братя и сестри престават да се включват в дискусиите или в общенията относно работата, а тези водачи не си правят труда да разговарят с тях за каквито и да било проблеми в работата. Те ще продължат да вземат решения и да отсъждат, без да кажат нито дума на никого, и все така ще имат куп обосновки. Те вярват, че „църквата е църква на водача, а водачът определя посоката. Водачът е този, който има последната дума за посоката, в която вървят братята и сестрите, и за пътя, по който вървят“. Естествено тогава тези водачи поемат контрола над навлизането в живота на братята и сестрите, над пътя, по който вървят, и над посоката на техния стремеж. Веднъж станали „капитани“, те обсебват властта и създават независимо царство. Няма прозрачност в действията им и без да го съзнават, те потискат някои хора и изключват някои братя и сестри, които се стремят към истината и които имат способност за възприемане. При това те продължават да смятат, че така защитават работата на църквата и интересите на Божиите избраници. Правят всичко с толкова логични доводи, с толкова много обосновки и оправдания, но какво от това в крайна сметка? Всичко, което правят, е с цел да защитят своя статус и монопола си върху властта. Те пренасят принципите, начините и средствата на поведение от светското общество и семейния живот в Божия дом и смятат, че така защитават неговите интереси. Но те никога не се опознават и не размишляват върху себе си. Дори и да им посочи някой, че нарушават истините принципи, дори да се сблъскат с Божието просветление, дисциплиниране и порицание, те няма да го осъзнаят. Къде се крие проблемът? От деня, в който са заели поста на водач, те се отнасят към дълга си като към кариера и именно това ги обрича да вървят по пътя на антихристите и им гарантира, че те няма да са способни да се стремят към истината. И все пак, в хода на тази „кариера“, те вярват, че всичко, което правят, е да се стремят истината. Как гледат на стремежа към истината? Те защитават собствения си статус и авторитет под претекста, че защитават интересите на братята и сестрите и на Божия дом, и вярват, че това е проявление на техния стремеж към истината. Изобщо не знаят нищо за покварения нрав, който се проявява и разкрива в тях, докато са на този пост. Дори и понякога смътно да чувстват, че това е покварен нрав, че Бог ненавижда това, че това е порочен и непреклонен нрав, те бързо променят мнението си и си мислят: „Така няма да стане. Аз съм водачът и трябва да имам достойнството на такъв. Не мога да допусна братята и сестрите да видят, че разкривам покварен нрав“. И така, въпреки че осъзнават, че са проявили много поквара и че са направили много неща, които противоречат на принципите, за да запазят статуса и властта си, когато някой ги разобличи, те прибягват до софистика или се опитват да го възпрат, за да не научи никой друг. Щом придобият власт и статус, те се поставят в свещена и неприкосновена позиция, смятайки се за велики, прави, безупречни и неподлежащи на съмнение. И след като са заели такава позиция, те неизменно се противопоставят и отхвърлят всички разногласия, всички предложения или съвети, които биха могли да благоприятстват навлизането на братята и сестрите в живота и да са полезни за работата на църквата. Какво оправдание изтъкват, за това, че не се стремят към истината? Те казват: „Аз имам статус, аз съм човек с положение — това означава, че имам достойнство и че съм свещен и неприкосновен“. Щом са измислили такива причини и оправдания, могат ли да се стремят към истината? (Не.) Не могат. Те винаги говорят и действат от високата си позиция, като се наслаждават на предимствата от статуса си. По този начин те сами се показват и се налага да бъдат разобличени. Нима такива хора не са жалки? Те са жалки, ненавистни и отблъскващи — те са отвратителни! Като водачи те се обличат в образа на светци. Светец, велик, славен и подходящ човек — какви са тези звания? Те са окови и всеки, който си ги сложи, повече няма да може да се стреми към истината. Ако някой надене тези окови, това означава, че повече няма да има отношение към стремежа към истината. Коя е основната причина, поради която тези хора не се стремят към истината? Всъщност причината за това е, че те са ограничени от статуса си. Те винаги разсъждават по следния начин: „Аз съм водачът. Аз отговарям тук. Аз съм човек с положение и статус. Аз съм достоен човек. Не мога да имам надменен или нечестив нрав. Не мога да се разкрия и да разговарям за покварения си нрав — трябва да пазя достойнството и авторитета си. Трябва да накарам хората да ме уважават и почитат“. Те винаги са ограничени от тези неща, затова са неспособни да се разкрият или да размишляват върху себе си и да се опознаят. Това ги проваля. Съответстват ли техните възгледи и начинът им на мислене на истината? Съвсем очевидно е, че това не е така. Дали поведението, което те обикновено показват при изпълнение на дълга си, и което разкрива високомерие и самоправедност, произвол, преструвки, хитрост и т.н., е стремеж към истината? (Не.) Съвсем ясно е, че нито една от тези практики не е стремеж към истината. И какво оправдание или каква причина сочат, за да не се стремят към истината? (Те вярват, че водачите са хора със статус и достойнство и че дори и да имат покварен нрав, той не може да се разкрива.) Нима този възглед не е нелеп? Нима човек приема истината, ако признава, че има покварен нрав, но не позволява той да бъде разобличен? Ако не можеш да приемеш истината като водач, как ще изживееш Божието дело? Как ще бъде пречистена твоята поквара? А ако тя не може да бъде пречистена и ти продължаваш да живееш с покварения си нрав, тогава си водач, който не може да върши практическа работа и си фалшив водач. Като водач наистина имаш статус, но това е само въпрос на различна работа, на различен дълг — това не означава, че си се превърнал в авторитетна личност. Не ставаш по-достоен от останалите, нито ставаш човек с изтъкнато положение, само защото си придобил този статус и изпълняваш различен дълг. Ако наистина има хора, които мислят така, не са ли те безсрамници? (Така е.) Как да го кажа по-разговорно? Те са безочливо нагли, нали? Когато не са водачи, те са искрени в отношението си към хората; способни са да разкажат открито за своите изблици на поквара и да разнищят покварения си нрав. След като заемат поста на водачи, те се превръщат в съвсем други хора. Защо казвам, че се превръщат в други хора? Защото те слагат маска, а истинският човек остава зад нея. Маската не издава никакви изражения — нито плач, нито смях, нито удоволствие или гняв, нито скръб или радост, нито емоции и желания — и определено не разкрива никакъв покварен нрав. През цялото време изражението и състоянието ѝ остават същите, докато всички истински състояния, мисли и идеи на водача остават скрити зад маската, където никой не може да ги види. Има водачи и работници, които винаги се възприемат като хора с положение и статус. Те са ужасени, че ще изгубят достойнството си, ако някой ги кастри, и затова не приемат истината. Те се възползват от положението и властта си, за да изричат лъжливи сладки думи и да прикриват покварения си нрав. В същото време поради своя статус те погрешно вярват, че са по-изтъкнати и по-святи от останалите, и затова не е необходимо да стремят към истината — че стремежът към истината е за останалите. Този начин на мислене е погрешен и донякъде безсрамен и неразумен. Ето как се държат хората от този вид. От същината на поведението на такива хора се вижда ясно, че те не се стремят към истината. Вместо това се стремят към статус и авторитет. Докато работят, те пазят своя статус и власт и се заблуждават, че се стремят към истината. Те са точно като Павел и често правят обобщения на работата, която са свършили, на дълга, който са изпълнили, на задачите в делото на църквата, с които са се справили, и на постиженията в работата си за Божия дом. Те често правят равносметка на тези неща така, както когато Павел каза: „Аз се подвизах в доброто войнстване, пътя свърших, вярата опазих; отсега нататък се пази за мене венецът на правдата“ (2 Тимотей 4:7-8). С това той искаше да каже, че след като е свършил пътя си и е войнствал добре, е време да пресметне каква е вероятността за спасението му, колко голям е бил приносът му, колко голяма ще бъде наградата му и да помоли Бог да го възнагради за приноса му. Той имаше предвид, че няма да смята Бог за праведен Бог, ако не го възнагради с венец, че ще откаже да се подчини и дори ще се оплаче от Божията неправедност. Дали такъв човек, с такъв нрав и начин на мислене, се стреми към истината? Дали е човек, който наистина се подчинява на Бог? Могат ли те да се оставят под Божието ръководство? Нима не е ясно от пръв поглед? Те смятат, че вървенето по пътя и воденето на битки е стремеж към истината, но изобщо не се стремят към нея и не притежават проявленията на истинския стремеж към нея — така че те не са хора, които се стремят към истината.

Кой от проблемите на хората бе разкрит от нашето общение току-що? По-конкретно, кой покварен нрав на човека разкри то най-вече? Основният е, че човекът изпитва неприязън към истината и той отказва да я приеме; това е един много характерен вид поведение. Друг важен аспект е нещо, което съществува в нрава същност на всеки човек: непреклонността. Тя също се проявява съвсем конкретно и очевидно, нали? (Да.) Това са два от основните начини, по които се проявява и разкрива поквареният нрав на човека. Тези характерни прояви, тези характерни възгледи, нагласи и т. н. вярно и точно показват, че в покварения човешки нрав има елемент на неприязън към истината. Разбира се, в човешкия нрав по-ярко се открояват проявленията на непреклонност: каквото и да казва Бог и какъвто и порочен човешки нрав да се разобличава в хода на Божието дело, хората упорито отказват да го признаят и му се противопоставят. Освен очевидната съпротива или презрителното отхвърляне, разбира се, има и друг вид поведение, а именно когато хората не се интересуват от Божието дело, сякаш то няма нищо общо с тях. Какво означава да не се интересуваш от Бог? Това е, когато човек казва: „Говори каквото искаш — то няма нищо общо с мен. Нищо от Твоето правосъдие или разобличаване няма нищо общо с мен. Не го приемам и не го признавам“. Можем ли да наречем подобно отношение „непреклонно“? (Можем.) Това е проявление на непреклонност. Тези хора казват: „Живея, както ми харесва, както ми е удобно и по начин, който ме прави щастлив. Състоянията, за които говориш, като надменност, измама, неприязън към истината, нечестивост, порочност и т. н. — дори да ги имам, какво от това? Няма да ги изследвам, няма да ги опознавам, няма да ги приема. Аз вярвам в Бог по този начин, какво ще направиш по този въпрос?“. Това е непреклонно отношение. Когато хората не се интересуват от Божиите слова и ги пренебрегват, което означава, че по същия начин пренебрегват и Бог, независимо какво казва Той, дали го казва като напомняне, предупреждение или увещание — без значение какъв е начинът Му на говорене, какъв е източникът и какви са целите на Неговото слово — тогава тяхното отношение е непреклонно. Това означава, че те пренебрегват неотложните Божии намерения, да не говорим за Неговото искрено, добронамерено желание да спаси човека. Каквото и да прави Бог, хората нямат решителността да съдействат, и не искат да се стремят към истината. Дори да признаят, че Божият съд и откровението Му са пълната истина, в сърцата им няма угризения и те продължават да вярват по същия начин, както преди. Накрая, след като са чули много проповеди, те пак казват същото: „Аз съм истински вярващ и във всеки случай, човешката ми природа не е бедна, не бих извършил злодеяние умишлено, способен съм да се отричам, мога да понеса страдание и съм готов да платя цена за вярата си. Бог няма да се отрече от мен“. Не е ли точно така, както Павел каза: „Аз се подвизах в доброто войнстване, пътя свърших, вярата опазих; отсега нататък се пази за мене венецът на правдата“? Такова е отношението на хората. Какъв нрав стои зад подобно отношение? Непреклонност. Трудно ли е да се промени непреклонният нрав? Има ли път за това? Най-простото и пряко средство е да промениш отношението си към Божиите слова и към Самия Бог. Как можете да го промените? Като разнищите и опознаете състоянията и нагласите, които се пораждат от вашето непреклонно отношение, и като видите кои от вашите постъпки и думи, кои от вашите възгледи и намерения, към които се придържате, и дори конкретно кои от вашите мисли и идеи, които изразявате, са под влиянието на вашия непреклонен нрав. Изследвайте и разрешавайте поотделно тези прояви, изблици и състояния, а след това ги променете — щом изследвате и откриете нещо, побързайте да го промените. Например, току-що говорихме за действия, основани на предпочитанията и настроенията, което е непридвидимост. Непредвидимият нрав води след себе си склонността да изпитваш неприязън към истината. Ако осъзнаеш, че си такъв човек, с такъв покварен нрав, не се замислиш над себе си и не потърсиш истината, за да намериш решение, а упорито мислиш, че си си наред, това е непреклонност. След тази проповед може изведнъж да осъзнаете: „Казвал съм подобни неща и имам такива възгледи. С този мой нрав на неприязън към истината. Щом е така, ще се заема с промяната на този нрав“. Как тогава ще се заемете с промяната му? Започнете, като се освободите от чувството си за превъзходство, от непредвидимостта си и от своеволията си; независимо дали сте в добро или в лошо настроение, вижте какво изисква Бог. Ако можеш да се опълчиш на плътта и да практикуваш в съответствие с Божиите изисквания, как ще гледа Той на теб? Ако наистина можеш да започнеш да променяш това покварено поведение, това е знак, че съдействаш на Божието дело положително и активно. Съзнателно ще се опълчваш на онзи нрав на неприязън към истината, и ще го преодолееш, и същевременно ще промениш непреклонния си нрав. Когато преодолеете тези два вида порочен нрав, ще сте способни да се покорявате на Бог и да Го удовлетворявате, а тогава Той ще е доволен. Ако сте разбрали съдържанието на това общение и практикувате опълчване на плътта по този начин, ще бъда много щастлив. Тогава няма да съм изрекъл тези думи напразно.

Непреклонността е проблем на покварения нрав; тя е част от природата на човека и не е лесно да се разреши проблемът с нея. Когато някой има непреклонен нрав, това се проявява най-вече като склонност да изтъква оправдания и благовидни доводи, да се придържа към собствените си идеи и да не приема нови неща лесно. Има случаи, когато хората знаят, че идеите им са погрешни, но упорито и докрай се придържат към тях заради суетата и гордостта си. Такъв непреклонен нрав се променя трудно, дори и да го осъзнава човек. За да разрешим проблема с непреклонността, трябва да познаваме човешката надменност, измамност, порочност, неприязън към истината и други подобни видове нрав. Когато човек познава собствената си надменност, измамност и порочност, когато знае, че изпитва неприязън към истината, че не иска да се опълчи на плътта, макар да иска да практикува истината, че постоянно изтъква оправдания и обяснява трудностите си, макар да иска да се покорява на Бог, за него ще бъде лесно да приеме, че има проблем с непреклонността. За да разреши този проблем, човек първо трябва да притежава нормален човешки разум и да започне с това да се научи да се вслушва в Божиите слова. Ако искаш да бъдеш Божия овца, трябва да се научиш да се вслушваш в Неговите слова. И как да се вслушваш в тях? Като се вслушваш в проблемите, които Бог разобличава чрез Своите слова и които се отнасят до теб. Ако откриеш проблем, трябва да го приемеш; не бива да смяташ, че това е проблем на други хора, че е общ проблем на всички или на човечеството и че няма нищо общо с теб. Такова убеждение би било погрешно. Чрез откровението на Божиите слова трябва да се замислиш дали имаш някое от покварените състояния или от изопачените възгледи, които Бог разобличава. Например, когато чуеш Божиите слова, разкриващи проявления на надменен нрав, който се забелязва у някого, трябва да си помислиш: „Показвам ли проявления на надменност? Аз съм покварен човек, така че трябва да показвам някои от тези проявления; трябва да се замисля къде ги проявявам. Хората казват, че съм надменен, че винаги се държа високомерно и се правя на силен, че ограничавам хората, когато говоря. Наистина ли това е моят нрав?“. След като размислиш, най-накрая ще осъзнаеш, че разкритото в Божиите слова е съвсем точно — че си надменен човек. И тъй като разкритото в Божиите слова е съвсем точно, тъй като то съвпада напълно с твоето положение без дори и следа от несъответствие и изглежда още по-точно след по-задълбочено обмисляне, ти трябва да приемеш правосъдието и наказанието на Неговите слова и въз основа на тях — да отличиш и опознаеш същината на покварения си нрав. Тогава ще си способен да изпиташ истинско разкаяние. При вярата си в Бог, можете да опознаете себе си само като ядете и пиете от Неговите слова по този начин. За да промените покварения си нрав, трябва да приемете правосъдието и разобличаването на Божиите слова. Ако не можете да направите това, няма как да се отървете от покварения си нрав. Ако си умен човек, който вижда, че разкритото от Божиите слова в общи линии е вярно, или ако можеш да признаеш, че е вярно поне наполовина, веднага трябва да го приемеш и да се покориш пред Бог. Освен това трябва да Му се молиш и да размишляваш над себе си. Само тогава ще разбереш, че всички слова на Божието откровение са точни, че всички те са факти и нищо друго. Само когато са покорни пред Бог и имат богобоязливо сърце, хората могат истински да се самоанализират. Едва тогава ще са способни да видят разнообразието от видовете покварен нрав, което вирее в тях, и че те наистина са надменни и самоправедни, и че нямат капка разум. Ако някой обича истината, той ще е способен да падне по очи пред Бог, да признае пред Него, че е дълбоко покварен, и ще е готов да приеме Неговото правосъдие и наказание. Така в сърцето му може да се прояви разкаяние и той да започне да се отрича от себе си, да се ненавижда и да съжалява, че не се е стремил към истината по-рано, като си мисли: „Защо не бях способен да приема правосъдието и наказанието на Божиите слова, когато започнах да ги чета? Отношението ми към Неговите слова беше надменно, нали? Как можах да съм толкова надменен?“. След като известно време често се самоанализират по този начин, хората ще признаят, че наистина са надменни, че не са напълно способни да признаят, че Божиите слова са истината и действителността, и че наистина нямат и капка разум. Но е трудно да опознаеш себе си. Всеки път, когато човек се анализира, той може да получи само малко повече и по-задълбочено познание за себе си. Да се придобие ясно познание за покварения нрав не е нещо, което може да се постигне за кратко време; човек трябва да чете повече от Божиите слова, повече да се моли и повече да размишлява над себе си. Само така хората могат постепенно да опознаят себе си. Всички, които наистина познават себе си, са претърпявали някои провали и неуспехи в миналото, след което са чели Божиите слова, молили са се на Бог и са размишлявали над себе си, като така са започнали да виждат ясно истината за собствената си поквара и да чувстват, че наистина са дълбоко покварени и напълно лишени от истината реалност. Ако по този начин изживявате Божието дело, молите се на Бог и търсите истината, когато ви сполети нещо, постепенно ще опознаете себе си. Тогава, един ден, най-накрая разбирате със сърцето си: „Може да имам малко по-добри заложби от останалите, но това ми е дадено от Бог. Все се хваля, опитвам се да надприказвам останалите и се опитвам да накарам хората да вършат нещата по моя начин. Наистина ми липсва разум — това е надменност и самоправедност! Чрез размисъл разбрах за собствения си надменен нрав. Това е Божието просветление и Неговата благодат и аз Му благодаря за тях!“. Добре ли е да разберете за собствения си покварен нрав или не е? (Добре е.) Оттук нататък трябва да търсите как да говорите и действате разумно и покорно, как да се държите на равна нога с останалите, как да се отнасяте справедливо към тях, без да ги ограничавате, как правилно да оценявате заложбите си, дарбите си, силните си страни и т. н. Така ще промените надменния си нрав, както течащата вода постепенно променя формата на камъка. След това, когато общуваш с други хора или работиш с тях, за да изпълниш някакъв дълг, ще си способен да се отнасяш правилно към изразените от тях мнения и да ги изслушваш внимателно. И когато ги чуеш да изразяват правилно мнение, ще откриеш, че „изглежда, че не съм с най-добрите заложби. Истината е, че всеки има силни страни, те изобщо не са по-долу от мен. Преди все си мислех, че имам по-добри заложби от останалите. Това беше самонаслада и тесногръдо невежество. Имах много ограничени възгледи, като жаба на дъното на кладенец^[а]. В подобно мислене наистина нямаше разум — беше безсрамно! Бях глух и сляп заради надменния си нрав. Не чувах какво казват другите и си мислех, че съм по-добър от тях, че съм прав, а всъщност не съм по-добър от никого от тях!“. От този момент нататък ще имаш истинско разбиране и познание за своите недостатъци и за ниския си духовен ръст. И след това, когато общуваш с останалите, внимателно ще се вслушваш в техните мнения и ще осъзнаеш: „Има толкова много хора, които са по-добри от мен. В най-добрия случай заложбите и способността ми за възприемане са на средно ниво“. Дали с това разбиране няма да придобиеш малко самосъзнание? Като изживявате това и често размишлявате върху себе си според Божиите слова, ще сте способни да придобиете истинско себепознание, което ще се задълбочава все повече. Ще сте способни да прозрете истината за своята поквара, за своята бедност и окаяност, за своята жалка грозота и тогава ще изпитате неприязън към себе си и ще намразите покварата си. Тогава ще ви е лесно да се опълчите на себе си. Ето как изживявате Божието дело. Трябва да анализирате своите изблици на поквара според Божиите слова. Особено след като разкриете покварения си нрав в каквато и да е ситуация, трябва често да размишлявате върху себе си и да се опознаете. Тогава ще ви е лесно да видите ясно своята покварена същина и ще сте способни от сърце да намразите покварата си, плътта си и Сатана. И ще сте способни да обичате и да се стремите към истината със сърцето си. Така надменният ти нрав ще продължи да се топи и постепенно ще се отървеш от него. Ще придобиваш все повече разум и ще ти е по-лесно да се подчиниш на Бог. В очите на околните ще изглеждаш по-непоколебим и по-уравновесен и ще изглежда, че говориш по-обективно. Ще умееш да изслушваш другите и ще им даваш време да говорят. Когато другите са прави, ще ти е лесно да приемаш думите им и взаимоотношенията ти с хората няма да са толкова натоварващи. Ще си способен да си сътрудничиш хармонично с всеки. Ако така изпълняваш дълга си, нима няма да притежаваш разум и човешка природа? Това е начинът да променим този вид покварен нрав.

Нека сега поговорим малко за начина, по който да променим покварения нрав чрез въпроса за непреклонния нрав, който току-що споменах. За да се промени поквареният нрав, човек първо трябва да е способен да приеме истината. Приемането на истината означава да се приеме Божието правосъдие и наказание; означава да се приемат Неговите слова, които разобличават същината на човешката поквара. Ако въз основа на Божиите слова опознаеш и разнищиш проявите си на поквара, покварените си състояния и намерения, както и поквареното си поведение, и ако си способен да разкриеш същината на проблемите си, тогава ще си придобил познание за покварения си нрав и ще си започнал процеса на промяната му. От друга страна, ако не практикуваш по този начин, не само няма да си способен да промениш непреклонния си нрав, но и няма да имаш възможност да изкорениш покварения си нрав. Всеки човек притежава множество видове покварен нрав. Откъде трябва да започне да ги променя? На първо място, човек трябва да реши проблема с непреклонния си нрав, тъй като непреклонността пречи на хората да се приближат до Бог, да търсят истината и да се подчинят на Бог. Непреклонността е най-голямото препятствие пред молитвата и общението на човека с Бог; тя най-много пречи на нормалната връзка между хората и Бог. След като промените непреклонния си нрав, лесно ще се справите с останалите. Промяната на покварения нрав започва със самоанализ и себепознание. Променете всички видове покварен нрав, с които сте наясно — колкото повече от тях откривате, толкова повече можете да промените; колкото по-задълбочено ги познавате, толкова по-радикално ще можете да ги промените. Това е процесът на промяна на покварения нрав; той се извършва чрез молитва към Бог, чрез самоанализ, чрез опознаване на себе си и чрез разнищване на същината на покварения нрав чрез Божиите слова, докато човек успее да се опълчи на плътта и да практикува истината. Да опознаете същината на вашия покварен нрав не е лесна задача. Да опознаете себе си не означава да обобщите: „Аз съм покварен човек; аз съм дявол; аз съм потомък на Сатана, потомък на големия червен змей; аз се противопоставям на Бог и съм враждебен към Него; аз съм Негов враг“. Подобно говорене не означава непременно, че истински познавате собствената си поквара. Може и да сте научили тези думи от някой друг и да не знаете много за себе си. Истинското себепознание не се основава на човешки познания или преценки, а на Божиите слова — то е да видиш последиците от покварения си нрав и страданията, които си изживял заради тях, да почувстваш как поквареният нрав вреди не само на теб, но и на околните. То е прозрение за факта, че поквареният нрав произлиза от Сатана, че той е сатанинска отрова и философия и че е напълно враждебен към истината и към Бог. Когато разберете този проблем, ще опознаете своя покварен нрав. Някои хора, макар и да признават, че са дяволи и Сатани, все още не приемат да бъдат кастрени. Те не признават, че са извършили нещо нередно или че са престъпили истината. Какъв е проблемът при тях? Те все още не са опознали себе си. Някои хора казват, че са дяволи и Сатани, но ако ги попиташ: „Защо казваш, че си дявол и Сатана?“, те няма да успеят да отговорят. Това показва, че те не познават своя покварен нрав или своята природа същност. Ако можеха да разберат, че тяхната природа е природата на дявола, че поквареният им нрав е сатанински, и да признаят, че следователно са дяволи и Сатани, те щяха да достигнат до опознаване на собствената си природа същност. Истинското себепознание се постига чрез разобличаването, правосъдието, практикуването и изживяването на Божиите слова. То се постига чрез разбиране на истината. Ако човек не разбира истината, каквото и да казва за себепознанието си, то няма стойност и е непрактично, защото той не може да открие или разбере онези неща, които стоят в основата му и които са съществени. За да опознае себе си, човек трябва да признае кои видове покварен нрав е разкрил в определени случаи, какво е било намерението му, как се е държал, с какво е примесен и защо не е могъл да приеме истината. Хората трябва да са способни да го заявят ясно и само така могат да опознаят себе си. Когато някои хора се сблъскат с необходимостта да бъдат кастрени, те признават, че изпитват неприязън към истината, че имат подозрения и погрешни разбирания за Бог и че са предпазливи към Него. Те също така признават, че всички Божии слова, които съдят и изобличават човека, са действителни. Това показва, че те имат известно себепознание. Но тъй като нямат познание за Бог и Неговото дело и не разбират Неговите намерения, себепознанието им е съвсем повърхностно. Ако някой само признава собствената си поквара, но не е открил къде се корени проблемът, ще може ли да промени своите подозрения, погрешни разбирания и предпазливост по отношение на Бог? Не, няма да може. Затова себепознанието е нещо повече от обикновено признаване на собствената поквара и на собствените проблеми — човек трябва да разбере истината и да разреши проблема с покварения си нрав из основи. Това е единственият начин човек да разбере истината за собствената си поквара и да постигне истинско покаяние. Когато онези, които обичат истината, опознаят себе си, те са способни да търсят и разбират истината, за да разрешат проблемите си. Само с този вид себепознание се постигат резултати. Всеки път, когато човек, който обича истината, прочете фраза от Божиите слова, която разкрива и съди човека, той трябва първо да повярва, че Божиите слова, които разкриват човека, са действителни и истински, и че Божиите слова, които съдят човека, са истината и че представляват Божията праведност. Това е най-малкото, което някой, който обича истината, трябва да признае. Човек може ли да опознае себе си чрез Божиите слова, ако дори не вярва в тях и не вярва, че Неговите слова, които разобличават и съдят човека, са действителни и са истината? Определено не може — не би могъл, дори и да искаше. Ако можеш непоколебимо да вярваш, че всички Божии слова са истината, и да вярваш във всички тях, независимо от това какво казва Бог и как го изразява, ако си способен да вярваш в Божиите слова и да ги приемеш, дори и да не ги разбираш, ще ти бъде лесно да размишляваш над себе си и да се опознаеш чрез тях. Самоанализът трябва да се основава на истината. Това не подлежи на съмнение. Само Божиите слова са истината — нито една от човешките думи и нито една от думите на Сатана не представлява истината. От хиляди години Сатана покварява човечеството с всевъзможни знания, учения и теории, а хората са станали толкова безчувствени и глупави, че не само че нямат и бегло познание за себе си, но дори и поддържат ереси и заблуди и отказват да приемат истината. Такива хора са безнадеждни. Онези, които имат истинска вяра в Бог, са убедени, че само Неговите слова са истината, такива хора са способни да опознаят себе си въз основа на Божиите слова и истината и така да постигнат истинско покаяние. Някои хора не се стремят към истината; те основават самоанализа си единствено върху човешкото познание и не признават за нищо друго, освен за греховно поведение, като през цялото време те не са способни да прозрат собствената си покварена същина. Такова себепознание е безполезно и не дава никакви резултати. Човек трябва да се опира на Божиите слова при самоанализа си и след него постепенно да започне да опознава покварения нрав, който разкрива. Човек трябва да е способен да преценява и познава собствените си недостатъци, своята човечество същност, своите възгледи за нещата, своите житейски възгледи и ценности въз основа на истината и след това да направи точна оценка и да си извади заключения за всички тези неща. Така може постепенно да постигне познание за себе си. С натрупването на житейски опит обаче себепознанието продължава да се задълбочава и е невъзможно човек да прозре изцяло своята природа същност преди да е придобил истината. Ако човек наистина познава себе си, той може да разбере, че покварените човешки същества наистина са потомци и въплъщения на Сатана. Той ще почувства, че не заслужава да живее пред Бог, че е недостоен за Божията любов и Неговото спасение, и ще е напълно способен да се унижи пред Него. Само онези, които са способни на познание в такава степен, познават себе си истински. Себепознанието е предпоставка за навлизане в истината реалност. Ако човек иска да практикува истината и да навлезе в реалността, той трябва да познава себе си. Всички хора имат покварен нрав, който винаги ги оковава и контролира, независимо от тях самите. Нито са способни да практикуват истината, нито да се покоряват на Бог. Затова, ако искат да го правят, първо трябва да опознаят себе си и да променят покварения си нрав. Само чрез процеса на промяна на покварения си нрав човек може да разбере истината и да придобие познание за Бог; само тогава може да се подчини на Бог и да свидетелства за Него. Така се придобива истината. Процесът по навлизане в истината реалност е процес на промяна на покварения нрав. И така, какво трябва да се направи, за да се промени поквареният нрав? На първо място, хората трябва да познават собствената си покварена същина. По-конкретно това означава да разбират как е възникнал поквареният им нрав и кои от дяволските думи и заблудите на Сатана, които са приели, са го породили. След като с помощта на Божиите слова човек започне да разбира напълно тези основни причини и да ги различава, той повече няма да иска да живее според покварения си нрав, а ще иска само да се подчини на Бог и да живее според Неговите слова. Всеки път, когато хората разкриват покварен нрав, те ще могат да го разпознаят, да го отхвърлят и да се опълчат на плътта си. Само чрез подобно практикуване и изживяване хората бавно ще се отърват от целия си покварен нрав.

Някои хора казват: „Когато прочетох Божиите слова за разобличаването и правосъдието, аз се самоанализирах и разбрах, че съм надменен, измамен, егоистичен, нечестив, непреклонен и лишен от човешка природа“. Има хора, които дори казват, че са изключително надменни, че са зверове, че са дяволи и Сатани. Това ли е истинско себепознание? Ако говорят от сърце, а не само повтарят нещо чуто, това показва, че поне имат някакво себепознание, като единственият въпрос е дали то е повърхностно или задълбочено. Ако имитират нещо, като повтарят чужди думи, това не е истинско себепознание. Познанието за покварения нрав трябва да е конкретно за всеки отделен въпрос и състояние — тоест в такива подробности като състояния, изблици, поведение, мисли и идеи, които се отнасят до покварения нрав. Само тогава човек може истински да опознае себе си. А когато човек действително опознае себе си, сърцето му ще се изпълни с разкаяние и той ще стане способен да се покае истински. Кое е първото нещо, което човек трябва да практикува, за да се покае? (Той трябва да признае грешките си.) „Да признае грешките си“ не е правилната формулировка; по-скоро става въпрос за признаване и осъзнаване на това, че човек има определен покварен нрав. Ако някой казва, че поквареният му нрав е вид грешка, това е неправилно. Поквареният нрав е нещо, което е част от природата на хората, нещо, което ги контролира. Той не е равносилен на еднократна грешка. Някои хора, след като разкрият поквара, се молят на Бог: „О, Боже, направих грешка. Съжалявам“. Това е неточно. Би било по-подходящо да се нарече „признаване на грях“. Конкретният начин, по който хората практикуват покаяние, е като опознаят себе си и разрешат проблемите си. Когато човек разкрие покварен нрав или извърши прегрешение и осъзнае, че се противопоставя на Бог и предизвиква Неговата ненавист, той трябва да размишлява над себе си и да опознае себе си в подходящите Божии слова. В резултат на това хората ще придобият известно познание за своя покварен нрав и ще признаят, че той произлиза от отровите и покварата на Сатана. След това, когато открият принципите за практикуване на истината и когато са способни да я практикуват, това е истинското покаяние. Каквато и поквара да разкрива човек, ако е способен първо да опознае покварения си нрав, да потърси истината, за да го преодолее, и да започне да практикува истината, това е истинско покаяние. Някои хора знаят малко за себе си, но нито показват признаци на покаяние, нито доказателства, че практикуват истината. Ако не се променят след като са придобили себепознание, това далеч не е истинско покаяние. За да постигне истинско покаяние, човек трябва да промени покварения си нрав. И така, как по-конкретно трябва да практикува и навлиза човек, за да промени покварения си нрав? Ето един пример. Хората имат измамен нрав, все лъжат и мамят. Ако осъзнаваш това, тогава най-простият и пряк принцип на практикуване, за да се отървеш от измамността си, е да бъдеш честен човек, да казваш истината и да вършиш честни неща. Господ Исус е казал: „Но говорът ви да бъде: Да, да! Не, не!“. За да бъде човек честен, той трябва да се придържа към принципите на Божиите слова. Тази проста практика е най-ефективна и е лесна за разбиране и прилагане. Но тъй като хората са толкова дълбоко покварени, тъй като всички те имат природата на Сатана и живеят със сатанински нрав, за тях е доста трудно да практикуват истината. Те искат да са честни, но не могат. Неволно лъжат и мамят, но макар и да се разкайват, след като го признаят, те пак не са способни да се отърсят от ограниченията на покварения си нрав и продължават да лъжат и мамят както преди. Как да се реши този проблем? Част от решението е да знаеш, че същината на покварения нрав на човека е грозна и презряна, и да си способен да я ненавиждаш от сърце; друга част е да се научиш да практикуваш според истината принцип: „Но говорът ви да бъде: Да, да! Не, не!“. Когато практикуваш този принцип, ти си в процес на преодоляване на измамния си нрав. Естествено, ако си способен да прилагаш истините принципи докато променяш измамния си нрав, това е проявление на твоята промяна и начало на истинското ти покаяние, а Бог одобрява това. Това означава, че когато се променяш, Бог ще промени мнението си за теб. Всъщност това, което Бог прави, е един вид опрощаване на покварения нрав и непокорството на човека. Той прощава на хората и не помни техните грехове или прегрешения. Това достатъчно конкретно ли е? Разбрахте ли го? Ето още един пример. Да речем, че си с надменен нрав и каквото и да ти се случва, си много своенравен — все искаш да командваш, да караш останалите да ти се подчиняват и да правят това, което искаш. Тогава настъпва денят, в който осъзнаваш, че причината за това е в надменния ти нрав. Твоето признание, че това е надменен нрав, е първата стъпка към себепознанието. След това трябва да потърсиш няколко откъса от Божиите слова, които разобличават надменния нрав, за да се сравниш с тях, да се самоанализираш и да опознаеш себе си. Ако разбереш, че сравнението е съвсем уместно, и признаеш, че надменният нрав, който Бог разобличава, съществува в теб, а след това разпознаеш и разкриеш откъде произхожда надменният ти нрав, защо възниква и кои от отровите, ересите и заблудите на Сатана го управляват, тогава, след като вникнеш в същността на всички тези въпроси, ще си стигнал до корените на надменността си. Това е истинско себепознание. Когато определиш по-конкретно как проявяваш този покварен нрав, това ще ти помогне да опознаеш себе си по-задълбочено и по-практично. Какво следва да направиш? Трябва да потърсиш истините принципи в Божиите слова и да разбереш какъв вид човешко поведение и реч са проявления на нормална човешка природа. След като намериш пътя за практикуване, трябва да практикуваш в съответствие с Божиите слова и когато сърцето ти се промени, ще си се покаял истински. Не само ще има принципи в речта и действията ти, но и ще изживееш човешко подобие и постепенно ще се отърсиш от покварения си нрав. Другите ще те видят като нов човек: повече няма да си предишният покварен човек, който си бил някога, а човек, прероден в Божиите слова. Това е човек, чийто живот нрав се е променил.

Самопознанието не е никак лесна задача. Това се постига чрез приемане на истината, както и чрез практикуване и изживяване на Божиите слова, а истинското себепознание може да се постигне само чрез приемане на Божието правосъдие и наказание. Хората, които не са изживели правосъдие и наказание, в най-добрия случай могат да признаят грешките, които са направили, и нещата, в които са сбъркали. Ще им бъде много трудно да видят ясно своята природа същност. Защо вярващите от Епохата на благодатта така и не постигнаха промяна на своя живот нрав, въпреки че престанаха да извършват определени грехове и подобриха поведението си? Защо, макар да вярваха в Бог, те Му се противопоставиха и дори Го предадоха? За поквареното човечество е трудно да разпознае източника на този проблем. Защо всички хора имат сатанински нрав? Понеже Сатана е покварил човечеството и хората са приели неговите дяволски думи и философията му. Именно това породи покварения нрав и така нравът на Сатана стана източник на противопоставянето на човека срещу Бог. Именно това е най-трудно за осъзнаване от хората. Бог извършва Своето дело на правосъдието в последните дни, за да спаси човечеството от влиянието на Сатана и да се справи с източника на греха на човечеството и противопоставянето му срещу Бог. Сатана покварява човечеството от хиляди години и неговата природа се е вкоренила в сърцата на хората. Затова един-два опита за самоанализ и себепознание не могат да се справят с никой покварен нрав, нито да го отстранят. Поквареният нрав се разкрива постоянно и многократно, затова хората трябва да приемат истината и да водят дълга битка със сатанинския си нрав, докато не победят Сатана. Само тогава те могат напълно да отхвърлят покварения си нрав. Затова хората трябва непрестанно да се молят на Бог, да търсят истината, да размишляват над себе си, да познават себе си и да практикуват истината, докато от тях престане да струи поквара, докато техният живот нрав се промени и те постигнат покорство пред Бог. Едва тогава те ще получат Божието одобрение. Резултатите от всяка битка може и да не станат очевидни веднага, а след това пак може да разкривате покварен нрав. Може да се почувстваш донякъде негативно настроен и обезсърчен, но да не искаш да се откажеш и да продължиш да се стараеш, да уважаваш Бог и да разчиташ на Него. Ако си така упорит в продължение на две-три години, наистина ще си способен да практикуваш истината, а в сърцето ти ще настъпи мир и радост. Тогава ще видиш ясно, че всеки неуспех, всяко усилие и всяка изгода, които си постигнал, са били добър знак, че вървиш към промяна в нрава си и към това да убедиш Бог да промени мнението Си за теб. Макар всяка промяна да е недоловима за човешкото съзнание, трансформацията на нрава, която настъпва с нея, не може да се постигне с друго действие или средство. Това е пътят, по който човек трябва да поеме, за да промени нрава си и за навлизането в живота. Така трябва да се практикува стремежът към промяна на нрава. Разбира се, хората трябва да имат точно разбиране за това как се случва промяната в нрава: това не е внезапна и разтърсваща промяна, която ги изненадва и радва, както те си представят. Не се случва така. Става въпрос за несъзнателна, бавна промяна, която настъпва постепенно. Когато човек е способен да практикува истината, той ще придобие нещо. Когато се обърнеш назад, след като си вървял по този път три, пет, десет години, с изненада ще установиш, че през тези десет години нравът ти се е променил значително, че вече си съвсем различен. Възможно е личността и характерът ти, начинът ти на живот и т.н. да не са се променили, но нравът, състоянията и поведението, които разкриваш, ще са напълно различни, сякаш наистина си станал друг човек. Защо ще настъпи такава промяна? Защото през онези десет години многократно ще си бил съден, наказван, кастрен и ще си бил подлаган на изпитания и облагородяване от Божиите слова и ще си разбрал много истини. Първо ще се променят възгледите ти за нещата, възгледите ти за живота и ценностите ти, които ще бъдат последвани от промяна в твоя живот нрав, от промяна в основите, на които разчиташ, за да оцелееш, и с настъпването на тези промени постепенно ще се превърнеш в друг човек, в нов човек. Въпреки че личността ти, характерът ти, начинът ти на живот и дори речта и поведението ти може да останат непроменени, ти ще си променил своя живот нрав, а това само по себе си е съществена, важна промяна. Какви са признаците за промяната в нрава? Как конкретно се проявява тя? Тя започва с промяна във възгледите на човека за нещата — когато многобройните възгледи на невярващите, които човек таи, се променят, щом той получи разбиране за истината, и тези възгледи се доближат до истината на Божието слово. Това е първият етап от промяната в нрава. Освен това хората могат да се съсредоточат върху практикуването на истината чрез самоанализ и себепознание. Като анализират различните намерения, мотиви, мисли и идеи, представи, възгледи и нагласи, които се пораждат в тях, хората могат да открият проблемите си и да започнат да се разкайват заради тях. Тогава те ще могат да се опълчат на плътта и да практикуват истината. А когато го направят, те още повече ще започнат да ценят Божиите слова и истината и ще признаят, че Христос е истината, пътят и животът. Те ще следват Христос и ще Му се подчиняват с повече готовност. Ще почувстват, че Бог изразява истини, за да разобличи, съди и накаже човека и за да промени покварения му нрав, и че така Бог спасява и довежда човека до съвършенство по един наистина практичен начин. Те ще почувстват, че без Божието правосъдие и наказание и без ресурса и напътствието на Неговите слова, хората не биха могли да постигнат спасение, нито да пожънат такава награда. Ще започнат да обичат Божиите слова и ще почувстват, че разчитат на тях в реалния си живот, че се нуждаят от Неговите слова, за да им осигурят ресурс, да ги напътстват и да им проправят път. Сърцата им ще се изпълнят с мир, а когато нещо ги сполети, те несъзнателно ще търсят Божиите слова, които да им служат като основа, и ще търсят в тях принципите и пътя на практикуване. Това е един от резултатите, които се постигат чрез себепознание. Има и друг: хората повече няма да се отнасят към изблиците на покварен нрав както преди — с непреклонност, а ще са способни да смирят сърцата си и да слушат Божиите слова с честно отношение и ще са способни да приемат истината и положителните неща. Тоест, когато се прояви поквареният им нрав, те вече няма да са такива, каквито са били преди — непреклонни, неукротими, безумно агресивни, надменни, нагли и злобни — а активно ще размишляват над себе си и ще придобият знание за истинските си проблеми. Дори и да не знаят каква е същината на техния покварен нрав, те ще могат да се смирят, да се молят на Бог и да търсят истината, след което ще признаят проблемите си и покварения си нрав, ще се покаят пред Бог и ще вземат решение да се държат по различен начин в бъдеще. Това е нагласа на пълна покорност. Така сърцата им покорно ще се подчинят на Бог. Ще им бъде лесно да се подчинят, каквото и да каже Бог, каквото и да изисква от тях, каквото и дело да върши и каквато и среда да им уреди. Поквареният им нрав няма да представлява толкова голямо препятствие за тях и ще им бъде лесно да се справят с него и да го победят. Тогава няма да им се налага да полагат усилия, за да практикуват истината, и ще са способни да постигнат покорство към Бог. Това са признаците на промяна в нрава. Когато човек може да практикува истината и действително да се подчини на Бог, може да се каже, че неговият живот нрав вече е претърпял промяна — истинска промяна, която се постига напълно в процеса на стремеж към истината. И всякакъв вид поведение, който възниква у хората по време на този процес, било то положителни прояви или нормална негативност и слабост, е необходим и неизбежен. След като има положителни прояви, трябва да има и прояви на негативност и слабост — но те са временни. Щом човек придобие определен духовен ръст, той ще има все по-малко негативни и слаби състояния и все повече положителни прояви и навлизане, а действията му ще стават все по-принципни. Такъв човек е покорен пред Бог и неговият живот нрав се е променил, след като поквареният му нрав е бил пречистен. Може да се каже, че това са резултатите, които постигат онези, които се стремят към истината, като изживяват правосъдието и наказанието на Божиите слова и многократно са кастрени и са подлагани на изпитания и облагородяване.

Тъй като всички хора вече са чули и разбрали конкретните, нормални процеси на стремежа към истината, те не би трябвало повече да си измислят различни оправдания и извинения за това, че изпитват неприязън към истината, че ѝ се противопоставят или не се стремят към нея. След като разбрахте тези истини и видяхте този въпрос ясно, можете ли сега да разпознаете оправданията и извиненията, които хората изтъкват за това, че не се стремят към истината? Ако някой по-възрастен човек каже: „Стар съм. Не съм така устремен или въодушевен като млад човек. С възрастта губя агресивността и амбицията на младостта и вече не съм надменен. Така че да казваш, че съм надменен, е глупаво — не съм!“. Прав ли е? (Не е.) Очевидно не е. Сега всички вие имате способността да разбирате подобни думи. Ще можете да разобличите този човек и да кажете: „Макар да си стар, все още имаш надменен нрав. През целия си живот си бил надменен и изобщо не си се променил. Искаш ли да продължаваш да си надменен?“. Някои по-млади хора казват: „Толкова съм млад, не съм изживял хаоса в обществото, не съм се борил и не съм бродил сред различни групи хора. Нямам опита на онези, които са поживели на този свят — и, което е по-важно, разбира се, не съм толкова безскрупулен и коварен като онези стари лисици. Като млад човек е нормално да имам някакъв надменен нрав; поне не съм така пресметлив, измамен и нечестив като стар човек“. Уместно ли е да се каже това? (Не е.) Всеки човек има покварен нрав. Това няма нищо общо с възрастта, нито с пола. Имаш това, което имат и останалите, а те имат това, което имаш и ти. Няма нужда да се сочи с пръст. Разбира се, не е достатъчно просто да признаем, че всеки има покварен нрав. Тъй като сте признали, че имате покварен нрав, трябва да потърсите истината, за да го промените — докато не придобиете истината и не промените нрава си няма да постигнете целта си. Промяната на покварения нрав в крайна сметка зависи от това дали ще приемете истината, дали ще се откажете от оправданията и извиненията си и дали ще сте способни да подходите правилно към собствения си покварен нрав. Не бива да отбягвате или да се отмятате от това с извинения и определено не бива да го отхвърляте. Тези неща се постигат лесно. Кое е най-трудното нещо, което трябва да направите? Мога да се сетя за едно. Има хора, които казват: „И да казвате, че търся истината или че не я търся, че не обичам истината или че изпитвам неприязън към нея, какъвто и покварен нрав да разкривате у мен — просто няма да ви обърна внимание. Правя всичко, което Божият дом поиска от мен, или каквото е необходимо да се свърши. Слушам по време на проповеди и събирания, чета, когато всички ядат и пият от Божиите слова, седя и гледам видеоклипове със свидетелства от изживявания заедно с вас и ям, когато и вие ядете. Правя същото като вас. Кой от вас може да твърди, че не се стремя към истината? Аз вярвам по този начин, така че можете да правите и казвате каквото си искате, не ме интересува!“. Такива хора се преструват, че не си измислят извинения и оправдания, но и не възнамеряват да се стремят към истината. Сякаш Божието дело на спасението не ги касае, сякаш нямат нужда от него. Такива хора не заявяват изрично: „Моята човешка природа е добра, аз наистина вярвам в Бог, готов съм да се отричам, способен съм да страдам и да платя цена. Още ли трябва ли да приемам Божието правосъдие и наказание?“. Не го заявяват изрично, нямат ясно отношение към истината и не осъждат явно Божието дело. Как обаче се отнася Бог към такива хора? Ако те не се стремят към истината, ако са безразлични към Божиите слова и ги пренебрегват, Божието отношение към тях е много ясно. Точно както в онзи стих от Библията, който гласи: „Така, понеже си хладък — нито горещ, нито студен, ще те изплюя от устата Си“ (Откровение 3:16). Бог не ги иска, а това означава неприятности. Има ли такива хора в църквата? (Има.) И как да ги разпределите? Къде трябва да бъдат разпределени? Не е необходимо да го правите. Накратко, такива хора не се стремят към истината. Те не приемат истината, не се самоанализират, не се опознават и нямат покайващо се сърце, а таят объркана и неясна вяра в Бог. Те правят всичко, което Божият дом поиска от тях, без да предизвикват смущения или прекъсвания. Ако ги питаш: „Имаш ли някакви представи?“, ще кажат: „Не“. „Имаш ли някакъв покварен нрав?“. „Не“. „Искаш ли да постигнеш спасение?“. „Не знам“. „Признаваш ли, че Божиите слова са истината?“. „Не знам“. Каквото и да ги питаш, ще ти отговорят, че не знаят. Има ли проблем при такива хора? (Има.) Има, но те смятат, че това не е проблем и че не се нуждае от разрешаване. В Библията се казва: „Така, понеже си хладък — нито горещ, нито студен, ще те изплюя от устата Си“. Този израз — „ще те изплюя от устата Си“ — е принципът за справяне с такива хора; това е резултатът, който ги застига. Това, че тези хора не са нито студени, нито горещи, означава, че нямат никакво мнение; означава, че както и да разговаряш с тях по въпросите за промяната в нрава или за спасението, те си остават безразлични. Какво означава „безразличен“? Означава, че не се интересуват от тези въпроси и не искат да чуват за тях. Някои хора може да кажат: „Какво толкова лошо има в това да нямаш мнение или да не проявяваш поквара?“. Пълни глупости! Това са бездушни, мъртви хора, нито студени, нито горещи, и Бог просто не може да работи над тях. Когато става дума за хора, които не могат да бъдат спасени, Бог просто ги изплюва и приключва с тях. Той не работи над тях и ние изобщо няма да оценяваме такива хора, а просто ще ги пренебрегнем. Ако в църквата има такива хора, те могат да останат, стига да не предизвикват смущения, в противен случай трябва да се прочистят. Това се решава лесно. Словата Ми са насочени към хората, които могат да приемат истината, които искат да се стремят към нея и имат ясно отношение към нея, които признават, че имат покварен нрав и могат да бъдат спасени; те са насочени към онези, които могат да разбират Божиите слова и да чуват гласа Му, те са насочени към Божиите овце — това са хората, към които са насочени Божиите слова. Те не са насочени към онези, които не са нито студени, нито горещи към Него. Такива хора не се интересуват от истината и не се вълнуват нито от Божиите слова, нито от Неговото дело. Начинът за справяне с такива хора е да им се каже: „Напусни. Това какъв си няма нищо общо с Мен“ — да ги пренебрегнем и да не хабим усилия за тях.

Току-що се запознахме с някои негативни примери, свързани с темата за стремежа към истината. Хората често несъзнателно си измислят различни оправдания, извинения и причини, с които да отричат изблиците си на покварен нрав — разбира се, те също така често крият съществуването му, като заблуждават и себе си, и останалите. Това са глупави и неразумни постъпки на хората. От една страна, хората признават, че всички Божии слова, които съдят човека, са истината, а от друга — отричат съществуването на собствения си покварен нрав и на грешните си постъпки, които престъпват истината. Това е ясен знак, че те не приемат истината. Независимо дали отричаш или признаваш, че имаш покварен нрав, дали изтъкваш оправдания, извинения или благовидни доводи за проявата на поквареното ти поведение — накратко, ако не приемеш истината — не можеш да получиш Божието спасение. Това е безспорно. Всеки, който изобщо не се стреми към истината, накрая ще бъде разобличен и отстранен, без значение от колко години е вярващ. Този изход е ужасяващ. Няма да мине много време, преди да те връхлетят бедствията и преди да бъдеш разобличен, а когато бедствията настъпят, ще те е страх. Може да имаш много оправдания и предостатъчно извинения, а може и да си добре прикрит и плътно увит, но има един факт, който не може да се отрече: твоят покварен нрав е непокътнат, той изобщо не се е променил. Нито си способен истински да опознаеш себе си, нито си способен истински да се покаеш, и в крайна сметка няма да си способен истински да се промениш и да се подчиниш на Бог, а Бог няма да промени мнението Си за теб. Нима тогава няма да си в голяма беда? Ще бъдеш застрашен от отстраняване. Затова един умен човек би се отказал от тези неразумни извинения и глупави оправдания и би свалил техните маски и обвивки. Той ще подходи както трябва към покварения нрав, който разкрива, и ще използва правилните средства да се справи с него и да го промени, като се стреми всички негови действия и постъпки да са добри дела, така че Бог да промени мнението Си за него. Ако Бог промени мнението Си за теб, това е доказателство, че Той наистина е опростил непокорството и съпротивата ти в миналото. Ще почувстваш спокойствие и радост и вече няма да се чувстваш потиснат, а облекчен. Това чувство е потвърждение на духа ти, вече имаш надежда за спасение. Тази надежда е онова, което си получил в замяна на цената, платена в твоя стремежа ти към истината, и добрите ти дела. Тя е резултатът, който си постигнал, като си се стремил към истината и си вършил добри дела. И обратното, може вече да смяташ, че си достатъчно умен и можеш да намериш достатъчно основания, с които да се защитаваш и оправдаваш всеки път, когато покажеш поквара. Може да прикриваш и опаковаш покварения си нрав и така ловко да избягваш необходимостта да размишляваш над него и да го опознаваш, сякаш не си показал никаква поквара. Може да се мислиш за много умен, като все избягваш разобличаването в различни обстоятелства, които Бог е създал. Нито ще си анализирал себе си, нито ще си се опознал, нито ще си придобил истината и ще си пропуснал много възможности да бъдеш доведен до съвършенство от Бог. Какви ще са последствията от това? Нека засега оставим настрана въпроса дали си способен да се покаеш и да постигнеш спасение и да кажем само, че ако Бог непрекъснато ти дава възможности да се покаеш, но никоя от тях не те е убедила да промениш решението си, ще бъдеш в голяма беда. Какво значение ще има колко добре се защитаваш, колко добре се представяш, колко добре се прикриваш, колко добре се оправдаваш и какви добри причини намираш? Ако Бог непрекъснато ти дава възможности, но това не те е накарало дори да си промениш мнението, значи си в опасност. Знаеш ли каква е тази опасност? Упорито продължаваш да се оправдаваш за покварения си нрав, да изтъкваш извинения и оправдания за това, че не се стремиш към истината, да се съпротивляваш и да отхвърляш Божия съд и Неговото дело, но въпреки това смяташ, че си съвсем добре и че съвестта ти е чиста. Отказваш да приемеш да те наблюдават и да те кастрят от Божия дом, непрекъснато отбягваш Божието правосъдие, наказание и спасение, имаш непокорно към Бог сърце — Той вече те ненавижда и вече те е изоставил, но въпреки това си мислиш, че все още можеш да бъдеш спасен. Нима не осъзнаваш, че вече вървиш все по-надолу по грешния път и че вече не можеш да бъдеш спасен? В Божия дом управлява Бог. Нима смяташ, че не си под Божията власт, когато Му се противопоставяш и извършваш всевъзможни злодеяния? Не приемаш Божието правосъдие и наказание, не си придобил истината и живота и нямаш никакво свидетелство за преживяване. Бог те заклеймява за това. Сам си навличаш бедствие. В това няма нищо умно — глупаво е, изключително глупаво! Гибелно е! Изложихме го тук, а ако не вярваш, почакай и ще видиш. Не си мисли, че ако имаш своите оправдания да не се стремиш към истината, можеш да говориш красноречиво и да плетеш интриги, че ако никой не може да излезе на глава с теб, а братята и сестрите не могат да те изобличат, и че ако църквата няма основание да те изгони, то Божият дом не може да ти направи нищо. Тук грешиш. Продължавай да се съревноваваш с Бог, а Аз ще гледам колко ще издържиш! Дали ще си способен да се съревноваваш с Него до деня, когато Бог ще възнагради доброто и ще накаже злото, след като завърши делото Си? Откъде знаеш, че няма да загинеш при бедствията — че ще ги преживееш? Наистина ли имаш власт над съдбата си? Твоите оправдания и извинения може и да ти позволят известно време да избягваш разследването в Божия дом; може да ти позволят малко да удължиш безчестното си съществуване. Може да си способен временно да заслепиш хората, да продължиш да се прикриваш и да мамиш другите в църквата и да заемаш място там, но не можеш да избягаш от Божията проверка и от Неговия надзор. Бог решава какъв ще бъде изходът на всеки човек в зависимост от това дали е придобил истината или не; Той лично извършва Своето дело и вършитбата Си. Какъвто и човек или дявол да си, не можеш да избегнеш Божието правосъдие и заклеймяване. Щом Божиите избраници разберат истината и придобият проницателност, никой няма да е способен да се отърве — тогава църквата ще се прочисти от теб. Вероятно има хора, които не са убедени и мърморят: „Толкова много съм се бъхтил за Бог, толкова много работа съм свършил за Него и съм платил такава цена. Изоставих семейството и брака си; посветих младостта си на Бог и на Неговото дело. Зарязах кариерата си и изразходвах половината от жизнената си енергия с мисълта, че определено ще получа благословиите, които Той дава. Не съм си и представял, че ще бъда отстранен заради това, че не се стремя към истината и изобщо не я практикувам!“. Нима не знаеш, че в Божия дом царува истината? Нима не ти е ясно кого възнаграждава Бог и кого благославя? Ако себеотрицанието и отдаването ти са довели до истинско свидетелство за преживяване и до свидетелство за Божието дело, Бог ще те възнагради и благослови. Ако себеотрицанието и отдаването ти не са истинско свидетелство за преживяване, камо ли за Божието дело, ако вместо това свидетелстват за теб самия и претендират пред Бог да признае постиженията ти, тогава вървиш пътя на Павел. Вършиш злодеяния и се противопоставяш на Бог, а Бог ще ти каже: „Махни се от Мен, злодей такъв!“. И какво ще означава това? Това ще докаже, че си поразен, обречен си да изпаднеш в бедствия и да бъдеш наказан. Ще се изправиш пред бедствие. Павел превъзхождаше обикновените си съвременници по отношение на положението си, работата, която вършеше, компетентността и дарбите си — но какво излезе? От началото до края на вярата си в Бог, Павел се опитваше да сключи сделка с Него, да поставя условия; той търсеше награда и венец от Бог. Накрая той не се покая истински и не извърши много добри дела и естествено, нямаше достатъчно истинско свидетелство от изживяване. Нима беше възможно да получи Божията прошка, без дори да се е покаял истински? Нима беше възможно да накара Бог да промени мнението Си за него? Не, беше невъзможно. Павел отдаде целия си живот на Господ, но тъй като вървеше по пътя на антихриста и категорично отказа да се покае, не само че не беше възнаграден от Бог, но и беше наказан. Очевидно последствията, които той понесе, бяха гибелни. Затова сега ти казвам ясно, че ако не търсиш истината, поне трябва да имаш малко разум да не спориш с Бог, да не залагаш изхода и крайната си цел, сякаш играеш хазарт. Това е опит за сключване на сделка с Бог, което е начин да Му се противопоставиш. Какъв добър край може да има за хората, които вярват в Бог, но Му се противопоставят? Пред лицето на смъртта хората се държат добре, а неразумните няма да се откажат от постъпките си, докато не се окажат на прага ѝ. Най-добрият, най-простият и най-мъдрият начин да постигнете спасение, е да зарежете всякакви извинения, оправдания и условия, да приемете и непоколебимо да се стремите към истината и така да убедите Бог да промени мнението Си за вас. Ако Бог промени мнението Си за теб, имаш надежда, че ще бъдеш спасен. Надеждата за спасение на човека се дава от Бог, а условието Бог да ти даде тази надежда е да оставиш всичко, което цениш, и да се отречеш от всичко, за да Го следваш и да търсиш истината, без да се опитваш да сключиш сделка с Него. Няма значение дали си млад или стар, мъж или жена, образован или не, нито има значение къде си роден. Бог изобщо не гледа тези неща. Може да кажеш: „Имам добър характер. Аз съм търпелив, толерантен и състрадателен. Ако съм търпелив докрай, ще убедя Бог да промени мнението Си за мен“. Безполезно е. Бог не гледа характера ти, личността ти, образованието или възрастта ти, за Него няма значение колко си страдал или колко работа си свършил. Бог ще те попита: „Промени ли се твоят нрав през всичките ти години на вяра? Как живееш? Стремеше ли се към истината? Прие ли Божиите слова?“. Може би ще му отвърнеш: „Слушах ги и ги приех“. След това Бог ще те попита: „Щом си ги слушал и си ги приел, промени ли покварения си нрав? Истински ли се разкая? Наистина ли се подчини на Божиите слова и действително ли ги прие?“. Отговаряш: „Страдах и платих цена; дадох всичко от себе си, отричах се и правих жертви — дори децата си принесох на Бог“. Всичките ти жертвоприношения са безполезни. Те не могат да се разменят за благословиите на небесното царство, нито могат да се използват, за да накарат Бог да промени мнението Си за теб. Единственият начин да убедиш Бог да го промени е да тръгнеш по пътя на търсенето на истината. Друг път няма. Човек не бива да се нагажда или да хитрува, когато става дума за спасението, и няма заобиколни пътища към него. Разбирате ли? Трябва да си наясно с това. Не се заблуждавай по този въпрос — дори и да се заблудиш, Бог няма да се заблуди. И така, какво трябва да правите оттук нататък? Променете отношението и възгледите си и нека Божиите слова стоят в основата на всичко, което правите. Няма „добро“, създадено от човека, няма оправдание, философия, знание, морал, етика и дори съвест на човека, нито така наречените почтеност и достойнство на човека, които да могат да заменят истината. Загърбете тези неща, смирете сърцето си и в Божиите слова намерете основата за всички свои действия и постъпки. През това време открийте в Божиите слова Неговото откровение за различните страни на покварения човешки нрав. Сравнете се с тях и променете собствения си покварен нрав. Стремете се възможно най-скоро да опознаете себе си, да отхвърлите покварата, да се покаете и да се промените. Отречете се от злото и търсете истините принципи в поведението и действията си, като ги основавате на Божиите слова. В никакъв случай не бива да ги основавате на човешки представи и фантазии. В никакъв случай не бива да се опитвате да сключвате сделка с Бог; не бива да се опитвате да разменяте своите незначителни страдания и жертви за Божиите награди и благословии. Престани да вършиш такива глупости, за да не ти се разгневи Бог, да не те прокълне и да не те унищожи. Ясно ли е? Разбрахте ли го? (Да.) Е, в такъв случай, занапред размишлявайте над това внимателно.

Всичко, което обсъждахме до сега, беше свързано със стремежа към истината, и макар да не дадохме конкретен отговор на концептуалния въпрос какво означава човек да се стреми към истината, участвахме в общение, насочено към различните погрешни разбирания и изопачени познания на човека за стремежа към на истината, както и към различните трудности и проблеми, които възникват, когато човек се стреми истината. В заключение бих искал да обобщя какво означава да се стремите към истината, как се проявява това и какъв точно е пътят за практикуването му. И така, какво означава да се стремиш към истината? Това означава да започнеш да практикуваш и да изживяваш Божиите слова, а след това да постигнеш разбиране на истината и да навлезеш в истината реалност чрез изживяване на Божиите слова и да станеш човек, който действително познава Бог и Му се покорява. Това е крайният резултат, който се постига чрез стремежа към истината. Естествено, стремежът към истината е процес, който преминава през отделни стъпки и който се разделя на няколко етапа. След като си чел Божиите слова и си открил, че те са истината и реалността, ще започнеш да се самоанализираш през призмата на Божиите слова и ще придобиеш познание за себе си. Ще установиш, че си много непокорен и че проявяваш твърде много поквара. Ще копнееш за способността да практикуваш истината и да постигнеш покорство пред Бог и ще започнеш да се стремиш към истината. Именно това е резултатът от самоанализа и себепознанието. Оттук нататък започва житейският ти опит. Когато започнеш да изследваш и проучваш състоянията и проблемите, които възникват в резултат на покварения ти нрав, това е доказателство, че си започнал да се стремиш към истината. Ще си способен активно да обмисляш и изследваш всички възникнали проблеми или всякаква поквара, коятопроявяваш. А когато осъзнаеш, че те наистина са изблик на поквара и на покварен нрав, естествено ще търсиш истината и ще започнеш да разрешаваш тези проблеми. Навлизането в живота започва със самоанализ; това е първата стъпка от стремежа към истината. Веднага след това, чрез самоанализ и себепознание, ще се убедиш, че всички Божии слова, които разобличават, отговарят на действителността. Тогава ще си способен да им се подчиниш със сърцето си и да приемеш правосъдието и наказанието на Божиите слова. Това е втората стъпка от стремежа към истината. Повечето хора са способни да приемат Божиите слова, които разкриват поквареното поведение на човека, но не приемат лесно онези от словата Му, които разобличават покварената му същина. След като прочетат Божиите слова, те не признават дълбочината на собствената си поквара; признават само онези от словата Му, които разкриват поквареното поведение на човека. По тази причина те не могат да приемат Божието правосъдие и наказание в сърцата си. Вместо това те го отхвърлят. Някои хора казват: „Имам само няколко покварени постъпки, но мога да върша и добри дела. Аз съм добър човек, не съм на Сатана. Вярвам в Бог, следователно трябва да Му принадлежа“. Нима това не е глупост? Роден си в човешкия свят, живял си под властта на Сатана и си получил образованието на традиционната култура. Вроденото ти наследство и знанията, които си усвоил, произхождат от Сатана. Всички велики и известни хора, които уважаваш, принадлежат на Сатана. Нима ще ти помогне твърдението, че не принадлежиш на Сатана, да избегнеш покварата му? Точно както малките деца са способни да лъжат и да обиждат останалите щом проговорят. Кой ги учи на това? Никой. Какво друго би могло да е, освен последица от покварата на Сатана? Това сочат фактите. Хората не могат да видят Сатана и злите духове от духовния свят, но живите демони и царете на дяволите са навсякъде из човешкия свят. Всички те са въплъщения на Сатана. Този факт трябва да бъде признат от всички хора. Онези, които разбират истината, могат да прозрат тези неща и да признаят, че всички Божии слова, които разобличават, са верни. Има хора, които могат да говорят за това, че познават себе си, но никога не признават, че покварата, разобличена от Божиите слова, е действителна или че Неговите слова са истината. Това е равносилно на неспособност да се приеме истината. Ако човек не признае факта, че има покварен нрав, той няма да е способен да се покае истински. Разбира се, за да признае и приеме факта, че всички хора имат покварен нрав, човек трябва известно време да изживява Божието дело. След изблиците на много покварени нрави, те естествено ще склонят глава в знак на покорство пред този факт. Няма да имат друг избор, освен да признаят, че всички Божии слова, които разобличават, съдят и заклеймяват човека, са действителни и са истината, и да ги приемат напълно. Ето какво означава да си завоюван от Божиите слова. Когато хората са способни да опознаят покварения си нрав и покварената си същина въз основа на Божиите слова и да признаят, че имат сатанински нрав и че покварата им е дълбока, те могат напълно да приемат и да се подчинят на Божието правосъдие и наказание. Колкото и сурови или пронизващи да са Божиите слова, които разобличават и съдят човечеството, те ще са готови да им се подчинят. Когато си разбрал и знаеш поне част от това, как Божиите слова определят, групират и заклеймяват поквареното човечество, и как го съдят и разобличават, когато наистина си приел правосъдието и наказание на Божиите слова и си започнал да опознаваш собствения си покварен нрав и покварената си същина, когато си започнал да ненавиждаш покварения си нрав, Сатана и собствената си плът, и когато копнееш да придобиеш истината, да живееш така, както следва да живее едно човешко същество, и да се превърнеш в човек, който наистина се подчинява на Бог, тогава ще започнеш да се съсредоточаваш върху стремежа си към промяна в твоя нрав. Това е третата стъпка от стремежа към истината.

Да опознаеш себе си истински означава да размишляваш над покварения си нрав и да го опознаеш въз основа на Божиите слова и така да постигнеш познание за покварената си същина и за съществуването на твоята покварата. Когато човек постигне това, той ще разбере съвсем ясно дълбочината на човешката поквара, ще види, че човечеството не живее по начина, по който трябва да живеят хората, че изживява единствено покварения си нрав и че е напълно лишено от съвест или разум. Ще осъзнае, че всички възгледи на хората произлизат от Сатана, че никой от тях не е правилен, нито съответства на истината, както и че всички предпочитания, стремежи и пътища, които хората избират, са примесени с отровите на Сатана, и че всички те включват екстравагантните желания на човека и намерението му да получи благословии. Ще види, че нравът, който човек проявява, е именно нрава и природата същност на Сатана. Такова себепознание никак не се постига лесно; това може да стане единствено въз основа на Божиите слова. Нима ще е способен човек да постигне истинско себепознание, ако стъпва на моралните теории, твърдения и идеи на традиционната култура? Категорично не. Поквареният ти нрав произхожда от тези сатанински философии и теории. Не е ли нелепо да основаваш себепознанието си на нещата, които принадлежат на Сатана? Нима това не е пълна глупост? Затова себепознанието трябва да се основава на Божиите слова. Само Божиите слова са истината и те са единственият критерий, по който се измерват всички хора, въпроси и неща. Ще имаш път напред, ако действително виждаш, че Божиите слова са истината и че те са единствената правилна основа за измерване на всички хора, въпроси и неща. Тогава можеш да живееш в светлината, което означава да живееш пред Бог. Как ще се държат и как ще практикуват хората, когато придобият от Божиите слова истинско познание за собствената си покварена същина? (Ще се покаят.) Точно така. Когато човек опознае своята природа същност, в сърцето му естествено ще се надигнат угризения и той ще започне да се разкайва. Това означава, че ще се стреми да се отърве от покварения си нрав и да не живее повече със сатанинския нрав. Вместо това ще живее и ще се държи според Божиите слова и ще е способен да се подчинява на Божието ръководство и на подредбите Му. Това е истинско покаяние. Това е четвъртата стъпка от стремежа към истината. Вече всички сте наясно какво представлява истинското покаяние, така че как трябва да го практикувате? Практикувайте своята промяна. Това означава да се откажете от нещата, в които сте се вкопчили и които смятате за правилни, да не живеете според сатанинския нрав и да сте готови да практикувате истината според Божиите слова. Ето какво означава да се промените. По-конкретно, първо трябва да се отречете от себе си и въз основа на Божиите слова да определите дали вашите мисли, идеи, действия и постъпки са в съответствие с истината и как са възникнали. Ако установите, че са проява на покварен нрав и са породени от сатанински философии, трябва да ги заклеймите и прокълнете. Това допринася за опълчването на плътта и на Сатана. Що за поведение е това? Нима не е именно опълчване и загърбване на покварения ви нрав и на отказване и отричане от него? Да отхвърлите това, което смятате за правилно, да загърбите собствените си интереси, да се опълчите на неправилните си намерения и така да смените посоката, в която вървите, не е толкова лесно и има много конкретни подробности. Ако искаш да се покаеш, но само на думи, а не отхвърлиш и не загърбиш покварения си нрав, не се откажеш от него или не му се опълчиш, това не е проявление на покаяние и на практика все още не си навлязъл в покаяние. Как се проявява истинското покаяние? Първо, отхвърляте това, което смятате за правилно, например: представите си за Бог и изискванията си към Него, както и неща като възгледи, средства и начини за справяне с проблемите, човешкия си опит и т.н. Като отхвърлиш всички тези неща, действително практикуваш покаяние в сърцето си и се обръщаш към Бог. Можеш да се отървеш от погрешните неща едва след като ги прозреш и отхвърлиш. Ако не ги отхвърлиш и продължиш да вярваш, че са добри и правилни, няма да си способен да се откажеш от тях, дори и останалите да ти казват да го направиш. Ще кажеш: „Аз съм много добре образован и имам богат опит. Вярвам, че тези неща са правилни, защо трябва да се отказвам от тях?“. Нима ще си способен да приемеш истината, ако упорито си се вкопчил в идеите си? Няма да е никак лесно. Ако искаш да придобиеш истината, първо трябва да отхвърлиш нещата, които смяташ, че са правилни и положителни, а след това да видиш ясно, че по същество те са негативни, че произлизат от Сатана, че всички те са измамни заблуди и че придържането към сатанинските неща може само да те кара да вършиш злодеяния, да се противопоставяш на Бог и в крайна сметка ще доведат до наказанието и унищожението ти. Ако можеш ясно да видиш, че мислите и отровите, с които Сатана покварява човека, могат да го доведат до гибел, ще си способен напълно да ги загърбиш. Разбира се, отхвърлянето, загърбването, отказът, опълчването и т.н. са все нагласи и методи, които човек използва срещу силите и природата на Сатана, както и срещу философиите, логиката, мислите и възгледите, които Сатана използва, за да заблуди хората. Например да оставиш интересите на плътта си; да загърбиш предпочитанията и стремежите на плътта си; да се откажеш от философиите, мислите, ересите и заблудите на Сатана; да се опълчиш на влиянието на Сатана и неговите зли сили. Цялата тази поредица от практики са все средства и начини, чрез които хората могат да практикуват покаяние. За да навлезе в истинско покаяние, човек трябва да разбере много истини и едва тогава може напълно да се отрече от себе си и да се опълчи на плътта си. Например да кажем, че смяташ, че си вещ и много опитен и че трябва да си ценен и много полезен за Божия дом. И все пак, след като в продължение на няколко години си слушал проповеди за истината и си разбрал някои истини, чувстваш, че ученето и знанията ти са безполезни и Божият дом няма никаква полза от тях. Осъзнаваш, че истината и Божиите слова могат да спасят хората, и че истината може да е животът на човека. Започваш да усещаш, че колкото и знания или опит да има човек, това не означава, че той притежава истината, и че колкото и човешките неща да отговарят на техните представи, те не са истината. Осъзнаваш, че всички те произхождат от Сатана и че са негативни неща, които нямат нищо общо с истината. Колкото и да си образован, знаещ и опитен, от това няма да има голяма полза, ако нямаш духовно разбиране и не можеш да разбереш истината. Ако си водач, нито ще притежаваш истината реалност, нито ще си способен да разрешаваш проблеми. Ако трябва да напишеш статия за свидетелство за преживяване, няма да успееш да намериш подходящите думи. Няма да имаш познания за Бог, ако трябва да свидетелстваш за Него. Ако трябва да разпространяваш евангелието, няма да си способен да разговаряш за истината, за да се справиш с представите на хората. Ако трябва да поиш новодошлите, няма да си наясно с истината за виденията и ще си способен единствено да проповядваш думите и доктрините. Ако не можеш да промениш собствените си представи, как ще успееш да промениш представите на новодошлите? Какво можеш да правиш, щом не можеш да изпълниш нито една от тези задачи? Ако от теб се иска да се трудиш, ще решиш, че прахосват таланта ти. Твърдиш, че си талантлив, но не можеш да се справиш с нито една задача, нито можеш да изпълняваш добре който и да е дълг. Така че какво точно можеш да правиш? Въпросът не е в това, че Божият дом не иска да те оползотвори, а че не си изпълнил дълга, който се очаква от теб. Не можеш да обвиняваш църквата за това. И все пак може да си помислиш: „Дали Бог не очаква твърде много от хората? Тези изисквания надхвърлят възможностите ми. Защо се изисква толкова много от мен?“. Ако някой таи толкова погрешно разбиране за Бог, това доказва, че той изобщо не Го познава и че изобщо не разбира истината. Ако смяташ, че възгледите ти са правилни и не е необходимо да се променят, и ако на теория признаваш, че Божиите слова са истината, но не можеш да оставиш боклука, в които си се вкопчил, това показва, че все още не разбираш истината. Трябва да дойдеш пред Бог и повече да търсиш истината, да четеш повече от Неговите слова, да слушаш повече проповеди и общения и тогава постепенно ще разбереш, че Божиите слова са истината. Като човек, на първо място трябва да се отнасяш към истината и към Бог с покорство. Това е неотменим човешки дълг. Ако си способен да разбереш тези неща, означава, че променяш посоката си. Промяната на посоката е пътят към практикуване на покаяние; това означава да загърбиш напълно нещата, които някога си смятал за правилни, но които идват от Сатана, и отново да избереш пътя, по който ще поемеш. Това означава да практикуваш Божиите слова според Неговите изисквания и истините принципи и да поемеш по пътя на стремежа към истината. Ето това означава да смениш посоката. Това означава наистина да дойдеш пред Бог и да си навлязъл в реалността на покаянието. От само себе си се разбира, че когато човек може да практикува истината, той е започнал да навлиза в истината реалност и действително се е покаял. Едва когато човек действително се покае, може да се каже, че е поел по пътя към спасението. Това означава, че сте се навлезли в четвъртата стъпка от стремежа към истината.

Когато човек искрено се е покаял, той ще е поел по пътя на стремежа към истината, по същество няма да таи никакви представи или погрешни разбирания за Божието дело, ще е готов да се подчини на Божието правосъдие и наказание и официално ще започне да изживява Божието дело. От момента, в който човек за първи път повярва в Бог, до момента, в който официално изживее Божието правосъдие и наказание, има дълъг преходен период. Този преходен период е фазата, която трае от момента, в който човек започва да вярва в Бог, до момента на неговото истинско покаяние. Ако човек не обича истината, той изобщо няма да приеме Божието правосъдие и наказание, нито ще приеме каквато и да е част от истината, и никога няма да може да познава себе си. Такива хора ще бъдат отстранени. Ако човек действително обича истината, той ще може наистина да придобие нещо, докато чете Божиите слова или слуша проповеди, и да разбере, че Божието дело е дело на спасението на човека, ще е способен да размишлява над себе си и да се опознае в контекста на истините, които разбира. Той ще започне все повече да мрази покварения си нрав и все повече ще се интересува от истината, несъзнателно ще придобие действително себепознание и ще изпита реални угризения и покаяние. Хората, които обичат истината, постигат такива резултати естествено, докато четат Божиите слова или слушат проповеди. Те постепенно започват да опознават себе си и постигат истинско покаяние. Как трябва да практикуват хората, когато се покаят истински? Те трябва да търсят истината във всичко и каквото и да ги сполети, трябва да могат да намерят принципите и пътищата за практикуване, основани на Божиите слова, а след това да започнат да практикуват истината. Това е петата стъпка от стремежа към истината. С каква цел се търси истината? За да практикуваме истината и да се подчиняваме на Бог. За да практикува истината обаче, човек трябва да го прави в съответствие с истините принципи. Това е единственият правилен начин за практикуване на истината и само така човек ще получи Божието одобрение. Така че целта на стремежа към истината е хората да придобият способността да постъпват в съответствие с истините принципи. Когато стигнат до тази стъпка, те са навлезли в реалността на практикуване на истината. Хората търсят истината, за да се справят с покварения си нрав. Когато са способни да практикуват истината, поквареният им нрав естествено отпада и практикуването ѝ води до резултата, който Бог изисква. Такъв е процесът, който води от истинското покаяние до практикуването на истината. В миналото да живееш с покварен нрав означаваше да живееш под влиянието на Сатана и Бог да осъжда и да се отвращава от всички твои действия и постъпки; сега Бог одобрява това, че си способен да приемеш истината, че наистина си се покаял, че можеш да практикуваш истината, да се подчиняваш на Бог и да живееш според Неговите слова. Хората, които търсят истината, трябва често да се самоанализират. Те трябва да признаят покварения си нрав и да приемат Божието правосъдие и наказание; трябва да придобият истинско познание за покварената си същност и да изпитват разкаяние в сърцето си; трябва да започнат да търсят истината във всичко, след като се покаят, да практикуват според истините принципи и да постигнат покорство пред Бог. Именно това може да постигне човек, като се стреми към истината и постепенно задълбочава навлизането си в живота. Ако човек не познава истински себе си, той не може да се подчини на Божието правосъдие и наказание, нито може истински да се покае. А ако не се покае истински, той ще продължи да живее със сатанинския си нрав. От колкото и години да вярва в Бог, в него няма да настъпи истинска промяна. Просто поведението му ще се промени малко и толкоз. Онези, които не се стремят към истината, не могат да я приемат като свой живот, затова несъмнено действията и постъпките им ще продължат да дават израз на покварения им нрав, това няма да съответства на истината и ще е противопоставяне на Бог. Хората, които се стремят към истината, могат да я приемат за свой живот, да отхвърлят покварения си нрав, да практикуват истината и да постигнат реално покорство пред Бог. Хората, които се стремят към истината, ще я търсят, когато са изправени пред неща, които не са им ясни. Те вече няма да кроят планове заради себе си и ще отбягват всяко зло със сърце, което съответства на Бог. Хората, които търсят истината, са все по-покорни пред Бог, могат да се боят от Него и да отбягват злото, като все повече живеят така, както е било предназначено за човека. Такива промени са невъзможни за онези, които не се стремят към истината. Към какво се стремят онези, които не се стремят към истината? Те се стремят към престиж, изгода и положение; стремят се към благословии и награди. Амбициите и желанията им стават все по-големи и те нямат правилна цел в живота. Към каквото и да се стремят, те няма да се откажат, ако не могат да постигнат целта си, нито ще променят решението си. Щом обстоятелствата го позволят и обстановката е подходяща, те ще бъдат способни да извършат злодеяние и да се противопоставят на Бог и може да се опитат да създадат независимо царство. Това е така, защото те нямат богобоязливи или богопокорни сърца и накрая могат само да бъдат унищожени от Бог заради това, че са извършили многобройни злодеяния и са Го предали. Всички, които не се стремят към истината, са хора, които изпитват неприязън към истината, а всички, които изпитват неприязън към истината, обичат злото. В сърцето, духа и костите си те почитат единствено престижа, изгодата, положението и влиянието и са доволни, че живеят със сатанинския си нрав и се борят срещу Небето, земята и хората, за да постигнат целите си. Те смятат, че такъв живот е радостен; искат да живеят като изключителни личности и да умрат като герои. Очевидно вървят по пътя на Сатана към унищожението. Колкото повече разбират истината хората, които се стремят към нея, толкова повече обичат Бог и все повече чувстват колко ценна е тя. Те са готови да приемат Божието правосъдие и наказание и колкото и трудности да понасят, те са решени да се стремят към истината и да я придобият. Това означава, че са поели по пътя към спасението и съвършенството и че са способни да постигнат съответствие с Бог. Най-важното е, че те са способни да се подчинят на Бог, върнали са се към първоначалното си състояние на сътворени същества и имат богобоязливи сърца. Те с право могат да получат Божието ръководство, напътствие и благословии и Бог вече не ги отритва. Толкова е прекрасно! Онези, които не се стремят към истината, не могат да се отърват от покварения си нрав, затова сърцата им все повече се отдалечават от Бог, изпитват неприязън към истината и я отхвърлят. В резултат на това те все повече се съпротивляват срещу Бог и поемат по пътя на противопоставянето срещу Него. Точно като Павел, те открито искат наградата си от Бог. Ако не я получат, те ще се опитат да спорят с Бог и да Му се противопоставят, а накрая ще станат антихристи и така съвсем ще разкрият отвратителния лик на Сатана, след което Бог ще ги прокълне и унищожи. А хората, които вървят по пътя на стремежа към истината, могат да я приемат и да ѝ се подчинят. Те могат да се отърват от покварения нрав на Сатана, готови са да се отрекат от всичко, за да изпълняват добре дълга си и да се отплатят на Бог за любовта Му, и са способни да бъдат покорни пред Бог и да Го почитат. Човек, който иска да се подчини на Бог и то безусловно, се е върнал напълно към първоначалното си състояние на сътворено същество и е способен да се подчинява на Божието ръководство и подредби във всичко. Това означава, че той притежава основно човешко подобие. Какво означава истинско човешко подобие? Това е, когато човек е покорен пред Създателя и се бои от Него, както правеха Йов и Петър. Бог наистина благославя такива хора.

Основните стъпки в стремежа към истината, за които разговаряхме днес, са толкова прости. Повторете Ми стъпките. (Първо, размишлявай над себе си според Божиите слова; второ, признай и приеми фактите, които разкриват Божиите слова; трето, опознай собствения си покварен нрав и покварената си същина и започни да мразиш покварения си нрав и Сатана; четвърто, практикувай покаяние и се откажи от всичките си злодеяния; пето, търси истините принципи и практикувай истината.) Това са петте стъпки. Практикуването на всяка от тях е много трудно за хората, които живеят с покварен нрав, има много пречки и трудности, свързани с всяка от тях, и всички те изискват човек да полага ревностни усилия, за да ги практикува и постигне, и, разбира се, човек не може да избегне изживяването на някои провали и неуспехи по пътя, но бих ви казал следното: не се обезсърчавайте. Макар че другите може да те заклеймяват с думите: „С теб е свършено“, „Не ставаш“, „Такъв си си — не можеш да го промениш“, колкото и неприятни да са думите им, трябва да запазиш яснота в проницателността си. Не се обезсърчавай и не се отказвай, защото само пътят на стремежа към истината, само навлизането в тези стъпки и практикуването им действително ще ти позволят да избегнеш бедствието. Умните хора ще предпочитат да не обръщат внимание на никакви трудности, няма да избягват провалите и неуспехите и ще продължат напред, колкото и да е трудно. Дори и три или пет години да останеш на стъпката на изследване и опознаване на себе си, или ако след осем или десет години знаеш единствено какъв е поквареният ти нрав, но продължаваш да не си способен да разбереш истината или да се отървеш от покварения си нрав, пак бих ти казал същото: не се обезсърчавай. Въпреки че все още не си способен да постигнеш истински обрат, вече си навлязъл в първите три стъпки. Така че защо да се притесняваш, че няма да можеш да навлезеш и в останалите две? Не се притеснявай; работи по-усърдно и по-усилено и ще стигнеш до целта. Възможно е да има и хора, които са стигнали до четвъртата стъпка — покаянието, но не са успели да потърсят истините принципи и не могат да навлязат в тази стъпка. Какво трябва да направите в този случай? И вие не бива да се обезсърчавате. Щом имаш воля за това, трябва да упорстваш в стремежа си към търсене на истината във всичко и да се молиш повече на Бог — често това дава резултат. Стреми се колкото можеш, в зависимост от заложбите си и обстоятелствата, в които се намираш, и работи усърдно, за да постигнеш това, което можеш. Стига да даваш всичко от себе си, съвестта ти ще е чиста и определено ще си способен да постигнеш по-големи успехи. Дори и да разбереш само още една истина, пак е добре — от това животът ти ще стане малко по-щастлив и малко по-радостен. В обобщение, стремежът към истината не е нещо неясно; за всяка от неговите стъпки има конкретен път за практикуване и изисква от хората да изтърпят известна болка и да платят определена цена. Истината не е област на академично изследване, теория, лозунг или довод; тя не е неясна. Всяка истина изисква хората да я изживяват и практикуват в продължение на няколко години, преди да могат да я разберат и опознаят. Каквато и да е цената, която плащаш, каквито и усилия да полагаш, стига подходът, методът, пътят и посоката ти да са правилни, рано или късно ще дойде ден, в който ще пожънеш голяма награда, ще придобиеш истината, ще си способен да познаваш Бог и да си Му покорен, а това ще те удовлетвори напълно.

8 януари 2022 г.

Забележка:

а. Бел. прев.: Китайски идиом за хора с ограничени възгледи.