Когато бях дете, не обичах да говоря или да поздравявам хората, затова родителите ми често казваха на роднините и приятелите си: „Нещо не е наред с това дете. Сигурно е глупава“. Възрастните казваха и неща като: „Виж колко умна и очарователна е сестра ти, а ти, ти си просто тъпа“. Постепенно започнах да се чувствам безполезна, най-нисша от всички. Не смеех да кажа нищо и в часовете, защото се страхувах, че другите ще ми се смеят, че говоря глупости. Така завиждах на онези, които бяха красноречиви и съобразителни и мислех, че всички харесват такива хора.

Когато се присъединих към вярата, отначало наистина се притеснявах да разговарям за Божиите слова на сбирките. Страхувах се, че не мога да разговарям добре и че другите ще ми се смеят, затова не говорех много на сбирките. Братята и сестрите обаче често ме окуражаваха да разговарям повече и когато те се откриваха в общение за преживяванията и разбирането си, видях, че никой не се смееше на никого. От това се чувствах по-малко възпирана и така започнах да говоря повече. По-късно бях избрана за проповедник, отговорен за няколко църкви. Това беше истинска изненада за мен. Почувствах, че това човек като мен, който не се изразява ясно, да бъде проповедник, е Божия милост. Трябваше да изпълнявам тази работа с всички сили и да оправдая Божиите очаквания за мен. Веднъж водачът уреди аз и още двама проповедници да се съберем с нея. Видях, че другите проповедници наистина бяха много просветлени в общението си върху Божието слово и че говореха по много логичен начин. Толкова им завидях. Помислих си: „Аз дори не мога да се сравнявам с техните заложби и красноречие. Защо съм толкова тъпа? Дори не мога да говоря добре“. От тези мисли се почувствах малко унила. Макар че бях постигнала някакво просветление, когато разсъждавах върху Божиите слова, щом си помислех колко зле организирам речта си, се боях, че ще ми се смеят, затова не посмях да вляза в общение. На всичко отгоре по-късно се натъкнах на някои трудности в работата, поради което заживях в негативно състояние, убедена, че не ставам за нищо и че не мога да изпълнявам добре този дълг. Работата също не даваше добри резултати. След известно време бях преместена от този дълг и отговарях само за една църква.

Когато започнах да работя за първи път с двете сестри от тази църква, не смятах, че се справям толкова зле. Бях доста активна в дълга си и бях способна да почувствам просветлението и напътствието на Светия Дух. Не след дълго едната сестра избра да напусне, защото не можеше да изпълнява никаква истинска работа, а другата беше преместена да изпълнява друг дълг, защото ѝ липсваха заложби. След това за мои партньори бяха избрани брат Джан Тун и сестра Ан Цин. Смятах, че начинът, по който Джан Тун разговаряше за знанията си от преживявания, е много практичен и ясен и че той има добри заложби. Ан Цин също беше способна да разрешава реални проблеми с общенията си на сбирките. Като гледах силните им страни, се почувствах много непълноценна. По-късно по време на работните обсъждания, открих, че непрестанно съм прекалено предпазлива и просто се съгласявах с всичко, което казваха. Понякога чувствах, че възгледите им не са подходящи, и исках да ги посоча, но незабавно си припомнях лошите си заложби и липсата си на проникновение, затова отхвърлях собственото си мнение. Също така, в няколко случая, те не одобриха моите възгледи и така подсилиха чувството ми за неадекватност, поради което започнах да се изразявам още по-малко. Бях пасивна дори по някои ключови задачи, защото се тревожех да не забавя работата, ако не се справя добре. Веднъж Джан Тун предложи да възложим поенето на сестра Джан Цан. Познавах Джан Цан доста добре. Тя постоянно бе нехайна и не носеше бреме в дълга си, и я бяха освобождавали и преди, защото не върши истинска работа. Тя все още не беше опознала себе си и не беше подходящо да поеме толкова важна работа. С тих глас изложих гледната си точка. След като я чу, Джан Тун отиде да се срещне с Джан Цан. После ми каза, че е преценил ситуацията и е открил, че Джан Цан вече има известен самоанализ и някакво себепознание и не бива да я преценяваме само въз основа на миналото ѝ. Ан Цин насърчи този негов възглед. Почувствах, че Джан Тун отскоро е водач, все още не е схванал някои принципи, и не познава Джан Цан много добре. Преценяваше я само от една среща и може би не беше направил добра оценка. Исках да му препоръчам да проучи как е изпълнявала дълга си или да преосмисли оценката си за нея, след като говори с други, които я познават добре. Но после си помислих: „Джан Тун има добри заложби и е способен да разрешава някои проблеми. Може би Джан Цан е осъзнала проблемите си след неговото общение. А и Ан Цин също даде одобрението си. На мен ми липсват заложби и не виждам нещата ясно. Най-добре е да си мълча“. Затова не настоявах повече. По-късно Джан Цан беше освободена отново, защото не върши истинска работа. Като видях, че работата по напояването беше забавена и засегната, бях доста разстроена. Ако бях настоявала повече отначало и бях изходила от принципите, за да разговарям с Джан Тун, нямаше да имаме такъв проблем. Макар че се чувствах виновна, не размишлявах върху проблема си. Едва след като се случиха още няколко неща, най-накрая се самоанализирах.

На една сбирка Джан Тун препоръча брат Джен И за водач на групата по поенето. Почувствах, че макар Джен И да е ентусиазиран, той тъкмо се е присъединил към вярата и все още не е наясно с истината за виденията. Почувствах, че първо трябва да бъде обучен, тъй като да си водач на група може да е твърде голяма отговорност като цяло. И така, изложих възгледа си по въпроса, но за моя изненада тогава Джан Тун ми каза: „Защо си толкова упорита и ни възпрепятстваш? Не можем ли първо да се срещнем с него и да го проучим?“. Като го чух да казва това, почувствах прилив на срам и много се натъжих. Помислих си: „Джан Тун има добри заложби и знае как да работи. Моите заложби са лоши и не мога да проумявам хората и проблемите. Ако продължа да настоявам на своето и работата наистина бъде възпрепятствана, какво ще стане? Ще е най-добре, ако просто спра да настоявам“. След сбирката помислих за това, което каза Джан Тун, и се почувствах много тъжна. Почувствах, че заложбите ми изобщо не са достатъчни за тази работа, затова може би трябва да призная ограниченията си и да напусна при първа възможност. След като научи за това, водачът почерпи от собствения си опит, за да ми помогне. С помощта на нейното общение започнах да разсъждавам защо продължавам да искам да напусна и защо винаги живея в толкова унило състояние. По-късно прочетох Божиите слова: „Всички хора имат неправилни вътрешни състояния — негативност, слабост, униние и свръхчувствителност; някои имат подли намерения; някои постоянно биват тормозени от гордостта си, егоистичните си желания и личните си интереси; някои мислят, че нямат заложби и преминават през състояния на негативност. Ще ти бъде много трудно да добиеш делото на Светия дух, ако живееш постоянно в тези състояния. Ако ти е трудно да добиеш делото на Светия дух, тогава у теб почти няма да има активни елементи, а негативните ще изплуват на повърхността и ще ти пречат. Хората винаги разчитат на собствената си воля, за да потиснат тези негативни и враждебни състояния, но колкото и да ги потискат, не могат да се отърсят от тях. Основната причина за това е, че хората не могат да разграничат безпогрешно тези негативни и враждебни неща; те не виждат ясно същината им. Поради това им е много трудно да се опълчат на плътта и на Сатана. Освен това те винаги засядат в тези негативни, меланхолични и упадъчни състояния и вместо да се молят на Бог и да се обърнат към Него, те се носят по течението. В резултат от това Светият дух не действа в тях и те все не съумяват да разберат истината, липсва им посока във всичко, което правят, и нямат ясно виждане по нито един въпрос“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Свободата и освобождението могат да се постигнат само чрез отхвърляне на покварения нрав). Четенето на Божиите слова ми изясни нещата. Основната причина винаги да съм в негативно и мрачно състояние беше, защото бях обвързана от неща като суета и егоистични желания. Често, когато разговарях за Божието слово на сбирките, можех да събера малко просветление, но винаги чувствах, че съм неясна и неспособна да изразявам нещата. Толкова се тревожех, че не мога да разговарям добре и че другите ще ме гледат отвисоко, че не смеех да кажа нищо, поради което и малкото просветление, което получавах, изчезваше. Когато виждах колко способни и красноречиви са другите проповедници и колко лошо аз мога да се изразявам, мислех, че заложбите ми са твърде лоши, и се смущавах. След това ставах негативна и отпуснаха в дълга си, не постигах никакви резултати и в крайна сметка ме прехвърляха. И този път беше така. Виждах, че партньорите ми са с добри заложби и общенията им са по-добри от моите. На работните обсъждания толкова се страхувах да не се изложа или да не ме гледат отвисоко за това, че не говоря добре, че не смеех да изразя мнението си. Понякога, когато правилните ми идеи и възгледи не се възприемаха, не смеех да застана зад възгледите си и само си мислех как да запазя достойнство. Бях контролирана от тези негативни емоции и дори исках да се оттегля от дълга си. Наистина отдавах твърде голямо значение на суетата и гордостта! Ако продължавах така, никога нямаше да придобия делото на Светия Дух и нямаше как да разбера или придобия истината! Затова се помолих на Бог да ме просветли и да ме напътства да опозная себе си и да променя състоянието си.

След това прочетох Божиите слова: „Грижата на антихристите за репутацията и статуса им надхвърля тази на нормалните хора и е част от нрава им същност. Тя не е нито временен интерес, нито преходно въздействие на заобикалящата ги среда, а е част от живота им, тя е в кръвта им и следователно представлява тяхната същност. Тоест каквото и да правят антихристите, първо се съобразяват с репутацията и статуса си и с нищо друго. Репутацията и статусът са животът за антихристите и целта на целия им живот. Каквото и да правят, първото им съображение е: „Какво ще се случи със статуса ми? А с репутацията ми? Дали това, което върша, ще ми осигури добра репутация? Ще повиши ли статуса ми в съзнанието на хората?“. Ето за какво мислят първо, а това е достатъчно доказателство, че имат нрава и същността на антихристи. В противен случай нямаше да обмислят тези въпроси. Можем да кажем, че за антихристите репутацията и статусът не са някакво допълнително изискване, още по-малко нещо странично, без което биха могли да минат. Те са част от природата на антихристите, те са в костите им, в кръвта им, те са им присъщи. Антихристите не са безразлични към това дали притежават репутация и статус. Отношението им не е такова. Тогава какво е тяхното отношение? Репутацията и статусът са тясно свързани с ежедневието им, с тяхното ежедневно състояние, с това, към което се стремят всеки ден“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (Трета част)). От Божиите слова видях, че антрихистите наистина ценят репутацията и статуса. Тези две неща мотивират всичко, което правят. Това е резултат от същността им на антихристи. То съответстваше и на това как се държах аз. От детството си чувствах, че нищо, което правя, не ми се удава. Чувствах се възпирана и бях прекомерно предпазлива във всичко, което правех. Това беше основно защото исках да запазя достойнството си и другите да не ме гледат отвисоко. Защо толкова много ценях статуса и достойнството си? Основните причини бяха сатанински отрови, като „Както дървото живее за кората си, така човекът живее за лицето си“, и „Наследството на човека е в ехото на неговия живот“, които ме караха да отдавам толкова голямо значение на своята суета и гордост. Аз просто исках да оставя добри впечатления у другите и вярвах, че това е единственият начин животът ми да има смисъл. Затова, независимо къде или с кого бях, ако имаше възможност да се изложа, избирах да избягам и така да защитя достойнството и статуса си. Докато работех с Джан Тун, видях, че гледната ми точка се отхвърля и почувствах, че ще загубя достойнството си. Тревожех се, че ако продължа да бъда водач, само ще се изложа още повече, затова поисках от водача да ме прехвърли на друг дълг. Наистина, при по-внимателно обмисляне, възможността да съм водач беше Божия благодат. Трябваше да взема под внимание намерението Му, да разрешавам истинските затруднения на другите и да защитя църковното дело. Но аз не мислех как да изпълнявам дълга си добре, а само защитавах достойнството и статуса си. Когато ги загубех, ставах негативна и спирах да полагам усилия. Наистина нямах съвест или разум. Външно не се състезавах за статус, нито прекъсвах и смущавах църковната работа като антихрист, но по толкова важен въпрос като подбора и използването на хора не смеех да се придържам към принципите и винаги се опитвах да запазя достойнството и статуса си. Това, което разкривах, беше нрав на антихрист. Осъзнавах сериозността на проблема си и затова се помолих и се покаях пред Бог.

След това се открих пред една сестра за състоянието си и тя ми даде да прочета малко от Божиите слова. Всемогъщият Бог казва: „Как трябва да се измерват заложбите на хората? Те трябва да се измерват въз основа на степента на възприемане на Божиите слова и истината. Това е най-точният начин да се направи. Някои хора са сладкодумни и съобразителни и са особено умели в общуването с други хора, но когато слушат проповеди, никога не са способни да разберат каквото и да е, а когато четат Божиите слова, не ги възприемат. Когато разказват за свидетелството си за преживяване, те винаги изричат думи и доктрини, разкриват се като обикновени аматьори и предизвикват у другите чувството, че нямат духовно разбиране. Това са хора с лоши заложби“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. За да изпълняваме добре дълга си, най-важно е да разбираме истината). „Бихте ли казали, че Павел е имал заложби? На какво ниво са били заложбите на Павел? (На много добро ниво.) Чули сте толкова много проповеди, а все още не разбирате. Може ли заложбите на Павел да се считат за много добри? (Не, били са лоши.) Защо заложбите на Павел са били лоши? (Той не е познавал себе си и не е можел да възприеме Божиите слова.) Това беше така, защото не възприемаше истината. Той също беше чувал проповедите, произнесени от Господ Исус, и разбира се, през периода, в който работеше, имаше делото на Светия Дух. Тогава как така, когато свърши цялата тази работа, написа всички онези послания и пътува до всички онези църкви, той все още не разбираше нищо от истината и проповядваше само доктрина? Какъв тип заложби бяха тези? Лоши заложби. Нещо повече, Павел преследваше Господ Исус и арестува учениците Му, след което Господ Исус го порази с велика светлина от небето. Как подходи Павел към това велико събитие, което го сполетя, и как го разбра? Неговото разбиране беше различно от това на Петър. Той си помисли: „Господ Исус ме порази, аз съгреших, затова трябва да работя по-усърдно, за да се поправя, и след като достойнствата и недостатъците ми се уравновесят, ще бъда възнаграден“. Той познаваше ли себе си? Не се познаваше. Той не каза: „Противопоставих се на Господ Исус заради моята злонамерена природа, моята природа на антихрист. Противопоставих се на Господ Исус — в мен няма нищо добро!“. Той притежаваше ли такова познание за себе си? (Не.) […] Той не съжаляваше ни най-малко, още по-малко имаше каквото и да е познание за себе си. У него нямаше нито едно от тези неща. Това показва, че е имало проблем със заложбите на Павел и че той не е имал способността да възприеме истината“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. За да изпълняваме добре дълга си, най-важно е да разбираме истината). От Божиите слова разбрах, че това да преценяваме заложбите на даден човек въз основа на външните му дарби, красноречие и интелигентност, изобщо не е съгласно истината. Точно като Павел. Той бил надарен, красноречив и разпространил евангелието из по-голямата част от Европа, но не можел да проумее истината, още по-малко да разбере себе си. Той извършил толкова големи злини и не е имал истинско самопознание или угризения. Вместо това просто искал да бъде награден и да навлезе в Божието царство като върши много работа. Павел не бил способен да разбере истината и бил човек с лоши заложби. Винаги мислех, че ако човек може да говори добре и е умен, заложбите му са добри, затова винаги съдех себе си по този критерий. Когато не можех да го изпълня, смятах, че нямам заложби и че не мога да върша работата на водач. После, когато се натъкнех на трудности, не търсех истината, за да ги преодолея, а ставах негативна и се отпусках, и в крайна сметка дори проблемите, които можех да реша, оставаха нерешени. Бях толкова глупава да не разбирам истината. Макар че заложбите ми не бяха големи, бях способна да разбирам Божиите слова и имах известно познание за покварения нрав, който разкривам. Също бях способна да използвам Божието слово, за да разрешавам трудностите, които другите имаха в навлизането в живота, затова не беше като да нямам достатъчно заложби, за да изпълнявам дълга си. Когато осъзнах тези неща, нагласата ми малко се промени и можех да изпълнявам нормално дълга си.

После прочетох няколко откъса от Божиите слова, които много добре описваха състоянието ми. Всемогъщият Бог казва: „Някои хора в детството си са изглеждали обикновени, не са можели да се изразяват и не са били особено съобразителни, поради което другите в семейната и социалната им среда са ги оценявали доста неблагоприятно и са казвали неща като: „Това дете е глупаво и бавно и говори мъчно. Погледнете чуждите деца, които говорят толкова добре, че могат да въртят хората на малкия си пръст. Докато това дете по цял ден само се цупи. Не знае какво да каже при среща с хора, не знае как да обясни или как да се оправдае, когато направи нещо нередно, и не може да забавлява хората. Това дете е идиот“. Родителите го казват, роднините и приятелите го казват, и учителите им също го казват. Тази среда оказва определен, невидим натиск върху подобни хора. Чрез преживяването на тази среда те несъзнателно развиват определен вид мислене. Какъв вид мислене? Те мислят, че не изглеждат добре, че не са много симпатични и че другите никога не се радват да ги видят. Смятат, че не са добри в учението, че са бавни и винаги се притесняват да си отворят устите и да говорят пред другите. Твърде са смутени да благодарят, когато хората им дадат нещо, и си мислят: „Защо никога не мога да кажа две думи на кръст? Защо другите хора говорят толкова гладко? Просто съм глупав!“. […] След като израснат в такава среда, тази нагласа за малоценност постепенно взема връх. Тя се превръща в своеобразна трайна емоция, която оплита сърцето ти и изпълва ума ти. Независимо дали вече си пораснал, дали си тръгнал по света, дали си женен и дали си се утвърдил в кариерата си, и независимо от социалния ти статус, не е възможно да се отървеш от това чувство за малоценност, насадено от средата, в която си израснал. Дори след като започнеш да вярваш в Бог и се присъединиш към църквата, продължаваш да смяташ, че имаш обикновен външен вид, лоши интелектуални заложби, не можеш да се изразяваш и нищо не можеш да свършиш. Мислиш си: „Просто ще правя каквото мога. Не е нужно да имам амбиции да бъда водач, не е нужно да се стремя към задълбочени истини, просто ще се задоволя с това да съм най-незначителният и ще оставя другите да се отнасят с мен както искат“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Как човек да се стреми към истината (1)). „Когато чувството за малоценност е вкоренено дълбоко в сърцето ти, то не само оказва дълбоко въздействие върху теб, но и е взело връх във възгледите ти за хората и нещата, както и в поведението и действията ти. Как тогава възприемат хората и нещата тези, които са подвластни на чувството за малоценност? Те смятат, че другите са по-добри от тях самите, и считат, че и антихристите са по-добри от тях. Макар че антихристите имат зъл нрав и са с лоша човешка природа, те все пак се отнасят към тях като към хора, на които да подражават, и като към пример за подражание, от когото могат да се учат. Дори си казват: „Виж, макар да имат лош нрав и зла човешка природа, те са даровити и са по-способни в работата от мен. Спокойно могат да демонстрират способностите си пред другите и да говорят пред толкова много хора, без да се изчервят или да получат сърцебиене. Те наистина имат кураж. Аз не мога да се меря с тях. Просто не съм достатъчно смел“. Каква е причината за това? Трябва да се каже, че частично се дължи на това, че чувството ти за малоценност се е отразило на преценката ти за същността на хората, както и на гледната ти точка и на позицията ти, що се отнася до начина, по който възприемаш другите. Не е ли така? (Така е.) В такъв случай как влияе чувството за малоценност на начина, по който се държиш? Ти си казваш: „По рождение съм глупав, изобщо нямам дарби и силни страни и бавно научавам всичко. Погледни този човек. Макар че понякога предизвиква прекъсвания и смущения и действа своеволно и безразсъдно, поне е даровит и има силни страни. Където и да отиде, той е човек, от когото хората искат да се възползват, а от мен — не“. Когато нещо се случи, първото, което правиш, е да се самоосъдиш и да се затвориш в себе си. Какъвто и да е проблемът, ти се отдръпваш, избягваш да поемеш инициатива и се страхуваш да поемеш отговорност. Казваш си: „По рождение съм глупав. Където и да отида, никой не ме харесва. Не мога да стъпвам бос в огъня, не бива да изтъквам нищожните си способности. Ако някой ме препоръча, това доказва, че ставам. Ако обаче никой не ме препоръча, тогава не би било добре да поемам инициативата и да казвам, че мога да се наема с работата и да я свърша добре. Ако не съм уверен в това, не мога да кажа, че съм. Какво ще правя, ако объркам нещата? Какво ще стане, ако ме кастрят? Толкова ще ме е срам! Няма ли да е унизително? Не мога да допусна да ми се случи това“. Виж! Това не се ли е отразило на поведението ти? В известна степен отношението ти към начина, по който се държиш, се влияе и контролира от чувството ти за малоценност. Донякъде може да се нарече следствие от твоето чувство за малоценност“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Как човек да се стреми към истината (1)). След като прочетох Божиите слова, почувствах, че Бог наистина ни разбира. Това, което Той разкри, е точно моят начин на мислене. Изглежда, че важността, която поставях върху достойнството си, не беше единствената причина за унинието ми. Имаше и друга причина за това. Заради влиянието на хората и нещата около мен, бях развила чувство за малоценност, станах неспособна да възприемам себе си правилно и винаги чувствах, че не правя нищо както трябва, затова бях прекомерно предпазлива, скована и въздържана във всичко, което правя. Припомних си как не обичах да говоря като дете и как възрастните често ме презираха и ме наричаха тъпа или глупава. Но всъщност аз наистина имах свое мнение, макар че по онова време не го изразявах на глас. Просто не говорех от страх за достойнството си. Не смеех да кажа нищо в клас, не защото не разбирах, а понеже чувствах, че съм неспособна да се изразявам и бях твърде уплашена, за да говоря. Когато четях Божиите слова на сбирките, успявах да събера малко просветление, но когато помислех, че ми липсва красноречие, не смеех да участвам в общението. Също така, когато видях Джан Тун да не спазва принципите при подбора и използването на хора, исках да го предупредя за това, но като се сетих колко добри са заложбите му и че нищо, което аз правя, не се получава, просто продължих и отхвърлих идеите си, без повече да търся, обсъждам или проучвам нещата, и в резултат на това работата ни понесе загуби. Живеех с комплекс за малоценност и имах пасивно, негативно отношение към всичко. Не съдех себе си или другите според Божиите слова, а само според собствените си възгледи. Чувството ми за малоценност ръководеше това как възприемах нещата и хората и влияеше върху моята преценка и пътя на стремежа ми. Това чувство за малоценност сериозно ми вредеше. Веднага след това прочетох още от Божиите слова: „Тази твоя емоция е не само негативна, а за да сме по-точни, тя всъщност се противопоставя на Бог и на истината. Може да си мислиш, че това е емоция в рамките на нормалната човешка природа, но в Божиите очи това не е просто въпрос на емоция, а средство за противопоставяне на Бог. Това е средство, белязано от негативни емоции, което хората използват, за да се противопоставят на Бог, на Божиите слова и на истината“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Как човек да се стреми към истината (1)). След като прочетох Божиите слова, видях сериозния характер на чувството за малоценност и вредата, която то причинява, и че то е не по-малко вредно за човека от покварения нрав. Да се живее с подобен комплекс за малоценност е в пряко противоречие с Бог и истината, и ако не се преодолее, това съсипва възможностите за спасение на човека. Аз бях впримчена в това чувство за малоценност от детството си и винаги чувствах, че нищо не правя добре. Особено когато бях около хора с добри заложби, виждах, че още повече не ми достига, и се чувствах потисната и огорчена, и обвинявах Бог, че не ми е дал добри заложби или интелигентност. Не бях доволна от Божиите подредби и върховенство и отказвах да ги приема, което в същността си е предизвикателство към Бог! Как можеше да не бъда отстранена, ако продължавах така? Едва когато разбрах тези неща, най-накрая почувствах, че е твърде опасно да живея с комплекс за малоценност, че не мога да продължавам така и че трябва да се отърва от тези чувства.

По-късно прочетох още от Божиите слова. „В такъв случай, как можеш точно да се оцениш, да опознаеш себе си и да се избавиш от чувството за малоценност? Трябва да приемеш Божиите слова като основа за това да придобиеш познание за себе си и да научиш каква е човешката ти природа, какви заложби, таланти и силни страни имаш. Да предположим например, че някога си обичал да пееш и си пеел добре, но някои хора постоянно са те критикували и са те подценявали, като са казвали, че нямаш слух и пееш фалшиво. Затова сега смяташ, че не можеш да пееш добре и вече не смееш да го правиш пред други хора. Тъй като тези светски хора, тези объркани и посредствени хора, са направили неточни оценки и преценки за теб, правата, които човешката ти природа заслужава, са били ограничени, а талантът ти е бил задушен. В резултат на това не смееш дори една песен да изпееш и смелостта ти стига само до там да се отпуснеш и да пееш на глас единствено когато наоколо няма никого или когато си сам. Тъй като обикновено се чувстваш толкова ужасно угнетен, една песен не смееш да изпееш, когато не си сам. Осмеляваш се да пееш само когато си сам и се наслаждаваш на времето, когато можеш да пееш с пълен глас високо и ясно. Колко прекрасно и волно време е това! Не е ли така? Заради вредата, която хората са ти причинили, не знаеш или не можеш да видиш ясно какво всъщност можеш да правиш, в какво те бива и в какво не те бива. В подобна ситуация трябва да направиш правилна оценка и да се измериш правилно в съответствие с Божиите слова. Трябва да установиш какво си научил и кои са силните ти страни, и да излезеш и да направиш всичко, което можеш, а що се отнася до нещата, които не можеш да правиш, до недостатъците и несъвършенствата ти, трябва да ги премислиш и опознаеш, трябва също така правилно да оцениш и да знаеш какви са заложбите ти и дали са добри или лоши. Ако не можеш да разбереш или да придобиеш ясно познание за собствените си проблеми, тогава помоли хората наоколо, които имат разбиране, да те оценят. Независимо дали това, което казват, е правилно, то поне ще ти даде ориентир и тема за размисъл, и ще ти позволи да имаш основна преценка или характеристика за себе си. След това можеш да разрешиш съществения проблем с негативните емоции, каквото е чувството за малоценност, и постепенно да се измъкнеш от тях. Подобни чувства за малоценност са лесни за преодоляване, ако човек може да ги разпознае, да ги осъзнае и да потърси истината“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Как човек да се стреми към истината (1)). Като прочетох Божиите слова, открих начин да се избавя от чувството за малоценност. Трябваше да използвам Божието слово, за да разбера и преценя себе си, и можех да помоля хората, които ме познаваха добре, да ме оценят. Затова се помолих на Бог: „Боже! Сега знам колко опасно е да живея с комплекс за малоценност. Искам да се отърва от тези чувства, затова, моля те, помогни ми“. После помолих партньорите си да ме оценят. Те казаха: „Като виждаме, че разбираш Божието слово правилно и си способна да водиш общения върху Божието слово във връзка с твоята поквара и състояния, и да помагаш на другите да преодоляват реалните си проблеми, не си толкова некомпетентна, колкото казваш. Макар че заложбите ти не са големи, стига да влагаш сърце в работата си, можеш да вършиш реална работа“. Като чух братята и сестрите ми да казват това, се почувствах малко по-спокойна и си помислих: „Макар че не се изразявам толкова добре, както някои други, всеки може да ме разбере в общението ми. Не бива да се чувствам възпирана. Трябва просто да разговарям, доколкото съм способна. Не бива само да мисля как да накарам другите да ми се възхищават. Трябва да се съсредоточа върху това как да разговарям практично, за да разрешавам проблеми и да помагам на братята и сестрите. Също, макар че ми липсват заложби, като практикувам повече, мога да компенсирам недостатъците си и да подобря заложбите си. Не бива да се сравнявам с другите или да ставам негативна и да се подценявам. Трябва да търся навлизане с положително отношение“. Когато осъзнах тези неща, бях способна да се отнасям правилно към себе си и нагласата ми в изпълнението на дълга ми стана много по-добра.

Наскоро отново бях избрана за проповедник. Това беше неочаквано и се тревожех, че няма да се справя. Припомних си, че в Божиие слова се казва: „Трябва да приемеш Божиите слова като основа за това да придобиеш познание за себе си и да научиш каква е човешката ти природа, какви заложби, таланти и силни страни имаш“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Как човек да се стреми към истината (1)). Трябва да преценявам нещата според Божието слово. Причината, че не изпълнявах добре този дълг преди, не беше само липсата на заложби. Беше най-вече заради това, че живеех с комплекс за малоценност, не влагах сърце в това да сътруднича и не бях способна да придобия делото на Светия Дух. Не можех да продължавам да живея с това чувство за малоценност, като мисля за достойнството и статуса си. Тъй като братята и сестрите ме избраха, трябваше да направя всичко по силите си да сътруднича и ако има неща, които не разбирам, трябваше да се уповавам повече на Бог и да търся помощ от другите. С тази нагласа се почувствах много по-спокойна и освободена. Скоро след това една сестра, която отговаряше за евангелската работа, дойде да провери нашата работа. Видях, че е много способна в своята работа и в общението за истината и тя посочи няколко отклонения и пропуски в нашата работа. Уплаших се, че ще каже, че съм некомпетентна, но бързо осъзнах, че отново мисля за достойнството и статуса си, затова се помолих на Бог да се опълча на себе си и поисках да науча повече от тази сестра и да компенсирам недостатъците си. След това, докато обсъждахме работата, не се спирах да изразявам мнението си и като общувах с нея, придобих някои пътища за практикуване. Чрез напътствията на Божиите слова избягах от ограниченията на комплекса си за малоценност.