Слова на Всемогъщия Бог от последните дни

За надменните и своеволни хора е трудно да приемат истината. Те не могат да я приемат, когато чуят нещо, което не съответства на тяхната собствена гледна точка, мнения и мисли. Не ги е грижа дали това, което другите казват, е правилно или погрешно, нито за това кой го казва, нито за контекста, в който даденото нещо е казано, нито за това дали то е свързано с техните собствени отговорности и задължения. Те не се интересуват от такива неща; това, което за тях е най-спешно, е преди всичко да удовлетворят своите чувства. Това не е ли своеволие? Какви вреди в крайна сметка носи на хората своеволието? За тях е трудно да придобият истината. Невъзприемчивостта към истината се причинява от покварения човешки нрав и крайният резултат е, че човек не може лесно да достигне до истината. Всяко нещо, което се разкрива естествено от природата същност на човека, се противопоставя на истината и няма нищо общо с нея; нито едно от тези неща нито съответства, нито се доближава до истината. Следователно, за да постигне спасение, човек трябва да приеме и практикува истината. Ако не може да приеме истината и желае винаги да постъпва според своите собствени предпочитания, човек не може да постигне спасение. Ако желаеш да следваш Бог и да изпълняваш добре дълга си, преди всичко трябва да избягваш да се поддаваш на импулсите си, когато нещата не стават, както ти искаш. Първо се укроти и утихни пред Бог и Му се моли и искай от Него в сърцето си. Не бъди своеволен — най-напред се подчини. Само такава нагласа на ума може да доведе до по-добри решения на проблемите. Ако можеш да устоиш в живот пред Бог и, каквото и да те сполети, си способен да Му се молиш и да искаш от Него, да посрещаш това с покорно отношение, тогава, колкото и да си разкривал покварен нрав и каквито и прегрешения да си извършвал в миналото, те могат да бъдат поправени, стига да търсиш истината. Каквито и изпитания да те връхлитат, ти ще си в състояние да устоиш. Докато имаш правилната нагласа на ума, способен си да възприемаш истината и да се покоряваш на Бог в съответствие с Неговите изисквания, тогава ти действително си напълно способен да прилагаш истината. Дори и на моменти да си донякъде непокорен и да се съпротивляваш, да излагаш понякога доводи в свое оправдание и да не можеш да се подчиниш, ако си в състояние да се молиш на Бог и да промениш своето непокорно състояние, тогава ти можеш да приемеш истината. Постъпиш ли така, размишлявай върху това защо у теб са се породили такова непокорство и съпротива. Открий причината, след което потърси истината, за да се справиш с тази причина, и този аспект на твоя покварен нрав може да бъде очистен. След като преживееш няколко такива залитания и падения до степен, в която да можеш да прилагаш истината на практика, постепенно ще се отървеш от покварения си нрав.

(Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част)

В процеса на изпълнение на дълга си някои хора често действат произволно и безразсъдно. Те са изключително непостоянни: когато са щастливи, изпълняват част от дълга си, а когато не са, се мръщят и казват: „Днес съм в лошо настроение. Няма да ям нищо и няма да изпълнявам дълга си“. Налага се другите да преговарят с тях и да им кажат: „Няма да стане така. Не може да си толкова непостоянен“. И какво ще отговорят онези хора на това? „Знам, че няма да се получи, но съм израснал в заможно, привилегировано семейство. Бабите, дядовците и лелите ми ме разглезиха, а родителите ми — още повече. Аз бях техен любимец, пазеха ме като зениците на очите си, угаждаха ми за всичко и ме разглезиха. Това възпитание ми навлече този непостоянен характер, така че когато изпълнявам дълга си в Божия дом, не обсъждам нещата с останалите, не търся истината и не се подчинявам на Бог. Аз ли съм виновен за това?“. Правилно ли е тяхното разбиране? Дали се стремят към истината с такова отношение? (Не.) Всеки път, когато някой повдигне въпроса за някоя тяхна малка грешка, като например как на трапезата подбират най-добрите късчета храна, как се грижат само за себе си и не мислят за другите, те ще кажат: „Такъв съм си от дете. Така съм свикнал. Никога не съм мислил за други хора. Винаги съм водил привилегирован живот, с родители, които ме обожават, и баби и дядовци, които ме обичат безумно. Всички в семейството ми ме пазеха като зениците на очите си“. Това са куп глупости и заблуди. Не е ли това малко безочливо и нагло? Родителите ти те обичат безумно — означава ли това, че и всички останали трябва да те обичат безумно? Близките ти те обожават и те обичат — това дава ли ти основание да се държиш безразсъдно и произволно в Божия дом? Нима това е основателна причина? Правилно ли е това отношение към покварения ти нрав? Дали това е нагласа за стремеж към истината? (Не е.) Когато тези хора са изправени пред нещо, когато имат някакъв проблем, свързан с покварения им нрав или с живота им, те търсят обективни обосновки, за да отговорят, да го обяснят, да го оправдаят. Те никога не се стремят към истината, не се молят на Бог и не идват пред Него, за да размишляват върху себе си. Може ли човек да познава проблемите и покварата си без самоанализ? (Не.) И могат ли те да се покаят, без да познават покварата си? (Не.) Ако някой не може да се покае, в какво състояние ще живее постоянно? Няма ли да е състояние на самоопрощение? Няма ли тези хора да чувстват, че макар да са разкрили покварата си, те не са извършили злодеяние и не са нарушили управленските закони — че макар това да не е било в съответствие с истините принципи, то не е било умишлено и е простимо? (Така е.) Е, в такова състояние ли трябва да е човек, който се стреми към истината? […] Хората, които са особено непостоянни и често действат безразсъдно и произволно, не приемат правосъдието и наказанието на Божиите слова, нито приемат да бъдат кастрени. Те също така често се оправдават за това, че не се стремят към истината, и за неспособността си да приемат да бъдат кастрени. Що за нрав е това? Очевидно, това е нрав на неприязън към истината — нрава на Сатана. Човекът притежава природата и нрава на Сатана, затова несъмнено хората принадлежат на Сатана. Те са дяволи, потомци на Сатана и на големия червен змей. Някои хора са способни да признаят, че са дяволи, сатани и потомци на големия червен змей, и говорят много добре за своето себепознание. Когато обаче разкрият своя покварен нрав и някой ги разобличи и ги кастри, те с всички сили ще се опитат да се оправдаят и изобщо няма да приемат истината. Какъв е проблемът тук? Така тези хора са напълно разкрити. Те говорят толкова добре, когато говорят за себепознанието си, тогава защо, когато се изправят пред кастрене, не могат да приемат истината? Тук има проблем. Това не е ли съвсем обичайно явление? Лесно ли се разпознава? Всъщност да. Доста хора признават, че са дяволи и сатани, когато говорят за себепознанието си, а след това не се покайват и не се променят. И така, истинско или фалшиво е себепознанието, за което говорят? Искрено ли се познават, или са лицемерни и се опитват да заблудят останалите? Отговорът е очевиден. Затова, за да разберете дали даден човек има истинско себепознание, не трябва просто да го слушате как говори за това — трябва да погледнете как се отнася към кастренето и дали може да приеме истината. Това е най-важното. Всеки, който не приема да бъде кастрен, има същината на човек, който не приема истината, отказва да я приеме и има нрав на неприязън към истината. Това не подлежи на съмнение. Колкото и поквара да са разкрили някои хора, те не позволяват на другите да ги кастрят — никой не може да ги кастри. Може да говорят за собственото си себепознание както им е угодно, но ако някой друг ги разобличи, критикува ги или ги кастри, те няма да го приемат, колкото и да е обективно, колкото и да отговаря на фактите. Каквото и разкриване на покварен нрав да разобличи някой у тях, те ще бъдат крайно съпротивляващи се и ще продължават да изтъкват привидно приемливи оправдания за себе си, без изобщо да проявят истинско покорство. Ако такива хора не се стремят към истината, очаквайте беди. В църквата те са недосегаеми и безукорни. Радват се, когато хората кажат нещо хубаво за тях, а когато изтъкнат нещо лошо, те се ядосват. Ако някой ги разобличи и им каже: „Ти си добър човек, но си много непредвидим. Винаги действаш произволно и безразсъдно. Трябва да приемеш да бъдеш кастрен. Нима няма да е по-добре за теб да се отървеш от тези недостатъци и от покварения си нрав?“. Те ще отвърнат: „Не съм извършил никакво злодеяние. Не съм съгрешил. Защо ме кастриш? Още от дете съм обичан у дома, както от двамата ми родители, така и от баба и дядо. Аз съм техният любимец, зениците на очите им. Сега, тук, в Божия дом, никой не ме обича — никак не е забавно да се живее тук! Все се хващате за някоя моя грешка и се опитвате да ме кастрите. Как да живея така?“. Какъв е проблемът тук? Прозорливите могат веднага да видят, че тези хора са били разглезени от родителите и семейството си и че дори и сега не знаят как да постъпят и как да живеят самостоятелно. Семейството ти те е обожавало като идол и ти не си знаеш мястото във вселената. Развил си пороците високомерие, самоправедност и крайна непредвидимост, които не осъзнаваш и не знаеш как да осмислиш. Вярваш в Бог, но не слушаш словата Му и не практикуваш истината. Нима можете да придобиете истината с такава вяра в Бог? Можете ли да навлезете в истината реалност? Можете ли да изживеете истинското подобие на човешко същество? Определено не.

(Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Какво означава човек да се стреми към истината (1))

Има и друга група хора, които не се стремят към физическо удобство. Те се опитват да правят нещата според собствените си капризи и да следват собствените си настроения. Когато са щастливи, са способни да понесат повече страдания, могат да работят непрекъснато през целия ден и, ако ги попитате дали се чувстват уморени, ще кажат: „Не съм уморен, как може изпълнението на дълга ми да ме умори!“. Но ако един ден са нещастни, ще бъдат недоволни, дори ако просто ги помолиш да отделят една допълнителна минута за нещо, а ако ги смъмриш малко, те ще кажат: „Спри да говориш! Чувствам се угнетен. Ако продължиш да говориш, няма да изпълня дълга си и това ще бъде по твоя вина. Ако не получа благословии в бъдеще, ти ще си виновен и ти ще понесеш цялата отговорност за това!“. Хората са непостоянни, когато са в ненормално състояние. Понякога ще са способни да страдат и да плащат цената, но друг път ще се оплакват от съвсем малко страдание и дори незначителен проблем ще ги разстрои. Когато са в лошо настроение, вече няма да искат да изпълняват дълга си, да четат Божиите слова, да пеят химни или да посещават събрания и да слушат проповеди. Ще искат просто да останат сами за известно време и ще е невъзможно някой да им помогне или да ги подкрепи. След няколко дни може би ще го преодолеят и ще се почувстват по-добре. Всичко, което не ги удовлетворява, ги кара да се чувстват угнетени. Този тип хора не са ли особено своенравни? (Да, така е.) Те са особено своенравни. Например, ако искат да заспят веднага, ще настояват да го направят. Ще кажат: „Уморен съм и искам да заспя веднага. Когато нямам никаква енергия, трябва да спя!“. Ако някой каже: „Не можеш ли да издържиш още десет минути? Тази задача ще приключи много скоро и тогава всички ще можем да си починем, какво ще кажеш?“. Те ще отговорят: „Не, трябва да си легна на мига!“. Ако някой ги убеди, те неохотно ще издържат още малко, но ще се чувстват угнетени и раздразнени. Често се чувстват угнетени по тези въпроси и не желаят да приемат помощ от братята и сестрите си или да бъдат наблюдавани от водачите. Ако допуснат грешка, не позволяват на другите да ги кастрят. Не желаят да бъдат въздържани по никакъв начин. Мислят си: „Вярвам в Бог, за да мога да намеря щастие. Защо тогава да си създавам трудности? Защо животът ми трябва да е толкова изтощителен? Хората трябва да живеят щастливо. Не бива да обръщат толкова внимание на тези правила и системи. Каква е ползата от това винаги да ги спазваме? Точно сега, в този момент, ще правя каквото си искам. Никой от вас не бива да казва нищо по този въпрос“. Този тип хора са особено своенравни и разпасани: те не си позволяват да търпят никакво въздържане, нито желаят да се чувстват въздържани в каквато и да е работна среда. Те не желаят да се придържат към правилата и принципите на Божия дом, не желаят да приемат принципите, които хората трябва да спазват в постъпките си, и дори не желаят да се съобразяват с това, което съвестта и разумът им подсказват, че трябва да правят. Те искат да правят каквото им е угодно, да правят това, което ги прави щастливи, което ще им носи полза и ще им създава удобство. Те смятат, че да живеят с това въздържане би нарушило волята им, че това би било вид самоизтезание, че би било твърде тежко за тях самите и че хората не бива да живеят така. Те смятат, че хората трябва да живеят свободно и волно, невъздържано да се отдават на плътта и желанията си, както и на домогванията и желанията си. Те смятат, че трябва да се отдават на всичките си идеи, да казват каквото си искат, да правят каквото си искат и да ходят където си искат, без да се съобразяват с последствията или с чувствата на другите хора, и най-вече без да се съобразяват със собствените си отговорности и задължения, или с дълга, който вярващите трябва да изпълняват, с истините реалности, които трябва да спазват и изживяват, или с жизнения път, който трябва да следват. Хората от тази група хора винаги искат да правят каквото им е угодно в обществото и сред другите хора, но където и да отидат, никога не могат да го постигнат. Те вярват, че Божият дом набляга на човешките права, предоставя на хората пълна свобода и че се грижи за човешката природа, за толерантността и търпимостта към хората. Те смятат, че след като дойдат в Божия дом, би трябвало да могат свободно да се отдават на плътта и желанията си, но тъй като в Божия дом има управленски закони и правила, те пак не могат да правят каквото си искат. Следователно тази тяхна негативна угнетяваща емоция не може да изчезне дори след като се присъединят към Божия дом. Те не живеят, за да изпълняват някакви отговорности или мисии, или за да станат истински хора. Вярата им в Бог не е свързана с това да изпълнят дълга си на сътворено същество, да завършат мисията си и да постигнат спасение. Независимо сред какви хора се намират, в каква среда се движат или с каква професия се занимават, крайната им цел е да намерят и да задоволят себе си. Целта на всичко, което правят, се върти около това, а самоудовлетворяването е тяхното желание през целия им живот и целта на техния стремеж.

(Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (5))

Един вид хора са ентусиасти в сърцето си, когато вярват в Бог. Те нямат против да изпълняват всякакъв дълг, както и да се справят с известни трудности, но темпераментът им е нестабилен — те са емоционални и капризни, непоследователни. Действат единствено според настроението си. Когато са щастливи, вършат добре работата, която им е възложена, и се разбират добре с когото и да си сътрудничат и с когото и да общуват. Освен това са готови да поемат и повече дълг — какъвто и дълг да изпълняват, имат чувство за отговорност към него. Ето така действат, когато са в добро състояние. Възможно е да има причина да са в добро състояние: вероятно са били похвалени за това, че се справят добре с дълга си, и са спечелили уважението и одобрението на групата. А може би много хора оценяват работата, която са свършили, и те са се надули като балон, който става все по-голям с всяка похвала. И така, те продължават да изпълняват един и същ дълг всеки ден, но през цялото време така и не разбират Божиите намерения, нито търсят истините принципи. Винаги действат въз основа на своето преживяване. Дали преживяването е истината? Надеждно ли е да се действа въз основа на преживяването? Дали това е в съгласие с истините принципи? Да се действа въз основа на преживяването не е в съгласие с принципите. Неизбежно ще има моменти, когато това ще претърпи провал. И така, един ден тези хора не изпълняват добре дълга си. Много неща се объркват и те са подложени на кастрене. Групата не е доволна от тях. Тогава те стават негативни: „Повече няма да изпълнявам този дълг. Справям се лошо. Всички сте по-добри от мен. Аз съм този, който за нищо не става. Който желае да го изпълнява, да започва!“. Някой разговаря с тях за истината, но тя не достига до тях и те не разбират, като казват: „Какво толкова има да се разговаря за това? Не ме интересува дали това е истината или не — ще изпълнявам дълга си, когато съм щастлив, и няма да го изпълнявам, когато не съм. Защо да усложняваме нещата? Сега няма да го изпълнявам, ще изчакам друг ден, когато съм щастлив“. Ето какви са тези хора през цялото време. Независимо дали в изпълнението на дълга си, четенето на Божиите слова, слушането на проповеди и посещението на сбирки, или във взаимодействието си с другите — във всичко, което се отнася до който и да е аспект от живота им, те разкриват състояние, което в един момент е облачно, а в следващия — слънчево, в един момент е въодушевено, а в следващия — унило, в един момент е студено, а в следващия — разгорещено, в един момент е негативно, а в следващия — положително. С две думи, състоянието им, добро или лошо, винаги е доста ясно изразено. Можеш да го видиш от пръв поглед. Те са непоследователни във всичко, което правят, като просто се отдават на темперамента си. Когато са щастливи, вършат работата си по-добре, а когато не са, са калпави — може дори да спрат да правят каквото и да било, и да се откажат. Каквото и да правят, те трябва да го правят според настроението си, според средата, според изискванията си. Изобщо нямат решимост да понасят трудностите, обгрижвани и разглезени са, истерични, неподвластни на разума, и не правят нищо, за да се овладеят. На никого не е позволено да ги обижда. Всеки, който го направи, става мишена за тяхното настроение, което идва като буря — а веднага след като премине, те са негативни и емоционално потиснати. Нещо повече, правят всичко въз основа на своите предпочитания. „Ако тази работа ми харесва, ще я свърша. Ако не ми харесва, няма да я свърша нито сега, нито никога. Който от вас желае, може да я свърши. Аз нямам нищо общо с това“. Що за човек е това? Когато е щастлив и състоянието му е добро, сърцето му се вълнува и казва, че иска да обича Бог. Толкова е развълнуван, че плаче, по лицето му се стичат горещи сълзи, ридае силно. Дали сърцето му наистина обича Бог? Състоянието да обичаш Бог със сърцето си е нормално, но като погледнеш нрава на такъв човек, неговото поведение и това, което разкрива, ще си помислиш, че е някое десетгодишно дете. Този негов нрав, неговият начин на живот, показва капризност. Такъв човек е непоследователен, не е отдаден, безотговорен и небрежен е във всичко, което прави. Никога не се подлага на трудности и не желае да поеме отговорност. Когато е щастлив, няма против да прави каквото и да било. Няма против малко трудности, а ако интересите му понесат удар, това също е в реда на нещата. Ако обаче е нещастен, няма да направи нищо. Що за човек е това? Нормално ли е подобно състояние? (Не.) Този въпрос излиза извън рамките на ненормалното състояние — това е проявление на крайна капризност, крайна глупост и невежество, крайна детинщина. Какъв е проблемът с капризността? Някои хора вероятно ще кажат: „Това е нестабилност на характера. Такива хора са твърде млади и са преминали през твърде малко трудности, а индивидуалността им все още не е оформена, затова в поведението им често се наблюдава капризност“. Факт е, че капризността не се интересува от възрастта: понякога и четиридесетгодишните, и седемдесетгодишните също са капризни. Как може да се обясни това? Капризността всъщност е проблем на нрава на човека, при това изключително сериозен проблем! Ако някой изпълнява важен дълг, този проблем може да забави изпълнението му и напредъка на делото, като причини загуби за интересите на Божия дом. При обичайния дълг също може понякога да повлияе и да попречи на нещата. По никакъв начин не е от полза за другите, за самия човек или за делото на църквата. Дребните задачи, които изпълнява такъв човек, и цената, която плаща, излизат на чиста загуба. Особено капризните хора са негодни да изпълняват дълг в Божия дом, а има много такива хора. Капризността е най-често срещаното проявление на покварения нрав. На практика всеки човек има такъв нрав. А какво представлява този нрав? Естествено, всеки покварен нрав е една разновидност на нрава на Сатана, а капризността е покварен нрав. Казано по-меко, това е да не обичаш истината или да не я приемаш. Казано с по-силни думи, това е да изпитваш неприязън към истината и да я мразиш. Могат ли капризните хора да се покорят на Бог? Със сигурност не могат. Могат за известно време, когато са щастливи и имат полза, но когато са нещастни и нямат полза, изпадат в ярост и се осмеляват да Му се противопоставят и да Го предадат. Те ще си кажат: „Не ме интересува дали това е истината или не — важното е да съм щастлив, да съм доволен. Ако съм нещастен, каквото и да каже някой, няма да помогне! Какво значение има истината? Какво значение има бог? Аз съм шефът!“. Що за покварен нрав е това? (Да мразиш истината.) Това е нрав на омраза към истината, на неприязън към нея. Има ли в него елемент на надменност и самонадеяност? Елемент на непримиримост? (Да.) Тук става въпрос за още едно безобразно състояние. Когато такива хора са в добро настроение, те са любезни с всички и отговорно изпълняват дълга си. Другите ги смятат за добри, покорни хора, за хора, които са готови да платят цената, които наистина обичат истината. Станат ли негативни обаче, те ще се откажат от дълга си, ще се оплакват и даже ще бъдат неподвластни на разума. Тук се проявява тяхната порочна страна. На никого не е позволено да ги упреква. Те дори ще кажат: „Разбирам всяка истина, просто не я практикувам. Достатъчно ми е само да съм си спокоен!“. Какъв нрав е това? (Порочност.) Тези зли хора не просто са готови да се съпротивляват на всеки, който би могъл да ги кастри, а дори биха го наранили и биха му навредили досущ като зли демони. Никой не би се осмелил да се забърка с тях. Не е ли това крайно капризно и порочно от тяхна страна? Дали този проблем е свързан с младостта? Ако бяха по-възрастни, нямаше ли да са капризни? Ако бяха по-възрастни, щяха ли да бъдат по-сериозни и рационални? Не. Това не е въпрос на тяхната индивидуалност или на тяхната възраст. В тях се крие дълбоко вкоренен покварен нрав. Те се ръководят от покварения нрав и живеят съобразно този покварен нрав. Има ли покорство в човек, който живее с покварен нрав? Може ли той да търси истината? Има ли част от него, която обича истината? (Не.) Не, няма нищо такова.

(Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. На какво точно разчитат хората, за да живеят?)

Ако хората, изправени пред даден проблем, са твърде своенравни и настояват на собствените си идеи, без да търсят истината, това е много опасно. Бог ще отритне тези хора и ще ги отхвърли. Какви ще бъдат последствията от това? Със сигурност може да се каже, че съществува опасност те да бъдат отстранени. Онези обаче, които търсят истината, могат да получат просветлението и напътствието на Светия Дух и в резултат на това да получат Божията благословия. Двете различни нагласи — да се търси и да не се търси истината — могат да те доведат до две различни състояния и до два различни резултата. Какъв резултат предпочитате? (Предпочитам да получа Божието просветление.) Ако хората искат да бъдат просветлени и водени от Бог и да получат Божията благодат, каква трябва да е тяхната нагласа? Те често трябва да имат нагласа за търсене и покорство пред Бог. Независимо дали изпълнявате дълга си, общувате с другите или се справяте с някакъв конкретен проблем, пред които сте изправени, трябва да имате нагласа за търсене и покорство. С такава нагласа може да се каже, че донякъде имаш богобоязливо сърце. Способността да търсите истината и да ѝ се покорявате е пътят към това да се боите от Бог и да отбягвате злото. Ако ти липсва нагласа на търсене и покорство, а вместо това се вкопчваш в себе си, ако си упорито враждебен, ако отказваш да приемеш истината и изпитваш неприязън към истината, тогава естествено ще извършиш много злодеяния. Това ще е извън вашия контрол! Ако хората никога не потърсят истината, за да разрешат този проблем, крайната последица ще бъде, че колкото и много да изживяват, в колкото и ситуации да попадат, колкото и уроци да им нагласява Бог, те пак няма да разберат истината и в крайна сметка ще останат неспособни да навлязат в истината реалност. Ако хората не притежават истината реалност, те няма да са способни да следват Божия път, а ако никога не са способни да следват Божия път, тогава те не са хора, които се боят от Бог и отбягват злото. Хората непрекъснато говорят, че искат да изпълняват дълга си и да следват Бог. Толкова ли са прости нещата? Категорично не. Тези неща са изключително важни в живота на хората! Не е лесно човек да изпълнява добре дълга си, за да удовлетвори Бог, да се бои от Бог и да отбягва злото. Но ще ви кажа един принцип на практикуване: ако имаш нагласа на търсене и покорство, когато ти се случи нещо, това ще те предпази. Крайната цел не е да бъдеш защитен. Целта е да те накара да разбереш истината, да си способен да навлезеш в истината реалност и да постигнеш Божието спасение — това е крайната цел.

(Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част)

Тези, които наистина вярват в Бог, са хора, които се занимават със своята истинска работа, желаят да изпълняват дълга си, способни са да се заемат с дадена работа и да я вършат добре според заложбите си и правилата на Божия дом. Разбира се, в началото може да е трудно да се адаптираш към този живот. Може да се чувстваш физически и психически изтощен. Ако обаче наистина имаш решимостта да свършиш своята част и желание да станеш нормален и добър човек и да постигнеш спасение, тогава трябва да платиш известна цена и да позволиш на Бог да те дисциплинира. Когато изпитате желание да сте своенравни, трябва да се опълчите срещу него и да се избавите от него, като постепенно намалявате своеволието и егоистичните си желания. Трябва да търсите Божията помощ за решаващи въпроси, в решителни моменти и при решаване на важни задачи. Ако наистина имаш решителност, тогава трябва да помолиш Бог да те укорява и дисциплинира, и да те просветли, за да можеш да разбереш истината, и така ще постигнеш по-добри резултати. Ако наистина имаш решителност и се молиш на Бог в Негово присъствие и Го умоляваш, Бог ще действа. Той ще промени състоянието и мислите ти. Ако Светият Дух свърши малко от делото Си, малко да те докосва и малко да те просветлява, сърцето ти ще се промени и състоянието ти ще се преобрази. Когато тази трансформация настъпи, ще почувстваш, че не е угнетяващо да живееш по този начин. Угнетеното ти състояние и емоции ще се преобразят и облекчат, ще бъдат по-различни от преди. Ще почувствате, че този начин на живот не е уморителен. Ще намерите удоволствие да изпълнявате дълга си в Божия дом. Ще почувствате, че е хубаво да живеете, да постъпвате и да изпълнявате дълга си по този начин, да понасяте трудности и да плащате цена, да спазвате правилата и да вършите нещата въз основа на принципите. Ще почувствате, че това е животът, който нормалните хора би трябвало да имат. Когато живеете според истината и изпълнявате дълга си добре, ще почувствате, че сърцето ви е стабилно и спокойно и че животът ви е смислен. Ще си помислите: „Защо не знаех това преди? Защо бях толкова своенравен? Преди живеех според философиите и нрава на Сатана, не живеех нито като човек, нито като призрак, и колкото повече живеех, толкова по-мъчително се чувствах. Сега, когато разбирам истината, мога да се отърва донякъде от покварения си нрав и да почувствам истинско спокойствие и радост от живота, прекаран в добро изпълнение на дълга и практикуване на истината!“. Дали тогава настроението ви няма да се е променило? (Да, така е.) След като осъзнаеш защо преди си чувствал живота си угнетен и нещастен, след като откриеш първопричината за страданието си и разрешиш проблема, ще има надежда да се промениш. […] На първо място, те трябва да се научат да се занимават с истинската си работа, да поемат отговорностите и задълженията на възрастен и нормален човек, а след това да се научат да спазват правилата, да приемат управлението, надзора и кастренето в Божия дом и да изпълняват добре дълга си. Това е правилната нагласа, която човек със съвест и разум трябва да възприеме. На второ място, те трябва да имат правилно разбиране и познаване на отговорностите, задълженията, мислите и гледните точки, които включват съвестта и разума на нормалната човешка природа. Трябва да се отървеш от своите негативни емоции и угнетеност и да посрещаш правилно различните трудности, които възникват в живота ти. За теб това не са допълнителни неща или бреме, или окови, а по-скоро нещо, което ти като нормален възрастен човек трябва да понасяш. Това означава, че всеки възрастен човек, независимо от пола, независимо от заложбите си, независимо от това колко си компетентен или какви таланти притежаваш, трябва да понася всички неща, които възрастните хора би трябвало да понасят, включително средата на живот, към която възрастните трябва да се приспособят, отговорностите, задълженията и мисиите, които трябва да поемаш, и работата, която трябва да свършиш. Първо, трябва да приемеш тези неща положително, вместо да очакваш другите да те обличат и хранят, или да разчиташ на плодовете на чуждия труд, за да се прехранваш. Освен това трябва да се научиш да се приспособяваш и да приемаш различни видове правила, разпоредби и управление, да приемаш управленските закони на Божия дом и да се научиш да се приспособяваш към съществуването и живота сред други хора. Трябва да притежаваш съвестта и разума на нормалната човешка природа, да подхождаш правилно към хората, събитията и нещата около теб, правилно да се справяш с различните проблеми, с които се сблъскваш, както и да ги разрешаваш правилно. Това са все неща, с които един човек с нормална човешка природа трябва да се справя. Може също така да се каже, че това е животът и средата на живот, с които един възрастен човек би трябвало да се сблъска. Например като възрастен човек трябва да разчиташ на собствените си способности, за да издържаш и изхранваш семейството си, независимо колко труден може да бъде животът ти. Това е несгодата, която трябва да понесеш, отговорността, която трябва да поемеш, и задължението, което трябва да изпълниш. Трябва да поемеш отговорностите, които един възрастен би трябвало да поеме. Независимо колко страдания понасяш или колко висока цена плащаш, независимо колко тъжен се чувстваш, трябва да преглътнеш оплакванията си и не бива да проявяваш негативни емоции или да се оплакваш от някого, защото това е нещо, което се очаква от възрастните да понесат. Като възрастен трябва да поемеш тези неща — без да се оплакваш или противопоставяш, и най-вече без да ги избягваш или отхвърляш. Да се носиш по течението на живота, да бездействаш, да правиш нещата както ти харесва, да бъдеш своенравен или капризен, да правиш това, което искаш, и да не правиш това, което не искаш — това не е нагласата, която един възрастен човек трябва да има в живота. Всеки възрастен човек трябва да поеме отговорностите си на възрастен, независимо колко голям е натискът, с който се сблъсква, като например несгоди, болести и дори различни затруднения — това са неща, които всеки трябва да преживее и понесе. Те са част от живота на нормалния човек. Ако не можеш да понасяш натиск или страдания, това означава, че си твърде крехък и безполезен. Който живее, трябва да понася това страдание, и никой не може да го избегне. Независимо дали в обществото, или в Божия дом, то е еднакво за всички. Това е отговорността, която трябва да понесеш, тежкото бреме, което един възрастен трябва да носи, нещото, което трябва да понася и което не бива да избягва. Ако винаги се опитваш да избягаш или да се отървеш от всичко това, тогава твоите угнетяващи емоции ще излязат наяве и винаги ще те впримчват. Ако обаче можеш правилно да разбереш и да приемеш всичко това и да го разглеждаш като необходима част от твоя живот и съществуване, тогава тези въпроси не би трябвало да са причина за появата на негативни емоции у теб. От една страна, трябва да се научиш да поемаш отговорностите и задълженията, които възрастните би трябвало да имат и да поемат. От друга страна, трябва да се научиш да съжителстваш хармонично с другите в твоята жизнена и работна среда с нормална човешка природа. Не прави просто това, което ти харесва. Каква е целта на хармоничното съжителство? Тя е да свършиш по-добре работата и да изпълниш по-добре задълженията и отговорностите, които ти, като възрастен човек, би трябвало да свършиш и да изпълниш, да сведеш до минимум загубите, причинени от проблемите, с които се сблъскваш в работата си, и да постигнеш максимални резултати и ефективност в нея. Ето какво би трябвало да постигнеш. Ако притежаваш нормална човешка природа, трябва да постигнеш това, когато работиш сред хората. Що се отнася до натиска в работата, независимо дали той идва от Горното или от Божия дом, или е натиск, оказван върху теб от твоите братя и сестри, той е нещо, което трябва да понесеш. Не можеш да кажеш: „Натискът е твърде голям, затова няма да го направя. Аз търся просто развлечения, лекота, щастие и удобство в изпълнението на моя дълг и в работата в Божия дом“. Това няма да проработи. Това не е мисъл, която един нормален възрастен човек трябва да притежава, а Божият дом не е място, където да отдаваш на удобство. Всеки човек поема определен натиск и риск в живота и в работата си. Във всяка работа, особено в изпълнението на дълга ти в Божия дом, трябва да се стремиш към оптимални резултати. На по-високо ниво това е учението и изискването на Бог. На по-ниско ниво това е отношението, гледната точка, критерият и принципът, които всеки човек трябва да възприеме в постъпките и действията си. Когато изпълняваш дълга си в Божия дом, трябва да се научиш да спазваш неговите правила и системи, да се научиш да изпълняваш, да научиш правилата и да постъпваш добре. Това е съществена част от постъпките на човека. Не бива да прекарваш цялото си време в развлечения, вместо да работиш, да не се замисляш сериозно за нищо и да пропиляваш дните си или безразсъдно да извършваш злосторничества и да се стремиш към собствения си начин на живот, както правят невярващите. Не карай другите да те презират, не ставай трън в очите им, не ги дразни, не карай всички да те отбягват или да те отхвърлят и не се превръщай в пречка или спънка за всяка работа. Такива са съвестта и разумът, които един нормален възрастен човек трябва да притежава, и отговорността, която всеки нормален възрастен човек трябва да носи.

(Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (5))