През март 2024 г. надзорничката дойде, за да обобщи проблемите и да поговори с нас за работата. Когато обсъждахме заедно една проповед, аз бях първата, която изрази мнение, но мнението ми беше погрешно. След това изразих още две мнения подред, които също бяха погрешни. Това ме накара да се почувствам много неудобно. „Направих страшно много грешки при първия си контакт с надзорничката. Толкова е срамно! Сестрата, с която си партнирахме, успя да забележи някои проблеми, въпреки че тъкмо беше започнала да изпълнява този дълг, а аз се обучавах много дълго време и все още виждах нещата погрешно. Дали надзорничката ще си помисли, че не съм толкова добра, колкото новодошлата сестра? Следващия път няма да бързам толкова да изразявам мнението си. Ще изчакам всички да се изкажат и тогава ще споделя — така ще е по-сигурно“. На следващия ден, докато четяхме заедно една проповед, внимателно я обмислих и открих някои проблеми. Не бях сигурна обаче дали ги виждам правилно, или не, и си помислих: „Този път трябва да бъда по-хитра. Първо ще чуя как ще я оценят другите. След това, когато споделям, ще обединя гледните точки на всички. Така е по-надеждно, а и ще накара всички да мислят, че мога да забелязвам проблеми и че заложбите ми не са толкова лоши“. Но времето се проточи и никой не каза нищо. С крайчеца на окото си видях, че все още са се замислили дълбоко, и започнах да умувам: „Въпреки че мина доста време, не мога аз да се обадя първа. Ще бъде толкова неудобно, ако отново кажа нещо погрешно“. Затова се престорих, че мисля сериозно върху проблема. Едва след дълго време някои сестри започнаха да говорят. След като всички останали приключиха със споделянето на мненията си, аз обединих техните мнения с моето собствено и ги обсъдих заедно. Бях много нервна, докато говорех, от страх, че мнението ми ще бъде погрешно и че отново ще се изложа. По-късно анализът на надзорничката в общи линии съвпадаше с моето мнение. Вътрешно се зарадвах и почувствах, че съм успяла да спася малко от гордостта си. Но след два дни надзорничката забеляза, че не сме активни в изразяването на мненията си, когато обсъждаме проповедите; бавехме се и губехме време. Тя разобличи проблемите ни. Замислих се как изпълнявах този дълг отдавна и бях ръководител на екипа. Трябваше активно да разговарям и да поведа всички в дискусията, но не разговарях, дори когато имах мнение. Нима не губех време? По-късно, когато отново обсъждахме проповеди, поемах инициативата да изразявам мнението си, като обсъждах всички проблеми, които забелязвах. Когато обаче не можех да вникна в някои проблеми и коментарите ми бяха едностранчиви и неточни, се чувствах наистина засрамена. След като изразих мнението си няколко пъти, отново станах пасивна, като винаги изчаквах да бъда последната, която ще говори. Освен това все повече и повече се страхувах да обсъждам проповеди, постоянно се страхувах, че недостатъците ми ще бъдат разкрити. Всеки път, когато изразявах мнението си, чувствах голям натиск и дори ми минаваше през ума да се откажа от този дълг.

Един ден, докато обсъждахме проблемите, които съществуваха в проповедите, надзорничката ме повика по име да говоря първа. Не казах нищо. Надзорничката каза: „Ти си ръководител на екипа. Защо никога не поемаш инициатива да разговаряш? Нямаш никакво мнение или си възпряна от покварения си нрав?“. След това надзорничката намери един откъс от Божиите слова: „Ето защо хармоничното сътрудничество е принцип на практиката на изпълнение на дълга. Щом влагаш цялото си сърце в него, цялата си енергия и отдаденост и принасяш всичко, което можеш да направиш, ти изпълняваш дълга си добре. Ако ти хрумне мисъл или идея, сподели я с другите; не я пази в тайна и не я крий — ако имаш предложения, сподели ги; чиято и да е идеята, съответстваща на истината, тя трябва да бъде приета и да ѝ се подчиниш. Направи това и ще постигнеш хармонично сътрудничество. Ето какво означава дългът да се изпълнява отдадено. Когато изпълняваш дълга си, не се изисква да поемаш всичко сам, да се озорваш до смърт, нито се изисква да бъдеш „единственото цъфнало цвете“ или да си инакомислещ; по-скоро се изисква да се научиш как да си сътрудничиш с другите в хармония и да правиш всичко, на което си способен, да изпълняваш отговорностите си, да влагаш цялата си енергия. Ето какво означава да изпълняваш дълга си. […] Може да нямаш много сили, но ако си способен да си сътрудничиш с другите и да приемаш подходящи предложения, ако имаш правилните мотиви и можеш да защитиш делото на Божия дом, тогава си човек на място. Понякога с едно-единствено изречение можеш да разрешиш проблем и да донесеш полза на всички. Понякога след като разговаряш за едно-единствено твърдение за истината, всички имат път за практикуване и са способни да си сътрудничат в хармония, всички се стремят към обща цел и споделят едни и същи възгледи и мнения, и така работата е особено ефективна. Макар че може никой да не си спомня, че ти си изиграл роля за това, и да не се чувстваш така, сякаш си положил много усилия, Бог ще види, че си човек, който практикува истината, че си човек, който действа според принципите. Бог ще си спомни, че си го направил. Това се нарича отдадено изпълнение на дълга“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Правилното изпълнение на дълга изисква хармонично сътрудничество). Надзорничката проведе общение с думите: „Бог изисква от нас да си сътрудничим хармонично, когато изпълняваме дълга си, да имаме правилни намерения и да пазим делото на църквата. Например, когато обсъждаме проповеди заедно, трябва да поемаме инициатива да се изказваме за колкото се може повече проблеми, които забелязваме, да се откриваме чистосърдечно и да се учим от силните страни на другите, за да компенсираме слабостите си. Дори да не общуваме толкова изчерпателно за тях, колкото другите, поне намеренията ни са правилни и практикуваме истината в този процес. Ако постоянно се прикриваме и маскираме, като защитаваме личните си интереси, Бог не харесва хората, които правят това. Освен това всички работим заедно от известно време и всички се разбираме. Ако просто продължаваме да се прикриваме и маскираме с мисълта, че ако мълчим, другите няма да забележат недостатъците ни, това е много неразумно. Не само че няма да постигнем никакъв напредък по отношение на истините принципи, но и ще възпрепятстваме изпълнението на дълга си. Ако това продължи дълго време, ще изгубим делото на Светия Дух“. Когато чух общението на надзорничката, лицето ми пламна от срам и се почувствах пронизана в сърцето. Изпълнявах дълга си в този екип от дълго време и колкото и проблеми да забележех, трябваше чистосърдечно да се открия и да говоря за тях, като поведа всички в активна дискусия. Това означава да проявяваш внимание към делото и това е проявление на практикуването на истината. Аз обаче мислех само за собствената си гордост и не можех да се отнеса правилно към собствените си недостатъци. Мислех си, че ако първо изразя собственото си мнение и идеите си, ще разоблича недостатъците си, което ще ме накара да изглеждам сякаш имам слаби заложби. Затова изчаквах, докато всички останали приключат с изразяването на мненията си, преди да ги обединя със собственото си разбиране. По този начин можех да бъда по-изчерпателна и конкретна, за да ми се възхищават хората и да изглеждам добре. Като ръководител на екип не проявявах внимание към делото и се срамувах, когато допусках грешки, затова опитвах всякакви възможни начини да ги прикрия и да се маскирам, за да не ме прозре никой. В резултат на това просто чаках пасивно, докато се обсъждаха проблемите, като забавях напредъка на работата. Изобщо не изпълнявах дълга си. Вместо това използвах възможността да обсъждаме проповеди, за да се изтъкна и да накарам другите да ми се възхищават. Винаги бях последната, която изразяваше мнение. Въпреки че мненията, които изразявах, бяха по-изчерпателни и запазвах репутация, не можех да открия собствените си недостатъци и дори си мислех, че съм добра в оценяването на проблеми. Всъщност всички знаеха какви са заложбите ми, но аз все още играех театър и се възхищавах на собственото си клоунско изпълнение. Наистина бях твърде неразумна!

Вечерта се помолих на Бог: „Мили Боже, през този период непрекъснато живеех за гордост и статус и винаги се страхувах да изразявам мнението си. Все още обаче нямам разбиране за покварата си. Моля Те, поведи ме да позная проблемите си“. След като се помолих, си спомних един откъс от Божиите слова, който бях чела преди, и го потърсих, за да умувам над него. Бог казва: „Някои хора говорят рядко поради малки заложби или простодушие, поради липса на сложни мисли, но когато антихристите говорят рядко, това не е по същата причина. Това е проблем на нрава. Те рядко говорят, когато се срещат с други хора, и не изразяват с готовност възгледите си по въпросите. Защо не изразяват своите възгледи? Първо, несъмнено им липсва истината и не могат да прозрат нещата. Ако проговорят, може да допуснат грешки и да ги прозрат. Те се страхуват да не ги гледат отвисоко, затова се преструват на мълчаливи и симулират проникновеност, което затруднява другите да ги преценят, и изглеждат мъдри и уважавани. С тази фасада хората не смеят да подценяват антихриста и като виждат привидно спокойната му и уравновесена външност, го уважават още повече и не смеят да го пренебрегват. Това е подмолният и нечестив аспект на антихристите. Те не изразяват с готовност възгледите си, защото повечето от възгледите им не са съгласно истината, а са просто човешки представи и фантазии, които не заслужават да бъдат извадени на показ. Затова мълчат. Вътре в себе си се надяват да получат някаква светлина, която да могат да изразят, за да придобият възхищение, но тъй като я нямат, те остават тихи и скрити по време на общението за истината, спотайват се в сенките като призрак, който чака удобен случай. Когато открият, че други изричат просветления, те измислят начини да ги направят свои собствени, като ги изразяват по друг начин, за да се изтъкват. Ето колко лукави са антихристите. Независимо какво правят, те се стремят да изпъкнат и да превъзхождат другите, тъй като само тогава се чувстват доволни. Ако нямат тази възможност, първо се притаяват и запазват възгледите си за себе си. В това се състои лукавостта на антихристите. Например, когато дадена проповед се издава в Божия дом, някои хора казват, че тя изглежда като Божии слова, а други смятат, че тя прилича повече на общение от Горното. Относително простодушните хора казват това, което мислят, но антихристите, дори да имат мнение за това, го крият. Те наблюдават и са готови да следват мнението на мнозинството, но в действителност сами не могат да я схванат напълно. Могат ли такива хитри и изкусни хора да разберат истината или да имат истинска проницателност? Какво може да прозре човек, който не разбира истината? Той не може да прозре нищо. Някои хора не могат да прозрат нещата, но въпреки това се преструват на проникновени. Всъщност им липсва проницателност и се страхуват, че другите ще ги прозрат. Правилното отношение в такива ситуации е: „Не можем да прозрем този въпрос. Тъй като не го познаваме, не бива да говорим небрежно. Неправилното говорене може да има негативно въздействие. Ще изчакам и ще видя какво ще каже Горното“. Това не е ли честно говорене? Това е толкова прост език, но все пак защо антихристите не го използват? Те не искат да бъдат прозрени, защото са наясно със собствените си ограничения. Но зад това се крие и едно презряно намерение — да им се възхищават. Не е ли това най-отвратителното?“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Шеста точка). Бог е разобличил, че антихристите са лукави и коварни. Когато по навик не говорят много, това не е защото са глуповати и нямат идеи. Вместо това е защото просто не притежават истината и не могат да прозрат нещата. Те обаче се преструват на дълбокомислени, за да не разкрият собствените си недостатъци. Те чакат възможност да откраднат идеите и прозренията на другите, за да се изтъкнат и да се покажат. Природата им е твърде нечестива! Моето състояние беше точно такова, каквото Бог разобличи. Когато видях, че разкривам толкова много недостатъци, въпреки че отдавна изпълнявах дълг, свързан с текст, се притесних, че братята и сестрите ми ще ме гледат отвисоко и се страхувах да не направя повече грешки и да не се изложа отново. Затова, когато обсъждахме проблеми, не разговарях за собственото си мнение дори когато очевидно имах такова, и дори се преструвах, че сериозно умувам, като умишлено се бавех до последно, за да мога да обединя мненията на всички. По този начин дори мнението, което изразявах, да беше погрешно, тогава всички останали също щяха да грешат и аз нямаше да се изложа. Ако бях права, тогава това, което казвах, щеше да бъде по-добро и по-изчерпателно от казаното от сестрите ми. Това щеше да покаже на всички, че макар да съм млада, имам добри заложби и мога да оценявам проблеми, и щеше да ме накара да изглеждам добре. Всъщност не виждам проблемите изчерпателно и заложбите ми са слаби, но не можех да се изправя пред това правилно. Постоянно исках да се маскирам като човек с добри заложби, за да заблуждавам и подвеждам хората. Наистина бях страшно нечестива и измамна. Това, което бях разкрила, беше нравът на антихрист, който предизвиква Божията ненавист и отвращение!

По време на духовната си практика прочетох един откъс от Божиите слова. Всемогъщият Бог казва: „Когато по-възрастните в семейството често ти казват: „Хората се нуждаят от своята гордост така, както дървото се нуждае от кората си“, целта е да придадеш значение на това да изглеждаш добре, да живееш така, че да бъдеш уважаван, и да не вършиш неща, които ти навличат позор. И така, в положителна или в негативна посока насочва хората тази поговорка? Може ли да те доведе до истината? Може ли да те доведе до разбирането на истината? (Не, не може.) Със сигурност не може! Това, което Бог изисква от хората, е те да бъдат честни. Когато си прегрешил, или си направил нещо нередно, или си извършил нещо, което е бунт срещу Бог и противоречи на истината, трябва да се самоанализираш, да осъзнаеш грешката си и да анализираш покварения си нрав. Само по този начин можеш да постигнеш истинско покаяние и след това да действаш в съответствие с Божиите слова. Каква нагласа трябва да притежават хората, за да практикуват това да бъдат честни? Има ли някакъв конфликт между изискваната нагласа и гледната точка, илюстрирана от поговорката: „Хората се нуждаят от своята гордост така, както дървото се нуждае от кората си“? (Да.) Какъв е конфликтът? Поговорката: „Хората се нуждаят от своята гордост така, както дървото се нуждае от кората си“ цели да накара хората да придават значение на това да изживяват светлата си и привлекателна страна и да вършат повече неща, които ги представят в добра светлина, вместо да вършат неща, които са лоши или позорни, или да разобличават грозната си страна, и да им попречи да живеят живот, който не е почтен или достоен. Заради гордостта си, заради лъскането на имиджа си, човек не може да говори за себе си като за напълно безполезен, камо ли да разказва на другите за тъмната си страна и за срамните си аспекти, защото трябва да живее почтен и достоен живот, а за да има достойнство, човек се нуждае от гордост, а за да има гордост, човек трябва да се преструва и да се маскира. Това не е ли в конфликт с това да си честен човек? (Да.) Когато си честен човек, ти вече си се отказал от поговорката: „Хората се нуждаят от своята гордост така, както дървото се нуждае от кората си“. Ако искаш да си честен човек, не придавай значение на имиджа си. Имиджът на човека не струва и пукната пара. Изправен пред истината, човек трябва да се разкрие, а не да се преструва или да си създава фасада. Човек трябва да разкрие пред Бог истинските си мисли, грешките, които е допуснал, аспектите, които нарушават истините принципи, и т.н., а също така да разкрие тези неща пред своите братя и сестри. Въпросът не е да живееш заради гордостта си, а по-скоро да живееш, за да бъдеш честен човек, да живееш, за да се стремиш към истината, да живееш, за да бъдеш истинско сътворено същество и да живееш, за да удовлетвориш Бог и да бъдеш спасен. Но когато не разбираш тази истина и не разбираш Божиите намерения, нещата, които са обусловени у теб от семейството, обикновено преобладават в сърцето ти. Така че, когато направиш нещо нередно, ти го прикриваш и се преструваш, като си мислиш: „Не мога да кажа на никого за това и няма да позволя на никой друг, който знае за него, да разказва на хората. Ако някой от вас каже на някого, няма да ти се размине лесно. Гордостта ми е на първо място. Човек живее единствено заради гордостта си, която е по-важна от всичко друго. Ако човек няма гордост, той губи цялото си достойнство. Така че не можеш да говориш истината, трябва да се преструваш, трябва да прикриваш нещата, иначе вече няма да имаш гордост или достойнство и животът ти ще бъде безполезен. Ако никой не те уважава, значи си просто безполезен, просто си евтин боклук“. Възможно ли е да постигнеш това да си честен човек, като практикуваш по този начин? Възможно ли е да бъдеш напълно открит и да се самоанализираш? (Не, не е възможно.) Очевидно е, че като постъпваш по този начин, ти се придържаш към поговорката „хората се нуждаят от своята гордост така, както дървото се нуждае от кората си“, която е обусловена в теб от семейството ти. Ако обаче се избавиш от тази поговорка, за да се стремиш към истината и да практикуваш истината, тя ще престане да ти влияе, ще престане да бъде твой девиз или твой принцип на действие, а вместо това ще правиш точно обратното на поговорката: „Хората се нуждаят от своята гордост така, както дървото се нуждае от кората си“. Няма да живееш заради гордостта си, нито заради достойнството си, а по-скоро ще живееш в името на това да се стремиш към истината, да си честен човек, да се стремиш да удовлетвориш Бог и да живееш като истинско сътворено същество. Ако се придържаш към този принцип, ще си се избавил от обуславящите въздействия, които семейството ти оказва върху теб“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (12)). След като прочетох Божиите слова, си спомних, че майка ми от дете ме е учила, че в живота трябва да пазиш доброто си име и че не трябва да показваш лошата си страна на външни хора, иначе ще те гледат отвисоко. Оттогава сатанинската отрова „Хората се нуждаят от своята гордост така, както дървото се нуждае от кората си“ се вкорени дълбоко в сърцето ми. Вярвах, че хората трябва да пазят доброто си име в живота и в никакъв случай не трябва небрежно да разкриват собствените си недостатъци и слабости; ако го правят, ще се унижат и ще загубят почтеността или достойнството си. Контролирана от тези мисли и възгледи, обръщах особено внимание на това да пазя доброто си име и никога не разкривах небрежно собствените си недостатъци и слабости, и дори се опитвах да намеря начини да ги прикрия и скрия. Например, когато бях в училище, въпреки че очевидно не разбирах много добре някои въпроси, се страхувах, че ще се изложа и ще се унижа, ако попитам другите, затова не питах. Сега, когато изпълнявах дълга си, беше същото. Когато всички обсъждаме проблеми заедно, това е, за да обменим собственото си възприемане и възгледите си. Трябва да говорим толкова, колкото разбираме. Колкото повече общуваме, толкова по-ясно ни става и виждаме проблемите по-изчерпателно. Това е от полза за работата и също така може да компенсира взаимните ни недостатъци. Аз обаче се страхувах, че ако допусна твърде много грешки, ще изглеждам сякаш имам слаби заложби. Затова, когато изразявах мнението си, бях много предпазлива. Трябваше да премисля едно изречение няколко пъти в ума си, преди да го кажа, от страх, че ще се изложа, ако не внимавам. Очевидно не можех да виждам проблемите изчерпателно, но не се осмелявах да изкажа мнението си правдиво. Дори исках да открадна разбирането и мнението на другите, за да постигна целта си да ми се възхищават. Когато надзорничката ме помоли да поема инициативата в общението, предпочетох да губя време и да забавям напредъка, вместо да общувам дейно. Изразяването на мнението ми се струваше много болезнено и дори мислех да се откажа от дълга си. Ценях репутацията си повече от изпълнението на дълга си и практикуването на истината. Видях, че животът според тези сатанински отрови ме беше направил особено егоистична и измамна, и винаги чувствах, че ако се открия чистосърдечно, рискувам да се изложа и че ако изразя погрешно мнение, ще стане много неловко. Бог обаче не гледа така на нещата. Бог иска да бъдем честни хора, да разкриваме истинските си мисли, да разговаряме за толкова, колкото разбираме, и да постъпваме с откровеност, и само тогава можем да живеем с достойнство и почтеност. Имам много недостатъци и слабости и чрез общението с всички те могат да бъдат компенсирани. За мен това всъщност е добра възможност да разбера истината. Аз обаче винаги се опитвах да пазя репутацията си и бях негативна и пасивна, като губех много възможности да придобия истината. Вредях сама на себе си!

По-късно продължих да търся решение на собствените си проблеми и пътят за практикуване стана по-ясен. Прочетох Божиите слова: „За да бъдеш честен човек, първо трябва да разкриеш сърцето си, за да може всеки да погледне в него, да разбере всичко, което мислиш, и да види истинското ти лице. Не трябва да се опитваш да се маскираш или да се прикриваш. Само тогава другите ще ти вярват и ще те считат за честен човек. Това е най-основната практика и предпоставка да бъдеш честен човек. Ако винаги се преструваш, винаги симулираш святост, благородство, величие и почтеност, като криеш покварата и недостатъците си от другите, представяш им фалшив образ и ги караш да вярват, че си порядъчен, велик, самопожертвувателен, справедлив и безкористен — нима в това няма измамност и измама? Няма ли хората да могат да те прозрат с течение на времето? Затова не бъди лицемер и не си слагай маска. Вместо това бъди простодушен и открит и се научи да се разкриваш — разкрий сърцето си, за да го видят другите. Ако можеш да разкриеш всичките си мисли и всичко, което искаш да направиш — независимо дали са положителни, или негативни — за да ги видят другите, тогава не си ли честен? […] Лесно ли се постига това? То изисква известен период на обучение, както и честа молитва и упование в Бог. По всички въпроси трябва да се научите да изричате думите в сърцето си просто и открито. С този вид обучение можете да постигнете напредък. Ако се сблъскате с голяма трудност, трябва да се молите на Бог и да търсите истината; трябва да се борите в сърцето си и да победите плътта, докато успеете да практикувате истината. Когато се обучавате по този начин, лека полека сърцето ви постепенно ще се открие. Ще ставате все по-чисти и въздействието на думите и действията ви ще се промени, в сравнение с по-рано. Лъжите и хитруването ви ще стават все по-малко и по-малко и ще можете да живеете пред Бог. Тогава ще станете честни хора по същество“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Най-основната практика да бъдеш честен човек). „Честните хора могат да поемат отговорност. Те не мислят за собствените си придобивки и загуби. Те просто опазват делото и интересите на Божия дом. Те имат добри и честни сърца, които са като купи с чиста вода, в които човек може да види дъното от пръв поглед. В техните действия има и прозрачност“ (Словото, Т.5 – Отговорностите на водачите и работниците. Отговорностите на водачите и работниците (8)). От Божиите слова разбрах, че когато разговаряш на събирания или обсъждаш дело в църквата, трябва да си чистосърдечен и открит и да бъдеш честен човек, без да мислиш за собствената си гордост или интереси, без да се прикриваш и маскираш. Когато забележиш някакви проблеми в дълга си, трябва да се откриеш и да говориш за тях, и да не се страхуваш да изразяваш мнението си. Това е от полза за делото на църквата и братята и сестрите могат да се допълват взаимно. Преди винаги бях възпирана от гордостта си и не се осмелявах да изразявам мнението си. Всеки път, когато обсъждахме проповеди, чувствах голям натиск. Страхувах се да не разкрия недостатъците си, затова отлагах изразяването на мнение, като забавях напредъка отново и отново. Не само че не успях да постигна никакъв напредък, но и Бог ме ненавиждаше. Това беше горчивият плод от непрактикуването на истината! Спомних си какво беше казал Господ Исус: „Истина ви казвам, ако не се обърнете и не станете като дечицата, няма да влезете в небесното царство“ (Матей 18:3). Бог обича честните хора. Ако не мога да бъда чистосърдечна и честна като малко дете, няма да бъда спасена. През това време често се молех на Бог, като Го умолявах да проучи внимателно сърцето ми и да ми даде вяра и сила. Бях готова да се откажа от гордостта и интересите си, да практикувам истината и да бъда честен човек, като казвам толкова, колкото разбирам, да се откривам чистосърдечно и повече да не защитавам гордостта и статуса си.

Скоро отидох на друго място, за да изпълнявам дълг, свързан с текст. Веднъж, докато обсъждахме една проповед, не можах да видя ясно един проблем в нея. След като я прочетох няколко пъти, все още бях малко объркана, затова се поколебах да изразя мнението си. С всяка изминала минута ставах все по-неспокойна. Мислех си: „Все още не съм много наясно с този въпрос. Трябва ли да кажа нещо за него? Напоследък често има някои отклонения в мненията, които изразявам, когато обсъждаме проповеди. Какво ще правя, ако отново кажа нещо погрешно? Какво ще си помислят за мен надзорничката и сестрата, с която работя? Дали ще си помислят, че заложбите ми са доста слаби и не съм годна за този дълг? Може би трябва да изчакам сестрата, с която работя, да говори първа. Ще чуя нейното мнение и след това ще реша дали да говоря“. След това обаче си помислих, че ако се забавя още, ще загубя време. Помолих се мълчаливо в сърцето си, като умолявах Бог да успокои сърцето ми, за да мога да престана да бъда възпирана от гордостта и да разговарям за толкова, колкото разбирам. Спомних си Божиите слова: „Не си слагай маска, нито се прикривай. Вместо това бъди простодушен и открит и се научи да се разкриваш — разкрий сърцето си, за да го видят другите“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Най-основната практика да бъдеш честен човек). „Честните хора могат да поемат отговорност. Те не мислят за собствените си придобивки и загуби. Те просто опазват делото и интересите на Божия дом. Те имат добри и честни сърца, които са като купи с чиста вода, в които човек може да види дъното от пръв поглед. В техните действия има и прозрачност“ (Словото, Т.5 – Отговорностите на водачите и работниците. Отговорностите на водачите и работниците (8)). Божиите слова ми дадоха сила в сърцето. Въпреки че не можех да вникна в този проблем, имах собствено мнение. Трябваше да бъда смела, да кажа каквото мисля и да спра да се прикривам и маскирам. Така че споделих мнението си и говорих за объркването си. Надзорничката обсъди някои подробности от мнението ми и чрез това въпросът, който ме объркваше, беше разрешен, а аз също така видях собствените си недостатъци и слабости. Бях много радостна, че изказах мнението и мислите си, иначе все още щях да бъда объркана по този проблем. Въпреки че предприемането на тази стъпка разкри недостатъците ми, то също помогна да ги компенсирам. След това, когато обсъждахме делото или обсъждахме проповеди, съзнателно се отказвах от гордостта си и говорех толкова, колкото разбирах. Въпреки че това разкри много от моите недостатъци и слабости и малко се посрамих, станах много по-наясно със съответните истини принципи и ефективността ми при изпълнението на моя дълг много се подобри. Сега вече съм преживяла, че практикуването на истината и това да бъда честен човек ми е донесло много ползи. Вече не съм обременена с толкова много тежести, докато изпълнявам дълга си, и умът ми стана много по-изчистен. Малкото практика и навлизане, които придобих, са резултат от просветлението и напътствието на Божиите слова. Благодаря на Бог!