Родена съм в традиционно китайско семейство. Още от малка родителите ми ме учеха да бъда добре образовано, разумно и любезно дете, да поздравявам по-възрастните от мен с уважение, когато ги видя, и да не бъда неучтива, за да не си помислят хората, че съм невъзпитана. След като започнах да ходя на училище, учителите често ни казваха, че Китай винаги е била страна, в която се набляга на ритуалите и етикета, и че хората трябва да имат добри обноски във взаимодействията си с другите. Често се срещаха поучителни истории като тази за Конг Ронг в учебниците ми и тези истории останаха дълбоко вкоренени в съзнанието ми. Мислех, че човек трябва да спазва подходящ етикет, да уважава възрастните и да се грижи за младите — само тогава ще може да се нарече възпитан, добър човек. През цялото време живеех според тази традиционна култура, като показвах уважение и бях любезна с по-възрастните и никога не ги оскърбявах. Дори понякога да виждах, че правят нещо нередно, никога не бих посмяла да им го посоча в лицето. След като започнах да вярвам в Бог и да изпълнявам дълга си в църквата, продължавах да живея с традиционните идеи за това да съм добре образована и разумна, да уважавам възрастните и да се грижа за младите. Особено по отношение на това как се обръщах към по-възрастните братя и сестри, аз никога не ги наричах директно по име, винаги почтително се обръщах към тях с „госпожо еди-коя си“ или „господин еди-кой си“, за да си помислят хората, че съм внимателна и с добри обноски. Когато си партнирах с някои възрастни братя и сестри и виждах, че имат определени проблеми с дълга си, аз не смеех да им спомена за това. Мислех си: „Тези братя и сестри са от поколението на родителите ми, а някои от тях дори са достатъчно възрастни да ми бъдат дядо или баба. Ако посоча проблемите им директно, няма ли да си кажат, че съм неуважителна и невъзпитана?“. Поради това почти никога не посочвах проблемите им. Дори когато казвах нещо, първо търсех правилните думи и говорех с внимателен тон, за да не нараня гордостта им. Тъй като винаги се държах изискано, възпитано и учтиво пред братята и сестрите, всички смятаха, че съм зряла и улегнала и че имам добра човешка природа, а аз смятах, че по този начин практикувам истината.

По-късно поех дълга за работа с текст в църквата. Веднъж водачът каза, че не достигат хора за работа с текст. Тя каза, че преди брат на име Уен Тао е изпълнявал дълга с текст и е схванал някои от принципите, и искаше да уреди той да се включи, като ме помоли да разговарям с него. След като започнах общение с Уен Тао, той беше готов да сътрудничи, но каза, че здравето му е влошено и не може да се преуморява. Казах му, че можем разумно да организираме натоварването му според здравословното му състояние и че така ще поддържаме здравето и енергията му. Той се съгласи с това. Въпреки това бяха минали само няколко дни, когато водачът каза, че Уен Тао ѝ е написал писмо, в което казва, че здравето му не е добро и че иска да разпространява евангелието, вместо да изпълнява дълга с текст. Водачът ме помоли отново да разговарям с Уен Тао. Помислих си: „Когато човек разпространява евангелието, обикновено трябва много да тича напред-назад, няма ли той все пак да страда? Защо е готов да разпространява евангелието, но не и да изпълнява дълга с текст? Дали той има някакви затруднения? Или смята, че изпълнението на дълга с текст няма да му позволи да е в светлината на прожекторите?“. Затова аз исках да разговарям с него, но също се и притеснявах какво ще си помисли за мен, ако му го кажа направо в лицето. Може би щеше да ме нарече млада и надменна и да каже: „Съвсем скоро си започнала да вярваш в Бог, а вече ми посочваш проблемите. Държиш се неучтиво и неуважително!“. Поради възрастта си Уен Тао можеше да се счита за мой старши и когато го срещах, обикновено го наричах „г-н Уен“. Ако този път му посочех проблемите в лицето, това нямаше ли да означава, че съм зле възпитана и неуважителна? Като се замислих за това, реших, че трябва да си държа устата затворена. На следващия ден, когато се срещнах с Уен Тао, просто му зададох няколко въпроса за състоянието му, и дали има някакви притеснения относно дълга си, а след това разговарях с него въз основа на собствения си опит. Накрая той се съгласи да продължи да изпълнява дълга с текст.

Скоро след това, по време на събиране, Уен Тао обсъди състоянието си, а една от сестрите посочи проблемите му, като попита: „Някакво затруднение ли те накара да не искаш да изпълниш дълга с текста? Или зад това стоеше някакъв мотив? Да не би причината да е, че този дълг се изпълнява далеч от светлината на прожекторите, или е друга?“ Благодарение на напомнянето на тази сестра Уен Тао започна да се самоанализира и осъзна, че неговата избирателност при изпълнение на дълга му беше повлияна от желанието му за репутация и статус. Той смяташе, че ако разпространява евангелието, това ще го направи център на вниманието и братята и сестрите ще имат високо мнение за него, където и да отиде, докато дългът с текст нямаше да привлече внимание към него и никой нямаше да научи колко много работа е свършил. Поради това той искаше да разпространява евангелието — дълг, който щеше да го направи център на вниманието. След това Уен Тао яде и пи от Божието слово, като се самоанализираше и опитваше да опознае себе си, и осъзна, че в стремежа си за репутация и положение той вървеше по пътя на Павел. Той поправи грешния начин, по който възприемаше своя дълг, и написа статия със свидетелство за преживяване. Като чух това, се замислих: „Аз също знаех, че за нежеланието на Уен Тао да изпълни дълга с текста има причина. Защо тогава не реагирах бързо и не поисках дa посоча проблемите му? Какво точно ме контролираше в тази ситуация?“. След това прочетох Божиите слова: „В църквата, ако някой е по-възрастен или е вярвал в Бог в продължение на много години, винаги искаш да запазиш достойнството му. Оставяш го да довърши изказването си, не го прекъсваш, дори да говори глупости, и дори когато направи нещо нередно и трябва да бъде кастрен, пак се опитваш да запазиш достойнството му и избягваш да го критикуваш пред другите, като считаш, че независимо колко неразумни или ужасни може да са действията му, всички все пак трябва да му прощават и да ги толерират. Освен това често поучаваш другите: „Трябва да пазим достойнството на възрастните хора и да не накърняваме достойнството им. Ние сме по-младши от тях“. Откъде идва този термин „младши“? (От традиционната култура.) Той произлиза от традиционната културна мисъл. Освен това в църквата се е създала определена атмосфера, при която хората, при среща с по-възрастни братя и сестри, се обръщат топло към тях с „по-голям брат“, „по-голяма сестра“, „леля“ или „по-стар брат“, сякаш всички са част от едно голямо семейство. Към тези по-възрастни хора се проявява допълнително уважение, което несъзнателно оставя добро впечатление за по-младите в съзнанието на останалите. Тези елементи на традиционната култура са дълбоко вкоренени в мислите и костите на китайския народ до такава степен, че непрекъснато се разпространяват и формират атмосферата в църковния живот. Тъй като хората често са ограничавани и контролирани от тези понятия, те не само че лично ги одобряват, работят усилено, за да действат и практикуват в тази посока, но одобряват и другите, които правят същото, като ги инструктират да ги следват. Традиционната култура не е истината. Това е сигурно. Достатъчно ли е обаче хората просто да знаят, че тя не е истината? Това, че не е истината, е един от аспектите. Защо трябва да го разнищваме? Какъв е неговият корен? Къде се крие същността на проблема? Как човек може да се избави от тези неща? Разнищването на традиционната култура е с цел да ти се предостави изцяло ново разбиране на теориите, мислите и възгледите за този аспект дълбоко в сърцето ти. Как може да се постигне това изцяло ново разбиране? Първо, ти трябва да знаеш, че традиционната култура произлиза от Сатана. А как Сатана внушава на хората тези елементи на традиционната култура? Във всяка епоха Сатана използва някои известни личности и велики хора, за да разпространява тези мисли, тези така наречени поговорки и теории. След това постепенно тези идеи се систематизират и конкретизират, приближават се все повече до живота на хората и накрая стават широко разпространени сред тях. Малко по малко тези сатанински мисли, поговорки и теории се втълпяват в съзнанието на хората. След като им бъдат втълпени, хората считат тези мисли и теории, идващи от Сатана, за най-положителните неща, които трябва да практикуват и към които трябва да се придържат. След това Сатана използва тези неща, за да ги държи в плен и да контролира умовете им. Поколение след поколение е било възпитавано, обуславяно и контролирано при такива обстоятелства, та чак до наши дни. Всички тези поколения са вярвали, че традиционната култура е правилна и добра. Никой не разнищва произхода или източника на тези така наречени добри и правилни неща — именно това прави проблема толкова сериозен. Дори някои вярващи, които са чели Божиите слова в продължение на много години, все още смятат, че това са правилни и положителни неща, до такава степен, че вярват, че те могат да заменят истината, че могат да заменят Божиите слова. Дори нещо повече — някои считат, че: „Колкото и Божии слова да четем, като живеем сред хората, така наречените традиционни идеи и традиционни елементи на културата — като Трите подчинения и Четирите добродетели, както и понятия като благосклонност, праведност, благоприличие, мъдрост и благонадеждност — не могат да бъдат отхвърлени. Това е така, защото те са ни предадени от нашите предци, които са били мъдреци. Не можем да се противопоставим на ученията на нашите предци само защото вярваме в Бог и не можем да променим или да изоставим ученията на нашите предци и на тези древни мъдреци“. Такива мисли и такава осъзнатост съществуват в сърцата на всички хора. Несъзнателно всички те все още са контролирани и обвързани от тези елементи на традиционната култура. Например, когато едно дете види, че си на двадесет и няколко години и те нарече „чичо“, ти се чувстваш доволен и удовлетворен. Ако те нарече директно по име, ти се чувстваш неудобно и си мислиш, че детето е нелюбезно и трябва да бъде смъмрено, и отношението ти се променя. Всъщност, независимо дали те наричат „чичо“ или с твоето име, това изобщо не оказва влияние върху твоята почтеност. Тогава защо си недоволен, когато не те наричат „чичо“? Защото си доминиран и повлиян от традиционната култура. Тя предварително се е вкоренила в съзнанието ти и се е превърнала в най-основния ти критерий за отношение към хората, събитията и нещата, както и за оценяване и преценяване на всички неща. Когато твоят критерий е погрешен, може ли естеството на твоите действия да бъде правилно? Определено не може“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Шеста точкa). Божиите слова разобличаваха точно моето състояние. Бях дълбоко повлияна от традиционната култура и идеи като уважение към възрастните и грижа за младите и това да съм изискана и възпитана. От ранна възраст моето образование у дома и в училище ме беше накарало да вярвам, че само ако съм възпитана, високообразована и разумна, мога да се смятам за добър човек, и че хората, които се държат неуместно и неуважително с по-възрастните от тях, са невъзпитани и недостойни за уважението на останалите. Независимо дали общувах с невярващи, или изпълнявах дълга си в Божия дом, винаги следвах тези традиционни идеи, като ги смятах за закони на моето поведение и вярвах, че като действам по този начин, аз практикувам истината. Когато общувах с по-възрастни от мен братя и сестри, за да им направя добро впечатление като възпитан човек, никога не се обръщах към тях директно по име, а уважително ги наричах „господине“ или „госпожо“. Понякога, когато забелязвах да разкриват част от покварата си, трябваше да съм честен човек и да говоря с тях за това, за да им помогна да потърсят истината и да го разрешат, но за да избегна развалянето на позитивния имидж, който имаха за мен в сърцата си братята и сестрите, така и не се осмелявах да им посоча тези неща директно. Смятах, че ако направя това, ще изляза невъзпитана и без обноски, и дори когато казвах нещо, то беше със заобикалки и засягаше темата тактично, което беше напълно неефективно. Точно така постъпих и последния път, когато общувах с Уен Тао по въпроса за неговия дълг. Аз ясно виждах неговия проблем с отхвърлянето на дълга му и трябваше да му го посоча и да му помогна да се самоанализира и да си вземе поука, но за да не помисли, че се държа неуважително и че съм зле възпитана, аз се въздържах да му го кажа директно, като само бегло споменах някои думи и доктрини, и смятах, че това е достатъчно да реши проблема. В действителност не му бях от никаква помощ; Така аз му вредях! Най-после ясно видях, че уважението към възрастните и грижата за младите не е истината и не е принцип за собственото ми държание, нито е критерий, по който да се съди за човешката природа.

След това аз прочетох още от Божиите слова: „На какво Бог кара хората да основават преценката си за другите? На какво ги кара да основават възгледите си за хората и нещата? (На Неговите слова.) Той кара хората да гледат на другите според Неговите слова. По-конкретно, това означава да преценяват дали даден човек има човешка природа според Неговите слова. Това е част от изискването. Освен това преценката се основава на това дали този човек обича истината, дали има богобоязливо сърце и дали може да се покорява на истината. Не са ли това особеностите? (Така е.) А на какво се основават хората, когато оценяват добротата на другия? На това дали е културен и спазва правилата, дали мляска с уста или има навика да си подбира най-добрите хапки, когато се храни, дали изчаква да седнат по-възрастните, преди самият той да седне на масата. Такива неща използват хората, за да оценяват другите. Така не използват ли еталона за поведение, като това да си добре образован и здравомислещ? (Така е.) Точни ли са подобни оценки? Съобразяват ли се с истината? (Не.) Съвсем ясно е, че не се съобразяват с истината. Какво излиза тогава в крайна сметка от такава оценка? Оценяващият вярва, че всеки, който е добре образован и здравомислещ, е добър човек, и ако го накараш да разговаря за истината, винаги ще втълпява на хората тези семейни правила, учения и добро поведение. И в крайна сметка резултатът от втълпяването на тези неща у хората е, че те ще ги водят към добро поведение, но покварената им същност изобщо няма да се промени. Тази практика е много далеч от истината и от Божиите слова. Такива хора притежават само донякъде добро поведение. И така, може ли поквареният нрав в тях да се промени заради доброто им поведение? Могат ли да постигнат покорство и преданост към Бог? Изобщо не могат. В какви са се превърнали тези хора? Във фарисеи, които имат само видимо добро поведение, но изобщо не разбират истината и не могат да се покорят на Бог. Не е ли така? (Така е.) Погледнете фарисеите — не бяха ли безупречни на пръв поглед? Те спазваха Съботата и в този ден нищо не вършеха. Говореха учтиво, доста добре спазваха правилата и законите, бяха доста културни, цивилизовани и образовани. Тъй като умееха да се прикриват и изобщо не се бояха от Бог, а Го осъждаха и заклеймяваха, накрая Той ги прокле. Бог ги определи като лицемерни фарисеи и злодеи. По същия начин хората, които използват доброто поведение да си добре образован и здравомислещ като критерий за начина, по който се държат и постъпват, очевидно не се стремят към истината. Когато използват това правило, за да оценяват другите, и за държанието и постъпките си, те, разбира се, не се стремят към истината, а когато правят преценка за някого или нещо, критерият и основата на тази преценка не се съобразяват с истината, а я нарушават. Вместо да се съсредоточат върху нрава и същността на хората, те гледат единствено поведението и постъпките им. Оценките им не се основават на Божиите слова и на истината, а на този еталон за поведение в традиционната култура, като това да си добре образован и здравомислещ. В резултат на подобна оценка излиза, че човек е добър и съответства на Божието намерение, стига да има подобно видимо добро поведение, като това да е добре образован и здравомислещ. Когато хората приемат подобни класификации, те очевидно са заели позиция, противоположна на истината и Божиите слова. И колкото повече използват този поведенчески критерий, за да възприемат хората и нещата и да се държат и да действат, толкова повече се отдалечават от Божиите слова и от истината. Дори и тогава се радват на това, което правят, и са убедени, че се стремят към истината. Мислят, си че поддържат истината и истинския път, като поддържат някои от добрите наставления на традиционната култура. Колкото и да се придържат към тези неща обаче и колкото и да държат на тях, в крайна сметка те няма да имат никакво преживяване или разбиране на Божиите слова и на истината и ни най-малко няма да се покорят на Бог. Камо ли това да може да доведе до истинска боязън от Бог. Това се случва, когато хората поддържат всякакви видове добро поведение, като това да са добре образовани и здравомислещи. Колкото повече човек набляга на доброто поведение, на това да го изживява и да се стреми към него, толкова повече се отдалечава от Божиите слова, а колкото повече се отдалечава от тях, толкова по-малко е способен да разбере истината. Това е съвсем очаквано“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Какво означава човек да се стреми към истината (3)). На пръв поглед изглежда, че традиционната култура ни помага да станем добре образовани, разумни и благородни хора, но в действителност тя ни учи как да се прикриваме и преструваме и как да използваме повърхностна фалшива външност, за да мамим другите. Като живеем според тази традиционна култура, можем да покажем само временен фалшив фасон на добро поведение и категорично не можем да преодолеем покварения си нрав. Като живеем според традиционната култура, никога не можем да изживеем истинското човешко подобие. Като вярващи в Бог изискването Му към нас е: „Да възприемаш хората и нещата и да се държиш и да действаш в пълно съответствие с Божиите слова, според Божиите слова, като използваш истината за свой критерий“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Какво означава човек да се стреми към истината (2)). Тоест, хората трябва да говорят и действат с богобоязливо сърце, да защитават делото на Божия дом в дълга си, просто да са откровени и честни, когато общуват с братя и сестри, и взаимно да си помагат с навлизането в живота. Това са човешката природа и разумът, които хората трябва да притежават. Аз обаче не се държах според Божиите изисквания, а вместо това смятах традиционната култура, която Сатана ни е внушил, като например да бъдем добре образовани, разумни, изискани и културни, за истини, към които да се придържам, и използвах повърхностно добро поведение, за да се прикрия. Особено когато трябваше да си партнирам с възрастни братя и сестри и вътрешно определено не ги харесвах, външно се преструвах на търпелива и любяща към тях, като използвах това, за да подведа хората и да ги накарам да ме видят в добра светлина. Когато виждах проблеми в дълга на братята и сестрите, не им го посочвах и не им помагах, а вместо това винаги се съобразявах с чувствата им и се страхувах, че ще ги нараня, ако говоря открито. Мислех, че да действам така означава да уважавам братята и сестрите и да показвам облагородяване, но в действителност просто използвах това като средство да изградя добрия си имидж на човек, който е изискан и културен. Възможно ли е някой като мен да има изобщо човешка природа? Бях егоистична и измамна, не по-различна от онези лицемерни фарисеи, които са подвеждали хората. Живеех съгласно тази традиционна култура и ставах все по-неискрена и измамна, без съвест или разум. Също така разбрах, че практикуването на истината, което изисква Бог, не означава да се преструваме, за да покажем добро поведение на повърхността, а по-скоро да можем да правим всичко според истините принципи и да не живеем вече според покварения си нрав. През цялото време погрешно бях смятала тази традиционна култура на уважение към възрастните и грижа за младите за истината, и си бях мислила, че практикувам истината, стига да се придържам неизменно към това повърхностно добро поведение, като бях избутала Божиите слова и изисквания на заден план в съзнанието си. Наистина ли бях вярваща в Бог? Колкото и да се придържах към това добро поведение, това не означаваше, че практикувам истината, и за мен щеше да е невъзможно да получа Божието одобрение.

По-късно потърсих в Божиите слова път за практикуване. Прочетох Божиите слова: „На каква основа трябва да говорят и постъпват хората? На основа на Божиите слова. И така, какви са Божиите изисквания и норми по отношение на начина, по който говорят и постъпват хората? (Да бъдат градивни за останалите.) Точно така. Най-важното е да казваш истината, да говориш честно и да бъдеш полезен на другите. Най-малкото, речта ти трябва да поучава хората, а не да ги мами, заблуждава, да им се подиграва, да ги иронизира, осмива, да им се присмива, да ги ограничава, да излага слабостите им или да ги наранява. Това е израз на нормалната човешка природа. Това е добродетел на човечеството. Бог определял ли ти е колко високо да говориш? Изисквал ли е от теб да използваш стандартен език? Изисквал ли е Той от теб да използваш цветиста реторика или възвишен, изискан езиков стил? (Не.) Няма нищо от тези повърхностни, лицемерни, фалшиви неща, от които няма осезаема полза. Всички Божии изисквания са неща, които нормалната човешка природа трябва да притежава — стандарти и принципи за езика и поведението на човека. Няма значение къде е роден човек или какъв език говори. Във всеки случай думите, които изричаш — фразеологията и съдържанието — трябва да бъдат поучителни за другите. Какво означава да бъдат поучителни? Това означава, че щом другите ги чуят, да ги почувстват като истина, да се обогатят и да получат помощ от тях, да могат да разбират истината и вече да не са объркани, нито податливи на подвеждането от другите. Така че Бог изисква от хората да казват истината, да казват това, което мислят, а не да мамят, да заблуждават, да се подиграват, да иронизират, да осмиват, да се присмиват, да ограничават другите, да излагат слабостите им или да ги нараняват. Не са ли това принципите на речта? Какво означава твърдението, че не трябва да излагат слабостите на хората? Това означава да не вадите кирливите ризи на други хора. Не се придържайте към техните предишни грешки или недостатъци, за да ги съдите или упреквате. Това е най-малкото, което трябва да правите. Как се изразява конструктивната реч в положителен план? Тя е предимно окуражаваща, насочваща, напътстваща, увещаваща, разбираща и утешителна. Също така в някои специални случаи се налага директно да разкрием грешките на другите хора и да ги кастрим, така че те да придобият познание за истината и да пожелаят да се покаят. Едва тогава се постига подобаващ резултат. Този начин на практикуване е от голяма полза за хората. Това истински им помага и е градивно за тях, нали? […] И какъв, накратко, е принципът на говоренето? Той е следният: кажете това, което е в сърцето ви, и разкажете за истинските си изживявания и за това, което наистина мислите. Тези думи са най-полезни за хората, те им предоставят ресурс и им помагат, те са положителни. Категорично се въздържайте от изричането на онези фалшиви думи, онези думи, които не носят полза и не поучават хората; така ще избегнете опасността да им навредите или да ги препънете, да ги потопите в негативност и да им окажете отрицателно въздействие. Трябва да казваш положителни неща. Трябва да се стремиш да помагаш на хората, доколкото можеш, да си им от полза, да ги подхранваш, да създаваш в тях истинска вяра в Бог; трябва да дадеш възможност на хората да получат помощ и да спечелят много от твоето изживяване на Божиите слова и от начина, по който решаваш проблемите, и да могат да разберат пътя на изживяването на Божието дело и навлизането в истината реалност, като им позволиш да имат навлизане в живота, а животът им да се развива — всичко това е резултат от това, че думите ти са принципни и са поучителни за хората“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Какво означава човек да се стреми към истината (3)). От Божиите слова разбрах, че принципите на взаимодействие с хората не включват уважение към възрастните и грижа за младите и добри обноски, както ни е учила традиционната култура, нито са свързани с това дали говорим деликатно, изискано и културно. Те по-скоро включват това да следим нещата, които казваме, да са съгласно истината и да извисяват духовно братята и сестрите. В Божия дом братята и сестрите не се разделят според статуса, нито хората се подреждат по старшинство според това кой е най-възрастен или кой най-дълго е вярвал в Бог. Независимо дали братята и сестрите са възрастни, или млади, всеки, който вярва в Бог и изпълнява дълга си, е с равен статус. Когато хората забележат проблемите на другите, те могат да разговарят за истината и да си помагат един на друг, като директно си посочват проблемите, когато е необходимо, и разговарят, дават насоки и кастрят въз основа на Божиите слова. Стига човек да има правилни намерения и да може да е полезен за навлизането в живота на братята и сестрите, вместо умишлено да се възползва от другите и да ги атакува, тогава дори е добре да говори с по-строг тон. Хора, които се стремят към истината, няма да развият предразсъдъци към мен само заради начина, по който говоря, и тона, който използвам, нито ще гледат на мен снизходително само защото съм млада. Те по-скоро ще приемат нещата от Бог, ще потърсят истината и ще се опитат да разберат проблемите си. Моите тревоги или опасения са неоснователни. Сестрата, която посочи проблемите на Уен Тао, също беше доста млада, но когато установи проблема, тя съумя да бъде откровена и да говори за него, като така помогна на Уен Тао да разбере себе си. Уен Тао не се почувства оскърбен, само защото тази сестра беше млада, а по-скоро непредубедено прие това, което тя му каза, а също така потърси истината, самоанализира се и се опита да опознае себе си, като преживя истинско придобиване. Що се отнася до мен, аз дълго време бях живяла съгласно традиционната култура на уважение към възрастните и грижа за младите. Когато забелязах проблемите на Уен Тао, не реагирах навреме и не посмях да ги посоча, а казах само няколко общи, неискрени думи, за да се престоря, тъй като исках да му направя добро впечатление. Тези мои действия не извисяваха духовно Уен Тао и не донесоха никакви ползи за делото на църквата. Също така разбрах, че само практикуването според Божиите слова е съгласно Неговите намерения и е полезно за делото на църквата и за живота на братята и сестрите. След това, когато забелязвах, че братята и сестрите разкриват поквара или правят неща, които нарушават принципите в техния дълг, аз им го посочвах и разговарях с тях за Божиите слова, за да им помогна, независимо дали бяха по-възрастни от мен. Макар че някои братя и сестри в началото не бяха способни да признаят проблемите си и да приемат моята помощ, с времето, като ядяха и пиеха Божиите слова и търсеха и размишляваха, те успяваха да приемат моите предложения, както и да се поучат от тях.

Имаше и период, когато забелязах, че водачът изглежда доста заета всеки ден, но всъщност просто вършеше нещата по учебник и предаваше инструкции при изпълнението на работата си. Тя дори не се сещаше да разреши очевидните проблеми в делото на църквата, нито питаше за състоянието на братята и сестрите. Ако нещата продължаваха по този начин, щеше да е трудно да се постигнат добри резултати в делото на църквата. Помислих си: „Вече ѝ намекнах за този проблем заобиколно, но може би тя не осъзнава сериозността на проблема. Вероятно трябва да ѝ го спомена отново“. Тогава обаче си помислих, че този водач е на възрастта на майка ми и е по-възрастна от мен, и за това как още от малка съм се обръщала към нея с уважение. Ако я бях обвинила, че не върши истинска работа и се държи като лъжеводач, нямаше ли да си помисли, че се държа неуважително? Може би щеше да е по-добре, ако я докладвам на водачите от по-високо ниво, за да разговарят с нея вместо мен. След като ми хрумна тази идея, си спомних Божиите слова: „Трябва да казваш истината, да говориш честно и да бъдеш полезен на другите. Най-малкото, речта ти трябва да поучава хората“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Какво означава човек да се стреми към истината (3)). Изведнъж си дадох сметка, че виждането ми по този въпрос беше грешно. Бях видяла ясно, че този водач има проблеми с дълга си и трябваше да ѝ ги посоча, за да ѝ помогна да разпознае проблемите си и своевременно да промени курса. Това щеше да е от полза за нея и за делото на църквата. Аз обаче се разколебах и не посмях да го кажа, тъй като все още бях контролирана от традиционни идеи като уважение към възрастните и грижа за младите и живота според законите за оцеляване на Сатана. По онова време тази сестра не беше наясно с проблемите си и имаше нужда братята и сестрите около нея да ги посочат и да ѝ помогнат с любов. Тъй като бях забелязала проблемите ѝ, трябваше да ѝ ги спомена. Така изглеждаше изпълнението на моята отговорност. След това, следващия път, когато се срещнах с водача, открих един пасаж от Божиите слова, за който да разговарям с нея, и посочих, че като единствено провеждаше събирания, без действително да решава проблеми, тя вървеше по пътя на лъжеводач. След като прочете Божиите слова, тя призна, че показва проявления на лъжеводач, и размишляваше на това как проявяваше внимание към плътта и как не искаше да се тревожи, нито да плаща някаква цена, и беше готова да промени курса занапред. След това тя се промени малко, като стана по-прецизна в работата си и като общуваше с братята и сестрите, за да разреши някои проблеми. Благодарих на Бог в сърцето си!

Като преживявах това, видях, че да живеем според традиционната култура на Сатана може да ни накара да изглеждаме уважителни и учтиви на повърхността и да ни помогне да спечелим уважението на другите, но по никакъв начин не променя нашия покварен нрав. Като живее съгласно тези неща, човек носи маска и става все по-лицемерен, с неискрено отношение към хората. Само ако човек вижда хората и нещата, държи се и действа съгласно Божиите слова и истините принципи, всичко, което прави, може бъде от полза за делото на църквата и за живота на братята и сестрите, и само тогава може да изживее истинското човешко подобие.