От Циу Йен, Китай

Израснах на село. Родителите ми нямаха добро образование, затова нямаха друг избор, освен да се трудят на полето от сутрин до вечер. Баща ми често ми казваше: „В нашето семейство само чичо ти постигна нещо, като учеше усърдно, и стана висш служител в града. Аз не учех усърдно като млад и сега мога да се прехранвам само със земеделие. Трябва да учиш усърдно за в бъдеще, за да не свършиш без перспектива като мен“. Когато видях чичо ми да се връща в селото с луксозна кола, а всички да го хвалят и да го гледат с възхищение, невероятно завидях. После видях безразличието на селяните към баща ми и осъзнах, че само с учене човек може да пробие в живота и да бъде уважаван, където и да отиде. Реших, че трябва да уча усърдно, за да мога в бъдеще да се отлича и да спечеля възхищението на другите. Учех усърдно, като полагах няколко пъти повече усилия от другите, но не се представих добре на кандидатгимназиалния изпит и влязох само в обикновено професионално училище. Още по-неочаквано беше, че когато се дипломирах, правителството започна съкращения и политики за ефективност и аз бях съкратена, преди дори официално да съм започнала работа. Сякаш небето се срути върху мен и вече нямах надежда да изпъкна в живота. След като се омъжих, съпругът ми работеше като общ работник поради средното си образование, а качеството на живота ни беше посредствено. Като гледах роднините и приятелите си, виждах, че тези с образование и дипломи живееха бляскав, охолен живот и посещаваха луксозни места. Като се сравнявах с тях, още по-силно усещах, че без високо образование човек не може да успее в това общество и че животът ми винаги ще бъде такъв. Затова реших, че в бъдеще трябва да образовам добре детето си и да му помогна да получи диплома за висше образование, за да донесе чест на семейството ни. Така и аз щях да бъда прославена.

Когато дъщеря ми беше на четири години, приех Божието дело от последните дни. По онова време посещавах събирания два пъти седмично, а през останалото време преглеждахме с дъщеря ми английски картички с думи, рецитирахме класически стихотворения и я учех на елементарно събиране и изваждане. Исках да развия у нея любов към ученето от най-ранна възраст. Когато беше в трети клас, започнах да ѝ давам уроци по английски и математика с надеждата, че оценките ѝ ще надминат тези на нейните връстници, за да може в бъдеще да влезе в добър университет, да си намери добра работа и да живее славен и успешен живот. Често казвах на дъщеря си да учи усърдно, за да може да изпъкне в бъдеще. Всеки път тя ме гледаше объркано, сякаш разбираше наполовина, но неохотно се съгласяваше с това, което исках от нея. Понякога, когато я виждах да се уморява от ученето, търпеливо ѝ обяснявах защо трябва да учи. Казвах ѝ, че само с добри оценки може да има добро бъдеще и възможности за работа. Като виждах безпомощното изражение на лицето ѝ, си мислех: „Отговорност и задължение на родителите е да образоват добре детето си. Може би сега не ме разбира, но когато порасне, ще разбере ревностните ми и грижовни намерения“.

В пети клас оценките на дъщеря ми по математика бяха много слаби. Въпреки че учителката ѝ обясняваше търпеливо, съучениците ѝ помагаха с уроците и тя самата се стараеше да решава задачите, резултатите ѝ от изпитите винаги бяха незадоволителни. Понякога дори се проваляше. Като виждах това, ставах изключително разтревожена и строго казвах на дъщеря си: „Без добри оценки няма да влезеш в мечтаното училище и няма да постигнеш нищо. В очите на другите ще бъдеш никой и целият ти живот ще бъде провал. Трябва на всяка цена да намериш начин бързо да си подобриш оценките по математика. Ако ли не, няма да позволя да ти се размине“. Дъщеря ми ме гледаше плахо, твърде уплашена, за да проговори, а лицето ѝ беше пребледняло от страх. Като я видях така, малко се смекчих — тя се стараеше и слабите ѝ оценки по математика не бяха, защото отказваше да учи. Зачудих се дали не съм прекалила. Но после си помислих: „Ако сега не съм строга, по-късно тя може да няма добри възможности за работа. Предпочитам сега да ме мрази, отколкото да няма бъдеще“. След като разпитах тук-там, намерих учителка с дългогодишен опит, която да дава частни уроци на дъщеря ми. Когато дойдеше време за урока ѝ, оставях работата си и също слушах. Записвах си нещата, които дъщеря ми не разбираше, и когато се прибирахме, я карах да ги преговаря отново. Когато пак не можеше да се справи, се ядосвах и ѝ се карах на висок глас: „Мислиш ли, че ще влезеш в добро училище, ако продължаваш така?“. Дъщеря ми се сви от страх, а очите ѝ се напълниха със сълзи от мъка. Сърцето ми се смекчи и си помислих: „Може би трябва просто да оставя нещата да следват естествения си ход — колкото научи, толкова. Ами ако целият този натиск я докара до депресия?“. Но веднага след това си помислих: „Ако сега не настоявам за образованието ѝ, това ще се отрази пряко на бъдещето ѝ. Трябва да си изпълня родителския дълг“. Затова продължих да карам дъщеря си да учи. Дъщеря ми поначало беше интровертна и под натиска, който ѝ оказвах, самочувствието ѝ спадна още повече. Често се будеше от кошмари, оценките ѝ се влошиха още повече, а отношенията ни ставаха все по-дистанцирани. Като виждах това, много се разтревожих. От една страна, се притеснявах, че слабите ѝ оценки ще се отразят на бъдещето ѝ, но от друга, сърцето ми се късаше за нея и се чувствах виновна, че ѝ оказвам толкова голям натиск. Тези противоречиви емоции се преплитаха и не знаех какво да правя. Непрекъснато се чудех: „Като се отнасям така с дъщеря си, това любов ли е? Ако е така, не трябва ли това да я кара да се чувства свободна и спокойна? Но аз ясно усещам, че тя е станала по-нещастна и самочувствието ѝ е спаднало. Не само че оценките ѝ не се подобриха, а дори се влошиха още повече. И сега непрекъснато се буди от кошмари. Възможно ли е начинът, по който възпитавам детето си, да е грешен?“. Не знаех какво да правя, затова непрекъснато молех Бог да ме напътства, за да разбера проблемите си.

Един ден прочетох Божиите слова и придобих известно разбиране за състоянието си. Всемогъщият Бог казва: „Всъщност, колкото и големи да са човешките домогвания, колкото и реалистични и подобаващи да са желанията на хората, всичко, което човекът иска да постигне, всичко, което човекът търси, е неделимо свързано с две думи. Тези две думи са от ключово значение за всеки човек, през целия му живот, и тъкмо тях Сатана желае да втълпи на човеците. Кои са тези две думи? Те са „слава“ и „придобивки“. Сатана използва много мек метод, метод който е съвсем съгласно човешките представи и не е много агресивен, за да накара хората неусетно да приемат неговите средства и закони за оцеляване, да развият житейски цели и посоки и да придобият домогване в живота. Колкото и високопарни да са описанията на тяхното домогване в живота, това домогване винаги се върти около славата и придобивките. Всичко, което великите и прочутите — или всъщност всеки човек — преследват през целия си живот, се свежда до тези две думи: „слава“ и „придобивки“. Хората си мислят, че веднъж добили слава и придобивки, имат капитала да се наслаждават на висок статус и голямо богатство и да се наслаждават на живота. Те смятат, че щом се сдобият със слава и придобивки, имат капитала да търсят удоволствия и да се впускат в разюздани плътски наслади. Заради така желаните слава и придобивки хората с удоволствие и несъзнателно полагат в ръцете на Сатана телата си, сърцата си и дори всичко свое, включително перспективите и съдбите си. Правят го безрезервно, без да се съмняват нито за миг и без изобщо да им хрумне да си възвърнат всичко, което някога са имали. Могат ли хората да запазят контрол над себе си, след като са се предали на Сатана и са му станали предани по този начин? Категорично не. Те напълно са контролирани от него. Затънали са до гуша в това тресавище и не успяват да се измъкнат от него“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият VI). Божиите слова ми помогнаха да разбера, че толкова много години всъщност съм живяла напълно измамена от Сатана. Спомних си как от дете родителите ми ми насаждаха разни идеи и приех „Човек се стреми нагоре, а водата тече надолу“ и „Да донесат чест на предците си и да се открояват от останалите“ като цели на моя стремеж. За да се откроя, като ученичка полагах няколко пъти повече усилия от другите, само за да се проваля на кандидатгимназиалния изпит и по-късно да не мога да си намеря добра работа. Така започнах да се отчайвам и загубих увереност в живота. След като дъщеря ми се роди, възложих всичките си надежди на нея. За да събудя интереса ѝ към ученето, започнах да ѝ предавам знания от най-ранна възраст и в резултат на това тя загуби радостта на детството. Когато тръгна на училище и видях, че оценките ѝ по математика са слаби, я принудих да ходи на частни уроци, за да подобри оценките си, а когато не се подобриха, се ядосвах и ѝ се карах. Изобщо не проявявах разбиране или състрадание към нея. Тъй като непрекъснато ѝ оказвах натиск, младото ѝ сърце се натовари с огромен стрес и ние станахме все по-далечни една от друга. Външно изглеждаше, че правя всичко това за нейно добро, но всъщност прехвърлях собствените си неосъществени мечти върху нея, като я карах да ги реализира вместо мен, и я третирах като инструмент, за да се откроя. Наистина ми липсваше човешка природа! Като осъзнах всичко това, почувствах дълбоки угризения. Не исках повече да бъда заблуждавана и наранявана от Сатана.

Продължих да търся и прочетох Божиите слова: „Независимо колко е недоволен човек от раждането си, съзряването си или брака си, всеки, който е преминал през това, знае, че човек не може да избира къде и кога да се роди, как да изглежда, кои да са родителите му и кой да е брачният му партньор, а може само да приеме волята на Небето. Но въпреки това, когато дойде време да отгледат бъдещото поколение, родителите проектират върху децата си всичките желания, които не са успели да изпълнят през първата половина от живота си, с надеждата, че потомството им ще компенсира всички разочарования през първата половина от живота им. […] Хората знаят, че в този живот им липсват способности и че не са постигнали нищо, че няма да имат друг шанс или друга надежда да се откроят сред тълпата и че нямат друг избор, освен да приемат съдбата си. Затова те проектират върху следващото поколение всичките си надежди, всички нереализирани желания и въжделения с надеждата, че тяхното потомство ще им помогне да сбъднат мечтите си и да реализират желанията си, че дъщерите и синовете им ще прославят фамилното си име, ще придобият висок статус или ще станат богати или известни хора. С една дума, те желаят децата им да се издигнат до огромни висоти. Плановете и фантазиите на хората са съвършени — нима те не знаят, че броят на децата им, техният външен вид, способности и така нататък не зависят от тях, а още по-малко, че съдбата на децата им изобщо не е в техните ръце? Хората нямат власт над своите съдби, но въпреки това се надяват да променят съдбата на младото поколение; те не могат да избягат от своята собствена съдба, но въпреки това се опитват да манипулират съдбата на своите синове и дъщери. Нима не се надценяват? Това не е ли човешка глупост и невежество?“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият III). „Това към каква професия се стреми човек, с какво си изкарва прехраната и колко богатство е натрупал не се определя от родителите, талантите, усилията или амбициите на човека, а е предопределено от Създателя“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият III). Божиите слова разобличиха истинското ми състояние. Наистина бях прехвърлила неосъществените си желания на дъщеря си с надеждата, че тя ще може да се открои и да реализира моите желания. Затова опитвах всичко възможно, за да контролирам съдбата ѝ със собствени усилия. Всъщност съдбата на всеки човек е в Божиите ръце, но аз не познавах Божието върховенство. Водех се от погрешните схващания, че „Знанието може да промени съдбата ти“ и „Съдбата на човека е в собствените му ръце“ и винаги исках да контролирам бъдещето на дъщеря си. Сетих се за всички работници около мен, които имаха знания, но съдбата им не се беше променила заради това. Аз бях ярък пример. Винаги се опитвах да променя съдбата си чрез знание, но след като завърших, веднага ме съкратиха и дори нямах възможност да бъда наета или да използвам това, което бях учила. Видях, че съдбата на човек не е в неговите ръце, а аз налудничаво се опитвах да контролирам съдбата на дъщеря си. Бях толкова надменна и невежа и наистина се надценявах! Съдбата и кариерата на дъщеря ми са предопределени от Бог и това не са неща, които могат да бъдат променени чрез човешки усилия или учене. Сетих се за приятеля на съпруга ми, който, въпреки че имаше само начално образование, успя да отвори няколко вериги магазини в цялата страна и много хора, завършили колеж, търсеха работа там. Този ярък контраст ме накара да видя още по-ясно, че знанието не може да промени съдбата на човек и че трябва да оставя ученето на детето ми да следва естествения си ход. След това вече не карах дъщеря си да учи според моите изисквания и също така спрях да я записвам на допълнителни уроци. Вместо това поверих всичко, свързано с нея, в Божиите ръце. Също така проповядвах евангелието на дъщеря си. Винаги, когато имаше време, тя се събираше с братя и сестри на нейната възраст и психическото ѝ състояние продължаваше да се подобрява.

По-късно прочетох последните Божии слова и видях проблемите си по-ясно. Също така започнах да разбирам какви отговорности всъщност трябва да изпълняват родителите към децата си. Всемогъщият Бог казва: „В субективното си съзнание родителите предвиждат, планират и определят различни неща за бъдещето на децата си и в резултат на това създават тези очаквания. Подтикнати от тези очаквания, родителите изискват от децата си да усвояват различни умения като актьорско майсторство, танци, изкуство и т.н. Те изискват от децата си да станат талантливи личности и след това да бъдат началници, а не подчинени. Изискват от децата си да станат високопоставени служители, а не пехотинци. Изискват от децата си да станат управители, изпълнителни директори и главни изпълнителни директори, работещи в някоя от 500-те най-големи компании в света и т.н. Всичко това са субективни идеи на родителите. […] Родителите залагат надежди на децата си изцяло въз основа на начина, по който възрастните гледат на нещата, както и на възгледите, гледните точки и предпочитанията на възрастните относно светските дела. Това не е ли субективно? (Така е.) Ако трябва да се изразите любезно, бихте могли да кажете, че е субективно, но всъщност какво е то? Какво е другото тълкувание на тази субективност? Не е ли егоизъм? Не е ли принуда? (Така е.) Харесваш определена професия, би искал да бъдеш длъжностно лице, да забогатееш, да бъдеш бляскав и успял в обществото, затова караш децата си също да се стремят да бъдат такива хора и да вървят по такъв път. Но ще харесват ли децата ти да живеят в такава среда и да вършат такава работа в бъдеще? Подходящи ли са за това? Каква е съдбата им? Какво е Божието върховенство и подредба за тях? Ти знаеш ли тези неща? Някои хора казват: „Не ме интересуват тези неща, важни са нещата, които аз, като техен родител, харесвам. Ще залагам надежди на тях въз основа на собствените си предпочитания“. Не е ли прекалено егоистично? (Така е.) Това е толкова егоистично! Казано любезно, това е много субективно, то е да вземат всички решения сами. Какво обаче е това в действителност? Много е егоистично! Тези родители не се съобразяват със заложбите или талантите на децата си, не се интересуват от подредбите на Бог за съдбата и живота на всеки човек. Те не се съобразяват с тези неща, а просто налагат на децата си собствените си предпочитания и планове, чрез пожелателно мислене. Някои хора казват: „Трябва да наложа тези неща на детето си. То е твърде малко, за да ги разбере, а когато ги разбере, ще е твърде късно“. Така ли е? (Не.) Ако наистина е твърде късно, тогава това е неговата съдба, не е отговорност на родителите му. Ако налагаш на децата си нещата, които разбираш, дали те ще ги разберат по-бързо само защото ти ги разбираш? (Не.) […] Дори ако родителите учат децата си от малки: „Трябва да се сдържаш, когато общуваш с хората“, те ще го приемат само като своеобразна доктрина. Те наистина ще са в състояние да действат въз основа на съветите на родителите си, едва когато наистина са ги разбрали. Когато не разбират съветите на родителите си, както и да се опитват да ги научат родителите им, за тях това пак ще бъде само своеобразна доктрина. В такъв случай, приложима ли е идеята на родителите, че: „Светът е толкова конкурентен и хората живеят под голям натиск. Ако не започна да уча децата си от много ранна възраст, в бъдеще те ще понасят страдания и болка“? (Не.) Принуждаваш децата си от рано да поемат на плещите си този натиск, за да могат да страдат по-малко в бъдеще, и те трябва да понасят този натиск, като започнат от възраст, на която все още не разбират нищо. Така не вредиш ли на децата си? Наистина ли го правиш за тяхно добро? По-добре е да не разбират тези неща, тогава ще могат да живеят няколко години по един удобен, щастлив, чист и семпъл начин. Благословия или нещастие ще бъде, ако разберат тези неща рано? (Ще бъде нещастие.) Да, ще бъде нещастие“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (18)). След като прочетох Божиите слова, осъзнах колко тесногръда и егоистична е била любовта ми към дъщеря ми. За да постигна собствената си цел да се откроя, едностранчиво ѝ налагах възгледите си, правех планове за бъдещето ѝ, без да проявявам внимание към способностите или заложбите ѝ, и използвах насилствени методи, за да я накарам да учи, като прилагах натиск и я възпирах. Когато видях, че оценките ѝ не се подобряват, ѝ крещях, сякаш съм си изгубила ума, което я правеше все по-затворена и я лишаваше от свобода и пространство. Всичко, което правех, я ограничаваше и я обвързваше. Обичах славата и придобивките и винаги исках да се откроя, така че, когато собствените ми желания не можеха да бъдат реализирани, ги прехвърлях на дъщеря си, като я принуждавах да изпълнява моите желания и ѝ оказвах прекомерен натиск да учи. Никога не се поставях на нейно място, за да проявя внимание какво харесва или в какво е добра. Дори когато виждах, че става все по-интровертна и се чувства все по-непълноценна заради моя натиск, аз все още настоявах тя да отговори на очакванията ми, което я караше да живее в постоянна болка. Бях наистина жестока и егоистична! Дъщеря ми беше още малка, на възраст, в която искаше да се забавлява, а аз насила ѝ втълпявах сатанински философии и закони, като я принуждавах да понася натиск и болка, които не би трябвало да понася. Това, което ѝ причинявах, изобщо не беше любов, а форма на психологическа травма. Ако наистина обичах дъщеря си и носех отговорност за нея, трябваше да я образовам според нейните интереси и способности, като я напътствам правилно, вместо да ѝ налагам собствените си желания. Като се замислих за действията си, почувствах дълбоки угризения и осъзнах, че ми липсва човешка природа. Вече не можех да ѝ налагам тези неуместни очаквания.

Оттогава нататък, като четях Божиите слова, разбрах каква отговорност трябва да изпълнявам като майка. Всемогъщият Бог казва: „Чрез разнищване на същността на родителските очаквания към децата им виждаме, че тези очаквания са егоистични, че противоречат на човешката природа и че нямат нищо общо с отговорностите на родителите. Когато родителите налагат всякакви очаквания и изисквания на децата си, те им оказват голям допълнителен натиск — това не означава, че изпълняват отговорностите си. И така, какви са отговорностите, които родителите следва да изпълняват? Най-малкото, те трябва да учат децата си да бъдат честни хора, които говорят истината и вършат нещата по честен начин, и да ги учат да бъдат добросърдечни и да не вършат лоши неща, като ги напътстват в положителна посока. Това са техните най-основни отговорности. Освен това те трябва да напътстват децата си в изучаването на практически знания и умения и така нататък, въз основа на техните заложби и условия. Ако родителите вярват в Бог и разбират истината, те трябва да накарат децата си да четат Божиите слова и да приемат истината, така че да опознаят Създателя и да разберат, че хората са сътворени от Бог и че Бог съществува в тази вселена. Те трябва да водят децата си в молитвите към Бог и в яденето и пиенето на Божиите слова, така че да могат да разберат някои истини, за да могат, след като пораснат, да вярват в Бог, да следват Бог и да изпълняват дълга на сътворено същество, вместо да преследват светските тенденции, да попадат в капана на различни сложни междуличностни взаимоотношения и да бъдат съблазнявани, покварявани и съсипвани от различните зли тенденции на този свят. Това са всъщност отговорностите, които родителите трябва да изпълняват. Отговорностите, които трябва да изпълняват в ролята си на родители, са да предоставят на децата си положителни напътствия и подходяща помощ, преди те да достигнат пълнолетие, както и своевременно да се грижат за тях във физическия им живот по отношение на ежедневните им потребности. Ако децата им се разболеят, родителите трябва да им осигурят лечение, когато е необходимо. Не бива да ги карат да продължат да ходят на училище и да се откажат от лечението, от страх да не изостанат в учебната работа. Когато децата им трябва да се възстановяват, трябва да им се позволи да се възстановяват, а когато трябва да почиват, трябва да им се позволи да почиват. Осигуряването на здравето на децата е задължително. Ако децата изостанат в училищните си занимания, родителите могат да намерят начин да наваксат след това. Това са отговорностите, които родителите трябва да изпълняват. От една страна, те трябва да помагат на децата си да придобият солидни знания. От друга страна, трябва да ги напътстват и да ги възпитават, така че да вървят по правия път, и да укрепват психичното им здраве, така че да не се влияят от нездравословните тенденции и злите практики на обществото. Същевременно те трябва да накарат децата си да спортуват подходящо, за да укрепят физическото си здраве. Това са нещата, които родителите трябва да правят, вместо насила да налагат на децата си някакви нереалистични очаквания или изисквания. Родителите трябва да изпълняват отговорностите си както по отношение на нещата, от които децата им се нуждаят за своята душевност, така и по отношение на нещата, от които се нуждаят във физическия си живот. Те трябва да ги запознаят с някои общоизвестни неща, като например, че трябва да ядат топла храна, а не студена, че когато времето е студено, трябва да се обличат топло, за да не настинат, като им помагат да се научат да се грижат за собственото си здраве. Освен това, веднага щом открият, че в младите умове на децата им са възникнали някои детински, незрели идеи за бъдещето им или някои крайни мисли, родителите трябва да им предоставят правилни напътствия, като коригират тези детински фантазии и крайни неща, така че децата им да могат да поемат по правия път в живота. Това е изпълняване на техните отговорности. Изпълнението на отговорностите им означава от една страна да се грижат за живота на децата си, а от друга — да напътстват и да поправят мислите на децата си и да им дават правилна насока по отношение на мислите и възгледите им“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (18)). „Докато децата им растат, отговорностите и задълженията, които родителите трябва да изпълняват, не са да оказват натиск върху децата си, да ги оковават или да се намесват в техния избор, като добавят бреме след бреме. Вместо това, докато децата им растат, независимо от индивидуалността и заложбите на тези деца, отговорността на родителите е да ги насочват в положителна и благоприятна посока. Когато у децата им се появи особен и неподходящ език, поведение или мисли, родителите трябва своевременно да предоставят духовни съвети и напътствия за поведението и коригирането му. Що се отнася до това дали децата им желаят да учат, колко добре учат, какъв е интересът им към усвояването на знания и умения и с какво могат да се занимават, когато пораснат, това трябва да бъде съобразено с техните природни дадености и предпочитания, както и с насоката на интересите им, като по този начин в процеса на тяхното отглеждане им се позволи да растат здравословно, свободно и стабилно — това е отговорността, която родителите трябва да изпълняват. Нещо повече, това е отношението, което родителите трябва да имат към израстването, обучението и кариерата на децата си, вместо да налагат собствените си желания, домогвания, предпочитания и дори желания на децата си, за да ги реализират“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (16)). От Божиите слова научих, че отговорността на родителя е да напътства децата си да учат нормално въз основа на техните заложби и силни страни, да им предлага положителни и активни напътствия, когато възникнат проблеми по време на растежа им, да ги дисциплинира, когато правят нещо нередно, и да ги учи да разпознават положителните и отрицателните неща. Що се отнася до бъдещия живот на детето, какъв човек ще стане или към каква кариера ще се стреми — всичко това е в Божието върховенство и Неговото устройство и родителите трябва да приемат Божието върховенство и да му се покорят. След като си изясних каква е отговорността ми, вече знаех как да възпитавам дъщеря си. Когато дъщеря ми не беше заета с училище, четяхме Божиите слова и слушахме химни заедно. Когато имаше проблеми с ученето, аз спокойно я учех и също така ѝ казвах да не се чувства притисната. Неочаквано оценките на дъщеря ми леко се подобриха. По-късно видях, че дъщеря ми обича да рисува, затова я записах на курс по рисуване. Тя разви собствени хобита, а и психическото ѝ състояние се подобри. С дъщеря ми също така станахме все по-близки.

Един ден след училище, докато я прибирах, видях една майка да крещи на дъщеря си, като я критикуваше за слабите ѝ оценки. Малкото момиченце трепереше от страх. В този момент дъщеря ми тихо ми прошепна в ухото: „Мамо, благодарение на Божието спасение, вече не страдам. Ти преди беше също толкова сурова с мен, но вече не си такава и си станала добра майка“. Като я чух да казва това, сърцето ми се стопли и почти се разплаках. Сърцето ми се изпълни с благодарност към Бог. Именно Божиите слова ме накараха да осъзная, че човешката съдба е в Неговите ръце. Още повече, именно Божиите слова ми показаха каква е истинската отговорност на родителите към децата им. Вече не принуждавах дъщеря си да учи и това ме направи добра майка в нейните очи. Прошепнах тихо на дъщеря си: „И двете трябва да благодарим на Бог за Неговото спасение“.

Дъщеря ми сега учи в медицински колеж и макар понякога да обсъждаме въпроси за бъдещата ѝ работа, сърцето ми е спокойно и вярвам, че всичко е в Божиите ръце. Независимо каква ще бъде професионалната реализация на детето ми, аз съм готова да се покоря на Божието устройство. Тази трансформация и тези придобивки се дължаха изцяло на напътствията от Божиите слова. Благодаря на Бог!