Родена съм в обикновено семейство на фермери. Понеже бях интроверт и не обичах да говоря, от дете семейството и роднините ми често казваха, че не мога да се изразявам и не съм така очарователна като сестра си. Докато работех навън, не ме биваше да общувам с хората или да удовлетворявам началниците си, затова мръсната и уморителна работа на практика винаги беше възлагана на мен, а колегите ми често ми се подиграваха, че съм бавноразвиваща се и не знам как да се адаптирам към ситуациите. В сърцето си приемах оценката, че съм бавноразвиваща се и не съм остроумна и че не ме бива в общуването с хора, затова станах още по-затворена. Често ми ставаше тъжно, че не умея да говоря. Особено когато виждах хора, които са красноречиви и съобразителни, им завиждах, тъй като мислех, че такива хора се харесват навсякъде. След като повярвах в Бог, продължих да бъда много резервирана, когато започнах да ходя на сбирки, тъй като се тревожех, че тромавото ми общение ще ме превърне в посмешище сред братята и сестрите, но братята и сестрите често ме окуражаваха да разговарям повече. Видях, че братята и сестрите споделят просто и открито състоянията и проблемите си и никой не омаловажава или подценява онези, на които нещо не им достига. Това ме накара да се почувствам много освободена. Постепенно започнах да говоря все повече. Този църковен живот много ми харесваше.

През февруари 2023 г. станах дякон по поенето. Жуейдзин, сестрата, която поях, имаше добри заложби. Няколко пъти посещавах сбирки с нея и видях, че общението ѝ е много ясно, а проницателността ѝ за проблемите не е по-лоша от моята, така че когато отново отивах на сбирки с Жуейдзин, се чувствах малко възпряна, тъй като мислех, че е по-остроумна от мен, а заложбите ѝ са по-добри от моите. Почувствах, че не ми е по силите да се опитвам да я поя, затова, когато тя беше в лошо състояние, просто говорех накратко с нея за това, а после сменях темата, понеже се тревожех, че повърхностното ми общение ще я накара да ме гледа с пренебрежение. Веднъж научих, че Жуейдзин има сериозен надменен нрав и има склонност да възпира хората с думите си, затова исках да ѝ посоча този проблем. Когато обаче си помислих, че тя има добри заложби и дар слово и че е ефективна в дълга си, малко надменност ми се струваше нормална. Освен това моите заложби бяха лоши, а способността ми да се изразявам не беше на висота. Ако не съумеех да разговарям ясно с нея и да реша проблемите ѝ, тя щеше да ми се подиграва. Затова просто споменах накратко надменността ѝ и се захванах с друго. Друг път, по време на една сбирка, Жуейдзин говореше за това как семейството ѝ се противопоставяло на вярата ѝ в Бог и тя била донякъде възпряна от това. И аз имах подобни преживявания и си помислих, че мога да разговарям с нея за това, но щом изрекох няколко думи, Жуейдзин каза, че не е повлияна от обичта си към семейството си. Истината обаче беше, че емоционалното ѝ възпиране вече се отразяваше на дълга ѝ, и аз знаех, че трябва да проведа общение с нея за това при първа възможност. Но като чух думите ѝ, не посмях да продължа общението, като си мислех: „Ако продължа с общението, ще си помисли ли Жуейдзин, че се заяждам с нея и не мога да прозра нещата? По-добре е да не се излагам повече, Жуейдзин има добри заложби и няма нужда аз да разговарям с нея. Тя може да потърси истината и да се справи с това сама“. И така, не продължих общението. После обаче състоянието на Жуейдзин не се подобри, а дългът ѝ беше засегнат.

След това всеки път, когато Жуейдзин присъстваше на сбирка, аз се чувствах много възпряна, тъй като се тревожех, че лошото ми общение ще я накара да гледа на мен пренебрежително. Чувствах се много изтормозена и негативна, защото не можех да проведа такова общение, каквото трябваше, и не можех да изпълня отговорностите си. Чувствах, че живея жалък живот. Все се питах: „Защо животът ми е толкова отегчителен?“. Дори винях Бог за това, че не ми е дал добри заложби, и исках да избягам от тази ситуация и да променя дълга си. Знаех, че състоянието ми не е добро, затова се помолих на Бог: „Боже, в момента съм много възпряна в дълга си, чувствам се много уморена и кисела и не знам как да разреша това състояние. Моля Те, просветли ме и ме напътствай да се опозная и да изляза от това погрешно състояние“. След като се помолих, потърсих подходящи Божии слова, които да прочета. Всемогъщият Бог казва: „Някои хора в детството си са изглеждали обикновени, не са можели да се изразяват и не са били особено съобразителни, поради което другите в семейната и социалната им среда са ги оценявали доста неблагоприятно и са казвали неща като: „Това дете е глупаво и бавно и говори мъчно. Погледнете чуждите деца, които говорят толкова добре, че могат да въртят хората на малкия си пръст. Докато това дете по цял ден само се цупи. Не знае какво да каже при среща с хора, не знае как да обясни или как да се оправдае, когато направи нещо нередно, и не може да забавлява хората. Това дете е идиот“. Родителите го казват, роднините и приятелите го казват, и учителите им също го казват. Тази среда оказва определен, невидим натиск върху подобни хора. Чрез преживяването на тази среда те несъзнателно развиват определен вид мислене. Какъв вид мислене? Те мислят, че не изглеждат добре, че не са много симпатични и че другите никога не се радват да ги видят. Смятат, че не са добри в учението, че са бавни и винаги се притесняват да си отворят устите и да говорят пред другите. Твърде са смутени да благодарят, когато хората им дадат нещо, и си мислят: „Защо никога не мога да кажа две думи на кръст? Защо другите хора говорят толкова гладко? Просто съм глупав!“. Подсъзнателно те смятат, че са безполезни, но все пак не искат да признаят, че са толкова безполезни и че са толкова глупави. В сърцата си те винаги се питат: „Наистина ли съм толкова глупав? Наистина ли съм толкова неприятен?“. Нито родителите им, нито братята и сестрите им, нито учителите и съучениците им ги харесват. А понякога членовете на семейството им, роднините и приятелите им казват за такива хора: „Той е нисък, очите и носът му са малки и с такава външност няма да е успешен, когато порасне“. Затова, когато се погледнат в огледалото, те виждат, че очите им наистина са малки. В тази ситуация съпротивата, неудовлетворението, нежеланието и неприемането в дълбините на сърцата им постепенно се превръщат в приемане и признаване на собствените им недостатъци, несъвършенства и проблеми. Макар да могат да приемат тази реалност, в дълбините на сърцата им се поражда една трайна емоция. Как се нарича тази емоция? Тя е малоценност. Хората, които се чувстват непълноценни, не знаят кои са предимствата им. Те просто мислят, че са неприятни, винаги се чувстват глупави и не знаят как да се справят с нещата. Казано накратко, те смятат, че не могат да свършат нищо, че са непривлекателни, че не са умни и че имат забавени реакции. Те са незабележими в сравнение с другите и не получават добри оценки в обучението си. След като израснат в такава среда, тази нагласа за малоценност постепенно взема връх. Тя се превръща в своеобразна трайна емоция, която оплита сърцето ти и изпълва ума ти. Независимо дали вече си пораснал, дали си тръгнал по света, дали си женен и дали си се утвърдил в кариерата си, и независимо от социалния ти статус, не е възможно да се отървеш от това чувство за малоценност, насадено от средата, в която си израснал. Дори след като започнеш да вярваш в Бог и се присъединиш към църквата, продължаваш да смяташ, че имаш обикновен външен вид, лоши интелектуални заложби, не можеш да се изразяваш и нищо не можеш да свършиш. Мислиш си: „Просто ще правя каквото мога. Не е нужно да имам амбиции да бъда водач, не е нужно да се стремя към задълбочени истини, просто ще се задоволя с това да съм най-незначителният и ще оставя другите да се отнасят с мен както искат“. […] Това чувство за малоценност вероятно не ти е вродено, но на друго ниво, поради семейната ти среда и средата, в която си израснал, ти си бил подложен на умерени удари или неуместни оценки и това е породило чувството за малоценност у теб“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (1)). От Божиите слова разбрах, че основната причина често да живея в потиснатост и униние беше, че живеех в негативно чувство за малоценност. От дете не бях добра в говоренето. И вкъщи, и на работа всички мои роднини и колеги ми казваха, че не мога да се изразявам и да угодя на хората, затова чувствах, че не умея да говоря, не съм остроумна и стоя по-долу от другите във всяко отношение. Постепенно се чувствах все по-непълноценна. След като повярвах в Бог, беше същото. Особено когато виждах братя и сестри, които са по-добри от мен, се чувствах непълноценна и често живеех в негативни емоции. Когато общувах с Жуейдзин, виждах, че тя е съобразителна и има дар слово, и чувствах, че способността ми да се изразявам и заложбите ми са по-низши от нейните, затова, когато се събирах с нея, се чувствах възпряна и неспособна да се чувствам свободна. Дори когато я виждах в лошо състояние, не смеех да разговарям с нея. Все живеех в негативно чувство за малоценност. Добре съзнавах, че в Божия дом не се прави разлика между висши и низши, но не можех да не се възхищавам на хората с дарби и добри заложби и не съумявах да се отнасям правилно към собствените си недостатъци. Това често ме възпираше в дълга ми, като ми пречеше да придобия делото и напътствието на Светия Дух. Знаех, че е опасно да продължавам така, и исках бързо да променя това състояние.

Почетох още от Божиите слова: „Каквото и да им се случи, страхливите хора ще отстъпят назад, когато срещнат някаква трудност. Защо го правят? Една от причините е, че това се дължи на чувството им за малоценност. Тъй като се чувстват непълноценни, те не смеят да излязат пред хората, не могат да поемат дори задълженията и отговорностите, които би трябвало да поемат, нито могат да се заемат с това, което всъщност са способни да постигнат в рамките на собствените си способности и заложби, и в рамките на преживяването на собствената си човешка природа. Това чувство за малоценност влияе на всички аспекти на човешката им природа, влияе на личността им и, разбира се, влияе и на характера им. […] Сърцето ти е изпълнено с това чувство за малоценност и то витае там от дълго време, а не е някакво временно чувство. По-скоро от дълбините на душата ти то здраво контролира мислите ти, плътно запечатва устните ти и затова, колкото и правилно да разбираш нещо или каквито и възгледи и мнения да имаш за хората, събитията и нещата, ти се осмеляваш единствено да го мислиш и премисляш в собственото си сърце, а никога не дръзваш да говориш на глас. Независимо дали другите може да одобрят това, което казваш, или да те поправят и критикуват, ти няма да се осмелиш да се изправиш пред такъв резултат или да го видиш. Защо е така? Защото чувството ти за малоценност е вътре в теб и ти казва: „Не го прави, ти просто не си за това. Нямаш такива заложби, нямаш такава реалност, не бива да го правиш, това просто не си ти. Не прави нищо и не мисли за нищо сега. Ще си такъв, какъвто си реално само ако живееш с чувството си за малоценност. Не си компетентен да се стремиш към истината или да откриеш сърцето си и да кажеш това, което искаш, и да се свържеш с останалите, както правят други хора. И това е така, защото за нищо не ставаш, не си толкова добър, колкото тях“. Това чувство за малоценност направлява мисленето на хората в съзнанието им. То ги възпрепятства да изпълняват задълженията, които един нормален човек трябва да изпълнява, и да водят живота на нормалната човешка природа, който би трябвало да водят, като същевременно направлява начините и средствата, посоката и целите на това как възприематхората и нещата, как се държат и как действат“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (1)). От Божиите слова видях, че когато хората живеят в чувство за малоценност, възгледите им за хората и нещата, както и поведението и действията им, не се основават на Божиите слова, те не успяват да изпълнят отговорностите си, а вродените им заложби не могат да бъдат оползотворени. Ако продължават по този начин, това не само пречи на на собственото им навлизане в живота, но и в тежките случаи може да повлияе на дълга им и да попречи на църковното дело. Като се замисля за преди, приемах външните оценки за себе си още от дете и живеех в чувства на негативност. Все се чувствах по-низша от другите и не смеех да посочвам или да обсъждам проблемите, когато виждах такива. Когато общувах с Жуейдзин, виждах сериозния ѝ надменен нрав и това, че думите и действията ѝ възпираха братята и сестрите, затова трябваше да проведа общение с нея и да ѝ посоча това, но чувствах, че заложбите ми не са толкова добри, колкото са нейните, поради което се колебаех да провеждам общение с нея, понеже смятах, че е нагло. Виждах, че обичта ѝ се отразява на дълга ѝ, и макар че имах известен опит в това отношение, чувствах, че заложбите ми са лоши, затова не смеех да проведа общение. Виждах, че съм изцяло под контрола на чувството си за малоценност, губех ума и дума и не можех да кажа, каквото трябваше да се каже. Продължавах да гледам как Жуейдзин живее в покварен нрав, но не смеех да разговарям с нея, което ме правеше неспособна да изпълня дълга си да защитавам църковното дело. Живеех в измъчено и негативно състояние, без да придобивам никакво облекчение. Това беше много вредно както за другите, така и за мен! Прочетох Божиите слова: „Тази твоя емоция е не само негативна, а за да сме по-точни, тя всъщност се противопоставя на Бог и на истината. Може да си мислиш, че това е емоция в рамките на нормалната човешка природа, но в Божиите очи това не е просто въпрос на емоция, а средство за противопоставяне на Бог. Това е средство, белязано от негативни емоции, което хората използват, за да се противопоставят на Бог, на Божиите слова и на истината“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (1)). Като се замислих за пътуването си дотук, понеже често живеех в чувство за малоценност, знаех истината, но не я практикувах и дори обвинявах Бог, че не ми е дал добри заложби. Бях негативна и пасивна в дълга си и дори исках да се откажа от него. Това поведение беше форма на пасивна съпротива срещу Бог. Чувствах, че съм в голяма опасност, и бях готова да се уповавам на Бог, за да се избавя от негативните си емоции и да намеря път за практикуване и навлизане.

По-късно прочетох още от Божиите слова: „В такъв случай, как можеш точно да се оцениш, да опознаеш себе си и да се избавиш от чувството за малоценност? Трябва да приемеш Божиите слова като основа за това да придобиеш познание за себе си и да научиш каква е човешката ти природа, какви заложби, таланти и силни страни имаш. Да предположим например, че някога си обичал да пееш и си пеел добре, но някои хора постоянно са те критикували и са те подценявали, като са казвали, че нямаш слух и пееш фалшиво. Затова сега смяташ, че не можеш да пееш добре и вече не смееш да го правиш пред други хора. Тъй като тези светски хора, тези объркани и посредствени хора, са направили неточни оценки и преценки за теб, правата, които човешката ти природа заслужава, са били ограничени, а талантът ти е бил задушен. В резултат на това не смееш дори една песен да изпееш и смелостта ти стига само до там да се отпуснеш и да пееш на глас единствено когато наоколо няма никого или когато си сам. Тъй като обикновено се чувстваш толкова ужасно угнетен, една песен не смееш да изпееш, когато не си сам. Осмеляваш се да пееш само когато си сам и се наслаждаваш на времето, когато можеш да пееш с пълен глас високо и ясно. Колко прекрасно и волно време е това! Не е ли така? Заради вредата, която хората са ти причинили, не знаеш или не можеш да видиш ясно какво всъщност можеш да правиш, в какво те бива и в какво не те бива. В подобна ситуация трябва да направиш правилна оценка и да се измериш правилно в съответствие с Божиите слова. Трябва да установиш какво си научил и кои са силните ти страни, и да излезеш и да направиш всичко, което можеш, а що се отнася до нещата, които не можеш да правиш, до недостатъците и несъвършенствата ти, трябва да ги премислиш и опознаеш, трябва също така правилно да оцениш и да знаеш какви са заложбите ти и дали са добри или лоши“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (1)). След като прочетох Божиите слова, разбрах, че за да се отърва от негативното чувство за малоценност, първо трябва да се оценя и измеря правилно въз основа на Божиите слова. Божиите слова са истината и най-точно е човек да използва тях, за да преценява хората, събитията и нещата. Преди се бях преценявала според оценките на невярващите за мен, което доведе дотам да живея в мрачни емоции и униние, от които не можех да се измъкна. Сега трябваше да търся истината и да добия правилен поглед към себе си въз основа на Божиите слова. Затова се запитах: „Все смятам, че заложбите ми са лоши. Тогава какъв е критерият на Бог за оценка на добрите и лошите заложби?“. Прочетох Божиите слова: „Как да измерваме заложбите на хората? Подходящият начин за това е да разгледаме отношението им към истината и дали могат да я възприемат. Някои хора много бързо могат да усвоят някои специализирани умения, но когато чуят истината, се оплитат и задрямват. В сърцата си те стават объркани, нищо от чутото не прониква в тях, нито разбират това, което чуват — ето това са лоши заложби. Някои хора не се съгласяват, когато им кажеш, че заложбите им са лоши. Те смятат, че катоса високообразовани и знаещи, това означава, че имат добри заложби. Доброто образование показва ли високи заложби? Не показва. Как трябва да се измерват заложбите на хората? Те трябва да се измерват въз основа на степента на възприемане на Божиите слова и истината. Това е най-точният начин да се направи. Някои хора са сладкодумни и съобразителни и са особено умели в общуването с други хора, но когато слушат проповеди, никога не са способни да разберат каквото и да е, а когато четат Божиите слова, не ги възприемат. Когато разказват за свидетелството си за преживяване, те винаги изричат думи и доктрини, разкриват се като обикновени аматьори и предизвикват у другите чувството, че нямат духовно разбиране. Това са хора с лоши заложби“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. За да изпълняваме добре дълга си, най-важно е да разбираме истината). Божиите слова ни казват, че критерият за преценка на заложбите на даден човек се основава на това колко добре този човек възприема Божиите слова. Някои хора наглед имат много дарби, съобразителност и дар слово, но ако не могат да възприемат Божиите слова или да разберат истината, за която Бог разговаря, значи тези хора са с лоши заложби. Макар и някои хора да имат средно ниво на образование и да не блестят с красноречие, ако могат да разбират Божиите намерения от словата Му и да намират принципи на практикуване, то тези хора са с добри заложби. Да вземем за пример Павел. Макар че е имал дарби, познания и красноречие и е разпространявал евангелието почти в цяла Европа, той не е разбирал Божиите слова, когато ги е чувал, и в крайна сметка не е познавал Господ Исус и никога не е признал своята същност на съпротива срещу Исус. Старателната му работа е била с цел да получи венец и награди и дори надменно е твърдял, че за него да живее е христос. Това показва, че Павел не е можел истински да възприеме Божиите слова или истината. Павел е бил човек с лоши заложби. За разлика от него, Петър е бил способен да схване Божиите намерения от словата Му и да намери път за практикуване. Той е можел да практикува точно според Божиите изисквания и е дал свидетелство за покорство към Бог до смъртта и за безкрайна любов към Него. Затова Петър е бил човек с добри заложби. Самоанализът ми показа, че аз не възприемах хората и нещата според Божиите слова. Все смятах красноречието и съобразителността за критерий за добри заложби, и понеже не притежавах тези вродени качества, живеех в чувство за малоценност и негативност и станах пасивна и отпусната в дълга си. Това не само пречеше на собственото ми навлизане в живота, но и причини загуби на църковното дело. Като продължих да размишлявам, макар и да не умеех много да говоря, можех да разбера някои от Божиите слова, когато ги чета, и да решавам някои проблеми чрез общение върху истината, и братята и сестрите оценяваха заложбите ми като средни. Трябваше да възприемам себе си правилно въз основа на Божиите слова и оценките на братята и сестрите, а не да се самоопределям въз основа на представи. Като осъзнах това, се почувствах много облекчена в сърцето си. После се срещнах с Жуейдзин, посочих един по един проблемите, които имаше, и разговарях с нея, като използвах подходящи Божии слова. Жуейдзин успя да приеме посоченото и помощта и беше готова да търси истината, да се покае и да се промени. След като практикувах по този начин, се почувствах много спокойна и умиротворена.

По-късно отново размишлявах, като се запитах какъв друг покварен нрав може да стои зад упоритото ми чувство за малоценност. Един ден прочетох Божиите слова: „Грижата на антихристите за репутацията и статуса им надхвърля тази на нормалните хора и е част от нрава им същност. Тя не е нито временен интерес, нито преходно въздействие на заобикалящата ги среда, а е част от живота им, тя е в кръвта им и следователно представлява тяхната същност. Тоест каквото и да правят антихристите, първо се съобразяват с репутацията и статуса си и с нищо друго. Репутацията и статусът са животът за антихристите и целта на целия им живот. Каквото и да правят, първото им съображение е: „Какво ще се случи със статуса ми? А с репутацията ми? Дали това, което върша, ще ми осигури добра репутация? Ще повиши ли статуса ми в съзнанието на хората?“. Ето за какво мислят първо, а това е достатъчно доказателство, че имат нрава и същността на антихристи. Ето защо те обмислят нещата по този начин. Можем да кажем, че за антихристите репутацията и статусът не са някакво допълнително изискване, още по-малко нещо странично, без което биха могли да минат. Те са част от природата на антихристите, те са в костите им, в кръвта им, те са им присъщи. Антихристите не са безразлични към това дали притежават репутация и статус. Отношението им не е такова. Тогава какво е тяхното отношение? Репутацията и статусът са тясно свързани с ежедневието им, с тяхното ежедневно състояние, с това, към което се стремят всеки ден“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (Трета част)). От Божиите слова разбрах, че антихристите особено много ценят репутацията и статуса и че гледат на репутацията и статуса като на неща, които са важни като самия живот. Осъзнах, че поведението ми е било същото като на антихрист. Мислите и съображенията ми не са за стремеж към истината, а по-скоро винаги съм загрижена за репутацията и статуса си и се тревожа за придобивки и загуби. От дете бях дълбоко загрижена за мнението на другите за мен и когато роднините, приятелите и колегите ми казваха, че не умея да говоря, аз говорех с другите по-малко и се затварях, за да мога поне да намаля щетите за самочувствието си. След като повярвах в Бог, макар да знаех, че братята и сестрите са открити и честни един с друг и че недостатъците ни могат да бъдат разкривани откровено, без никой на никого да се подиграва, моята загриженост за репутацията и статуса ми беше твърде голяма. На сбирките с хора, които имаха по-добри заложби и повече дар слово, се тревожех, че братята и сестрите може да ме гледат с пренебрежение за това, че не умея да говоря, затова се опитвах да говоря възможно най-малко, за да прикрия недостатъците си и да поддържам репутацията и статуса си. Като дякон по поенето беше моя отговорност да решавам проблемите във връзка с дълга и навлизането в живота на всички, но се тревожех, че речта ми може да се възприеме като банална и многословна и братята и сестрите да ме гледат с пренебрежение, затова предпочитах да загърбя дълга си, за да защитя собствените си гордост и статус. Сатанинските отрови като: „Човек оставя името си след себе си, където и да се намира, така както гъската издава своя вик, където и да лети“ и „Както дървото се нуждае от кората си, така хората се нуждаят от гордостта си“, се превърнаха в правила, според които живеех. Поставях гордостта и статуса над всичко останало и дори пренебрегвах основните си отговорности. Бях толкова егоистична и достойна за презрение. По какъв начин изпълнявах дълга си? Вървях по пътя на антихриста. Ако продължавах така, без да се покая, не само нямаше да мога да получа делото на Светия Дух, но и щях да бъда отстранена от Бог. От този момент нататък бях готова да се покая пред Бог и да се освободя от оковите на тези негативни емоции.

По време на една сбирка с новодошли видях, че сестра Ии разговаря ясно и гладко за Божиите слова. Всички братя и сестри кимаха в съгласие с думите ѝ, а аз отново изпитах чувство за малоценност. Помислих си: „Виж колко е добра Ии в това да се изразява и колко просветляващо е общението ѝ. Мен така не ме бива да се изразявам. Дали братята и сестрите ще ми се подиграват за това, че вярвам в Бог от толкова време, а още не съм просветляваща в общението дори колкото един новодошъл?“. Затова се колебаех дали да разговарям. Когато ми хрумнаха тези мисли, осъзнах, че отново съм в капана на загрижеността за репутацията и статуса, затова се помолих на Бог да ме напътства да се отърва от това погрешно състояние. Прочетох откъс от Божиите слова: „Когато различните негативни емоции се породят отново, ще имаш съзнателност и проницателност, ще знаеш каква вреда ти нанасят и, разбира се, постепенно трябва да се избавиш от тях. Когато тези емоции се породят, ще си способен да практикуваш самовъздържание и да прилагаш мъдрост, ще си способен да се избавиш от тях или да потърсиш истината, за да ги разрешиш и да се справиш с тях. Във всеки случай те не бива да влияят на способността ти да подхождаш по правилния начин, с правилното отношение и от правилната позиция към начина, по който възприемаш хората и нещата, и начина, по който се държиш и действаш. Така пречките и препятствията по пътя ти на стремеж към истината ще стават все по-малко, ти ще си способен да се стремиш към истината в рамките на нормалната човешка природа, изисквана от Бог, без смущения или с все по-малко смущения, и ще се справиш с покварения нрав, който разкриваш във всякакви ситуации“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (1)). Божиите слова ми предоставиха път за практикуване. Когато отново се появят негативни емоции, трябва съзнателно да ги прозра и после да се избавя от тях. Този период на живеене в негативни емоции и постоянна загриженост за собствените ми гордост и статус беше истински болезнен. На сбирка със сестра Ии Божието намерение беше не да ме разкрие или да ме злепостави, а да използва светлината от нейното общение, за да допълни недостатъците ми и да ми помогне да придобия повече. Като осъзнах това, се почувствах по-малко възпряна и се успокоих, за да слушам общението ѝ. В общението ѝ получих още светлина, а след него и аз споделих собственото си разбиране. Сбирката беше от полза за всички, а резултатите бяха доста добри. От това преживяване видях, че само Божиите слова са истината, и се убедих, че човек може да води истински свободен и волен живот само като възприема хората и въпросите, държи се и постъпва според Божиите слова.