Слова на Всемогъщия Бог от последните дни

Когато се заговори за Павел, вие се сещате за историята му и ви идват на ум някои разкази за него, които са неточни и не отговарят на реалността. Той бе обучаван от родителите си от малък и доби от Мен живот, а в резултат от Моето предопределение — и заложбите, които изисквам. На 19-годишна възраст беше изчел различни книги за живота; следователно не е нужно да навлизам в подробности за това как, благодарение на заложбите си и на озарението и просветлението, дарени му от Мен, Павел не само говореше с немалко проникновение по духовни въпроси, но и бе способен да вникне в Моите намерения. Естествено, това не изключва съчетанието от външни и вътрешни фактори. При все това единственият му недостатък бе, че поради даровитостта си той често се отдаваше на многословие и хвалби. Поради непокорството си, което отчасти беше пряко отражение на архангела, той положи какви ли не усилия да Ме предизвика, когато Се превъплътих за първи път. Той бе от онези, които не вникват в словото Ми, а и мястото Ми в сърцето му вече бе изчезнало. Хора като него пряко се противопоставят на Моята божественост, а Аз ги поразявам и те се прекланят пред Мен и признават греховете си чак в самия край. Затова, след като се възползвах от силните му страни — което ще рече, след като работи за Мен известно време — Павел пак се върна в старото си русло и макар и да не се бунтуваше открито срещу словото Ми, бунтуваше се срещу духовните Ми напътствия и просвещение и така обезсмисли всичко, което беше свършил преди това; иначе казано, венецът на славата, за който говореше, се превърна в куха фраза, в плод на собственото му въображение, защото и до днес той е обект на правосъдието Ми, стегнат в Моите окови.

(Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Словата на Бог към цялата вселена, Глава 4)

Сред търсещите живот Павел беше човек, непознаващ собствената си същина. Той изобщо не беше смирен и покорен, нито познаваше същността си, противопоставяща се на Бог. И така, той не беше преминал през подробни преживявания и не беше човек, практикуващ истината. […] Павел не познаваше собствената си същност или поквара, а още по-малко осъзнаваше непокорството си. Той никога не споменаваше презрителната си съпротива на Христос, нито пък изпитваше особено съжаление. Даваше само кратко обяснение и дълбоко в сърцето си така и не се предаде изцяло на Бог. Въпреки че падна по пътя за Дамаск, той не се вгледа дълбоко в себе си. Задоволи се само да продължи да работи и не смяташе, че е от особено значение да опознае себе си и да промени стария си нрав. За да се утеши и да си прости миналите грехове, за него беше достатъчно само да говори истината, да предоставя ресурс на другите като мехлем за съвестта си и повече да не преследва учениците на Исус. Стремеше се единствено към бъдещия венец и към временна работа; целта му бе да добие обилна благодат. Павел не се стремеше към достатъчна истина, нито се стремеше да напредне по-дълбоко в истината, която не бе разбрал преди. Следователно, може да се каже, че себепознанието му е подправено и че не е приел наказание или съд. Способността му да работи не означава, че е познавал собствената си природа или същност; той полагаше усилия само за видимите практики. При това, той се стремеше не към промяна, а към познание. Делото му изцяло се дължеше на появата на Исус по пътя за Дамаск. Първоначално той нямаше намерение да се захване с такова дело, а и това дело не възникна, след като бе приел старият му нрав да бъде скастрен. Както и да работеше, предишният му нрав си остана непроменен, поради което не успя да изкупи миналите си грехове с работата си, а просто изигра определена роля за църквите в онези времена. За такъв човек, чийто предишен нрав не се промени — тоест, който не получи спасение и съвсем не притежаваше истината — Павел беше категорично неспособен да стане един от приетите от Господ Исус. Той не бе изпълнен с любов и страх към Исус Христос, нито умееше да търси истината, а и съвсем не се интересуваше от тайнството на въплъщението. Той бе просто изкусен софист, нежелаещ да сведе глава пред никой по-висшестоящ от него или притежаващ истината. Той завиждаше на личностите и на истините, противоречащи или враждебни на самия него, и предпочиташе талантливи хора, впечатляващи с чудесния си имидж и с ерудицията си. Павел не обичаше да контактува с бедняци, търсещи истинския път и милеещи само за истината, а вместо това се занимаваше с по-висшестоящи личности от религиозни организации, които говореха само за доктрини и притежаваха пребогати знания. Той не обичаше новото дело на Светия Дух и не го беше грижа за динамиката на новото дело на Светия Дух. Вместо това, той отдаваше предпочитание на правила и доктрини, поставени по-високо от универсалните истини. Ако погледнем цялостния му стремеж и изконната му същност, той не заслужава да бъде наречен стремящ се към истината християнин, а още по-малко верен служител в Божия дом, защото лицемерието му беше преголямо, а непокорството му твърде силно. Макар и да е познат като слуга на Господа Исус, той беше съвсем негоден да прекрачи портите на небесното царство, защото действията му от начало до край не бяха праведни. Трябва да гледаме на него просто като на човек, проявил лицемерие и извършвал неправди, но все пак работил за Христос. Макар и да не може да се определи като зъл, би било подходящо да го определим като човек, извършвал неправди. Той свърши много работа, но не трябва да съдим за него по обема работа, а по качеството и същността на делата му. Само по този начин можем да стигнем до същността на въпроса. Той неизменно вярваше: „Способен съм да работя, по-добър съм от повечето други хора; проявявам внимание към бремето на Господ, както никой друг и никой друг не изпитва толкова дълбоко разкаяние като мен, защото великата светлина ме озари, аз видях великата светлина и затова моето покаяние е по-силно от всяко друго“. Такива мисли таеше Павел в сърцето си по онова време. В края на своето дело той каза: „Аз войнствах, пътя свърших, за мен се пази венецът на правдата“. Войнстването му, пътят му, делото му бяха изцяло подчинени на стремежа му да добие венеца на правдата и той не напредваше активно. При все че не вършеше работата си нехайно, може да се каже, че я изпълняваше като изкупление за грешките си, за да успокои съвестта си. Надеждата му бе да завърши делото си, да извърви пътя си и да свърши битката си час по-скоро, за да може по-бързо да се увенчае със заветния венец на праведността. Павел не копнееше да срещне Господ Исус с неговия опит и истинско познание, а по-бързо да приключи делото си, за да може, когато се изправи пред Господа Исус, да се сдобие с наградите, които е спечелил с работа. Той използва работата си, за да се утеши и да сключи сделка в замяна на бъдещия венец. Той не се стремеше към истината, нито към Бог, а само към венеца. Как би могъл такъв стремеж да е според изискванията? Мотивацията му, работата му, платената от него цена и всички негови усилия — всички те бяха обхванати от чудните му фантазии и делото му бе изцяло подчинено на собствените му желания. Вършейки цялото си дело, той плащаше цената без капка желание. Павел просто се беше заел да сключи сделка. Той не полагаше усилия с охота, за да изпълни дълга си, а полагаше усилия с охота, за да постигне целта на тази сделка. Нима усилия като неговите имат стойност? Кой би похвалил нечистите му усилия? Кой би имал интерес към тях? Работата му бе изпъстрена с мечти за бъдещето; тя бе изпълнена с грандиозни планове и не съдържаше път към промяна на човешкия нрав. Така че голяма част от доброжелателството му беше престорено; делото му не предоставяше живот, а бе престорена вежливост; Павел договаряше сделка. Как би могла работа от този вид да поведе човека по пътя на възстановяването на първоначалния му дълг?

(Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Успехът или неуспехът зависят от пътя, по който върви човек)

Когато погледнете всички начини, по които Павел се е представял, трябва да сте в състояние да видите неговата природа същност и да сте напълно способни да заключите, че посоката, целите, източникът и мотивацията на неговите стремежи бяха погрешни и че тези неща бяха бунтовни и се противопоставяха на Бог, не се харесваха на Бог и Той ги мразеше. Кой е първият основен начин, по който Павел се представи? (Той се е трудил и е работил в замяна на венец.) Къде го видяхте да се представя по този начин или видяхте, че е в това състояние? (Чрез думите му.) Чрез неговите известни сентенции. Обикновено известните сентенции са положителни и са полезни и ползотворни за тези, които имат решителност, надежда и стремление. Те могат да насърчават и да мотивират такива хора. Каква обаче беше функцията на известните сентенции на Павел? Той имаше много такива. Можете ли да рецитирате някоя от по-известните? („Аз се подвизах в доброто войнстване, пътя свърших, вярата опазих; отсега нататък се пази за мене венецът на правдата“ (2 Тимотей 4:7-8).) Кой аспект от неговата природа същност представляват тези думи? Как трябва да го окачествим според истината? (На надменност, самоправедност и сключване на сделка с Бог.) Надменната му природа го подтикна да изрече тези думи — той не би тичал в състезанието, не би работил или дори не би вярвал в Бог, ако накрая нямаше венец. След като са изслушали толкова много проповеди, сега хората трябва да са способни да разпознаят разкритото от Павел проявление и състояние, но можете ли да го окачествите? Когато казваме „да обобщим“, имаме предвид да окачествим нещо. Думите, които използвате, за да окачествите нещо, са истинско разбиране. Когато можеш да определиш нещо точно, това доказва, че виждаш въпроса ясно. Когато не можеш да окачествиш нещо, а само копираш окачествяванията на други хора, това доказва, че не го разбираш истински. Какъв начин на мислене или какво състояние подтикна Павел да каже тези думи в онзи момент? Какво намерение го подбуди да стори това? Каква е същността на неговите стремежи, която тези думи ви показват? (Да придобие благословии.) Той тичаше усърдно, отдаваше всичко и даваше толкова много от себе си, защото намерението му беше да придобие благословии. Това беше неговата природа същност и това се таеше в най-съкровеното кътче на сърцето му. […] Павел виждаше подвизаването в доброто войнстване, тичането в състезанието, вършенето на работа, отдаването на всичко и дори поенето на църквата като разменна монета, която може да използва в замяна за венеца на правдата и като път към него. Затова, независимо дали страдаше, дали отдаваше всичко или тичаше в състезанието, независимо колко много страдаше, единствената цел в ума му беше да получи венеца на правдата. Той смяташе, че преследването на венеца на правдата и преследването на благословиите са подходяща цел на вярата в Бог, а страданието, отдаването на всичко, работата и тичането в състезанието са пътища към това. Цялото му външно добро поведение беше за показ. Той го правеше в замяна на получаване на благословии най-накрая. Това е първият от най-големите грехове на Павел.

Всичко, което Павел каза и направи, това, което разкри, намерението и целта както на работата му, така и на състезанието, в което тичаше, а също и отношението му към тези двете — има ли нещо в тези неща, което е в съответствие с истината? (Не, няма.) В него няма нищо, което да е в съответствие с истината, и нищо от това, което направи, не е съгласно това, което Господ Исус заръча на хората да правят. Размишляваше ли обаче над това? (Не, не е размишлявал.) Той изобщо никога не размишляваше над това, нито търсеше. Какво основание имаше тогава да допуска, че мисленето му е правилно? (Неговите представи и фантазии.) В това има един проблем. Как би могъл да превърне нещо, което си е въобразил, в цел, която ще преследва през целия си живот? Обмислял ли го е някога или запитвал ли се е: „Правилно ли е това, което мисля? Другите хора не мислят така, само аз мисля така. Това проблем ли е“? Той не само нямаше тези съмнения, но и записваше мислите си в писма и ги изпращаше до всички църкви, за да могат всички да ги прочетат. Какво е естеството на това поведение? В това има проблем. Защо той никога не се усъмни дали мисленето му е съгласно истината, не потърси истината или не я сравни с казаното от Господ Исус? Вместо това той разглеждаше това, което си въобразяваше, и това, което в представите си смяташе за правилно, като цели, които трябва да преследва. Какъв е проблемът тук? Той се отнасяше към това, което си въобразяваше и което смяташе за правилно, като към истината и като към цел, която трябва да бъде преследвана. Не е ли това изключително надменно и самоправедно? Имаше ли Бог място в сърцето му все пак? Беше ли Павел способен все пак да се отнася към Божиите слова като към истината? Ако той не беше способен да се отнася към Божиите слова като към истината, тогава какво би било отношението му към Бог? И той ли искаше да бъде бог? В противен случай той нямаше да гледа на това, което си въобразяваше в собствените си мисли и представи, като на цели, които трябва да преследва, нито би преследвал своите представи или това, което си въобразяваше, сякаш са истината. Той вярваше, че това, което мисли, е истината и че то е съгласно истината и Божиите намерения. Той също така споделяше това, което смяташе за правилно с братята и сестрите в църквите и им го внушаваше, като караше всички да се придържат към нелепите неща, които казваше. Той подмени словата на Господ Исус със своите собствени думи и използваше тези свои нелепи думи, за да свидетелства, че за него да живее е христос. Не е ли това вторият голям грях на Павел? Този проблем е изключително сериозен!

(Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Как да се разпознае природата същност на Павел)

Павел има още един сериозен грях, а именно, че вършеше работата си изцяло въз основа на своите умствени заложби, академични познания, богословски познания и теория. Това е нещо, което се отнася до неговата природа същност. Трябва да обобщите това и после да изследвате какво е отношението му към тези неща. Това е много съществен и важен грях и хората трябва да го разберат. […] Какво притежаваше Павел по рождение? (Вродените си способности.) По природа Павел беше умен, красноречив, изразяваше се добре и не се стесняваше да говори пред хора. Нека сега се съсредоточим върху разговора за неговите вродени способности, дарби, интелигентност, умения, както и за знанията, които усвои през целия си живот. Какво означава фактът, че той беше добър оратор? По какъв начин той се разкри и представи? Обичаше да бръщолеви за възвишени теории. Той постоянно говореше за дълбокомислени духовни доктрини, теории и познания, както и за известните си текстове и сентенции, които хората често споменават. Коя е тази една дума, която обобщава думите на Павел? (Празни.) Празните думи градивни ли са за хората? Когато чуят тези думи, те се чувстват окуражени, но след известно време поривът им затихва. Нещата, за които Павел говореше, бяха смътни и илюзорни, неща, които всъщност не можеш да изложиш с конкретни термини. В теориите, за които той говореше, не можеш да намериш никакъв път за практикуване или посока, в която да практикуваш. Не можеш да намериш нищо, което да можеш да приложиш точно в реалния живот — било то теории или основи, нито една от тях не е приложима в реалния живот. Затова казвам, че религиозните теории и духовните доктрини, за които той говореше, са празни, непрактични думи. С каква цел говореше Павел за тези неща? Някои хора казват: „Той винаги е говорил за тези неща, защото е искал да спечели повече хора на своя страна и да ги накара да му се възхищават и да го боготворят. Той е искал да заеме мястото на Господ Исус и да придобие повече хора. Ако беше придобил много хора, нямаше ли да бъде благословен?“. По тази тема ли искаме да говорим днес? (Не.) Напълно нормално е човек, който не е бил кастрен, не е бил съден или наказван, не е преминал през изпитания или облагородяване, който има дарби като неговите и има природата същност на антихрист, да се перчи по този начин и да проявява поведението, което той проявяваше, така че няма да се задълбочаваме в този въпрос. В какво ще се задълбочим? В същността на този негов проблем, първопричината и мотивацията му да върши тези неща и това, което го подтикваше да действа по този начин. Независимо дали хората днес ще възприемат всички неща, за които той говореше, като доктрина, теории, богословско познание, вродени дарби или като собствената му интерпретация на нещата, в общи линии най-големият проблем на Павел е, че той се отнасяше към неща, които идваха от човешката воля, като към истината. Затова той се осмеляваше да използва тези богословски теории решително, смело и открито, за да спечели хората на своя страна и да ги учи. Това е същността на проблема. Този проблем сериозен ли е? (Да, сериозен е.) Към кои неща се отнасяше като към истината? Към дарбите, с които е роден, както и към познанията и богословските теории, които усвояваше през целия си живот. Неговите богословски теории бяха научени от учители, от четене на писанията и също така породени от това, което той разбираше и си въобразяваше. Той се отнасяше към представите и фантазиите на човешкото си разбиране като към истината, но това не беше най-сериозният проблем, имаше още по-голям. Той се отнасяше към тези неща като към истината, но по онова време смяташе ли, че тези неща са истината? Имаше ли понятие кое е истината? (Не, не е имал.) Тогава как се отнасяше той към тези неща? (Като към живот.) Той се отнасяше към всички тези неща като към живот. Той мислеше, че колкото повече проповеди може да изнесе или колкото са по-възвишени те, толкова по-велик би бил животът му. Той се отнасяше към тези неща като към живот. Сериозен ли е този проблем? (Да, сериозен е.) Какво влияние оказа това? (Това е оказало влияние върху пътя, който той е следвал.) Това е единият аспект на нещата. Какво още? (Той е смятал, че получаването на тези неща ще му донесе спасение и ще му позволи да влезе в небесното царство.) Това все така е свързано с получаването на благословии. Той смяташе, че колкото по-велик е животът му, толкова по-големи са шансовете му да влезе в небесното царство и да се възнесе на небето. По какъв друг начин може да се нарече „възнасянето на небето“? (Да царува и да упражнява власт заедно с Бог.) Целта му да влезе в небесното царство беше да царува и да упражнява власт заедно с Бог, но това не беше крайната му цел, той имаше още една цел. Той говореше за нея. Как се изрази? („Защото за мене да живея е христос, а да умра — придобивка“ (Филипяни 1:21).) Той каза, че за него да живее е христос, а да умре — придобивка. Какво означава това? Че ще се превърне в бог, след като умре? Амбицията му не знае граници! Проблемът му е толкова тежък! И така, погрешно ли е да разнищваме случая на Павел? Съвсем не. Той никога не биваше да се отнася към дарбите си и познанията, които усвои, като към живот. Това е третият му голям грях.

(Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Как да се разпознае природата същност на Павел)

„Павел, с божията воля призован да бъде апостол на Исус христос“. Павел често използва тази фраза и тя е съдържателна фраза. Поначало знаем, че Павел е апостол на Господ Исус Христос. И така, от гледна точка на Павел, кой е Господ Исус Христос? Той е Човешкият Син и втори след Бог, който се намира в небето. Независимо дали наричаше Господ Исус Христос Учител или Го наричаше Господ, от гледна точка на Павел, Христос на земята не беше Бог, а по-скоро човек, който може да учи хората и да ги убеди да Го следват. Каква беше функцията на Павел като апостол на такъв човек? Да проповядва евангелието, да посещава църквите, да изнася проповеди и да пише писма. Той вярваше, че върши тези неща от името на Господ Исус Христос. В сърцето си той си мислеше: „Ще ти помогна, като отида там, където не можеш да идеш, и ще погледна от твое име местата, на които не искаш да ходиш“. Това е понятието на Павел за апостол. В съзнанието си класифицираше и себе си, и Господ Исус като обикновени хора. Той виждаше себе си и Господ Исус Христос като равни, като човешки същества. В съзнанието му нямаше съществена разлика между позициите им, нито имаше разлика в идентичността им, да не говорим за служението им. Само имената, възрастта, семейните обстоятелства и произходът им бяха различни и те имаха различни външни дарби и познания. В мислите си Павел беше същият като Господ Исус Христос във всяко друго отношение и също можеше да се нарече Човешки Син. Единствената причина, поради която той беше втори след Господ Исус Христос, беше, че той самият беше апостол на Господ Исус. Той упражняваше могъществото на Господ Исус Христос и беше изпратен от Господ Исус Христос да посещава църквите и да върши църковна работа. Павел вярваше, че такава е позицията и идентичността му като апостол — така я тълкуваше. Освен това във фразата „Павел, … призован да бъде апостол на Исус христос“ една от думите е „призован“. От тази дума можем да разберем начина на мислене на Павел. Защо използва четирите думи: „с божията воля призован“? Той не мислеше, че е призован от Господ Исус Христос да бъде Негов апостол. Мислеше си: „Господ Исус христос няма могъществото да ми нарежда да правя каквото и да било. Не върша това, което той заповяда. Не върша нищо за него. По-скоро върша тези неща по волята на бог, който се намира в небето. Аз съм същият като господ Исус христос“. Това показва още нещо — Павел смяташе, че Господ Исус Христос е човешки син, точно като него. Четирите думи: „с божията воля призован“ разкриват как дълбоко в сърцето си Павел отрича идентичността на Господ Исус Христос и се съмнява в нея. Павел каза, че е апостол на Господ Исус Христос по Божията воля, че Бог му е наредил това, че е бил предопределен и утвърден от Бог и че е станал апостол на Господ Исус Христос, защото Бог го е призовал и е пожелал това. В съзнанието на Павел това беше връзката между самия него и Господ Исус Христос. Това обаче дори не е най-лошото. Кое е най-лошото? Това, че Павел смяташе, че е апостол на Господ Исус Христос по Божията воля, а не по волята на Господ Исус Христос, че не Господ Исус го е призовал, а Бог, който се намира в небето, го е накарал да го направи. Той смяташе, че никой няма могъществото или пригодността да го направи апостол на Господ Исус Христос, че само Бог, който се намира в небето, има това могъщество и че той е напътстван директно от Бог, който се намира в небето. И така, какво показва това? Дълбоко в сърцето си Павел вярваше, че Бог, който се намира в небето, е на първо място, а самият той е на второ. Къде тогава поставяше Господ Исус? (На същата позиция като себе си.) Това е проблемът. С устните си той провъзгласи, че Господ Исус е Христос, но не призна, че същността на Христос е тази на Бог. Той не разбираше връзката между Христос и Бог. Именно тази липса на разбиране причини толкова сериозен проблем. В какво се състоеше сериозността на този проблем? (Той не е признавал, че Господ Исус е въплътен Бог. Той е отричал Господ Исус.) Да, това наистина е сериозно. Той отричаше, че Господ Исус Христос е въплътеният Бог, че когато слезе от небето на земята, Господ Исус Христос е плътта Божия и че Господ Исус е Божието въплъщение. Не означава ли това, че Павел отричаше съществуването на Бог на земята? (Да, така е.) Ако е отричал съществуването на Бог на земята, тогава би ли могъл да признае словата на Господ Исус? (Не, не би могъл.) Ако не е признавал словата Му, тогава би ли могъл да ги приеме? (Не, не би могъл.) Той не приемаше словата, ученията или идентичността на Господ Исус Христос. Би ли могъл тогава да приеме делото на Господ Исус Христос? (Не, не би могъл.) Той не приемаше делото, което Господ Исус Христос вършеше, нито приемаше факта, че Господ Исус Христос е Бог, но това не беше най-лошото. Кое беше най-лошото? Преди две хиляди години Господ Исус дойде на земята, за да извърши най-голямото от всички дела — делото на изкуплението в Епохата на благодатта, където Той се въплъти, стана подобие на греховна плът и беше прикован на кръста като принос за грях за цялото човечество. Това беше ли голямо дело? (Да, било е.) Това беше делото на изкуплението на цялото човечество и беше извършено от Самия Бог, но Павел упорито го отричаше. Той отричаше, че делото на изкуплението, извършено от Господ Исус, беше извършено от Самия Бог, с което отрече факта, че Бог вече беше извършил делото на изкуплението. Сериозен проблем ли е това? Изключително сериозен е! Павел не само не се опита да разбере факта на разпятието на Господ Исус Христос, но и не го признаваше, а да не го признава означава да го отрича. Той не признаваше, че Бог е Този, Който е бил разпънат и е изкупил цялото човечество, нито признаваше, че Бог е служил като принос за грях за цялото човечество. Това означава, че той не признаваше, че цялото човечество беше изкупено, след като Бог извърши Своето дело, или че греховете на хората бяха опростени. В същото време той смяташе, че греховете му не са опростени. Той не признаваше факта, че Господ Исус е изкупил човечеството. От негова гледна точка всичко това беше изтрито. Това е най-сериозният проблем. Току-що споменах, че Павел е най-големият антихрист през последните две хиляди години. Този факт вече е разкрит. Ако тези факти не бяха записани в Библията и Бог беше казал, че Павел се е противопоставил на Бог и че е антихрист, щяха ли хората да повярват в това? Категорично нямаше да повярват. За щастие Библията пази писмени свидетелства за писмата на Павел и в тези писма има фактическо доказателство. В противен случай нямаше да има нищо, което да потвърди това, което Аз казвам, и вие бихте могли да не го приемете. Сега, когато извадим думите на Павел и ги прочетем, как Павел възприемаше всичко изречено от Господ Исус? Той смяташе, че изреченото от Господ Исус не е равно дори на една от собствените религиозни доктрини на Павел. И така, след като Господ Исус напусна този свят, въпреки че Павел покръстваше, работеше, проповядваше и беше пастир в църквите, той никога не проповядваше словата на Господ Исус, камо ли да ги практикува или преживява. Вместо това той проповядваше собственото си разбиране за Стария завет, което представляваше остарели и празни думи. През последните две хиляди години тези, които вярват в Господ, го правят в съответствие с Библията и всичко, което приемат, са празните теории на Павел. В резултат на това хората са били заслепени от него в продължение на две хиляди години. Ако днес кажеш на група религиозни хора, че Павел е грешал, те ще възразят и няма да го приемат, защото всички се възхищават на Павел. Павел е техният идол и техният основоположник, а те са синове и потомци на Павел, които проявяват синовно отношение. До каква степен са били подведени? Те вече са заели страната на Павел в противопоставянето на Бог. Те имат същите възгледи като Павел, същата природа същност и същия метод на стремеж. Те са напълно асимилирани от Павел. Това е четвъртият голям грях на Павел. Павел отричаше идентичността на Господ Исус Христос и отричаше делото, което Бог извърши в Епохата на благодатта след Епохата на закона. Това е най-сериозното нещо. Друго сериозно нещо е, че той поставяше себе си на равна нога с Господ Исус Христос. В епохата, в която живееше Павел, той срещна Господ Исус Христос, но не Го виждаше като Бог, а се отнасяше към Господ Исус Христос като към обикновен човек, сякаш беше просто още един член на човешкия род, човек, който имаше същата природа същност като покварените човеци. Павел по никакъв начин не се отнасяше към Господ Исус като към Христос, камо ли да се отнася към Него като към Бог. Това е много сериозен проблем. И така, защо Павел би направил това? (Той не е признавал, че въплътеният Бог притежава Божията същност, така че не се е отнасял към Господ Исус Христос като към Бог.) (Той не е виждал думите на Господ Исус като истината, нито е виждал, че Господ Исус Христос е въплъщението на истината.) (На пръв поглед Павел е твърдял, че вярва в Господ Исус, но това, в което всъщност е вярвал, е нереалистичният бог, който се намира в небето.) (Той не е търсил истината, така че е бил неспособен да осъзнае, че Христос е истината и животът.) Продължавайте. (Павел е казал, че за него да живее е христос. Той е искал да стане бог и да заеме мястото на Господ Исус.) Всичко, което казахте, отговаря на фактите. Всеки от начините, по които Павел се проявяваше, и всеки от греховете му беше по-сериозен от предишните.

(Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Как да се разпознае природата същност на Павел)

Нека анализираме следната фраза, изречена от Павел: „за мене се пази венецът на правдата“. Това са впечатляващи думи. Погледнете подбраните от него думи: „венец на правдата“. Обикновено е доста дръзко да се използва самата дума „венец“, но кой би се осмелил да използва „правда“ като атрибутивен израз, за да определи венеца? Само Павел би се осмелил да използва тази дума. Защо я използва? Тази дума има своя произход и тя е подбрана внимателно. Думите му имат дълбок подтекст! Какъв подтекст? (С тази дума той се е опитвал да принуди Божията ръка.) Желанието да се принуди Божията ръка е един от аспектите на това. Намерението му определено беше да сключи сделка, а също има и елемент на опит да се поставят условия на Бог за тази сделка. Освен това имаше ли някаква скрита цел, поради която той винаги проповядваше за този венец на правдата? (Той е искал да подведе хората и да им внуши мисълта, че ако той не получи венеца, Бог не е праведен.) В проповядването му за това има подстрекаващо и подвеждащо качество, което е свързано с желанията и амбициите на Павел. За да осъществи и да изпълни накрая желанието си да получи венец на правдата, той използваше тактиката навсякъде да проповядва за него. Отчасти проповядваше тези думи с цел да подстрекава и подвежда хората. Целта му беше да внуши определена мисъл на слушателите, а именно: „Човек като мен, който отдава толкова много, който толкова много пътува напред-назад и се стреми по начина, по който го правя аз, ще може да получи венеца на правдата“. След като чуеха това, хората естествено смятаха, че Бог е праведен само ако човек като Павел получи венец. Те смятаха, че трябва да се стремят, да пътуват напред-назад и да отдават всичко като Павел, че не може да слушат Господ Исус и че Павел е еталонът, той е господ и той е посоката и целта, към която хората трябва да вървят. Те също така мислеха, че ако хората вършат нещата по начина, по който ги върши Павел, те ще получат същия венец, изход и крайна цел като него. От една страна, Павел подстрекаваше и подвеждаше хората. От друга страна, той имаше най-злобната цел. Дълбоко в сърцето си той си мислеше: „Ако не получа венец и се окаже, че това е само моята собствена фантазия и моето собствено самозалъгване, което е много малко вероятно, това ще означава, че всеки, който вярва в христос, включително и аз самият, е бил заблуден във вярата си. Това ще означава, че не съществува бог на земята, и аз ще отрека и съществуването ти на небето, боже, и ти няма да можеш да направиш нищо по въпроса!“. Това, което той намекваше, беше: „Ако не получа този венец, не само братята и сестрите ще те отрекат, но и аз ще ти попреча да придобиеш всички хора, които съм подстрекавал и които знаят тези думи. Също така ще им попреча да те придобият и в същото време ще отрека съществуването ти като бог, който се намира в небето. Ти не си праведен. Ако аз, Павел, не мога да получа венец, никой не би трябвало да го получи!“. Това беше злобната страна на Павел. Това не е ли поведението на антихрист? Това е поведението на антихрист, на зъл демон: да подстрекава, да подвежда и да съблазнява хората, както и открито и шумно да протестира срещу Бог и да Му се противопоставя. Дълбоко в сърцето си Павел си мислеше: „Ако не получа венец, Бог не е праведен. Само ако получа венец, то той е венец на правдата и само тогава божията правда наистина е праведна“. Ето откъде произхожда неговият „венец на правдата“. По този начин какво правеше той? Той открито подстрекаваше и подвеждаше онези, които следваха Бог. В същото време той използваше тези методи, за да протестира шумно и открито срещу Бог и да Му се противопоставя. С други думи, поведението му беше бунтовно. Какво беше естеството на това? На пръв поглед думите, които Павел използваше, изглеждат вежливи и правилни и сякаш няма нищо лошо в тях. Кой не би повярвал в Бог, за да получи венец на правдата и да бъде благословен? Дори хората без заложби вярват в Бог най-малкото за да отидат на небето. Те биха били щастливи дори ако там от тях се иска да метат улиците или да пазят някоя порта. Наличието на това намерение и цел във вярата на човека в Бог може да се счита за уместно и разбираемо. Това обаче не беше единствената цел на Павел. Той полагаше много усилия, изразходваше много енергия и вдигаше много шум, що се отнася до проповядването му за неговия венец на правдата. Нещата, които Павел каза, разобличиха злонамерената му природа, както и скритите, мрачни неща дълбоко в него. По онова време Павел много се прочу и имаше много хора, които го боготворяха. Той обикаляше навсякъде да проповядва тези теории и високопарни идеи, своите представи и фантазии, както и нещата, които беше научил по време на обучението си, и нещата, които беше извел с ума си. Когато Павел проповядваше тези неща навсякъде, колко голямо въздействие трябва да е имало това върху хората по онова време и колко сериозно трябва да им е навредило и да ги е отровило дълбоко в сърцата им? Също така, колко голямо въздействие е оказало това върху хората от по-късните поколения, които научиха тези неща от писмата му? Хората, които са чели думите му, не могат да се отърват от тези неща, колкото и дълго да се опитват — твърде дълбоко са били отровени! Колко дълбоко? Появи се феномен, наречен „ефектът на Павел“. Какво представлява ефектът на Павел? В религията има един феномен, при който хората се влияят от мислите, възгледите и доводите на Павел, както и от покварения нрав, който той разкри. Това засяга особено хората, чиито семейства са вярвали в Бог от няколко поколения — семейства, които са следвали Христос в продължение на много десетилетия. Те казват: „Нашето семейство от поколения вярва в господ и не следва светските тенденции. Откъснали сме се от мирския свят и сме се отказали от семействата и кариерите си, за да отдадем всичко на бог. Всичко, което правим, е същото като това, което е правил Павел. Ако не получим венци или не отидем на небето, ще се разправяме с бог, когато той дойде“. Хората не изтъкват ли този довод? (Да, така е.) И тази тенденция е доста значителна. Откъде идва тази тенденция? (От това, което Павел е проповядвал.) Това е зловредният резултат от тумора, който Павел посади. Ако Павел не подстрекаваше хората по този начин и не повтаряше постоянно: „За мене се пази венецът на правдата“ и „За мене да живея е христос“, тогава без фона на онази епоха от историята хората сега нямаше да знаят нищо за тези неща. Дори и да имаха такъв начин на мислене, нямаше да имат безочието на Павел. Всичко това се дължи на насърчението и подстрекателството на Павел. Ако дойде ден, в който те не са благословени, тези хора ще имат дързостта открито да предизвикат Господ Исус и дори ще искат да се изкачат до третото небе и да спорят с Господ по този въпрос. Това не е ли религиозният свят, който се бунтува срещу Господ Исус? Ясно е, че религиозният свят е сериозно повлиян от Павел! Сега, след като говорих дотук, нали можете да си направите извод за това какъв е бил петият грях на Павел? Що се отнася до обобщаването на произхода на „венеца на правдата“, за който говореше Павел, фокусът е върху думата „правда“. Защо той споменаваше „правда“? На земята това беше, защото той искаше да подстрекава и подвежда Божиите избраници, за да мислят като него. На небето той искаше да принуди Божията ръка с тази дума и шумно да протестира срещу Бог. Това беше целта на Павел. Макар че никога не изразяваше това на глас, думата „правда“ вече напълно издаваше целта му и склонността му да протестира шумно срещу Бог. Това вече беше излязло наяве. Всичко това са факти. Въз основа на тези факти, може ли природата същност на Павел да бъде обобщена като надменна, самоправедна, измамна и необичаща истината? (Не.) Тези термини не могат да я обобщят. Като изтъквам, разнищвам, анализирам и окачествявам тези факти, вие би трябвало да сте в състояние по-ясно и по-задълбочено да видите природата същност на Павел. Това е резултатът, който се постига чрез анализиране на същността въз основа на фактите. Когато Павел протестираше шумно срещу Бог, той нямаше незначителен емоционален импулс, малко непокорен нрав или неспособност да се покори насаме. Това не беше обикновен проблем на разкриване на покварен нрав. По-скоро той ескалираше до открито прилагане на всякакви методи, за да подстрекава и подвежда хората чрез писма и на обществени места, така че всички заедно се надигнаха гневно, за да се противопоставят на Бог и шумно да протестират срещу Него. Павел не само протестираше шумно срещу Бог, но и подстрекаваше всички останали също да започнат да протестират срещу Бог — той не просто беше надменен, той беше зъл дявол!

(Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Как да се разпознае природата същност на Павел)

Павел има още една известна фраза. Коя е тя? („Защото за мене да живея е христос, а да умра — придобивка“ (Филипяни 1:21).) Той не признаваше идентичността на Господ Исус Христос, не признаваше, че Господ Исус Христос е въплътеният Бог, който живее на земята, или факта, че Господ Исус Христос е Божието въплъщение. Напротив, Павел виждаше себе си като христос. Не е ли отвратително? (Така е.) Това е отвратително и същността на този проблем е много сериозна. Кой точно беше Христос в съзнанието на Павел? Каква беше Неговата идентичност? Как можеше Павел да бъде толкова обсебен от мисълта да бъде христос? Ако в съзнанието на Павел Христос беше обикновен човек с покварен нрав или незначителен човек, който играе незабележителна роля, който няма могъщество, няма благородна идентичност, нито способности или умения, които да превъзхождат тези на обикновените хора, щеше ли Павел все така да иска да бъде христос? (Не.) Със сигурност нямаше да иска. За себе си Павел смяташе, че е добре образован, и не искаше да бъде обикновен човек, той искаше да бъде свръхчовек, велик човек и да превъзхожда останалите. Как можеше да иска да бъде Христос, когото другите хора смятаха за смирен и незначителен? Като се има предвид това, какъв статус и роля имаше Христос в сърцето на Павел? Каква идентичност и статус трябва да има човек и каква власт, могъщество и осанка трябва да покаже, за да бъде христос? Това разобличава какво си въобразяваше Павел за Христос и какво знаеше за Христос, т.е. как определяше Христос. Затова Павел имаше амбицията и желанието да бъде христос. Има конкретна причина, поради която Павел искаше да бъде христос, и тя отчасти се разкрива в неговите писма. Нека анализираме няколко въпроса. Когато Господ Исус извършваше делото, Той стори някои неща, които представляваха Неговата идентичност като Христос. Тези неща са символи и понятия, които притежаваше идентичността на Христос според Павел. Кои бяха тези неща? (Извършването на знамения и чудеса.) Именно. Тези неща бяха Христос, който изцеляваше хората от болестите им, пропъждаше демони и извършваше знамения, чудеса и вълшебства. Макар Павел да признаваше, че Господ Исус е Христос, това беше само заради знаменията и чудесата, които Той извърши. Следователно, когато Павел проповядваше евангелието на Господ Исус, той никога не говореше за словата, които Господ Исус изрече, или за това, което Той проповядваше. В очите на Павел — един неверник, фактът, че Христос можеше да каже толкова много неща, да проповядва толкова много, да върши толкова много работа и да накара толкова много хора да Го следват, придаваше известно достойнство на идентичността и статуса на Господ Исус. Той притежаваше безгранична слава и благородство, поради което статусът на Господ Исус сред хората беше особено висок и знатен. Ето какво виждаше Павел. От това, което Господ Исус Христос проявяваше и разкриваше, докато вършеше делото, както и от Неговата идентичност и същност, това, което Павел виждаше, не беше Божията същност, истина, път или живот, нито Божията обичливост или мъдрост. Какво виждаше Павел? Казано на съвременен език, това, което виждаше, беше блясъкът на славата, и той искаше да бъде последовател на Господ Исус. Когато Господ Исус говореше или извършваше делото, толкова много хора слушаха — колко славно трябва да е било това! Това беше нещо, което Павел бе очаквал дълго, той жадуваше за настъпването на този момент. Копнееше за деня, в който ще може да проповядва безкрайно като Господ Исус, Който караше толкова много хора да Го гледат с приковано внимание, с възхищение и копнеж в очите, както и да желаят да Го следват. Павел беше слисан от внушителната осанка на Господ Исус. Всъщност той не беше наистина слисан от нея, а по-скоро завиждаше за идентичността и осанката, на които хората се възхищаваха и обръщаха внимание, които те боготворяха и за които имаха високо мнение. Ето за какво завиждаше той. И така, как би могъл да го постигне? Той не вярваше, че Господ Исус Христос е постигнал тези неща чрез Своята същност и идентичност, а вярваше, че това е заради Неговата титла. Затова Павел копнееше да бъде важна особа и да има роля, в която да може да носи името Христос. Павел положи много усилия, за да влезе в подобна роля, нали? (Да.) Какви усилия положи? Той проповядваше навсякъде и дори вършеше чудеса. В крайна сметка, за да окачестви себе си, той използва една фраза, която удовлетворяваше вътрешните му желания и амбиции. Каква фраза използва, за да окачестви себе си? („Защото за мене да живея е христос, а да умра — придобивка“) Да живее е христос. Това е основното нещо, което той искаше да постигне. Основното му желание беше да бъде христос. Каква връзка има това желание с личните му стремежи и с пътя, по който вървеше? (Той е почитал могъществото и се е домогвал до възхищението на хората.) Това е теория. Трябва да говорите за някои факти. Павел практически проявяваше желанието си да бъде христос. Моето окачествяване за него не се основава само на една фраза, изречена от него. От стила, методите и принципите му на действие можем да видим, че всичко, което той правеше, се въртеше около целта му да стане христос. Това е коренът и същността на причината, поради която Павел каза и направи толкова много неща. Павел искаше да бъде христос и това повлия на неговите стремежи, на пътя му в живота и на вярата му. По какви начини се проявяваше това влияние? (В цялата си работа и проповядване Павел се е перчил и е свидетелствал за себе си.) Това е един от начините. Павел се перчеше на всяка крачка. Той даваше на хората ясно да разберат как е страдал, как е вършил нещата и какви са били намеренията му, така че когато хората чуеха това, те си мислеха, че прилича досущ на христос, и наистина искаха да го наричат христос. Това беше целта му. Ако хората наистина го бяха нарекли христос, той щеше ли да го отрече? Щеше ли да го отхвърли? (Не, не би го направил.) Определено нямаше да го направи — със сигурност щеше да бъде въодушевен. Това е един от начините, по които се проявяваше влиянието, което това оказваше върху стремежите му. Какви други начини имаше? (Той е писал писма.) Да, той написа няколко писма, за да бъдат предавани през вековете. В писмата си, в работата си и в целия процес на пастирството си над църквите той нито веднъж не спомена името на Господ Исус Христос, нито свърши нещо в името на Господ Исус Христос, нито възвеличаваше името на Господ Исус Христос. Какъв негативен резултат имаше това, че той винаги работеше и говореше по този начин? Как повлия това на онези, които следваха Господ Исус? Това накара хората да отрекат Господ Исус Христос и Павел зае Неговото място. Той копнееше за това хората да попитат: „Кой е господ Исус христос? Никога не съм чувал за него. Ние вярваме в Павел христос“. Така щеше да бъде щастлив. Това беше неговата цел и едно от нещата, към които се стремеше. Един от начините, по които това влияние се проявяваше, беше начинът, по който той работеше. Той бръщолевеше за кухи идеи и говореше безкрайно за празни теории, за да видят хората колко е способен и убедителен в работата си, колко много помага на хората и че има известна осанка, сякаш Господ Исус Христос се е явил отново. Друг начин, по който това влияние се проявяваше, беше, че той никога не възвеличаваше Господ Исус Христос и със сигурност не възвеличаваше името Му, нито свидетелстваше за словата и делото на Господ Исус Христос или за това как хората са се облагодетелствали от тях. Павел изнасяше ли проповеди за това как хората трябва да се покаят? Той със сигурност не го правеше. Павел никога не проповядваше за делото, което Господ Исус Христос свърши, за словата, които Той изрече, или за всички истини, на които Той учеше хората — Павел отричаше тези неща в сърцето си. Павел не само отричаше думите на Господ Исус Христос и истините, на които Той учеше хората, но се отнасяше към собствените си думи, работа и учения като към истината. Той използваше тези неща, за да замени словата на Господ Исус, и караше хората да практикуват думите Му и да се придържат към тях, сякаш са истината. Какво предизвика тези проявления и разкриване? (Желанието му да бъде христос.) Те бяха предизвикани от Неговото намерение, желание и амбиция да бъде христос. Това беше тясно свързано с неговата практика и стремежи. Това е шестият грях на Павел. Сериозен ли е той? (Да.) Всъщност всичките му грехове са сериозни. Всички те вещаят смърт.

(Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Как да се разпознае природата същност на Павел)

Откакто беше поразен, Павел повярва, че Господ Исус Христос съществува и че Господ Исус Христос е Бог. Бог, в когото вярваше, мигновено се беше прехвърлил от Бог, който се намира в небето, към Господ Исус Христос — беше се прехвърлил към Бог на земята. От този момент нататък той не можеше да откаже поръчението на Господ Исус и започна неотклонно да полага труд за въплътения Бог — Господ Исус. Разбира се, целта, с която полагаше труд, отчасти беше да се опростят греховете му, но отчасти беше и да се удовлетвори желанието му да бъде благословен и да получи крайната цел, която искаше. Когато Павел каза „с божията воля“, „бог“ до Йехова ли се отнасяше или до Исус? Той малко се обърка и си помисли: „Вярвам в Йехова. Защо тогава бях поразен от Исус? Защо Йехова не спря Исус, когато ме порази? Кой точно от тях е бог?“. Той не можеше да разбере това. Във всеки случай той никога не смяташе Господ Исус за свой бог. Дори и да Го признаваше на думи, в сърцето му все още имаше съмнение. С течение на времето той постепенно отново започна да вярва, че „само Йехова е бог“, затова във всичките си по-късни писма, когато Павел пишеше „с Божията воля“, „бог“ вероятно се отнасяше предимно за Бог Йехова. Тъй като Павел никога не заяви ясно, че Господ Исус е Йехова, винаги виждаше Господ Исус като Божия Син, наричаше Го Сина и никога не каза нещо от рода на „Синът и Отецът са едно“, това доказва, че Павел така и не призна Господ Исус за единствения истински Бог. Той се съмняваше и вярваше в това само половинчато. Предвид този негов възглед за Бог и неговия метод на стремеж, Павел не беше човек, който се стреми към истината. Той така и не разбра тайнството на въплъщението и никога не призна Господ Исус като единствения истински Бог. Въз основа на това не е трудно да се каже, че Павел беше човек, който се прекланяше пред могъществото и беше хитър и лукав. Какво ни показва за неговата вяра фактът, че Павел се прекланяше пред нечестивостта, могъществото и статуса? Той имаше ли истинска вяра? (Не.) Той нямаше истинска вяра. В такъв случай, действително ли съществуваше този Бог, който той определи в сърцето си? (Не.) Защо тогава продължи да обикаля, да отдава всичко и да работи за Господ Исус Христос? (Той беше контролиран от намерението си да бъде благословен.) (Страхуваше се да не бъде наказан.) Отново се върнахме към този момент. Причината беше, че се страхуваше да не бъде наказан и че в плътта си имаше трън, който не можеше да отстрани, затова постоянно трябваше да обикаля и да върши работа, та да не би трънът в плътта му да го заболи повече, отколкото можеше да понесе. Като съдим по тези негови проявления, по думите му, по реакцията му на случилото се по пътя за Дамаск и по въздействието, което поразяването му по пътя за Дамаск оказа върху него след този факт, можем да видим, че в сърцето си той не е имал вяра. В общи линии човек може да е сигурен, че той е бил неверник и атеист. Неговата гледна точка беше: „Ще вярвам във всеки, който е могъщ. Ще изпълнявам поръчки и ще правя всичко възможно за всеки, който има могъщество и може да ме укроти. Ще последвам всеки, който може да ми даде крайна цел и венец и който може да удовлетвори желанието ми да бъда благословен. Ще го следвам до края“. Кой беше богът в сърцето му? Всеки можеше да бъде негов бог, стига да е по-могъщ от него и да може да го укроти. Не беше ли това природата същност на Павел? (Да.) Тогава кое беше съществото, в което той в крайна сметка повярва и което беше способно да го порази по пътя за Дамаск? (Господ Исус Христос.) „Господ Исус Христос“ беше името, което той използваше, но съществото, в което наистина вярваше, беше богът в сърцето му. Къде е неговият бог? Ако го беше попитал: „Къде е твоят Бог? Той в небето ли е? Той сред всички неща ли е? Той ли е Този, Който господства над цялото човечество?“, Павел би казал: „Не, моят бог е на пътя за Дамаск“. В действителност това беше неговият бог. По каква причина Павел беше способен да премине от преследването на Господ Исус Христос към това да работи, да отдава всичко и дори да жертва живота си за Господ Исус Христос — по каква причина беше способен да направи такъв голям обрат? Дали причината беше, че имаше промяна във вярата му? Дали се дължеше на това, че съвестта му се беше пробудила? (Не.) Каква беше тогава причината? Какво се промени? Психологическата му опора се промени. Преди психологическата му опора беше в небето. Това беше празно, нереалистично нещо. Ако то беше заменено с Исус Христос, Павел щеше да си помисли, че Той е твърде незначителен — Исус беше просто един обикновен човек, Той не можеше да бъде психологическа опора, а Павел изпитваше още по-малко уважение към известни религиозни фигури. Павел просто искаше да намери някого, на когото да се осланя, който да е способен да го укроти и да го направи благословен. Той мислеше, че съществото, което срещна по пътя за Дамаск, е най-могъщото и че това е този, в когото трябва да вярва. Психологическата му опора се промени едновременно с промяната на вярата му. Предвид това, Павел наистина ли вярваше в Бог, или не? (Не.) Нека сега обобщим в едно изречение кое повлия на стремежите на Павел и на пътя, по който той вървеше. (Неговата психологическа опора.) Тогава как трябва да окачествим седмия грях на Павел? Във всяко отношение вярата на Павел беше психологическа опора; беше празна и нереалистична. Той беше абсолютен неверник и атеист. Защо един атеист и неверник като него не загърби религиозния свят? От една страна, в нереалистичното му въображение стоеше въпросът за крайната цел. От друга страна, стоеше въпросът за това да има прехрана в живота. В този живот той се домогваше до славата, придобивките, статуса и прехраната, а идеята да има крайна цел в идния свят беше неговата утеха. Тези неща съставляват изцяло корена и опората на това, до което се домогват и което разкриват такива хора, както и на пътя, по който вървят. От тази гледна точка какъв беше Павел? (Неверник. Той е вярвал в нереалистичния бог.) (Атеист.) За да бъдем точни, той беше атеист и беше неверник и опортюнист, който се спотайваше в християнството. Не е ли подценяване, ако просто го наречеш фарисей? Ако погледнеш писмата, написани от Павел, и видиш, че на пръв поглед в тях се казва „с божията воля“, би могъл да предположиш, че Павел смята Бог, който се намира в небето, за най-висшия и че само поради представите на хората или поради това, че са били невежи и не са разбирали Бог, те са разделили Бог на три нива: Отец, Син и Свети Дух, и че това е просто човешка глупост, а не много сериозен проблем, тъй като целият религиозен свят също мисли по този начин. Сега обаче, след като го анализирахме, това така ли е? (Не, не е.) Павел дори не признаваше съществуването на Бог. Това е атеист и неверник и трябва да бъде поставен под един знаменател с атеистите и невярващите.

(Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Как да се разпознае природата същност на Павел)

Каква беше природата същност на Павел? Най-малкото има елемент на нечестивост. Той неистово преследваше знания и статус, преследваше награди и корона, тичаше насам-натам, работеше и плащаше цената за тази корона, без изобщо да се стреми към истината. Освен това в хода на работата си той никога не свидетелстваше за словата на Господ Исус, нито свидетелстваше, че Господ Исус е Христос, че е Бог или че е въплътеният Бог, че Господ Исус представлява Бог и че всички слова, които Той изрича, са слова, изречени от Бог. Павел не можеше да възприеме тези неща. Така че какъв беше пътят, по който пое? Той упорито преследваше знания и теология, съпротивляваше се на истината, отказваше да приеме истината и използваше дарбите и знанието си, за да работи с цел да управлява, поддържа и стабилизира статуса си. Какъв беше крайният му изход? Може би отвън не можеш да видиш какво наказание получи той преди смъртта си или дали имаше някакво необичайно проявление, но крайният му изход беше различен от този на Петър. От какво зависеше тази „разлика“? Едното нещо е природата същност на човека, а другото е пътят, по който той поема. Що се отнася до отношението и гледната точка на Павел спрямо Господ Исус, с какво неговата съпротива се различаваше от тази на нормалните хора? Също така каква е разликата между отричането и отхвърлянето на Господ от страна на Павел и отричането на Божието име от страна на Петър и това, че не призна Господ три пъти от слабост и боязън? Павел използваше знанията, ерудицията и дарбите си, за да върши работата си. Той изобщо не практикуваше истината, нито следваше Божия път. Следователно би ли могъл да видиш слабостта му в периода, който прекара в тичане насам-натам и работа, или в писмата му? Не би могъл, нали? Отново и отново той учеше хората какво да правят и ги насърчаваше да се стремят да получат награди, корони и добра крайна цел. Той нямаше нито познание за преживяване, нито преживяване в практикуването на истината. Петър обаче беше много скромен в действията си. Той не притежаваше онези задълбочени теории или начетеност, които бяха твърде известни. Притежаваше известно реално възприемане и практикуване на истината. Въпреки че преживя слабост и поквара в живота си, след много изпитания връзката, която установи с Бог, беше връзка между човек и Бог, която беше напълно различна от тази на Павел. Въпреки че Павел работеше, всичко направено от него нямаше нищо общо с Бог. Той не свидетелстваше за Божиите слова, за Неговото дело, за Неговата любов или за Неговото спасяване на човечеството, а още по-малко за Божиите намерения към хората или за Неговите изисквания. Дори често казваше на хората, че Господ Исус е Божият Син, което в крайна сметка доведе до това хората да гледат на Бог като на Троица. Терминът „Троица“ произлиза от Павел. Ако няма такова нещо като „Отец и Син“, може ли да има „Троица“? Не може. Просто човешките фантазии са твърде „богати“. Ако не можеш да разбереш Божието въплъщение, тогава не отсъждай сляпо, нито прави слепи преценки. Просто слушай словата на Господ Исус и се отнасяй към Него като към Бог — Бог, който се явява в плът и става човешко същество. По-обективно е да се отнасяш към това по този начин.

(Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Седма точка: те са нечестиви, коварни и измамни (трета част))

След като толкова години Павел бе преживявал делото на Светия Дух, у него не настъпиха почти никакви промени. Той остана в почти естественото си състояние и още беше предишният Павел. Просто след като изтърпя трудностите на дългогодишното дело, разбра как да се „труди“ и се научи на издръжливост, но си запази старата природа, силно конкурентната си и користна натура. След толкова години работа той така и не опозна покварения си нрав, нито се избави от предишния си нрав, и това ясно се проявяваше в делото му. Той просто натрупа повече опит от делото си, но само ограниченият му опит не бе в състояние да промени него и възгледите му за съществуването и за значимостта на стремежа му. При все че се труди години наред за Христос и никога повече не преследва Господа Исус, в сърцето му не настъпи промяна в познанието му за Бог. Това означава, че той не работеше, за да се посвети Нему, а по-скоро бе принуден да се труди за бъдещата си крайна цел. Защото отначало той преследваше Христос и не Му се подчиняваше; със свойственото си бунтарство умишлено се опълчваше на Христос и не познаваше делото на Светия Дух. Когато работата му бе към края си, той все още не познаваше делото на Светия Дух, а действаше по свое усмотрение, според собствения си характер, без да обръща никакво внимание на намеренията на Светия Дух. Ето защо природата му бе враждебна към Христос и не се покоряваше на истината. Как да бъде спасен човек, който е изоставен от делото на Светия Дух, който не е опознал делото на Светия Дух и който при това се е опълчил на Христос? Дали човек подлежи на спасение не зависи от това колко работа върши и доколко посвещава себе си. Спасението се определя от това дали познава делото на Светия Дух, дали успява да практикува истината и дали възгледите му за стремежа са в унисон с истината.

(Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Успехът или неуспехът зависят от пътя, по който върви човек)