Глава 31

За Мен никога не се намери място в сърцата на хората. Когато наистина търся хората, те стискат очи и не обръщат внимание на действията Ми, сякаш всичко, което правя, е в опит да им се харесам, в резултат на което винаги са отвратени от постъпките Ми. Сякаш Ми липсва каквото и да било самосъзнание, сякаш винаги се изтъквам пред хората, като по този начин вбесявам онези, които са „почтени и праведни“. Но Аз издържам дори при такива неблагоприятни условия и продължавам делото Си. Затова казвам, че опитах сладкия, киселия, горчивия и острия вкус на човешкия опит, идвам с вятъра и си отивам с дъжда; казвам, че преживях преследването на семейството, преживях възходите и паденията на живота и изпитах болката от раздялата с тялото. Въпреки това, когато дойдох на земята, вместо да Ме посрещнат заради трудностите, които бях понесъл заради тях, хората „учтиво“ отхвърлиха добрите Ми намерения. Как можеше да не Ме заболи от това? Как да не бъда огорчен? Възможно ли е да съм станал плът само за да свърши всичко по този начин? Защо човекът не Ме обича? Защо отплатата за Моята любов е човешката омраза? Възможно ли е да трябва да страдам по този начин? Хората проливат сълзи на съчувствие заради трудностите Ми на земята и се възмущават от несправедливостта на Моето нещастие. Но кой някога позна истински сърцето Ми? Кой изобщо може да разбере Моите чувства? Някога човекът изпитваше дълбока привързаност към Мен и някога копнеше за Мен често в сънищата си, но как хората на земята биха могли да разберат Моята воля на небето? Въпреки че хората някога възприемаха чувствата Ми на скръб, кой някога съчувства като състрадалец на Моите злощастия? Възможно ли е съвестта на хората на земята да докосне и промени Моето скръбно сърце? Нима хората на земята не са в състояние да Ми кажат за неизразимите трудности в сърцата си? Духовете и Духът са зависими един от друг, но поради бариерите на плътта мозъците на хората са „изгубили контрол“. Веднъж напомних на хората да дойдат пред Мен, но Моите призиви не ги накараха да изпълнят това, за което ги помолих; те просто гледаха в небето, очите им бяха пълни със сълзи, сякаш понасяха неизразими трудности, сякаш нещо стоеше на пътя им. Така те скръстиха ръце и се поклониха пред небето в молба към Мен. Тъй като съм милостив, дарявам благословенията Си сред хората и за миг настъпва моментът на личното Ми пришествие сред хората — но човекът отдавна е забравил своя обет към Небето. Не е ли това самото непокорство на човека? Защо човек винаги страда от „амнезия“? Нима Аз го прободох? Поразих ли тялото му? Аз разказвам на човека за чувствата в сърцето Ми; защо той винаги Ме избягва? В спомените си хората сякаш са изгубили нещо и то не може да бъде намерено никъде, но също така изглежда, че спомените им са неточни. Така хората винаги страдат от забрава в живота си и дните от живота на цялото човечество са в безпорядък. Но никой не прави нищо, за да се справи с това; хората не правят нищо друго, освен да се стъпкват и убиват един друг, което е довело до днешното състояние на катастрофално поражение и е накарало всичко във вселената да се срине в мръсната вода и тинята, без никакъв шанс за спасение.

Веднага щом пристигнах сред всички хора, те Ми станаха верни. По това време големият червен змей също започна да взема хората в смъртоносните си ръце. Аз приех „поканата“ и дойдох да „седна на празничната трапеза“ сред хората, държейки в ръцете си „писмото покана“, дадено Ми от човечеството. Когато Ме видяха, хората не Ми обърнаха внимание, защото не се бях украсил с празнични дрехи и бях донесъл само „личната Си карта“, за да седна на трапезата с човека. По лицето Ми нямаше скъп грим, на главата Ми нямаше корона, а на краката Си носех само чифт обикновени самоделни обувки. Това, което най-много разочарова хората, беше липсата на червило върху устата Ми. Освен това не говорех вежливи думи и езикът Ми не беше перото на завършен писател; вместо това всяка Моя дума пронизваше най-съкровеното кътче на човешкото сърце, което донякъде допринасяше за „благоприятното“ впечатление, което хората имаха за устата Ми. Гореспоменатият външен вид беше достатъчен, за да Ми осигурят „специално отношение“, и по този начин хората се отнасяха към Мен като към прост селянин, който не познава света и не притежава никаква мъдрост. Но когато всички предадоха „парични дарове“, хората все още не Ме смятаха за почтен, а просто идваха пред Мен без никакво уважение, бавно, неохотно и с раздразнение. Когато ръката Ми се протегна, те веднага се изумиха, коленичиха и нададоха силни викове. Събраха всичките Ми „парични дарове“. Тъй като сумата беше голяма, те веднага Ме помислиха за милионер и без Моето съгласие скъсаха парцаливите дрехи от тялото Ми, като ги замениха с нови — но това не Ме зарадва. Понеже не бях свикнал на такъв лек живот и презирах това „първокласно“ отношение, понеже бях роден от светия дом и, може да се каже, понеже бях роден в „бедност“, не бях свикнал на луксозен живот с хора, които да Ми прислужват. Иска Ми се само хората да могат да разберат чувствата в сърцето Ми, да могат да понесат малко трудности, за да приемат неудобните истини от устата Ми. Тъй като никога не съм бил способен да говоря на теория, нито пък съм бил способен да използвам тайните начини за поведение на хората в обществото, за да осъществя контакт с тях, и тъй като не съм способен да адаптирам думите Си според изражението на лицето на хората или според тяхната психология, хората винаги са Ме презирали, смятали са Ме за недостоен за общуване, и казват, че имам остър език и винаги наранявам хората. И все пак нямам друг избор: веднъж „изучавах“ психологията на човека, веднъж „подражавах“ на човешката философия за живот и веднъж отидох в „езиков колеж“, за да науча езика на човека, за да мога да овладея средствата, с които хората говорят, и да говоря така, както подобава на техния облик, но въпреки че положих много усилия и посетих много „експерти“, всичко остана напразно. Никога в Мен не е имало нищо човешко. През всичките тези години усилията Ми не дадоха и най-малък резултат и никога не съм имал и най-малката способност да владея човешкия език. Така човешките думи, че „упоритият труд се отплаща“ „рикошираха“ далеч от Мен и в резултат на това краят на тези думи настъпи на земята. Без хората да го осъзнават, този афоризъм е опроверган от Бог на небето, което в достатъчна степен потвърждава, че подобни думи са несъстоятелни. Затова се извинявам на човека, но няма какво да се направи — това получавам за това, че съм толкова „глупав“. Не съм способен да науча езика на човека, да усвоя философията на живота, да общувам с хората. Само съветвам хората да бъдат търпеливи, да потискат гнева в сърцата си, да не се нараняват заради Мен. Кой ни накара да взаимодействаме един с друг? Кой ни накара да се срещнем в този момент? Кой ни накара да споделяме едни и същи идеали?

Нравът Ми може да се види във всички Мои думи, но хората не са способни да го разберат в думите Ми. Те просто се раздвояват по отношение на това, което казвам — каква е ползата от това? Могат ли представите им за Мен да ги направят съвършени? Могат ли нещата на земята да изпълнят Моята воля? Продължавах да се опитвам да науча хората как да изричат думите Ми, но сякаш човекът беше с вързан език и никога не успяваше да се научи да изрича думите Ми така, както Аз бих желал. Учех го да говори уста в уста, но той така и не успя да се научи. Едва след това направих ново откритие: как могат хората на земята да изричат небесните думи? Не нарушава ли това законите на природата? Но поради устрема и любознателността на хората към Мен, Аз се заех с друга част от делото върху човека. Никога не съм засрамвал човека заради неговите недостатъци, а вместо това осигурявам на човека това, което му липсва. Само благодарение на това хората имат донякъде благоприятно впечатление за Мен и Аз използвам тази възможност, за да събера хората отново заедно, за да могат да се насладят на друга част от Моите богатства. В този момент хората отново са потопени в щастие, веселие и смях, носещи се около разноцветните облаци в небето. Отварям човешкото сърце и човекът веднага придобива нова жизненост, не желае повече да се крие от Мен, защото е опитал сладкия вкус на меда, и затова изнася всичките си боклуци, за да бъдат разменени — сякаш съм се превърнал в пункт за събиране на боклук или в станция за управление на отпадъци. Така, след като видят публикуваните „обяви“, хората идват пред Мен и участват с желание, защото изглежда смятат, че могат да се сдобият с няколко „сувенира“, затова всички Ми изпращат „писма“, че може да участват в събитията, които съм организирал. В този момент те не се страхуват от загуби, защото „капиталът“, включен в тези дейности, не е голям, и затова се осмеляват да рискуват да участват. Ако нямаше сувенири, които да бъдат спечелени от участието, хората щяха да напуснат арената и да си поискат парите обратно, а също така щяха да измислят „неустойка“, която им дължа. Именно защото днешният стандарт на живот се е повишил, достигайки „средно ниво на доходите“ и постигайки „модернизация“, като „висшият служител“ лично „отива в провинцията“, за да организира делото, вярата на хората веднага се умножава многократно — и тъй като тяхната „физика“ става все по-добра, те Ме гледат с възхищение и са готови да контактуват с Мен, за да спечелят доверието Ми.

11 април 1992 г.

Предишна: Глава 30

Следваща: Глава 32

Имате късмет, че сте влезли в нашия сайт, защото ще имате възможност да спечелите Божията благословия, за да се отървете от нещастен живот. Присъединете се към срещата безплатно, за да разберете повече.

Настройки

  • Текст
  • Теми

Плътни цветове

Теми

Шрифтове

Размер на шрифта

Разредка

Разредка

Ширина на страницата

Съдържание

Търсене

  • Търсене в този текст
  • Търсене в тази книга

Свържете се с нас в Messenger