Да бъдеш „строг със себе си и търпелив с другите“ наистина ли е добродетел

10 май 2024

Преди винаги съм смятал, че трябва да съм търпелив и щедър с другите, да зачитам чувствата им и да разбирам трудностите им. Бях по-склонен да създам неудобство на себе си, отколкото на другите, защото смятах, че така постъпват щедрите и великодушни хора с добър характер. После, когато станах надзорник на видеопродукциите, мислех, че като водач на екип трябва да давам добър пример и да водя останалите. Поставих си много високи стандарти и смятах, че не бива да изисквам твърде много от останалите членове на екипа и да съм твърде строг с тях, и че това е любезно и щедро отношение. Всички мислеха, че имам страхотна човешка природа и че съм разбран, и бяха с добри впечатления от мен. Затова вършех лично колкото мога от работата на групата, а ако възложената на другите работа беше твърде трудна и не я искаха, аз просто я свършвах сам. Полагах всички усилия да не упражнявам натиск върху останалите, за да не кажат, че изискванията ми са твърде високи и съм прекалено строг. Макар и понякога да смятах, че поемам твърде много работа и ми идва в повече, пак се опълчвах на плътта и поемах, колкото мога, за да не си съставят лошо мнение за мен.

После в групата дойдоха нови членове, които не познаваха работата и нямаха професионални умения, затова трябваше да преглеждам всички клипове, които правеха. Понякога се обръщаха към мен и за да обсъждаме проблемите им. Само тази работа запълваше целия ми график, но отгоре на това имах и друга работа. За нула време задачите започнаха да се трупат и аз бях заринат с работа всеки ден. Понякога, когато искаха от мен да им помогна да решат най-елементарни проблеми, си мислех: „Спокойно можете да решите проблема сами, като го обсъдите. Защо трябва да идвате при мен да ви решавам всеки един проблем?“. После обаче си мислех: „Като са ме помолили, ако им откажа, ще изглеждам безотговорен! В крайна сметка и на тях ще им отнеме време да го обсъдят. Е, все ще намеря време да реша проблема сам“. Затова се съгласявах. После осъзнах, че една сестра просто ми прехвърляше работата си от мързел и страх от отговорност. Първо мислех да разговарям с нея, но после се разтревожих да не си помисли, че искам твърде много от нея, и се отказах. Понякога, като видех, че другите явно нямат много работа, а аз имах няколко спешни неща и се задъхвах, исках да възложа част от работата на друг, за да не изоставаме с графика. Като се замислех обаче, просто не можех да се накарам да ги помоля за това. Мислех си: „Ако увелича натоварването им, няма ли да сметнат, че изисквам твърде много и не им оставям никакво свободно време? От мен да мине, аз ще го свърша“. Докато вършех работата обаче, усещах, че това е малко нечестно. Особено като ги гледах как си почиват, докато аз работя, негодувах още повече и ги обвинявах, задето не носят бреме. Те някак не си даваха сметка колко много работа за вършене има. Аз обаче само си мрънках под носа и не смеех да кажа нищо гласно от страх, че ако кажа нещо, ще изглежда, че имам лоша човешка природа и ми се свиди. И така, колкото и зает да бях, се стараех да свърша възможно най-много сам. Понякога, когато разпределях работата в групата според графика, ако реагираха добре, всичко вървеше, но ако се цупеха или оплакваха, започвах да се колебая дали да им възлагам работа и просто работех цяла нощ, за да свърша всичко сам. Но всъщност докато работех чувствах, че не е честно, и се изпълвах с негодувание. Струваше ми се, че това несъмнено е тяхна работа, но въпреки това оставах в извънработно време, за да приключа всичко, а понякога бях толкова зает, че нямах време за духовна практика. Не смеех обаче да изкажа на глас оплакванията си. Затова примирено се утешавах с думите: „Най-добре е да съм щедър и внимателен, да се грижа за другите и да не съм дребнав, иначе ще изглежда, че имам лош характер“. После всички братя и сестри от екипа ми казаха, че съм отговорен, способен да търпя страдание и да плащам цена, и че съм любящ и внимателен с другите. Като чух тези похвали, усетих, че макар и да съм изтърпял страдание, си е струвало, за да получа тези похвали от всички. Но тъй като не постъпвах според принципа, постоянно угаждах на всички и им възлагах задачите неразумно, работата започна да се трупа и екипът ни напредваше бавно. Някои от братята и сестрите бяха мързеливи, немотивирани и гледаха да свършат само собствената си работа. Други не се молеха на Бог и не търсеха истините принципи, когато имаха проблеми, а предпочитаха да разчитат на мен и да чакат аз да реша проблемите им, поради което не развиваха умения.

Един ден надзорникът дойде да провери работата ни и установи, че тя не се разпределя разумно. Каза, че някои от задачите може да се възложат на членовете на екипа и че трябва повече да върша собствената си работа на водач на екип, която включва проследяване на напредъка и разрешаване на възникващите проблеми с уменията. Така всеки щял да носи отговорност и бреме. Тогава смятах, че просто е твърде трудно да практикуваш по този начин, затова се помолих на Бог да ме води да позная покварения си нрав. По време на духовната си практика потърсих Божии слова, отнасящи се до текущото ми състояние. Един откъс ми направи дълбоко впечатление: „Бъди строг към себе си и търпелив към другите“, както и поговорките „Не присвоявай парите, които намериш“ и „Извличай удоволствие от това да помагаш на другите“, е едно от онези изисквания, които традиционната култура поставя по отношение на моралното поведение на хората. По същия начин, независимо дали някой може да постигне или да упражнява това морално поведение, то все пак не е критерий или норма за оценяване на неговата човешка природа. Може да се окаже, че наистина си способен да бъдеш строг към себе си и търпелив към другите и че се придържаш към особено високи стандарти. Може да си безупречно чист и винаги да мислиш за другите и да проявяваш внимание към тях, да не си егоист и да не гониш лични интереси. Може да изглеждаш особено великодушен и безкористен, и да имаш силно чувство за социална отговорност и обществен морал. Благородната ти личност и благородните ти качества може да са на показ пред близките ти и пред хората, с които се срещаш и общуваш. Поведението ти може никога да не дава повод на другите да те обвиняват или критикуват, а вместо това да предизвиква щедри похвали и дори възхищение. Хората може да те смятат за човек, който е наистина строг към себе си и търпелив към другите. Това обаче не е нищо повече от външно поведение. Съответстват ли мислите и желанията дълбоко в сърцето ти на това външно поведение, на тези действия, които изживяваш външно? Отговорът е: „Не, не съответстват“. Причината, поради която можеш да действаш по този начин, е, че зад това има мотив. Какъв точно е този мотив? Можеш ли да понесеш този мотив да излезе наяве? Категорично не. Това доказва, че този мотив е нещо неизразимо, нещо тъмно и зло. Е, защо този мотив е неизразим и порочен? Защото човешката природа на хората се управлява и ръководи от покварения им нрав. Всички мисли за човешката природа, независимо дали хората ги изразяват с думи или ги проявяват, безспорно са доминирани, контролирани и манипулирани от покварения им нрав. В резултат на това всички мотиви и намерения на хората са зловещи и зли. Независимо дали хората са способни да бъдат строги към себе си и търпеливи към другите, или дали външно изразяват този морал перфектно, неизбежно е този морал да няма контрол или влияние върху тяхната човешка природа. И така, от какво се контролира човешката природа на хората? Това е поквареният им нрав, това е тяхната човешка природа същност, която се крие зад моралната повеля „бъди строг към себе си и търпелив към другите“ — това е истинската им природа. Истинската природа на човека е неговата човешка природа същност. А от какво се състои неговата човешка природа същност? Тя се състои главно от предпочитанията и стремежите му, възгледите му за живота и ценностната му система, както и от отношението му към истината и Бог и т. н. Само тези неща наистина представляват човешката природа същност на хората. Със сигурност може да се каже, че повечето хора, които изискват от себе си да изпълняват моралната повеля „бъди строг към себе си и търпелив към другите“, са обсебени от статуса. Водени от покварения си нрав, те не могат да не се стремят към престиж сред хората, социално издигане и статус в очите на другите. Всички тези неща са свързани с желанието им за статус и хората се стремят към тях зад прикритието на доброто си морално поведение. И откъде идват тези техни стремежи? Те изцяло произтичат и се управляват от покварения им нрав. Затова независимо от всичко, независимо дали някой изпълнява моралната повеля да бъде „строг към себе си и търпелив към другите“, или не, и дали го прави до съвършенство, или не, това изобщо не може да промени неговата човешка природа същност. По подразбиране това означава, че по никакъв начин не може да промени възгледите му за живота или ценностната му система, нито може да направлява отношението му към всякакви хора, събития и неща или начина, по който ги възприема. Не е ли така? (Така е.) Колкото повече човек е способен да бъде строг към себе си и търпелив към другите, толкова по-добре умее да се преструва, да се прикрива и да омайва другите с добро поведение и приятни думи, и толкова по-измамен и зъл е по природа. Колкото повече спада към този тип човек, толкова повече се задълбочава любовта и стремежът му към статус и власт(Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Какво означава човек да се стреми към истината (6)). Разбрах, че тези, които са „строги със себе си и търпеливи с другите“, са дълбоко обсебени от статуса. Винаги се стремят да имат място в сърцата на хората. Такива хора имат измамна и зла природа и са лицемери. Това описание попадна право в целта. Мислех си как съм поел голяма част от работата на екипа в качеството си на водач. Все се съобразявах с графиците, натовареността и трудностите на другите. Бях много грижовен и внимателен с тях и гледах никога да не се чувстват нещастни. Отвън може да съм изглеждал доста разбран, но всъщност се държах така, за да укрепя репутацията и статуса си. Все се боях да не кажа или направя нещо, което да разстрои другите и да остави у тях лошо впечатление за мен. Носех по-голямо бреме от всички други, бях способен да страдам и да плащам цена, проявявах търпимост, разбиране и склонност към компромиси, но подтекстът на това беше мисълта ми, че ги превъзхождам, че духовният ми ръст е по-голям от техния и че съм разбиращ и търпелив с тях. Поради това те ми се възхищаваха и разчитаха на мен. Очакваха да разрешавам проблемите им и не бяха способни да разчитат на Бог и да търсят истината, за да намерят решение. Осъзнах, че съм покварен от Сатана и съм пълен със сатанински нрави. Никак не бях щедър и великодушен! Когато тази сестра ми прехвърляше работата си, аз с радост я поемах, но отвътре бях нещастен и се възмущавах, че не носи бреме, докато работех. Имах много работа и бях под огромно напрежение. Макар че не казвах нищо и се правех на великодушен, вътре в себе си усещах, че всичко това е доста нечестно, и не исках да страдам и да мисля за нищо друго. Докато разпределях работата, когато някоя сестра угаждаше на плътта си и не искаше да работи усилено, аз, вместо да разговарям с нея за истината, за да разреша проблема ѝ, поемах работата ѝ. Всъщност аз имах своето мнение за нея и негодувах, че заради мързела ѝ трябва да работя повече. Като се сетих за всичко това, осъзнах, че търпението ми към другите е било изцяло фалшиво, било е роля, и че всъщност не бях щастлив от това, че им помагах. Явно бях просто себичен, но се държах като неподправен алтруист. Заблуждавах всички. Зад действията ми имаше само един мотив: да спечеля похвали, уважение и възхищение. Колко лицемерен и фалшив съм бил! Хората виждаха само измамните ми действия, но нямаше как да видят истинските ми мисли. Всички вярваха, че имам добра човешка природа и съм много търпелив. Нима не ги заблуждавах и не ги мамех? Колкото повече мислех за това, толкова повече се отвращавах от себе си. Живеех с маска на лицето и не стига, че самият аз страдах много, но и бавех църковното дело. Вредях и на себе си, и на другите. Намразих се и исках да се покая и променя по най-бързия начин.

После попаднах на други два откъса от Божиите слова, които ми помогнаха да погледна състоянието си от друг ъгъл. Всемогъщият Бог казва: „Когато някои църковни водачи видят, че техни братя или сестри изпълняват дълга си небрежно и нехайно, те не ги упрекват, макар да е редно. Когато видят нещо, което очевидно вреди на интересите на Божия дом, си затварят очите и изобщо не разследват, за да не би случайно да засегнат някого. Всъщност те реално не проявяват внимание към слабостите на хората, а намерението им е да ги привлекат на своя страна. Напълно го осъзнават и си мислят: „Ако продължавам така и не обиждам никого, ще ме сметнат за добър водач. Ще имат добро и високо мнение за мен. Ще получа признанието им и ще ме харесват“. Независимо колко се ощетяват интересите на Божия дом и се възпрепятства навлизането в живота на Божиите избраници или независимо колко се смущава църковният живот, такива водачи упорито продължават да следват сатанинската си философия и да не оскърбяват никого. В сърцата си никога не изпитват угризения. Виждат, че някой прекъсва и смущава, но най-много може мимоходом да споменат небрежно въпроса и да приключат с него. Нито разговарят за истината, нито посочват на този човек каква е същността на проблема, камо ли да разнищват състоянието му. Никога не разговарят за това каква е Божията воля. Лъжеводачите никога не разобличават и не разнищват какви грешки често допускат хората или какъв покварен нрав разкриват. Те не решават никакви реални проблеми, а винаги толерират неправилното поведение на хората и разкриването на поквара у тях и остават безразлични към това колко са негативни или слаби, като просто проповядват някои думи и доктрини, отправят няколко нехайни увещания и се опитват да избягват конфликтите. В резултат на това Божиите избраници не умеят да се самоанализират и да опознават себе си, не придобиват решение за покварения нрав, който са разкрили, и живеят сред думи, доктрини, представи и фантазии, без изобщо да навлизат в живота. В сърцата си дори вярват: „Нашият водач разбира слабостите ни дори по-добре от Бог. Духовният ни ръст може да е твърде малък, за да отговори на Божиите изисквания, но трябва само да изпълним изискванията на нашия водач. Като се подчиняваме на водача си, ние се подчиняваме на Бог. Ако дойде ден, в който Горното смени водача ни, ще кажем думата си. За да запазим водача си и да попречим на Горното да го смени, ще преговаряме и ще принудим Горното да приеме нашите изисквания. Така ще постъпим правилно спрямо водача си“. Когато хората таят такива мисли в сърцата си и имат такива отношения със своя водач и в сърцата си изпитват зависимост от него, както и възхищение и почит към него, вярата им в този водач ще става все по-силна, именно неговите думи ще искат да слушат и ще престанат да търсят истината в Божиите слова. Такъв водач почти е заел Божието място в сърцата на хората. Ако един водач е готов да поддържа такива отношения с Божиите избраници, ако в сърцето си изпитва удоволствие от това и вярва, че така трябва да се отнасят към него, тогава няма разлика между него и Павел и той вече е поел по пътя на антихриста. Напълно лишените от проницателност Божии избраници вече ще са измамени от антихриста(Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Първа точка: опитват се да спечелят хората на своя страна).

Можете да сравните това с някои от антихристите и злите хора в църквата. За да затвърдят статуса и властта си в църквата и за да придобият по-добра репутация сред другите членове, те са способни да се подложат на страдания и да платят цена, докато изпълняват дълга си, и дори могат да се откажат от работата и семействата си и да продадат всичко, което имат, за да отдадат всичко на Бог. В някои случаи цената, която плащат, и страданието, което понасят, за да отдадат всичко на Бог, надхвърля това, което обикновеният човек може да изтърпи. Те са способни да въплътят духа на крайно себеотрицание, за да запазят статуса си. И все пак, колкото и да страдат и каквато и цена да платят, никой от тях не защитава Божието свидетелство или интересите на Божия дом, нито практикува според Божиите слова. Единствената цел, която преследват, е да постигнат статус, власт и Божии награди. Нищо от това, което правят, няма връзка с истината. Какъв ще бъде крайният им изход, независимо колко са строги към себе си и търпеливи към другите? Какво ще си помисли Бог за тях? Дали ще определи изхода им въз основа на външното добро поведение, което изживяват? Със сигурност няма да го направи. Хората възприемат и съдят другите въз основа на това поведение и тези прояви, и тъй като не могат да прозрат същността на другите хора, в крайна сметка се оказват измамени от тях. Бог обаче никога не е измамен от човека. Той категорично няма да похвали и да запомни моралното поведение на хората, защото са успели да бъдат строги към себе си и търпеливи към другите. Вместо това Той ще ги осъди за амбициите им и за пътя, по който са поели, за да преследват статус(Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Какво означава човек да се стреми към истината (6)). Като разсъждавах върху Божиите слова, добих повече яснота за природата на действията ми и техните последици. За да опазя репутацията и статуса си, аз все се занимавах с трудностите на другите и вършех всичко сам. В резултат на това братята и сестрите не можеха да изпълняват задълженията си нормално. Някои угаждаха на плътта си и не носеха бреме, други бяха свикнали да ми се възхищават и да разчитат на мен, търсеха ме за всеки свой проблем и не можеха да разчитат на Бог и да търсят истината, за да решават проблеми. Бог нямаше място в сърцата им. Бях сторил зло! Когато сестрата не беше склонна да носи бреме в работата си и я прехвърляше на мен, ако бях разговарял малко с нея и ѝ бях посочил естеството и последиците от текущото ѝ състояние, тя може би щеше да се опълчи на плътта си и да разчита на Бог да реши проблема ѝ. Това щеше да доведе до напредък в живота ѝ и професионалните ѝ умения щяха да се подобрят. Аз обаче мислех само за собствената си репутация и статус и нито разговарях с братята и сестрите, затънали в покварени нрави, нито ги съветвах. Наглед това поведение отговаряше на плътските нужди на хората, но те нямаха напредък в живота, а само упадък. Вредях на хората, като постоянно им угаждах! Никой не прозираше поведението ми, а аз сам се заблуждавах, че съм добър и грижовен човек. Колко фалшив съм бил! Заблуждавах ги всичките! Наглед носех голямо бреме в дълга си и можех да страдам и да плащам цена. Хората ме смятаха за добър човек, но аз всъщност бях заклеймен от Бог, защото всяко мое действие беше не за да удовлетворя Бог, а за да опазя статуса си в сърцата на хората. Не бях сторил нищо очевидно зло, но вместо да въвеждам хората в реалността на Божиите слова, аз ги привързвах към плътта им и към себе си. Опитвах се да спечеля хората и разкривах нрав на антихрист. Като осъзнах това, си дадох сметка, че съм в доста окаяно състояние. Изпълнявах дълга си въз основа на традиционните културни ценности и вървях по пътя на антихриста.

После попаднах на друг откъс от Божиите слова, който внесе повече яснота по проблемите ми: „Без значение към коя група се отправят подобни твърдения относно моралното поведение, всички те изискват от хората да се самоограничават — да ограничат собствените си желания и неморално поведение, и да поддържат приемливи идеологически и морални възгледи. Колкото и тези постулати да влияят на човечеството и независимо дали това влияние е положително, или отрицателно, целта на тези така наречени моралисти, казано накратко, беше да ограничават и управляват моралното поведение на хората чрез издигането на такива постулати, за да имат хората основни правила за поведение и действие, за да знаят как да гледат на другите и на нещата, и как да възприемат обществото и държавата си. Положителната страна на това е, че измислянето на тези постулати за морално поведение до известна степен е изиграло своята роля в ограничаването и управляването на моралното поведение на човечеството. Ако обаче погледнем обективните факти, то е докарало хората дотам да приемат някои неискрени и претенциозни мисли и възгледи, което прави хората, повлияни и оформени от традиционната култура, по-хитри, по-лукави, по-добри в преструвките и по-ограничени в мисленето си. Поради влиянието и втълпяването от страна на традиционната култура хората постепенно са възприели тези насадени от нея погрешни възгледи и постулати като положителни и са започнали да почитат тези светила и велики личности, които ги заблуждават, като светци. Когато хората са подведени, умовете им са размътени, сковани и притъпени. Те не знаят какво е нормална човешка природа, нито към какво трябва да се придържат и стремят хората с нормална човешка природа. Не знаят как трябва да живеят в този свят или какви начини и правила на съществуване трябва да възприемат, още по-малко каква е истинската цел на човешкото съществуване. Поради влиянието, насаждането и дори ограниченията на традиционната култура, положителните неща, изисквания и правила от Бог са били потъпкани. В този смисъл различните постулати за морално поведение в традиционната култура в голяма степен са подвели дълбоко и са изкривили човешките мисли, като са ги ограничили и са заблудили хората, и са ги отвели далеч от правилния път в живота и все по-далеч от Божиите изисквания. Това означава, че колкото по-дълбоко повлиян си от различните идеи и възгледи за морално поведение в традиционната култура, и колкото по-дълго те са ти били насаждани, толкова повече се отдалечаваш от мислите, стремежите, целите, които трябва да се преследват, и от правилата за съществуване, които трябва да следват хората с нормална човешка природа, и толкова повече се отдалечаваш от стандартите, които Бог изисква от хората. […] Божиите избраници трябва да прозрат един факт: Божието слово си е Божие слово, истината си е истина, а човешките думи са си човешки думи. Благосклонност, праведност, благоприличие, мъдрост и надеждност са човешки думи. Традиционната култура също е човешки думи. Човешките думи никога не са истината, нито някога ще се превърнат в истината. Това е факт(Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Какво означава човек да се стреми към истината (8)). От Божиите слова разбрах, че възгледите и идеите, които традиционната култура ни втълпява, са нелепи и абсурдни и противоречат на съвестта и разума на нормалните хора и на нормалната човешка природа, която Бог иска човекът да изживее. Подведен и повлиян от традиционната идея да бъдем „строги със себе си и търпеливи с другите“, аз се обърквах, грешах и нямах проницателност. Мислех, че само ако съм търпелив с хората, зачитам ги всячески и се тревожа вместо тях, ще проявя добър характер, широка скроеност и великодушие. Не бива да искам твърде много от никого, да не съм твърде строг и да избягвам да съм дребнав. Тези идеи бяха дълбоко вкоренени в съзнанието ми, контролираха всяка моя дума и действие и влияеха на общуването ми с хората. Като го премислих, видях, че търпението ми към другите не беше мекотата на нормалната човешка природа, а по-скоро каприз, в който нямаше принципи или стандарти. Като водач не екип трябваше да разпределям работата разумно въз основа на общия ни график и уменията на всеки член на екипа, за да може всички да участват, да имат шанс да практикуват в дълга си и да прилагат уменията си. Само така работата на екипа ни щеше да напредва нормално и да се подобрява. Задачите на тези, които нямаха много умения, способностите им бяха средни и учеха бавно, трябваше да бъдат съобразени с действителния им духовен ръст и затрудненията им. На тях трябваше да се възлагат по-лесни задачи, които със сигурност можеха да изпълнят, а не да бъдат принуждавани да правят нещо, на което не са способни. А на тези с добри способности, умение да учат нови неща и разбиране на принципите и уменията, можеше да се дава по-голямо количество работа в рамките на разумното, да се иска да обмислят повече работата си и да носят по-голямо бреме. Така те биха напредвали по-бързо. Ако имаха трудности или бяха стресирани, това щеше да е нормално и да ги накара да разчитат повече на Бог, да подобрят уменията си и да напредват по-бързо. Още повече, че ако някой се разстроеше от възложената му от мен работа, можех да говоря с него и да видя дали има истински трудности, или просто търси удобство и не е склонен да страда и да плаща цена. После можех да се справя с нещата в зависимост от това каква е ситуацията в действителност — това би било поведение според истините принципи. Всъщност през повечето време действително разпределях работата според реалното положение на членовете на екипа. Не исках твърде много, не бях много строг и членовете на екипа ми се справяха със задачите си. Когато понякога ги домързяваше и не искаха да плащат цена и да се стремят към успех, или се страхуваха да поемат отговорност и прехвърляха работата на други, трябваше да разговарям с тях и да ги съветвам, за да им покажа покварения им нрав. В по-тежки случаи трябваше да ги скастря и да се разправя с тях, а не постоянно да ги глезя и просто да търпя поведението им, без да се придържам към основните критерии. Само така можех да поддържам нормалния работен процес и напредък на екипа ни. После попаднах на други два откъса от Божиите слова, които ми дадоха повече яснота за пътя ми за практикуване. „Във всичко, което правиш, трябва да проверяваш дали намеренията ти са правилни. Ако можеш да действаш според Божиите изисквания, тогава връзката ти с Бог е нормална. Това е минималният стандарт. Вгледай се в намеренията си и ако откриеш, че са се появили неправилни намерения, трябва да можеш да им се опълчиш и да действаш според Божиите думи; така ще станеш човек, който е правилен пред Бог, което от своя страна показва, че връзката ти с Бог е нормална и че всичко, което правиш, е заради Бог, а не заради теб самия. Във всичко, което правиш и казваш, трябва да можеш да настроиш сърцето си правилно и да бъдеш праведен в действията си, и не се ръководи от чувствата си, и не действай според собствената си воля. Това са принципи, според които вярващите в Бог трябва да се държат(Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Каква е връзката ти с Бог?). „И така, кои истини принципи изисква Бог? Хората да проявяват разбиране към другите, когато са слаби и негативни, да се съобразяват с болката и трудностите им и след това да ги питат за тези неща, да им предлагат помощ и подкрепа и да им четат Божиите слова, за да им помогнат да разрешат проблемите си, като им дадат възможност да разберат Божията воля и да преодолеят слабостта си и като ги доведат пред Бог. Дали този начин на практикуване не съответства на принципите? Подобно практикуване е в съответствие с истините принципи. Естествено подобни взаимоотношения още повече отговарят на истините принципи. Ако видиш, че хората умишлено смущават и прекъсват или умишлено изпълняват дълга си нехайно, и ако си способен да им го посочиш, да ги порицаеш и да им помогнеш според принципите, то това съответства на истините принципи. Ако си затваряш очите или извиняваш поведението им и ги прикриваш и дори стигаш дотам, че им казваш хубави думи на похвала и одобрение, то подобен начин на общуване с хората и такъв подход за справяне с въпроси и решаване на проблеми очевидно противоречат на истините принципи и не се основават на Божиите слова. И така, тези начини на взаимодействие с хората и справяне с проблемите очевидно са неправилни и това никак не е лесно да се открие, ако те не се разнищят и разгледат според Божиите слова(Словото, Т.5 – Отговорностите на водачите и работниците. Отговорностите на водачите и работниците (14)). След като разсъждавах върху Божиите слова, много неща ми се изясниха. Като вярващ трябваше да нося Бог в сърцето си, когато говоря и действам, и да разкривам сърцето си пред Бог, за да може Той да го изследва. Това е най-малкото, което трябва да правя. Освен това в общуването си с другите и с партньорите си трябва да имам добри намерения, да действам според истините принципи, да се въздържам от постъпки, които биха накърнили интересите на Божия дом, и винаги да зачитам църковното дело. Трябва да подкрепям тези, които са негативно настроени, слаби и затруднени, и да им помагам. Трябва да разговарям с всеки, който разкрива покварен нрав или съзнателно прекъсва и смущава църковното дело, да му помагам, да го съветвам или да го разоблича, а не да го търпя и да проявявам глупава благосклонност. Когато разпределям работата, не бива да пазя собствената си репутация и да се съобразявам само с плътта и чувствата на хората. Трябва да разпределям работата разумно въз основа на принципите и действителното състояние на екипа, за да съм сигурен, че делото няма да се бави. Този начин на практикуване би бил полезен за църковното дело и за всички членове. След това в общуването си с братята и сестрите практикувах честност, казвах, каквото наистина чувствам, и общувах с хората, когато имах проблеми. Разпределението на работата правех според действителното положение на хората, за да може всеки да изиграе своята роля. Възлагах на някои членове на екипа сравнително лесни проблеми и се намесвах само ако не можеха да ги разрешат. Когато хората не харесваха задачите си и не искаха да платят по-висока цена, разговарях с тях за Божията воля, оставях ги да обмислят и опознаят покварения си нрав и да поправят неподобаващото си отношение. Когато имах повече работа, отколкото мога да свърша, или срещах проблеми, обсъждах с другите как да разпределяме работата разумно, така че да избегнем забавяне, и спрях да поемам всичко върху плещите си. Всички можеха да участват активно в работата и станаха по-ентусиазирани в дълга си, а напредъкът ни се ускори. Почувствах се много по-спокоен. Понякога все още проявявам поквара, но съм способен да практикувам съзнателно според Божиите слова. Успях да преобърна нещата само благодарение на напътствието на Божиите слова. Слава Богу!

Имате късмет, че сте влезли в нашия сайт, защото ще имате възможност да спечелите Божията благословия, за да се отървете от нещастен живот. Присъединете се към срещата безплатно, за да разберете повече.

Свързано съдържание

Защо не искам да поема бреме?

През октомври 2021 г. се обучавах за отговорник за видеопродукциите. Мои партньори бяха брат Лео и сестра Клер. Те изпълняваха този дълг от...

Leave a Reply

Свържете се с нас в Messenger