От Шимай, Китай

Още от дете реакциите и способността ми да разбирам бяха доста бавни. Когато бях в училище и учителите задаваха сложни въпроси, не можех да реагирам достатъчно бързо и често давах грешни отговори. Затова съучениците ми често ми се присмиваха, а учителите казваха, че съм глупава. Оттогава имах чувството, че съм най-малко интелигентна сред връстниците си. Учителите казваха също, че когато пораснат, ученици като мен, които не се справят добре с ученето, могат само да работят за други или да станат фермери; докато тези, които се справят добре с ученето, могат да станат водачи или мениджъри. Тези думи много ме нараняваха. Ставах все по-затворена, не исках да говоря и се страхувах да общувам с другите.

През 2006 г. приех делото на Всемогъщия Бог от последните дни. Когато започнах да посещавам събирания, се страхувах, че ще ми се смеят, затова не се осмелявах да общувам. През повечето време аз споделях последна. Установих обаче, че братята и сестрите не ме гледаха отвисоко, а вместо това ме насърчаваха да общувам повече, така че спрях да се чувствам възпряна в сърцето си. По-късно започнах да изпълнявам своя дълг. Заради бавните си реакции и слабите си заложби обаче постоянно се чувствах малоценна, а състоянието ми често се влияеше, когато изпълнявах дълга си. В началото изпълнявах дълг, свързан с изображения. Всеки път, когато обсъждах изображенията със сестрите, с които си сътрудничех, те много бързо забелязваха проблемите в тях и можеха да предложат промени. Моите реакции обаче бяха по-бавни и трябваше да ги гледам по няколко пъти, преди да открия проблемите. Понякога, когато проучвахме идеи за създаване на изображения, исках да говоря за своите собствени възгледи и идеи, но чувствах, че имам слаби заложби и че не мога да забелязвам ключови проблеми; така че нямаше да има голяма полза, ако кажех нещо, и дори щях да се изложа, ако кажех нещо погрешно. Затова рядко изразявах мнението си.

Веднъж една сестра, с която си сътрудничех, ме помоли да преценя дали едно изображение трябва да се направи наново. След като го разгледах, усетих, че визуалният ефект на изображението е доста добър и няма нужда да се преправя. После обаче си помислих, че имам слаби заложби и че не винаги забелязвам проблемите точно, затова помолих ръководителя на екипа да го погледне. В крайна сметка ръководителят на екипа бе на различно мнение и смяташе, че има нещо нередно в концепцията на изображението и че то трябва да се направи наново. Исках да изразя мнението си, но си помислих: „Ръководителят на екипа е с добри заложби, усвоил е много принципи и има по-добри професионални умения от мен. Аз съм си глупава от дете и способността ми да разбирам нещата не е добра. Вероятно съм преценила изображението погрешно. Няма да настоявам. И без това заложбите ми са слаби. Ако и на всичкото отгоре не приемам предложенията на другите, ще бъде още по-срамно. Както и да е, нека просто преправим изображението според предложението на ръководителя на екипа“. Не очаквах на следващия ден надзорничката да каже, че концепцията на изображението е подходяща и че няма нужда да се преправя. Тя също така намери съответните принципи и посочи нашите отклонения. Помислих си как малко по-рано и аз се бях сетила за принципите, които намери надзорничката. Щеше да е по-добре, ако бях настояла. Партньорката ми отдели много време за редактиране на изображението, но в крайна сметка усилията бяха напразни и това дори забави друга работа. Почувствах се малко неловко и се самообвиних, но след това не се самоанализирах. Друг път, когато преглеждах едно изображение, го погледнах няколко пъти и усетих, че визуалният ефект е подходящ и че се нуждае само от лека промяна. Няколко сестри обаче погледнаха това изображение и казаха, че темата, която изразява, е неясна и няма никаква стойност. В сърцето си не бях съгласна с тяхната гледна точка и исках да изкажа собственото си мнение. Тогава обаче си помислих: „Те са с по-добри заложби, разбират принципите по-добре и виждат проблемите по-дълбоко от мен. Аз съм си глупава от дете и съм със слаби заложби, така че сигурно съм го видяла погрешно“. Почувствах се и малко негативна: „Другите могат да забележат проблемите и недостатъците, а аз го гледах няколко пъти и не видях проблемите. Заложбите ми са просто твърде слаби. Май наистина не съм подходяща за този дълг“. Неочаквано обаче надзорничката погледна това изображение и каза, че може да се използва след лека промяна. Тогава съжалих, че не съм настояла на момента. По-късно надзорничката ме попита: „Защо не се придържаше към твоята гледна точка? Това почти доведе до отхвърлянето на едно ценно изображение! Ако смяташ, че гледната ти точка е правилна, моля, сподели мнението си и го обсъди с всички. Дори и да кажеш нещо погрешно, няма проблем да го поправиш по-късно“. Когато чух какво каза надзорничката, се почувствах много неловко. Бях обаче твърде силно обвързана от покварения си нрав и когато по-късно се сблъсквах със ситуации, все още не се осмелявах да се придържам към своята гледна точка. Тъй като постоянно живеех в негативно състояние поради слабите си заложби и никога не исках да изразявам мнението си при изпълнение на дълга, дълго време не постигнах никакъв напредък и в крайна сметка бях отстранена. Аз обаче не се самоанализирах, а това само потвърди слабите ми заложби.

През юли 2022 г. църквата ми възложи да изпълнявам дълг по общите дела. Видях, че макар сестрата, с която си сътрудничех, да нямаше добро образование, тя имаше бързи реакции и беше схватлива. Освен това беше по-ефективна от мен в изпълнението на дълга си. Когато си сътрудничех с нея, продължавах да не се осмелявам да изразявам активно мнението си. Понякога неохотно казвах по няколко думи, но ако сестра ми предложеше различна гледна точка, отхвърлях своята, без дори да се замисля. Постоянно бях плаха и колеблива пред моята сестра; страхувах се да не каже, че хем не разбирам нищо, хем говоря глупости и правя бъркотии, затова бях много пасивна в дълга си.

Често си мислех: „Защо живея такъв жалък и уморителен живот?“. Едва през ноември 2022 г., когато прочетох Божието общение за разрешаване на чувството за малоценност, започнах да разбирам собственото си състояние. Прочетох Божиите слова: „На пръв поглед малоценността е емоция, която се проявява у хората, но всъщност първопричината за нея е покварата от Сатана, средата, в която хората живеят, и собствените обективни причини у хората. Цялото човечество се намира под властта на злия, дълбоко покварено е от Сатана и никой не възпитава следващото поколение в съответствие с истината и с Божиите слова, а по-скоро го прави в съответствие с нещата, които идват от Сатана. Следователно последствията от използването на сатанински неща за възпитаване на следващото поколение и на човечеството не само покварява нрава и същността на хората, а и предизвиква пораждането на негативни емоции у тях. […] Да вземем например емоцията на малоценност. Твоите родители, учители, по-възрастните и другите около теб — всички те имат нереалистична оценка за заложбите ти, човешката ти природа и почтеността ти, и в крайна сметка това те напада, преследва, потиска, оковава и обвързва. Накрая, когато вече нямаш сили да се съпротивляваш, не ти остава никакъв друг избор, освен да избереш живот на мълчаливо приемане на обидите и униженията, мълчаливо приемане на този вид несправедлива и нечестна реалност, противно на това, което смяташ, че е най-добре. Когато приемеш тази реалност, емоциите, които в крайна сметка се пораждат у теб, не са щастливи, удовлетворени, положителни или прогресивни. Не живееш с повече мотивация и насоченост, а още по-малко се стремиш към точните и правилни цели на човешкия живот и у теб по-скоро се поражда дълбока емоция на малоценност. Когато тази емоция се породи у теб, ти чувстваш, че няма към кого да се обърнеш. Когато се сблъскаш с въпрос, който изисква да изразиш мнение, кой знае колко пъти дълбоко в сърцето си ще обмисляш какво искаш да кажеш и какво мнение искаш да изразиш, но все пак не можеш да се престрашиш да го заявиш на глас. Когато някой изрази същото мнение като това, което поддържаш, в сърцето си си позволяваш да почувстваш утвърждаване, потвърждение, че не си по-зле от другите хора. Когато обаче същата ситуация се повтори, ти все пак си казваш: „Не мога да говоря небрежно, да действам прибързано или да ставам за посмешище. За нищо не ставам, глупав съм, тъп съм, аз съм идиот. Трябва да се науча да се прикривам и просто да слушам, а не да говоря“. Оттук не можем ли да видим, че от момента, в който се породи емоцията на малоценност, до момента, в който тя се вкорени дълбоко в най-съкровените кътчета на сърцето на човека, той е лишен от свободната си воля и от законните права, дадени му от Бог? (Така е.) Той е лишен от тези неща. Кой точно го е лишил от тях? Не можеш да кажеш със сигурност, нали? Никой от вас не може да каже със сигурност. Това е така, защото по време на целия този процес ти си не само жертва, но и виновник. Ти си жертва на други хора, а също така си жертва и на самия себе си. Защо е така? Току-що казах, че една от причините за чувството за малоценност, което възниква у теб, идва от собствените ти обективни причини. Откакто си започнал да имаш чувство за самостоятелност, основата ти за преценяване на събитията и нещата произлиза от покварата на Сатана, тези възгледи са ти внушени от обществото и човечеството и Бог не те е учил на тях. Следователно, независимо кога или в какъв контекст се е породила емоцията ти на малоценност и независимо до каква степен се е развила тази емоция, ти си безпомощно оплетен и контролиран от нея и използваш тези методи, втълпени ти от Сатана, в подхода си към хората, събитията и нещата около теб. Когато емоцията на малоценност е дълбоко насадена в сърцето ти, тя не само ти оказва дълбоко въздействие, но и доминира над възгледите ти за хората и нещата, както и над постъпките и действията ти“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (1)). Бог наистина разбира състоянието на хората. Моето поведение беше точно такова. От дете чак до зряла възраст чувствах, че реагирам бавно, че съм глупава и със слаби заложби, затова не се осмелявах да изразявам мнение, винаги се свивах и вечно се страхувах да не сгреша. Когато бях в училище — заради слабата си способност да разбирам и бавните си реакции и защото не схващах нещата веднага като по-умните ми съученици — учителите ме смятаха за глупава и несъобразителна. Сарказмът на учителите и подигравките на съучениците ми ме караха да се чувствам много малоценна. След като повярвах в Бог и започнах да изпълнявам своя дълг, винаги когато се сблъсквах със съобразителни братя и сестри, си мислех, че този тип хора имат добри заложби и Бог със сигурност ги харесва. Вярвах, че за разлика от тях моите заложби са слаби, защото съм глуповата. Постоянно живеех в негативно състояние и бях много пасивна в изпълнението на дълга си. През повечето време не се осмелявах да изразя гледната си точка, а когато понякога го правех и някой ми възразеше, не се осмелявах да обсъдя собствените си идеи с него заради чувството си за малоценност, въпреки че не бях напълно съгласна с него. Мислех, че другите сестри са умни и имат добри заложби, така че със сигурност виждат нещата по-точно от мен, и отхвърлях всички свои идеи. Тази негативна емоция беше като невидимо въже, което ме връзваше здраво и ме караше да не смея да изразявам мнението си. Доброволно се оставях да бъда контролирана от чувството си за малоценност; водех особено жалък живот и не можех да правя нещата, на които бях способна. В крайна сметка не успях да изпълня добре дълга си и бях отстранена. Тази негативна емоция ми беше нанесла изключително голяма вреда!

Прочетох още от Божиите слова: „Независимо дали става въпрос за малоценност или за друга негативна емоция, трябва да имаш правилно разбиране за тълкуванията, които водят до възникването на тази емоция. Първо трябва да разбереш, че тези тълкувания са неправилни и независимо дали се отнасят до заложбите ти, таланта ти или характера ти, оценките и заключенията, до които водят по отношение на теб, винаги са погрешни. В такъв случай, как можеш точно да се оцениш, да опознаеш себе си и да се избавиш от емоцията на малоценност? Трябва да приемеш Божиите слова като основа за това да придобиеш познание за себе си и да научиш каква е човешката ти природа, какви заложби, таланти и силни страни имаш. Да предположим например, че някога си обичал да пееш и си пеел добре, но някои хора постоянно са те критикували и са те подценявали, като са казвали, че нямаш слух и пееш фалшиво. Затова сега смяташ, че не можеш да пееш добре и вече не смееш да го правиш пред други хора. Тъй като тези светски хора, тези объркани и посредствени хора, са направили неточни оценки и преценки за теб, правата, които човешката ти природа заслужава, са били ограничени, а талантът ти е бил задушен. В резултат на това не смееш дори една песен да изпееш и смелостта ти стига само до там да пееш на глас и да се отпуснеш единствено когато си сам. Тъй като обикновено се чувстваш толкова ужасно угнетен, една песен не смееш да изпееш, когато не си сам. Осмеляваш се да пееш само когато си сам и се наслаждаваш на времето, когато можеш да пееш с пълен глас високо и ясно. Колко прекрасно и волно време е това! Не е ли така? Заради вредата, която хората са ти причинили, не знаеш или не можеш да видиш ясно какво всъщност можеш да правиш, в какво те бива и в какво не те бива. В подобна ситуация трябва да направиш правилна оценка и да се измериш правилно в съответствие с Божиите слова. Трябва да установиш какво си научил и кои са силните ти страни, и да излезеш и да направиш всичко, което можеш, а що се отнася до нещата, които не можеш да правиш, до недостатъците и несъвършенствата ти, трябва да ги премислиш и опознаеш, трябва също така правилно да оцениш и да знаеш какви са заложбите ти и дали са добри или лоши. Ако не можеш да разбереш или да придобиеш ясно познание за собствените си проблеми, тогава помоли хората наоколо, които имат разбиране, да те оценят. Независимо дали това, което казват, е точно, то поне ще ти даде ориентир и ще ти позволи да имаш основна преценка или характеристика за себе си. След това можеш да разрешиш съществения проблем с негативната емоция на малоценност и постепенно да се измъкнеш от нея. Емоцията на малоценност е лесна за преодоляване, ако човек може да я разпознае, да я осъзнае и да потърси истината“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (1)). От Божиите слова разбрах, че оценката на учителите ми в училище е била неточна, както и моята собствена оценка за себе си не е била обективна. За да разреша чувството си за малоценност, трябваше да имам точна оценка за себе си, да се преценявам в съответствие с Божиите слова и да се вслушвам в оценките и мненията, които братята и сестрите наоколо имаха за мен. Само практикуването по този начин щеше да бъде точно. Затова помолих сестрата, с която си сътрудничех, да ме оцени. Тя каза: „Всъщност не си толкова зле, колкото казваш. Можеш да разбираш някои проблеми и имаш някои гледни точки и предложения, които са полезни. Понякога, когато те питам защо имаш определена гледна точка, не казвам, че грешиш. Вместо това просто искам да знам в съответствие с кои принципи казваш това. Ти обаче всеки път отхвърляш себе си. Ако в бъдеще смяташ, че гледната ти точка е в съответствие с принципите, трябва да я изкажеш и да я обсъдиш с всички в общение. Това също означава да бъдеш отговорна към своя дълг“. По-късно се упражнявах да изразявам мнението си, докато изпълнявах своя дълг. Партньорката ми успя да приеме повечето от предложенията, които направих. Сестра ми беше по-бърза от мен в работата по общите дела, но каза, че не е добра в писането на писма за общение с нашите братя и сестри, и ме помоли да го правя предимно аз. Чрез молитва към Бог и търсене и обмисляне на съответните истини успях да помогна на братята и сестрите си да разрешат някои проблеми. В този момент почувствах, че не съм напълно безполезна: мога да възприемам истината и въпреки че реакциите ми са по-бавни от тези на другите, след бавно обмисляне мога да разбера някои принципи и да намеря някои пътища за практикуване. Когато след това изпълнявах дълга си, сърцето ми не беше толкова потиснато, колкото преди.

През май 2023 г. водачите ме помолиха да бъда надзорник на художествения екип. Бях много нервна — можех ли наистина да изпълня дълга на надзорник, предвид слабите ми заложби? Исках да откажа, но тогава си помислих, че в изпълнението на този дълг има Божие върховенство и устройване, затова го приех. След като се обучавах известно време, видях, че двете сестри, с които си сътрудничех, не само бяха съобразителни и имаха добри заложби, но и имаха голяма работоспособност. Започнах да се притеснявам, че сестрите ми може да ме гледат отвисоко, задето реагирам бавно. Чувствах, че не мога да се справя с ролята на надзорник и че е по-добре просто да си гледам работата и да бъда член на екипа. Така нямаше да изглеждам толкова зле. Колкото повече мислех за това, толкова по-негативна ставах. Бях и много пасивна в изпълнението на своя дълг. Постоянно казвах, че не съм достатъчно добра и че имам слаби заложби с надеждата, че водачите ще намерят човек с добри заложби, който да ме замести. Сърцето ми се чувстваше много неловко, докато живеех в това негативно и пасивно състояние. Мислех си колко натоварена е работата, а аз продължавам да съм пасивна и да не се стремя към подобрение. Това не беше защита на делото на Божия дом! Трябваше бързо да променя това негативно и пасивно състояние.

По-късно се замислих. От дете та до зряла възраст винаги съм смятала, че бавните ми реакции означават и слаби заложби, което водеше до това, че винаги бях пасивна и негативна в изпълнението на дълга си. Дали преценяването на нещата по този начин беше в съответствие с истината? Прочетох Божиите слова: „Как да измерваме заложбите на хората? Подходящият начин за това е да разгледаме отношението им към истината и дали могат да я възприемат. Някои хора много бързо могат да усвоят някои специализирани умения, но когато чуят истината, се оплитат и задрямват. В сърцата си те стават объркани, нищо от чутото не прониква в тях, нито разбират това, което чуват — ето това са лоши заложби. Някои хора не се съгласяват, когато им кажеш, че заложбите им са лоши. Те смятат, че ако са високообразовани и знаещи, това означава, че имат добри заложби. Доброто образование показва ли високи заложби? Не показва. Как трябва да се измерват заложбите на хората? Те трябва да се измерват въз основа на степента на възприемане на Божиите слова и истината. Това е най-точният начин да се направи. Някои хора са сладкодумни и съобразителни и са особено умели в общуването с други хора, но когато слушат проповеди, никога не са способни да разберат каквото и да е, а когато четат Божиите слова, не ги възприемат. Когато разказват за свидетелството си за преживяване, те винаги изричат думи и доктрини, разкриват се като обикновени аматьори и предизвикват у другите чувството, че нямат духовно разбиране. Това са хора с лоши заложби“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. За да изпълняваме дълга си добре, най-важно е да разбираме истината). Оказа се, че да си образован, съобразителен и сладкодумен не означава, че човек има добри заложби. Бог преценява заложбите на хората не като гледа нивото на образованието им или бързината на ума им, а предимно като гледа доколко те разбират и приемат истината. Хората с добри заложби имат чисто възприемане и разбиране на Божиите слова. Те могат да се самоанализират и да разберат собствената си покварена природа; и когато ги сполетят проблеми или трудности, могат да намерят в Божиите слова точни принципи за практикуване. Хората със слаби заложби не могат да разберат истината и не могат да се сравняват с Божиите слова или да опознаят себе си. Когато се сблъскват с нещата, те не могат да намерят принципи за практикуване, а могат само да бълват доктрини и да се придържат към правила. Когато се сравних с това, видях, че през повечето време възприемането ми на Божиите слова не е изопачено; просто имам по-повърхностно разбиране по някои въпроси и не възприемам нещата толкова бързо, нито ги разбирам толкова дълбоко, колкото хората с добри заложби. Когато обаче братята и сестрите общуват с мен за тях, мога да ги разбера. Заложбите ми не са толкова слаби, че да не мога да разбера истината; могат да се считат за средни. Сега изпълнявах дълга на надзорник и въпреки че не разбирах изцяло някои принципи и имах известни недостатъци, сестрите, с които си сътрудничех, имаха по-добри заложби и в работата с тях все пак можех да изпълнявам някакъв дълг. В миналото не разбирах принципите за преценка на човешките заложби и когато виждах колко бавни са реакциите ми, се определях като човек със слаби заложби. Живеех в негативно състояние и не исках да се стремя нагоре. Не само че не можех да получа Божието просветление и ръководство, но и забавях делото. След като разбрах истината в това отношение, успях да се отнеса правилно към собствените си заложби и да се изправя рационално пред собствените си недостатъци.

След това също се замислих: „Още от детските си години се чувствам толкова малоценна. Какъв покварен нрав имам, освен някои погрешни гледни точки за нещата?“. Прочетох Божиите слова: „Милеенето на антихристите за репутацията и статуса им надхвърля тази на обикновените хора и е част от нрава им същност. Тя не е нито временен интерес, нито преходно въздействие на заобикалящата ги среда, а е част от живота им, тя е в кръвта им и следователно представлява тяхната същност. Тоест каквото и да правят антихристите, първо се съобразяват с репутацията и статуса си и с нищо друго. Репутацията и статусът са животът за антихристите и целта, към която се стремят през целия си живот. Каквото и да правят, първото им съображение е: „Какво ще се случи със статуса ми? А с репутацията ми? Дали това, което върша, ще ми осигури добра репутация? Ще повиши ли статуса ми в съзнанието на хората?“. Ето за какво мислят първо, а това е достатъчно доказателство, че имат нрава и същността на антихристи — и това е единствената причина, поради която обмислят нещата по този начин. Можем да кажем, че за антихристите репутацията и статусът не са някакво допълнително изискване, още по-малко неща, които за тях са външни, без които биха могли да минат. Те са част от природата на антихристите, те са в костите им, в кръвта им, те са им присъщи. Антихристите не са безразлични към това дали притежават репутация и статус. Отношението им не е такова. Тогава какво е тяхното отношение? Репутацията и статусът са тясно свързани с ежедневието им, с тяхното ежедневно състояние, с това, към което се стремят всеки ден. Статусът и репутацията са животът за антихристите. Всичко се върти около добрата репутация и високия статус, както и да живеят, в каквато и среда да живеят, каквато и работа да вършат, към каквото и да се стремят, каквито и да са целите им и каквато и да е посоката в живота им. И тази цел не се променя. Те никога не могат да загърбят тези неща. Това е истинското лице на антихристите, тяхната същност“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (трета част)). Бог разобличава, че антихристите преследват репутацията и статуса като своя цел в живота. Във всички ситуации единственото, за което мислят, е собствената им репутация и статус. Когато погледнах собственото си поведение, видях, че е идентично с това на антихрист. Особено ценях своята репутация и статус. Още от дете реагирам бавно, а способността ми да разбирам е слаба. Поради това давах грешни отговори и съучениците ми се подиграваха. След това повече не исках да отговарям на въпроси и се страхувах, че ако кажа още нещо погрешно, ще ме гледат отвисоко. След като започнах да вярвам в Бог и да изпълнявам дълг, бях същата. Когато се появяха някои отклонения в дълга ми и другите ги посочваха, чувствах, че заложбите ми са слаби; а когато отново изпълнявах дълг, не исках да изразявам мнението си и дори исках да избегна дълга си. Когато изпълнявах своя дълг като надзорник и видях, че реакциите и работоспособността ми не са толкова добри, колкото на сестрите, с които си сътрудничех, исках водачите да ме освободят. Всъщност защитавах собствената си гордост; притеснявах се, че чрез резултатите от работата водачите ще ме прозрат и ще осъзнаят, че не съм толкова добра във всяко едно отношение, колкото сестрите ми. Осъзнах, че всеки ден мисля единствено за репутация и статус. Когато дългът, който изпълнявах, засягаше моята репутация и статус, или се чувствах негативна и проявявах нехайство, или мислех за бягство и предателство. Дори ако това попречеше на църковното дело, не ми пукаше. Вървях по пътя на антихристите!

По-късно прочетох още от Божиите слова. Всемогъщият Бог казва: „Стремежът към истината е най-важното нещо, независимо от коя гледна точка го разглеждаш. Можеш да избегнеш слабостите и недостатъците на човешката природа, но никога не можеш да избегнеш пътя на стремеж към истината. Независимо колко съвършена или благородна може да е твоята човешка природа, или дали може би имаш по-малко пропуски и недостатъци и повече силни страни от другите хора, това не означава, че разбираш истината, нито може да замени твоя стремеж към истината. Напротив, ако се стремиш към истината, разбираш много от нея и имаш достатъчно дълбоко и практическо разбиране за нея, това ще компенсира много слабости и проблеми в твоята човешка природа“ (Словото, Т.7 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (3)). Бог казва, че стремежът към истината може да компенсира много от недостатъците на човека. Например, аз реагирам по-бавно от другите, когато ме сполетяват неща, и заложбите ми не са много добри. Това са вродени дефекти и не могат да бъдат променени. Причините обаче резултатите от работата ми да не са добри, освен дефектите в моята човешка природа, бяха предимно, защото не разбирах истината и не схващах принципите. Ако можех повече да търся принципа на истината относно проблемите, които не разбирах, да общувам и да ги обсъждам с братята и сестрите си и да се откажа от гордостта си, щях да мога да разбера и повече истини. Това щеше да бъде от полза и за моя дълг. Когато разбрах това, повече не се опитвах да избягвам изпълнението на дълга на надзорник, а след това успях и да поема инициатива в работата.

Веднъж общувахме за най-новите принципи за създаване на изображения и трябваше да напишем писмо до нашите братя и сестри, за да ги обсъдим и приложим. Помислих си: „Това е първият път, в който трябва да пиша такова важно писмо, откакто станах ръководителка. Ами ако не го напиша добре и има отклонения?“. Бях доста нервна. Осъзнах, че отново живея сред чувство на малоценност, затова се помолих на Бог да коригира нагласата ми. Въпреки че може да не успея да пиша толкова изчерпателно, първо трябва да поема инициативата да работя по него, а след това сестрите да поправят евентуалните недостатъци. По-късно се успокоих и мислех, докато пишех. Докато пишех, усещах Божието напътствие и някои принципи ми бяха дори по-ясни, отколкото когато бяхме общували за тях. Преживях, че когато посветиш сърцето си на своя дълг, Бог ще те просвети и ще те води.

Вече повече от година изпълнявам дълга на ръководителка. Дълговете на сестрата, която първоначално ми беше партньорка, бяха преназначени, така че сестра Ли Юе дойде да си сътрудничи с мен. Преди това Ли Юе беше ръководителка на моя екип, когато изпълнявах дълг, свързан с изображения. Помислих си колко зле се справях преди и как Ли Юе ме разбираше. Какво ли щеше да си помисли за мен, когато работим заедно този път? Осъзнах, че не трябва да мисля за гордостта си. Без значение какви недостатъци съм имала преди или какви недостатъци ще се разкрият по време на настоящия период на съвместна работа, трябваше да се изправя пред тях спокойно. След това поех инициативата да представя работния процес на Ли Юе, а когато обсъждахме работата, също поемах инициативата да изразявам мненията си. През този период, когато с Ли Юе не бяхме на едно мнение, просто изразявах идеите си. Някои от мненията ми бяха приети, а други не бяха подходящи. Без значение дали бяха приети или не, успявах да разбера някои принципи чрез общуване. Един ден Ли Юе каза: „Когато работехме заедно преди, не изразяваше никакви мнения, а просто си вършеше работата. Но този път, като си сътруднича с теб, виждам, че си се променила много“. Като я чух да казва това, бях доста трогната. Без ръководството на Божиите слова никога нямаше да мога да се отърся от мъчението на чувството за малоценност и никога нямаше да мога да изпълнявам дълга си толкова активно, колкото го правя сега. Всичко това са резултати, постигнати от Божиите слова. Благодаря на Всемогъщия Бог!