Когато хората се събират заедно с Мен, сърцето Ми се изпълва с радост. Веднага им давам благословенията, които са в ръката Ми, за да могат да се събират с Мен и да не бъдат врагове, които се бунтуват срещу Мен, а приятели, които са съвместими с Мен. Затова Аз също се отнасям искрено към човека. В Моето дело човекът се възприема като член на организация от високо ниво, затова му обръщам повече внимание, защото той винаги е бил обект на Моето дело. Установил съм мястото Си в сърцата на хората, така че сърцата им да гледат нагоре към Мен — но те остават в пълно неведение защо правя това и не правят нищо друго, освен да чакат. Въпреки че Си намерих място в сърцата на хората, те не се нуждаят от Мен там. Вместо това сърцата им очакват внезапната поява на „Светия“. Тъй като личността Ми е твърде „незабележима“, Аз не отговарям на изискванията на хората и затова съм отстранен от тях. Това, което те искат, съм „Аз“, който е велик и могъщ, но когато дойдох, не се явих по този начин на хората и затова те продължаваха да гледат в далечината, очаквайки този, който е в сърцата им. Когато дойдох пред хората, те Ме отхвърлиха пред очите на масите. Можех само да стоя настрани, чакайки човекът да се „разправя“ с Мен, наблюдавайки какво ще направят хората в крайна сметка с Мен, този непълноценен „продукт“. Аз не гледам белезите на хората, а онази част от тях, която не е белязана, и от това получавам удовлетворение. В очите на хората Аз съм само една „малка звезда“, която е слязла от небето; Аз съм просто най-малкият на небето, а днешното Ми пристигане на земята е поръчение от Бог. В резултат на това хората са измислили повече тълкувания на думите „Аз“ и „Бог“, като дълбоко се страхуват да смятат, че Бог и Аз сме едно и също. Тъй като Моят образ не носи нищо от външния вид на Бог, всички хора вярват, че Аз съм слуга, който не е от Божието семейство, и казват, че това не е образът на Бог. Може би има хора, които са виждали Бог, но поради липсата на Моето прозрение на земята, Бог никога не Ми се е „явявал“. Може би имам твърде малко „вяра“ и затова хората Ме възприемат като незначителен. Хората си въобразяват, че ако някой наистина е Бог, то той със сигурност ще владее човешкия език, защото Бог е Създателят. Но фактите са точно обратните: не само че не владея човешкия език, но има моменти, в които дори не мога да „обезпеча“ „недостатъците“ на човека. В резултат на това се чувствам малко „виновен“, защото не действам така, както хората „изискват“, а само подготвям материалите и работя в съответствие с това, което им „липсва“. Изискванията, които имам към човека, в никакъв случай не са големи, но хората вярват в обратното. По този начин тяхното „смирение“ се разкрива във всяка тяхна стъпка. Те винаги са склонни да вървят пред Мен, показвайки Ми пътя, дълбоко страхувайки се, че ще се загубя, ужасени, че ще бродя в древните гори дълбоко в планините. В резултат на това хората винаги Ме водят напред, ужасени, че ще попадна в тъмницата. Имам донякъде „благоприятно впечатление“ за вярата на хората, защото те се „трудят“ за Мен, без да мислят за храна или сън, до такава степен, че този труд ги е оставял без сън денем и нощем, и дори с побелели коси — това е достатъчно, за да покаже, че вярата им е „надхвърлила“ вселените и е „надминала“ апостолите и пророците през вековете.

Не ръкопляскам от радост заради големите умения на хората и не ги гледам хладно заради недостатъците им. Аз просто правя това, което е в ръцете Ми. Не предоставям на никого специално отношение, а просто работя според Своя план. Въпреки това хората не познават намеренията Ми и продължават да се молят за неща от Мен, сякаш богатствата, които им дарих, не са в състояние да задоволят изискванията им, сякаш търсенето надвишава предлагането. Но в днешната епоха всички хора усещат, че има „инфлация“ — в резултат на това ръцете им са пълни с това, което им дадох, за да се наслаждават. Именно поради това те изпитват неприязън към Мен и затова животът им е изпълнен с хаос, а те не знаят какво трябва и какво не трябва да ядат. Някои дори стискат нещата, които съм им дал да ползват, като ги наблюдават внимателно. Тъй като някога хората гладуваха и не им е лесно да се доберат до днешните удоволствия, всички те са „безкрайно благодарни“ и в отношението им към Мен настъпи известна промяна. Те продължават да плачат пред Мен; понеже им дадох толкова много, те продължават да се хващат за ръката Ми и да издават „звуци на благодарност“. Аз се движа над вселените и докато вървя, наблюдавам хората от цялата вселена. Сред тълпите от хора на земята никога не е имало такива, които да са подходящи за Моето дело или които истински да Ме обичат. Затова в този момент въздъхвам ужасено и хората веднага се разпръскват, за да не се събират повече, дълбоко уплашени, че ще ги „уловя всички в една мрежа“. Използвам този шанс да дойда сред хората, да извърша Своето дело — дело, което е подходящо — сред тези разпръснати хора, като избирам онези, които са подходящи за Мен, да работя в тях. Не желая да „задържам“ хората сред Моето наказание, така че те никога да не могат да избягат. Аз просто върша делото, което трябва. Дошъл съм да поискам „помощ“ от човека; тъй като в Моето управление липсват човешки действия, делото Ми не може да бъде завършено успешно и това Ми пречи да го продължа ефективно. Надявам се само хората да имат решимостта да Ми сътрудничат. Не ги моля да Ми приготвят вкусна храна или да Ми осигурят място, където да положа глава, или да Ми правят красиви дрехи — не се интересувам ни най-малко от тези неща. Когато хората могат да разберат намеренията Ми и да напредват заедно с Мен, рамо до рамо, Аз ще бъда удовлетворен в сърцето Си.

Кой на земята някога Ме е приел със сърцето си? Кой някога Ме е обичал със сърцето си? Любовта на хората винаги е разводнена; дори Аз „не знам“ защо любовта им не може да бъде суха и неразводнена. Затова в човека се съдържат и много „тайни“. Сред сътворените същества човекът се възприема като този, който е „чудотворен“ и „необясним“, и затова той има „квалификации“ пред Мен, сякаш е с равен статут с Мен — но не вижда нищо странно в този свой „статут“. Не че не позволявам на хората да стоят в това положение и да му се наслаждават, но искам те да имат чувство за приличие, да нямат високо мнение за себе си; между небето и земята има разстояние, да не говорим за това между Бог и човека. Не е ли още по-голямо разстоянието между Бог и човека? На земята Аз и човекът сме „в една лодка“ и „заедно преодоляваме бурята“. Моята идентичност не Ме освобождава от преживяването на трудностите на човешкия свят и именно поради това съм изпаднал в обстоятелствата, в които се намирам днес. Никога не съм имал място, където да пребивавам спокойно на земята, поради което хората казват: „Човешкият син никога не е имал място, където да положи главата Си“. В резултат на това хората също плачат със състрадателни сълзи за Мен и отделиха няколко десетки юана за „фонд за помощ“ за Мен. Само благодарение на това имам място за почивка; ако не беше „помощта“ на хората, кой знае къде щях да се озова!

Когато делото Ми приключи, вече няма да търся „финансова помощ“ от хората; вместо това ще изпълнявам присъщата Си функция и ще сваля всички „неща от Моя дом“ на хората, за да им се наслаждават. Днес всеки е подложен на Моите изпитания. Когато ръката Ми официално се стовари върху човека, хората вече няма да Ме гледат с възхитени очи, а ще се отнасят към Мен с омраза и в този момент сърцата им веднага ще бъдат издълбани от Мен, за да послужат за образец. Аз гледам човешкото сърце под „микроскоп“ — там няма истинска любов към Мен. Години наред хората Ме мамят и заблуждават — оказва се, че и лявото им предсърдие, и дясната им камера съдържат отровата на омразата към Мен. Затова не е чудно, че имам такова отношение към тях. И все пак те остават в пълно неведение за това и дори не го признават. Когато им показвам резултатите от Моето разследване, те все още не се събуждат; сякаш в съзнанието им всички тези въпроси са от миналото и не бива да се повдигат отново днес. Така хората просто гледат на „лабораторните резултати“ с безразличие. Връщат таблицата обратно и си тръгват. Нещо повече, казват неща от рода на: „Това не е важно, не оказва никакво влияние върху здравето ми“. Усмихват се с леко презрение, а след това в очите им се появява леко заплашителен поглед, сякаш намекващ, че не бива да бъда толкова откровен, че трябва да бъда повърхностен. Сякаш моето разкриване на вътрешните им тайни е нарушило „законите“ на човека и затова те стават още по-ненавистни към Мен. Едва тогава виждам източника на омразата на хората. Това е така, защото, когато наблюдавам, кръвта им тече и след като премине през артериите в телата им, навлиза в сърцето, и едва тогава имам ново „откритие“. И все пак хората не мислят нищо за това. Те са напълно безгрижни и не се замислят какво печелят или губят, което е достатъчно, за да покаже духа им на „безкористна“ отдаденост. Те не обръщат внимание на състоянието на собственото си здраве и „бързат“ за Мен. Това е и тяхната „вярност“, и това, което е „похвално“ в тях, така че още веднъж им изпращам писмо за „похвала“, за да бъдат щастливи от това. Но когато прочетат това „писмо“, те веднага се чувстват леко раздразнени, защото всичко, което правят, е отхвърлено от Моето мълчаливо писмо. Винаги напътствам хората в действията им, но изглежда, че те се отвращават от думите Ми; така, щом отворя уста, те стискат очи и пляскат с ръце по ушите си. Те не Ме гледат с уважение заради любовта Ми, а винаги са Ме мразили, защото посочих недостатъците им, разкрих всички притежавани от тях блага, и така те претърпяха загуби в бизнеса си и препитанието им изчезна. Поради това омразата им към Мен се засилва.

14 април 1992 г.