От У Фан, Китай

През март 1997 г. приех делото на Всемогъщия Бог от последните дни. След като вярвах в Господ дълги години, бях изключително развълнуван най-накрая да посрещна завръщането Му. По-конкретно, щом осъзнах, че Бог се е завърнал в последните дни, за да изрази истината и напълно да ни пречисти и спаси, като ни избави от греха, и че надеждите ни да бъдем спасени и да навлезем в небесното царство щяха да се осъществят, започнах да се отричам от семейството и кариерата си, за да изпълнявам своя дълг. През този период стомашните проблеми и болките в кръста, които ме измъчваха от години, бяха напълно излекувани, без дори да забележа, и се почувствах още по-мотивиран да изпълнявам дълга си. По-късно бях арестуван от полицията, докато изпълнявах този дълг. Полицаите ме изтезаваха, докато не се озовах на прага на смъртта. Това ми остави сърдечен проблем и трябва да избягвам превъзбуда. Ако чуя внезапни шумове, сърцето ми не издържа и изпадам в паника. След освобождаването ми, колкото и опасна да беше ситуацията, винаги упорствах в своя дълг. Към юни 2017 г. здравето ми започна да се влошава. Първо почувствах стягане в гърдите, задух и обща умора. Чувствах се толкова уморен, след като просто си взимах душ, че трябваше да полежа известно време, за да се възстановя. Тилът ми се усещаше трескав, а главата ми беше твърде тежка, за да я вдигна. Прасците ми силно се подуха и когато ги натиснех, оставаше вдлъбнатина, а вечер имах и ниска температура. По-късно здравето ми се влошаваше все повече и повече. Половината ми тяло изтръпна и дори не можех да седя на едно място. Понякога имах обостряния на шийна спондилоза с притискане на нерв, скованост на врата, недостатъчно кръвоснабдяване на мозъка и световъртеж. Не можех дори да вдигна бутилка с вода, а дори кихането ме караше да се изпотявам цял. Отидох в болницата за преглед и лекарят ми каза много сериозно: „Вашето систолично кръвно налягане е достигнало 180 милиметра живак, а диастоличното Ви е 115 милиметра живак. Пулсът Ви е 128 удара в минута. Това е наистина опасно. Ако паднете, можете да умрете на място, а дори и да не умрете, разкъсване на мозъчен кръвоносен съд може да доведе до хемиплегия“. Когато чух лекаря да казва това, веднага се сетих за баща си. Той почина от внезапен инсулт, причинен от високо кръвно налягане на моята възраст. Тъща ми също получи инсулт и остана с хемиплегия. Не можеше да се грижи за себе си и почина, след като няколко години беше прикована на легло. Бях малко нервен и си помислих: „Как се разболях толкова сериозно? Аз съм на петдесет и няколко години; ще умра ли от внезапен инсулт като баща ми и тъща ми?“. Но тогава ми хрумна друга мисъл: „Те не вярваха в Бог и нямаха Неговата закрила. Аз съм вярващ, така че Бог няма да ме остави да умра, ако все още не съм завършил дълга си. Той ще бди над мен и ще ме защитава“. По-късно, чрез приемане на лекарства и упражнения, здравето ми постепенно се подобри. Успях общо взето да овладея кръвното си налягане, но пулсът ми все още беше малко ускорен.

В средата на 2022 г. Компартията предприе масови единни репресии срещу вярващите във Всемогъщия Бог, а в моя район бяха арестувани повече от 30 водачи, работници, братя и сестри. Цялото дело на църквата беше парализирано. Един ден висшестоящият водач, сестра Син И, дойде да ме види и каза, че братята и сестрите са ме избрали за проповедник. Помислих си: „Сърцето ми не трябва да се превъзбужда, а получих и високо кръвно налягане. Здравето ми се влошава все повече и повече. През годините винаги съм изпълнявал работа с една задача и тя е била сравнително спокойна, така че тялото ми е успявало да я понесе. Да си проповедник е свързано с голямо натоварване. Освен това църквата току-що бе ударена от масова вълна от арести, така че имаше много работа за вършене. Ще трябва да се тревожа и да плащам цена и няма да мога да избегна да стоя до късно. Ами ако състоянието ми се влоши и един ден внезапно получа инсулт и умра като баща ми? Тогава нима всичките ми години на отричане и себеотдаване няма да са били напразни? Дори и да не умра, ако страдам от последствия, остана прикован на легло и с хемиплегия като тъща ми и не мога да изпълнявам дълга си, тогава няма ли все пак да загубя възможността си да бъда спасен и да навляза в царството?“. Докато мислех за тези последствия, намерих извинения да се откажа от дълга си, като казах: „Имам повърхностно разбиране за истината и не мога да върша практическа работа. Освен това имам високо кръвно налягане и сърдечно заболяване, така че не съм подходящ за този дълг. Трябва да намериш някой друг“. Като видя, че непрекъснато се опитвам да избегна дълга си, Син И търпеливо проведе общение с мен, като каза, че не може веднага да намери подходящ човек. Като чух това, съвестта ми се разтревожи. Помислих си, че макар здравето ми да не е много добро, не е толкова зле, че да не мога да изпълнявам дълга си, и докато взимам лекарствата си навреме, коригирам графика си и правя подходящи упражнения, все още ще мога да върша някаква работа. След като водачите и работниците бяха арестувани и нямаше подходящи хора, които да вършат делото на църквата, в този критичен момент аз не проявих внимание към Божието намерение. Бях напълно егоистичен и достоен за презрение! Така че приех този дълг. Поради тежката обстановка не можехме да ходим по църквите, за да работим, и почти цялата работа трябваше да се осъществява и проследява чрез писма. За щастие, брат Су Мин си сътрудничеше с мен. Той беше млад и с добри заложби и сам отговаряше за много задачи. Аз отговарях основно за работата с текст, което беше по-малко натоварващо за мен. Освен това, когато взимах лекарствата си навреме, сърдечното ми заболяване и високото кръвно налягане можеха да бъдат контролирани и постепенно свикнах с този дълг.

Един ден през юли 2024 г. висшестоящите водачи изпратиха писмо, в което се казваше, че искат да преназначат Су Мин да върши работа на друго място. Когато прочетох писмото, главата ми забуча. Помислих си: „След като Су Мин бъде преназначен, как ще мога да се справя с цялата предстояща работа? Аз съм стар и имам ограничена работоспособност. Преназначаването на Су Мин не ме ли поставя в трудно положение?“. Но тогава си помислих: „Висшестоящите водачи със сигурност са направили тази уредба от съображения за цялостното дело на църквата“. Въпреки това все още се притеснявах как ще се увеличи натоварването ми, след като Су Мин си тръгне. Колко ли ще трябва да се тревожа и колко енергия ще трябва да изразходвам? Имах високо кръвно налягане и сърдечно заболяване, така че какво ще стане, ако стоенето до късно доведе до повишаване на кръвното ми налягане, до спукване на мозъчен кръвоносен съд и до смърт от инсулт? Тогава няма ли да приключи моят път на вяра в Бог? Дори и да оцелея, ако остана с последствия и с хемиплегия, пак няма да мога да изпълнявам дълга си. Тогава няма ли да бъда отстранен? Бях толкова разтревожен, че не можех да ям и да спя. В дните след като Су Мин си тръгна, имаше много работа, която трябваше да се проследи и осъществи, а аз винаги изпитвах съпротива. На всичкото отгоре бях задъхан и малко замаян заради горещото време. Тъкмо бях легнал да си почина за малко, когато усетих, че сърцето ми бие по-бързо и главата ми се върти. Бързо се изправих и се облегнах на леглото, като се почувствах толкова зле, че ми се повръщаше. Спомних си за смъртта на баща си и се притесних още повече, че състоянието ми ще се влоши, и бях ужасен от мисълта, че ще получа внезапен инсулт и ще умра на място. След това, винаги когато се чувствах зле, ставах обезпокоен и разтревожен, постоянно се притеснявах, че болестта ми ще се влоши. По-специално си мислех за това, че тъй като имам полицейско досие и полицията все още се опитва да ме арестува, ако болестта ми се обостри, не мога да отида на лекар. Какво щях да правя тогава? Понякога научавах, че състоянието на братята и сестрите ми е лошо и че резултатите от работата с текст намаляват и ми се искаше да напиша писмо, за да общувам с тях, но тогава си мислех колко време и умствени усилия ще ми отнеме и че това означава да си лягам късно. Ако често стоя до късно, рано или късно ще се срина от изтощение. Затова решавах, че е по-важно да пазя здравето си. Ако се срина от изтощение, тогава няма да мога да изпълнявам дори и дълг с една задача. Няма ли да бъда отстранен тогава? Така че, когато работните писма се натрупваха, не бързах да ги обработвам. Водачите знаеха, че състоянието ми не е добро, и ми писаха. Изпратиха ми и Божиите слова, за да ми помогнат. Аз също се молех на Бог да ме напътства да си науча урока от този въпрос.

Един ден прочетох един откъс от Божиите слова, който беше наистина свързан със състоянието ми. Всемогъщият Бог казва: „Има и такива хора, които са в лошо здравословно състояние, имат слабо телосложение и не им достига енергия, често боледуват от тежки или леки заболявания, не могат да вършат дори основни дейности, необходими в ежедневието, не могат да живеят или да се движат като нормалните хора. Такива хора често се чувстват некомфортно и зле, докато изпълняват дълга си; някои са физически слаби, други имат действителни заболявания и, разбира се, има и такива, които имат известни или възможни заболявания от един или друг вид. Тъй като изпитват такива практически физически затруднения, такива хора често изпадат в негативни емоции и изпитват скръб, безпокойство и тревога. Защо изпитват скръб, безпокойство и тревога? Тревожат се дали здравето им ще се влошава все повече, ако продължават така да изпълняват дълга си, като дават всичко от себе си, бъхтят се за Бог и са все тъй уморени? Дали ще бъдат приковани към леглата си, когато навършат 40 или 50 години? Оправдани ли са тези тревоги? Ако са, ще посочи ли някой конкретен начин за справяне с проблема? Кой ще поеме отговорността за това? Кой ще е отговорен? Хората с влошено здраве и тези, които не са в добро физическо състояние, скърбят, безпокоят се и се тревожат за подобни неща. Болните хора често се чудят: „Ох, имам решимостта да изпълнявам дълга си добре. Имам това заболяване и се моля на Бог да ме закриля. С Божията закрила не е нужно да се страхувам, но ако се изтощя, докато изпълнявам дълга си, дали състоянието ми няма да се обостри? Какво да правя, ако състоянието ми наистина се обостри? Нямам пари, с които да платя, ако се наложи да вляза в болница за операция, така че ако не заема пари за лечението си, дали състоянието ми няма да се влоши още повече? Дали ще умра, ако стане наистина сериозно? Може ли такава смърт да се счита за нормална? Дали Бог ще си спомни за дълга, който съм изпълнил, ако наистина умра? Ще се счита ли, че съм вършил добри дела? Ще постигна ли спасение?“. Има и такива, които знаят, че са болни, т.е. знаят, че имат едно или друго действително заболяване, като болести на стомаха, болки в кръста и краката, артрит, ревматизъм, както и кожни и гинекологични заболявания, чернодробни заболявания, хипертония, сърдечни заболявания и т.н. Те се чудят: „Дали Божият дом ще плати лечението на болестта ми, ако продължа да изпълнявам дълга си? Дали Бог ще ме изцели, ако болестта ми се влоши и повлияе на изпълнението на дълга ми? Други хора са били изцелени, след като са повярвали в Бог, дали и аз ще оздравея? Ще ме изцели ли Бог, както проявява доброта към други? Ако изпълнявам дълга си предано, Бог би трябвало да ме изцели, но какво ще правя, ако искам Бог само да ме изцели, а Той не го прави?“. Всеки път, когато си помислят за тези неща, в сърцата им се надига дълбоко чувство на безпокойство. Макар да не спират да изпълняват дълга си и винаги да правят това, което се очаква от тях, те постоянно мислят за болестта си, за здравето си, за бъдещето си, за живота и смъртта си. Накрая се самозалъгват със следното заключение: „Бог ще ме изцери, Бог ще ме закриля. Бог няма да ме изостави и няма да остане безучастен, като види, че се разболявам“. Подобни мисли са безпочвени, да не кажем, че са вид представа. Хората никога няма да успеят да разрешат практическите си затруднения с подобни представи и идеи и най-дълбоко в сърцата си чувстват смътно скръб, безпокойство и тревога за здравето и болестите си. Нито имат представа кой ще поеме отговорност за тези неща, нито дали някой изобщо ще поеме отговорност за тях“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (3)). Това, което Божиите слова разобличаваха, беше точно моето състояние. Живеех в унило състояние на безпокойство заради болестта си. Когато братята и сестрите ме избраха за проповедник, се притесних, че работата ще бъде натоварена и психически изтощителна, което ще се отрази зле на здравето ми, и затова непрекъснато избягвах дълга си. Въпреки че по-късно го приех, когато висшестоящите водачи преместиха Су Мин и натоварването се увеличи, изпитах съпротива. Често се притеснявах, че дългът ми е твърде уморителен, и се чудех какво ще се случи, ако болестта ми се влоши и получа внезапен инсулт и умра или остана с последствия и вече не мога да изпълнявам дълга си — и в резултат на това не мога да бъда спасен. Мислите ми бяха изцяло заети от болестта ми. Макар да изглеждаше, че изпълнявам дълга си, отношението ми не беше толкова положително, както преди. Когато видях, че братята и сестрите са в лошо състояние и резултатите от работата с текст намаляват, не писах, за да проследя или разреша това, а вместо това подхождах към дълга си нехайно. Когато бях болен, не се молех, за да търся Божието намерение, а постоянно се тревожех за придобивки и загуби, свързани с бъдещето и крайната ми цел. Живеех в мъка и безпокойство, не можех да придобия никакво освобождение и не изпълнявах добре дълга си. Осъзнах, че изобщо не се стремя към истината.

В търсенето си прочетох два откъса от Божиите слова: „Във вярата си антихристите искат единствено да бъдат благословени и не искат да понасят злочестини. Когато видят, че някой е благословен, че някой има полза, че някой има благодат и е получил повече материални удоволствия и по-големи предимства, те вярват, че това е Божие дело, а ако самите те не получават такива материални благословии, то това не е Божие дело. Презумпцията е: „Ако ти наистина си бог, значи можеш само да благославяш хората. Ти трябва да предотвратяваш злочестините и да не допускаш хората да страдат. Само тогава има смисъл и стойност в това хората да вярват в теб. Ако, след като те последват, хората пак ги сполитат злочестини, ако все още страдат, то какъв е смисълът да вярват в теб?“. Те не признават, че всички неща и събития са в Божиите ръце, че Бог господства над всичко. И защо не го признават? Защото антихристите се боят да не страдат от злочестини. Те искат само да се облагодетелстват, да се възползват, да се наслаждават на благословии. Те не искат да приемат Божието върховенство и устроеното от Бог, а само да получават облаги от Бог. Такава е себичната и презряна гледна точка на антихристите“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Десета точка: те презират истината, открито нарушават принципите и пренебрегват подредбите на Божия дом (шеста част)). „Всички покварени хора живеят за себе си. Всеки човек за самия себе си, а за дявола остават последните — това е обобщението на човешката природа. Хората вярват в Бог заради себе си. Когато изоставят нещата и отдадат всичко на Бог, това е, за да бъдат благословени, и когато са Му отдадени, това е все, за да бъдат възнаградени. Казано накратко, всичко това се прави с цел да бъдат благословени, възнаградени и да влязат в небесното царство. В обществото хората работят за своя собствена полза, а в Божия дом изпълняват дълг, за да бъдат благословени. В името на получаването на благословии хората изоставят всичко и могат да изтърпят много страдания: няма по-добро доказателство за сатанинската природа на човека“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). Бог разобличава, че антихристите живеят според сатанинското правило „Всеки човек за самия себе си, а за дявола остават последните“. Те вярват, че трябва да получават благословии и ползи за това, че вярват в Бог. Когато има печалба или благословии за придобиване, те ще се отрекат от всичко и ще се отдадат себе си, но щом си помислят, че не могат да получат никакви благословии или ползи и вместо това ще страдат от нещастие, те стават несклонни да се отдават и дори смятат, че вярата в Бог е безсмислена. Видях, че поведението ми беше същото като на антихрист. Още откакто намерих Господ, се стремях да придобия благословии и да отида на небето. След като приех делото на Всемогъщия Бог от последните дни, когато видях, че надеждите ми да бъда благословен и да навляза в небесното царство щяха да се осъществят, оставих всичко, за да изпълнявам дълга си. През този период болките в стомаха и кръста, от които страдах от много години, се излекуваха и мотивацията ми да изпълнявам дълга си се удвои. Макар да бях арестуван и изтезаван, аз все още упорствах да изпълнявам дълга си, след като ме пуснаха. Но с напредването на възрастта развих високо кръвно налягане и сърдечно заболяване и така започнах да се притеснявам, че ще получа внезапен инсулт и ще умра или ще остана с хемиплегия и няма да мога да изпълнявам дълга си, като загубя шанса си да бъда спасен и да навляза в небесното царство. Затова исках да поема по-лек дълг. Когато тогавашният ми партньор Су Мин беше преместен, натоварването ми внезапно се увеличи и се притесних, че ако се тревожа твърде много и се изтощя твърде много, състоянието ми ще се влоши. Затова бях нехаен в дълга си. Когато разбрах, че братята и сестрите са в лошо състояние, не бързах да разрешавам проблемите им, нито пък бързах да осъществявам работата, която трябваше да се осъществи. Дори когато вършех някаква работа, го правех със съпротива, като се притеснявах, че ще развия здравословни проблеми. Всъщност преместването на Су Мин да изпълнява дълга си на друго място беше от полза за църковното дело. Всеки със съвест и разум би се отказал от личните си интереси и би поставил интересите на църквата на първо място, като приеме и се покори на уредбите на църквата, но заради собствените си интереси не исках да пусна Су Мин да си тръгне и дори изпитвах съпротива към решението на висшестоящите водачи да го преназначат. Мислех, че водачите ми създават трудности, и отчаяно се надявах да променят решението си и да не оставят Су Мин да си тръгне. Осъзнах, че съм живял според сатанинската отрова „Всеки човек за самия себе си, а за дявола остават последните“, че всичко, което съм правил, е било заради самия мен и че изобщо не съм се интересувал от църковното дело. Бил съм наистина егоистичен и достоен за презрение! Това ме накара да се сетя за Божиите слова: „Бог е завинаги върховен и завинаги почитан, докато човекът е завинаги низък и завинаги безполезен. Това е така, защото Бог вечно се посвещава и се отдава на човечеството, докато човекът вечно моли и се старае единствено за себе си. Бог вечно полага усилия за оцеляването на човечеството, но човекът никога не допринася с нищо за справедливостта или за светлината и дори временно да полага усилия, те не могат да издържат на нито един удар, защото усилията на човека винаги са заради самия него, а не заради другите. Човекът винаги е егоист, докато Бог е вечно безкористен. Бог е началото на всичко справедливо, добро и красиво, докато човекът е този, който наследява и изразява цялата грозота и зло. Бог никога няма да промени Своята същност на справедливост и красота, но човекът сам може да предаде справедливостта и да се отдалечи от Бог по всяко време и във всяка ситуация“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Много е важно да се разбере Божия нрав). Докато мислех над Божиите слова, бях изключително трогнат. Същността на Бог е безкористна и всичко, което Бог прави, е за човечеството. За да може човечеството да оцелее на земята, Бог е създал това, от което хората се нуждаят, за да оцелеят — въздуха, слънчевата светлина, дъжда, слънцето, луната и звездите, както и всички плодове и зеленчуци и т.н. За да спаси човечеството, Той е станал плът и е бил прикован на кръста заради нас, като е поел греховете ни. В последните дни Бог отново е станал плът и е дошъл на земята, за да спаси напълно човечеството, като е изразил всички истини за нашето спасение и пречистване. Макар хората да не познават Бог и да Го отричат и отхвърлят, Бог все още тихо извършва Своето дело за спасяване на хората и все още изразява истината, за да ги снабдява. Видях, че същността на Бог е наистина красива и добра и че Бог е толкова безкористен! Аз, от друга страна, винаги съм живял според сатанинските мисли и идеи „Всеки човек за самия себе си, а за дявола остават последните“ и „Никога не си мърдай пръста без награда“. Макар до известна степен да се отричах, отдавах, страдах и плащах цена в дълга си, всичко това беше, за да мога да придобия благословии и благодат. Когато здравето ми се влоши и страдах от болест, започнах да бъда избирателен в дълга си и започнах да се сдържам. Мислех за себе си на всяка крачка, безпокоях се за бъдещето и крайната си цел и не давах всичко от себе си. Когато видях, че братята и сестрите са в лошо състояние и че това се отразява на техния дълг, не се опитах да измисля начини за разрешаване на този проблем и изобщо не взех предвид интересите на църквата. Видях, че в своята природа съм егоист. Преди си мислех, че съм доста добър, тъй като през годините на вяра в Бог бях оставил семейството и кариерата си, за да изпълнявам дълга си, и макар да бях арестуван, преследван и изтезавах от Компартията, след като бях освободен, продължих да проповядвам евангелието и да изпълнявам дълга си. Чувствах, че съм се променил донякъде и че съм донякъде предан на Бог. Ако не беше тази болест, никога нямаше да разбера нечистотиите във вярата си. Сега наистина преживях Божиите слова: „Когато ви сполети болест, това е Божията любов и в нея със сигурност се съдържат Неговите добри намерения“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 6). Оказва се, че зад болестта ми стоели Божията любов и доброто намерение на Бог. Бог използваше болестта, за да пречисти и преобрази покварения ми нрав, като ме накара да се откажа от неразумните си изисквания към Бог и от екстравагантните си желания. Това беше Божието намерение и ревностна грижа! Когато разбрах това, се засрамих и изпълних с угризения и се намразих, задето съм толкова егоистичен и достоен за презрение. Реших твърдо, че със сигурност ще изпълнявам добре дълга си.

След това потърсих и обмислих как да подходя правилно към смъртта. Прочетох Божиите слова: „В живота си всеки трябва да се изправи пред смъртта, т.е. смъртта е това, пред което всеки трябва да се изправи в края на своето пътуване. Смъртта обаче може да е от различно естество. Едно от тях е, че в предопределения от Бог момент хората са изпълнили мисиите си и Бог тегли чертата под физическия им живот, затова физическият им живот стига до своя край, макар и това да не означава, че животът им е приключил. Когато човек е без плът, животът му е приключил — така ли е? (Не.) Формата, в която животът ти съществува след смъртта, зависи от това как си се отнасял приживе към делото и словата на Бог — това е много важно. В каква форма ще съществуваш след смъртта, или дали ще съществуваш, или не, ще зависи от отношението ти към Бог и към истината, докато си жив. Ако приживе, когато се изправиш пред смъртта и всякакви болести, отношението ти към истината е на непокорство, противопоставяне и неприязън към истината, тогава, когато дойде време плътският ти живот да приключи, по какъв начин ще съществуваш след смъртта? Със сигурност ще съществуваш по някакъв друг начин и животът ти със сигурност няма да продължи. И обратното, ако приживе, когато имаш съзнание в плътта, отношението ти към истината и към Бог е отношение на покорство и преданост и имаш истинска вяра, тогава, дори и физическият ти живот да стигне до края си, животът ти все пак ще продължи да съществува под различна форма в друг свят. Това е определението за смъртта“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (4)). „С какъвто и въпрос да се занимават хората, те винаги трябва да подхождат към него с активно и положително отношение, а това важи с още по-голяма сила, когато става въпрос за смъртта. Да имаш активно, положително отношение не означава да си в съгласие със смъртта, да чакаш смъртта или положително и активно да се стремиш към смъртта. Ако това не означава да се стремиш към смъртта, да си в съгласие със смъртта или да чакаш смъртта, какво означава тогава? (Да се покориш.) Покорството е вид отношение към въпроса за смъртта, а да се избавиш от смъртта и да не мислиш за нея е най-добрият начин да се справиш с нея“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (4)). От Божиите слова разбрах, че Бог господства и предопределя раждането, остаряването, болестта и смъртта. Ние не можем сами да изберем тези неща. Ако не ти е дошло времето да умреш, не можеш да умреш, дори и да искаш; ако ти е дошло времето да умреш, не можеш да живееш дори и ден повече, колкото и да искаш. Като сътворени същества, ние трябва разумно да приемаме и да се покоряваме на Божието върховенство и уредби. Спомних си за един колега на жена ми. На път за вкъщи от работа той видял, че някой е претърпял автомобилна катастрофа. Отишъл да види какво става и в крайна сметка бил ударен от електрически велосипед, като умрял на място, когато главата му се ударила в земята. Освен това една лекарка, която познавах, по принцип обръщаше особено внимание на здравето си и всеки ден правеше упражнения. Беше в отлично здраве, но един ден, когато излязла да спортува, случайно била ударена от кола и починала на място. От тези неща видях, че кога се ражда един човек и кога умира — и двете са устроени и се управляват от Бог, и че животът и смъртта им зависят от Бог. Не можех да проумея тези неща и винаги се притеснявах за сърдечното си заболяване и високото кръвно налягане, и че изтощението ще влоши състоянието ми и дори ще доведе до смърт. Вярвах в Бог от много години, но не вярвах, че животът и смъртта ми са в Божиите ръце и под Божието върховенство. Как изобщо имах някаква истинска вяра в Бог? Сега разбрах, че ако Бог е предопределил, че животът ми е свършил, аз ще умра, дори и да съм здрав и без болести. Но ако животът ми не е стигнал до своя край, аз няма да умра, дори и да имам високо кръвно налягане, сърдечно заболяване или дори нещо толкова сериозно като рак. Когато един ден мисията ми бъде завършена и настъпи денят, който Бог е предопределил за мен, трябва да се изправя пред него позитивно и да приема и да се покоря на Божието върховенство и уредби. Това е разумът, който трябва да притежавам. В момента моя отговорност е да изпълня дълга си. Когато разбрах тези неща, отношението ми към моя дълг донякъде се промени и аз действително участвах в различните задачи от делото на църквата. Когато се случваха разни неща, си сътрудничех с всички, за да обсъждаме решения.

По-късно имаше един период, когато много братя и сестри в църквата бяха предадени от юди, много домове, в които се съхраняваха книгите с Божиите слова, бяха изправени пред рискове за безопасността и тези книги трябваше да бъдат преместени на сигурно място възможно най-скоро. Тъй като това включваше много различни неща, трябваше да пиша повече писма, за да общувам с братята и сестрите относно принципите и да им напомням за нещата, на които трябва да обърнат внимание. През тези дни почти всяка нощ стоях до късно. Освен това този въпрос беше спешен и имаше много неща за обмисляне. Когато се разтревожех, в съчетание с късните нощи, получавах главоболие и понякога не можех да дишам, така че тогава започнах да се притеснявам, че ако това продължи, нещо ще се случи със здравето ми. По-късно прочетох Божиите слова: „Независимо дали си болен или те боли, стига да ти остава още един дъх, стига да си още жив, стига още да можеш да говориш и да ходиш, значи имаш енергията да изпълняваш дълга си и трябва да се държиш добре и да останеш здраво стъпил на земята при изпълнението му. Не бива да изоставяш дълга си на сътворено същество, нито отговорността, която Създателят ти е поверил. Щом не си умрял, трябва да довършиш дълга си и да го изпълниш добре“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (3)). Божиите слова ми дадоха вяра и сила и разбрах, че дългът е мисия, която е напълно естествена и обоснована за хората да изпълнят. Като сътворено същество, изпълнението на моя дълг е най-ценното и смислено нещо, което съществува, и без да го правя, не заслужавам да продължавам да живея. Затова се молех, докато пишех писмата. Братът, с когото си сътрудничех, ми помагаше да проверявам и допълвам писмата и ние уредихме всичко възможно най-старателно. След период на упорита работа всички книги с Божиите слова бяха безопасно преместени. Всички благодарихме на Бог в сърцата си и аз имах повече вяра да изпълня дълга си.

След като бях разкрит от тази болест, придобих известно разбиране за неправилните възгледи във вярата си в Бог, започнах да разбирам малко повече Божиите намерения и, вече необвързан от болестта и смъртта, можех да изпълнявам дълга си нормално. Всичко това беше Божия благодат и благословение! Благодаря на Бог!