Дванадесета точка: Своевременно и точно идентифицирайте различните хора, събития и неща, които прекъсват и смущават Божието дело и нормалния ред в църквата; спрете ги и ги ограничете, и променете нещата; освен това разговаряйте за истината, така че Божиите избраници да развият проницателност чрез такива неща и да се учат от тях (Трета част)

Различните хора, събития и неща, които прекъсват и смущават църковния живот

На последното събиране разговаряхме за дванадесетата отговорност на водачите и работниците: „Своевременно и точно идентифицирайте различните хора, събития и неща, които прекъсват и смущават Божието дело и нормалния ред в църквата; спрете ги и ги ограничете, и променете нещата; освен това разговаряйте за истината, така че Божиите избраници да развият проницателност чрез такива неща и да се учат от тях“. Във връзка с тази отговорност разговаряхме главно за различни проблеми, свързани с църковния живот, които групирахме в единадесет въпроса. Продължете и ги прочетете. (Първо, често отклоняване от темата, когато се разговаря за истината. Второ, изричане на думи и доктрини, за да се подведат хората и да се спечели тяхното уважение. Трето, бръщолевене за домашни въпроси, създаване на лични връзки и уреждане на лични дела. Четвърто, сформиране на клики. Пето, съревноваване за статус. Шесто, поддържане на непристойни взаимоотношения. Седмо, впускане във взаимни нападки и словесни престрелки. Осмо, разпространяване на представи. Девето, даване воля на негативизма. Десето, разпространяване на безпочвени слухове. И единадесето, манипулиране и смущаване на изборите.) Миналия път разговаряхме за петия въпрос, който касае съревноваването за статус, и за шестия въпрос, който се отнася до поддържането на непристойни взаимоотношения. Тези два вида проблеми, подобно на предишните четири въпроса, също причиняват смущения и прекъсвания на църковния живот и на нормалния ред в църквата. Съдейки по естеството на тези два вида проблеми, вредата, която нанасят на църковния живот, и въздействието им върху навлизането в живота на хората, и двата може да представляват хора, събития и неща, които прекъсват и смущават Божието дело и нормалния ред в църквата.

VII. Впускане във взаимни нападки и словесни престрелки

Днес ще разговаряме за седмия въпрос — взаимните нападки и словесните престрелки. Такива проблеми са често срещани в църковния живот и са очевидни за всички. Когато хората се събират, за да ядат и пият Божието слово, да разговарят за личните си преживявания или да обсъждат някои актуални проблеми, различните гледни точки или споровете за правилното и неправилното често водят до пререкания и спорове между хората. Ако хората имат несъгласия и различни гледни точки, но това не смущава църковния живот, тогава това счита ли се за впускане във взаимни нападки и словесни престрелки? То не отговаря на критериите. То спада към нормалното общение. Затова на пръв поглед много проблеми може да изглеждат свързани със седмия въпрос, но в действителност към него спадат само тези, които са по-сериозни по отношение на обстоятелствата и естеството и съответно представляват прекъсвания и смущения. Нека сега разговаряме за това естеството на кои проблеми отговаря на критериите за включване в този въпрос.

Първо, ако погледнем проявленията на впускането във взаимни нападки, със сигурност тук не става въпрос за нормално общение за истината или за търсене на истината, или за различни разбирания, или за светлина, основана на общение за истината, или за търсене, общение, обсъждане на истините принципи и търсене на път за практикуване по отношение на определена истина, а за спорове и пререкания относно правилното и неправилното. В общи линии това е начинът, по който то се проявява. Този вид проблем среща ли се понякога в църковния живот? (Да.) Само по външни признаци е очевидно, че действие като това да се впускаш във взаимни нападки, със сигурност не е свързано с търсене на истината, нито с общение за истината под напътствието на Светия Дух, нито с хармонично сътрудничество. Вместо това корените му са в избухливостта, а използваният в него език съдържа осъждане и заклеймяване, дори и проклятия — този вид проявление наистина е разкриване на покварения нрав на Сатана. Когато хората се нападат един друг, независимо дали езикът им е остър или тактичен, това носи в себе си избухливост, злоба и омраза, лишено е от любов, толерантност и търпение и, естествено, още повече е лишено от хармонично сътрудничество. Хората използват различни методи, за да се нападат един друг. Например, когато двама души обсъждат някакъв въпрос, първият казва на втория: „Някои хора имат лоша човешка природа и надменен нрав. Перчат се винаги, когато направят нещо, и не слушат никого. Те са същите като това, което Божиите слова казват за онези, които се държат варварски и са лишени от човешка природа, подобно на зверовете“. След като чуе това, вторият човек си мисли: „Дали това, което току-що каза, не беше насочено към мен? Ти дори се позова на Божиите слова, за да ме разобличиш! След като говориш така за мен, и аз няма да се въздържа. Ти беше груб с мен, затова и аз ще постъпя зле с теб!“. И така, вторият човек казва: „Някои хора външно може да изглеждат много набожни, но всъщност дълбоко в себе си те са по-зловещи от всички останали. Те дори поддържат непристойни взаимоотношения с противоположния пол, подобно на блудниците и проститутките, за които се говори в Божиите слова — Бог е крайно отвратен от такива хора и изпитва неприязън към тях. Каква е ползата от това човек да изглежда набожен? Всичко това е преструвка. Бог най-много не харесва тези, които се преструват. Всички преструващи се хора са фарисеи!“. След като чуе това, първият човек си мисли: „Това е контраатака срещу мен! Добре, ти беше груб с мен, затова не ме обвинявай, че не се въздържам!“. Напред-назад, двамата са започнали да се карат. Това общение за Божиите слова ли е? (Не.) Какво правят те? (Нападат се взаимно и се карат.) Те дори се възползват от някакво стратегическо предимство и намират „основа“ за своите нападки, като се позовават на Божиите слова като основа — това е впускане във взаимни нападки и същевременно е участие в словесни престрелки. Наблюдава ли се понякога тази форма на общение в църковния живот? Нормално ли е това общение? В рамките на нормалната човешка природа ли е? (Не.) А тази форма на общение причинява ли прекъсвания и смущения в църковния живот? Какъв вид прекъсвания и смущения причинява тя? (Нормалният църковен живот бива смутен, хората се впускат в пререкания за правилното и неправилното и съответно не са способни спокойно да разсъждават и да разговарят за Божиите слова.) Когато хората се впускат в такива караници и спорове за правилното и неправилното и отправят лични нападки по време на църковния живот, Светият Дух все още ли върши делото Си? Светият Дух не върши делото Си. Този вид общение хвърля в смут сърцата на хората. Има едни слова в Библията, спомняте ли си ги? („Пак ви казвам, че ако двама от вас се съгласят на земята за каквото и да било нещо, което да поискат, ще им бъде дадено от Моя Отец, Който е на небесата. Защото, където двама или трима са събрани в Мое име, там съм и Аз посред тях“ (Матей 18:19-20).) Какво означават тези слова? Когато хората се събират пред Бог, те трябва да са в единомислие и да са единни пред Бог. Бог ще им дари благословии и Светият Дух ще върши делото Си само когато хората са в единомислие. Но дали двамата спорещи, за които споменах преди малко, бяха в единомислие? (Не.) С какво се занимаваха те? С взаимни нападки, с караници и дори с осъждане и заклеймяване. Макар на пръв поглед да не използваха скверни ругатни и да не се обиждаха с епитети, мотивацията зад думите им не беше общение за истината или търсене на истината и те не говореха в рамките на съвестта и разума на нормалната човешка природа. Всяка дума, която изричаха, беше безотговорна и носеше със себе си враждебност и злоба. Всяка дума не отговаряше на фактите, нито имаше някаква основа. Всяка дума не се отнасяше до това да се прецени даден въпрос според Божиите слова и Божиите изисквания, а до това да се отправят лични нападки, осъждания и заклеймявания, основани на собствените предпочитания и собствената воля, срещу човек, когото мразеха и на когото гледаха отвисоко. Нищо от това не е проявление на единомислие. По-скоро това са думи и проявления, които идват от избухливостта и покварения нрав на Сатана и те не са богоугодни. Затова Светият Дух не върши делото Си. Това е проявление на впускане във взаимни нападки.

В църковния живот между хората често възникват спорове и конфликти по незначителни въпроси или заради противоречиви гледни точки и интереси. Често споровете възникват и поради несъответстващи индивидуалности, амбиции и предпочитания. Различни видове несъгласия и раздори възникват между хората и поради различия в социалния статус и нивото на образование или поради различия в тяхната човешка природа и естество, дори поради различия в начините на говорене и справяне с въпросите, наред с други причини. Ако хората не се опитват да разрешат тези въпроси, като използват Божието слово, ако няма взаимно разбиране, толерантност, подкрепа и помощ, а вместо това те таят предразсъдъци и омраза в сърцата си и се отнасят един към друг с избухливост в рамките на покварен нрав, тогава това вероятно ще доведе до взаимни нападки и осъждане. Някои хора имат малко съвест и разум и, когато възникнат спорове, те могат да проявят търпение, да действат разумно и да помогнат на другата страна с любов. Някои хора обаче не могат да постигнат това, защото им липсват дори най-елементарна толерантност, търпение, човечност и разум. Те често развиват различни предразсъдъци, подозрения и погрешни разбирания спрямо другите по банални въпроси или заради една дума или изражение на лицето, вследствие на което в сърцата им се пораждат различни мисли, съмнения, осъждане и заклеймяване. Тези явления често се срещат в църквата и често засягат нормалните взаимоотношения между хората, хармоничното взаимодействие между братята и сестрите и дори тяхното общение за Божиите слова. Обичайно е да възникват спорове, когато хората взаимодействат помежду си, но ако такива проблеми възникват често в църковния живот, те могат да засегнат, да смутят и дори да унищожат нормалния църковен живот. Например, ако някой започне спор по време на събиране, тогава това събиране ще бъде смутено, църковният живот ще бъде безплоден и присъстващите на събирането няма да придобият нищо и по същество ще се съберат напразно и ще си губят времето. Следователно тези проблеми вече ще са засегнали нормалния ред на църковния живот.

A. Няколко вида проявления на впускане във взаимни нападки и словесни престрелки

1. Взаимно разобличаване на недостатъците

Някои хора винаги обичат да бръщолевят за домашни въпроси и маловажни теми по време на събиранията, да говорят за банални домашни дела и да се впускат в разговори с братята и сестрите, щом ги срещнат, което кара тези братя и сестри да се чувстват безпомощни. Някой може да се изправи, за да ги прекъсне, но какво се случва тогава? Ако постоянно ги прекъсват, те стават нещастни, а когато са нещастни, това води до неприятности. Те си мислят: „Винаги ме прекъсваш и не ме оставяш да говоря. Добре тогава. И аз ще те прекъсвам, когато говориш! Когато ти разговаряш за Божиите слова, аз ще те прекъсна с друг пасаж от Божиите слова. Когато говориш за себеопознаването, аз ще говоря за Божиите слова, които съдят хората. Когато говориш за това как да разбереш надменния си нрав, аз ще говоря за Божиите слова за определяне на изхода и крайната цел на хората. Каквото и да кажеш, аз ще кажа нещо различно!“. Не е само това. Ако други се присъединят, за да го прекъснат, тогава този човек се изправя и ги напада. Същевременно, тъй като таи обида и омраза в сърцето си, по време на събиранията той често разобличава недостатъците на човека, който го е прекъснал, като говори за това как този човек е мамил други хора в бизнеса си, преди да повярва в Бог, колко безскрупулен е бил в отношенията си с другите и т.н. — говори за тези неща винаги, когато другият човек заговори. Отначало другият човек може да прояви търпение, но с течение на времето започва да си мисли: „Винаги ти помагам, винаги проявявам толерантност и търпение към теб, но ти не проявяваш никаква толерантност към мен. Ако се отнасяш с мен по този начин, не ме обвинявай, че не се въздържам! Живеем в едно и също село от толкова дълго време — и двамата се познаваме добре. Ти ме нападна, така че и аз ще те нападна. Ти разобличи моите недостатъци, но ти самият имаш много такива“. И така, той казва: „Ти дори крадеше неща, когато беше млад. Тези дребни кражби, които извърши, са още по-позорни! Това, което аз вършех, поне беше бизнес, всичко беше с цел да си изкарвам прехраната. Кой не прави по няколко грешки в този свят? А какво да кажем за твоето поведение? Ти имаш поведение на крадец, на обирджия!“. Това не е ли впускане във взаимни нападки? Какъв е методът на тези нападки? Това е взаимно разобличаване на недостатъците, нали? (Да, така е.) Той дори си мисли: „Ти продължаваш да разобличаваш моите недостатъци, да информираш всички за тях и за моето позорно минало, и правиш така, че другите да не ме уважават повече — е, тогава и аз няма да се въздържам. Знам всичко за това колко партньори си имал, с колко хора от противоположния пол си бил. Заредил съм се с всички тези боеприпаси. Ако още веднъж разобличиш недостатъците ми и ме изкараш от релсите, ще извадя наяве всички твои прегрешения!“. Взаимното разобличаване на недостатъците е често срещан проблем сред тези, които се знаят и познават добре. Вероятно поради несъгласие или поради това, че между тях има конфликти или вражди, двама души изваждат наяве стари и банални въпроси, които използват като оръжие, за да се нападат един друг по време на събиранията. Тези двама души разобличават недостатъците си, нападат се и се заклеймяват взаимно, като отнемат от времето на всички за ядене и пиене на Божието слово и оказват въздействие върху нормалния църковен живот. Може ли такива събирания да са плодотворни? Дали хората около тези двама души все още имат желание да се събират? Някои братя и сестри започват да си мислят: „Тези двамата наистина носят само неприятности, какъв е смисълът да засягат тези въпроси от миналото! Сега и двамата вярват в Бог, трябва да се избавят от тези неща. Кой няма проблеми? Нима сега и двамата не са дошли пред Бог? Всички тези проблеми могат да бъдат разрешени с Божието слово. Разобличаването на недостатъците не е практикуване на истината, нито е извличане на поука от силните страни на един човек, за да се компенсират слабостите на друг. Това са взаимни нападки, това е сатанинско поведение“. Взаимните им нападки смущават и унищожават нормалния църковен живот. Никой не може да ги спре и който и да разговаря с тях за истината, те не искат да го чуят. Някои хора ги съветват: „Престанете да разобличавате недостатъците си. В действителност всичко това не е толкова важно. Не е ли то просто едно кратко словесно несъгласие? Между вас двамата няма дълбока омраза. Ако и двамата бихте могли да сте откровени, да се разкриете, да се избавите от предразсъдъците, обидата и омразата си, за да се молите и да търсите истината пред Бог, всички тези проблеми биха могли да бъдат разрешени“. Но двамата все още са в задънена улица. Единият от тях казва: „Ако той може да ми се извини пръв и ако пръв прояви откровеност и се разкрие, тогава и аз бих направил същото. Но ако, както преди, не иска да се избави от това нещо, тогава няма да се въздържам срещу него! Вие искате от мен да практикувам истината — защо той не я практикува? Искате от мен да се избавя от тези неща — защо той пръв не го направи?“. Не се ли държи неразумно? (Да, така е.) Той започва да се държи неразумно. Ничий съвет няма въздействие върху тези хора и те не се вслушват в общението за истината. Щом се видят, започват да спорят, да разобличават недостатъците си и да се нападат. Не се стига единствено до удари, но във всичко друго, което правят един на друг, има омраза и всяка дума, която казват, съдържа намеци за нападки и проклятия. Ако в църковния живот има двама такива души, които се нападат и влизат в словесни престрелки още щом се видят, може ли този църковен живот да бъде плодотворен? Могат ли хората да придобият нещо положително от него? (Не.) Когато възникнат такива ситуации, повечето хора започват да се тревожат и казват: „Всеки път, когато се съберем, тези двамата винаги се карат и не слушат ничий съвет. Какво да правим?“. Щом двамата са там, събиранията не са спокойни и всички са смутени от тях. В такива случаи църковните водачи трябва да се намесят, за да разрешат въпроса. Те не бива да позволяват на такива хора да продължават да смущават църковния живот. Ако след многократни съвети, общения и положителни напътствия не се постигнат никакви резултати, а двете страни продължават да държат на предразсъдъците си и отказват да си простят, ако продължават да се нападат взаимно и да смущават църковния живот, тогава е необходимо въпросът да бъде разрешен според принципите. Трябва да им се каже: „И двамата сте в това състояние от дълго време и то причинява сериозни смущения на църковния живот и на всички братя и сестри. Повечето хора са ядосани от това ваше поведение, но се страхуват да кажат нещо по въпроса. Предвид сегашното ви отношение и проявления, в съответствие с принципите църквата трябва да преустанови участието ви в църковния живот и да ви накара да се изолирате за самоанализ. Когато сте способни да се разбирате хармонично, да участвате в нормално общение и да имате нормални междуличностни взаимоотношения, тогава можете да се върнете в църковния живот“. Независимо дали те са съгласни с това или не, църквата трябва да вземе това решение. Това е разрешаване на въпроса въз основа на принципите. Тези въпроси трябва да се решават по такъв начин. От една страна, това е полезно за тези двама души. То може да ги подтикне към самоанализ и себеопознаване. От друга страна, то главно предпазва повече братя и сестри от това да бъдат смущавани от зли хора. Някои хора казват: „Те не са сторили никакво зло. От гледна точка на същността им те не са зли хора. Просто имат дребни недостатъци в човешката си природа, просто са своенравни, имат склонността да бъдат неразумни, предразположени са към ревност и спорове. Защо да ги изолираме само заради това?“. Независимо каква е тяхната човешка природа, щом те смущават църковния живот, църковните водачи трябва да се намесят, за да разгледат въпроса и да го разрешат. Ако тези двама души са зли, веднага след като това бъде разпознато, отговорът не бива да се свежда само до изолирането им. Трябва незабавно да се вземе решение направо да бъдат премахнати. Ако действията им се ограничават до това да се нападат един друг и да спорят за това кое е правилно и кое е неправилно, без да причиняват вреда на други хора или да извършват други лоши дела, които биха причинили загуби на интересите на Божия дом, и ако не са зли, тогава не е необходимо да бъдат премахнати. Вместо това църковният им живот трябва да бъде преустановен и те трябва да бъдат изолирани, за да се самоанализират. Този подход е най-подходящ. Целта на справянето с въпроса по този начин е да се осигури нормалният ред на църковния живот и да се гарантира, че църковната работа може да продължи нормално.

2. Взаимно разобличаване и взаимни нападки

На някои хора им липсва способност за възприемане на Божието слово и те не знаят как да разговарят за своето разбиране за преживяване на Божието слово. Те умеят само да свързват Божиите слова, които разобличават хората, с други хора. Затова, когато разговарят за истината в Божиите слова, винаги имат лични мотиви. Винаги искат да се възползват от възможността да разобличават и да нападат другите, което предизвиква тревога в църквата. Ако онези, които са разобличени, могат да се отнасят правилно към тези ситуации, да разбират, че те идват от Бог, и да се научат на покорство и търпение, няма да има никакви спорове. Неизбежно е обаче някой да се почувства предизвикан, когато чуе, че другите разговарят за неговите проблеми и ги разобличават. Той си мисли: „Защо след като четеш Божиите слова, не споделяш разбирането си за преживяването им или не говориш за себепознанието си, а вместо това нападаш и ме критикуваш само мен? Неприятен ли съм ти? В Божиите слова вече е изяснено, че имам покварен нрав — наистина ли е необходимо да го казваш? Аз може да имам покварен нрав, но нима ти нямаш такъв? Винаги ме критикуваш, наричаш ме измамен, но и на теб не ти липсва лукавство!“. Изпълнени с негодувание и ропот, те биха могли да проявят търпение веднъж или два пъти, но след като мине време и недоволството им се натрупа, избухват. А щом избухнат, това е катастрофално. Те казват: „Когато някои хора действат и говорят, външно се преструват, че са много честни и открити, но в действителност са пълни с всякакви кроежи и винаги заговорничат срещу другите. Никой не може да схване мислите или намеренията им, когато разговаря с тях. Те са измамни хора. Когато срещнем такива хора, не можем да говорим или да взаимодействаме с тях. Те са твърде плашещи. Ако не внимаваш, ще попаднеш в капана им и ще бъдеш измамен и използван от тях. Такива хора са най-злите, от типа, който Бог ненавижда и от който се отвращава най-много. Те трябва да бъдат хвърлени в бездната, в езерото от огън и жупел!“. След като чува това, другият човек си мисли: „Ти имаш покварен нрав, но не позволяваш на другите хора да те разобличат? Толкова си надменен и самоправеден, затова ще намеря друг пасаж от Божиите слова, за да те разоблича, и ще видя какво ще кажеш тогава!“. Другият човек става още по-гневен, след като е разобличен, и си мисли: „Значи няма да оставиш това да отшуми, нали? Все още няма да се избавиш от това, а? Ти просто не ме харесваш и смяташ, че имам покварен нрав, нали? Добре, тогава и аз ще те разоблича!“. И така, той казва: „Някои хора просто са антихристи. Те обичат статуса и похвалите на другите, обичат да ги поучават, да използват Божиите слова, за да разобличават и да заклеймяват другите, да карат другите хора да си мислят, че те самите нямат покварен нрав. Всички те са толкова надути и си мислят, че са станали светци, но не са ли просто мръсни демони? Не са ли просто сатани и зли духове? Какво представляват антихристите? Антихристите са сатани!“. В колко кръга се е сражавал? Има ли победител? (Не.) Казал ли е нещо поучително за другите? (Не.) И така, какви са тези думи? (Осъждания, заклеймявания.) Това са осъждания. Той говори безразсъдно, без да се съобразява с действителната ситуация или с фактите, произволно съди и заклеймява другите, дори ги проклина. Има ли фактическо основание да нарече другия човек антихрист? Какви злодеяния и проявления на антихрист показа този човек? Поквареният му нрав достига ли нивото на същността на антихриста? Когато Божиите избраници го чуят да разобличава другия човек, ще сметнат ли, че това е обективно и вярно? Има ли някаква доброта или добри намерения в думите, изречени от тези двама души? (Не.) Дали целта им е да помогнат на другия да опознае себе си и да му дадат възможност да се отърве от покварения си нрав и да навлезе в истината реалност възможно най-бързо? (Не.) Тогава защо правят това? За да дадат воля на личната си злоба, да нападат другата страна и да ѝ отмъстят, затова произволно я обвиняват в нещо, което изобщо не съответства на фактите. Те не се оценяват точно и не се окачествяват един друг въз основа на Божиите слова и на разкриванията и същността на другия човек, а използват Божиите слова, за да се нападат взаимно, да си отмъщават и да дават воля на личната си злоба. Те изобщо не разговарят за истината. Това е сериозен проблем. Винаги се хващат за неща, свързани с другия човек, за да го нападат и заклеймяват за надменния му нрав — това отношение е зловещо и злонамерено и то определено не е добронамерено разобличаване. Впоследствие то води само до взаимна враждебност и омраза. Ако разобличаването се извършва с нагласата да се помага на другите от любов, хората могат да почувстват това и могат да се отнесат правилно към него. Но ако някой се възползва от надменния нрав на друг човек, за да го заклеймява и напада, това е единствено с цел да напада този човек и да го измъчва. Всеки има надменен нрав, така че защо винаги да се критикува един и същи човек? Защо винаги да се съсредоточава върху един човек и не го оставя на мира? Непрекъснато да разобличава надменния нрав на този човек — наистина ли целта му е да му помогне да се отърве от този нрав? (Не.) Тогава каква е причината за това? Причината е, че счита другия човек за неприятен, затова търси възможности да го напада и да си отмъщава, и винаги иска да го измъчва. Следователно, когато казва, че другият човек е антихрист, Сатана, дявол, измамен и зловещ човек, това почива ли на факти? Може малко и да се докосва до фактите, но целта му да каже тези неща не е да помогне на другия човек или да разговаря за истината, а да даде воля на личната си злоба и да си отмъсти. Той се е измъчвал и затова иска да си отмъсти. Как си отмъщава? Като разобличава другия човек, заклеймява го, нарича го дявол, Сатана, зъл дух, антихрист — лепва му възможно най-ужасния етикет и възможно най-тежкото обвинение. Това не е ли произволно осъждане и заклеймяване? Намерението, целта и мотивацията и на двете страни, които казват тези неща, не е да помогнат на другия човек да опознае себе си и да изкорени покварения си нрав, още по-малко да му помогне да навлезе в реалността на Божието слово или да разбере истините принципи. Вместо това те се опитват да нападат и да нанесат удар на другия човек, да го разобличат, за да могат да постигнат целта си — да дадат воля на личната си злоба и да си отмъстят. Това е впускане във взаимни нападки и словесни престрелки. Въпреки че този метод за нападане на другите хора може да изглежда по-основателен от взаимното разобличаване на недостатъците и да свързва Божиите слова с другия човек, за да каже, че той има покварен нрав и че е дявол и Сатана, и че на пръв поглед изглежда доста духовен, естеството на тези два метода е едно и също. Нито един от тези методи не е насочен към общение за Божието слово и за истината в рамките на нормалната човешка природа, а е насочен към безотговорно и произволно осъждане, заклеймяване и проклинане на другия човек въз основа на лични предпочитания и впускане в лични нападки. Диалози от такова естество също предизвикват прекъсвания и смущения в църковния живот и пречат и вредят на навлизането в живота на Божиите избраници.

Какво трябва да направите, когато се сблъскате с двама души, които се впускат във взаимни нападки, като разобличават покварения нрав на другия? Трябва ли да ударите по масата и да им изнесете лекция? Трябва ли да излеете кофа студена вода върху тях, за да ги охладите и да ги накарате да осъзнаят, че са некоректни, и че трябва да се извинят един на друг? Могат ли тези методи да разрешат проблема? (Не.) Тези двама души винаги се карат на всяко събиране и след края на всяко събиране се подготвят за следващата кавга. Вкъщи те търсят Божии слова и основания, които да използват в нападките си, дори пишат чернови и измислят как да нападнат другата страна, кои нейни аспекти да атакуват, как да я съдят и заклеймяват, какъв тон да използват и кои Божии слова да използват, за да започнат най-убедителна атака и заклеймяване. Те търсят и различни духовни термини и използват различни методи на изразяване, за да заклеймят и да нападнат другата страна, да ѝ попречат да промени ситуацията, като се стремят да я повалят в следващата схватка така, че да е невъзможно тя да се изправи отново. Всички тези модели на поведение спадат към впускането във взаимни нападки и словесни престрелки. Лесно ли се разрешават такива проблеми? Ако след като са получили съвет, помощ и общение за истината от мнозинството хора, те все още не се покайват и не променят курса си — т.е. при среща спорят и се ругаят един друг, не слушат ничии съвети и не приемат, когато някой разговаря за истината или ги кастри — какво трябва да се направи тогава? С това е лесно да се справите: те трябва да бъдат изчистени. Няма ли това да разреши проблема? Не е ли лесно това? Необходимо ли е да продължавате да разговаряте с тях? Необходимо ли е да продължавате да им помагате с любов? Кажете Ми, уместно ли е с любов да проявявате толерантност и търпение към такива хора? (Не е уместно.) Защо не е уместно? (Те не приемат истината — няма смисъл да разговаряме с тях.) Правилно, те не приемат истината. Участват в събирания само за да се впускат в словесни престрелки. Не вярват в Бог, за да се стремят към истината, а просто обичат да се впускат в словесни престрелки. Това разкриване и проявление на нормална човешка природа ли е? Притежават ли те рационалността, която нормалната човешка природа трябва да притежава? (Не.) Липсва им рационалността на нормалната човешка природа. По време на събиранията такива хора не четат Божиите слова целенасочено и правилно, за да могат да разберат и да получат истината от Божиите слова и по този начин да изкоренят своя покварен нрав и да се справят със своите проблеми. Вместо това те винаги искат да разрешават чужди проблеми. Вниманието им постоянно е насочено към другите, за да им търсят кусурите. Винаги се стремят да открият проблемите на другите хора в Божиите слова. Използват възможността да четат Божиите слова и да разговарят за тях, за да разобличават и нападат другите, и използват Божиите слова, за да съдят, омаловажават и заклеймяват другите. И все пак те поставят себе си отделно от Божиите слова. Какъв тип хора са те? Дали са хора, които приемат истината? (Не.) Те са особено добри в едно нещо и са запалени по него: след като прочетат Божиите слова, те често установяват у другите различни проблеми, състояния и проявления, които са разобличени в Неговите слова. Колкото повече установяват тези проблеми, толкова повече чувстват, че носят значителна отговорност и вярват, че могат да направят много, като си мислят, че трябва да разобличават тези проблеми. Те няма да пощадят нито един човек, който има такива проблеми. Що за хора са те? Такива хора притежават ли разум? Имат ли способността да възприемат истината? (Не.) Ако такива хора не се изказват и не причиняват смущения в църквата, няма нужда да се справят с тях. Ако обаче постоянно действат по този начин, винаги нападат, съдят и заклеймяват другите, тогава църквата трябва да предприеме съответните действия, за да се справи с тях, като ги изчисти. Що се отнася до онези, които са били разобличени от някого, след което те го нападат, съдят и заклеймяват, като използват същите методи и средства, ако обстоятелствата са сериозни и те са прекъснали и смутили църковния живот, те също трябва да бъдат изчистени и изолирани от Божиите избраници — към тях не може да се проявява никаква снизходителност.

Какви други проявления на впускане във взаимни нападки и словесни престрелки отговарят на критериите за наличие на естество на прекъсване и смущаване на църковния живот? Взаимното разобличаване на недостатъците и взаимното разобличаване на покварения нрав на другия, за да се даде воля на личната злоба и да се отмъсти, са очевидни проявления на прекъсване и смущаване на църковния живот. Освен тези две проявления, другите са да се преструваш, че се откриваш, че се излагаш на показ и че се разнищваш, за да разобличиш и разнищиш умишлено другите — този вид нападка също е проявление на прекъсване и смущаване на църковния живот. И така, дали нещо, което човек казва, е нападка, щом не се отнася до неговите собствени проблеми, а до проблемите на другите хора, независимо дали е казано остро или е казано косвено, мимоходом, по тактичен начин? (Не.) Тогава кои ситуации представляват нападки? Зависи от намерението и целта на казаното. Ако нещо е казано, за да се нападат хората и да им се отмъщава или за да се дава воля на лична злоба, това е нападка. Това е едната ситуация. Освен това преекспонирането на повърхностните аспекти на даден проблем, за да се съдят и заклеймяват хората в противоречие с фактите и истината, безотговорното прибягване до заключения, без изобщо да се погледне каква е същността на въпроса — това също е даване воля на личната злоба и отмъщение, това е осъждане и заклеймяване и този вид ситуация също представлява нападка. Какво друго? (Съчиняването на безпочвени слухове за хора — това също ли е нападка?) Съчиняването на безпочвени слухове със сигурност също се брои, дори в по-голяма степен. Колко ситуации представляват нападки? (Три.) Обобщете тези ситуации. (Първата е нападане на други хора с конкретна цел. Втората е осъждане и заклеймяване на други хора по начин, който противоречи на фактите и на това, което е вярно, а това е произволно окачествяване на други хора по безотговорен начин. Третата е съчиняване на безпочвени слухове за хора.) Естеството на всяка от тези три ситуации отговаря на критериите за лични нападки. Как да разграничим кои ситуации отговарят на критериите за лични нападки и кои не? Когато става въпрос за тези, които нападат, кои действия или думи представляват нападки? Да предположим, че думите на даден човек донякъде имат насочващо естество и са способни да подведат другите, а също така имат и качеството на съчиняване на слухове. Този човек прави от мухата слон и си измисля слухове и лъжи, за да подведе и заблуди хората. Намерението и целта му е да накара повече хора да признаят и да повярват, че това, което казва, е правилно, и да се съгласят, че казаното от него е съобразено с истината. Същевременно той иска да отмъсти на някого другиго, да го направи негативен и слаб. Той си мисли: „Ти имаш толкова подъл характер — трябва да разоблича действителното ти положение и да стъпча тази твоя надменност, а после ще видим с какво ще се перчиш и фукаш! Как бих могъл да изпъкна до теб? Омразата ми няма да отслабне, докато не ти докарам негативизъм и не те срина. Ще покажа на всички, че можеш да бъдеш негативен и че ти също имаш слабости!“. Ако това е целта му, тогава думите му представляват нападка. Но да предположим, че намерението му е просто да изясни фактите и това, което е вярно по отношение на даден въпрос — след като придобие точно прозрение за него и открие същността на проблема чрез период на преживяване, той счита, че трябва да разговаря за това, за да може мнозинството да го разбере и да знае кой вид възприемане на въпроса е чисто, т.е. целта му е да коригира изопачените или едностранчивите възгледи на повече хора по този въпрос — това нападка ли е? (Не.) Той не принуждава някого да приеме личното му мнение, а още по-малко таи каквото и да било намерение за лично отмъщение. Вместо това иска само да изясни истинността на фактите, да използва любовта, за да помогне на другата страна да разбере и да я предпази от отклоняване чрез това разбиране. Независимо дали другата страна приема това, той е способен да изпълни своята отговорност. Затова това поведение, този подход не е нападка. По езика, по подбора на думите, по начина, по тона и по отношението към говоренето в тези две различни проявления може да се разбере какво е намерението и каква е целта на този човек. Ако човекът има намерение да нападне другата страна, езикът му със сигурност ще бъде остър, а намерението и целта му ще бъдат очевидни по тона, интонацията, подбора на думи и отношението му. Ако той не принуждава другата страна да приеме това, което казва, и със сигурност не я напада, тогава речта му определено ще съответства на проявленията на съвестта и разума на нормалната човешка природа. Освен това отношението, тонът и подборът на думи при говорене със сигурност ще бъдат рационални и ще попадат в сферата на нормалната човешка природа.

След като разговаряхме за принципите за разграничаване на това какво представлява лична нападка и какво не, способни ли сте да разпознаете това сега? Ако все още не можете да го разпознаете, тогава няма да сте способни да прозрете същността на въпроса. Колкото и приятно да звучи нечие общение, ако човекът не практикува според принципите, ако не се стреми да помага на хората да разберат истината и да изпълняват дълга си правилно, а вместо това намира неща, които да използва срещу хората, за да ги дразни непрекъснато, ако прави всичко възможно да ги съди и заклеймява, и въпреки че на пръв поглед изглежда, че разпознава хората, всъщност намерението и целта му е да заклеймява и да напада другите, тогава тази ситуация включва лична нападка. Незначителните неща, които се случват между хората, са много прости и очевидни. Ако се разговаряше за истината по тези въпроси, това щеше да отнеме по-малко от едно събиране. Необходимо ли е тогава да се отнема времето на братята и сестрите, като се говори много за това на всяко събиране? Не е необходимо. Ако някои хора винаги дразнят другите без прекъсване, това представлява нападане на хората и причиняване на смущения. Каква е причината някой да се вкопчва в един въпрос и да говори безкрайно за него? Тя е, че никой не иска да се избави от собствените си намерения и цели, никой не се опитва да опознае себе си и не приема истината или фактите и това, което е вярно, и затова непрекъснато дразни другите. Какво е естеството на това непрекъснато да дразниш другите? То е нападка. То е намиране на неща, които да бъдат използвани срещу другите, намиране на кусури при подбора на техните думи и използване на недостатъците им срещу тях, безкрайно занимаване само с едно нещо и спорене, докато му пламне лицето. Ако хората разговарят в рамките на нормалната човешка природа, като се подкрепят и си помагат — тоест изпълняват отговорността си — тогава взаимоотношенията между тях ще стават все по-добри. Но ако се впускат във взаимни нападки и спорове, ако се впримчват един в друг, за да изяснят собствените си оправдания, ако винаги искат да имат последната дума, ако не искат да признаят поражението си и не правят компромиси, ако не се избавят от личното си недоволство, тогава взаимоотношенията между тях в крайна сметка ще стават все по-напрегнати и ще се влошават все повече. Това няма да са нормални междуличностни взаимоотношения и дори може да се стигне дотам, че когато се срещнат, очите им да се напълнят с кръв. Спомнете си, че когато кучетата се бият, очите на свирепото куче стават червени. Каква е причината очите му да са червени? То не е ли изпълнено с омраза? Не е ли същото и с хората, които се нападат един друг? Ако когато хората разговарят за истината, не се нападат един друг, а вместо това могат да компенсират недостатъците си, като се възползват от силните си страни, и се подкрепят взаимно, възможно ли е взаимоотношенията им да са лоши? Взаимоотношенията им определено биха ставали все по-нормални. Когато двама души си говорят, бъбрят, общуват или дори спорят в рамките на съвестта и разума на нормалната човешка природа, взаимоотношението им ще бъде нормално и те няма да се ядосат или да започнат да се карат още щом се срещнат. Ако у хората се появи омраза и имат прилив на необяснима ярост, когато дори не са се видели, само защото е спомената другата страна, то това не е проявление на притежаване на разум и съвест на нормална човешка природа. Хората се нападат един друг, защото имат покварен нрав. Това по никакъв начин не е свързано със средата, в която се намират. Всичко това се дължи на това, че хората не обичат истината, не могат да приемат истината, не практикуват истината и не се справят с въпросите въз основа на принципите, когато възникнат спорове, и затова в църковния живот често се наблюдават случаи на взаимно разобличаване на недостатъци, на осъждане и дори на взаимни нападки и заклеймяване. Тъй като хората имат покварен нрав и често са в състояние на липса на разум, те живеят според покварения си нрав и, дори да разбират част от истината, им е трудно да я практикуват, между тях лесно възникват спорове и различни видове нападки. Ако тези нападки се случват от време на време, те имат само временно въздействие върху църковния живот, но онези, които постоянно са склонни към взаимни нападки, причиняват сериозни прекъсвания и смущения на църковния живот, а също така сериозно засягат навлизането в живота на Божиите избраници и му пречат.

3. Словесни престрелки

В църквата има и друг тип хора — този тип хора особено много обичат да се оправдават. Ако например са направили или казали нещо нередно, те се страхуват, че другите може да имат лошо мнение за тях и че това ще се отрази на имиджа им в очите на мнозинството, затова се оправдават и обясняват въпроса по време на събиранията. Целта на обяснението им е да попречат на хората да си съставят лошо мнение за тях, затова влагат много усилия и мисли в това отношение, като разсъждават по цял ден: „Как мога да изясня този въпрос? Как мога да го обясня ясно на този човек? Как мога да опровергая лошото мнение, което си е съставил за мен? Днешното събиране е добра възможност да поговорим по този въпрос“. На събирането той казва: „Това, което направих миналия път, не беше с цел да нарани или да разобличи някого. Намерението ми беше добро, то беше да помогна на хората. Но някои хора винаги ме разбират погрешно, винаги искат да ме нарочват и винаги мислят, че съм алчен и амбициозен и че моята човешка природа е лоша. А всъщност аз изобщо не съм такъв, нали? Не съм правил или казвал подобни неща. Когато съм говорил за някого, който не присъства, не съм му създавал умишлено неприятности. Когато хората са извършили лоши неща, как може да не позволяват на другите да говорят за това?“. Те казват много неща, като едновременно се оправдават и се защитават, и същевременно разобличават доста от проблемите на другата страна, и всичко това с цел да се разграничат от въпроса, да накарат всички да повярват, че това, което са разкрили, не е покварен нрав и че те нямат лоша човешка природа или че не изпитват ненавист към истината, а още по-малко че имат злостни намерения, а вместо това считат, че са добронамерени, че добрите им намерения често не се разбират и че те често са заклеймявани заради погрешните разбирания на другите. Както явно, така и скрито, думите им карат слушателите да считат, че те са невинни и че хората, които са смятали, че те грешат и че са лоши, са злите хора и са онези, които не обичат истината. След като чуе това, другата страна разбира: „Смисълът на думите ти не е ли да кажеш, че нямаш покварен нрав? Не е ли това само за да може да изглеждаш добър? Не е ли това просто непознаване на себе си, неприемане на истината, неприемане на фактите? Добре, не приемаш тези неща, но защо си ме нарочил? Аз не съм имал намерение да те нарочвам, нито съм искал да те нападна. Можеш да си мислиш, каквото си искаш. Какво общо има това с мен?“. И така, той не може да се сдържи и казва: „Когато някои хора се сблъскат с незначителен проблем, когато понесат малко несправедливо отношение или болка, не са готови да приемат това и искат да се оправдават и да се обясняват. Винаги се опитват да се разграничат от проблема, винаги искат да се правят на добри, да излъскат имиджа си. Те не са такъв тип хора, така че защо се опитват да изглеждат добри, да се представят за съвършени? Освен това аз разговарям за истината, никого не държа под прицел, нито мисля да нападам или да отмъщавам на някого. Нека хората си мислят каквото си искат!“. Тези двама души разговарят ли за истината? (Не.) И така, какво правят те? Едната страна казва: „Направих тези неща в името на църковното дело. Не ме интересува какво мислиш ти“. Другата казва: „Когато човек действа, Небето гледа. Бог знае мислите на хората. Не си мисли, че само защото имаш известна добра воля, способности и красноречие и не вършиш лоши неща, Бог няма да те проучи внимателно. Не си мисли, че ако скриеш дълбоко мислите си, Бог не може да ги види. Всички братя и сестри могат да ги видят — да не говорим за Бог! Нима не знаеш, че Бог проучва внимателно дълбините на човешките сърца?“. За какво спорят двамата? Едната страна полага огромни усилия да се оправдае, да се оневини, не иска другите да имат лошо впечатление за нея, докато другата страна настоява да не се примирява с това, да не позволява на този човек да се изкарва добър и едновременно с това цели да го разобличи и да го заклейми чрез порицания. На пръв поглед тези двамата не се ругаят директно един друг и не се разобличават директно, но речта им е целенасочена: едната страна се опитва да попречи на другата да я разбере погрешно и изисква да изчисти името си, докато другата страна отказва да направи това и вместо това настоява да постави етикет на другия човек и да го заклейми, като изисква неговото признание. Този разговор нормално общение за истината ли е? (Не е.) Дали това е разговор, основан на съвестта и разума? (Не.) Тогава какво е естеството на този вид разговор? Дали той представлява впускане във взаимни нападки? (Да.) Дали този, който оправдава себе си, разговаря за това как може да приема нещата от Бог, да опознае себе си и да намери принципите, които трябва да се практикуват? Не, той се оправдава пред другите. Той иска да поясни своите мисли, гледни точки, намерения и цели пред другите, да се обясни пред другата страна и да я накара да изчисти името му. Освен това той иска да отрече разобличаването и заклеймяването му от другата страна и независимо дали това, което другата страна казва, е съобразено с фактите или с истината, щом не го признава или не е готова да го приеме, тогава според него това, което казва другата страна, е погрешно, и той иска да го поправи. А другата страна не желае да изчисти името му и вместо това го разобличава, като го принуждава да приеме заклеймяването му. Едната страна не е готова да приеме, а другата страна настоява да я накара да приеме, което води до нападки помежду им. Естеството на този вид диалог е естество на впускане във взаимни нападки. И така, какво е естеството на този вид нападки? Характеризира ли се този разговор с взаимно отричане, с взаимни оплаквания и с взаимно заклеймяване? (Да.) Тази форма на диалог среща ли се и в църковния живот? (Да.) Всички тези видове разговори са словесни престрелки.

Защо този вид диалози се наричат словесни престрелки? (Защото хората, които участват в тях, спорят за правилно и грешно и никой не се опитва да опознае себе си, и никой не придобива нищо. Те просто упорито се занимават с този въпрос и диалозите са безсмислени.) Тези хора просто говорят много и хабят цялата си енергия за това да спорят кой е прав или кой греши, кой е изключителен или непълноценен. Спорят непрекъснато, без някога да има победител, и след това продължават да спорят. В крайна сметка какво придобиват от това? Дали е разбиране на истината, дали е разбиране на Божиите намерения? Дали е способността да се покаят и да приемат Божията внимателна проверка? Дали е способността да приемат нещата от Бог и да се опознаят по-добре? Те не придобиват нищо от това. Тези безсмислени спорове и тези диалози за правилно и грешно са словесни престрелки. По-просто казано, словесните престрелки са напълно безсмислени разговори, в които всичко казано е безсмислица, нито една дума не е поучителна или полезна за другите, а по-скоро всички изречени думи са обидни и произлизат от човешката воля, от избухливостта, от умовете на хората и, разбира се, в още по-голяма степен от покварения им нрав. Всяка изречена дума е в името на собствените интереси, на собствения имидж и репутация, а не за поучаване или помагане на другите, не за собственото разбиране на някои аспекти на истината или за разбиране на Божиите намерения, и, разбира се, не е в името на обсъждането на това кой от видовете покварен нрав е разобличен в Божиите слова, дали поквареният им нрав съответства на Божиите слова или дали разбирането на човека е правилно. Колкото и приятно, искрено или благочестиво да звучат тези безсмислени собствени оправдания и обяснения, всички те са словесни престрелки, взаимни нападки и осъждания, които не носят полза нито на другите, нито на себе си. Те не само вредят на другите и засягат нормалните междуличностни взаимоотношения, но пречат и на собственото си житейско израстване. Накратко казано, независимо от оправданията, намеренията, отношението, тона или използваните средства и техники, щом става въпрос за произволно осъждане и заклеймяване на другите, всички тези думи, методи и т.н. попадат в категорията нападки срещу другите, всички те са словесни престрелки. Широк ли е този обхват? (Доста е широк.) И така, когато се сблъскате с нападки, осъждания и заклеймявания от страна на хората, можете ли да се въздържите да не се впуснете в поведение, при което нападате и заклеймявате другите? Как трябва да практикувате, когато се сблъскате с такъв вид ситуации? (Трябва да се смирим пред Бог чрез молитва. Тогава в сърцата ни вече няма да има омраза.) Щом човек е разбиращ и разумен, щом може да се смири пред Бог и да Му се помоли, и да приеме истината, той може да контролира намеренията и желанията си и тогава може да достигне до ниво, на което нито да осъжда, нито да напада другите. Щом намерението и целта на някого не е да дава воля на личната си злоба или да търси отмъщение и със сигурност не е да напада другата страна, а вместо това неволно наранява другата страна, защото не разбира истината или я разбира твърде повърхностно, и защото донякъде е глупав и невеж или своенравен, тогава с помощта и подкрепата на другите и общение с тях, след като разбере истината, речта му ще стане по-точна, както и оценките и възгледите му за другите, и той ще може да се отнася правилно към покварения нрав, разкриван от другите хора, и към грешните им действия, като по този начин постепенно ще намали нападките към другите и преценките си за тях. Ако обаче човек винаги живее в рамките на своя покварен нрав, ако търси възможности да отмъсти на всеки, който му е неприятен или който го е засегнал или му е навредил преди това, ако винаги таи такива намерения и изобщо не търси истината, ако не се моли на Бог и не се уповава на Него, тогава той е способен да напада другите по всяко време и на всяко място, а това трудно може да се преодолее. Непреднамереното нападане на другите се преодолява лесно, за разлика от умишленото и преднамереното нападане. Ако от време на време и непреднамерено човек напада и съди другите чрез други хора, които разговарят за истината, за да го подкрепят и да му помогнат, той ще е способен да промени курса си, щом разбере истината. Ако обаче някой постоянно се стреми да отмъсти и да даде воля на личната си злоба, ако винаги иска да измъчва или да унижава другите и ги напада с такива намерения, което може да се почувства и види от всички хора, тогава това поведение се превръща в прекъсване и смущаване на църковния живот. То изцяло представлява умишлено прекъсване и смущаване. Затова е трудно да се промени този нрав на нападане на другите.

Сега разбирате ли как трябва да се разреши въпросът с нападането и заклеймяването на другите? Има само един начин — човек трябва да се моли на Бог и да се уповава на Него, и тогава омразата му постепенно ще изчезне. Има главно два типа хора, които могат да нападат другите. Единият тип са онези, които говорят, без да мислят, които са откровени и груби и които може да кажат някои обидни неща, когато считат хората за неприятни. В повечето случаи обаче те не нападат хората умишлено или преднамерено — просто не могат да се въздържат, просто това е техният нрав и те неволно се впускат в нападки срещу други хора. Ако бъдат кастрени, могат да го приемат, и затова не са зли хора и не са цел за изчистване. Но злите хора не приемат да бъдат кастрени и често предизвикват прекъсвания и смущения в църковния живот, често нападат и осъждат другите, нахвърлят се срещу тях и им отмъщават и ни най-малко не приемат истината. Те са зли хора и църквата трябва да се заеме именно с тях и трябва да ги изчисти. Защо трябва да се заеме с тях и да ги изчисти? Ако се съди по тяхната природа същност, тяхното поведение, при което нападат другите, не е непреднамерено, а е умишлено. Това е така, защото тези хора имат злонамерена човешка природа — никой не може да ги обиди или критикува и ако някой каже нещо, което случайно ги нарани малко, те ще мислят как да намерят възможности да си отмъстят — и така, такива хора са способни да се впускат в нападки срещу другите. Това е един от типовете хора, с които църквата трябва да се заеме и които трябва да изчисти. Всеки, който се впуска във взаимни нападки и словесни престрелки — без значение от коя страна е, дали напада активно или пасивно — щом участва в този вид нападки, той е зъл човек със зловещи намерения, който ще измъчва другите при най-малкото неодобрение. Такива хора причиняват сериозни прекъсвания и смущения на църковния живот. Те са тип зли хора в църквата. По-безобидните случаи могат да се разрешат чрез изолиране на въпросния човек за размишление. При по-сериозни случаи въпросният човек трябва да бъде премахнат или отлъчен. Това е принципът, който водачите и работниците трябва да разберат по отношение на справянето с този въпрос.

Въз основа на това общение сега разбирате ли какво означава да нападаш другите? Можете ли да го разпознаете? След като дам определение за нападане, някои хора си мислят: „С такова широко определение за нападане на другите, кой ще се осмели да говори в бъдеще? Никой от нас, хората, не разбира истината, така че само да си отворим устата, това ще доведе до нападане на другите, което е ужасно! В бъдеще просто трябва да ядем храна, да пием вода и да мълчим, да запечатаме устата си и да не говорим небрежно от момента, в който се събудим сутринта, за да избегнем да нападаме другите. Това би било прекрасно и дните ни ще бъдат много по-спокойни“. Правилен ли е този начин на мислене? Да запечаташ устата си не разрешава проблема. Същността на проблема с нападането на другите е проблем на сърцето на човека, той се дължи на покварения му нрав и не е проблем на устата. Това, което хората казват с устата си, се управлява от покварения им нрав и от мислите им. Ако човек се справи с покварения си нрав и наистина разбере някои истини, ако речта му също стане донякъде принципна и премерена, тогава проблемът с това, че напада другите, ще бъде частично решен. Разбира се, в рамките на църковния живот, за да могат хората да имат нормални междуличностни взаимоотношения и да не се впускат във взаимни нападки или словесни престрелки, е необходимо те често да идват пред Бог в молитва, да се молят за Божието напътствие и да бъдат смирени пред Бог с благочестиви сърца, които изпитват глад и жажда за праведност. По този начин, когато някой неволно каже нещо, което те наранява, сърцето ти може да се смири пред Бог, да не натякваш и да не искаш да спориш с другия човек, а още по-малко да се защитаваш и оправдаваш. Вместо това ще го приемеш от Бог, ще благодариш на Бог, че ти е дал добра възможност да опознаеш себе си, ще Му благодариш, че ти е позволил да осъзнаеш, че все още имаш такъв и такъв проблем чрез думите на другите. Това е добра възможност да опознаеш себе си, това е Божия благодат и ти трябва да я приемеш от Бог. Не бива да таиш негодувание към човека, който те е наранил, нито да изпитваш отвращение и омраза към човека, който неволно е посочил твоите грешки или е разобличил твоите недостатъци, съзнателно или неволно да го избягваш или да използваш всевъзможни начини да му отмъстиш. Нито един от тези подходи не е богоугоден. Идвай често пред Бог да се молиш и след като сърцето ти се успокои, ще си способен да се отнасяш правилно към това, когато други хора неволно те наранят, ще си способен да проявяваш към тях толерантност и търпение. Ако някой те нарани умишлено, какво трябва да направиш? Как би подходил към това — би ли спорил с него от избухливост, или би се смирил пред Бог и би потърсил истината? Разбира се, без да е необходимо Аз да го казвам, всички вие определено знаете кой начин на навлизане е правилният избор.

В църковния живот е много трудно да се избегнат взаимните нападки и словесните престрелки, като се разчита на човешката сила, на човешкия самоконтрол и на човешкото търпение. Независимо колко добра е човешката ти природа, колко внимателен и добър си ти или колко си великодушен, неизбежно ще се сблъскаш с някои хора или неща, които накърняват твоето достойнство, почтеност и т.н. В ума си трябва да имаш принцип как да се справяш с този вид проблеми и как да се отнасяш към тях. Ако подходиш към тях с избухливост, това е много лесно: те те проклинат и ти ги проклинаш, те те нападат и ти ги нападаш, зъб за зъб, око за око, като им връщаш всичко, с което ти се нахвърлят, като използваш същите методи и защитаваш достойнството, почтеността и имиджа си. Това се постига много лесно. В сърцето си обаче трябва да претеглиш дали този метод е препоръчителен, дали е полезен както за теб, така и за другите, и дали е богоугоден. Често когато хората не са разбрали същността на този въпрос, първата им мисъл е: „Той не показва милост към мен, така че защо аз трябва да му показвам милост? Той не проявява никаква любов към мен, така че защо аз трябва да се отнасям с любов към него? Той не проявява търпение към мен и не ми помага, така че защо аз трябва да проявявам търпение към него или да му помагам? Той е груб с мен, и аз ще постъпя зле с него. Защо да не бъде зъб за зъб, око за око?“. Това са първите мисли, за които се сещат хората. Но когато наистина действаш по такъв начин, чувстваш ли се вътрешно спокоен или си неспокоен и ти е болно? Когато наистина избереш това, какво придобиваш? Какво получаваш? Много хора са преживели това, че когато наистина действат по този начин, се чувстват вътрешно неспокойни. Разбира се, за повечето хора това не е въпрос на гузна съвест, а още по-малко е безпокойство, причинено от чувството, че са длъжници на Бог. Хората не притежават такова ниво на духовен ръст. Какво предизвиква това безпокойство у тях? То произтича от омразата на хората, от оспорването на тяхното достойнство и почтеност, когато са обидени, както и от болката, която изпитват, и от изблиците на ярост, омраза, ропот и възмущение, които се пораждат в сърцата им, след като бъдат словесно провокирани — всичко това кара хората да се чувстват неспокойни. Какви са последиците от това безпокойство? Веднага след като го почувстваш, ще започнеш да обмисляш какъв език да използваш, за да се справиш с този човек, как да използваш законни и разумни средства, за да го унижиш, да му покажеш, че имаш достойнство и почтеност и че не може лесно да те тормози. Когато се чувстваш неспокоен, когато изпитваш омраза, това, за което мислиш, не е да проявиш търпение и толерантност към този човек, да се отнесеш към него правилно или други положителни неща, а по-скоро всичките негативни неща като ревност, отвращение, ненавист, враждебност, омраза и заклеймяване, до такава степен, че го проклинаш безброй пъти в сърцето си и независимо от времето — дори докато се храниш или спиш — мислиш как да му отмъстиш и си представяш как ще се справиш с него и как ще действаш в такива ситуации, ако те нападне или заклейми и т.н. По цял ден разсъждаваш как да натриеш носа на другия човек, как да дадеш воля на обидата и омразата си и да го накараш да отстъпи пред теб, да се страхува от теб и да не смее да те провокира отново. Често мислиш и за това как да дадеш урок на другия човек, за да му покажеш колко си силен. Когато се появят такива мисли и когато въображаемите сценарии се повтарят многократно в съзнанието ти, смущенията и последствията, които те предизвикват, са неизмерими. Щом изпаднеш в състояние да се впускаш в словесни престрелки и взаимни нападки, какви са последствията? Лесно ли е тогава да бъдеш смирен пред Бог? Не забавя ли това навлизането ти в живота? (Да, така е.) Това е въздействието върху човека от избирането на грешния начин за справяне с нещата. Ако избереш правилния път, когато някой говори по начин, който накърнява имиджа или гордостта ти или оскърбява почтеността и достойнството ти, можеш да избереш да бъдеш толерантен. Няма да се впускаш в спорове с него, няма да използваш всякакъв език или преднамерено да се оправдаваш, да опровергаваш и да нападаш другата страна, което поражда омраза у теб. Каква е същността и значението на това да бъдеш толерантен? Ти си казваш: „Някои от нещата, които каза, не са съобразени с фактите, но такива са всички хора, преди да разберат истината и да постигнат спасение, и аз някога бях такъв. Сега, след като разбирам истината, не вървя по пътя на невярващите да споря кое е правилно и кое е грешно или да се занимавам с философията на противоборството — избирам толерантността и отношението към другите с любов. Някои от нещата, които каза, не са съобразени с фактите, но аз не им обръщам внимание. Приемам това, което мога да разпозная и възприема. Приемам го от Бог и го представям пред Бог в молитва, като Го моля да създаде обстоятелства, които да разкрият моя покварен нрав, да ми позволят да опозная същността на този покварен нрав и да имам възможност да започна да се занимавам с тези проблеми, постепенно да ги преодолявам и да навляза в истината реалност. Относно това кой ме наранява с думите си и дали нещата, които казва, са правилни или не, или какви са намеренията му, от една страна практикувам разпознаването им, а от друга — ги търпя“. Ако този човек е някой, който приема истината, можеш да седнеш и да разговаряш с него спокойно. Ако не е, ако е зъл човек, тогава не му обръщай внимание. Изчакай, докато се прояви в достатъчна степен и всички братя и сестри го разпознаят напълно, ти също, а водачите и работниците са на път да го премахнат и да се справят с него — тогава е настъпил моментът, в който Бог да се заеме с него и, разбира се, ти също ще се почувстваш добре. Пътят, който трябва да избереш обаче, съвсем не е да се впускаш в словесни престрелки със зли хора или да спориш с тях и да се опитваш да се оправдаваш. Вместо това пътят е да практикуваш според истините принципи винаги, когато нещо се случи. Независимо дали става въпрос да се справяш с хора, които са те наранили, или с онези, които не са те наранили и са ти полезни, принципите на практикуване трябва да са едни и същи. Когато избереш този път, ще има ли омраза в сърцето ти? Може би ще има малко неудобство. Кой не би се почувствал неудобно, когато достойнството му е накърнено? Ако някой твърди, че не се чувства неудобно, това би било лъжа, би било измамно, но ти можеш да издържиш и да понесеш това изпитание в името на практикуването на истината. Когато избереш този път, ще имаш чиста съвест, когато отново дойдеш пред Бог. Защо съвестта ти ще бъде чиста? Защото ще си наясно, че думите ти не произтичат от избухливост, че не влизаш в спорове с другите до почервеняване заради собствените си егоистични желания, а че вместо това въз основа на възприемането на истината следваш Божия път и вървиш по собствения си път. Ще си напълно наясно в сърцето си, че пътят, който си избрал, се ръководи от Бог и се изисква от Бог, и затова вътрешно ще се чувстваш доста спокоен. Когато имаш такова спокойствие, дали омразата и личната неприязън между теб и другите ще те смущават? (Не.) Когато наистина се избавиш и доброволно избереш положителния път, сърцето ти ще бъде смирено и спокойно. Вече няма да си смущаван от обида, омраза и отмъстителни мисли и кроежи, заедно с други неща, които се дължат на избухливост. Пътят, който си избрал, ще ти донесе спокойствие и смирено сърце, а онези неща, които се дължат на избухливостта, вече няма да могат да те смущават. Когато вече не могат да те смущават, ще продължиш ли да мислиш за начини да нападаш онези, които те нараняват с думите си, или да се впускаш в словесни престрелки с тях? Няма да продължиш. Разбира се, понякога у теб ще се появяват избухливост, импулсивност и негодувание поради малкия ти духовен ръст или поради някакви специални условия. Твоята решителност, твоята решимост и твоята воля да практикуваш истината обаче ще попречат на тези неща да тревожат сърцето ти. С други думи, тези неща няма да могат да те смущават. Ти все още може да имаш изблици на избухливост, като например да си мислиш: „Той постоянно ми създава трудности. Трябва някой ден да си поговоря с него и да го попитам защо винаги ме държи под прицел и винаги ми вгорчава живота. Трябва да го попитам защо винаги ме гледа отвисоко и ме обижда“. Понякога може да имате такива мисли. След като помислите още малко обаче, ще осъзнаете, че те са погрешни и че ако постъпвате по този начин, бихте предизвикали недоволството на Бог. Когато се появят такива мисли, бързо се върни пред Бог, за да обърнеш това състояние, така че тези погрешни мисли да не те завладеят. Впоследствие в теб ще започнат да се появяват някои положителни неща — например себепознание, както и известно просветление и озарение, които Бог ти дава, които ще ти позволят да разпознаваш хората и да прозреш нещата — и, без да го осъзнаваш, тези положителни неща ще те накарат да разбереш истината реалност и да навлезеш в по-голяма степен в нея. В този момент съпротивата ти, т.е. „антителата“, които отблъскват омразата, егоистичните желания и избухливостта, ще става все по-силна, а духовният ти ръст ще става все по-голям. Онези неща, които се дължат на избухливостта, вече няма да могат да те контролират. Макар че понякога е възможно да имаш някои неправилни мисли, идеи и импулси, тези неща бързо ще изчезнат, ще бъдат отстранени и изкоренени от твоята съпротива и от твоя духовен ръст. В този момент в теб ще са взели връх положителните неща, реалността на истината и Божиите слова. Когато тези положителни неща вземат връх, ти вече няма да се влияеш от външни хора, събития и неща. Твоят духовен ръст ще порасне, състоянието ти все повече ще се нормализира и вече няма да живееш според покварен нрав и да се развиваш в порочен кръг, вследствие на което духовният ти ръст непрекъснато ще расте.

Когато сте в църквата или сред група хора, е полезно, ако можете да изберете да сте толерантни и търпеливи и да предпочетете правилния път на практикуване, когато се сблъскате с лични нападки, които накърняват достойнството и почтеността ви. Може да не виждаш тази полза, но когато преживееш подобно събитие, несъзнателно ще откриеш, че Божиите изисквания към хората и пътят, който Той им предоставя, са една светла улица и са истинска и жива пътека, че те дават възможност на хората да придобият истината и са им полезни, и че те са най-смисленият път. Когато си сред група хора, особено когато си в църковния живот, можеш да преодолееш различни изкушения и съблазни. Когато някой злонамерено те напада и наранява или умишлено се стреми да ти отмъсти и да даде воля на омразата си срещу теб, от решаващо значение е да си способен да подходиш към това според истините принципи и да практикуваш според тях. Тъй като Бог мрази покварения нрав на хората, Той им казва да не подхождат с избухливост към нещата, с които се сблъскват, а да бъдат смирени пред Бог и да търсят истината и Божиите намерения, след което да разберат наистина какви са Божиите изисквания към хората. Човешкото търпение е ограничено, но разбере ли истината, човек ще има принципи за своето търпение и то ще може да се превърне в движеща сила и в помагало за този човек да практикува истината. Ако обаче човек не обича истината, ако обича да спори за правилно и грешно, да напада другите и ако е склонен да живее в рамките на своята избухливост, когато бъде нападнат, той ще бъде склонен да се впуска в словесни престрелки и взаимни нападки. Това носи вреда на всички участници и не предоставя никакво поучаване или помощ на никого. Когато някой се впуска във взаимни нападки и словесни престрелки, след това е изтощен, крайно уморен, и двете страни са наранени. Те изобщо не са способни да получат каквито и да било истини и в крайна сметка не придобиват нищо. Остава само омразата и намерението да отмъстят, когато получат възможност. Това е неблагоприятният резултат, който взаимните нападки и словесните престрелки в крайна сметка носят на хората.

По темата за взаимните нападки и словесните престрелки, за която току-що разговаряхме, сега разбирате ли принципите на проницателността? Можете ли да разграничите кои ситуации представляват взаимни нападки и словесни престрелки? Взаимните нападки и словесните престрелки се срещат често сред групи от хора и често могат да бъдат наблюдавани. Взаимните нападки включват преди всичко целенасочено прицелване в проблемите на даден човек, за да бъде нападнат лично, да бъде съден, заклеймен и дори наруган, с цел отмъщение, контраатака, даване воля на лична злоба и т.н. Във всеки случай взаимните нападки и словесните престрелки не са свързани с общение за истината, нито с практикуване на истината и със сигурност не са проявление на хармонично сътрудничество. Точно обратното, те са проявление на отмъщение и нападки срещу хората заради избухливост и заради покварения нрав на Сатана. Със сигурност целта на взаимните нападки и словесните престрелки не е ясното общение за истината, а още по-малко е да се спори, за да се разбере истината. Целта е по-скоро да се задоволят собственият покварен нрав, собствените амбиции, егоистични желания и плътски предпочитания. Очевидно взаимните нападки не са свързани с общение за истината и със сигурност не са свързани с това да се помага на хората и да се проявява отношение на любов към тях. Вместо това те са една от стратегиите и методите на Сатана за измъчване на хората, за заиграване с тях и за заблуждаването им. Хората живеят в покварен нрав и не разбират истината. Ако не изберат да практикуват истината, е много лесно да попаднат в капана на такива примки и изкушения, както и в битките на взаимни нападки и словесни престрелки. Те спорят, докато лицата им почервенеят, и дори продължават до безкрайност, и то заради една-единствена дума, фраза или поглед, като се борят с години, за да надделеят един над друг, до степен на ситуация, в която всички са губещи, само заради едно нещо. Щом се срещнат, започват да спорят безкрайно, а някои дори се нападат, ругаят и заклеймяват един друг в компютърните чат групи. Колко сериозна е станала тази омраза! Не са се ругали достатъчно по време на събиранията, все още не са се освободили от омразата си, не са постигнали целите си и след като се приберат вкъщи, колкото повече мислят за това, толкова повече се ядосват и продължават да се ругаят взаимно. Какъв е този дух? Заслужава ли си да се насърчава, заслужава ли си да се защитава? (Не.) Що за „безстрашен дух“ е това? Това е дух на липса на боязън, това е дух на беззаконие, това е последствие от покваряването на човека от Сатана. Разбира се, подобни модели на поведение и подобни действия носят значителни смущения и загуби на навлизането в живота на тези хора, а също така причиняват смущения и прекъсвания в църковния живот. Затова когато водачите и работниците се сблъскат с такива ситуации и открият, че двама души се нападат един друг, че се впускат в словесни престрелки и се кълнат да се бият докрай, те трябва бързо да ги изчистят, да не ги търпят и със сигурност да не се отнасят към тях със снизхождение. Трябва да защитят останалите братя и сестри и да поддържат нормален църковен живот, да гарантират постигането на резултати на всяко събиране и да не позволяват на такива хора да губят времето на братята и сестрите за четене на Божиите слова и общение за истината и да смущават нормалния църковен живот. Ако по време на събиранията се установи, че те се нападат взаимно и влизат в словесни престрелки, това трябва незабавно да бъде спряно и преодоляно. Ако не може да бъде ограничено, тези хора трябва да бъдат разобличени и разнищени незабавно чрез събиране, и да бъдат изчистени. Църквата е място за ядене и пиене на Божиите слова, за поклонение пред Бог. Тя не е място за взаимни нападки или за впускане в словесни престрелки, за да се дава воля на личната злоба. Всеки, който често смущава църковния живот и засяга навлизането в живота на Божиите избраници, трябва да бъде изчистен. Църквата не приветства такива хора, не допуска смущения от дяволи или присъствието на зли хора — изчистете тези хора и проблемът ще бъде разрешен.

Ако в църквата се установи, че някои хора се впускат във взаимни нападки и словесни престрелки, независимо от техните оправдания и причини и независимо какъв е акцентът на тяхното обсъждане — дали става въпрос за нещо, което интересува всички, или не — щом се прекъсва и смущава църковният живот, този въпрос трябва да бъде решен незабавно и без да се чака. Ако не е възможно да се спрат или да се ограничат участниците, те трябва да бъдат изчистени. Именно тази работа трябва да свършат водачите и работниците, когато се сблъскат с такива ситуации. Основният принцип е не да подстрекаваш лошото поведение на тези хора, като ги толерираш или проявяваш снизхождение към тях, нито да действаш като „надлежен чиновник“, който отсъжда кое е правилно и кое е грешно по отношение на тези хора, преценява кой е прав и кой греши, кой е в правото си и кой не е, разграничава ясно кой е прав и кой не е, и след това налага еднакви наказания на двете страни, или наказва този, когото смята за виновен, и възмездява другия — това не е начинът за разрешаване на проблема. При справянето с този въпрос не бива да го съпоставяш със закона и още по-малко да го съпоставяш с моралните норми и да го преценяваш според тях, а по-скоро трябва да го съпоставяш и да се справяш с него според принципите на църковното дело. Що се отнася до двете страни, замесени във взаимните нападки, щом те причиняват прекъсвания и смущения на църковния живот, църковните водачи и работници трябва да приемат за свой неотменим дълг да ги спрат и ограничат, или да ги изолират, или да ги премахнат, вместо да слушат внимателно двете страни да излагат какво се е случило и да говорят за причините и оправданията на всяка от тях, за намерението, целта и основната причина, които стоят зад това, че са нападнали другия човек и са влезли в словесна престрелка — от тях не се изисква да разберат цялата история, а да разрешат проблема, като отстранят тези прекъсвания и смущения на църковния живот и се справят с онези, които са ги причинили. Да предположим, че водачите и работниците изгладят нещата и възприемат „умерен“ подход, като приложат помирителна политика спрямо двамата, които са се впуснали във взаимните нападки, като им позволят безразсъдно да причиняват прекъсвания и смущения на църковния живот, без да се намесят и да се справят с тях — те продължават да бъдат снизходителни към тези хора. Само ги увещават и ги съветват всеки път и не са способни да разрешат проблема из основи. Тези водачи и работници са занемарили своите отговорности. Ако в църквата възникне проблем с хора, които се впускат във взаимни нападки и словесни престрелки, които причиняват сериозни смущения и вреди на църковния живот, с което пораждат негодувание и отвращение у мнозинството от хората, водачите и работниците трябва да действат бързо, като изолират или премахнат двете страни в съответствие с работните подредби на Божия дом и с принципите за пречистване на църквата. Те не бива да действат като „надлежни чиновници“, които отсъждат по делото на участниците и се произнасят по техните лични кавги, не бива да слушат внимателно тези хора, които бълват отвратителни, безсмислени глупости, за да видят кой е прав и кой греши, кое е правилно и кое е грешно, и след като преценят тези неща, да накарат повече хора да проведат обсъждания и общения по тези въпроси, което ще доведе до това все повече хора да изпитват отвращение и омраза в сърцата си. Това ще загуби времето, което хората би трябвало да използват, за да ядат и да пият Божиите слова и да разговарят за тях. Още повече това е занемаряване на отговорността от страна на водачите и работниците и този принцип на практикуване е неправилен. Ако в даден момент страните, които са ограничени, се покаят и вече не губят времето на събирането с взаимните си нападки и словесните си престрелки, тогава наложената им изолация може да бъде отменена. Ако са били премахнати като зли хора и някой твърди, че са се променили и че са станали по-добри, е необходимо да се види дали показват действителни проявления на покаяние, а също и да се потърси мнението на мнозинството по въпроса. Дори да бъдат приети обратно, те трябва да бъдат наблюдавани внимателно и времето им за говорене трябва да бъде строго ограничено, а по-късно с тях трябва да се действа по съответния начин според проявленията им. Това са принципи, които църковните водачи и работници трябва да разбират и на които трябва да обръщат внимание. Разбира се, справянето с този въпрос не може да се основава на субективни предположения. Взаимните нападки на двете страни трябва да имат естество на причиняване на прекъсвания и смущения. На хората не бива да се забранява да говорят и да се изолират само защото единият от тях в даден момент е казал нещо, което е наранило другия, и този човек след това е отвърнал със своя коментар. Справянето с хората по този начин наистина не е съгласно принципите! Водачите и работниците трябва правилно да схванат принципите, да гарантират, че мнозинството е съгласно с това, че действията им са съгласно принципите, вместо да вилнеят и да вършат лоши неща или да преувеличават сериозността на проблема във възможно най-голяма степен. Когато става въпрос за този аспект на работата, от една страна, мнозинството трябва да се научи да разпознава какво е нападка, а, от друга страна, църковните водачи и работниците също трябва да познават принципите, които трябва да бъдат схванати, и отговорностите, които трябва да бъдат изпълнени при извършването на тази работа.

4. Произволно заклеймяване на хора

Съществува и друго проявление на взаимните нападки. Някои хора знаят няколко духовни термина и винаги използват някои от тях в речта си, като например „дявол“, „Сатана“, „непрактикуване на истината“, „нехаресване на истината“, „фарисей“ и т.н. — те ги използват, за да съдят произволно определени хора. Няма ли това малко естеството на нападка? Преди имаше един човек, който искаше да ругае всеки, който не действаше според неговите желания, когато си взаимодействаше с братята и сестрите. Но той си мислеше: „Сега, когато вярвам в бог, ми се струва неприлично да ругая хората. Така изглеждам в разрез със святото благоприличие. Не мога да ругая или да използвам нецензурни думи, но ако не ругая, ще се чувствам неспокоен, няма да съм способен да смекча омразата си — винаги ще искам да ругая хората. Как тогава да ги ругая?“. Затова измисли нов термин. Всеки, който го обидеше, който го наранеше с действията си или който не го слушаше, беше наругаван от него по този начин: „Зъл дявол!“, „Ти си зъл дявол!“, „Еди-кой-си е зъл дявол!“. Той добавяше „зъл“ пред думата „дявол“ — наистина никога не бях чувал някой да използва тази фраза преди това. Не е ли доста новаторско? Братята и сестрите бяха нехайно наругавани от него, че са „зли дяволи“ — на кого би му било приятно да чуе подобно нещо? Например, ако помолеше някой брат или сестра да му налее чаша вода, а те бяха твърде заети и му казваха да го направи сам, той ги ругаеше: „Ти си зъл дявол!“. Ако се върнеше от събиране и видеше, че храната му още не е приготвена, се ядосваше: „Вие, зли дяволи, всички сте толкова мързеливи. Излизам, за да изпълня дълга си, а дори няма готова храна за мен, когато се върна!“. Всеки, който взаимодействаше с него, можеше потенциално да бъде наруган като „зъл дявол“. Що за човек е това? (Зъл човек.) Защо е зъл? В неговите очи всеки, който го обижда или не се съобразява с желанията му, е зъл дявол — той самият не е такъв, но всички останали са такива. Има ли някакво основание да твърди това? Абсолютно никакво. Просто произволно е избрал дума, с която да ругае хората, която му позволява да смекчи омразата си и да даде воля на емоциите си. Той вярва, че ако наистина наругае някого, другите ще кажат, че той не прилича на вярващ в Бог, но счита, че ако нарече някого дявол, това не е ругатня и би трябвало да изглежда разумно за другите, и така удовлетворява собствените си желания и същевременно не дава възможност на другите да му намерят кусури. Този човек е доста лукав и зъл, той използва най-злобния език, език, който не оставя на хората никаква възможност за съпротива, за да им отмъсти и да ги заклейми, и въпреки това хората не могат да го обвинят, че ругае или говори неразумно. Когато се сблъскат с такъв човек, повечето хора биха ли го избягвали или биха се сближили с него? (Биха го избягвали.) Защо? Те не могат да си позволят да го провокират, затова могат само да стоят далече от него. Така биха постъпили умните хора.

Явлението, при което някой е произволно заклеймен, лепнат му е етикет и е измъчван, често се среща във всяка църква. Например някои хора таят предразсъдък към определен водач или работник и за да си отмъстят, го коментират зад гърба му, разобличават го и го разнищват под предлог, че разговарят за истината. Намеренията и целите зад подобни действия са погрешни. Ако човек наистина разговаря за истината, за да свидетелства за Бог и да е от полза на другите, той трябва да разговаря за собствените си истински преживявания и да носи полза на другите, като разнищва и опознава себе си. Такава практика дава по-добри резултати и Божиите избраници ще я одобрят. Ако нечие общение разобличава, напада и принизява друг човек в опит да му се нахвърли или да му отмъсти, тогава намерението на общението е погрешно, то е неоправдано, Бог го ненавижда и то не е поучително за братята и сестрите. Ако намерението на някого е да заклейми другите или да ги измъчва, тогава той е зъл човек и върши зло. Всички Божии избраници трябва да имат проницателност, когато става въпрос за зли хора. Ако някой умишлено се нахвърля на хората, разобличава ги или ги принизява, тогава трябва да му се помогне с любов, да се разговаря с него, да бъде разнищен или кастрен. Ако не е способен да приеме истината и упорито отказва да влезе в правия път, тогава това е съвсем друго нещо. Когато става въпрос за зли хора, които често произволно заклеймяват, лепят етикети и измъчват другите, те трябва да бъдат напълно разобличени, за да може всеки да се научи да ги разпознава, и след това да бъдат ограничени или отлъчени от църквата. Това е от съществено значение, тъй като такива хора смущават църковния живот и църковната работа и има вероятност да подвеждат хората и да внасят хаос в църквата. По-специално някои зли хора често нападат и заклеймяват другите, единствено за да постигнат целта си да се изтъкнат и да накарат другите да им се възхищават. Тези зли хора често използват възможността да разговарят за истината на събиранията, за да разобличават, разнищват и потискат косвено другите. Те дори оправдават това, като казват, че го правят, за да помогнат на хората и да разрешат съществуващите проблеми в църквата, и използват този претекст за прикритие, чрез което да постигнат целите си. Те са от хората, които нападат и измъчват другите, и всички те очевидно са зли хора. Всички онези, които нападат и заклеймяват хората, които се стремят към истината, са изключително злостни и само онези, които разобличават и разнищват злите хора, за да опазят делото на Божия дом, имат чувство за справедливост и са одобрявани от Бог. Злите хора често са много лукави в своите злодеяния. Всички те умеят да използват доктрината, за да измислят оправдания за себе си и да постигнат целта си да подвеждат другите. Ако Божиите избраници не ги разпознаят и не са способни да ограничат тези зли хора, църковният живот и делото на църквата ще се превърнат в пълна бъркотия — или дори в стълпотворение. Когато злите хора разговарят за проблемите и ги разнищват, те винаги имат намерение и цел и тя винаги е насочена към някого. Те не разнищват и не опознават себе си, нито се откриват и излагат на показ, за да разрешат собствените си проблеми — напротив, те се възползват от възможността да разобличават, да разнищват и да нападат другите. Често се възползват от общението за себепознанието, за да разнищват и заклеймяват другите, а чрез общението за Божиите слова и истината разобличават, принизяват и очернят хората. Те изпитват особено силно отвращение и омраза към онези, които се стремят към истината, към онези, които носят бремето на църковната работа, и към онези, които често изпълняват дълга си. Злите хора ще използват всякакви оправдания и извинения, за да ударят по мотивацията на тези хора и да им попречат да изпълняват църковната работа. Част от това, което изпитват към тях, е завист и омраза. Друга част е страхът, че тези хора, когато се изправят, за да вършат работа, представляват заплаха за тяхната слава, придобивки и статус. Затова са нетърпеливи да опитат да ги предупредят, да ги потиснат и да ги ограничат по всевъзможни начини, като дори стигат дотам, че събират боеприпаси, с които да ги набедят и да изопачат фактите, за да ги заклеймят. Това напълно разкрива, че нравът на тези зли хора мрази истината и положителните неща. Те изпитват особено силна омраза към онези, които се стремят към истината и обичат положителните неща, както и към онези, които са по-скоро простодушни, порядъчни и почтени. Може и да не го казват, но това е техният начин на мислене. Защо се насочват именно към онези, които се стремят към истината и към порядъчните и почтените хора, за да ги разобличават, принизяват, потискат и отхвърлят? Това очевидно е опит от тяхна страна да съборят и да поразят добрите хора и онези, които се стремят към истината, да ги стъпчат, за да могат те самите да контролират църквата. Някои хора не вярват, че това е така. На тях задавам един въпрос: защо когато разговарят за истината, тези зли хора не разобличават и не разнищват самите себе си, а вместо това винаги нарочват другите и ги разобличават? Възможно ли е те наистина да не разкриват поквара или да нямат покварен нрав? Със сигурност не е възможно. Защо тогава настояват да си нарочат други хора, за да ги разобличават и разнищват? Какво точно се опитват да постигнат? Този въпрос изисква задълбочен размисъл. Човек постъпва както трябва, ако разобличава злодеянията на злите хора, които смущават църквата. Но вместо това тези хора разобличават и измъчват добрите хора под претекст, че разговарят за истината. Какви са техните намерения и цели? Дали са разярени, защото виждат, че Бог спасява добрите хора? Такава е действителната ситуация. Бог не спасява злите хора, затова злите хора мразят Бог и добрите хора — всичко това е съвсем естествено. Злите хора не приемат истината и не се стремят към нея. Те самите не могат да бъдат спасени, но измъчват онези добри хора, които се стремят към истината и които могат да бъдат спасени. Какъв е проблемът тук? Ако тези хора имаха познание за себе си и за истината, те биха могли да се открият и да разговарят, но те винаги нарочват другите и ги провокират — винаги имат склонност да нападат другите — и винаги набелязват онези, които се стремят към истината, за свои въображаеми врагове. Това са отличителните белези на злите хора. Онези, които са способни на такова зло, са истинските дяволи и сатани, те са същинските антихристи, които трябва да бъдат ограничавани, а ако вършат много зло, с тях трябва да се справят незабавно, като бъдат отлъчени от църквата. Всички онези, които се нахвърлят върху добрите хора и ги отхвърлят, са гнили ябълки. Защо ги наричам гнили ябълки? Защото е вероятно да предизвикат ненужни спорове и конфликти в църквата, което води до все по-голямо влошаване на положението там. Един ден нарочват един човек, а на следващия — в друг, и винаги се прицелват в другите, в онези, които обичат истината и се стремят към нея. Това няма как да не смути църковния живот и да не се отрази на нормалното ядене и пиене на Божиите слова от Божиите избраници, както и на нормалното им общение за истината. Тези зли хора често се възползват от това, че живеят църковен живот, за да нападат другите в името на общението за истината. Във всичко, което казват, прозира враждебност. Те правят провокативни забележки, за да нападат и заклеймяват онези, които се стремят към истината, и онези, които отдават всичко на Бог. Какви ще са последствията от това? То ще прекъсне и смути живота на църквата и ще накара хората да бъдат неспокойни в сърцата си и да са неспособни да се смирят пред Бог. По-специално безскрупулните неща, които тези зли хора казват, за да заклеймят, нападнат и наранят другите, може да предизвикат съпротива. Това не благоприятства разрешаването на проблемите. Напротив, то подклажда страх и тревога в църквата и обтяга взаимоотношенията между хората, то води до възникване на напрежение между тях и предизвиква раздор. Поведението на тези хора не само оказва въздействие върху църковния живот, но и поражда конфликти в църквата. То дори може да повлияе на работата на църквата като цяло и на разпространяването на евангелието. Затова водачите и работниците трябва да предупреждават този тип хора, а също така трябва да ги ограничават и да се справят с тях. От една страна, братята и сестрите трябва да поставят строги ограничения на тези зли хора, които често нападат и заклеймяват другите. От друга страна, църковните водачи трябва незабавно да разобличават и спират онези, които произволно нападат и заклеймяват другите, а ако са непоправими, да ги изчистят от църквата. На злите хора трябва да се попречи да смущават живота на църквата по време на събиранията и същевременно на обърканите хора трябва да се ограничи възможността да говорят по начин, който влияе на църковния живот. Ако се установи зъл човек, който върши зло, той трябва да бъде разобличен. Не бива да му се позволява по никакъв начин да действа умишлено и да върши зло, както му е угодно. Това е необходимо, за да се поддържа нормален църковен живот и да се гарантира, че Божиите избраници могат да се събират, да ядат и да пият от Божиите слова и да разговарят нормално за истината, което им позволява да изпълняват нормално дълга си. Само тогава Божията воля може да бъде извършена в църквата и само по този начин Божиите избраници могат да разберат истината, да навлязат в реалността и да придобият Божиите благословии. Забелязали ли сте такива зли хора в църквата? Те винаги таят завистлива омраза към добрите хора и винаги ги нарочват тях. Днес не харесват един добър човек, утре друг. Те са способни да критикуват всекиго и да изтъкват множество негови недостатъци, а това, което казват, звучи много добре обосновано и разумно, и в крайна сметка предизвикват всеобщо възмущение и се превръщат се в бич за групата. Те смущават църквата до такава степен, че сърцата на хората се изпълват със смут, много хора стават негативни и слаби, от събиранията не се придобива никаква полза или поучаване, а някои хора дори губят желание да посещават събиранията. Не са ли такива зли хора гнили ябълки? Ако не са достигнали до нивото, на което трябва да бъдат премахнати, те трябва да бъдат изолирани или ограничени. Например по време на събирания им отделете уединено място, за да им попречите да влияят на другите. Ако настояват да търсят възможности да говорят и да нападат хората, трябва да бъдат ограничени — да им се забрани да говорят безполезни неща. Ако стане невъзможно да бъдат ограничени и те са на ръба да избухнат или да се съпротивляват, трябва незабавно да бъдат премахнати. Тоест, когато вече не желаят да бъдат ограничавани, те казват: „На какво основание ограничавате моето изказване? Защо всички останали имат право да говорят пет минути, а аз само една?“ — когато постоянно задават тези въпроси, това означава, че ще се съпротивляват. Когато са на път да се съпротивляват, не са ли непокорни? Не се ли опитват да причинят неприятности, да предизвикат безредици? Не се ли готвят да смутят църковния живот? Те са на път да разкрият кои са в действителност. Времето за справянето с тях е настъпило — те трябва бързо да бъдат изчистени. Това разумно ли е? Да. Осигуряването на нормален църковен живот за мнозинството наистина не е лесно, тъй като има всякакви зли хора, зли духове, мръсни демони и „специални таланти“, които искат да провалят нещата. Можем ли да си позволим да не ги ограничим? Някои „специални таланти“ започват да принизяват и да нападат другите, още щом си отворят устата — ако носиш очила или нямаш много коса, те те нападат. Ако споделяш свидетелството си за преживяване по време на събиранията или ако си активен и отговорен в изпълнението на дълга си, те те нападат и съдят. Ако имаш вяра в Бог по време на изпитания, ако си слаб или ако преодоляваш семейни трудности, като използваш вярата си, без да се оплакваш от Бог, те те нападат. Какво означава „да те нападат“ тук? Означава, че каквото и да правят другите, то никога не се харесва на тези хора. Те винаги не го харесват, винаги търсят кусури, които не съществуват, винаги се стремят да обвинят другите хора в нещо и в техните очи нищо от това, което другите хора правят, никога не е правилно. Дори ако разговаряш за истината и разрешаваш въпросите според работните подредби на Божия дом, те ще се заяждат с теб и ще те критикуват, ще ти намират кусури във всичко, което правиш. Те умишлено създават неприятности и всеки е обект на техните нападки. Всеки път, когато в църквата се появи такъв човек, трябва да се справите с него. Ако се появят двама такива души, трябва да се справите и с двамата. Това е така, защото те нанасят значителна вреда на църковния живот, причиняват прекъсвания и смущения в делото на църквата, а последствията от това са ужасни.

Б. Характеристики на човешката природа на хората, които често нападат другите

Днес разговаряхме за няколко аспекта, свързани с въпроса за взаимните нападки и словесните престрелки. Схванахте ли естеството на проявленията, показани от различните типове хора в рамките на всеки от тези аспекти? Нека да започнем с тези, които са склонни да нападат другите — притежават ли те разума на нормалната човешка природа? (Не.) В какво се проявява липсата им на разум? Какво е тяхното отношение и какви са техните принципи към хората, събитията и нещата? Какви методи и отношение избират, за да се справят с различните хора, събития и неща? Например те обичат да спорят за правилно и грешно — не е ли това едно от отношенията, които таят към хората, събитията и нещата? (Да, така е.) Това че обичат да спорят за правилно и грешно означава, че се опитват да изяснят кое е правилно или грешно по всеки един въпрос, че не спират, докато въпросът не се изясни и не се разбере кой е бил прав и кой — крив, и упорито се втренчват в безсмислени неща. Какъв точно е смисълът от такова поведение? В крайна сметка правилно ли е да се спори за правилно и грешно? (Не.) Къде е грешката? Това изобщо свързано ли е с практикуването на истината? (Няма никаква връзка.) Защо казвате, че няма връзка? Да се спори за правилно и грешно не е придържане към истините принципи, не е обсъждане на истините принципи, нито е общение за тях. Вместо това хората все обсъждат кой е прав и кой крив, кой постъпва правилно и кой греши, кой е има право и кой не, кой има основателна причина и кой не, и кой изразява по-висша доктрина. Ето това изследват. Когато Бог подлага хората на изпитания, те все се опитват да Го увещават, все изтъкват един или друг аргумент. Обсъжда ли Бог такива неща с теб? Пита ли Бог каква е обстановката? Пита ли за причините и мотивите ти? Не пита. Бог те пита дали имаш отношение на покорство или на съпротива, когато те подлага на изпитание. Пита те дали разбираш истината и дали си покорен, или не. Това е всичко, за което Бог пита, и не пита за нищо друго. Той не те пита за причината, поради която нямаш покорство, не гледа дали имаш основателна причина. Той изобщо не се интересува от подобни неща. Бог гледа само дали си покорен, или не. В каквато и среда и в каквато и обстановка да живееш, Той проучва внимателно само дали има покорство в твоето сърце, дали имаш покорно отношение. Бог не обсъжда с теб кое е правилно и кое не е. Той не се интересува от причините ти. Интересува се единствено от това дали наистина си покорен — само за това те пита Бог. Това не е ли истина принцип? Има ли истини принципи в сърцата на този тип хора, които обичат да спорят за правилно и грешно и които обичат да се впускат в словесни престрелки? (Няма.) Защо няма? Обръщали ли са някога каквото и да е внимание на истините принципи? Стремили ли са се някога към тях? Търсили ли са ги някога? Никога не са им обръщали никакво внимание, не са се стремили към тях, не са ги търсили и истините принципи изобщо не присъстват в сърцата им. В резултат на това те могат да живеят само според човешките представи. В сърцата им има само правилно и грешно, вярно и невярно, основания, причини, софистика и доводи, а малко след това взаимно се нападат, съдят и заклеймяват. Нравът на подобни хора е такъв, че те обичат да спорят за правилно и грешно и съдят и заклеймяват хората. Такива хора изобщо не обичат и не приемат истината, те са склонни да се опитват да увещават Бог, дори да Го съдят и да Го предизвикват. Накрая ще бъдат наказани.

Търсят ли истината онези, които обичат да спорят за правилно и грешно? Търсят ли Божиите намерения, Божиите изисквания или истините принципи, които трябва да се прилагат в тези ситуации, чрез хората, събитията и нещата, с които се сблъскват в тях? Не търсят. Когато се сблъскват със ситуации, те са склонни да изучават „какво е това събитие“ или „какъв е този човек“. Какво е това поведение? Не е ли то това, което хората често наричат неумолимо втренчване в хора и неща? Те спорят за обосновките на хората и за хода на събитията, настояват за изясняване на тези неща, но не споменават в коя част от процеса на тези сложни ситуации са потърсили истината, са разбрали истината или са били просветлени. Липсват им тези преживявания и методи на практикуване. Те просто продължават да казват: „Ти със сигурност си ме нарочил по този въпрос, обиждаш ме. Мислиш ли, че съм толкова глупав, че не мога да разбера? Защо ти е да ме обиждаш? Аз не съм те обидил. Защо си ме нарочил? Щом си ме нарочил, няма да се въздържам! Отдавна проявявам търпение към теб, но търпението ми си има граници. Не си мисли, че лесно се поддавам на натиск. Не се страхувам от теб!“. Вкопчени в тези въпроси, те непрестанно представят своите обосновки, разискват кое е правилно и кое е грешно, кое е правилното и неправилното по въпроса, но техните така наречени обосновки изобщо не са съобразени с истината и нито една дума от тях не отговаря на Божиите изисквания. Те се занимават с хората, събитията и нещата до такава степен, че на другите им идва до гуша и никой не желае да ги слуша, но самите те никога не се уморяват да говорят за тези неща, говорят за тях, където и да отидат, сякаш са обладани от тях. Това се нарича неумолимо втренчване в хора и неща и просто отказ от търсене на истината. Втората характеристика на хората, които се впускат във взаимни нападки и словесни престрелки, е особената им склонност към неумолимото втренчване в хора и неща. Обичат ли истината онези, които неумолимо се втренчват в хора и неща? (Не.) Те не обичат истината, това е очевидно. Тогава тези хора разбират ли истината? Знаят ли какво всъщност представлява истината, за която говори Бог? Ако се съди по външното им поведение на неумолимо втренчване в хора и неща, знаят ли те какво всъщност е истината? Ясно е, че не знаят. Каква е идеята, пред която благоговеят? Това е идеята, че всеки човек, чиито думи са най-обосновани, е прав, че всеки човек, чиито действия са прями и могат да бъдат изложени пред всички, е прав, и че всеки човек, който действа в съответствие с морала, етиката и традиционната култура, като придобива одобрението на мнозинството, е прав. Според тях тази „правота“ представлява истината, така че те могат неумолимо да се втренчват в хора и неща с голяма дързост и никога не спират да се занимават с тези въпроси. Вярват, че да се обосновеш е равносилно на това да притежаваш истината — не е ли това много притеснително? Някои хора казват: „Не съм прекъсвал или смущавал делото на църквата, не се възползвам от другите, не обичам да крада от другите и не съм насилник. Не съм зъл човек“. Дали подтекстът тук е, че си човек, който практикува истината, че си някой, който притежава истината? Голяма част от онези, които неумолимо се втренчват в хора и неща, вярват, че са почтени хора, които следователно не бива да се притесняват от слухове и които считат себе си за почтени, благородни хора, които никога не биха ласкали другите. Затова когато се сблъскат със ситуации, те са склонни да спорят, да обсъждат и да настояват да докажат чрез тези средства, че обосновката им е правилна. Те вярват, че ако обосновката им е солидна и може да бъде представена открито, а мнозинството се съгласи с нея, то те са хора, който притежават истината. Каква е тяхната „истина“? По какъв критерий се измерва тя? Смятате ли, че такива хора могат да разберат истината? (Не.) Затова те винаги неумолимо се втренчват в хора и неща и упорито се занимават с тях. Тези хора не разбират истината, затова винаги казват: „Не съм те обидил. Защо винаги ме нарочваш? Не е редно да ме нарочваш!“. Те вярват: „Ако не съм те обидил, не бива да се отнасяш с мен по този начин. Щом се отнасяш с мен по този начин, аз ще ти отвърна със същото, ще ти отмъстя и моето отмъщение е законна самозащита, то е законно. Това е истината принцип. Следователно това, което правиш ти, не е съобразено с истините принципи, но това, което правя аз, е съобразено. Затова ще се втренча в този въпрос, винаги ще го повдигам и винаги ще те споменавам!“. Те вярват, че неумолимото втренчване в хора и неща е съобразено с истините принципи, но това не е ли огромна грешка? Наистина е огромна грешка и те са неправилно ориентирани. Неумолимото втренчване в хора и неща е съвсем различен въпрос от практикуването на истината. Това е вторият проблем с човешката природа на тези хора — те неумолимо се втренчват в хора и неща. С какво са свързани проблемите на човешката природа? Не са ли те свързани с природата на човека? Тези хора вярват в Бог от много години, но не разбират истината и считат, че понятията, които познават, като например да бъдеш открит и прям, почтен и честен, откровен и непосредствен, чистосърдечен и порядъчен и т.н., са основата на това как да се държи човек, и смятат тези неща за истини принципи. Това е дълбоко погрешна гледна точка.

Хората, които се впускат във взаимни нападки и които са склонни да участват в словесни престрелки, имат ненормална човешка природа. Първият ѝ аспект е, че обичат да спорят за правилно и грешно. Вторият е неумолимото втренчване в хора и неща. Какъв е третият аспект? Не е ли той пълният им отказ да приемат истината? Те не могат да приемат дори едно-единствено правилно твърдение. Мислят си: „Дори това, което казваш, да е правилно, все пак трябва да ми помогнеш да запазя имиджа си, трябва да говориш тактично и да не ме нараняваш. Ако думите ти са остри и биха могли да доведат до това да загубя имиджа си, трябва да ми ги кажеш насаме. Не бива да ме нараняваш пред много хора, без да се съобразяваш с гордостта ми и без да ми даваш възможност за изход от това неловко положение. Още повече, че това което казваш, е погрешно, така че трябва да ти отвърна!“. В по-сериозни случаи този тип хора се съпротивляват: „Колкото и правилни да са думите ти, аз няма да ги приема! Нямам нищо против, ако говориш за някой друг, но да ме нарочваш, не е нормално, дори да си прав!“. Дори когато четат Божиите слова, ако почувстват, че Божиите слова са насочени към тях или ги разобличават, те изпитват неприязън към тези слова и не желаят да ги слушат — просто защото са изправени само пред Божиите слова и не могат да спорят с Бог. Ако някой им посочи техните проблеми или състояния в лицето или неволно ги спомене, без да иска да ги критикува, те са способни да отвърнат и да започнат словесни престрелки. Не означава ли това, че такива хора напълно отказват да приемат истината? (Да.) Това е тяхната човешка природа същност — абсолютен отказ да приемат истината. И така, независимо от съдържанието на словесните им престрелки или от мястото, където това се случва, човешката природа на такива хора е ясна. Те не разбират истината и дори да разбират какво се казва по време на проповедите, те не приемат истината. Все така се впускат във взаимни нападки и непрекъснато участват в словесни престрелки или често са склонни да нападат другите. Ако съдим по тези техни проявления, що за хора са те? Първо, дали обичат истината? Дали са личности, които могат да практикуват истината, когато я разберат? (Не.) Когато установят проблеми, те могат ли да търсят истината, за да ги разрешат? (Не.) Когато таят представи и предразсъдъци или лични мнения по отношение на други хора, могат ли да поемат инициативата да ги оставят настрана, за да търсят истината? (Не.) Те не могат да направят нито едно от тези неща. Като погледнем всички тези неща, на които са неспособни, очевидно е, че всички хора, които са склонни да нападат другите и да се впускат в словесни престрелки, не са добри. Ако се съди по различните им проявления, те не обичат истината и не са готови да я търсят. По въпроси, свързани с истината, независимо какви предразсъдъци или погрешни гледни точки развиват, те остават самоправедни и изобщо не търсят истината, а дори когато ясно е разговаряно с тях за истината, те отказват да я приемат, а още по-малко са готови да я практикуват. В същото време тези хора показват още по-отвратително проявление: след като са придобили разбиране за някои думи и доктрини, те използват тези велики доктрини, които разбират, за да нападат, да съдят и да заклеймяват произволно другите, и дори да ги възпират и контролират. Ако не успеят да те потиснат с осъжданията и заклеймяванията си, ще измислят всякакви начини да те възпрат с кухи теории. Ако пак не отстъпваш, ще прибягнат до още по-достойни за презрение и ужасни методи, за да те нападат, докато не им отстъпиш, не станеш слаб и негативен или не започнеш да им се възхищаваш и да бъдеш манипулиран от тях — тогава ще се почувстват удовлетворени. И така, въз основа на моделите им на поведение, на проявленията им и на отношението им към истината, що за хора са това? Те напълно отказват да приемат истината — това е тяхното отношение към истината. А какво да кажем за човешката им природа? По-голямата част от тези лица са зли хора. Консервативно казано, повече от 90% от тях са зли хора. Злите хора обичат да изясняват кое е правилно и кое е грешно по всеки въпрос, иначе няма да се избавят от него и винаги проявяват такава склонност. Освен това, когато се сблъскат със ситуации, злите хора се занимават с хора и неща и неумолимо се втренчват в тях, като винаги представят свои собствени обосновки, винаги се опитват да накарат всички да се съгласят с тях и да ги подкрепят, да кажат, че са прави, и не позволяват на никого да каже нещо лошо за тях. Освен това, когато злите хора се сблъскат със ситуации, те винаги търсят възможности да затворят хората в клетка и да ги контролират. Какъв метод използват, за да контролират хората? Те заклеймяват всеки, карат всеки друг да повярва, че този човек е непригоден, че има проблеми и недостатъци и че е по-непълноценен от тези зли хора, след което злите хора се чувстват доволни и щастливи. След като са победили всички останали и са останали изправени само те, не са ли поставили всички под свой контрол? Целта, която постигат, като контролират хората, е да заклеймят и да повалят всички, да накарат всички да повярват, че са неспособни, да ги направят негативни и слаби, да загубят вяра в Божиите слова и в истината, да загубят вяра в Бог и да нямат път, който да следват — след това тези зли хора се чувстват щастливи и удовлетворени. Като разглеждаме тези аспекти, не е ли ясно, че злите хора съставляват по-голямата част от този тип хора? Погледнете кои типове хора винаги са склонни да нападат другите, когато са в група, в лицето или зад гърба им, като използват различни методи, за да нападат другите — това са злите хора. Тези хора изобщо не приемат истината, нито разговарят за нея и често се възползват от ситуацията, за да се хвалят, че са добри хора, че всичко, което правят, е оправдано и добре обосновано и че те се държат почтено и открито — винаги се хвалят, че са достойни и почтени хора, че са прями и справедливи. Тези хора никога не свидетелстват за истината, нито свидетелстват за Божиите слова. Те просто обичат неумолимо да се втренчват в хора и неща и да представят собствените си обосновки. Тяхното намерение и цел е да накарат хората да повярват, че са добри хора и че разбират всичко. Що се отнася до онези хора в църквата, които често се впускат във взаимни нападки и словесни престрелки, независимо дали става въпрос за онези, които инициират нападенията, или за онези, които са нападани, ако църковният живот е прекъснат и смутен, тогава повечето хора трябва да се изправят, за да ги предупредят и ограничат. На тези хора не бива да се дава време да се развихрят и да вършат лоши неща, нито трябва да им се позволява да засягат другите, като дават воля на личната си злоба и търсят отмъщение поради личното си озлобление и временен гняв. Разбира се, църковните водачи трябва да изпълняват и отговорностите си по подобаващ начин, като ефективно ограничават тези хора да не прекъсват и да не смущават църковния живот и да предпазват мнозинството от хората от смущения. Когато хората се впускат във взаимни нападки и словесни престрелки, църковните водачи трябва да са способни да ги спрат и да ги ограничат своевременно. Ако опитите да бъдат спрени и ограничени не разрешат проблема, а те продължават да се нападат взаимно и да влизат в словесни престрелки, като смущават другите, и продължават да вредят на църковния живот, тогава такива хора трябва да бъдат премахнати или отлъчени. Това е отговорност на църковните водачи.

Доста разговаряхме за моделите на поведение и проявленията на онези, които се впускат във взаимни нападки и словесни престрелки. Току-що накратко разнищихме и разговаряхме за човешката им природа, което ще ви даде възможност да придобиете повече проницателност за тях и ще даде възможност на повечето от вас да разберете какво се случва и да ги разпознаете своевременно, когато те говорят и действат. Колкото по-задълбочено разберете и опознаете същността на тези хора, толкова по-бързо ще можете да ги разпознаете и впоследствие все по-малко ще бъдете смущавани от тях. Повечето от вас трябва да са наясно с вредата, която онези, които се впускат във взаимни нападки и словесни престрелки, причиняват на църковния живот и на Божиите избраници. Този тип хора определено няма да се самоанализират и да спрат да се карат. Ако не се вземат бързи мерки и не бъдат премахнати, те ще причиняват постоянни прекъсвания и смущения на църковния живот. Затова справянето с такива хора и премахването им е много важен елемент от работата на църковните водачи и той не бива да се пренебрегва.

5 юни 2021 г.